Нов Обществен съвет на БНР

в. Класа | 11.01.2011

БНР учреди членовете на новия Обществен съвет, който е в състав от 9 души. В него участват писателят акад. Антон Дончев, председателят на Международния център за изследване на малцинствата и между културните взаимодействия Антонина Желязкова, директорът на центъра за култура и дебат "Червената къща" Десислава Гаврилова, председателят на Съюза на българските художници проф. Ивайло Мирчев, ректорът на Софийския университет "Св. Климент Охридски" проф. Иван Илчев, председателят на Съюза на българските журналисти Милен Вълков, директорът на Агенцията на хората с увреждания Минчо Коралски, директорът на Народния театър "Иван Вазов" Павел Васев, директорът на Софийската опера и балет Пламен Карталов. На първото си заседание Общественият съвет обсъди регламента за присъждане на годишните награди на медията "Сирак Скитник", които ще бъдат връчени на тържествен празничен концерт на 25 януари 2011 г. Той ще излъчи и носителите на наградите, след като разгледа номинациите на редакционните колегии по програми и другите структури на БНР. Ще бъде присъдена голяма награда за цялостен принос в развитието на радиото, както и отличие в категория "Радиожурналистика" – за открояващо се присъствие пред микрофона и три признания за тематични или информационни радиопредавания. Призове ще бъдат дадени и за принос за утвърждаване на регионалната тематика в програмите на БНР, за заслуги в областта на музикалното радиотворчество, за особен принос при внедряване на технологични и технически новости в радиопроцеса. На церемонията тази година ще бъде връчена традиционно специалната награда за принос в други специфични дейности на радиопроизводството, както и за личност, организация или медия с международен авторитет с принос в защита на обществения интерес в България.

Стр. 15

 

2 Responses to “Нов Обществен съвет на БНР”

  1. Иван Says:

    Вече години БНР е тотално овладяно от агент Гоце. Той лично кадрува там. А където е намесен Гоце е ясно – там се краде. Така стана в БНТ, където беше изпратена Уляна Пръмова, която почти успя да унищожи обществената медиа. Сега същото в БНР прави друга подлога на Гоце – В. Тодоров. Този Обществен съвет му е нужен, -за за се скрие зад популярни личности и да продължи с далаверите.

  2. Искрен Азманов Says:

    Искрен Азманов PhD

    Видинчанинът – Йоцо Йоцов и *Градът МУ на завоя*

    Град Видин заема едно особенно важно крайъгълно място както в географското си положение, така и в огромните обеми на исторически интелектуализъм, който владее на много нива на достойнства всичкото Българско време…
    Тази книга е една луксозна тухла от 800 страници. Но тя е нещо повече и е една огнена, гърмяща книга на борбата и против забравата и заблудите и измамите на времето! Книга, която е събрала в себе си битки – успешни битки до победи, но и за много загуби, но в нея е намирана истината по много от тези битки и тук е най-голямото и уникално достойнство. Книгата притежава и характеристиките на бойно оръжие… Тя книгата – тухла, е едновременно и нещо като бомба. В тези страници има извънредно много истини, които са били укривани и тук се съдържа динамитът и на тази книга по тяхно разкритие. Но Йоцо Йоцов със цялата си многозначеща книга прави уникално много завои, чрез които се опитва да изправи кривата ни историческа не-наука. В края на своето филтрирано обобщение обаче той не дава присъди – а трябва…
    Дълбок поклон на тоя *дядо Йоцо* дето е видял хиляди укривани истини!!! Шапка му свалям в почит и не само това – коленича в признателност за смелостите които е изрекъл и заковал в писмовност при тежката си и много достойна книга!
    Нашата българска достойност се измерва в книги. Само в книги! Така беше и с Паисий от Хилендар, така беше с бореца Христо Ботев… и с още много наши можещи.
    Бих написал в уважение към авторът други още 800 и даже над хиляда страници в добавка на още колосални подробности към изказаните му грамадни открития и събрани в книгата му изумителни страдания. И бих споделил и още някои явни различия…

    Но!

