в. Уикенд | Ива ДИМИТРОВА | 2010-05-14 

Експертът по медии доц. Георги Лозанов несъмнено е една от най-колоритните личности в българския публичен живот. Наскоро той бе избран за председател на СЕМ. В откровено интервю за "Уикенд" доц. Лозанов за пръв път повдига завесата на интригуващия си живот и разкрива неподозирани тайни от личния си свят.

- Доц. Лозанов, наричат ви "медиен гуру". Ласкае ли ви това?

- Ласкае ме, разбира се, и то главно, защото е почти невъзможно. Медийната критика е по-трудна от всяка друга. Тъй като, за да стигне до хората, медиите сами трябва да й дадат трибуна. Навремето, когато казах, че езикът на медиите легитимира мутрите, мислех, че това ще ми е краят. Щом това не се случи, разбрах, че любовта помежду ни е по-силна от всички съпътстващи я перипетии.

- Откакто заехте поста на председател на СЕМ, се коментира вероятността от сблъсък на интереси, тъй като сестра ви Олга Лозанова е програмен директор на Нова тв. Има ли опасност според вас от такъв сблъсък?

- Много пъти вече обяснявах, че по закон не съм в конфликт на интереси заради сестра ми защото тя нито е собственик, нито е в управителните и надзорни тела на Нова телевизия, наемник е. Друг въпрос е, че има такива, които не искат да ме виждат в СЕМ и въртят този първоаприлски шлагер до побъркваме. Но няма лошо, защото аз съм разработвал проекти за конфликт на интереси, когато това понятие беше слабо познато в България, и знам, че единствената защита е свързаноститв да са публично известни. А за това, че сестра ми ми е сестра, пише във всеки вестник. И онова, от което се пазя сега, е заради суетата на името мм да не съм по-строг към Нова телевизия, отколкото към другите оператори.

- Консултирате ли се по професионални теми със сестра си?

- По-скоро тя с мен, но рядко приема съветите ми, защото е в занаята, където рейтингът дава смисъл на работата й. А аз повече принадлежа на научната сфера, където рейтингът и смисълът уплашено бягат един от друг.

- Отношенията ви винаги са се определяли като близки, тъй като неведнъж се е изтъквала важната ви роля в израстването на Олга. Какво беше детството ви?

- Винаги сме били близки, най-малкото защото съм 11 години по-голям от нея. Родителите ни често работеха по цели нощи и тя вероятно е чула от моята уста много неща за пръв път. Например, че ако харесваш някого, само защото той те харесва, значи не го харесваш. Иначе детството ми беше безгрижно и свободно – благодарение на разбирането вкъщи, че всеки сам си е автор на живота. Никой не може да ти вземе авторските права, независимо колко ти е близък.

- Преди време баща ви каза в едно тв предаване, че като дете сте били мълчалив, а до 10-годишна възраст не сте могли да лишете и четете добре. Какво провокира развитието на ораторските ви умения?

- Мълчалив бях само вкъщи, сигурно принадлежа на едно от последните поколения, които смятаха, че дължат първата, а и последната дума на възрастните. За сметка на това в училище през голямото междучасие се качвах на една кашпа и държах речи. Може би съучениците ми са ме смятали за луд, което не им пречеше всеки ден ме чакат около кашпата. Днес знам, че съм го правил като компенсация на това, че те вече можеха да четат и пишат, а аз не.
Навярно е било форма на дислексия. Така или иначе писмената реч предполага по-голяма отговорност и се утешавам с мисълта, че още тогава съм я усещал.
На кутията на "Алка" имаше пате, което държи кутия с прах за пране "Алка", на която има пате, което… и т.н. Питах съучениците си колко дълго могат да издържат, без да отместят очи от смаляващите се патета. Тъп въпрос, но и за какво друго можехме да си говорим – нямаше молове, нито анимация, нито телевизия. Най-много някой да се качи на някоя кашпа…

- Кога се научихте да четете?

- Когато на 11 години най-после се научих да чета гладко, имах чувството, че едва съм стъпил на брега, а другите вече са далеч зад хоризонта. През следващите години четях непрекъснато. Колкото по-трудни книги, толкова по-въодушевяващо – Достоевски, Фокнър, Ницше, Кант, Фройд… Само че нямах интелектуалния и емоционалния опит да понеса прочетеното и вероятно съм изглеждал странно – дете, преяло със смисъл. Родителите ми дори се консултираха с различни специалисти и някои ги съветваха направо да ми спрат книгите, нещо като "451 по Фаренхайт" (роман на Рей Бредбъри, в който се описва тоталитарното общество, в което «низите са забранени и подлежат на изгаряне – бел. авт.), но с най-добри намерения. Тогава, бях в 9-и клас, се появи един известен професор, който предложи обратния подход. За една година да напусна училището и дома си и да чета колкото искам, докато ми мине меракът. Така заживях на тавана на мой приятел от онова време на улица "Елин Пелин", която сама сякаш повече принадлежеше на литературата, отколкото на всекидневието и на соца. Главно заради хората, които живееха на нея – синът на Елин Пелин, Валери Петров, Олга Кирчева, Домна Ганева и Николай Бинев, проф. Андрейчин… А бащата на моя приятел беше физик и пишеше трактати на английски като обръщение към Бога. Тази година беше един от най-големите подаръци в живота ми, защото тогава "от натура" разбрах, че живеем не в свят, а в паралелни светове и дори можем да си избираме в кой точно.

