www.obshtestvo.net I 12.01.2011
Когато лъжем, тялото ни издава.
Непонятно защо политиците насаждаха много неправомерно една метафора – откъде да минем за Европа. Защо трябва да минаваме след като винаги сме си били в Европа?
Толя Стоицова е професор по социална и медийна психология, доктор на психологическите науки. Тя е специалист по комуникации и преподавател в Нов български университет. Първата й книга е посветена на езика на тялото – „И усмивката може да бъде заповед” (1992).
Професор Стоицова, за езика на тялото много е писано. Доколко той е част от общия комуникативен процес?
Наистина много е писано за невербалната комуникация. Езикът на тялото просто е един от двата канала за общуване. Не можем да си представим комуникацията без него, защото много голяма част от информацията се движи по невербалния канал /по езика на тялото/. Разбира се, илюзия е, че всеки необучен човек може да разгадава езика на тялото. Илюзия обаче е и това, че той е мистика. Не е мистика – като всеки друг език, и невербалният може да се изучава. Ние, българите, сме малко назад в това отношение, макар всички деца, и нашите, които изучават чужди езици, знаят, че съществува и език на тялото.
Влияе ли се невербалната комуникация от средата, в която живеем?
О, не. Езикът на тялото, или невербалната комуникация, е вроден и не се контролира съзнателно от човека, колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед. Или, невербалният език е съпътстващ вербалния. Когато говорим, речта ни е на равнището на съзнанието, т.е. ние мислим и нашите вътрешни мисли обличаме в думи. Затова пък не можем да контролираме езика на тялото /когато лъжем например, тялото ни издава/. Единственият вариант, при който можем да си наложим да го контролираме, е когато мълчим и си фокусираме вниманието върху него. Аз съм правила много изследвания, експерименти със студенти, казвайки им “Хайде сега, контролирайте езика на тялото си, започваме дискусия”. Започваме да говорим по други теми и, естествено, никой не може да контролира езика на тялото си.
Чрез езика на тялото бихме ли могли да направим психологически портрет на даден човек?
Чак психологически портрет не би могло, но могат да се кажат много важни неща за съответния човек. Изцяло какъв е характерът на човека не можем да определим по езика на тялото, темпераментът му – да. Ако извършва много бързи и с голяма честота движения, това е просто признак на нервната система, на бърз, холеричен темперамент, който естествено е вроден. Ако сме с холеричен темперамент, не можем да станем с някакъв друг. Т.е. според движенията, можем да кажем дали е бърз или бавен темпераментът на даден човек. Това е едно. Но, което е по-важно, съществува логическа връзка между езика на тялото и говоримия човешки език, и можем да кажем например един човек дали лъже или не. По-достоверен е езикът на тялото. С устата можем да излъжем и всички го правим в някаква степен. Тялото ни обаче „казва” какви сме всъщност.
Невербалната комуникация какво значение има, например за политиците? Заучават ли се определени маниери, пози?
Невербалната комуникация има значение не само при политиците, но при всички, които имат така наречените комуникативни професии: учители, треньори, психотерапевти, актьори, журналисти, ПР специалисти и, разбира се, политици. Защото публиката, наблюдавайки тялото и чувайки речта, си прави някои заключения. Не може да се заучи изцяло езикът на тялото. Аз съм преподавала дълги години в НАТФИЗ на студенти по актьорско майсторство, които изучават езика на тялото. Това, което със сигурност може да се научи, е да се избягват например, социално нежелани двигателни актове – заплахите с ръка свита в юмрук, размахване на показалец, като че ли се караме, поглеждане над очилата, което е сякаш осъдително и т.н. Но изцяло да се промени невербалното поведение не е възможно.
Лошото при политиците, по-скоро при хората, които ги наблюдават, е, тъй като те не са обучени в декодиране, разшифроване на езика на тялото, да им приписват някои неверни характеристики. Но това няма значение. Нашето поведение, на всеки един от нас, е ориентирано според това, как схващаме другите хора – то може да е погрешно, да не ги преценяваме адекватно, но поведението ни се излъчва спрямо така нареченото ни погрешно възприятие. Така че, от политици, които говорят много силно например („карат се”), които докосват много често другите („фамилиарничене при непознати”, „лицемерие”, хората започват да се отдръпват, защото им приписват лицемерие, изкуствена близост…
В първите месеци, когато “Атака” влезе официално в политическия живот, правеха впечатление жестовете на Волен Сидеров, изпружени напред ръце. Определено има маниернечене и при лидера на СДС Мартин Димитров. Възможно ли е подобно поведение да е резултат на предварително заучване?
Разбира се, че е възможно да се тренира и да се изиграе някакво поведение, но то личи, че е изиграно, възприема се като „физическо упражнение”. Специално Волен Сидеров е един добър пример за опит за заучаване на движения, но те личат, че са заучени – с ръцете вдигнати нагоре и т.н. Затова му се приписват някакви характеристики, но това не е истинският Волен Сидеров. Той е съвсем друг типаж.