    Но аз ще се спра само на две от достойнствата на тази книга от истинност:
    Първата е за борбеността на Христо Ботев. И втората ще е за престъпника Александър $тамболийски защото и за двата полюса имам да разкажа в допълнение още значими факти и изобилие от детайли. Но авторът действиелно е влезнал в истината. Ние имаме правилото – истините са много, но вярната е само ЕДНА! Разкритието на вярната истина е дълг на достойните, защото има и други, които са мерзавците и те са много, много повече от достойните.
    В София имаме булевард *Христо Ботев* и напреко имаме друг булевард с по-тежка столична реалност ‘Александър Стамболийски’ – тук звездичките и апострофите са заради разликата в оценката ми – почит към Ботев и присъда за крадеца Але-$андър $тамболийски. Знакът на парите и то в долари тук е вмъкнат напълно съзнателно.
    Тук намирам още достойнства за кадровата уникална изборност на Поета Христо Ботев оценени от видинчанина Йоцов. Той е събрал около себе си герои! И изборът му се вижда, че е от перфектна критерийност.
    Имам и някои подробности с които не се съгласявам, за които следва да дискутираме в явна среща очи в очи, но за измяната, за предателствата, за позора се съгласявам, че, са, си, – истински НАШИ направа от подлости – които даже след вековни отдалечености – сме в дългът да порицаем… И така да променяме измамите в името на истината. И трябва да познаваме измамниците…
    Ботев е велико страдание с хилядолетни стойности и резултатност… Йоцо Йоцов се възхищава от Ботев на многостепенна скала… Той много подробно е събрал подробности по отсечените глави на ботевите четници, съобщава как е затрупан поетът войвода вече мъртъв…
    Мога да добавя тук премълчаваният от историците на заплата факт, че един от малцината е оцелял четникът от Локорско Илия Лазаров Джагаров. И тук с цялата картина по разбиването на четата и не намирането на взаимство по вина на Стоян Заимов за въстание, документаторът Йоцов е дал в томът си много от него събрани и разпиляни истини от миналото …

