в. Капитал | Алексей ЛАЗАРОВ | 2009-12-24 

Огромна част от българските новини, може да бъде сведена до пет основни мита

Някога, толкова някога, че хората още са живеели в пещери, те се събирали около огъня вечер и си разказвали истории. Знаем за това от рисунките по опушените каменни стени – гордеели са се с разказите за смели ловци, плакали са на истории за любовта и са се приближавали по-близо до огъня, уплашени от страшните бедствия, които могат да ги връхлетят изневиделица.
Днес, десетки хиляди години по-късно, хората пак обичат същото – да слушат и разказват интересни истории. Разликата е единствено в това, че сега те не се разказват само край огъня – може да ги чуеш, видиш и прочетеш по различни начини.
Едно нещо обаче е останало непроменено – сюжетите. Има една теория на американския журналист Джак Лули, според която от зората на човечеството досега всички истории, които хората обичат да слушат, могат да бъдат сведени до седем основни мита, а именно: мита за жертвата, за изкупителната жертва, за героя, за добрата майка, за тариката, за другия свят и за потопа. Те се виждат в първите запазени досега епоси, през библията, корана и прочее религиозни книги, чак до днешните филми и романи. Основните митове могат да се прочетат в приказките навсякъде по света. Има ги и в новините.
В българската публичност обаче – особеният свят, който създават медиите, е малко по-различно. Не знам дали следите понякога чужди медии, но ако са ви попадали, лесно ще видите, че темите там са други, както и начинът, по който са разработени. Най-лесно това се вижда, когато се връщате (или идвате) в България и отворите в самолета български вестник. Обикновено усещането е, че ви залива кална и крещяща лавина от истерични събития, от които много рядко има някакви последствия. От страниците на вестниците и телевизионните екрани голяма част от политиците и другите герои на публичността викат с пълно гърло, абсолютно убедени, че крясъците и самото присъствие в медиите могат да заменят смисъла.
Сега, с риска да стане малко сухо, но ето ви малко теория: По принцип медиите имат три основни задачи – те трябва да информират, забавляват и образоват. Последното се прави най-малко, а другите две в различна пропорция, зависи от жанра и аудиторията в различните случаи.
Българските медии в повечето случаи вършат само една работа – плашат. Те са като един гигантски торбалан, който бълва ужасяващи истории с невероятна скорост. Един от най-любимите митове на телевизиите и вестниците в сърцето на Балканите е
Митът за апокалипсиса
Ако българските медии трябваше да редактират библията, апокалипсисът на Йоана щеше да заеме 90% от нея. "А сега, накрая – две положителни новини", завърши неотдавна водещият на новинарската емисия по една от националните телевизии, след 28-минутен порой от негативни събития. Катастрофи, отчаяни хора, умиращи бебета, убийства, изнасилвания, природни бедствия и политически скандали. Това е идеалният коктейл за огромна част от българските медии. От уроците по журналистика повечето телевизии и вестници са разбрали единствено, че добрата новина е лошата новина. Всички други нюанси на живота потъват в сивата мъгла на медийния апокалипсис.
Това, разбира се, не означава, че медиите са сключили договор с лукавия, за да хвърлят черна пелена върху ни. Публичността има две страни и хората все пак играят някаква роля в нея. Ако погледнете най-четените текстове в сайтовете на масовите вестници, ще видите, че апокалиптичните новини са най-четени. Едва ли може да се каже, кое е причина и кое следствие, но е факт, че този мит, преповтарян всеки ден по стотици пъти мачка хората и насажда чувство за обреченост. Освен това животът за щастие в по-голяма си част е друг – по-цветен и като цяло доста по-положителен, отколкото изглежда в кривото огледало на медиите. Да не говорим, че негативният порой понякога е просто досаден. Все пак да слушаш толкова често "горко, горко, горко на живеещите по земята" (Откровение на свети Йоана Богослова 8:13) е леко дразнещо.
За щастие из българските медии препускат не само конниците на апокалипсиса. Избавление от него ни предлага друг новинарски мит:
Митът за юнака/спасителя
Сещате се, този сюжет го има в много прикази, сериозно застъпен е в Новия завет на Библията и в определени периоди българската журналистика му обръща внимание. Това се случва често преди избори, когато старото управление е вече безнадеждно компрометирано и трябва да се появи някой (с извинение за клишето) на бял кон, който да се разправи с лошите и като цяло да оправи работите. Защо хората не ги оправят (оправяме) сами е друга и много голяма тема, може би донякъде свързана с предния мит, а и с един от по-долните.
В ролята на политическия Христос, преди време беше Симеон Сакскобургготски. Още с първата си програмна реч той обеща спасение на всички, които му повярват (помните "вервайте ми", нали?). Последният български цар намекна и че е способен на чудеса. Макар и да не пое ангажимента да нахрани последователите си с две риби, той обеща за 800 дни да промени сериозно живота на хората.
Друг герой, който успешно влиза в този мит, разбира се, е Бойко Борисов. В света на приказките неговият аналог е по-скоро Крали Марко, и то не само заради физиката и манталитета на биткаджия. Очакванията към премиера са подобни на приказния герой – да хване боздугана и сабята, да размята турците и да освободи нас, клетите роби, оковани в тежките вериги на безнадеждността.
Тъжно е, но отсега може да се предвиди, че Бойко Борисов го чака разочарование. Защото митът за спасителя, най-често преминава в друг, често срещан и доста любопитен:
Митът за предопределеността
