“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 26.03.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 26.03.2011

Водещ: Едно вестникарско заглавие днес ме подсети, че журналистиката не е само надбягване с новините или поне не трябва да бъде. Още полудели от кризата и пролетта. Това е заглавието. Безспорно журналистическото предизвикателство на седмицата беше вземането на заложници на банков клон в Сливен. Живот като на кино, но не съвсем. Гледайки многото сходни телевизионни кадри, си спомням за един друг такъв случай. Седмица преди 11 септември Българската национална телевизия излъчи филма „Земетресение в Ню Йорк”. За това после документалните кадри на атакуваните близнаци и рухването им добиха друг смисъл за гледалите филма. По повод сливенския случай имаше и новинарско припомняне за банкови обири, станали по-късно незабравими филмови образи, но на кино. Обаче там – в киното, емоцията е разрешена. В документалните и новинарските кадри до колко е допустимо? Разбира се това е едно постоянно търсене на мярката и в гражданските общества това винаги са теми, апетитни за дискусии. До колко у нас сме склонни да правим така? Дали в една такава критична ситуация, журналисти и полицаи успяваме да не си пречим и да не се използваме взаимно? Дали едно емоционално по-обрано поведение няма да е от ползва за всички, а и дали това изобщо е въпрос? И трябва ли да е въпрос, защото наистина изглежда като на кино обаче съвсем не е. Сливенския случай и неговия медиен образ ще коментираме с колегата от Българската национална телевизия Иво Никодимов след малко. Тази седмица стана факт и една промяна в закона за радиото и телевизията. Вече деца няма да могат да участват в реалити формати. Помните, преди доста години този проблем беше подложен на обществена дискусия, имаше сериозен натиск на гражданското общество. Дали натискът на гражданското общество оказа своето влияние или просто му дойде времето на едно такова нещо да се случи? Така щото да помислим за нашите деца не като за търговски обект. По темата ще говорим с един от вносителите на тази промяна в закона за радиото и телевизията, депутат Даниела Миткова и с председателя на Съвета за електронни медии – доцент Георги Лозанов. Преди часове от срещата на групата на EBU за фолклорна музика се завърна колегата Валентин Атанасов. Разбира се информационния повод да поговорим за фолклорната музика е голямата награда. Такова нещо отдавна не ни се беше случвало, да се връщаме с награда, но и все пак дискусиите, които са провели европейските колеги, до колко медиите се отнасят сериозно към фолклорната музика и изобщо внасят ли се по някакъв начин с нея? Добре дошли в „Клуба на журналистите” ви казваме Любомир Пъшлев, Вячеслав Бушнаков, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева. Останете с нас. След известни телефонни неволи вече можем да започнем и разговора в „Клубът на журналистите”. Журналистическото предизвикателство на седмицата, казах ви малко по-рано, беше вземането на заложници в банков клон в Сливен. Вече отбелязахме – живот като на кино, но не съвсем. До колко в една такава критична ситуация ние журналистическите лица успяваме да не си пречим. Добър ден на колегата от Българската национална телевизия Иво Никодимов.
Иво Никодимов: Добър ден на вас и на слушателите на „Христо Ботев”.
Водещ: Естествен е конфликтът между нас и полицаите. Всички искаме да си вършим работата. Успяхме ли в тази критична ситуация да не си пречим?
Иво Никодимов:Ами аз смятам, че в тази ситуация, конфликт всъщност нямаше.
Водещ: Не, той е заложен естествено конфликтът. В този смисъл. Конфликт не е имало разбира се.
Иво Никодимов:Конкретно в тази да, нямаше конфликт, защото наистина според мен до голяма степен успяхме. Успяхме, защото и полицаите, и МВР, и преговарящите от една страна и от друга страна и ние – ние журналистите проявихме не само взаимно разбиране – проявихме и в изключително висока степен отговорността наистина да кажем и да говорим онова, което не би попречило да се стигне до добрия изход. А добрият изход разбира се е онзи, който в ситуация като тази няма никакви жертви. Аз съм учуден, че успяхме, не за друго, а защото наистина за нас това за първи път се случва. До сега сме гледали подобни неща само на филми и аз още в първия момент, в който разбрах, че има подобно нещо, а това беше около 6 – 7 минути след като този човек беше нахлул в офиса, си помислих – някой не снима ли нещо всъщност. И след което осъзнах, че това е истина и всъщност просто се случва нещо, което не сме мислили, че освен на кино, по никакъв друг начин може да се случи.
Водещ: До колко може репортерите на място да бъдат как да кажа- достатъчно добре информирани от полицията, а пък полицията да знае кои репортери работят, защото това са безспорно неща, свързани с технологията, но те са също много важни? Имаме ли разработени механизми или просто в движение някак се напасват нещата?
Иво Никодимов:Ами, според мен репортерите, всички журналисти, които отразявахме това, напаснахме нещата в движение. Посредством контактите, които имаме – всеки един от нас трябва да има контакти. Всеки един от нас не трябва да се притеснява да се обади на тези хора, да говори с тях, да ги попита, да разбере от тях – от първоизточника информацията, а не да се препредава и да се включва в …
Водещ: Онази система „развален телефон”.
Иво Никодимов:Или агенцията „Една жена каза”, защото всъщност това е най-опасното. Да се предава информация, която не отговаря на истината, или пък която е така изкривена, че би променила изцяло нещата, защото наистина един такъв човек, който атакува едно подобно място, който дори взима заложници – той най-вероятно има достъп до медиите. Той най-вероятно случа радио или гледа телевизия, или пък чете това, което пише в агенциите в интернет. И в една или друга степен това повлиява на неговите решения какво да направи и как да постъпи.
Водещ: Тук обаче възниква проблемът с така наречените нови медии. Какво правят блогърите в това време? Дали сме се замисляли над този въпрос?
Иво Никодимов:Ами, предполагам, че всеки човек знае, че блогърите са хората, които изразяват мнението, правят коментара и в никакъв случай не са хората, които дават официалната или реалната, или точната, или действителната информация поне по отношение на това, което те не виждат с очите си или не чуват с ушите си. Така че не виждам проблем в поведението на блогърите. Значи един блогър е този, който може да си позволи дори да даде оценка на нападателя. Но всеки един знае, че това е блогър, че това е човек, който прави своите изводи на базата на информацията, която излъчва медиите, а не е човек, който има реален източник на информация за реално случващо се събитие.
Водещ: Трябва ли да си задаваме ние журналистите въпроса в такава една ситуация дали примерно полицията не ни използва нас или ние не използваме полицията, защото пак ще кажа – все си мисля, че журналистиката не е само едно надбягване с новините. Този случай го доказа разбира се, но пък отвори и място за търсене на отговорите точно на тези въпроси.
Иво Никодимов:Ами, значи в една такава ситуация е съвсем нормално, както и полицията да използва журналистите, така и обратното. И всъщност няма лошо, дори аз си мисля,че когато става въпрос за реакция в подобна ситуация, дори би могло самата полиция да каже „Много Ви моля, кажете това, защото по този начин ще ни помогнете”. И ние да го кажем. Тъй като в този момент.
Водещ: Човешкият момент трябва да бъде изваден пред скоба – това е безспорно.
Иво Никодимов:Да, човешкият живот трябва да бъде изваден пред скоба, но и в същото време наистина, ако психологът, който преговаря с определен похитител, прецени, че ще бъде полезно да се види реакцията на този човек от гледна точка на определена информация, пусната в общественото пространство, значи ние сме длъжни в случая, в името на човешкия живот, да съдействаме на полицията. По същия начин пък по който ние я ползваме, когато умишлено пуснем информация, която знаем, че не е проверена или което знаем, че може би е не точно, за да видим как пък в този момент ще реагира самата полиция.
Водещ: Добра и беше връзката в тази криза, добра ли беше връзката между журналистите и екипа, който преговаряше, екипа от психолози?
Иво Никодимов:Според мен да. Според мен да и мога да кажа, че този път това го дължим на двама души, защото двама души не си позволиха в тази криза да не отговорят на нито едно журналистическо позвъняване. Въпреки уникалното напрежение. Аз лично не мога да кажа, не мога да изброя телефонните разговори, които съм провел с вътрешния министър, с главния секретар на МВР. И Цветанов, и Калин Георгиев изключително спокойно контактуваха с журналистите и в нито един момент не отказаха контакт с тях. Във всеки един момент даваха онази информация, която беше възможно да дадат. Така че от тази гледна точка, а и в същото време даваха контакт с екипа, който осъществяваше директните преговори, за да можем ние да бъдем максимално добре информирани и да предаваме максимално точно нещата. Аз си спомням един много критичен момент, когато от болницата в Сливен казаха и съответно ние журналистите предадохме това, че състоянието на ранения охранител на банката е тежко, с опасност за живота. Знам, че в този момент похитителят беше спрял да преговаря. И това наистина костваше страшно много усилия, защото самият похитител беше решил, че ако този човек умре, той може да получи възможно най-тежкото наказание за това си деяние.
Водещ: Което да промени мотивацията и действията му.
Иво Никодимов:Което да промени и мотивация, и действия, и да промени въобще ситуацията и кризата като цяло. При което нали говорейки и с преговарящия екип, те не ни помолиха да казваме „Този човек е добре”. Помолиха да даваме максимално малко информация за състоянието на този човек поне в рамките на час, час и половина, докато те отново започнат и установят добър контакт с похитителя. Така че това е ситуация, в която трябва да се проявява максимално разбиране и благодарение на това, че най-високите етажи в МВР проявиха максимално разбиране и максимално добра комуникация с журналистите, и журналистите проявиха максимално разбиране към работата на МВР, към работата на преговарящите екипи, към работата на абсолютно всички и мисля, че тези, които имат високо чувство за отговорност, се държаха така, както подобава в такива ситуации и така, както аз съм наблюдавал, че се държат и журналистите в Съединените американски щати, и онези във Великобритания, където знаем, че нашата професия и нашият занаят е най-силно и най-добре развит.
Водещ: Всъщност досегашният горчив опит, който ние сме натрупали като журналисти по отношението на разбирането, винаги е бил по посока на липсата на информация. Излишно е да припомням шумни скандални случаи като Челопечене и прочее. Дали това би било един урок за всички ни, че когато не липсва информация, някак си е сигурно, че и журналистите са хора и ще проявят разбиране?