- Баща ви Лозан Лозанов и майка ви Олга Станева си уважавани архитекти. Как и защо се насочихте към философията?

- Не съм се насочвал. Виновни са сигурно книгите, които четях, но в прогимназията бях убеден, че има една единствена професия – философията, защото нейната задача е да открие смисъла на всички други. И днес, повече или по-малко, мисля така.

- Казват, че на децата на известните се гледа "под лупа". Какви бяха негативите за вас от това, че родителите ви са сред най-уважаваните архитекти и до днес?

- Не виждам никакви негативи, дори да те наблюдават под лупа е привилегия, защото изглеждаш по-голям. Пък и поколенчески конфпикти не сме имали. И досега с тяхното поколение сякаш се разбирам по-лесно, отколкото с моето.

- Завършили сте философия. Родителите ви не се ли противопоставиха на това ваше решение?

- Не, разбира се, макар че може да им е било малко мъчно да не продължа семейната традиция – архитект е и леля ми, и нейният покоен съпруг. Въобще, не помня родителите ми да са ми се противопоставяли за нещо важно. От тях съм разбрал, че човек трябва да се грижи за щастието си, защото то е дълг, морална категория. Просто няма как да си истински щастлив, ако вършиш зло.

- Разкажете за студентските си години?

- Един преподавател по формална логика например, когото бяха принудили поне по веднъж на лекция да цитира Маркс и Енгелс, нищо че материята му не го предполагаше, неизменно започваше с "Добър ден, колеги, както са казали Маркс и Енгелс". Независимо от идеологическото време имах някои наистина запомнящи се професори. А и състуденти. Ахмед Доган например беше сред тях. След всичко, което се случи през последните години, вече не съм сигурен дали не го е родило въображението ми, но отнякъде ми звучи гласът му на упражнение по немска класическа философия: "Докато животът на турците в Родопите е такъв, е неморално да се занимаваме с Хегел и Фихте".
Вярно е, че сме чели емигрантска литература на палюр – преди всичко Солженицин, и сме писали и чели в приятелски кръгове текстове за абсурдите на строя. Това не е никакво дисидентство. за него е необходимо да заявиш съпротивата си и да приемеш последствията й. У нас, особено в късния соц, такива почти нямаше. Пример за дисидент лично за мен беше Леа Иванова защото, вместо да се прави, че вярва на някакво светло бъдеще, е продължила да радва хората в изтичащото време на настоящето и затова е изпратена на лагер.

- Да, но журналистката Люба Кулезич разкри в свое разследване за в. "Уикенд" преди година и половина, че Леа Иванова е била сътрудник на ДС с псевдоним "Нора"…

- Да, за жалост. Какъв беше шокът ми, въпреки че искрено й съчувствам, когато се разбра, че Леа Иванова е приела да сътрудничи на ДС. Оттогава слушам песните й с наслада, но без упование. Шушу, нушу, шу…

- Слуховете ви изкарват дисидент, а за баща ви се говори като за приближен до Тодор Живков. Притеснявате ли се от тези коментари?

- Баща ми винаги е бил далеч от властта, нито е бил член на партията, нито е правил административна кариера, въпреки различни предложения. И тогава, и сега единственото, което го занимава, е професията, шансът според условията на времето да прави добра архитектура, И мисля, че в това отношение се радва на общо признание. Вън от отделни инсинуации, разбира се, които- казвам го с извинение, са продиктувани no-скоро от желание за вражда с мен. По повод на притеснението от тях мога само да цитирам една иронична ремарка на Теди Москов: "Все едно Айфеловата кула да се притеснява, че група обскуранти не могат да я намерят на картата на Париж".

- Имахте ли досег с тъй нарочения социалистически елит?

- С партийния елит – не. Иначе благодарение на средата на моите родители познавах повечето ярки фигури в културата. Нека да спомена само двама от най-близките приятели на татко, които днес за жалост не са между живите – режисьорът Въло Радев и писателят Станислав Стратиев. Заради привилегията още от гимназията моите мисловни маршрути да се пресичат с техните, със сигурност стигнах по-далвч, отколкото бих успял на "собствен ход".

- Вярно ли е, че притежавате бюрото на Мирчо Спасов, останал в историята като организатор и ръководител на лагери край Ловеч и Скравена?

