сп. Мениджър | Валери НАЙДЕНОВ | 2009-11-01
Защо в България не може да има подобие на „Файненшъл Таймс"
МОЖЕ ЛИ В БЪЛГАРИЯ да има икономически всекидневници? А защо няма поне един жълт всекидневник? Отговорът и на двата въпроса е един и същ. Наложи ми се да го давам още в далечната 1992 г., когато медийните експерти се бяха нахвърлили върху "хибридния" характер на "24 часа".
Тогава те бяха убедени, че всеки вестник трябва да си знае жанра. Политическите да пишат само за политика. Булевардните – само за светските клюки. Спортните – за спорта. И така нататък. Както е известно, медийните експерти у нас са много взискателни.
Моят отговор бе прост – читателите са прекалено малко, за да могат вестниците да се завират в някакви отделни ниши. Ако бяхме държава с над 30 млн. население, можеше и да може. Но при 7 милиона, от които поне милион не четат на български, вестникът е принуден да се бори едновременно за всички възможни читатели, от професорите до Златките.
Най обичаха да ми натриват носа с "Файненшъл Таймс" експерти, които никога не са го чели. Първо, защото не знаят английски, и второ, защото материята им е тера инкогнита. Но "Файненшъл Таймс" продава в Англия 20 пъти по-малко бройки, отколкото продава тиражният лидер, жълтият "Сън". В английските мащаби това все пак са 300 000, напълно достатъчно за добра печалба, като добавим високата цена, престижната реклама и допълнителните доходи от по-специализирана информация. В България да си колкото българския лидер, делен на 20, означава пределен тираж от около 3-5 хил. бройки. С такъв тираж нито един вестник не може да си плаща парното. Ако правиш вестник в България, длъжен си да сложиш вътре парче от "Файненшъл Таймс", парче от "Сън" и парче от плоча на Лили Иванова. Това е единствената формула, която е имала финансов успех у нас. Но през 90-те години общият тираж на всекидневниците в България надхвърляше 1 милион, а бракът варираше между 5 и 20%. Доколкото разбирам, днес общият тираж се е свил докъм 250-300 хиляди, от които 30-60% се бракуват. Излиза, че пазарът на всекидневниците се е свил 4-5 пъти. Шансовете един профилиран всекидневник да печели пари са вече нула.
Но медийните експерти си имат теория и по този въпрос. Според тях за колапса на тиражите са виновни на първо място продажните и непрофесионални редактори, които от сутрин до вечер въртят интриги срещу заплащане и целуват задника на властта. Следователно един сериозен и безупречно добродетелен вестник мигом ще избие рибата.
Според тези хора вестниците на 90-те бяха много по-лоши от вестниците на 80-те, а сега вестниците на 21. век са два пъти по-лоши и от вестниците на 90-те. Това лично мен би трябвало да ме ласкае, тъй като през предишните декади бях в разцвета на силите си, не че не мога да тренирам млади кадри и днес. Но за разлика от медийните експерти, аз наистина разбирам нещо от вестници. За мен е очевидно, че днешните печатни медии са много по-професионални, отколкото тогава. Дали са критични към властта? Да, доколкото им позволяват издателите. Всеки главен редактор, който се размине със своя издател, веднага остава без работа. Така е у нас, така е и в САЩ. Проблемът на вестника не е във вестника.
Доверието към медиите се сринало? Според сравнителните данни на "Евробарометър" доверието към всички официални институции (съд, полиция, парламент и т.н.) в България е много по-ниско от средното за Европа. По-високо от средноевропейското е единствено и само доверието към медиите. Това поне показва социологията, в която всички ние имаме безрезервно доверие.
Доверието било сринато, тъй като държавата ни е тотално корумпирана. Но откъде знаем конкретните факти за корупцията, ако не от медиите? Кой изобщо се противопоставя на злото, ако не медиите? Вярно, те са непостоянни, пристрастни, понякога вървят след победителите, понякога вземат и сухо, но я си представете България без тях! Досега не съм чувал политолог, социолог или медиен критик да е уволняван по политически причини. И обратното – десетки и стотици колеги постоянно ги уволняват. Някои ги пребиват жестоко. И все пак се намират хора, които намират куража да кажат някоя истина.
Сривът на тиражите си има съвсем очевидни обективни причини. Най-очевидната от тях е възходът на интернет и безплатните информационни сайтове. По света това сваля тиражите с около 10-20%. Но към тази световна тенденция България добавя своята уникална драма. Първо, някъде между 1,5 и 2 млн. млади, активни българи заминаха за чужбина. От тях поне 700 хиляди са хора, които през 90-те години всяка сутрин си купуваха вестници. Второ, в България почти изчезна абонаментът. Докато в Англия, франция, Германия над 70% от тиражите се дължат на постоянни абонати (при BAIT в Германия е почти 100%), то у нас абонаментът е под 5% от тиража. Абонират се само официалните институции, библиотеките, някои фирми. Никой вече не се абонира там, където живее.
Това е предизвестеният провал на бухалките, които заченаха българското разпространение.