Другото име на това новинарско клише може да е изразът "и тези са като онези". Ако потърсим библейска препратка, ще я намерим в Стария завет: "Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави" (Еклесиаст 1:9). В съвременната си българска интерпретация това клише може да се види доста често и е кошмарът на политиците. Хората могат да превключат от мита за спасителя, към мита, че и тези са като предишните (а именно крадци и некадърници) само след няколко скандала и съмнения за злоупотреби. Това даже се е превърнало в закономерност на политическия цикъл. Времето от "осанна" до "разпни" го в България обикновено е само няколко години, а провалът на всяко едно управление е неизбежен. След като то рухне в праха на някогашните илюзии, започва трескаво търсене на новия спасител.
Това клише е малко по-особено, защото то не е толкова наложено от медиите, колкото описва реалния цикъл, по който се случваха нещата през последните години. То обаче също създава чувство за обреченост. В този мит например СДС е осъден винаги на разцепване/отлюспване, а София винаги е непочистена от първия сняг. (Историята с това как снегът "изненадва" властите е едно от най-устойчивите медийни клишета още отпреди 1989 г.; любопитното в него е, че никога, абсолютно никога не се пише и говори толкова за втория/третия път, в който вали сериозно; обяснението на клишето е по-скоро психологическо – изненадата от първия сняг е някакъв протест срещу идващата зима и изпъква на фона на безснежните месеци по-рано; след него всички влизат в зимен режим и недобре почистените улици не правят впечатление никому; иначе клишето е устойчиво, защото е винаги вярно – когато вали сняг, той натрупва, а за да се изчисти трябва време, през което може спокойно да се твърди, че той е "изненадал" властите)
В света на българската публичност за щастие не живеят само политици и различни поп звезди. Понякога в тях се промъкват и обикновени хора. Те обаче присъстват там само като доказателство за друг мит:
Митът за онеправданите
Ако българските медии имаха Библия, в нея с главни букви щеше да пише: "Блажени са страдащите, защото тяхно е царството медийно." В света на телевизиите и вестниците обикновените хора са жертви, които илюстрират несправедливия ход на съдбата. С нормални човешки истории се илюстрират теми за непосилно високите цени на парното (също изключително устойчиво новинарско клише), покачващите се лихви, скапващата се здравна система, лошите пътища и още много, много други лоши неща.
Успехът практически няма място в българските медии. Той бива заглушен от като цяло апокалиптичния свят, който журналистите рисуват. Успешните хора от бизнеса никога, абсолютно никога не се радват на внимание. Положителните оценки във вестниците и телевизиите се дават много предпазливо. Да се каже, че някой политик е добър, е почти немислимо, защото в кривата парадигма на повечето медии истинската журналистика трябва да е силно критична и да посочва проблеми. Ако оцениш позитивно някого, това обикновено се разбира, като че ти и медията, в която публикуваш сте близки до него, следователно не ви е чиста работата. Това, разбира се, е нелепо, защото задача на медиите е да бъдат обективни. Ако балансът между плюсовете и минусите на някой е положителен – а такива случаи все пак има, това трябва да се каже.
От това правило има изключения. Успехът в българската публичност е позволена тема, но само ако се случва в чужбина. Това е и друг често срещан мит:
Митът, че никой не е пророк в собственото си село
В народняшкия стил на много български медии това клише може да звучи и така: "Наше момче успява в чужбина." Примерите за това са удивително много и най-често се виждат в спорта. Такава е например историята за Калоян Махлянов – българинът, който се състезава по сумо в Япония под името Котоошу. "Гигантът от Джулюница", както е устойчивото клише за него, се радва на огромна популярност в медиите и изявите му на тепиха се отразяват непрекъснато. Единствената причина за това е, че той е българин. Иначе този спорт не се гледа от практически никой тук и едва ли повече от няколкостотин човека разбират правилата и организацията на сумо-турнирите. А тя е сложна. Мислите ли, че много хора могат да разберат следния епизод от биографията на джулюнишкия гигант: "През 2005 Котоошу влиза в санияку – елитната горна част на макуучи с ранг комусуби. След неуспешен турнир е понижен до маегашира 5, но след още един турнир отново е комусуби. Скоро след това става секиваке, а през декември същата година получава престижния ранг озеки". Въпреки пълната сумо-неграмотност на българите Котоошу получава внимание, защото е пример за наше момче, успяло в чужбина. Подобни примери има много и извън спорта. Българин на сравнително високо ниво в чужда компания има много повече шанс да получи внимание от тукашните медии, отколкото някой местен бизнесмен, направил много повече. В нашата публичност на предприемачите е отредена друга роля – тази на чорбаджии, които може и да не издевателстват над хората, но със сигурност парите им имат съмнителен произход. Същото може да се види и с хора на изкуството – успехът им се признава, не когато обективно правят нещо хубаво (пеят в операта, рисуват, режисират), а когато направят това извън България.
Отсъстващите митове
Както вече става ясно, от всички приказки, които съществуват на света, българските медии разказват само най-страшните. Представете си, какво ще се случи в главата на едно дете, ако му четете само истории за зловещи чудовища, безмилостни деспоти и ужасни магьосници. Най-вероятно то ще стане мрачно, агресивно или в най-добрия случайпасивно. Същото се случва и с всички нас. Засипани от черните снаряди на медийната канонада, понякога не обръщаме достатъчно внимание на истински красивите истории в живота около нас. Те са много повече, отколкото изглежда, само трябва да ги потърсим. Намират се лесно, защото не се крият, а седят тихо отстрани и с леко иронична усмивка ни се чудят – защо сме отшили толкова далече по ръбавата и камениста пътека на негативизма.

Стр. 58-59