И друго – на митинг поведението на хората се променя. Защото самият факт, че се говори пред много хора, започва да ни кара да правим по-големи движения, да говорим по-бавно и макар, че има всякакви техники, усилващи звука, на нас ни се струва, че трябва да говорим по-високо, да правим по-големи движения… Колкото и да викаме обаче, микрофонът си е микрофон – еднакво възприема. Така че, природното възприятие на човека се проявява въпреки техниката и технологиите.
Някои хора добре се ориентират и казват “Абе, всичко, което казва е много хубаво /за някой определен политик/, но не зная защо не му вярвам”. Това означава, че има разминаване, дисонанс между това, което казва устата и това, което показва езикът на тялото.
При журналистите Николай Дойнов от Нова телевизия и Николай Бареков от TV7, прави впечатление една определена поза с подпряна ръка на бюрото и вдигнат високо лакет, която няма как да не е заучена…
Това е “лоша” поза. Означава търсене на опора. Тя не е добра, хората не я харесват. Тя е и малко заплашителна, като че говорещият агресивно се накланя, като че ще удари някой. Но те не го правят нарочно. Не е заучено, то си идва отвътре, защото се притесняват.
В различни ситуации състоянието на хората е различно. Например, кръстосването на ръцете също е категоричен признак на притеснение или на изключване от конкретното взаимодействие. Е, всички можем да си кръстосваме ръцете, всички го правим в някакви ситуации. И най-сигурният в себе си човек, има моменти на притеснение. Задава ни журналист въпрос, който не е много удобен, и ние кръстосваме ръце – започваме „да се браним”. Така показваме, че малко ни е притеснено и спираме вниманието си върху това, какво ще кажем, като отговор и в същото време не знаем какво правим с ръцете и краката.
Министър–председателят Бойко Борисов компенсира ли с невербална комуникация това, че не знае чужди езици?
Министър – председателят е наистина една загадка. Той е медийна звезда. Това е ясно. Защо е медийна звезда след като от някаква гледна точка не притежава някакви суперкачества на комуникатор, не говори като професионален политик. Това е, първо, защото той може би е единственият политик /и преди да стане министър – председател/, който не е отказал разговор с журналисти. Т.е., журналистите го харесват за това, че той им обръща внимание, както това е приятно за всеки нормален човек. Второ нещо – той говори с езика на хората от народа и българският народ като цяло го приема и харесва. Бойко Борисов не се прави на интересен. Доводът: той е достатъчно интересен, за да прави някакви стойки, да се прави на по-интересен, отколкото е, да използва някакви купешки думи или някакво маниерничене. Защото маниерниченето личи. Или, той е искрен и си вярва – това се предава и на публиката, заразително е.
Поведението се определя от ситуацията. То е гъвкаво и като сила на звука, и като поведение на тялото, и като интонация, ако щете. Освен това, независимо какво говорим, до колкото зная Бойко Борисов има докторска степен по неговата специалност. Ако това е така, тази степен, която е и научна, и образователна, не се дава току така. Т.е., той е изучен човек, независимо, че парадира с това, че е човек от народа и не бива да се подценява.
Напоследъд някои сравняват Борисов с Живков…
Той не копира Живков с говоренето си, но хората му го приписват. Приписват се харакетристики, това правят всички, не само журналистите. Това прави и българската публика. Цялото му поведение – вербалният език и невербалният, включително облеклото му, когато не е в официална ситуация, изтъква, че е човек от народа. А Тодор Живков с това спекулираше.
Обеднява ли езикът на тялото при общуване в интернет пространството? Въобще необходим ли е в случая?
В интернет пространството невербалната комуникация не изчезва. Виждате, социалните мрежи имат визия и всичко, което наподобява реалния живот. Затова аудиовизуалните медии, включително и най-новата – Интернет, ги наричаме „втора реалност”. Само при писането на имейли има вербален език, който е много опростен. За сметка на това невербалният език не изчезва, затова са въведени тези картинки, иконки на емоциите – усмивка, яд и т.н. Което пак показва, че човек не може да избяга от природата си. Когато критикувам по мейл моите дипломанти и докторанти, че не са написали нещо както трябва, за да не се разстройват, накрая слагам една иконка от езика на тялото, която означава, че работата ще стане, ако се направи еди – какво си. И слагам една „усмивчица”. Разбира се, това са символи, друг тип символи, но те зависят от медията, от средата, която е друга, различна от средата на живото общуване. В интерес на истината, то с нищо не може да се замени.
Издали сте книга “Първа година Европейска България: избори и образи”, издадена 2008 г. С какво е интересна тя?
Тази книга не е само моя. Заедно с доц. Анна Кръстева от департамент „Политически науки” и моят – „Масови комуникации” на НБУ, събрахме усилията на колеги и студенти. Това е един обзорен сборник върху различните акценти, например как телевизията представя образа на България в Европа, как бяха проведени у нас първите европейски избори за парламент, как се чувстват българите като европейци и т.н.