Иво Никодимов: Абсолютно е така, защото аз си спомням Челопечене, спомням си – аз имах информация неофициална, но определено точна за това какво е станало на 15 минута след взривовете, но въпреки всичко два часа и половина на телефона си тогавашният вицепремиер и министър на извънредните ситуации Емел Етем и шефа на презцентъра на нейното министерство Белезов не отговаряха, те не си вдигаха телефоните, за да можем ние да обясним и да цитираме конкретен източник какво да правят хората. А тогава имаше спекулации дори, че едва ли не въздухът на София е отровен и никой не трябва да излиза от домовете си. Тази липса на информация тогава – това поведение тогава в голяма степен рискуваше да създаде един хаос и една паника в многомилионния столичен град. За разлика от сега, когато просто хората, които ръководеха цялата операция, във всеки един момент контактуваха с всеки, който ги потърси.
Водещ: Една такава хипотеза, ако това не се беше случило в Сливен и не се беше случило в банков клон, който е малко по-встрани от центъра – какво щеше да стане? Какъв щеше да бъде изходът или същият?
Иво Никодимов:Ами ако действията бяха тези, които бяха сега, вероятността изходът да бъде същият – добър, с добър край е много голям. Може би, ако не беше така в страни, ако беше малко по-централно като място, просто до изхода щеше да се стигне малко по-бързо, защото може би самите психолози щяха да форсират в голяма степен преговорите, но съм сигурен, че не в степен, в която да рискуват повече, отколкото трябва.
Водещ: Какво да кажем за похитените? Като че ли безспорно тяхното поведение е най-храбро май в цялата ситуация?
Иво Никодимов:Това, което можем, поне това, което аз си мисля е, че изненадата и че първоначалният стрес им е направил добра услуга. И може би тези жени, които са свикнали да работят с много хора, тъй като от сутрин до вечер в банката знаете –влизат всякакви хора с всякакви проблеми, им е давало онази опитност, с която те да успеят да преценят какъв човек стои срещу тях и как да реагират. Така че тук извън темата за героизма, можем да говорим и за това, че очевидно това са едни жени, които са на мястото си като банкови служителки преди всичко, след като са успели да се държат по начин, по който да не провокират излишно негативна агресия по отношение на техния похитител.
Водещ: Разбира се те имат нужда от време, защото това, което са преживели наистина е страшно натоварващо най-меко казано. Но мислите ли, че от тук насетне трябва да има продължение, защото в крайна сметка в такива времена живеем, че трябва всички да умеем да се държим именно като тях. Техните истории дали трябва да станат обект на журналистически разкази от тук насетне?
Иво Никодимов: Да, те могат да бъдат обект на журналистически разкази, те могат да бъдат обект за сценарий на филм, но в никакъв случай не трябва да бъдат преекспонирани. Защото това е малко нож с две остриета. Нали се сещате сега колко хора от тези, които се нуждаят от психична или психиатрично лечение ще се опитат по някакъв начин да мултиплицират случката в Сливен, ако ние продължим да навлизаме в много детайли, които път дават рецепта за това как да го направим, така че да е по-атрактивно или да ни обърнат повече внимание, или как да го направим, така че да е по-успешно, успешно от гледна точка на тези, които имат така да се каже лоши намерения.
Водещ: Изобщо новинарството наистина не е само надбягване с новините и е доста сериозна отговорност. Смея да твърдя, че всички журналисти, които отразяваха кризата, могат спокойно да кажат, че те стоят зад етичния кодекс, който сме приели, някои сме приели – други не.
Иво Никодимов:Етичният кодекс обаче трябва да знаем, че не е само нещо, написано на хартия. Етичният кодекс е нещо, което трябва да бъде дълбоко в нашето съзнание и то да ги сработва във всеки един момент на критична ситуация. Ние просто без да се замисляме да действаме спрямо него, защото каквото и да е написано в етичния кодекс, ако един журналист не е със съзнанието, че човешкият живот е висша форма, която трябва да бъде защитена с всякакви средства, той няма как да пази онова поведение, което ще му позволи наистина той като журналист да защити максимално този човешки живот.
Водещ: Освен да си пожелаем повече случаи, в които да казваме, че журналистите сме се държали добре и че са сработили всички човешки механизми за взаимодействие с властта.
Иво Никодимов:Те хубавото е, че освен човешки, тези механизми на взаимодействие бяха и изключително полезни, изключително ненатоварващи, както за журналистите, надявам се така и министър Цветанов, и главен секретар Калин Георгиев, и психолозите, които преговаряха, защото даже не се е наложила в някаква степен един спрямо друг да си повишим тон или да си кажем нещо по-накриво. Така да се каже – имаше дори случаи, в които буквално с SMS разменени за секунди като въпроси и отговори, уточнявахме най-актуалната информация, което беше изключително полезно и за двете страни.
Водещ: Ами дано този полезен опит остане по-дълго в съзнанието и на колегията, и на хората, които са във властта, защото определено изходът беше добър. Благодаря за този коментар на Иво Никодимов от Българската национална телевизия. Коментирахме новинарството и това, че то е нещо повече от надбягване с новините и отговорните. В „Клубът на журналистите” преди малко коментирахме кризата в Сливен и нейния добър изход с Иво Никодимов от Българската национална телевизия и така основният извод, който направихме е, че когато журналистите имат информация, тогава те успяват да се държат така, щото човешкият живот да бъде изваден пред скоба и да не си пречат взаимно с полицаите. За да завършим темата казвам добър ден на председателя на СЕМ – доцент Георги Лозанов. Здравейте!
Георги Лозанов: Здравейте!
Водещ: Всъщност като че ли това е един добър пример. Рядко се случват такива неща.
Георги Лозанов:Да, общо взето е добър примерът. Аз смятам, че цялостно картината беше нарисувана професионално. Извинявам се, че ще кажа думата модерно. С човешка гледна точка, включително и човешка гледна точка към извършителя на престъплението, като става дума за престъпление. Даже малко беше пресилена, така да кажа, сантиментът към него. Той беше, неговият образ беше на границата между престъпник и жертва. Там са доста ясни нещата. В крайна сметка той е извършил едно сериозно влияние, заплашил е живота на толкова много хора. Единият за малко не си отиде. Така че даже в тази посока имаше един, една доза хуманност, насочена в странна посока.
Водещ: Но нека да я оправдаем с това да не бъде ядосан похитителят.
Георги Лозанов: Да, но като цяло медиите, заедно с институциите, работиха в защита на човешкия живот, което е много важно. Аз даже съм написал едни правила за медийно поведение по време на терористични акции, където абсолютно със сигурност съхранението на човешкия живот е най-важната ценност. Много по-важна ценност от всякакви идеи – национални, политически или каквито и да е други.
Водещ: И сега след извода, че човешките чувства трябва да бъдат щадени от всички, в това число и от журналистите, да тръгнем към промяната в закона за радио и телевизия, която стана факт тази седмица. Депутатите забраниха деца да бъдат използвани в реалити формати и нарочно използвам думата „използвани”. Между другото имаше доста дискусии. Това е една много стара тема. Имаше и протести на гражданското общество. Какво надделя в случая според вас?
Георги Лозанов:Вижте, няма никакво съмнение, че това е една тенденция при това европейска, която иска максимална закрила на пълнолетните и непълнолетните. Аз самият истински подкрепям това. За разлика от обратното – на възрастните да се гледа като на деца и някой да иска специално да ги пази от техните собствени желания и вкусове. Но пък децата за сметка на това трябва максимално да бъдат охранявани. Друг въпрос е какви са инструмените на тази охрана. След Big Brother Family, скандалът, който предизвика началният период на това реалити, имаше много силна обществена реакция, даже в някакъв смисъл – резултата, позитивния от това реалити, беше именно тази реакция, която като всякакви социални отношения – нови, които възникват, се отливат в някакви законови разпоредби и сега тази вълна, която тогава се вдигна, бавно разбира се, през един национален механизъм, се отля в няколко нови разпоредби в закона за радио и телевизия.
Водещ: Нека тук да включим в нашия разговор и един от вносителите на тази поправка – Добър ден на депутата от ГЕРБ Даниела Миткова.
Даниела Миткова: Добър ден!
Водещ: Здравейте! Кое надделя? Кое ви накара да внесете тази поправка в закона за радио и телевизия? Гражданският натиск или нещо друго?
Даниела Миткова: В интерес на истината и тримата, които сме вносители от моите колеги сме родители и освен, че сме народни представители и освен, че сме в законодателството на Република България, този проблем не е уреден по никакъв начин, основна роля изигра именно нашата позиция на родители. Защото участието на деца в такъв тип предавания, така наречени реалити програми, е нещо, което определено, което ги вкарва в една среда, която има отрицателно въздействие върху тяхното развитие, от която и да било гледна точка.
Водещ: И нямахте никакви притеснения да не бъдете обвинени да кажем в цензури?
Даниела Миткова: Абсолютно никакви притеснения, нашата позиция беше и е все още много принципна. Стоим на нея много твърдо и се радваме, че и колегите от АТАКА след подаването на нашия законопроект и минаването му за първи път на комисия и те се присъединиха към това и дадоха своите допълнения, за да бъде по-добър законопроектът.
Водещ: Доцент Лозанов, има ли проблем с механизмите според вас, защото винаги възниква и този въпрос?
Георги Лозанов: Ще видим. Всеки закон, който се приеме има един период, в който се вижда до колко отговаря на своите предварителни… Сигурен съм в това, добри намерения и до колко може да ги реализира. Какви са рисковете? Те са отдавна изговорени в границите на този дебат. Първо един от рисковете е самото понятия реалити, което е по-скоро от разговорната реч и тук трябва много внимателна работа, за да може да бъде определено какво е реалити. Това е много широка гама, освен това тези реалита се развиват непрестанно, мигрират в сходни формати и т.н. Това е една доста широка материя, в която от там нататък вече деца, отсъствието или присъствието на деца, изисква да се мине през този анализ във всички случаи под този анализ във всяка конкретна ситуация. Като и тук има един така нюанс, свързан с това дали реалитата са най-рисковата зона. Например имаше много години дебати и продължава да има за ролята на децата в рекламата. Дали може да присъстват там, дали могат да рекламират да кажем детски гласове, чипс, който е вреден и т.н. Тоест може да отворим много големи теми. За сега обаче законодателят е решил, че точно реалито е най-рисковата зона и това, което за мен е даже, бих му обърнал по-голямо внимание е това, че тук за пръв път на Съвета за електронни медии се дава едно правомощие и аз като негов представител би трябвало да се радвам на това правомощия, макар че го възприемам със смесени чувства. Това е правомощието да спира предавания. До сега цялата логика на регулацията, дори в друг план – Съветът може да санкционира програми, които нарушават закона за радио и телевизия, може дори да отнеме лицензите на програми, но намесата вътре в самите програми до сега е била табу в работата на Съвета и много ме е страх да не отворим така да се каже „Кутията на Пандора”, защото утре някой да дойде и да каже „Веднага да спреш това предаване, защото виждаш, че то е вредно за децата”. Ние говорим, че от каква гледна точка е вредно, като почне един дебат и да не се очаква от Съвета да извършва такъв тип… По-хубавото тук и се радвам, че това законодателят е предвидил, че ние ще пишем едни правила, така да се каже, за приложението на тази част от закона, във връзка с това кое е вредно за децата, кога е вредно заедно с Комисията за закрила на детето и там трябва действително максимално да предпазим от своеволия употребата на тези нови разпоредби.
