Преди повече от три години (сякаш са минали три десетилетия) написах статия за "Икономист", в която се опитах да предвидя бъдещето на медиите. Тогава оспорих твърдението, че ние като общество сме по средата на медийно преобразяване, което по своята значимост е сравнимо с промяната, която започна с Гутенберговата печатарска машина през Ренесанса. Една медийна епоха свърши, едно ново начало започна:

 

Старо: Медийните компании произвеждат по схемата "съдържание-пленяване", пасивна аудитория я консумира.

 

Ново: Всеки произвежда съдържание и го споделя, консумира и го подрежда по свой начин.

 

Старо: Медиите поучават аудиторията – по модела "един към много".

 

Ново: Зрителите разговарят помежду си – "много към много".

За да ви покажа колко много време могат да бъдат три години, трябва да разгледаме няколко факта. Като част от доклада, направих първия за "Икономист" подкаст (асинхронно радиопредаване, излъчвано по интернет, което потребителите могат да теглят) – свят, за който много от издателите в Лондон дори не бяха чували още. Днес нашите подкастове са сред най-популярните в iTunes.

 

По време на проучванията за статията за първи път чух думата YouTube (компанията току-що бе създадена). Когато изпратих материала си на редактора, в него имаше само едно позоваване за YouTube. Четири (!) седмици по-късно, когато той бе публикуван, YouTube вече се бе превърнал в сензацията на 2006-а. По това време не бях чувал никога за Facebook, да не споменаваме Twitter. И така нататък…

 

Как използвам медиите днес

 

Колкото и старомодно да звучи, моите лични навици се промениха от времето на тази статия. И след това да отговоря на някои въпроси: Дали тезата ми от 2006 г. издържа и днес? Има ли "криза в медиите"?

 

Повече експедитивност в работата

 

През 2006-а се абонирах за всички вестници и списания, както всички журналисти, за да съм в течение на конкуренцията и за да бъда информиран. Всички тези издания се трупаха по пода и ме караха да се чувствам виновен.

 

Днес не съм абониран за нито един хартиен вестник! Имам точно два абонамента – за електронните варианти на вестник ("Ню Йорк таймс") и за списание – "Атлантик".

 

Използвам моя Kindle (софтуер за четене на е-книги и дигитални медии) сутрин, докато пия кафе, за да прегледам световните заглавия и пазарните новини. Така дори релаксирам. Отнема около 15 минути. По-късно през деня, докато шофирам, слушам националното радио. С това се изчерпва цялата ми консумация на медии през техните традиционни канали за разпространение. Вкъщи нямам телевизор.

След като оставя Кindle, започва работата. Това означава, че отварям личния си "вестник", което всъщност е RSS Reader. С него миксирам материала си от различни източници – "Лос Анджелис таймс" с малки блогове за калифорнийската политика и различни проучвания като тези от Политическия институт на Калифорния.

 

Важното тук е да се отбележи, че "разглобявам" изцяло коренно различни публикации и информационни източници, включително и източници, които не са традиционно считани за "новини". Събирам ги в различни форми. Така заместих до такава степен редакторите, че никога, ама никога не бих ги допуснал обратно в тази част от живота ми.

 

На ден прекарвам около час в RSS reader-а. Това обаче не е толкова релаксиращо, смятам го за работа – дълбокото ми потапяне в нещата, които е нужно да знам, за да отразявам моята област – например Западните щати. И не се притеснявам, че трябва да принтирам купища статии или че ще разпилея нещо, защото просто тагвам статиите. Така знам, че мога да ги намеря по всяко време. И, да – това означава, че моят офис вече не е заринат с купища хартия!

 

След това съм готов за деня и преминавам към:

 

а) проучвания за материалите си
б) случайни проучвания в другите медии за забавление.

 

Интелектуалният ми живот: обществено изцеление

 

В личното ми, тоест "не-Икономист", съществуване сега изживявам визията, която обрисувах в статията си. Това означава, че съм едновременно аудитория за други "аматъори", произвеждащи съдържание и самият аз съм аматъор. Това е чисто и просто високопарен начин да кажа, че блогирам по далеч некомерсиални мотиви и чета други блогове за интелектуално стимулиране. От време на време поствам нови неща в моя "Фейсбук" и хвърлям по един поглед към новите постове на познатите ми.

 

През блога, "Фейсбук" и други старомодни средства като имейл сега имам спонтанна и непланирана, но пък забележително ефикасна система за медийно съдържание.

 

Мога лесно да прекарам час или два дневно само в следване на линковете, които читателите ми публикуват. На практика всички, които коментират в блога, не са ме срещали никога лично, но пускат линкове, които в по-голямата си част са смайващо уместни. Понякога изваждат на повърхността специфични проучвания или документи от неизвестни вестници, които аз никога не бих открил в предишната медийна епоха.

 

Във "Фейсбук" мисля, че връзките са противоположни: повечето от "приятелите" ми наистина ги познавам в "офлайн" живота, но повечето от тях не разбират така добре интелектуалните ми вкусове както читателите на блога ми. Въпреки това моите "Фейсбук" приятели са в социалното ми обкръжение, така че техните линкове също се опитват да бъдат озадачаващи, неприлични, иронични или предизвикателни, по-интересни и приятни от което и да е съдържание, което медийните компании бяха свикнали да ми сервират в предишната ера. Тук е важно да се отбележи, че моите онлайн и офлайн приятели също разглобяват и събират източници на съдържание. Те следователно са се превърнали в това, което редакторите бяха преди и са далеч по-добри от предшестващите ги медийни конгломерати. Никога не бих позволил старите редактори да се върнат обратно в моя живот.

 

Моите лични медии

 

Последният щрих е това, което в статията си от 2006 г. наричам "лични" медии. Те са медийни продукции на членове на едно семейство и близки приятели за строго определена и изключително малка аудитория. Например: бебешки снимки и клипчета на личния ми сайт. Той е защитен и само роднини и много близки приятели имат достъп. Мотивите тук са противоположни на тези при традиционните медии: аудиторията е преднамерено ограничавана (докато медийните компании искат огромна аудитория). Целта е да се споделят и пазят лични спомени. И тъй като улавянето и споделянето на толкова интимни медии е по-лесно от когато и да било, прекарвам много повече време, заровен в тях.

 

Така че, за да отговоря на въпросите дали тезата ми от 2006-а издържа – да, вярвам, че издържа. Всички имаме еквиваленти на Гутенберговата печатарска машина – в джобовете или в скута, и ги използваме, за да разказваме истории на другите както никога преди.

 

Има ли медийна криза? Не!

 

Това твърдение може да изглежда изненадващо. Аз съм в необичайната позиция да бъда едновременно професионален и любителски писател. Тоест би трябвало да съм наясно, ако новинарската индустрия умира, нали? Наистина – очевидно е, че се свива. Но това проблем ли е? Всъщност има две кризи:

 

кризата в приходите за собствениците на медиен капитал и кризата за работни места в журналистиката.

 

Но това са двете категории, за които останалата част от обществото не се интересува. За обществото няма медийна криза, така че да спрем да сме истерични и да се занимаваме с нашите медийни навици. Това, което открих в собственото си медийно поведение, е, че днес съм по-добре информиран отвсякога. Но повечето от информацията, която консумирам, вече не идва от журналисти. Вместо това идва от университетите и тинк-танк-овете в моя RSS reader и iTunes, от учени, мислители и експерти и от читателите. Като консуматор на медии и като гражданин вярвам, че няма истинска медийна криза, а просто влизаме във втори Ренесанс.

 

стр. 14