Тази сутрин, буквално преди час! Просто след падналия дъжд не се виждат дупките по пътя. Стигнах по джанта до офиса. Но никога не се притеснявам при подобни ситуации. Когато си имал наистина трудни моменти, такива дребни неща не могат да те стреснат. А тежките периоди в моя живот са публично известни. Основно те са били свързани с делата около моя съпруг (Венцислав Йосифов – бел.ред.). Най-важното, което разбираш в моментите на изпитание, е, че много от хората, които си мислел за свои приятели, всъщност не са такива. И че други, за които дори не си допускал, че ще бъдат съпричастни, се оказват неотлъчно до теб. Така аз преоткрих всичките си приятелства…

 

За пореден път се случи онзи ден. Направи го главният редактор на в. "Труд" Тошо Тошев. Моника Янова си остана така още от времето, когато работех като репортер в "По света и у нас" с Нери Терзиева. Именно така започна моята кариера през 1991-а. Бурна година на промени… След първи курс журналистика, едва на 19 се озовах в телевизията. В началото не знаех, че журналистиката ще ми е толкова интересна. Тя не беше моята голяма детска мечта. Исках да стана адвокат. С журналистиката нещата се получиха случайно… Но впоследствие се оказа, че много случайности са може би закономерности! Журналистиката беше първият избор в документите, които попълвах за университета, и се класирах за нея. После мислех след първи курс да се прехвърля. Но започнах работа в телевизията и ми хареса, бях репортер там до 1994-а. Отразявах СДС и бях безкрайно впечатлена от сините митинги, от идеите за промяна, за демокрация, за нов живот… След това работих известно време в радио "Витоша". После отидох във в. "24 часа" като политически репортер, отразявайки БСП. Мисля, че в "24 часа" се чувствах най-добре. Специално си спомням Венелина Гочева, която тогава беше зам. главен редактор. Не са много хората, които човек среща в живота си и които искрено му помагат. Венелина е един от тези хора.

 

Често ми се случва, особено в последния месец. Лондон е любимият ми град, там се чувствам много у дома. Аз съм човек, който обича динамиката, движението, разнообразието. А Лондон е град, в който се чувстваш ужасно свободен да правиш каквото си искаш. Ако истински искаш да развиваш своите възможности, няма как да не успееш там, стига да положиш необходимите усилия. Аз прекарах 3 години в Лондон. Първо изкарах сертификати за английски, след което се върнах към моята детска мечта да уча икономика и право като бакалавърска степен. Е, учих, но още от момента, в който започнах, разбрах, че не е това нещото, което ще работя. Факт – страхотна обща култура ти дава, изключително те тренира. Никога не съм учила като в този период. Но усещах, че няма да е това нещото, с което ще се занимавам. Затова и не направих магистърска степен.

 

Много често ми липсва. Ето и сега. От време на време ме спохождат такива нереализирани импулси и идеи да започна някаква рубрика, да коментирам нещата, които се случват…

Иначе най-големият проблем в журналистиката в момента според мен е, че голям процент от хората я използват като трамплин към други професии. Като лесен начин за създаване на контакти. Тези, които наистина влагат сърцето си, които болеят и усещат журналистиката като някаква мисия, са много малко.

 

По принцип не се смятам за типичния късметлия, който ще спечели от лотарията или изведнъж ще разбере, че има наследство от баба си. Нещата в моя живот се случват след много труд и усилия. Да, имам късмет – определено, но само след като съм си го заслужила.

 

Години са минали оттогава за съжаление. Може би последният път е било, когато там е имало публикация от баща ми (Любомир Янов – бел.ред.). Но определено ми липсват онези дни… Липсва ми семейната среда, която имахме тогава, кръгът от приятели и начинът, по който съм се чувствала сред тях. Аз бях едно много обичано и ценено дете. Израснала съм покрай баща си в страшно интересна приятелска среда на интелектуалци, журналисти, историци, писатели… Децата на журналистите по принцип имат някаква преждевременна зрялост. Научават се рано да правят анализи, да преценяват бързо голям обем информация. Да са наблюдателни, с огромно отношение към детайла, с усет към това кое е добро и кое – лошо. Всичко това се складира в кътчета на мозъка. И в моментите, когато е нужно, изниква.

 

Не се е случвало в последните два месеца (смях). По принцип аз съм много по-прагматична, а той си остава голямо дете. Това, естествено, е прекрасно – има неща, за които аз му се възхищавам. Например качеството никога да не се отчайва и винаги да намира сили, когато изгуби или не успее някъде, да тръгне наново. Как точно успява да съхрани този импулс и да продължи напред с вяра? Наистина нямам отговор на този въпрос… В този смисъл не че не искам да приличам на баща ми, аз по-точно не мога! А той е един безкрайно талантлив човек на перото.

 

Чувствам се успяла винаги, когато съумея да спечеля нов клиент или конкурс, да привлека на работа стойностен човек, да продължа с плановете си за разширяване на фирмата. Това са привидно малки елементи, които обаче се натрупват с течение на времето. Като се случват, някак си не го усещаш, но като обърнеш поглед назад, виждаш колко път си извървял. В момента за Active Group работят 40 души в софийския и в брюкселския ни офис.