    Тук се налага да разкажа за лъжата на поета Христо Ботев.
    В своето велико стихотворение *Обесването на Левски* авторът му поетът войн Христо Ботев лъже най безцеремонно читателят, че е сам видял бесилото, край София с висящият на него герой – апостолът Васил Левски и трагедията на това обесване. Най-уникалното е, че нито един изследовател, историк или всякакъв вариант мислител до сега не хваща Христо Ботев при тази уникално прозрачна и скандална, нагла и груба лъжа. Тази фрапантна и странна неспособност на „специалистите” – ‘учени’ получавали заплати за история удивлява…
    Това се отнася до ‘учените – историци’… Те са получавали заплати за лъжа в науката! Колко пари са това и кои са тези лъгалите чрез наука?
    Документирано е с множество и различни вярни доказателства, че поетът Ботев не е бил тогава в България, камо ли в София – та да е видял *сам* обесването на Левски по онова черно и тежко робско време. Поредица години Ботев е емигрант в Румъния, отвъд Дунава. Това не е опровергано и следователно поради тази невъзможност той по никакъв начин не е могъл да *види* лично, както сам пише – че е видял (!) Левски на бесилото и от най-елементарна логическа фактическа гледна точка аз улавям, че Ботев явно лъже в своето обаче велико стихотворение!
    При една дискусия в Съюза на писателите изложих за *Лъжата на поета Ботев* и против мен се изсипаха вървулица от извинителни аргументи, че Ботев е имал право да използува този метод на внушение по огромността на тегобата със загубата на Левски и, че тази *лъжа* не е престъпление, а е достойнство при вграждането и *на лъжата*, която съдържа една истина при варианта, който е литературно осъществен…
    Прекъснах критиците ми с необходимостта от подробно изслушване на факти, които са достигнали до Ботев и поради тази информация достигнала до него от специален пратеник от София, Ботев се е снабдил с истинските факти за своята велика *поетична лъжа*.
    Имаме много публикации и една е най-съществената с фотография от вестникът „Юнак” от 13 Декември 1899 г. в която се дават вярни и множество сведения, че Илия Лазаров Джагаров от Локорско е бил четник в бойният отряд на Христо Ботев и е един от малцината оцеляли.
    Йоцо Йоцов тук съобщава за набучени на колове глави на изкланите четници на отряда на Христо Ботев.
    Оставам възмутително изненадан, че никой от изследователите историци на Левски не намери логическата резултатност, че Ботев е *видял* обесването на Левски с очите само на този свой четник, за когото спореха – е ли той – или не е той – погребал Левски в храма „Света Петка Самарджийска”, а не със собствените си очи. И е пределно ясно, че поета Ботев е действително *видял* обесването на Левски, чрез очите на този свой четник – Локорчанина Илия Лазаров Джагаров, който е един от куриерите на Локорският революционен частен комитет – учреден лично от Левски със Централния отвъд Дунава.
    Присъствието на Илия в бойният отряд на Христо Ботев е историческото най-важно доказателство, че точно този, който е погребал Левски е споделял до последната подробност и фактите пред Ботев и, че между тях двамата е имало голяма поредица от разговори и взаимство по тази истинност. Илия Лазаров е бил и сред траурното множество, което е насила било докарано да *гледа* това обесване. Това е бил един траурен митинг на героизма… А след обесването Левски тайно веднага е погребан като светец… от Илия Джагаров и други помощници.
    Академик Николай Хайтов беше много подробно запознат с цялата характеристика с работата и състава на местният комитет в Локорско. Корекция – през 1986 – 89 г. той не беше все още академик, действителен член на БАН, какъвто е години по-късно. Предадох му моето документално обсъждане *Локорският Революционен Комитет* с искане да го включим в обсъжданията, при които Хайтов беше водещ изследовател и автор. След няколко дена получих телефонно обаждане от Академик Николай Тодоров с искане да се видим. Хайтов му беше предал моят дебел ръкопис и Академик Николай Тодоров още по телефона заключи, че съм намерил вярният ключ към проблема, който е скандална вина на Българската История… Видяхме се – и Академик Николай Тодоров направи един кратък анализ на моите няколко статии и аз ги предложих за печат във вестник „Труд” – лично на главният му редактор – Дамян Обрешков. Той извика заместника си – Тошо Тошев и му предаде моят материал с препоръка за бързо публикуване. Изследователската ми поредица беше отпечатана в няколко броя /„Труд” – 25, 26, 27 и 30 юли и 10 август 1990 г./ с бележката на Академик Николай Тодоров. Тази моя поредица беше част от книга с изобилие от още много издирени от мен факти, която беше на привършване.
    Ботевата *лъжа* и силата, която се съдържа в нея доставена от Илия Лазаров Ганчев – Джагаров носи уникална доказателственост, до която никой не се е докоснал. Илия е куриер между Локорският частен и Централният Революционен Комитет зад Дунава. Той е заминал за Влашко, през Видин веднага след страшната трагедия след обесването и след погребването на Левски. И е съвсем ясно, че Ботев узнава всичката жертвена истина за Левски от Илия Джагаров. Но Видин е бил винаги по пътят в двете посоки.
    Имам още значими съображения породени от факта, че Илия Лазаров не е загинал и главата му не е отсечена и не е набучена на кол. Мога да преценя, че Христо Ботев е видял гибелта на своята мисия, неговата колосална воля е забранила Илия Джагаров да загине, за да не загине с него и истината за Гроба на Левски. Ботев следва да го е изпратил за София преди унищожаването на четата. Тук намирам още и друга сила на уникална преданност на Ботев към Левски невидяна по-рано…
    Поредицата ми в „Труд” се посрещна вулгарно от неколцина ‘историци’. На критиката към моите факти не ми се разреши да отпечатам отговори и да посоча още и още факти… Цензурата не можех да преодолея тогава през 1990 г.

