в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 2010-01-19 

Тия дни разследващият журналист Димитър Златков ми разказа нещо интересно, чул го в новините на една телевизия. Случило се, понеже някакъв репортер просто се е сетил за един от законите на К. К.: “Включвай камерата и микрофона три минути преди събитието и ги изключвай три минути след края му."
Това действително е важно. Истината понякога се явява тъкмо тогава – в някоя изтървана, негримирана фраза, или в някакъв разчорлен жест на подмазване или антипатия.
След края на един репортаж с Румяна Желева оставили и няколко нейни думи, които днес изглеждат знаменателни: “Три метра назад! Ще ме снимате от там." На Митко му се чуло и някакво сравнение с Анджелина Джоли, но да не стигаме дотам.
А може би наистина това е нашата българска дистанция, от която се нуждаем, за да огледаме някаква персона, факт или събитие. Трите метра, които ще фокусират погледа ни, макар че за повечето репортери мътният поглед е по-изгоден. Виждаш някакви неясни очертания, но пък можеш на воля да си фантазираш, да си въобразяваш, че разговаряш с някой друг, да притуряш или отнемаш нещо от себе си, изобщо – теменужките са сини.
Три метра назад
Предпочитаната от други пък политици дистанция е липсата на всяка дистанция. В мелето доста хора се чувстват по-уютно, дишане уста в уста, а в паузите пробутваш небивалици. Бодичек с лъжи.
Властелин на мелето доскоро беше Янето. Огненото змейче на борбата с корупцията. А пък сега се оказва – според сведения на печата, понеже телевизиите нямат време за подобни дреболии, – че “затрил 195 сигнала, докато е бил председател на парламентарната комисия за борба с корупцията". Разбира се, “затрил" съвсем не е уместната дума. Можете да се сетите и за други.
115 сигнала пък изобщо не са били заведени – но не е ясно още колко са постъпили в комисията и са прибрани на подходящо място, за да сложат след време началото на новите конспиративни теории на змейчето и съдружниците му.
В този случай специално трите метра дистанция са абсолютно задължителни, за да не се опарите от огньовете и пушеците, които излизат от ноздрите му – вече имало репортерки с опърлени прически.
А на доста други репортери слухът им със сигурност е увреден от безкрайните словесни прескимбичвания на Янето – кълбо напред, кълбо назад по парламентарния мокет. Дори и разумът на някои може да се увреди от вече неразбираемите му превъплъщения, от разпокъсаните му страсти по Б. Б., когото любовно ослюнчва и сетне обругава с еднакъв плам. Както би казал Брад Мелцър, в ума му сякаш нищо не е написано с мастило – всичко може да се промени.
Огненият змей на празното говорене
В мелето истината много по-лесно и неусетно се стъпква или направо екзекутира. Всички сме свидетели на празното говорене и въпреки това ще бъдем смаяни, ако някой си направи труда да състави една антология на кьорфишеците, на словесните пиратки, които за кратко осветяват мрачните ни небеса.
Накрая човек започва да се отнася с подозрение и към наистина смисленото и важното, което понякога се прокрадва тук-там. Смисленото не е външно атрактивно и бързо оскучава репортерите, а и зрителите. Те са отвикнали от него. Щом не изпускаш огън през ноздрите си – чупка.
Три метра назад – и слухът ни може би ще стане по-чувствителен към неистините, провинциалните преувеличения или умишлените словесни покушения.
Вероятно сте забелязали, че продавачите на пиратки по правило се ползват и от едно друго предимство, освен че гледат като надрусани към истината. То е, че обикновено изнасят поредното си представление сами, без опонент в предаването.
Това пък е резултат от тънката сметка на някои водещи – да провлачват една история във времето, докато съвсем оставят без дъх истината. Но те за нея поначало и пет пари не дават.
Рубриката “Разговор с продължение", както много други неща, се появи за първи път във “Всяка неделя" преди двайсетина години. Но тогава змейчетата все още бяха в инкубаторите си, крайностите бяха изключени, макар задочните спорове да бяха ожесточени.
В “Полемика ВН" пък се дискутираше очи в очи. Някои битки бяха смъртоносни за репутацията на видни публични личности, срутваха се кумири, общата ни представа за живота ставаше по-плътна. Извън политическите дебати изключителен успех имаше сблъсъкът между проф. Чавдар Драгойчев и проф. Чирков – и главно заради тънката интелектуална игра, в която двамата въвлякоха зрителите.
Сега номерът на някои водещи е съвсем друг. Набелязваш си жертвата, привикваш поредното змейче палач, кандидати има предостатъчно, и започваш транжирането й, заедно с това унижаваш и истината. И през цялото време гледаш змейчето така, сякаш е самото слънце.
Ако жертвата не е съвсем загубила ума и дума и успее да се размърда изпод купищата неистини, с които е зарита, може и да поиска правото си на отговор. В повечето случаи обаче потърпевшите предпочитат да преглътнат горчилката от лъжливите обвинения. Единици са смелчаците, които настояват докрай. В телевизиите гледат на тях като на безумци, на редки екземпляри, които развалят безгрижното телевизионно дърдорене. И гледат да ги държат по всякакъв начин на разстояние от въпросното студио, където някой е аранжирал лъжите си.