- Не бюро, а шкаф. Случило се е така, че през ЗО-те години на миналия век, когато Мирчо Спасов като ученик в столарското училище попада в затвора в София, дядо по молба на някакви роднини му занесъл цигари и плодове. Като излязъл, Мирчо Спасов искал да му благодари като му подарил дипломната си работа – въпросния шкаф. След 9-ти бившият столар с пистолет в ръка вкарвал дядо и братята му, обявени за кулаци (селяни, които не приемат колективизацията и създаването ма ТКЗС по време на социализма – б.а.), в ТКЗС-то, а един от тях е изпратен в лагер. Но дядо, който беше толстоист, пазеше шкафа като доказателство, че каквото и да извърши човек, на дъното на личността му има нещо добро. Аз пазя шкафа като доказателство, че за дядо поне това е абсолютно сигурно.

- Доста се коментира и личният ви живот. Неведнъж се е изтъквал бракът ви с дъщерята на Светлин Русев. Какъв тъст беше той?

- Той е човек, който вярва в собствената си мисия и че има сили да я осъществи сам. Към мен не е имал никакви претенции и мисля, че съм му връщал жеста.

- В какви отношения сте сега?

- Далечни, но с родителите ми има старо приятелство. Впечатлен съм, че се запази.

- Защо се разделихте с първата си съпруга?

- Има връзки, повечето са такива, които имат начало и край – обикновено се казва, че причината е и в двете страни, но джентълментството изисква да поемеш цялата вина. Въпросът е да не преставаш да се стремиш към връзка, която има само начала.

- С втората ви съпруга Галя дълго време работите на ул. "Московска", без да се познавате. Вярвате ли в съдбата?

- За съдбата не знам, но знам, че за всяка съдбовна среща трябва да си се подготвил Това значи да стигнеш до нея по най-дългия обходен път. Така че просто по "Московска" нямаше как да се срещнем. Нашата връзка има много начала, поне три. За първи път, преди повече от 10 години, видях Галя по коридорите на БНТ и ми се стори неуместно – беше прекалено красива и недействителна за всичко наоколо. После я срещнах на Лайпцигския панаир на книгата и отново се запитах какво ли прави това момиче тук. Още тогава трябваше да си дам сметка, че нещо се случва с мен, щом все ми се струваше, че тя не е на мястото си. Но го разбрах едва след третия път, когато отидох при нея в общината заради някакъв бюрократичен проблем и тя ми помогна. В жест на признателност я поканих на обяд и пак, и пак, и пак… Нататък историята е известна.
Защото телата, стига да не са особено претенциозни, мотат веднага да се вкопчат, но притежателите им се приближават един до друг през езика, което изисква време и въображение.

- Кой в най-язвителният и абсурден слух, който сте чували за себе си?

- Че съм луд, казано именно с язвителност. Най-малкото, защото лудостта е единственият шанс на разума да разширява териториите си.

- Друг слух около вас е, че съпругата ви Галя се е сдобила с общинско жилище по времето на кметуването на Стефан Софиянски…

- Слухът, за съжаление, мина през вестник "Уикенд" и дори сочеше конкретен адрес. На него действително живее дъщерята на Галя от първия й съпруг, но апартаментът не е купен от общината, а й е от баба й и дядо й по бащина линия.

- Никога не сте подминавали възможността да заявите позицията си. Имало ли е случаи, в които ви е било трудно?

- Да, когато тези, които се възползват от позицията ми, са далеч по-неприятни от тези, срещу които тя е насочена. Тогава си правиш едно дайкири и си казваш, че Хемингуей може да е бил и неприятен тип, но това не пречи да препрочетеш "Старецът и морето". Въпросът е да извадиш на брега скелета на рибата независимо от това, че акулите може да са го оглозгали пътьом.

- Името ви винаги е било свързвано с неотменимата част от външния ви вид – папионката, и философската ви мисъл. Какво не знаят все още за вас?

- Че колекционирам птици, не по-високи от 25 сантиметра. За сувенири говоря, застинали навсякъде из хола на нашата къща. Когато не мога да спя, им давам имена на министри, президенти, звезди… На сутринта за радост съм ги забравил, така че следващата нощ мога да започна отначало.

- Кога мълчите?

- Когато спя и пиша. Имало е много депонощия, в които не съм правил нищо друго. Надявам се, залежите ми на неизговорено мълчание все още са големи.

- Някога повишавали ли сте тон?

- Не е възпитано, така че съм го правил само когато онзи отсреща и без това е глух. Не буквално, разбира се.

- За вас казват, че можете да погледнете с иронии на всичко. Ако подходите по този начин към себе си, какво бихте казали?

- Че все още не съм участвал само в предаването на Христо Стоичков, просто защото той, слава на Бога, няма такова.

- Какво ви липсва е личен план?

- Медия, която да говори за личното така, че да го съхранява.

Стр. 20-21