Luboslovie.bg I Владислав ДИМИТРОВ I 14.03.2014

Цвета Кирилова е журналист с дългогодишна практика в електронните медии. И председател на „Сдружение Азбукари“. Специално за Luboslovie.bg Цвета Кирилова разказва пред Владислав Димитров за журналистиката, за трудностите в кариерата, Отвореното писмо до лидера на ДПС Лютви Местан и за създаването на „Сдружение Азбукари“.

Колко време от живота си посветихте на журналистиката? И какви са трудностите с които е осеян пътя на журналиста?

Когато си пленен от тази професия, оставаш журналист до края на живота си. Мисля си, че няма бивш журналист. През далечната 1999 година, като студентка, вече работех в една от първите частни медии. Провеждаше се конкурс, на който ни изпратиха от университета. От тогава до сега не съм спирала. Всеки от колегите пое към различни редакции. Едни се увличаха от преса, други имаха влечение към радиото, аз към телевизията. Тогава попаднах на една жена, която беше натрупала доста дълъг стаж в медиите, беше научила на занаят мнозина – Зоя Василева, Бог да я прости. Тя беше много взискателна към младите колеги и голям професионалист.

Заобичах я заради съвместната ни работа, заради пламъка и онова, което успях да науча от нея и така после дълги години работа в различни медии и съдбата все ни срещаше. Бяха такива времена, че имаше от кого да се учиш. От онези, които имаха голям опит и го предаваха на драго сърце.

Струва ми, че че днес не е точно така. Младите не влизат в полезрението на по-възрастните от гилдията и почти се учат сами. А и медиите не са това, което бяха. Твърде изменени са. Свободата в медиите е угасваща.

Повечето имат способностите на крайпътна машина за два, три вида кенчета и вафли, и това е. Трудностите са различни. Всяко време си има своите бариери. Бориш се, за да оцеляваш сред много хора, които са се посветили на занаята. Приемаш предизвикателствата и сякаш десетки пъти падаш и ставаш по снежен склон, докато не предизвикаш лавина. Има едно поколение, което е висока топка, но не е от най-младите сега. Не зная какво ще остане след време. Иначе в най-чистата си форма е една прекрасна професия, на която можеш да се наслаждаваш в изобилие. Срещна ме с интересни хора, разнолики, със светлата страна, но и с тъмната в живота.

Има събития, които когато отразяваш, така те отрезвяват и приземяват, че дни наред мислите ти са само в това. Радва ме смелостта на колегите, които се посвещават докрай и стигат далеч, там където си на ръба на бръснача и си застрашен, и си предпазен. Днес се случва да се контролира перото, а това изпраща необективни послания до аудиторията. Може би изглежда модерно да се купуват журналисти на килограм и те да не могат да се възпротивят, защото работят за мизерни заплати. За мен е отвратително и гнусно. Хубава е професията на журналиста, но светът става все по-контролиран и тази професия не остава незабелязана от здравата захапка.

Има ли журналисти от които сте се учили и им се възхищавате?

От оправните и успешните винаги има какво да се научи, по-скоро да се потопиш в мащаба на голям ум е нещо прекрасно като този на Тома Томов, Димитри Иванов, Кеворк Кеворкян, харесвам Елена Йончева и други. Споменах за Зоя Василева, да си спомним за Александър Авджиев и Живка Гичева.

Според Вас, може ли да се каже, че все още медиите са четвъртата власт?

Власт на подчинение, може ли да бъде власт?

Разкажете някоя интересна и незабравима случка от журналистическата Ви практика.

Първото ми влизане в народното събрание през 1999 година. Обзе ме паника от безкрайните коридори и от маршируването насам – натам на едни хора, които тепърва трябваше сякаш за ден да науча, да запомня имената им и да схвана от коя парламентарна група са. Почти с тази мисия ме изпратиха там. Ужасът беше голям. Първо, какво да отразявам, при условие, че за първи път влизам в парламента и второ, какво ще излезе от това. Усещането бе като стрес от среднощен кошмар. И смешно, и плашещо.

Вървят едни хора в костюми, бягат от микрофони или ги предизвикват да леят едни безкрайни слова и накрая се скриват в стаята си. И така… на вълни на вълни се повтаряха всички тези неща. После се върнах в редакцията и Зоя ми каза, направи материал от това. А аз казах само: А? Тя отвърна – веднага. И стана тя каквато стана. Ред сълзи, ред сополи, докато нещо се получи. Всичко, което пишех, биваше старателно изтривано от нея. И казваше отново, отново, отново. Ще го помня за цял живот.

