сп. Мениджър | Ивайло ДИЧЕВ | 2010-01-10

Колкото по-добри са политическите предавания, толкова по-зле е обществото

ПРИТЕСНЕНИЯТА ЗА УПАДЪКА на политическата журналистика не са само български. В английския език възникна неологизмът infotainment, съчетание от information и entertainment, с който се определя съчетанието на сериозна информация със забавление. Политическото, предполага се, е станало толкова скучно, че трябва да се предложи в атрактивна опаковка от майтапи, музика, разголени жени и тъй нататък. В битката за връщане на гражданите към публичното пространство се включиха благотворителни игри в полза на страдащите и риалити формати, където воайоризмът се преплита с каузата на етническата толерантност или активизиране на избирателната активност. Не зная дали си спомняте
новините-стриптийз, дошли у нас чрез МСАТ – след всичко, което видяхме, за мен те все пак си остават ненадминат образец на жанра.
Защо е това отегчение от публичния живот? Едни намериха причината в политическата коректност, която избягва разделящи теми. Е, да, но оказа се, че некоректният агресивен език на неофашистите също бързо доскучава, зрителят привиква на дразненията и почва да не ги забелязва. Можем да илюстрираме това постепенно привикване с трансгресивния език с упадъка на многобройните политически студиа на СКАТ, които преди години булеха духовете. Конспиративните теории, расистките обиди, популисткият радикализъм постепенно се превърнаха във всекидневие и загубиха ореола си на откровения. Т.е. ако мислим, че ефикасната политическа журналистика трябва винаги да прави нещо в повече от допустимото, бързо
стигаме до абсурд. Просто хората не са идиоти и да привличаш вниманието им с ефектни попържни е възможно само за кратко.
Други търсят залеза на политическото във фрагментирането на съвременните общества, където вече няма масово производство, откъдето изчезват едрите класови идентичности и заедно с тях – масовите партии и каузите, които обединяват. Всеки се пазари отделно, отстоява индивидуален интерес, следва собствена социална траектория. Мултиплицирането на частните електронни медии и, разбира се, възходът на интернет добавят към това едно невиждано размножаване на информационните канали. В Древна Гърция агората е била една, тъй както една е била представата за общото благо; а колко могат са бъдат днес медийните пространства, в които да се води смислен национален дебат? Когато местата за сблъсък на политически идеи, които се конкурират за вниманието ни, станат твърде много, има риск те да тръгнат в посока на стилизиране, на заемане на специални ниши и печелене на определени таргет групи. А тъкмо тук политическото се превръща в нещо друго, не в битка на идеи за общото благо, а в индивидуално предпочитание към
говорители, страсти, декори, часови пояс. Аз мисля, че упадъкът на политическото и съответно спадът на интереса към политическите предавания от края на 90-те години има и друго обяснение. За известно време светът заживя с усещането за това, че няма истински сериозни проблеми за решаване, а политиците може спокойно да бъдат заменени с експерти, които се занимават с детайлите. У нас това усещане донесе управлението на Сакскобурггота, съвпаднало със световен икономически растеж и донесло със себе си една откровено аполитична идеология. Точно като Берлускони или Саркози нашият цар тогава твърдеше, че ще управлява държавата си като предприятие. А какви политически предавания може да има в едно
"предприятие"? По определение там
едни решават, други изпълняват и гражданската енергия може само да създаде конфликти. Тази аполитичност продължи с широката коалиция на Станишев, която почти не остави място за парламентарна опозиция и зауправлява с една ляво-дясна платформа, т.е. отново съвсем аполитично. Неслучайно в целия този период политическите предавания доста залиняха, сериозните проблеми на обществото се поставяха от лежащите по диваните в "Биг Брадър", политиците танцуваха, свиреха на китари или участваха във викторини на популярни предавания. Светла Петрова се опита да замени западащия "Сеизмограф" с викторината "Пирамида" и дори БНТ1 се хвана да пропагандира четенето или историята с телевизионни игри.
И после, бих казал някъде към края на 2008 г., изведнъж нещата се обърнаха и интересът към политиката рязко се увеличи. Първо започна кризата, т.е. случи се истински важно, разделящо събитие, което
истински стресна хората. Казвам нещо тривиално: хората се вълнуват от политика тогава, когато става нещо сериозно, във време на войни, кризи, преврати, земетресения. Когато е съдбовно важно в коя посока ще тръгне страната им. Някак твърде много свикнахме с циничния поглед към света на маркетинга и забравихме, че има истински важни неща – безработица, социална справедливост, фискално преразпределение, разпадаща се държавност.