Водещ: Много Ви благодаря за този коментар. Госпожо Миткова, дали ви хрумна нещо, което сте пропуснали?
Даниела Миткова: В настоящия законопроект аз мисля, че действително може още много да се работи от гледна точка на действително това, което каза и доцент Лозанов – участието на децата в много други предавания, включително и реклами. Въпросът е че ние в момента се постарахме, ползвайки включително и терминологията, която е заложена в закона за закрила на детето, ползвайки експертите на СЕМ и от самата Агенция за закрила на детето, експертите в Народното събрание, постарахме се да направим текстовете такива, каквито да бъдат максимално всеобхващащи и да позволяват действително върху правата на децата да се упражнява някакъв контрол, както каза преди малко и доцент Лозанов – говорили сме вече и със самата Агенция за закрила на детето да се създават едни критерии, да се сключват споразумения с медийните статуси и смятам, че по този начин – поне така като първа крачка сме свършили добра работа. Естествено от тук нататък ще видим как ще заработи планът. Ако има нещо, което сме пропуснали или нещо, което би следвало да се дообмисли, ние сме на среща. Доцент Лозанов знае и че сме откликвали на такъв тип поставени въпроси, ако те имат някакви притеснения и ние винаги сме били насреща, и сме сядали на масата, и сме водили диалог и мисля, че в момента нашият законопроект е консенсусен, както от гледна точка на институциите, които ще го прилагат – така и от гледна точка на всички нарочни представители като групи, а и гражданите ще бъдат доволни от законопроекта.
Водещ: Да, прозвучаха вече такива едни пожелания. Аз си мисля, че и доста консенсусна би била и каузата срещу чипса, разбира се, че влагам ирония в това, но е хубаво, че сте отворени за последващ диалог. Ами, благодаря Ви. Благодаря Ви за този разговор. Пред „Клубът на журналистите” промяната в закона за радиото и телевизията коментираха председателят на СЕМ доцент Георги Лозанов и един от вносителите на тази поправка депутатът от ГЕРБ – Даниела Миткова. В „Клубът на журналистите” още една реплика по повод на това, че децата няма да могат да участват в реалити формати. Знаете – това събуди гражданското общество и то успя да убеди депутатите да приемат такава мярка в закона за радиото и телевизията. Тя вече е факт. Добър ден на Господин Михаил Стефанов от Национална мрежа за децата.
Михаил Стефанов:Здравейте!
Водещ: Вие бяхте едни от първите, които започнахте да се борите срещу така – рекламната употреба на децата, нека да го наречем.
Михаил Стефанов:Да.
Водещ: Дали тази промяна е достатъчна и чувствате ли се доволни от нея?
Михаил Стефанов:Ами ние всъщност да, бяхме едни от първите, които казаха, че деца не е добре да участват в този формат на реалити предавания. Просто защото реалитата предавания са за възрастни, а децата нямат избор дали да отидат там или не. Има опасност от манипулации и така нататък. Така че в крайна сметка, въпреки че деца участваха в това предаване, в дългосрочен план ние наистина сме много удовлетворени.
Водещ: Доцент Георги Лозанов, председателят на СЕМ, току що отвори и една друга тема. Разбира се отвори образно казано, защото това са неща, които всички си мислим като родители. Участието на децата в реклами. От тук насетне има ли какво да мислим в тази посока?
Михаил Стефанов:Ами всъщност това, което спрямо дефиницията, която беше дадена в закона, тя е доста обща, то няма и как да е иначе в закона за радиото и телевизията, който не е специализиран закон за деца – и всъщност тя гласи, че се забранява участието, смислово предавам разбира се, в предавания, които биха застрашили здравето…на децата, което обаче тук поставя въпроса за една оценка, независима, дали едно предаване или друго би застрашило живота и здравето на децата, но рекламите за мен са буквално различна категория от реалити форматите. Рекламите – те са форма на някаква форма на труд. Отново най-вероятно също трябва да има мониторинг, но знаем – законът забранява директното насочване към деца с цел те да купуват продукти или да убеждават своите родители да купуват продукти, но така че рекламата е регламентирана още от преди. Аз не смятам, че тази поправка в закона по някакъв начин ще окаже влияние върху това как децата участват в реклами.
Водещ: Ясно, благодаря Ви за този коментар. Михаил Стефанов от Национална мрежа за децата, неправителствената организация, която първа започна да протестира срещу използването на деца в реалити форматите. Вече е факт и промяната в закона за радиото и телевизията. Отдавна не бяхме печелили награда на международен форум и така може да се каже, и такива коментари се чуха. Добър ден на Валентин Атанасов. Нашият колега, който беше член на журито. А всъщност става дума за една среща на групата на EBU за фолклорна музика. Здравейте! Да започнем от наградата.
Валентин Атанасов: Здравейте. Ами наградата наистина е голямо събитие не само за Българското национално радио, а и за българския фолклор. Както знаем благодарение на работата на Българското национално радио стана и възможна тази награда, защото тя е за най-добро, специална награда от /…/ град Братислава за най-добро изпълнение на автентичен фолклор, на гайдаря Стамен Гарчев от град Средец. Благодарение на това, че бяхме там и отразяваме този фолклорен събор „Венец Божура”, който се провежда ежегодно в Странджа планина и разбира се благодарение на екипът, който осъществи записите – Валери Горчаков, Явор Поп Иванов и продуцентът на българска народна музика – Валентин Янков – стана възможно всичко това наистина.
Водещ: Преди да се стигне до конкурса и разбира се до наградата – това е защото Българското национално радио е една от обществените му функции е да се грижи и да има добро отношение към хората, които се занимават с фолклор.
Валентин Атанасов: A като член на EBU ни дава възможност да участваме, въпреки че наистина това е може би, не може би, а това е първа награда от този конкурс.
Водещ: Дано не е и последна разбира се и понеже европейските медии трябва да сравняват отношението си към фолклорната музика по принцип къде сме ние, защото безспорно по времето на този конкурс вие сте дискутирали с колегите ви от другите европейски обществени медии?
Валентин Атанасов: Ами аз ще дам само един малък пример от може би един от последните ни разговори миналата нощ, когато с госпожа Кристина Кабат, която е от EBU, в Женева, централата на EBU и отговаря за фолклорната и световна музика. Тя ме попита защо не пращаме повече неща за тези програми, които са за излъчване на страните членки на EBU. И това е въпросът, защото ние имаме доста работа, доста неща да се отразяват, но доста често за фолклора има по-малък бюджет – поема фолклора, отколкото, не че искам нещо да кажа спрямо другите колеги, но може би трябва да се тръгне наистина от традициите, а не да ги загубим и тогава да тръгнем да ги търсим.
Водещ: Как в Европа съблюдават за този баланс? Предполагам, че и те имат скептици по отношение на техния фолклор. Светът е прекалено динамичен и всички сме подвластни.
Валентин Атанасов:Това е другото за динамиката на света, за динамиката на хората, за урбанизацията, но до 80% от записите, които участваха, дори нека да не са 80, но по-голяма част от записите, които участваха, бяха лайфове, тоест от концерти на живо. И изключително качество и в разговори с колеги от групата и от журито, те ми споделяха, че отразяват много фестивали, изключително много с екипи, някои дори сами пътуват, но те са навсякъде, където има – събират се интересни групи, различни състави. Тук е важното да кажем, че и в България може би трябва да се инициират по-различни неща, тоест да има фолклор.
Водещ: Но да бъдат организирани по по-различен начин така щото да могат да влязат в дневния ред на хората, както казват политиците.
Валентин Атанасов:Ами да. Някои от фестивалите, които съществуват тук също са свързани с културните програми на отделните райони или градове, но в повечето случаи като че ли – дай да направим, че я вий – те имат, а ние нямаме – дай да направим и ние! Обаче какво правят? Същото и много често, да не кажа винаги, но често се случва да се повтарят и едни и същи изпълнители.
Водещ: Повече креативност в организацията може би необходима.
Валентин Атанасов:Ами, за да стане интересно на хората и да бъде по-достъпно, трябва да е богата програма, каквото и да струва, колкото и да струва. Може да се почне от по-малко, да стигне до интересни групи дори от чужбина, където и които също могат да провокират повече слушаемост, повече зрители, но всичко е относително наистина. В крайна сметка и е важно да има някаква стратегия, която да върви нагоре, а не да стои на едно положение или още по-лошо – надолу.
Водещ: Обикновено след такива срещи всички имаме една образна чанта, в която се връщаме с много купени пак образно казано, такива идеи. В твоята чанта какво има сега?
Валентин Атанасов:В моята чанта в момента има може би една голяма фонотека от записи, има разбира се наградата- специалната награда, която получихме за странджанската бавна мелодия и хоро и разбира се една много интересна – един голям бокал, чаша, добре орнаментирана от дърво, която също е към подаръка. Но също така има и по-голяма яснота относно може би политиката в културната сфера, защото това също е много важно и мисля, че е крайно време да разберем не само ние в БНР, не само и другите медии, а и целият народ, че трябва да работим за нас, а не за мен.
Водещ: Има известна разлика – да. Не бях обърнала достатъчно внимание май на един детайл. Преди малко каза бавна, а бавното знаем, че по-трудно стига до награди. Това увеличава ли стойността на наградата?