Не мога да не Ви попитам, кое Ви накара да публикувате Отвореното писмо до г-н Лютви Местан?

Сега се сетих за въведението в „Кьопоолу“ на Димитри Иванов.

„- Стига мълча. Всички говорим, ти мълчиш като пукал, Джимо. Кажи и ти нещо. Какво става с международното положение? – Става все по-международно. Положението е безнадеждно, но не особено сериозно. Този лаф плъзна и шефът ме сгълча: – Ти уж все мълчиш. – Да. Говоря само когато ми плащат.
– Ще ти дам аз на теб едно „положението е безнадеждно, но не особено сериозно“. Какво имаш предвид?
– Не знам. Сега зная: Каквато и политическа конфигурация да дойде на власт в България, тя няма да реши проблемите. Обещанията са трам-тарара, трам-тарара като в песничката стара на пазачите на фара на Валери Петров. Островчето с фара се разцепило и всички се издавили. Не могат трима работещи българи да хранят трийсе пенсионери, политици, чиновници, контрольори, контрольори на контрольорите, правозащитници, полицаи, законодатели, рекламодатели, честни олигарси и пр.“

Написах го, защото не може твърдиш, че се гордееш, че си част от управлението на страната ни няколко поредни пъти, а това да се отразява пагубно до оскотяване на българите и да се внушава, че това е повече от хубаво. Когато постоянно залагаш на правата и свободите си и очакваш нови и нови привилегии от това, е добре да си знаеш, че всичко това върви в пакет с ОТГОВОРНОСТИ!

Болно ми е за положението на българина, че все повече са страдащите хора, че виждам толкова млади, които казват думата „тръгвам си“. Заминават, тръгват си от собствения си дом. Представяте ли си, да изгониш децата си от дома, в който са израснали, да ги отделиш твърде рано от близки, роднини, приятели. И то как? С калпава политика. Болно ми е за болните възрастни хора, за майките, които едва отглеждат по едно дете, че сме в ситуацията: Болен здрав носи. Не е нормално да отглеждаме и да носим на гърба си хора, които са преценили, че е добра формула да лежиш и да очакваш социални помощи, не е нормално да носиш на гърба си хора, които постоянно крещят думата дискриминация, при условие, че такава няма. Точно обратното.

Не е нормално цели региони от страната ни да се обезлюдяват и да няма Единна национална стратегия за спасението на България! Не е нормално работещите и движещите икономиката ни да бъдат подлагани на геноцид, спрямо онези, които нито желаят да учат, нито да работят, а раждат по 100 деца и ги оставят на отговорността на държавата! А кое е държавата? Ние! Тези пари от държавата не идват с чували от Космоса. Това са нашите пари от данъци, за които работим и се трепем като волове. Ето за това го написах и има какво още да кажа, но медиите не пожелаха да го чуят. Е аз питам. Власт на подчинение може ли да бъде власт?

Интересно е как реагираха адресата, медиите и институциите на писмото?

Глас в пустиня…

Много хора Ви подкрепиха за искрените думи и откритата гражданска позиция. Както в медийното пространство, така и в Интернет. Какво бихте им казали на тях и на тези които Ви критикуват, защото несъмнено е имало и такива?

Медиите не отразяват гласа на народа и затова социалните мрежи са истинския втори паралелен свят, на заблудата от уж реалността. Някои казват виртуален свят. Виртуален, но писмото има стотици хиляди споделяния, пренасят го възрастни хора на хартиен носител, на дискове по населени места. Оказва се, че виртуалният свят вече е реалният, а реалният – твърде измамен.

Не съм обидила никого, представих нещата такива каквито ги виждам и чувствам. Опитах се да обясня, че всички можем да живеем в мир и хармония при равни права, отговорности и свободи за всички. А не някои да си мислят, че имат някакви специални привилегии. В писмото си съм се отнесла с уважение към всички.

Кой има полза от заиграване с етно-религиозния мир и разбирателство в страната? И тук каква трябва да бъде ролята на медиите, според Вас?

Политиката, политиците, програмите на онези десетки човечета на върха на пирамидата. Медиите, когато са на подчинение, не могат да кажат гък. Мълчат като кученца и на каквато височина им повдигнат тояжката, на толкова скачат.

Вие сте председател на Сдружение „Азбукари“. От къде дойде идеята за създаване на сдружението и какви са целите които сте с поставили?

От несправедливостите и съм благодарна, че съдбата ме срещна с друг журналист Боряна Петрова, с която изминахме дълъг път и поставихме началото. От нестихващата борба срещу всяко мръсно блато, което превзема все по-големи територии от нашите географски ширини. Изтласкват народа към столицата и оголват големи територии от страната ни с вредна икономическа програма. Безработицата търси препитание и се придвижва там където има хляб, изоставените територии са най-удобната възможност за превземане от хищника, когато има гостоприемник. И най-вече, когато се спазват някои вредни планове.

