Три истории на Бойко Василев

сп. Мениджър | Бойко ВАСИЛЕВ | 05.03.2011

Аз – това са моите герои, винаги по-добри от мен

"ТВОЯТА РАБОТА Е ПРОСТА", ми каза Зоран. Бях на 24 и беше оправдано с мен да се държат леко покровителствено. Войната в Босна вървеше с пълна сила, а мотел "Олимпик" в Пале над Сараево приличаше на бар "Наздраве" от популярния тогава сериал. Там отсядаха едни и същи хора – журналисти, преводачи, политици, стрингери (водачи на журналисти), с едни и същи лафове и едни и същи роли. На една маса бъдещата президентка на Република Сръбска Биляна Плавшич се срещаше с митрополита, на съседната министърът по войнишките въпроси
играеше шах с нашия оператор Хриси, на третата аз разговарях със стрингера Зоран, по прякор Японеца (защото водеше японски журналисти). "Разбираш ли ме? Проста е твоята работа."
Правилата на бар "Наздраве" не ми позволяваха да прекъсна Зоран, нито да го иронизирам. "Ти, репортерът, трябва само да разкажеш онова, което неговото око (тук Зоран посочи оператора Хриси, който се опитваше да загуби тактически от министъра, без да жертва достойнството си), вече е видяло." "Голям мъдрец си", казах на Зоран и веднага се сетих за думите на Ханс-Петер от предишния ден. Възрастен кореспондент на голяма немска частна телевизия, Пит (както му викаха) бе безспорният авторитет в нашата малка общност. Неговото изречение беше: "Ти – това са твоите герои".
Моите герои. Неговото око. Историята. Съдбата ми даваше знак. Всичко около мен искаше да каже, мс животът на репортера представлява чисто себеотрицание. Не се плашете от тази дума. Преценете я внимателно. Да отхвърлиш себе си; да се изключиш; да не дуднеш, докато говорят другите. в истинския репортерски разказ Азът мълчи – мълчи напрегнат, за да не изпусне речта на героите. Няма нищо по-важно от тях, моите герои – нашите герои. Те стават част от живота ти; срещаш се с тях, пиеш с тях, спомняш си за тях; гордееш се с тях; инстинктивно търсиш продължение с тях. Благославяш шанса, че си ги срещнал. Неговото око е видяло твоите герои – и ти си щастлив.
Щастлив съм да разкажа три истории за героите.

БРОЕНИЦА ОТ ЧУДЕСА
Тази история е свързана с Босна, но предхожда мотел "Олимпик" с около две години. Като репортер в "По света и у нас" посрещах първите босненски бежанци от Македония за България. Пътувахме с автобус – телевизионен екип от трима,
плюс още няколко хуманитарни работници. Беше 1992 година.
Магията на тази история се събира в словосъчетанието за първи път. За първи път отивах в Македония, за която копнеех. За първи път се докосвах до войната, която търсех. За първи път отивах в чужбина с екип, което си бе изпитание. Още по-голямо изпитание бе срещата с бежанците.
С пристигането ни лагерът до Скопие внезапно се оживи. Босненците, бежанци от прочистената фоча (прекръстена на Сърбинье), ни гледаха с недоверие. "СРНА, СРНА", чувах около себе си; тогава още не знаех, че това е информационната агенция на босненските сърби, от която мюсюлманите се бояха панически. Жените приплакваха. Брадичката на едно момиченце трепереше. Майката, с която говорех, каза на детето си: "Погледни камерата, за да те види баща ти в Сараево". "Искам татко да ме види", рече момиченцето.
Но истинските странности се случиха на обратния път. Потресът от трагедията и гордостта, че ние, българите, приемаме тези хора, се сговориха в опит да превърнат завръщането ми в низ от чудеса. На граничния пункт "Гюешево" стана ясно, че автобусът закъснява. Почуках на единствената кола наоколо и помолих пътуващото семейство да Кадър от Босна, 1994 г.
вземе другите двама от екипа; хората веднага се съгласиха. Самият аз слязох посред нощ в Кюстендил, докато автобусът продължаваше за Велинград. в мен бяха касетките със скъпоценния материал и те бързо трябваше да стигнат до София. Последният влак беше вече тръгнал. Излязох от гарата и се натъкнах на автомобилна катастрофа. Помолих полицаите за помощ и те ме качиха в една от полусчупените коли, която отиваше за Перник. Въпреки настояванията на шофьора, слязох на софийския път в два часа през нощта и започнах да стопирам. Най-неочаквано един човек спря. Попитах го учудено: "Защо спряхте? Не ви ли е страх в тези лоши времена?". "Имам пистолет – отговори човекът. – Казах си: ако аз не спра на това момче, няма кой." Стигнахме в Княжево някъде към три. Тук се случи последното чудо – в мъглата, напълно извън разписанието, гордо се носеше трамвай петица. Взех го и се прибрах.
Материалът, разбира се, се излъчи навреме. Бях истински горд – с поредицата от хубави случайности в онази странна нощ. Сякаш съдбата наистина е на страната на тези, които носят голямата история. Оттогава не се боях да бъда повече човек, отколкото журналист. Когато се отказвах от някоя компромисна история, съдбата ми носеше нова, още по-хубава. Хората, които ми помогнаха по пътя към София, бяха моят заговор на добрите; паяжината на една светла конспирация. Хвала Богу, когато ми е най-трудно, виждам около себе си проблясващите й нишки.