    Нека сега преминем към престъплението на Александър Стамболийски. То се състои в кражбата на 4-милиона швейцарски франка, които са предоставени на България в качеството му на Министър председател в изпълнение на клаузите на Ньойския Договор. Тази фактология е основното в докладът ми, който изнесох във Вашингтон и за това престъпление Стамболийски е екзекутиран. Екзекуторите са постъпили много коректно, като са поискали преди това с телеграма Премиерът да предостави 4-те милиона франка за нуждите, които са предвидили конструкторите на Ньойският договор, колкото и ужасно престъпен да е бил той.
    Оставам признателен на видинският историк Йоцо Йоцов, че се е запознал с моят доклад, който ужаси Американският Президент на Българистите Професор Джон Бел, който е ‘специалистът’ на Запад върху персоналността, политическият профил и епохата на Стамболийски.
    Когато съобщих основното – кражба на 4 милиона швейцарски франка в полза на Българската трагедия по емиграции със събиране на българите в смачкана, умалена България кошмарно дарение от велика Европа вградено по Ньойския договор Председателствуващият Българската секция на Конгреса във Вашингтон – Професор Джон Бел извика: – „Това не може да бъде вярно – ! Стамболийски – и – кражба!!!” Наложи се да дам доказателствата си, за да не стане какафония от словесно спречкване и крясъци, което би се получило, ако не показах и връчих на председателствуващият копие от тези страници от съдебното дело, което документира точно тези 4 милиона – кражба на Министър-председателят Александър Стамболийски. Така залата онемя и аз можах да довърша изчитайки до края двата си доклада, които много точно Йоцо Йоцов е включил в книгата си.
    Тук се налага да изложа в подробности моите отношения с Професор Бел. Веднага след работата на Българската секция ние целият състав участници от България бяхме поканени в домът на Президента на коалицията от историците Българисти в САЩ Професор Джон Бел. Там се оказа основната тема на разисквания – моят доклад и най-интересното се оказа възмущението, че до тази истина по престъплението Професор Бел не е могъл сам да се добере при едногодишният изследователски период, когато той е събирал материалът за книгата си в България. Той доста болезнено обобщи, че с моите разкрития аз правя книгата му излишна, ненужна и невярна, което се явява скандал за Американската Историческа Наука, която има претенции да не допуска неистинност…! Професор Бел живееше във втори брак със съпруга, която също беше с него във втори брак и няколко дечурлига. След няколко часови дискусии, Проф. Бел обобщи, – „как така е станало, че на мен не се каза истината по време на работите ми с архивите на Стамболийски – ? И как други историци не са стигнали до тези съдебни документи и факти и как, така се е получило, че историците в България, той обобщи – Вие сте толкова много и никой не се е добрал по-рано до тази престъпност – ? Този въпрос беше отправен към Проф. Михаил Бъчваров” – Отговор от него не последва.
    Накрая се наложи да съобща в този разговор начинът по който аз се добрах до това дело по кражбата на Премиера Стамболийски. Професор Джон Бел беше включил магнитофон и аз продължих. В делегацията бяха Професор Михаил Бъчваров, през 1990 г. – Научен секретар на БАН по профила – Исторически науки, Професор Николай Генчев – Член кореспондент на БАН ‘централен’ историчар, мога да го охарактеризирам. Разказах, че съм разработил мой метод на изследване сред изхвърлените учени от миналото, като задавах единствен въпрос към няколко стотин *бивши* с който ги питах – *Какво можете да ми кажете съществено, което днес не може да се каже, да се напише и публикува, а е от крупна важност да се знае и ако се укрива бъдещето ще ни съди…?* Този ужасен въпрос от тогава съм задавал през цялото време на следването ми на бивши професори, стари академици и към много военни и генерали даже. Така запитах и Професор Анастас Ю. Тотев за съществено и укривано… И той ми беше поверително разказал, че баща му в положението на Началник на Финансовата Инспекция при Минстерството на Финансите алармира за окрадените пари от Стамболийски, което примерно през 1975 г. не можеше да се спомене никъде и пред никого. Но Началника на финансовата инспекция е бил в достойният си дълг да контролира движението на парите.