Мутрите се оказаха неспособни да доставят вестника на вратата на клиента си в 6 часа сутринта. В най-добрия случай го доставят към 8-9 часа, когато хората вече са тръгнали на работа, и то в разбитата пощенска кутия, откъдето веднага съседите го задигат. И докато на Запад хората четат вестници сутрин, докато закусват, в България тази чисто вестникарска територия бе превзета от сутрешните телевизионни блокове. И най-високите рейтинга се постигат именно в минутите, в които водещият чете вестниците. Та това са обективните фактори, които сриват вестникарските тиражи. На интернет може да се отдадат 10% от спада. На емиграцията – поне 50%. Липсата на абонаменти по домовете премахва поне 60% от оставащия пазар. Макар и на пръв поглед мизерни, днешните тиражи не са провал на журналистите. Напротив – те са сериозно постижение!
Изводът е, че ако през 90-те години пазарът за профилирани всекидневници беше минимален, днес е пет пъти по-малък. Истински парадокс е, че въпреки това днес съществуват не едно, а цели три всекидневни издания с претенции за икономически профил – "Дневник", "Пари" и "Класа". Съществуват ли наистина? Или са по-скоро като онзи герой на Жоржи Амаду, чийто труп пияните му приятели разкарват из бардаците на Байя, без да съзнават, че човекът отдавна не е жив. Лично аз имам известен грях при раждането на "Класа". Този сбъркан проект упорито отказваше да се появи на бял свят. Отчаяни, издателите ме поканиха да му акуширам. Свърших си работата чудесно, като отчитаме нелепите условия и сбърканата концепция. Но и до днес оставам с впечатлението, че двамата собственици не знаеха какво всъщност искат, особено единият.
Точно обратното мога да кажа за в. "Дневник" – там издателят е изключително сериозен, интелигентен, целеустремен. В своята медийна групировка той постига невероятна интеграция на различни издания и дейности. Тръгвайки от сайта на "Дневник", човек стига до професионални борсови сайтове, научни и технически издания, агенции за търсене на работа и така нататък. И всичко това е безплатно!
Въпреки това аз не смятам "Дневник" за икономически всекидневник. Неговата борсова притурка е някак си пришита, друга кръвна група, очевидно е чуждо тяло, внесено от финансовите фирми на издателя.
Истинското лице на вестника са новините, анализите и коментарите, в които не се наблюдава никаква макроикономическа тръпка, особено след преждевременната смърт на Александър Божков. Според мен "Дневник" е новата "Демокрация". Ако някой иска да си изплаче мъката по повод издевателствата на комунизма и неговото тъжно наследство, тук му е мястото. Но пък нали бившите комунисти са превзели икономиката, от друга страна? Да хвалим ли банкерите, или да ги разобличаваме? Нали що са видни бизнесмени, все са в комунистическата люлка люлени?
Лично мен това не ме тревожи толкова, колкото скуката. Политанализите в "Дневник" ми се струват все еднопосочни и монологични, монотонни, еднотемни и предсказуеми до последната буква. Те са толкова скучни, че могат да приспят галопиращ кон.
Казвам това с голямо уважение към "Икономедия", която определено има безценен принос към българската медийна среда. Мога да хваля "Дневник" от Барекадата до обяд. Но докато в някои по-малко претенциозни вестници се наблюдава полифония, сблъсък на различни гласове, то в "Икономедия" всички пеят на един глас едни и същи псалми.
Икономиката обаче е изключително пъстър сблъсък на идеи, интереси, теории и митове. Емил Хърсев даже беше кръстил лекцията си пред стажантите във ВАЦ "Различните икономически вярвания". Вестник "Файненшъл Таймс", който минаваше за бастион на тачъризма, също предлага огромно богатство от срещуположни гледни точки. В "Икономедия" всички маршируват в крак под барабана на Института за пазарна икономика – главната квартира на неолибералната секта в България.
Но ако трябва да сме честни, еднообразието идва от монотонната българска действителност. След като всички партии – и леви, и десни, са радетели за плоския данък, какво остава за един десен вестник? Скука. Силата на издания като "Файненшъл Таймс" и "Уолстрийт Джърнъл" идва от изключителното богатство и разнообразие на борсовата игра в Лондон и в САЩ. Има ли в България истинска борса? Обществена тайна е, че огромната част от търговията с акции е фиктивна – предварително договорени пакети минават през борсата от кумова срама. На практика у нас няма публични дружества в смисъла, в който те съществуват на Запад. Който държи контролния пакет, той е едноличен собственик. По-дребните акционери все едно нямат нищо.
Където и да погледнем, невидимата ръка на пазара тотално липсва. Дори при зеленчуците всичко се контролира от единна мафия. Пътните мантинели ги печели винаги една и съща фирма. Смени ли се властта, сменя се и банката, която прибира глобите в КАТ. Ако нещо тръгне да се приватизира, парите нямат значение. Ако ти го дават, не ти трябват пари. Ако не ти го дават, и милиард не помага. Ако не броим търговията с гласове и депутатски мандати, у нас е все още рано да се говори за пазарна икономика. А щом няма пазарна икономика, как може да има икономически всекидневник?
Редакцията е готова да публикува и други мнения.
стр. 134, 135, 136
Снимка: сп. Мениджър