Валентин Атанасов:А, няколко пъти ме питаха и не можех да повярвам, че това е запис, не студиен запис, защото не бяхме в студио в пълния смисъл на думата, а бяхме в една зала, в една в град Средец, която ни бяха осигурили въпреки това все пак отново да благодаря и за професионализма и на колегите от външни предавания за звукозапис, разбира се и на продуцента. Направи страшно впечатление и записът, и най-вече изпълнението, разбира се, защото голямата част от членовете на групата, всъщност всички са запознати с българския фолклор. Доста често са идвали на Копривщица. Ходили са и в Родопите. Познават бай Дафо, Бог да го прости. Познават доста изпълнители и предполагам ,че и на тях също им става приятно, когато и аз споменах за доста известни техни изпълнители, които аз съм слушал и дори някои познавам също. И това е най-важното, да има комуникация.
Водещ: Какво е това, което не довършихте като разговор?
Валентин Атанасов:Може би недовършихме, всъщност винаги има какво все още да се каже, защото тази тема е доста широко обхватна. Наистина коментираха се и проблемите в сферата на фолклора. Коментира се и това, че някак си нещата от автентичен минават към просто взета тема от автентичния фолклор и осъвременена с етно и джаз елементи. Всъщност имаше доста такива пиеси и може би недовършеното е това в крайна сметка – не, завъшреното беше за фолклора, защото и с госпожа Кабат, и с господин Морсо и с Марк от Белгия, с Сирка от Финландия, с всичките тях, колкото и в дадени моменти да се различачаха мненията ни за някои от песните в следващия момент, що се касае за фолклора – бяха единни. И всички са на мнение, че това трябва да се съхранява и да се пази.
Водещ: Тоест трябва да има повече време за автентичен фолклор.
Валентин Атанасов:Но и да се дава достъпност на този фолклор чрез временните му трактовки.
Водещ: Просто трябва да има време, ефирно време за изява.
Валентин Атанасов:Това е задължително.
Водещ: Пожелания за времеви параметри направихте ли си?
Валентин Атанасов:Значи групата прави често срещи, но това е другото, за което аз се надявам да имаме възможност да работим. За да има член и от източния блок така да се каже, въпреки че няма уж източен блок, все още нещата стоят на ….
Водещ: Друг път да си говорим за пари, ако искаш.
Валентин Атанасов:Не става въпрос за пари. Става въпрос за това, че в крайна сметка нещата не са толкова 50 на 50, а може би 60 на 40.
Водещ: Какво накрая да си пожелаем? Ние да се отнасяме с българския фолклор да кажем като Джордж Харисън или?
Валентин Атанасов:Да се превърнем в по-големи ценители от ЮНЕСКО, защото да не останем само в аналите на ЮНЕСКО, не и в съзнанията си, защото всичко започва с културата и традициите, а културата и традициите си в самото си начало – това е фолклорът.
Водещ: Валентин Атанасов пред „Клубът на журналистите”. Поглеждам към часовника – три минути до един и половина – достатъчни за да ви пожелая хубав и слънчев съботен следобед. Отнасяйте се към традициите си така, както се отнася ЮНЕСКО към ценните неща. И освен това – моля ви останете на тъмно. Тази вече всеки един от нас може да направи една мъничка крачка по дългия път, дългия път, по който ние хората е редно да се върнем към Земята и към истинското си отношение към Земята. Загасете лампите довечера ви призоваваме Любомир Пъшев, Вячеслав Бошнаков, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева. 

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 12.02.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 12.02.2011

Водещ: В началото беше закъснението за работа. Не беше толкова отдавна времето, в което премиерът сподели, че заради медиите закъснява за работа. После дойдоха заглавията, които медийните експерти отчетоха, че са изключително успешни, но пък препоръчаха на премиера да не ги пише все пак всичките. Имаше известна пауза. Сега следва времето на ефектните коментари. Днес можем смело да кажем, че медиите за втори път популяризират виц на премиера. За българския казан в Ада и традиционно отсъстващия дявол пазач. В тази среда сякаш един саботаж изкара парламентарната дискусия вчера извън релси и май дойдоха сценаристите на сапунки. Горчивата ирония на страна. Когато гърмят редакции, как ехото заглъхва. Не е зле понякога да си припомним правилата за хляба и зрелищата и тъй като тази седмица цената на брашното на борсите се успокои, имаме шанса да анализираме зрелището. Часове след взрива на редакцията на вестник „Галерия”, версиите обраснаха с множество съображения, хипотези и конспиративни подозрения. Къде остана простичката човешка оценка на подобни деяния? Има ли нужда гилдията, а и гражданското общество, да санкционира по един не така ефектен, а просто човешки начин подобни неща? Достатъчно здравословно ли е само да чукнем на дърво и да кажем „Добре че се разминахме без жертви!”? Имат ли вече специфика особеностите на националното разказване на вицове? Най-актуалният „Как са нещата? – Бомба!” Дали това не измести коментарите, които едно гражданско общество е длъжно да направи след подобен акт? Въпреки съображенията, подозренията и намеците за всевъзможни конспирации. Ето на тези въпроси ще потърсим днес отговорите в „Клубът на журналистите” с колегите Таня Петрова от вестник „Сега”, Иво Никодимов от БНТ и Христо Христов от сайта ds.com. Къде е ударението на „Шенген”? Вътрешните на това пространство го произнасят като „Шенген”, а ние като „Шенген”. Могат ли да бъдат намерени подобни разлики и в аргументите „за” и „против” влизането на България? За основните изводи в доклада, изготвен от институт „Отворено общество”, ще потърсим коментара на Ася Кавръкова. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Иво Георгиев, Жанет Николова, Цвети Николова, Галя Траянова и аз – Ирен Филева. Останете с нас! Когато гърмят редакции, как ехото заглъхва? Всъщност какво се случи на булевард „Цариградско шосе”? Добър ден на колегите Таня Петрова от вестник „Сега”.
Таня Петрова:Добър ден на слушателите.
Водещ: И на Иво Никодимов от Българската национална телевизия. И така какво се случи?
Иво Никодимов:Добър ден!
Таня Петрова:Случи се на практика престъпление, което трябва да бъде разкрито. Гръмна една бомба на адрес, който не е случаен и чакаме МВР да си свърши работата, защото преди всичко това е престъпление.
Водещ: Иво?
Иво Никодимов: Случайно или не – бомбата гръмна малко преди 6 сутринта. Събуди хората в един /…/ район, край спирки. Който и да го е извършил, все пак не знам – трябва да е имал в предвид, че е възможно да има пострадали. Колкото и така, поне начина, по който е поставен това, което е направено, да са взети мерки да има щети като изпочупени прозорци, а да няма жертви. Жертви обаче има в обществото като цяло.
Водещ: Всъщност, безспорно е това, че хайде да не казваме минути, но часове след като избухна бомбата, целият случай потъна, обрасна в как да кажа – теории за конспирации, в съвпадения на дати. Това не измести ли акцента върху това, което се случи?
Иво Никодимов:Може би го измести от чисто криминална гледна точка. А пък, имайки в предвид мястото, а точно редакцията на вестник „Галерия”, тези версии, тези теории са нещо естествено, нещо обичайно. Самият вестник се занимава с подобни неща, така че няма как , а и те сами подадоха още в първоначалните коментари колегите, подадоха точно в тази насока. Всъщност този вид коментари ми се струва, че този път започнаха от тях.
Водещ: То е логично, разбира се. Няма кой друг да бъде попитан освен тях.
Иво Никодимов:А защото…Но Патрашкова например, с която се познаваме много добре, излезе и обясни как всяка вечер си изключвала телефона през нощта, но видиш ли – тази нощ не бил изключен и сутринта я събудил и тя разбрала, че се е случило нещо лошо още преди да го вдигне. Това естествено веднага дава, налива вода в мелницата на другата страна, която казва „Вярно е, че тук нещо има, което Вие сами сте си направили”. Тоест едната страна подава малко на другата и започваме ние всички да ставаме свидетели на нещо, което наистина измества акцента, а всъщност това е един случай, който разследващите трябва най-напред да кажат кой, защо, кога е поставил това нещо.
Водещ: А имаше ли разлики по отношение на допуска на журналисти на мястото на инцидента този път?
Иво Никодимов:Ами аз не мога да твърдя подобно нещо, защото ние бяхме там още по тъмно и всъщност в началото единственото, с което се съобразявахме беше това, да не нарушаваме линията, която разследващите бяха отцепили за оглед на престъплението. И не сме имали, просто сега – все пак нормално е ние да бъдем първи. Сградата беше много близо, както се казва online чухме взрива, така че нямаше никакъв проблем да стигнем първи на мястото. И другите трябваше да изчакат това да бъде съобщено.
Водещ: Мисля, че си заслужава да поразсъждаваме върху последния въпрос. Хората, които бяха събудени и чуха online, както ти казваш взрива, говореха едно, а журналистите говореха друго, а политиците говореха трето за един и същи случай. Това разноговорене не пречи ли да оценим всъщност какво точно се е случило?
Таня Петрова:Ами, защото те всъщност изхождат от, всъщност говорене изхожда от различни въобще цели. Гражданите говорят за това като нещо, което е нарушило спокойствието и сигурността им. Политиците говорят за това като, тоест използват случая, за да постигнат политически цели- тоест да градят върху него някакви политически, някакви политически послания да отправят върху този случай. А редакцията, съответно пък използва случая, за да изпъкне още повече и донякъде, поне аз така считам, донякъде да парира критиките към нея като едно издание, което е проблематично по линия на връзките си с един човек. Тоест хем тези връзки се изтъкват, хем нали показваме, че това което правим е достатъчно важно, за да ни взривяват. Някак си такова е моето впечатление. Всички се опитват нещо различно да постигнат и най-легитимна е за мен позицията на гражданите. А ние като журналисти трябва вече на свой ред да се запитаме кое беше ударено от този взрив. Свободното слово ли беше ударено, нещо друго ли беше ударено? Въобще какво влагаме в тези понятия?
Иво Никодимов:Значи хората, които са там около вестника – техните реакции бяха за прозорците им.
Водещ: Е, нормално е. Стъкларите трябваше да дойдат по-бързо.