Кризата съвпадна в България с невиждания изблик на недоволство към тройната коалиция, съчетаващ антикомунистически (БСП) и националистически (ДПС) елементи. Темата за корупцията и нуждата от наказания сякаш концентрираха усещането за несправедливост, натрупано през всичките тези 20 години на бандитски преход.
Но политиката се върна на публичната сцена не просто защото хората искаха възмездие – това те искат отдавна. Работата е там, че през 2009 г. се появи усещане, че нещо може да се промени, нещо зависи от твоето мнение. Не искам тук да обсъждам настоящото правителство и това кога точно то ще разочарова българските граждани на свой ред. Обръщам внимание на този най-важен фактор за мобилизиране на политически енергии: представата, че пред обществото има избор, че не всичко е решено предварително. Политическото е било винаги свързано с участие – в едни случаи гласуват, в други тръгват на война, в трети просто
крещят на площада. Там, където от теб се очаква само да съзерцаваш, сме в регистъра или на ритуала, или на забавата.
В тази перспектива можем да разберем и посоката, в която вървят успешните политически предавания днес. формулата "има събития, възможен е избор, аз участвам" най-добре ми се струва въплътена от "Референдум" на БНТ1. Това предаване, макар да носи негативите от спадащата популярност на държавната телевизия, успя бързо да се наложи с едновременно конкретните и разделящи теми, които представя със сериозния дебат и най-вече с възможността зрителят да участва, като гласува и вижда своя вот в реално време на компютърни графики. Вярно е, че ако се замислим, тези гласувания са леко глупави – и какво, като се изобразява мнението ти на екрана? Ще промени ли нещо? Но хората имат чувството, че се чува гласът им – особено след
усещането за победа над политическия елит, създадено от помитането на тройната коалиция, това все още работи.
По-класическата форма е зрителят да бъде индивидуализиран, да му се спомене името, да се прочете въпросът му. В по-монологичното "Сеизмограф" по bTV усещането за това, че нещо се случва пред очите ни, че участваме в решаването на публичните дела, често идва от връчването на прошение от някакъв зрител на важния гост, който се ангажира обезателно да реши въпроса. Това действа като един вид гражданска лотария, при която само един печели, но всички си представят, че биха
могли да са на негово място. Критиките към това предаване, както и, разбира се, към "Панорама" са, че наместо да притискат политиците с неудобни въпроси, те им дават възможност спокойно да развиват тезите си и по този начин да запушват критичния дебат. Но въпросът има и друга страна: зрителите искат да имат пред себе си
големия началник (именно представен в цялото си великолепие, не под натиск) и да се обърнат към него директно. Ако класическата демокрация беше превърнала в норма личния контакт с избирателя, днес интерактивността е станала абсолютен морален императив: смяташ, че имаш правото да заговориш за политика на неговия блог, да се обадиш по телефона и да чуеш гласа си от екрана, да получиш личен отговор на имейла си.
Нова ТВ с "На четири очи" печели с човешкия фактор, със задушевния формат, откровенията, темите, близки до хората. Сериозни политически въпроси, например как ще се финансира културата, се смесват със смели въпроси за това откъде г-н Рашидов има толкова много пари. И, разбира
се, като лайтмотив непрекъснато тече темата за изоставените сираци, болните, за народопсихологията, от която все си страдаме. Как се преплитат "човешките" теми с важните политически алтернативи пред обществото? Разбира се, тук няма рецепта, но очевидно първите създават един вид
доверие към предаването, вярност към продукта, поддържат, така да се каже, канала – когато възникнат драматични теми, те естествено се надграждат върху тях, без да разрушават цялостното усещане за културност, задушевност, за "трайните неща".
Може би в дългосрочна перспектива тази формула ще се окаже най-печеливша. Нарастването на интереса към политическите предавания едва ли е трайно явление. В момента, в който обществото се успокои и стабилизира, политическите предавания отново ще пожълтеят, ще се обърнат на шоу. Обратно: нека се надяваме политическите предавания скоро да бъдат наново изместени от разни форми на инфотейнмънт, защото колкото подобри политически предавания – толкова по-зле е обществото.

Стр. 108 – 109