    Едва при предстоящият 22-ри Национален Конгрес на Американската Асоциация за Напредък по Изучавания към Славянството, проведена през Октомври 18 – 21 1990 г. във Вашингтонския Хотел Хилтон аз реших да съобщя подробностите по криминалитета на Стамболийски, но само Професор Тотев запознах с плана си по участието ми там. Помолих го на един от документите, които носеха подписът на баща му – Юрдан Тотев да ми удостовери поименно, че аз съм изследователят /и финансов следовател/ по проблема Стамболийски и да ми даде възможност да адресирам верността със свидетелствуването на неговият подпис при нарочно адресиране до Професорите Пундев, Бел и Чарлз Мозер. Копие от това документиране ликвидира всякакви спорове и така се удостовери верността на моето изложение с двата доклада. Показах и фотографията на Професор Тотев пред участниците, която бях направил месец преди на Д-р. Николай Алтънков с Професор Тотев. И Професор Джон Бел ме запита, мога ли да зная, защо Професор Тотев не му е съобщил тази тайна с когото се е познавал още от 1969 г.? Аз обобщих – ако сте му задали въпросът както аз му го бях задал – той не е имал моралното право да не ви отговори, и тогава вие щяхте да разкриете тайната. Но Вие сте пропуснали тази възможност.
    Сега е от интерес да очертая как стояха моите отношения с Професор Джон Бел още от лятото на 1969 г. и как аз се зблъсках с нашето КаДеСе. Като войник около 6 месеца вече бях на служба, като редник, във военният вестник на Железопътни Войски, който беше при щаба на тези войски – *Железопътен Войн*, длъжността ми беше – фоторепортьор, но аз бях пътуващ журналист при доста секретен режим. Нямах право да се вижда фотоапаратът, който ми беше служебен и още ред други подробности. Редакцията ни беше зад Софийският Университет и аз се налагаше да обядвам в мензата там, но следваше да съм в цивилно облекло, защото войници там не се допускаха. При случайно дочутите разговори от седящи студенти дочух, че на съседната маса седи и се храни американец, който събира материал за доктората си и е доста любезен към събеседниците си. Масата му обикновено беше пълна.
    Няколко дена се опитвах да го видя отново докато се удаде случай да има и празен стол при него. Това беше по-сетне, който стана Професор Джон Бел. Имах почти цяла седмица разговори с него по изучаванията му, интересите му и начинът му на работа. Аз се представих, като първокурсник студент по физика.
    Вдействителност аз бях военен хроникьор, мои авторски материали се печатаха почти из всички военни вестници и аз доста лекомислено се залепих до младият Джон Бел… Той е бил под съответно наблюдение от наш контингент и аз също поради интересът ми към него съм бил наблюдаван и когато разузнавачите към него се заемат да ме проучат и мен – се разбира, че не ставам вече за журналист и доверието към мен се загубва. Главният ми редактор ме запита, той знаеше, че обядвам в Университетският стол, с кого се срещам там. Разказах му за младият Джон Бел и неговият интерес към Александър Стамболийски. Другата разведка си е свършила работата – представен е доклад за сваляне на доверие към мен и аз бях откомандирован на обекта – жп строител в ротата в която се числях първоначално. На мое място се доведе друг военен хроникьор. Групата наблюдатели, не са имали културата за да ме включат в тяхната задълженост и аз да наблюдавам.