Успешни ли са инициативите на сдружението Ви в страната?

Успешни са всички инициативи, защото имаме подкрепата на гражданите. Моля всички българи да се обединим и да разберем, че разделението по цветове и партии е пълна глупост и унищожава бъдещето на децата ни. От това разделение печелят други!

Вашето пожелание за читателите на Luboslovie.bg?

Бъдете до последната си глътка въздух българи! Ще си остана такава!

Оригинална публикация

Luboslovie.bg I Мария ТОДОРОВА I 13.03.2015

Подхождам към интервютата, по които работя, с всеотдайността на лаик. На пионер. Който се вглъбява с търпение и страст в малко познати територии не от тщеславие и скука. А да ги изследва и открие ползите за взискателни читатели с веднъж завинаги установени вкусове. Съвсем не в духа на днешния фатален тринадесети петък ме обогати диалогът с една наистина интересна личност.
Че името отваря и затваря врати, че прагматичните ползи от качественото общуване надрастват дребнотемието, че митовете се нуждаят от актуален прочит в нетърпящото митове информационно общество, знаех, колкото всеки експерт по PR. Това, което трябваше да съумея, за да не се получи разговор по периферията на митовете, бе да постигна непредубедеността на лаик.
Да потърся какво в съвременното тълкуване на аристократичните традиции би могло да препоръча устойчиво едно модерно общество – в глобален план – на висотата,на която му се полага всъщност.
Как и защо дейността на Симеон II носи добавена стойност за имиджа на България, попитахме неговия консултант по PR.

Цветелина Узунова се дипломира по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1991 г. Специализира „Мениджмънт на телевизионни новини“ във Великобритания. Във визитката й се открояват и курсовете по „Журналистика и политическа власт“ към ЕС, които завършва през 1998 г. Била е директор на Правителствената информационна служба в правителството на Н.В.Симеон ІІ. Цветелина днес е PR консултант, управител на VIPART.

Г-жо Узунова, за опитния имиджмейкър е по-скоро нетипично да се представя като прелюдия към разговор за своите професионални партньорства. И това не е самоцелна скромност, а е в интерес на мита, който трябва да създаде. Вие обаче сте от малцината PR експерти, които са се намерили пред един готов мит. Представете ни се в светлината на този опит.

Първо бих поспорила с Вас относно определението „мит”. Смятам, че нашата работа не се състои в това да създаваме илюзорни представи или митове. Изграждането на един публичен образ е сложна дейност, комплекс от много усилия, креативност, използване на различни инструменти на PR-а, подходи и информационни канали. За мен митът звучи по-скоро като пропаганда, като рисуване на перфектен образ, а знаете, че такива трудно се срещат. От друга страна, това често има и обратен ефект. Публиката е чувствителна, вече има достъп до много информация. Затова обективността, коректността, почтеното отношение към нея е ключово.
Но сте права, че Н.В.Цар Симеон II се завърна в България с един утвърден позитивен имидж в международен план. А тук завари митове за себе си, създавани и поддържани умишлено от пропагандната машина на тоталитарния режим, които бяха продължени от определени кръгове и в периода на прехода. Повечето от тези митове са негативни по обясними причини. В доста случаи даже се е стигало до изкривяване на исторически факти или прикриването им. Спомнете си например какво са ви преподавали в училище за ролята на царското семейство в българската история и ще си дадете сметка за това.
Да работиш с личност като Царя е голямо предизвикателство и привилегия. Често казвам, че за мен това е втори университет – не само в професионален, но и в житейски план. През годините се наложи да се изправяме доста често срещу мощната пропагандна машина, за която споменах, и да й противодействаме с най-силното оръжие- истината. За съжаление, повечето хора у нас са склонни да вярват предимно на негативни митове, отколкото да помислят разумно, да прочетат повече източници и да приемат фактите. В този смисъл работата по неговия имидж извън България винаги е била удоволствие и много лесна задача, докато във вътрешен план това се оказа минно поле. Да не говорим колко политици се опитаха да градят своя публичен имидж, охулвайки Царя, колко медии правиха рейтинг и тиражи с кампании срещу него. Радвам се, че все повече хора се осъзнават как са били манипулирани и променят отношението си към Негово Величество.