Иво Никодимов:Тях това ги вълнуваше с изключение на няколко квартални клюкарки. Аз понеже съм израснал в този квартал и част от хората ги познавам много добре, които започнаха веднага да казват как онзи ден там минал еди си кой, пък търсил „Галерия”, защото искал да даде нещо, което го давал на Бойко Борисов, ама Бойко Борисов не му го взел. Пък какво било това нещо, ами машина перпето мобиле. Сега, винаги около една редакция се навъртат едни хора, които са решили, че те са откривателите на най-великото нещо на света, но в същото време вестникът наистина използва този взрив много добре, за да привлече отново внимание към себе си, след като изведнъж флашките секнаха, или някой каза „Чакайте малко да ги спрем и да почнем да пускаме по-късно.” Защото няколко седмици, тоест след последната флашка, за вестника не се говореше и извадиха тезата, че те са имали уговорка с действащи служители в службите, които да излязат на една пресконференция и да разкажат кой, как, какво, защо покровителства контрабандата, разпространението на наркотици и така нататък. Което нали разбирате, че действащи служите на службите първо ще напуснат службите и тогава ще излязат да покажат.
Водещ: Това е така, доста логично звучащо, но знаем ли какви изненади могат да ни поднасят, как да кажа – PR-те? Защото може би е добре да правим разлика между PR и журналистика. В случая, като че ли PR е повече.
Иво Никодимов:Определено.
Таня Петрова:Аз искам тук нещо да добавя. Всъщност нищо не пречи тази пресконференция да се състои, ако в претенциите на редакцията е, че те са свободни хора, които въпреки взривовете няма да се уплашат и ще продължат да отстояват интересите на обществото. Аз не виждам проблем тази пресконференция да се състои, освен ако не допуснем, че са се изплашили тези служители на службите. Било е в този случай – пак не виждам това, което е станало достояние на редакцията, да стигне и до обществото под една или друга форма. Ако наистина има такива факти.
Водещ: Останете с нас. Ще продължим по темата след малко. Когато гърмят редакции, как ехото заглъхва? Изкоментирахме досега, че в началото заглъхва, но на различни езици казано. Хората за прозорците, журналистите за взрива, а пък тези, които са пострадали – за ефектите от този взрив. Има ли възможност и изобщо полезно ли е да има обща реакция в такива случаи? Нека чуем сега по телефона Ася Кавръкова – представител на гражданското общество.
Ася Кавръкова: Аз мисля, че медийната гилдия никога не е била единна. Да кажем, че този случай направи изключение.
Водещ: Този случай обрасна с хиляди съображения, съмнения, догадки, световна конспирация беше забъркана. Дали това е правилна реакция на хора, които живеят в едно гражданско общество?
Ася Кавръкова:Вижте, не е правилна реакция, но е обяснима реакция. Ние на скоро правихме социологическо проучване. Един от въпросите, представител на социологическо проучване на българските граждани, един от въпросите беше „Вярвате ли на хората около себе си? Да или не?” 70% от българските граждани не вярват на човека до себе си. 30% вярват. Това идва да каже, че ние всички от страната на четвъртата власт, на гражданското общество или държавните институции – живеем в среда, в която меко казано, може да се характеризира като враждебна. И трябва да имаме предвид това.
Водещ: Как се променя тази нагласа?
Ася Кавръкова:С генериране на доверие, което е, честно Ви казвам, висш пилотаж. За всяко едно нещо, защото подобен вид огромно ниво на недоверие, разкъсва просто социалната тъкан на обществото и всъщност пречи на формирането на общност. И на общностни отношения. Включително към проблемите. Аз лично, включително като не представител, а като част от неправителствения сектор, съм споделяла тезата, че виждате ли имаме много слаба държава, пък много силно гражданско общество или обратно. Аз мисля, е нивото горе долу е съотносимо еднакво. И каквото е нивото на първата власт, такова е и на четвъртата. За това мисля, че е интересна, как да кажа, на всички – прогресивни елементи от тези власти, да установяват връзка по между си и да се опитват да изграждат релации, които да водят до по-добра среда за всички, защото тя наистина е за всички.
Водещ: Така, защото съотношението на доверието към недоверието малко да се попромени.
Ася Кавръкова:Да. Два фундамента за съществуване на нашата държава. Без значение през кой профил четеш.
Водещ: Всъщност дали не ни тежи старото обвинение за униформеност, за диктат, за да нямаме единна реакция за нещо нормално?
Иво Никодимов:Не знам. Смисъл – не, надали ни тежи. По-скоро нямаме обща реакция поради факта, че това се е случило в двора на вестник „Галерия”. Според мен това е причината. Тоест самите ние виждаме, че това е нещо, което не е съвсем това, което се опитват да го изкарат и едните, и другите. И може би и затова нямаме обща реакция. А не за нещо друго, тоест самите ние имаме съмнения, както към искреността на колегите, така и към искреността на държавата в случая по този инцидент.
Водещ: Този инцидент е по сценарий на Дейвид Линч май, „Совите не са това, което бяха”. Така излиза.
Таня Петрова:Точно заради това може би за мен е важно да има искане, едно такова искане, истината да бъде установена, защото ако се потвърди тази най-удивителна за четвъртата власт версия – някои вестник сам да организира срещу себе си подобно нещо – и обществото, и всички ние би трябвало да го разберем. Тоест това е ужасно страшна версия, нали и в името на това, което наричаме публичност, а тя трябва или да бъде потвърдена, или да бъде отхвърлена и аз си мисля, че можеше да има реакция от „Съюза на издателите” или от говорителите на нашата гилдия. Поне да имаме едно общо искане да се разследва до приключването на това разследване, ако може версиите да бъдат ограничени, всеки да говори спрямо границите на компетенциите си.
Иво Никодимов:Не, вижте. Ето, например вестник „Сега” е един от вестниците, които може би е най-сериозният опозиционен вестник в момента в България. Там наистина могат да се прочетат много сериозни критики, анализи и да се видят алтернативи на това, което се случва сега в страната. Аз съм убеден обаче, че ако нещо подобно се случи пред вратата на вестник сега, цялата гилдия ще скочи и ще реагира. И ще реагира, убеден съм – по най-острия възможен начин. Защото никой от нас няма да има съмнение, че видиш ли собствениците на вестника или свързани с тях лица, са направили това нещо, за да провокират нещо друго. Това е. И според мен „Съюзът на издателите” не случайно мълчи. Защото все пак това са едни хора, които голяма част от тях са журналисти с изключително богат опит, работели наистина в години, в които цензурата е била жестока. И които все пак знаят и могат да се ориентират и да анализират фактите.
Водещ: При тези обстоятелства обаче не става ли ясно защо толкова малко хора вярват на тези до тях? Какво остава на журналистите? 70 към 30 е убийствено недоверие.
Иво Никодимов:Мисля, че това са още от тежките болести на демокрацията. Няма как – ако се замислим реално, макар че ние сме все още твърде млади, но ако се замислим реално, имали сме 100% недоверие към тоталитарната държава. И в момента върви един процес на възстановяване на доверието към държавата, към обществото, към този, който е до нас. Ами нали разбирате, че ние преди 1989 година сме живели във варианта, в който не сме знаели дали този, който е седнал до нас или този, който ни се пише наш най-голям приятел, ни топи. Аз лично съм чел подобни неща. И то вътре в моя род. Най-близък роднина, който е правил това.
Водещ: Сега, от друга страна не се знае като се обаждаме, на кого се обаждаме. Смисъл – кой ни чува.
Иво Никодимов:Да ни чуват сега, да ни слушат. Аз от време на време попържвам така да се каже, като говоря.
Таня Петрова:Аз искам само едно нещо по адрес на „Съюза на издателите” да кажа. Всъщност аз считам, че тази гилдия, организация прекалено много мълчи. И ако не се изказва в такъв случай не мога да си представя наистина в какъв случай ще се изкаже. Липсва тази активност. Ако ние считаме, че вестник „Галерия” или някакви други вестници са, тоест не можем да приемем безрезервно същетсвуването им в публичността или пък считаме, че те са финансирани с някакви мръсни пари, или каквото щете – ако ние считаме, че те не са легитимни участници в тази публичност, ние трябва да можем това да го обясним, да го аргументираме и да го говорим, защото иначе цялата среда обраства и някак си ориентирите в нея…Имам в предвид не нас журналистите, но в обществото се губят и колкото по-активно се отстоява чистоплътността на това пространство, толкова по-добре. Аз не казвам „Съюзът на издателите” да защитава вестник „Галерия”, но някаква реакция да има. Не гърмят всеки ден бомби пред редакции.
Водещ: Слава Богу!
Таня Петрова:Слава Богу, да! Макар че премиерът предупреди следващия път да внимават като слагат бомбите, така че не знам какво да очакваме.
Иво Никодимов:
Водещ: Ако искате да поразсъждаваме върху нещо друго. Едно заглавие „Медиите маскарили държавата пред евро комисарката.” Много ми се ще да помислим върху това кой го е писал това заглавие.
Иво Никодимов:Аз понеже бях на тази пресконференция. Понякога сме малко ужасни да си призная честно. Вадим нещо от контекста и го правим на заглавие. Какво се случи, случи се това, че един колега от една кабелна телевизия, започна да задава едни въпроси пред евро комисаря и евро комисарят не отговори нали. Каза, че това са си вътрешни неща. И той продължи горе долу в същата логика и в края на пресконференцията Борисов се обърна към конкретния човек, не към медиите и каза, че нали този разговор по това време, на това място и пред този човек е маскарене на държавата – нищо повече. И да го предаде на онези, които му били казали какви въпроси да задава.
Водещ: Полезно ли е за медиите да си пишат сами заглавията или поне по-голямата част?
Иво Никодимов:Ами, да – защо? Аз например още в самото начало, бях ученик, когато започна в частност всичко и там работеха хора, които сега са и главни редактори на вестници и на списания, и правихме ежедневно такъв тип игра нали – хайде сега напиши заглавие на това. И мисля, че е много полезно.
Водещ: Таня?
Иво Никодимов:Дори е забавно.
Таня Петрова:Аз конкретни случаи не мога да кажа. Виждала съм доста неадекватно поведение на репортери по време на пресконференция, но друго нещо искам да кажа. Когато почнат прекалено често медиите да се виждат като виновни, защото задават въпроси, които така не се харесват на властта – проблемът не е в тях! Тук много показателен беше случаят беше с австрийска журналистка, която пита премиера как ще коментира имиджа на България като некорумпирана. Това е легитимен въпрос, това е пасаж, който задължително се прибавя към всяка една информация, международна, касаеща България и този въпрос можеше да бъде зададен и на него би трябвало да бъде отговорено.