    Днес един от най централните булеварди на София носи името на един държавен крадец, който получи съответното възмездие. Него обаче го бяха много коректно поканили с телеграма да предаде парите, които дължеше на 2-та милиона бежанци и неговият отказ е довел до грубо-жестоката екзекуция, която се е наложило да се извърши над него. Тази смъртна реализация се укриваше, а се укрива и днес по това престъпление към Българския народ от Министър-председателят на България Стамболийски.
    Също би било реално и член на семейството му да е разказал за истината, но и те всичките Стамболийски са укривали тази особено позорна кражба.

    Бих искал само в дългът на уважение към Йоцо Йоцов да допълня неговият епос с тези допълнителни пояснения. Бих обобщил, че цялата Западна информираност относно Стамболийски е фалшива и по още подробности това е действителна дефективност към всички западни Енциклопедии и стотици книги при тези цитирания. „Пенгуин речника на Алан Палмер – лондонско издание от 1983 г. твърди, че Стамболийски е роден в Радомирско…
    Професор Джон Бел постъпи много коректно относно моят принос за вярното решаване на въпроса с престъплението на премиера. Няколко месеца след докладването ми на този конгрес той ми се обади по телефона със съобщението, че по негово предложение ме удостоява Ню-Йоркската Академия на Науките с тяхна докторска титла. Аз тогава бях доста зает с моя друга изследователска програма вече в Калифорния и пропуснах да присъствувам на официалната церемония по връчването на тази диплома, която получих по-късно по пощата в доста голям академичен плик.
    А поради собствената си вина Професор Джон Бел се сам отказа от Президентството на Американските Българисти. Тази асоциация се прехвърли в Европа, но тя беше вече умаловажила се, поради този неприятен юридически и държавен и политически по характеристиката си международен и дипломатически скандал по историческа неистинност или иначе казано лъжа в науката, което е позор за знанието, за неговата вярност.
    Моите връзки с Професор Джон Бел имаха и един друг период, когато въведох в политическият момент на онзи период Желю Желев, който впоследствие изпълни програма на Тодор Живков, за което следва да разкажем в друг вариант и при други случаи.
    Тук бих искал да споделя свое явно несъгласието си с авторът Йоцов, който на стр. 366 съобщава следното в сравнение между Стамболийски и Живков: „…безцеремонността и терора в управлението на Стамболийски надминават тези на Тодор Живков, защото последният имаше около себе си и интелигентни съветници…” В опровергаване на тази оценка ще добавя само два аршина – съветниците на Живков реализираха тяхната интелигентност в почит само към неговият каскет…
    Социализмът в България беше построен от осъденият по-късно Министър Председател Антон Югов. Тази реалност не е коректно да се премълчава и укрива , а крупната роля на Югов заслужава да се познава в подробности. Това е друга измама на журналистко-историческата колегия.
    Югов е особено интересна личност. Министър-Председател след Унгарските събития от 1956 и до 1962 година – това е над 5 годишен държавнически период. Неговата роля на 9. ХІ. 1944 г., като Баща на Революцията на комунистите не се познава в коректни стойности и рамки. Него го обвиняват в осъществяването на *Народният Съд* при който бяха избити много невинни хора. По тази посока заслужават да вземат участие в дискусията компетентни и знаещи. А, нима е нямало виновни пред този съд? Тогава над България се стоварва военна трагедия и онези държавници са се напоили с грехове.
    Тук ще споделя само, че Министър-председателят Андон Югов построи язовирната система на България със резервният електро-Баташки водносилов път и той в пълно сътрудничество с Академик Георги Наджаков създадоха първата Ядрена Електробаза на България на Дунава. Тази негова роля даде основание на Никита Хрушчов да декларира на 7-мия конгрес на БКП, че България е държавата, която първа построи Социализма – при оценката – *Съветска власт плюс Електрификация* е майката на Социализма. Тодор Живков чрез обкръжението си от ‘интелигентни’ арестува Югов през 1962 г. и го държа в затвора 22 години до 1984 г. което и днес се укрива, а Антон Югов беше можещ политик. Тодор Живков чрез обкръжението си от ‘интелигентни’ можа да построи два жилищни комплекса – Младост и Люлин и НДК – двореца на културата, който назова на името на дъщеря си, която не успя да достигне до интелигентността, за която претендираше.
    Антон Югов е забравена тема… Защо ли? Дали и днес темата Югов не е забранена? И от кого?
    Професор Джон Бел поради негова ‘компетентност’ към Стамболийски беше натоварен от Конгреса на САЩ да ръководи наблюдаващ екип ‘Първите Демократични Избори в България през пролетта на 1990 г. Значителна част от неговата програма изготвих аз и я проведохме заедно. При което му осъществих официалните срещи с Проф. Александър Лилов, тогава шеф на БСП /БКП/ с Председателят на БАН тогава Акад. Благовест Сендов със Председателя на СДС – Д-р. Желю Желев с поета-сатирик Радой Ралин и други. Проф. Джон Бел беше включен в издаването на книгата „Фашизмът” на Желю Желев и при едно от посещенията си тогава в София донесе втората част на нейният тираж. А копие от докладът му за изборите тогава той ми остави, като документ, който аз и сега притежавам. Но моята хроника по неговата активност тогава вестник „Демокрация” отказа да публикува.Тук прилагам само титулната страница на този доклад с адресираност до мен от Професор Бел.