Книгата има претенцията да е научна, а не журналистическа. Всичко е написано на основата на данни, на изследвания. Понякога данните не са това, което ние очакваме като изследователи и слава Богу. Защото, ако всичко, което мислим като хипотеза е вярно, не би имало нужда от наука.
Какво ни различава нас, българите, от другите граждани на ЕС?
Един голям проблем е да кажем тази идентификация – българи ли сме, европейци ли сме. По-европейци ли сме, по-българи ли сме? Този въпрос всъщност стои пред всички нации, влизайки в ЕС. Ние, българите, сме европейци по образуване на държавата ни. Тя винаги е била в Европа, европейци сме и сме част от европейската култура. И непонятно защо политиците насаждаха много неправомерно една метафора – откъде да минем за Европа. Защо трябва да минаваме след като винаги сме си били в Европа?
Така че ние сме парексаланс европейци, т.е. носим белезите на тази континентална култура. Имаме и нещо, което е типично българско, каквато тяхна си специфика имат и останалите народи в Европа.
Това, което ми се иска да кажа на читателите на Общество.нет е /защото интернет е много привлекателна медия за хора от различни професии и възрасти е/, че няма опасност да загубим българската си идентификация заради европейската.
Българите си остават българи, където и да са. Т.е., имаме специфика, която няма да загубим. И второ, важно според мен – може да не е много добър образът на България като цяло, защото той е интегрален образ, но трябва категорично да кажем, че ние сме в най-високите етажи на стандарти по някои показатели – изкуство, музика, математика, физика…
Е, за съжаление трябва да признаем, че имаме характеристики, по които изпадаме по- ниско. Българинът е мързелив. Това, че някога бил работлив, струва ми се, че сега е мит. Той иска да кара на интелект, защото е умен. Не може да се кара на интелект обаче, трябва да се работи. И като поведение не сме много добре – не спазваме закони, правила. Българинът се радва като нарушава правилата и се хвали с това. Целият ерудиран свят се хвали с обратното. Разбира се, това не се отнася за всички българи, но е вярно за една не малка част от нас.
Нашите политици не се ли хвалят прекалено?
Политиката е специфична дейност. Тя е малко като нож с две остриета. Трябва да се държи някакъв баланс. Във връзка с Шенген румънските политици направиха много остри изказвания срещу опита за отлагане на приемането им. В интерес на истината Борисов се представи много по–добре като каза, че за съжаление има още какво да се потрудим, за да влезем и ние в Шенген. Тук, хем не трябва да сме смачкани, защото има на какво да стъпим, но и не бива да се хвалим с нещо, което още не сме постигнали.
Хората у нас имат високи претенции, което не е лошо, но не ги защитават. В тази криза, освен, че трябва много да се работи, трябва да си защитаваш и мястото. Аз това нещо не виждам. Винаги има хора, които са работливи, но има и такива, които искат да получат пари срещу нищо. Ще дам един пример, една реклама, която ме потресе – “Искате ли да получавате 2000 лева без да работите?”. Типичният манталитет на българина – да получи пари без да работи. Това никъде по света го няма, говоря за развития свят, с който се сравняваме.
Вие сте професор, преподавател в Нов български университет. Какво мислите за реформата в образованието?
По отношение на образователната практика, проблеми има. Те са както от организационно, така и от същностно естество. Проблемите са свързани. Може ли една малка България да има 51 университета? Много ясно, какъвто и да е законът, колко и да се бори министър Сергей Игнатов да няма пътуващи преподаватели, от къде ще се вземат толкова преподавателски кадри за толкова много университети? В някакви краища на България, където няма и толкова висшисти, ако щете. Абсурди! Много имаме какво още да правим, а българинът е ригиден, не му се правят реформи, предпочита, като че ли статуквото, защото му е по-ясно, по-лесно. Но, ако искаме да се придвижим напред, трябва по друг начин да се организира всичко. Аз например, се гордея с това, че съм направила, заедно с цял екип разбира се, една магистърска програма по международна комуникация на английски език, която е в консорциум с други пет европейски университета. Така че българи и чужденци учат първият семестър в България, а втория и третия – в други, партньорски Европейски университети. Това е начинът според мен да си задържим студентите и да дойдат при нас чуждестранни студенти – да получат и българска, и европейска диплома, и да живеят и в България. А за да стане това, ние трябва да прилагаме критерии или най-високите стандарти в Европа. Повечето българи в тази програма, за която говоря, са хора, които биха искали да следват в чужбина. И финансово, и от всяка друга гледна точка, това, което в НБУ им предлагаме е по-изгодно за тях.
Ако говорим за начина на присъждане на научните титли и изобщо регулацията в научното израстване, това би било предмет на друг – сериозен разговор.