Иво Никодимов:То не е задължително да бъде отговорено.
Таня Петрова:Проблемът е как ще отговориш на въпроса, не че ти е зададен. Разбира се тук изключвам множеството случаи на некомпетентност сред самите нас, когато се задават странни въпроси. Сега извинете, но да питате евро комисар „За колко време би приключило разследване на тяхната прокуратура по случай, сходен с подслушванията в България?” – това е някакъв въпрос, който на него нищо не му говори. Той не може да разбере какво го питате. А дори и да разбере какво го питате, не може да Ви отговори, защото това е друга държава, с други процедури, с други закони. Какъв е този въпрос въобще?
Иво Никодимов:Не, всъщност на този въпрос Сесилия Малстрьом отговори много точно. Тя каза „Всичко завиди от конкретния случай. Аз не мога да коментирам нещо, за което знам, че го има като проблем в България или че се е случило в България, но не мога да го сравня с аналогично, което се е случило в Швеция, защото нямам детайлите”, а тя обясни, че детайлите, както във всяка една европейска страна, са много важни и за тях всъщност е важно всичко да бъде според законодателния ред.
Водещ: Всъщност има известна прилика между думичката „галерия” и представата за криза в журналистиката. Първо беше една друга галерия, дето не стана ясно чии образи са били изложени в нея.
Иво Никодимов:Много е ясно, чии образи са изложени в нея и много е ясно тук мисля, че – ето това е един случай, по който цялата гилдия реагира без да бъде организирана дори, защото тогава наистина и „Съюзът на журналистите”, и абсолютно всички такива организации, които ги има замълчаха, но всички като гилдия реагирахме. Това е много ясно, че едно оперативно дело, създадено от Алексей Петров, за да се контролират определени журналисти в определен период от време. И забележете – журналисти, които имат навика да си контактуват с един депутат, който се казва Татяна Дончева.
Водещ: Ами, някакъв модернизъм може би.
Иво Никодимов:Знаете ли, аз понеже имах възможността да се запозная с част от нещата по това дело, там всеки журналист, който по някакъв повод е разговарял с Татяна Дончева, веднага е бил слаган на подслушване. С личния подпис на Петко Сердов и със съвета на Алексей Петров като съветник на председателя на ДАНС. Когато законът позволява една служба да употребява по този начин, това вече наистина е неприятно за държавата, страшно за обществото и страшно за всеки един от нас, защото там няма санкция на съдия, там няма разрешено подслушване. Тази информация – нейното унищожаване не се контролира поради тази причина.
Водещ: И нейното разнасяне.
Иво Никодимов:А след това и нейното разнасяне – точно така. Защото когато е изпълнена процедурата по разрешение за прилагане на специални разузнавателни средства, независимо дали става въпрос, дали и вътрешния министър да го подслушват, но когато това е с разрешение на съдия и поискано от прокурор – контролът върху унищожаването на онази част от информация, която не се е превърнала в доказателство, е много голям. И вероятността тази информация да не бъде унищожена, е много малка.
Водещ: Таня, колко пъти, когато посягаш към телефона си да се обаждаш по служба на някого, се замисляш кой още слуша?
Таня Петрова:Честно казано не се замисля. Когато се обаждаме по служба, ние се обаждаме по служба, не вярвам да можем да кажем нещо, което нас да ни уличава. Тоест, ако имаме някаква чистоплътност разбира се. Но това с подслушването аз мисля, че трябваше да има по-сериозна реакция спрямо него, защото някак си в продължение на..
Водещ: То ще има, точно след година, когато излязат новите класации за степен на свободата на словото.
Таня Петрова:Да, защото някак си не може някакви министри да изглеждат, не стига, че са подслушвани и това да им изглежда нормално не просто като журналисти, а като граждани. Някак си тази търпимост – имаше една медийна търпимост към това признание „Да, да – много хубаво, че ни подслушвате, защото така няма да сгрешим.” Е меко казано странно.
Водещ: Министрите – по-добрите обекти за подслушване. Може би такъв рекламен…
Таня Петрова:И всъщност сега България ще бъде, да, вкарана в поредното шоу нали, в Европа с изслушвания по темата за подслушването. И се сещате, че там – в тези медийни публикации, които ще излизат, ще пише „Българските медии казаха, че са щастливи, че ги подслушват.” Някак си трябваше по-активно да реагираме още повече, че не просто ние реагираме, а даже излезе статистика, че 300% е нараснал броя.
Иво Никодимов:Не е точно 300%.
Таня Петрова:Сега, тук цитирам по памет.
Иво Никодимов:Това малко пак ние си го направихме, защото ако си спомняте имахме няколко такива скандала в Италия, включително самият Берлускони е подслушван и в качеството му на министър председател, защото е имало данни, че той така да се каже, покровителства определени кланове от италианската мафия. Така че самото подслушване като такова не е проблем. Проблемът е защо то се прави. Ако наистина има данни, че министърът Х, тоест и тя, и аз, и Таня, и ти – всеки един от нас може да отиде, да подаде данни, че министърът Х прави нещо нередно. Естествено, че ако това нещо е свързано с корупция, с уреждане на някакви договори по нерегламентиран път – най-ефективният начин това да бъде доказано е той да бъде сложен на контрол, на подслушване, на проследяване, на всичко, с което могат да се съберат. Така че от тази гледна точка, проблем няма. Проблем е дали точно по тази причина те са подслушвани или не. Но например италианците след като почти цялото им правителство, двама министър председателя са подслушвани и така нататък – не стигнаха до изслушване в Евро парламента, защото това, че те се подслушват, не си го говорят. Значи, скандалите там излязоха, когато публикуваха едни снимки на Берлускони и на един негов друг европейски колега голи с едни момичета край един басейн. Чешкият премиер беше тогава. Така че, но до там стигнаха нещата. Ние пак си го направихме, защото започна някой да се хвали „Видите ли, аз подслушвам целия кабинет, за да съм сигурен, че той не прави бели.” И стигнахме до там да се изслушваме в Евро парламента и да спорим България под закон ли се подслушва или не по закон.
Водещ: Страхът е най-древното човешко оръжие. Най-ловко с него винаги са жонглирали хората на власт. Какви прилики и разлики могат да бъдат намерени? Останете с нас, за да чуете след малко коментара на Христо Христов от ds.com. Как властта използва страха като натиск върху журналистите? Какво показват останалите следи някога и следите, които…
Технически проблем със записа
Христо Христов: Взривът пред редакцията на вестник „Галерия” показва, че не се постигат целите по този начин и аз няма да се изненадам, ако за в бъдеще следващата степен, към която се премине за така нагнетяването на общественото мнение, е именно физическо посегателство срещу представител на журналистиката. Не го изключвам, дори мисля, че това ще бъде едно от следващите неща, които ще се случат, защото определено целта е оставката на вътрешния министър и тя вероятно може да бъде постигната чрез един такъв акт. Едно такова физическо посегателство.
Водещ: Доста мрачна прогноза. В предварителния разговор вчера коментирахме, колебаехме се между две определения – терористичен акт или саботаж?
Христо Христов:Ами, вижте, Вие започнахте с необходимостта от един паралел между миналото и настоящето – ако се върнем години назад и видим примерно, когато е имало еднолично предимно управление, по времето на БКП, как са се заглушавали гласовете на журналистите. Посочвам два емблематични примера, макар че те са много повече, разбира се. Това случая с Кръстъо Пастъхов за една негова статия, насочена срещу тогавашната управляваща комунистическа партия. На него му се прави съдебен процес, тоест скалъпва се съдебен процес. Той е изпратен в затвора, където е убит от криминален престъпник. Значи без възможност на никаква защита, без възможност за нормални граждански права. И другият емблематичен случай е с българския председател Георги Марков, който е убит по заповед на Тодор Живков от Държавна сигурност, защото казва истината за тогавашното управление. След промените ние сме свидетели как на няколко пъти българските медии и определени журналисти бяха обект на посегателство, но не бих направил по никакъв начин, не бих сложил общ знаменател с последния акт, нито пък бих посочил /…/ на колегата от Нова телевизия Васил Иванов, който направи няколко много обективни разследвания и бомбата беше поставена директно пред апартамента, в който той живее. Имаше и един сходен взрив в началото на деветдесетте години, по-скоро към края на деветдесетте години, срещу редакцията на вестник „Труд”, но Вие много добре знаете как свърши този случай. Имаше не един случай на физическо малтретиране на колеги и в случая вече много по-ясно стоят мотивите, защото във всеки един акт трябва да се търсят мотиви и при тези отделни случаи на физическо посегателство на колегите, мотивите бяха много ясно изразени.
Водещ: Опитайте се да загърбите вятъра, за да Ви чуваме.
Христо Христов:Докато, прощавайте, докато сега виждате как веднага този акт се вплита в политическото говорене и в политическото противопоставяне, защото аз тук не мога да не отбележа, че когато подобни взривове и посегателства, и убийства, на които бяхме свидетели в период на управлението на Тройната коалиция… Евро политическите процеси. Този акт, тази възможност именно да покаже и реакциите след това, да покаже кои са играчите в таз схема, която стартира с изваждането на първите СРС, които бяха насочени към шефът на агенции митници, след това бяха извадени СРС, които удариха имиджа на министър председателя и от тази гледна точка, не бих казал, че този акт е насочен с мотива, че се предупреждават журналистите за това, което са правили в този вестник. Напротив, те бяха оставени да си правят своите пресконференции, да бъдат цитирани от други медии и аз не виждам кой ще бъде глупакът в изпълнителната власт, който след като всичкото това нещо се е случило, да поставя бомба и да прави…Нали – това е доста елементарно в една такава схема. Това може би трябваше, ако се беше случило след ваденето на първите СРС, да – има логика. Но след всичкото това, което се случи – подсказва, че противниците и хората, чиито икономически интереси бяха засегнати от правителството, бяха засегнати не само икономически интереси, а интереси на хората, които имаха контрол върху службите за сигурност. Те работят с две крачки преди правителството и в момента това, което виждаме като реакции и като коментари от страна на управляващите е, че те следват събитията, а не ги превъзхождат.
Водещ: Благодаря Ви за този коментар. Христо Христов от ds.com пред „Клубът на журналистите”. Да не се окаже, че ние трябва вече със следово куче да се опитваме да разберем кога става дума за инсценировка, кога става дума за истинско събитие? Иво?