    Темата Христо Ботев е свързана с жертвата на Апостола Васил Левски. По тази историчност имам да допълня още една дълга верига от истини, които се укриват все още от ‘апарата’ историци на Българската Академия на Науките. Престъпността и тук е в подобие както към Стамболийски.
    Но, както вече маркирах и тук линията минава през Видин, прехвърля Дунава и Локорчани са финансово гарантирали Централния Комитет във Влашко. Отдясно на Левски на фотографията на командният състав на Легията на Раковски снимана в Сърбия е ковчежникът на Легията, който е локорчанин.
    Нека тук полемизирам, както това направихме с писателя Николай Хайтов и което той е документирал в последната си посмъртно отпечатана книга – 2009 г. „Непубликуван дневник” тук той съобщава, че по моя инициатива той е посетил Локорско и е запознат от наследниците на Локорският комитет за връзката на Левски с тяхните деди и аз съм заснел Хайтов пред иконата на братята *Св., Св. Кирил и Методий*, на което място е заставал три пъти и Левски. Хайтов се убеди във великата истинност с която го запознах, което беше мое разследване.
    Заради тази моя инициативност поради дългът ми като историк аз бях уволнен от системата на БАН след над 7 годишен изследователски период и разкрити много истини. И не само това – името ми не се намира в биографичния справочник дори в третото му издание – 2010 г. „Български историци” с автор Петър Чолов. Аз съм задраскан. Моите активности се намират при мои публикации в основните издания за Български изследвания върху исторически проблеми „Исторически преглед”, „Векове”, множество вестници и участия в десятки конгреси и симпозиуми както Български, така и международни. Моята дисертационна работа беше снета от актуалност, не беше допусната до защита поради престъпления на историците ни в укриване истината за „костите на Левски”. Защото аз разкривах едно друго престъпление с вина на историческата група от системата на БАН.
    Имах една полу-официална забрана да не се занимавам с Левски от този, който днес е Научен секретар на Института по История – Владимир Мигев – Ст.н.с. – който е един от фалшификаторите на националната ни история и по достойнствата на Апостолът Левски. И този, както няколко десятки ‘наши’ историци получаваха и днес все още получават заплати от БАН за лъжи към НАУКАТА, към знанието… Вярно е! Така стоят нещата днес и към Директора на Института по История към БАН – Георги Марков – академик, за когото сме предложили процедура за излизане от системата на ЗНАНИЕТО.
    Този ‘наукообразен процес’ е вече актуално да оценим и да овъзмездим посочвайки модификациите на истината…

    На снимката жената облечена в черно е Д-р. Екатерина Рибарова, видинчанка, е снаха на ковчежникът на Легията на Раковски Петко Христов – Лимборов /Рибаря/ оженила се за негов син. Неин дядо-свекър е този ковчежник, който остава да живее в Румъния след Освобождението 1877, където и свършва животът му. Там той е бил доста състоятелен и затова тази негова родственица е финансирана от него и така тя следва, кратко време медицина и в Букурещ, когато е контактувала с него. В тяхното семейство се знае, че Левски е погребан в църквата „Света Петка Самарджийска” при тяхно и финансово участие.
    Хайтов лично беше разговарял с Д-р. Рибарова.