Благодаря ви, че откликнахте да си поговорим за дългогодишния ви опит като съветник по комуникациите на г-н Симеон Сакскобургготски, и в частност – потенциала и предизвикателствата пред една новооповестена инициатива. Наскоро Инициативен комитет оповести подписка-обръщение да бъде признат приносът на Симеон II за развитието на България. Как статутът на един формално нефункциониращ монарх може да препоръча страната ни от гледна точка репутация?

Обръщението, за което говорите, набира скорост. Доста хора се интересуват от подписката и се присъединяват. Първоначално бяха 113 души, сега вече са много повече. Тя бе започната във връзка с 20-годишнината от известното писмо – покана на 101 интелектуалци през 90-те години за връщане на Царя в България. Призивът сега е да се направи обективна оценка за неговата роля за съвременното развитие на страната ни, да спрат медийните кампании срещу него и най-вече да бъде даден адекватен статут на царското семейство.Вариантите за това са много. Един от тях, който бе лансиран на пресконференцията на Инициативния комитет, бе за определяне на статут на Царя като специален представител на България пред света. Това ще подпомогне неговата дейност и ще й придаде нужния формален облик.
След излизането му от изпълнителната власт, той не е прекъсвал нито за ден активната си работа по теми, свързани с България. Както, между впрочем, е било винаги и преди да се завърне тук. Тези дни български дипломат, който заминава като посланик в една нелека държава в Близкия Изток, помоли за среща, за да получи контакти, съвети. И това не е единственият пример. От друга страна, членовете на дипломатическия корпус постоянно го търсят и той ги приема. Не е имало случай делегация от чужбина да не поиска и среща във „Врана”, извън протоколната програма в институциите. Царят често е канен на различни международни форуми, на срещи в Брюксел с лидерите на ЕС. Всичко това се случва, но в частно качество, което не говори добре за нашите институции. Официализирането на неговата дейност ще улесни и нашите дипломати навън, когато е на посещение в дадена страна. Няма да се чудят дали и как да му съдействат, каквито примери има. За разлика от нас, в Румъния отдавна решиха този въпрос. Тяхното кралско семейство е търсено от държавните институции,подпомага ги във външната политика. Ще ви дам и още една илюстрация- на диамантения юбилей на Кралица Елизабет II Цар Симеон II бе специален гост, дори кралският протокол го постави до кралицата на официалните снимки и вечери. Това са знаци в дипломацията, които не остават незабелязани от света. Както неотдавна бившият евродепутат Станимир Илчев подчерта, нямаме друга личност, която в рамките само на един ден да се срещне с лидерите на всички европейски партии в Брюксел и после да е гост на вечеря при краля на Белгия. Нямаме друг такъв държавник. Била съм свидетел на много подобни случаи и съм убедена, че този потенциал трябва да се използва така, както беше в премиерския мандат на Царя.България в момента определено има нужда от по- добър имидж пред света.

В кои насоки националният имидж има нужда от прагматични корекции според вас?

Има достатъчно голямо поле за действие. Необходимо е да се засилят редица контакти във външно-политически план и то във всички посоки- и на Запад, и на Изток. От доста време тук не са идвали президенти, крале… А те водят след себе си инвеститори, медии.Всички помнят, че когато Царят беше в изпълнителната власт, това беше ежедневие.

Кои среди все още имат нужда от допълнителни гаранции, що се отнася до впечатленията за инвестиционния потенциал на България? Ако можем да перифразираме известна крилата препоръка на г-н Симеон Сакскобургготски, в какво трябва да постоянстваме, за да се промени „чипът” спрямо нас?

Промяната започва от нас самите. Първо трябва да осъвременим националния чип и това естествено ще промени и отношението към страната. Обидно е да ни разпознават само като черноработниците на Европа или най-бедната нация.

Беше отбелязано, че Симеон II би могъл да лобира по много важни за страната ни въпроси, скорошното ни присъединяване към Шенген например. Какво българите трябва да очакват от понятието „лобиране” на такова равнище?

Личните контакти в дипломацията са нещо особено важно. Когато името на страната ни се свързва с авторитети, които вдъхват доверие и уважение, лобирането в най-добрия смисъл на думата, дава плодове. В този ред на мисли мога да кажа, че кампанията по популяризиране на автобиографичната книга на Цар Симеон II „Една необикновена съдба” е много полезна за България. След Париж, предстоят премиери на книгата в много други европейски столици, интересът е голям. Чрез нея хората по света ще научат много не само за личността на Царя, но и за страната.

България се смята за класически геополитически възел, без в същото време да е съществен геополитически ключ. Нямаме стратегически излази на външни басейни, нито сериозни собствени находища от суровини, заедно с това – и традиции в експлоатацията им. Едновременно с това попадаме в центъра на известно невралгично пространство. Как личната репутация може да навакса в известен смисъл положение, което не ни е географска даденост?

