в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 2009-11-24
Сякаш за него е измислено старото мото на Флийт стрийт (улицата на известните лондонски издания): “Публикувай и бъди проклет!"
Публикувай го, изречи го, дори го изхрачи в лицето на поредния си смаян събеседник. Това е неговото правило. Веднъж, след негов въпрос, един от тях щеше да изглежда по-малко смаян, ако в онзи момент го бяха хвърлили в яма с негасена вар.
Той е в състояние да размъти водата и на възможно най-блатното предаване. Ако имаха капчица ум, водещите би трябвало да го държат на един оръдеен изстрел разстояние от студията си. Но те го канят понякога. И това не е продиктувано от желание мъртвите им поначало предавания да станат по-сочни. Обяснението е съвсем различно – те не го вземат съвсем на сериозно, възможно е дори да го иронизират насаме, смятат, че участията му го шаржират и олекотяват, че публиката само се забавлява с този човек, чиито фрази са
изсечени като с брадва
Че по този начин го отпъждат в групата на аутсайдерите, на които не бива да се вярва. Групата на скандалджиите, на шумните персони, които никой не приема истински.
Много здраве да имат.
Те си мислят, че той е телевизионният Мунчо. Единственият, който се осмелява да протестира. И затова онези го обесили на градския площад, нали. (Ако тази колективна мълва изобщо е вярна…)
Преди няколко дни го сблъскаха с една персона от неопределената порода, която за удобство наричат социолози. Сметките на тия хора са винаги погрешни и това сякаш им доставя истинско удоволствие. Колкото цифрите, които продават, са изначално мъртви, толкова техните възторзи от новите управляващи са по-сочни.
- Народът ви показа съчетание от три пръста на поредните избори – рече нашият герой. И продължи: Лъжете и забогатявате едновременно, как така?
- Е, и? – каза социологът. – И понеже беше останал без въздух от неудобните въпроси, допълни: Ние всички сме били леви, дядо ми е бил хвърлен в яма с негасена вар в сталински лагер!
Изводът беше приемлив. Докато сме извън ямата, можем да забогатяваме неизвестно как.
Дори да попадне на най-ветровитото място, той е в състояние да запали огън. Събрали се да каканижат за проклетия преход, който бил свършил – мога да ви напиша някой ден имената на тия, за които е свършил, стига да искате! – и изведнъж нашият човек, както си мести из устата някакви съгласни от края на азбуката, драсва клечката кибрит. За него не съществуват ограниченията на телевизионната куртоазия. Той директно те пита дали си крадец – откъде ти, жалък мърльо, дето ходиш с един и същи пуловер от времето на Луканов, имаш милиони днес.
Днешните телевизии са раят на простотиите, но те се продават по определени правила. Можеш само да опипваш силиконовата повърхност на негодника срещу теб, правилото е да не хапеш благодетеля си, понеже е дошъл да остави някоя стотинка в благотворителната ти игра, бъди мазен с него.
Но за нашия герой крадецът си е крадец, той не се взира в нюансите. И принуждава едрия собственик да си каже, че все пак всички от рода му са били леви…
В подобни случаи дори и уж най-обиграните водещи се чудят какво да правят с него.
Веднъж наистина свали главата на една мухоморка в студиото на Коритаров.
Чувството му за справедливост е уникално. Не е в състояние да направи никаква отстъпка за нищо, което има отношение към нашия занаят. Щом си отворил уста пред медиите, той става безмилостен.
Преди много години, внезапно и абсолютно не на място – в спортната рубрика, която представяше, призова тогавашния президент Петър Младенов да си подаде оставката. Вървяха сложни пазарлъци около танковата реплика на този иначе приятен бонвиван, довян от историята в президентския кабинет на Живков – ах, ти, глухарче несръчно, долетяло през отворения прозорец.
Понеже отговарях и за новините, извиках нашия герой в кабинета си и започнах да му крещя. А той пак отвръщаше с вечните си съгласни, които възходящо гарнираше в най-добрия случай до някое “Ама…", сякаш не говорехме на един език. Беше прав за себе си, разбира се, но както винаги, не схващаше докрай по-тънките линии на кръстословицата, в която се бяхме озовали всички.
Отделни фрази при него не са обезателно свързани в някакъв гладък артистичен език. Но винаги след тях прокапва кръв. И винаги изглежда напълно обсебен от себе си, сякаш не е в състояние да отстъпи и милиметър. След някоя не особено смислена авантюра на негов близък, някой може да го защити. А той, без да се замисли дори за цената на този жест, спокойно може да наругае онзи.
Кукуригането, което практикува във футболните си анализи е нещо друго, заради тях има безброй врагове и също толкова почитатели, които го следват в една мизерна кабелна телевизия. Може и да е пристрастен, но и в тези безсмислени крамоли едва ли е несправедлив – поне докато не го схване. Имал съм протяжни разправии с него и съм си тръгвал с убеждението, че съм си загубил времето. И после, някой ден, се оказва, че не съм бил прав.
Тия дни, покрай масираната телевизионна реклама на покер порталите, се сетих за едно старо правило на играта. То гласи: “Когато чиповете са сложени на масата,
ти си сам
Никога не се залъгвай, че за тях си нещо особено. Или за когото и да било."