 

Преди броени дни. Ние започнахме като пиар агенция – PR Media, преди 7 години. Иначе фирмата е регистрирана през 1999-а, но първите две години се пробвахме да продаваме… месо. Хората не знаят този факт, но това са първите ми опити да навляза в бизнеса. До този момент бях минала през журналистика, учене в чужбина, завръщане в България, семейство, деца, проблеми със съдебната власт… И в един момент просто трябваше да почна наново отнякъде! Мислехме, че там, където има приятели, ще стане лесно. Със съпруга ми решихме, че можем да бъдем дистрибутори. В началото беше на месо. Оказа се абсолютно неуспешно. Аз това просто не го разбирам, не го мога, не го усещам! След което се пробвах да бъда дистрибутор на кафе, на минерална вода… Навсякъде провалът беше тотален! И в един момент разбрах, че човек е силен там, където средата му е позната и привична. Където усеща атмосферата дори на интелектуално ниво и може да се чувства креативен. Тогава нещата се случват и даже не ти тежат. Така стартирах с пиар агенцията през 2001 г. Постепенно започнаха да идват все повече клиенти, решихме да се занимаваме и с реклама. В един момент установихме, че просто дрешките ни са много отеснели – защото, когато кажем "ние сме PR Media", хората предполагат, че се занимаваме само с пиар. А ние всъщност отдавна работим върху големи проекти, интегрирани комуникации. Реклама, пиар, производство, правене на клипове, всичко! Освен това, колкото и амбициозно да прозвучи, аз искам да изградим наша собствена европейска мрежа. Знам, че ще е трудно, че има много специфики… Нещата обаче не са невъзможни! И мисля, че когато това се случи, силата на агенцията ще бъде друга. Новото ни име – Active Group, страшно импонира на характера на фирмата. Тук хората са много динамични, а аз по принцип вярвам, че комуникацията, пиарът, рекламата са нещо проактивно.

 

Опитаха се да го откраднат, но аз не го дадох! Направих финансово контрапредложение. Наистина държа на този човек.

 

Често бъркам. Правя мънички, а понякога и нетолкова мънички грешки. Напоследък например мисля, че съм станала малко по-избухлива. Имам, разбира се, и по-генерални грешки. Една от тях е, че не отделям достатъчно време за децата си. Хубавото е, че не се пробвам да го компенсирам с глезене, какъвто е най-лошият модел.

 

Честно казано, никога не ми се е налагало да обяснявам това. Пиарът е страшно полезно нещо. И никога не съм била в ситуация, в която да защитавам професията. Просто има хора, които добре си вършат работата, и други, които не го правят. Между другото вчера си говорих със сина на Валери Найденов, който ми спомена, че като чете списание Playboy, му прави впечатление колко много от девойките, снимани там, казват, че искат да се занимават с журналистика или пиар. Стана ми много смешно…

 

Аз харесвам хора, които успяват да се оправят в трудни моменти. За пореден път ми допадна поведението на Даниел Вълчев по време на учителската стачка. Възхитих му се и за начина, по който наложи матурите. Когато човек вземе определено решение с ясната убеденост, че то е правилното въпреки трудностите, това е достойно за уважение. Иначе ако вечно правиш това, което искат хората, не съм сигурна, че ще се стигне много далеч.

 

Скоро, може би преди 2 седмици. Нахлух в бутика на любимата ми марка и си взех няколко неща. Но не изпитвам никакво чувство на вина след набези по магазините! Напротив – смятам, че си го заслужавам, изработвам си го. Аз харча моите си пари, не тези на някой друг. И мисля, че човек трябва да си осигурява хубави моменти, да знае за какво работи в края на краищата.

 

Аз искам да се скрия винаги, когато страшно много хора ме гледат и се оказвам център на внимание. Определено не се чувствам комфортно в такива ситуации. Мисля, че не се и справям много добре. Ще си призная, че имаше момент, в който харесвах това. Тогава се оправях с повече самочувствие, желание, жестове… Само че хората се променят. Сега всичко това ми стои някак си изкуствено.

 

Аз, естествено, съм амбициозен родител. Опитвам се да не прекалявам, разбира се. Но ето например настоявам и двете ми деца да ходят на плуване. И винаги да плуват повече, отколкото те искат. Мисля, че това е основно правило. Ако кажеш: "Повече не мога и метър! Край, абсолютно съм на края на силите си", а след това изплуваш дори само 5 метра, това те прави истински силен. И ако науча децата си на това, те ще се справят с живота. А иначе последният повод за гордост при сина ми бяха прекрасните му резултати по математика и всички похвали в училище, които получи. А дъщеря ми започна неотдавна да ходи на латинотанци при Памбос и за малко време научи страшно много неща. Преди няколко дни я видях да танцува вкъщи… И ми стана адски приятно да наблюдавам женствеността и грацията й. Почувствах се невероятно щастлива, че това е моето дете и че е толкова хубаво момиче.