Ако се върнем назад в историята, ще видим, че разположението на България винаги е било важно, независимо, че сме малка страна. Така е и днес.Достатъчно е да проследите събитията около нас и ще си дадете отговор защо е така. В една такава напрегната обстановка, за държавата е от значение да впрегне целия наличен ресурс, за да води адекватна политика, следвайки националните интереси на първо място. Авторитетът на личностите, които олицетворяват тази политика, тяхната разпознаваемост извън пределите на страната, е ключово условие за успеха.Била съм свидетел на международни форуми на най-високо ниво, когато лидерите на съседни държави е трябвало да се представят как се казват, кои са… В същото време всички очакваха с интерес появата на цар Симеон от България, знаейки много добре кой е той. Това е огромно предимство за страната ни.

Как се комуникира със Симеон II? С какво според вас е убедителен събеседник извън елитните среди, към които по произход принадлежи?

Царят си е цар, той е възпитаван от малък за тази длъжност. Умее да разговаря еднакво добре и с европейския аристократичен кръг, и с обикновените хора. Ще Ви дам следния пример – преди години един германски журналист беше написал статия, базирайки се на наши медии. Тя беше негативна. Колегата поиска среща, беше доста скептично настроен, но дойде тук, Царят го прие. След повече от час журналистът излезе от кабинета му въодушевен. Извини се за статията си с думите „Царят е невероятна личност, направих грешка и писах, без да го познавам”. Негово Величество е интересен събеседник, защото много е пътувал, много е чел, познанствата му по цял свят са безбройни.За него няма затворени врати, еднакво добре е приет на всички нива и по всички географски ширини. И това е не само, заради произхода. През живота си той се е доказал със своята дейност и с това е спечелил много приятелства и уважение.

Кои слабости откроявате в двустранния процес по комуникация на титулувана личност с останалите в съвремието? Как може да бъде преодоляна рамката?

Не виждам слабости в тази комуникация. Царят има по-модерно мислене дори и от доста млади хора. Фактът, че толкова го търсят за срещи, му дава богата информация за различни сфери и процеси в обществото. Няма ограничителна рамка в това общуване. Съвременните монархии и техните представители са много по-различни от представите ни от приказките да кажем.Все пак живеем в двадесет и първи век.

Както при измерването на ефектите от всяко вложение на доверие, и тук става дума з ROI, return of investment, възвръщаемост. Как световният опит черпи практически ползи от този процес?

Ами да вземем Великобритания – там туристическата индустрия печели много именно заради короната. Сами виждате колко голям интерес има към страната след сватбата на принц Уилям и Кейт Мидълтън, какво влияние оказва тази млада симпатична двойка върху британското общество, а и извън него. Ние също имаме това богатство- голямо царско семейство с богата история. Би следвало да се възползваме от този исторически шанс, а не да го игнорираме. Ще ви дам отново пример – сватбата на Княгиня Калина и Китин Муньос на Боровец. За събитието работих с близо 100 медии от цял свят. Наред с репортажите за венчавката, те излъчиха и материали за туристическите предимства на курорта, което доведе до увеличаване на гостите през целия сезон тогава. В многото ми разговори с чужденци винаги усещам това учудване -защо България не използва този шанс, който съдбата й е дала с царското семейство.

Всеки Ваш колега в областта на комуникациите и медиите в известен смисъл е ангажиран с „кралска особа”. Такова поне би трябвало да е отношението към клиента и аудиторията. Ако споделите в три думи препоръките си към начинаещите, тези три думи ще са?

Така е. Всеки клиент има това самочувствие, и правилно. Когато си на пазара в условия на жестока конкуренция, самочувствието е от значение. Но е трудно да се дават препоръки, защото клиентите имат различни потребности за изграждане на позитивен имидж. Все пак бих откроила три неща- добър екип, качествен продукт и професионален PR. Ако са налице и трите, успехът не закъснява.

Любовта към словото задължава към искреност и скромност. На какво още, според собствената ви практика?

Ние, журналистите и пиар експертите, работим със словото. То е наш основен инструмент. Затова ценя употребата на правилен български език, добрия стил. Уважението към думите е особено важно е в днешно време. Това се отнася в най-голяма степен за политиците- кога и какво говорят. Много пъти една неправилно изпусната фраза наранява имиджа, може да срине усилия, полагани с години. Да не говорим, че езикът на омразата, който отново се върна в публичното пространство, е крайно вреден за атмосферата в обществото ни въобще, не само за авторитета на говорещия или институцията, която представлява.

Оригинална публикация