Иво Никодимов:Не. Мисля, че имаме си усета, не сме го изгубили. Така или иначе. В случая – нека службите да кажат за какво става дума.
Водещ: Дали службите ще кажат нещо и кога ще кажат? Да се опитаме да направим прогноза.
Таня Петрова:
Иво Никодимов:Според мен ще кажат. Кога – не знам. Наистина едно такова нещо се разследва трудно. Аз днес слушах по едно друго радио един разговор как в Москва на третия ден казали кой е взривил Домодедово. Е, да де, ама той се е самовзривил – ние имаме, все пак генетичен материал, физически материал от извършителя. Докато тук как да кажем изведнъж кой е минал от там, хвърлил е един пакет, поставил го е по определен начин и е тръгнал? Тоест това е едно доста по-трудно, един доста по-труден за разследване инцидент. Още повече, че взривът е особен тип престъпление. От самият взрив не можеш да вземеш отпечатъци.
Водещ: Няма как, да.
Таня Петрова:
Иво Никодимов:Няма как да стане това. Тоест има два вида престъпления, които винаги са много трудни за криминалистите. Това са взривяването и обесването. Защото винаги едно обесване може да бъде инсценирано като самообесване и да заблуди и най-добрия криминалист. За това на мен са ми казали, че самообесил се е само този, които е бил сам в собствената си килия. Тоест сигурни са, че няма как при него да е влязъл някой и да е инсценирал самоубийството.
Водещ: Всъщност, как да кажа, винаги остават някакви съмнения. Колкото по-малко съмнения, толкова по-добре. Но пък яснотата много трудно идва. Останете с нас. Ще продължим след малко. Изпълняваме ли техническите критерии за навлизане в „Шенгенкото пространство”? Тези коментари също се вплетоха някак и върху тях заглъхва ехото от гръмналата бомба пред една редакция. Всъщност тези, които го произнасят от вътре – вътрешните за „Шенген” хора, го наричат „Шенген”, ние го наричаме „Шенген”. Това е една естествена метафора. Дали тя се отразява и на смисъла на свършеното? Чуйте сега коментара на Ася Кавръкова от институт „Отворено общество”, институтът, който подготви доклада и анализа за това дали България изпълнява тези критерии. Добър ден!
Ася Кавръкова: Добър ден!
Водещ: Може би и в доклада става дума за различни акценти, за различно ударение.
Ася Кавръкова:Или различен прочит на една и съща ситуация.
Водещ: Какво видяхте на Калотина?
Ася Кавръкова:Всъщност не сме ходили на Калотина, а на Капитан Андреево. Калотина предстои да я посетим сега в следващия период. До 31 март. Ходихме до Капитан Андреево, затова, защото знаете, че там общо взето е най-неврологичната точка в момента в сухопътните граници на България. Така или иначе от нашите наблюдение, което е съсредоточено за тези, които още не са разбрали – върху националния план за действие за присъединяване към „Шенген”. Следим мерките там и ъстановихме, че от всички планирани мерки там, 159 – 117 са изпълнени и има 27, които не са изпълнени в срок. Наблюдението е към дата 31 януари 2011 и тъй като половината и малко повече от половината от мерките, които не са изпълнени, са свързани със струителноремонтни дейности по границите и то по сухопътните граници на България, външните, тъй като по летищата и по морските граници няма неизпълнени мерки. Ние решихме освен да характеризираме самите мерки, да ги опишем, дали са по-скоро изпълнени или по-скоро неизпълнени спрямо нашата методология, да отидем и на мястото и да видим всъщност какво се прави. Още повече, че може би слушателите знаят, че декември месец 2010 правителството прие един допълнителен план с неотложни мерки, които да компенсират част от забавянето по изпълнението на тези мерки, за които става въпрос от шенгенския план за действие и общо взето от 15 неотложни мерки, които предстои да бъдат изпълнени до края на март, когато се предполага, че техническата подготовка на България трябва да завърши, 11 от тях са съсредоточени върху Капитан Андреево.
Водещ: Като обективни или като необективни оценявате журналистическите материали на тема битови неуредици, така да го наречем Капитан Андреево.
Ася Кавръкова:Вижте, много зависи как се тълкуват нещата. Значи първо – неизпълнените мерки, които се отнасят за струително-ремонтни дейности и други, те с еотнасят общо взето не само до Капитан Андреево, а и до други контролно пропускателни пунктове. Като брой мерки – едно е числото, друго е обаче относителната тежест на неизпълнението на тези мерки. Факт е че правителството е планирало нови мерки, 11 в отговор само на 1 неизпълнена мярка, която е Капитан Андреево, какво говори – говори за приватизиране. Тоест, че Капитан Андреево е важна точка. Тъй като ние знаете, нямаме достъп до резултатите от докладите на наблюдение, на мисиите, които идваха да ни оценяват и Европейските депутати, както се разбра, нямат достъп – ние можем да тълкуваме, че докладът е бил в негативен именно в тази насока – Капитан Андреево. И тогава, когато отидохме на място, ние видяхме, че действително там има дейности от различен порядък, които се осъществяват. Едни от тях касаят закърпване на покрив, други от тях обаче касаят доизграждане на части от оградата, където например е важна точка, тъй като знаете – идва влак от съседна Турция – Той трябва да бъде спиран в шенгенските условия и да бъде проверяван. На това място да кажем, преди един месец, не е имало условия за една такава проверка. И от тук нататък е ясно, че изграждането и предприемането на необходимите действия, макар те да са от строителен характер, за да може това да се случи с една тежест, докато например измазването на сградата, административната на Капитан Андреево, където всъщност идеята е по-комфортно и естетически да прекарват времето работещите там, очевидно е мярка с друга тежест. И докато едното би било решаващо за готовността на България, очевидно е въпрос на здрав разум, че измазването на административната сграда не би било решаващо. А трябва да се гледа освен самото естество на дейността и какво значение тази дейност има за осигуряване на адекватния контрол по тази граница.
Водещ: В това отношение съвпадат ли ударенията? Тези, които ние поставяме и тези, които например Германия и Франция поставят?
Ася Кавръкова:Германия и Франция поставят ударения, които нямат общо с техническата готовност на България. Те поставят ударения върху политически съображения и върху подобряване на определени елементи от средата, в която живеем. Разбира се, че всички ние искаме да живеем в среда, която се характеризира с по-малко корупция, овладяна организирана престъпност, също така най-вероятно среда, която се характеризира с по-малко емисии на въглероден двуокис. Но смея да твърдя, че много от това са характеристика на средата, които нямат общо с техническата подготовка на държавата за присъединяване към „Шенген”. И лично за мен подобен вид обвързване на финалния етап на подготовката е некоректно. Ако тези държави, които безспорно имат право като членки на „Шенгенското пространство” да поставят изисквания, желаеха да отправят подобно искане, то трябваше да бъде коректно направено от самото начало и с много ясни показатели. В момента това не е случайно. В момента тепърва се говори, ето, и днеска в пресата чета – Холандия се присъединила към тази група за разработване на пътна карта с ясни индикатори за това какво България и Румъния трябва да изпълнят, за да удовлетворят тези критерии, изисквания на тази група държави. Истината е, че се връщаме в риторика от преди присъединяването.
Водещ: Доколко една бомба пред една редакция може да предизвика подобни връщания в риториката от преди присъединяването? Иво Никодимов? Не само у нас гърмят бомбите.
Иво Никодимов: Не само у нас гърмят бомбите, но се сещат за една среща на един басейн между едни оперативно интересни братя и между един действащ тогава вътрешен министър, организирана от един човек, който е свързан с вестника, който гръмна бомбата. Тогава тази среща ни обясниха, че е направена, за да се гарантира влизането ни в Европейския съюз, година по-късно. Сега, като че ли тази бомба се опитва да взриви пътя на България към „Шенген”. Странното в цялата тази работа е, че ако на всеки български гражданин му пукаше дали ще влезем в Европейския съюз или не, то малцина са тези, които се интересуват от това ще бъдем в „Шенген” или не при положение, че сме в Европейския съюз, тъй като повечето от хората, толкова са свикнали с митническия и граничен контрол, че в момента за тях е изключително удобно да си пътуват и така, както си пътуват из Европейския съюз, пък макар и с някакъв вид контрол, заради това, че не сме страна членка на „Шенген”. Но тук са аналогиите от преди присъединяването и след присъединяването. Иначе наистина последната една година България успя да навакса с всичко пропуснато по изпълняването на техническите критерии по присъединяване към „Шенген”.
Водещ: Обаче какво може да направи една бомба!
Иво Никодимов:Да и тук наистина беше права Ася Кавръкова като каза, че преди всъщност какво се е правило – оправяли са се фасадите на сградите по граничните пунктове, пък не са направени онези задължителни неща, което е било необходимо например като за място, където да бъде проверен по шенгенските критерии един влак. Никой не беше забързал така процедурите, че ние всъщност още по миналото лято да сме пуснали по вода всичко, което отговаря за охрана на морската ни граница. Особено на онази част от морската ни граница, която е между българската и турска територия на Черно море, за да сме показали как това дефакто се случва, защото нали в момента България ще бъде приета, но ще бъдем приети на кредит доверие, че наистина можем да пазим водна граница, по която се очаква да има един сериозен миграционен натиск, след като влезем в „Шенген”. Дори реално погледнато за нас като държава на този етап, следейки миграционния натиск, Италия днес е посикала от Европейския съюз помощ за справяне с миграционни натиск на нейна територия. Ние ходихме да помагаме на гърците. Чисто от гледна точка на държавата – реално за нас е по-хубаво да не влезем веднага в „Шенген” поне докато ситуацията в Близкия изток е такава, че генерира огромен миграционен поток.
Водещ: Защото ние трудно ще се справим с това. Таня? Кой печели и кой губи от аналогии и съмнения?
Таня Петрова: Аз тук съм съгласна с Христо, че има едно натрупване на напрежението около вътрешния министър.Тази бомба е двоен удар. Първо, че се случва, за което ние по традиция държим отговорни органите на реда, които не са го предотвратили. Втори път – ако евентуално не бъде разкрито, около господин Цветанов има сериозно натрупване на напрежение. „Шегнен” е една от темите. Очаква се мониторинг доклад. Очаква се доклад от проверката от НАП за доходите му. Очаква се окончателна експертиза за Горна Оряховица. Има едно видимо натрупване на напрежение около господин Цветанов като част от тези истории се появиха на бял свят покрай „Галерия”. Така че не знам кой е целта, но аз лично очаквам някакво развитие около господин Цветанов.