“Стой си далеч от нас, какво толкова сме казали." Някои предавания и телевизии хитруват съвсем дивашки. Нарекат например някого “курва" и когато въпросната особа поиска право на отговор, ще разполага само с пет букви, за да опровергае лъжеца. Така тълкуват Закона за радио и телевизия и правото на отговор. Това си е истински интелектуален тероризъм.
От Коледа насам Светлин Русев имаше големи приключения с Нова телевизия. Накрая, преди два дни, излъчиха правото му на отговор. Но за жалост ефектът не беше особено добър. И обяснението е просто: разтеглиха във времето поредната дъвка на Карбовски, мотаха Светлин, зрителите забравиха вече лъжите по негов адрес, поради което някои от тях може би дори не са схванали в дълбочина монолога на художника.
На това се казва рук (обърни) капан. Принуждаваш един човек да се самообяснява, а ти се хилиш тихичко от ъгъла, където поначало ти е мястото. Игрички на провинциален мозък. Светлин е направил за българските художници от средата на 60-те години насам толкова, колкото следващите 10 министри на културата няма и да сънуват, дори всички до един да са от ГЕРБ. А вие го принуждавате да се оправдава – вместо да го поканите още в първото предаване заедно с опонентите му. Поначало телевизионният монолог няма особени шансове и никога не е имал, особено пък в сравнение с шармантен диалог, в който някои се надпреварват с лъжи.
Между другото, както са я подкарали хора като Карбовски, и той не е единствен, да плещят каквото им скимне за миналото, при следващото национално допитване може и Великата октомврийска болшевишка революция да се окаже събитието на ХХ век. Дотам ще ни докарате, идиоти, с претенциозните си напъни. А претенциозността и преднамереността не могат да ни доставят истината – изключено е.
Тия дни някакъв криминалист беше използвал в разговора си с Венета Райкова думата “джиткане" – предположих, че означава нещо като мотане. Лапацалата (думата е от речника на Найден Геров) джиткат без никаква мярка думите, без да си дават сметка, че всяка от тях е като куршум – така си казах.
Нямах особени надежди, но реших да проверя дали в речника на Геров не съществува “джиткане". Но за мое удивление я намерих – това е един уникален словесен музей на нашия език. Нещо като Центъра за поддръжка на Смитсоновия музей – сещам се за него, понеже сега и аз като вас се промъквам през новата книга на Дан Браун.
Джиткане идва от джерит, а пък това е игра, в която конникът препуска с коня си, скача от него и тича след това след него, за да го хване, преди да падне на земята.
Някои предавания, както и въпросното, са като тази игра, джерит – подгонваш фактите от една история, плющиш с камшика след тях, обаче без да се интересуваш дали отговарят на истината, а и изобщо не си правиш труда да ги настигнеш, да ги укротиш, осмислиш. Джиткаш с думите. Лъжата се смалява в далечината, а ти се хилиш щастливо.
Между другото командата “Три метра назад" се отнася и за видния евродепутат Мартин Шулц, шеф на групата на социалистите и демократите в Европейския парламент. Според Шулц Б. Б. бил “бодигард на комунистически диктатор" и нямал право да ги поучава. Все едно че някое от нашите лапацала го казва.
Бойко никога не е бил бодигард на диктатора Живков – а на един немощен старец, вече на пределна възраст, който обаче доста по-добре “джиткаше" думите от мнозина днешни телевизионни ратаи.
Както и да е. В доста предавания трябва да бъдат назначени специални бодигардове, които да опазват истината – иначе тя ще бъде прегазена от произволно джитканите думи.
В това УБО – за който не знае, това беше охранителното управление за властимащите, сегашната НСО – трябва да се назначат и още една категория охранители. Охранители от безпределната народна любов – сетих се за това, когато по Би Ти Ви представиха с нескрит възторг Стефка Попова от Павел Баня – в случая поетеса, по повод Б. Б. Службата може да се нарича и УБОД – Управление за безопасност и охрана на думите.
Прекалено говорихме за огнедишащи змейове, та се сетих нещо.
Един нашенец след дни изнурително влачене из пустинята се довлякъл най-сетне до един оазис – зеленина, хлад, изобилна вода. И, о, ужас, един змей внимателно го гледал и изпускал от време на време по едно малко огънче от ноздрите си.
“Е, няма как – рекъл си човечецът, – трябва поне да опитам!"
Грабнал един прът и започнал. Млатили се доста време, накрая в една от паузите змеят отронил: “Какво искаш, бре, за какво е всичко това?"
“Искам да пийна водица" – отронил нашенецът.
“Ами пий, бе, кой ти пречи, защо се биеш" – рекъл змеят.
***
Текст под снимка Дори и разумът на някои репортери може да се увреди вече от разпокъсаните страсти на Янето по Б. Б., когото любовно ослюнчва и сетне обругава с еднакъв плам.
***
Текст под снимка
Продавачите на пиратки по правило се ползват и от едно друго предимство, освен че гледат като надрусани към истината. То е, че обикновено изнасят поредното си представление сами, без опонент в предаването.

Стр. 16