Нашият герой също е сам. Но не се залъгвайте, че сте нещо особено за него. Понеже казарменото правило “Никога не се пиши сам за доброволец" изобщо не се отнася до него. Повечето днешни предавания са пиене на чай в пет (файв ъ клок), стига да не се довлече от някъде той, дългият странник, който замята незавършени изречения, обаче накрая те набутва в ямата с варта. Извинявам се, обаче много ми хареса този образ, понеже е левичарски.
Гледах веднъж, късно през нощта, повторението на онова предаване, в което левичарят потъваше в ямата с варта – но с високо вдигнати ръце, за да опази проклетите си звонкове – а пък нашият Сашо го гледаше презрително.
И тогава по съседния канал се появи Петя, и тя в повторение на своето предаване.
Хаотичната игра на повторенията понякога очертава един невероятен трафик – профучават образи, долавят се думи, понякога неясни, изплуват спомени.
Сашо не бе особено щастлив, когато дъщеря му Петя се появи във “ВИП брадър" – и то с прелестната си майка Аня. Ние сме дългогодишни семейни приятели, тъй че за мен прелестното си е наистина прелестно, а не нещо друго. Това бе възможно най-неподходящото място за тях двете, особено за Анчето, което трябваше да се състезава с някакви кикимори, на някаква покерна маса, на която банкерът/раздавачът е лъжец.
Сашо направи опит да измъкне дъщеря си, и с основание, понеже тя не изглеждаше никак добре, както, впрочем, и майка й. Тези хора, и тримата, са възможно най- неподходящи за подобен експеримент. “Троянски ръбове", както би се изразил Сашо, но да не го цитирам. А иначе откровени до рязкост хора. Аня изживя една криза на незачитането, понеже това е фалшивата същност на онова предаване – да унижи истинската звезда и да сложи на фалшивия трон долетялото отнейде глухарче, ах, ти, мъгличка ненагледна, нещо подобно.
Комедията свърши, всеки пое нанякъде, яд ме беше за Петя – до оная вечер, когато я видях в предаването “Арт Трафик". Бяха ми говорили вече за него – защо не го гледаш бе, дописнико клети – но аз пък не обръщам внимание на подобни заклинания, освен ако не идват от дами до 23 години.
Сашо се усукваше около ямата с негасена вар, без да има никакво желание да подаде ръка на онзи вътре, и тогава влетя Петя.
Естествена и чаровна, но истински чаровна – само веднъж я вижте, за да схванете колко пластмаса има в хиленето на повечето тъй наречени водещи. В нейното “едночасово хапче свобода" няма нищо насилено, съвсем нищо. Разбира се, зад гърба си Петя има солиден екип – мярнах имената на Румен Леонидов и Елин Рахнев. Но свободата е и в самата нея – свободата, с която общува с гостите си. Анонсите й, вероятно писани от Румен, сякаш са сънувани предната нощ от нея. Артистично и умно момиче – доста съм сантиментален, обаче Петя за мен е Пипи – неизвестно как долетяло до едно телевизионно предаване, и отгоре на всичко се преборило с ония каки с израстъците. Дори Буги Барабата изглеждаше странно мек край нея, сякаш направен от
специален памук за бараби
Имаше и предостатъчно умни думи, за да се събуди окончателно човек, особено ако е оскотял пред останалите сутрешни предавания.
“Арт Трафик" е магазинно предаване – с кой крак да тръгнете на работа заранта, какво да си припомните от миналото, да послушате ли културния синоптик, който си е малко скучничък обаче. Някоя фраза се забива във вас за цял ден, например – “Помни миризмата на бедността", както ни каза Тина Търнър,и пр.
Но най-вече това е територията на умността, въпросите на Петя са кристално ясни и остроумни, авторите са пределно чувствителни към героите си, понеже отлично ги познават, няма мъртви времена в това предаване. И току пак се появява Петя: “Рецитирай ме като поема и аз ще бъда твоя повече от всякога" – премерено иронични връзки, след които обаче повечето други водещи ми изглеждат вече като гюлетласкачи.
Този трафик ни води към нещо добро, живо и смислено – за разлика от повечето от останалите предавания, които ни водят към задънени улици.
На едно място Барабата се сети за закона за празния куфар – гледаш го огромен, седи пред теб и ти се мръщи, засилваш се, събираш всичките си сили, за да го вдигнеш, а той се оказва празен!
Сигурен съм, че доста народ се е сетил в този момент за други сутрешни предавания и техните празни куфари и празноглавци.
“Няма смисъл да скочиш трупешката в мръсотията" – допълни по друг повод Буги Барабата, за да довърши темата.
Петя е заразително игрива, въпросите стават нейни с необикновена лекота – например ето един: “Ти, Марио, оставяш ли Буги Барабата да влезе у вас?"
Този въпрос дори и аз бих го задал, сигурен съм.
Страх ме е да си помисля какви дивотии бяха минали по останалите телевизии до този момент – колко прокажени бяха целунали благородните ни политици, и пр. И колко сме свикнали с лошите миризми.
***
Сашо не изглеждаше добре само на едно място, само за миг, но си пролича.
Когато онзи от ямата му каза: “Е, и? Какво ще направите – ще национализирате приватизацията ли?"
***
Трафикът на Дикови ме подсеща за един стих на Джон Ленън: “Внезапна карма ще те грабне…"
Стр. 16