ЧЕРЕН ПЕТЪК
През последните десет години водя "Панорама" и знам – в петък вечерта светът често се обръща е главата надолу. Не знам дали си давате сметка колко решаващи, често трагични, а понякога знаменателни събития са се случвали в петък: убийството на Илия Павлов, смъртта на малкия Пепи Терзийски и протестът на таксиметровите шофьори пред парламента, речта на царя на 11 април 2001 г. и влизането му в българката политика, смъртта на папа Йоан-Павел Втори и какво ли не още. в петък вечер се случи и трагедията в дискотека "Индиго".
Спомням си, водех разговор с тримата тогавашни политически лидери – Пламен Панайотов, Сергей Станишев и Екатерина Михайлова. Интервюто тъкмо завършваше, когато някой ми внесе листче с текст. Започнах да го чета – и ме втресе: дискотека, инцидент, деца.
Загинали са деца. Донесоха ми второ листче – имена на деца, само че оцелели. "Внимавайте – казах аз, -тези деца са живи. Не се притеснявайте, нищо им няма. Техните имена са… Разбрахте ли? Живи са, здрави са, нищо им няма."
Завърших четенето и разбрах – на гости беше дошъл ужасът. Колелата на 2001 г. щеше да бъде черна за България.
Но бях в ефир и срещу мен вече седеше следващият събеседник, последният. Писателят, историкът и етнографът Христофор Тзавелла трябваше да говори за Коледа. Само че каква ти Коледа… Светът под краката ни се клатеше и нито една дума на никой език не можеше да излекува болезненото усещане, че думите са излишни. Бях на 31 и исках да избягам от студиото. Бях забравил обаче, че срещу мен стои човек състрадателен и умен, баща на три деца. "Трудно е – започна Христо. – Народът не е измислил пословица за такъв ужас. Но все пак ще кажа една: Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите."
Най-тежко е да намериш трудните думи. Лесните думи всеки ги знае – думите на ликуването, спора, свадата. Но простите – и трудни -думи на трагедията не са по мярата ни. Христовата мяра обаче се оказа голяма.
Между другото за това предаване се казаха после и несправедливи приказки. Как не сме прекъснали, божем от страх заради лидерите (а по време на техния разговор още не беше ясен мащабът на трагедията). Винаги съм се чудил колко лесно трупаме вина за чужда сметка. Но мъдрите думи на Христо се понесоха из етера и станаха плът. Оттогава не вярвам в тези, които, колчем дойде нещастие, слагат черните маски и пускат траурни маршове. Не приемам това лицемерие. Убеден съм, че болката се лекува с думи – думи конкретни, умни и добри. Думите на черния петък; трудните думи, чиято мяра така тежко намираме.
ИНТЕРВЮ С КЛАСИК
В инициативата на БНТ "Голямото четене" избрах да защитавам "Железният светилник" на Димитър Талев. Помислих, че ще си свърша работата и толкоз. Но не. С Димитър Талев останах завинаги.
Тръгнах по дирите му – и се запрепъвах в изненади. Родният му Прилеп (Преспа от романа) – заспал, сякаш още във Възраждането. Прототипите на главните герои и техните наследници, по-живи отвсякога – Климент Бенков, Лазар Глаушев, Султана. Прилепската чаршия. Железарската работилничка в Прилеп, където още правят светилници. Синът на Талев, Братислав, който е превърнал една студена къща в полите на Витоша в паметник на баща си. Снежана, която държи бившата къща на Талеви в Прилеп и която е свикнала с туристите от България. Ния, още една Ния, още една и още една; само в класа на сина ми още две -всички те кръстени на онази Ния от "Железният светилник". Нашият водач, прилепският писател Трайче Кръстески, чието куче Айнщайн винаги знае къде ще отиде стопанинът му. И актрисата Цветана Манева, която говори за Султана и за това как потискаме децата със своята любов. Снимането се превърна в серия от открития. Талев се превърна в съвременник, героите му -също. Разбирах неговите усилия, проблеми, подвизи, компромиси, страдания. Имах чувството, че правя едно дълго интервю с него. Например разбирах усилията му да спре времето и да събере своята Македония със своята България. Разбирах защо се е съгласил да стане главен редактор на вестник "Македония" на михайловистите. Защо другото крило във ВМРО го е пощадило от екзекуция. Усещах въртопа на времето: във вестник "Зора" излизат първите глави на "Железният светилник", докато в София падат бомби. След 9 септември го търсят; следва щастливо разминаване със смъртта, изкупено после от лагерни мъки. И после пак обрат: огромният, несравним успех на "Светилника". През тези събития Талев минава невъзмутим, сух, мълчалив, верен. Човек на думата, но не човек на водопада от думи.
Струва ми се, че това са истинските герои. Тяхната тиха категоричност заобикаля шумните площади, но издържа в лагерите. Убежденията се заплащат със своя живот, здраве и дори със здравето на децата. И всичко това се прави с кротко достойнство, което не търси отплата. Виждате ли как третата история събра всичко в едно. Твоите герои са герои. Герои и в двата смисъла. Хубавият български език ти дава възможност да си герой, без да си герой – но и да си двоен герой.
"Ти – това са твоите герои" – немският език не носи двойното значение. Но без да иска, Ханс-Петер създаде един афоризъм на български и вдигна летвата почти до небето. Аз – това са моите герои, винаги по-добри от мен.

Стр. 104 – 105, 106

Leave a Reply