    Заслужава да се спрем на технологията на натрупването на парите с които е разполагал Петко Лимборов и как е финансирал легията. Свещеникът Поп Стоил е осъществителят на крупният проект. Балканско- равнинният терен на Локорско, разположено на границата на Стара Планина и полето, където са развъждани много стада от овце, като значителна част от продукцията е транспортирана за продажба през Видин и по Дунава в Румъния. Така при осъществяване на тази сложна инициатива включвайки в нея целият актив на Локорско са могли да се съберат средства за постройката и богато зографисване на църквата *Свети Николай* в Локорско още през 1834 г., която е вдействителност назована на името на Руският Император Николай Първи – при заявка за очакване помощ за свобода. Пояснение – през 1829 г. армията на Николай І осъществява освобождаването на Гърция, която също има период на Турско робство…
    Друг същвствен момент е, че офицерите около Васил Левски са облечени във военни униформи на Сръбската армия, което е свидетелство, че те са се заклели по тогава валидният устав на Сръбската армия. Операцията, която осъществява Димитър Общи е очевидно планирана в Сръбско-Български вариант и впоследствие в помощ на Руската армия от запад атакува Сръбска военна част, комплектувана от българи доброволци, което дава основание за присъединяване на Западните части на Българите към Сърбия, което продължава и в днешно време.
    Претенциите с териториални стойности от периода на 1862 г. с легиите на Раковски са осъществили конфликтът на Раковски със Сръбското командуване и само ранната смърт на Раковски – 1867 г. остава потулен и неизясняван конфликт по една безкористна помощ от Кралство Сърбия която е очаквана по инициативи на Раковски, Левски и всички останали които са на фотографията от 1862 г. и реставрацията, която тук предавам показва, че имаме щаб от значителни можещи наши революционери, повечето от които оцеляват и след Освобождението… Реставрацията на фотографията предлагаме за първи път тук.
    Следва да добавя и за вината на състава на Института по История при БАН за укриване на исторически истини, за което следва да се потърси и криминална отговорност и за укриване на фактите около Стамболийски и към Левски.
    Библиографският факт, че моят доклад от 1990 г. във Вашингтон за Стамболийски става обект на анализ не от ‘професионален историк’ член на апарата на БАН с едно закъснение от две десетилетия налага юридически критерии на виновност на този институт на БАН. И тук заслужава признание авторът на тази книга Йоцо Йоцов. Но за какво ни е нужен при БАН институт по история ? Колко заплати са под формата на „крадени пари за лъжлива наука” – !!!

    Още ако разтворим био-библиографският справочник на Петър Чолов и в третото му издание там по тази криминална логика не се срещат данни активност на историк за Д-р. Николай Алтънков, автор на крупно изследване за Българите в Америка за периода до около 1980 г. А и моите конфликти в поредица публикации в Българската преса продължаващи десетилетия. А не е осъществен от Чолов никакъв комплексен анализ на библиографска почва с биографични отправки. Което охарактеризира неговата книга в дилетантски стил. Тя представлява един исторически документ за облика на Българската Историческа колегия за нейният комично / криминален афинитет…

    Сега накратко нека да обсъдим коренът с мошенничеството към *костите на Левски*.
    През 1945 г. – на 30 Октомври от Москва се връща в България Георги Димитров. Той носи архитектурният проект за последвалото строителство на това, което беше Централен Комитет на БКП, а сега е Парламент, ЦУМ и Министерски съвет – сега Президентство.
    Димитров води със себе си група архитекти и проектанти за строителството на тези згради, коитo и сега са факт. Тогава още през 1945 г. Димитров се разпорежда, на мястото на тази църквица да се построи паметник на Сталин.
    На Димитров не е било възможно да знае, че в тази църквица са костите на Левски и, че тя е неговият мавзолей. Ако това той е могъл да знае не допускам да е предложил тук паметникa на Сталин. При всичката контроверзност на Димитров той е високо ценял Левски. Но да се строи паметник на Сталин е било възможно едва след зсвършването на комплекса ЦУМ, ЦК, Министерски съвет. Когато вече около1956 г. първата част на проекта е завършен Сталин не е жив и е вече отричан, и на това място се пререшава да се постави паметник на Ленин. И така поради факта, че движеща личност на проекта е Тодор Живкав – историците вкупом получават задачата, да докажат, че тук не са *костите на Левски*. И така историците осъществиха едно от националните престъпления под диригентската палка на ‘другаряТ – Тодор Живков’.
    Овъзмездяване на това престъпление се наложи да бъде моя кауза. А мястото на Видин при изправяне на нещата се оказват необходими, макар и с вековна давност.
    Това се налага и поради дългът ни към Левски, завещан от бореца поет Христо Ботев, чиято лъжа и сега остава актуална…

    Подпис на пощенският вариант 27 XIІ 2010 г.

    Искрен Азманов PhD на Академията на Науките на Ню-Йорк
    Член на AAAS, на Обществото „Лютер Бърбанк”
    /уволнен историк от БАН/
    1336 София – Люлин бл.210 вх.Ж #114
    089-673-6807
    iazmanov@excite.com

Leave a Reply