Водещ: Иво?
Иво Никодимов:Другото, което аз се сещам например е, че сериозни напрежения около правителството, независимо от това кое е то – дали е на Тройната коалиция, дали е на Сакскобургготски, дали е сегашното – има в моментите, в които се заговори и започне да се работи по темата „Премахване на газовите посредници”. Всъщност в момента, в който Путин дойде и тази тема започна отново да се работи по нея, започна и по-сериозното така да се каже клатене в държавата. И в момента пък, особено тези хора, които нямат интерес от премахване на газовите посредници, според мен те ще положат абсолютно всякакви усилия в две неща. Първо сериозно да разклатят правителството, но за тях по-важното е да не допуснат избор на президент, който ще подкрепя подобна политика. Това беше може би и проблемът на сегашния държавен глава, защото той започна първи да говори за това нещо и той дори имаше проблеми с правителството н Тройната коалиция, заради тази тема.
Водещ: Ако ние не опишем ясно и кратко случващото се, може би ще дойдат холивудските сценаристи. И те ще доукрасят историите. Ами, когато гърмят редакции, ехото трудно заглъхва. Чухте коментарите. Сега Ви желая да Ви е тихо и да Ви е слънчев съботният следобед.

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 7.08.2010 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 7.08.2010

Едните хващат, другите пускат, третите цитират и накрая кой какво разбра?
Няколкото “революционни идеи” за новия закон за медиите изгубиха шансовете си да станат реални текстове, докато бяха коментирани от експерти.
Каква е рамката на новия медиен закон, изводи от дискусиите изводи на дискусиите на експертите – коментар на Радомир Чолаков
Едните хващат, другите пускат, третите цитират и накрая кой какво разбра?
Защо цитатите на съдии, прокурори и полицаи объркаха всички – Иво Никодимов от БНТ 1 и Силвия Великова от програма “Хоризонт” на БНР.

Радомир Чолаков: ..тема по тема, частните медии, електронни медии са за пълна либерализация на лицензионните режими, която вече се обуславя и от обстоятелството, че влизаме в цифровата ера. В бъдещия закон за радиото и телевизията няма да има най-вероятно думата лиценз. Всички радиа и телевизии ще бъдат поставени на регистрационен режим, защото в крайна сметка вече и технологически възможности всеки с един общо взето по-мощен компютър и една по-свястна камера да си прави програма в домашни условия и да я излъчва в интернет. Така че едно от добрите неща, които ще се случат може би с новия закон за радиото и телевизията е, че просто ще иам пълна либерализация на този сектор. Другото нещо, което се поставя като въпрос е по какъв начин ще става качването на т.нар. цифрови мултиплекси. Тук има едно настояване от страна на КРС – качването на цифровите мултиплекси да става малко или много задължително. Т.нар. must carry. От страна на частните оператори обаче според мен се поставя абослютно разумно въпроса как така ще се качваш ти задължително на един частен мултиплекс без да знаеш каква цена ще плащаш. Аз също си позволих на едно от заседанията на работните групи да поставя въпроса наистина ли някой си въобразява, че работната група, пишейки закона, ще задължи частните радиа и телевизии, а и изобщо всички радиа и телевизи да се качват на мултиплексите задължително без да е ясно колко ще плащат. Тоест наистина ли ние ще ги заведем като овце, за да ги стриже мултиплекса. Ясно е, че това няма да стане. Така че ето ви един спорен дискусионен въпрос. И всъщност има един проблем с БНТ и БНР, който пак изникна малко.. как да ви кажа, насилствено. Аз винаги се учудвам как от време на време на някой му хрумва да започне да си играе с нервите на двете къщи и се поставя въпроса за обединението. Очевидно е, че двете къщи БНТ и БНР, актуалните им ръководства са категорично против. Очевидно журналистите са категорично против. Така че очевидно е,ч е това по-скоро ще остане като теоретична идея.
Водещ: Аз мисля, че доста оптимистично гледате на нещата. В смисъл че БНТ и БНР имат само един проблем. Те имат и други проблеми, но нека да ви попитам така. След тази пълна либерализация, за която става дума, предвиждат ли се някакви текстове, които да гарантират възможността на обществените медии да работят за обществената кауза, защото в крайна сметка трябва да има подобни защитни механизми.
Радомир Чолаков: Аз говорех само за частните медии. Пълна либерализация за създаването и разпространението на частни медии. Медии, които се произвеждат от частни лица. Вижте, тук горе долу с радиото и телевизията вече става като с вестниците. Всеки в крайна сметка може да си купи хартия, да си напише нещо, да си отпечата вестник и да го продава. Никога не е имало регулация за вестниците, както казахме няма и закон за печата, няма и идея да има закон за печата. Тоест винаги се е приемало, че това е един абсолютно свободен пазар, в който дето се вика читателя решава кой вестник да си купи. Регулацията на електронните медии възниква като идея, защото имаше ограничен ресурс. Нали разбирате? Като има малко честоти, по които могат да се разпространяват радио или телевизионни програми, естествено се поставя въпроса кой да ги получи и от там идва нуждата за регулация. В момента, в който няма технологична пречка и има безбройни технологични възможности за разпространение на радио и телевизионни програми просто регулацията отива в историята. Това е за частните. А сега за обществените медии, всички ние знаем, че те са една особена форма на медии и че през тях трябв ада се гарантира обществения интерес от, да го кажем в най-общ смисъл, балансирано плуралистично представяне на информация, образование, култура и развлечение. В някакви дози, които обществото с някакви свои механизми е приело за редни и правилни. Обществените медии в крайна сметка са, аз го казах и по времето на дискусията, обществените меиди са последната ни предпазна мрежа пред жълтия поток, нека да го кажа така. Тези две медии трябва да са онези две медии, които в крайна сметка съхраняват българската култура, ако щете като в ноев ковчег, за да я пренесат в бъдещето. Медиите, които извличат най-доброто и го представят. Сега всъщност спора е в механизмите, чисто правните и организационни механизми, с които се постига качеството. Знаете, че качеството няма дефиниция. Няма дефиниция за качество. Един казва – програмата му харесва, друг казва – програмата не му харесва и в крайна сметка това са субективни мнения.
Водещ: И накрая всички забравят този спор, когато стане дума за пари.
Радомир Чолаков: И накрая всички забравят този спор, когато стане дума за пари. Много ви благодаря за забележката. Защото това, което мен лично ме учуди по времето на дискусията е, че представителите на обществените медии говореха за пари, предимно за пари и че как ако има повече пари програмите ще станат може би по-добри, но във всеки случай – пари, пари, пари. Странно за мен е, че представители на частния сектор поставиха въпроса аджеба как двете медии БНТ и БНР оправдават тези пари, които искат. Тези, които получават и тези, които искат. И вижте, откровено ви казвам, аз в случая съм неутрален наблюдател, хващам себе си като неутрален човек. Разбира се имам естествена симпатия, естествена склонност към обществените медии, в частност към обществената телевизия…
Водещ: Ама защо чухте само изказванията им за парите. И други неща казаха.
Радомир Чолаков: Някак си се натрапи това з апарите, да ви кажа. Натрапчиво беше. Две неща се казаха много ясно – да няма обединение в никакъв случай, защото както каза един колега – забравете за обединение, защото иначе ще стане страшно. И друг колега, който каза – дайте ни пари и не ни закачайте рекламата, защото ще се хванем за брадвите. Това беше дословен цитат. Та исках да кажа, че се старая да бъда обективен човек и много се притеснявам от една тенденция, а именно, че частните медии все по-настойчиво представят въпроса на обществените медии – вие собствено за какво служите. Защо собствено вие смятате, че изпълнявате обществена задача, след като и ние изпълняваме обществена задача. И се дават редица примери на програми в частни медии, радиа и телевизии, които наистина като се замисли човек пък са обществено полезни.
Водещ: Разбира се, но това звучи трайно несериозно, защото тези предавания знаете как се програмират в търговските медии, само на база рейтинг. и когато тези предавания нямат рейтинг, те се свалят. Тоест всичката тази информация, която трябва да достигне до обществеото по един или друг начин, тя няма някакви шансове за изява.
Радомир Чолаков: Да, ясно. Теоретично е така. Но съгласете се, че едном обществено..
Водещ: Ама защо само теоретично? И на практика е така.
Радомир Чолаков: … обществено полезно предаване може да има висок рейтинг. не пречи. Примерно тези каозалистки предавания, които се излъчват около Коледа и Нова година, Българската коледа и прочие, които са в частните медии впрочем, редица акции, които те правят … Вижте, аз не искам да влизаме в момента с вас в този спор. Защото вие сте представител на обществена медия, аз все пак съм неутрален експерт, идващ от печатната сфера, нямам някакъв интерес в електронните медии.
Водещ: Е то е задължително да нямате интерес в електронните медии, след като сте в работната група.
Радомир Чолаков: Вижте, наистина ще ми се да бъде чуто това, което казвам. Има една лоша тенденция, в която частни медии казват кой от четирите компонента –информация, образование, култура или развлечение, ние не даваме на българското общество. От където следва логичния въпрос защо вие получавате сумарно 100 млн.плюс възможност да играете на рекламния пазар като рекламни играчи, срещу каква точно услуга? На което обществените медии казват – ние ги получаваме, защото сме обществени. Разбирате ли? Ама много е нестабилна тая позиция. И според мен ако обществените медии, двете медии БНР и БНТ не намерят някакви механизми или не се обединят около някакви механизми, с които те демонстрират как точно се случва обществения им характер, аз се боя, че становището на частните оператори, ако не сега, то в много близко бъдеще, 2012-2013, ще надделее. И като е държавата в криза и като се каже – айде няма нужда да финансираме чак толкова обществените медии, защото и не можем да оправдаем техния обществен характер на базата на някакви обективни критерии, работата може да отиде много зле. Вие знаете между другото, че има една идея, която също се лансира в бъдещия нов закон за създаване на обществен фонд. Обществен фонд, о ткойто да се финансират всякакви обществени програми. Аз съм го писал това нещо. Казах го някакси оставам с впечатление, че на никой не му прави впечатление, не знам защо не му прави впечатление. 100-те млн., които в момента държавния бюджет отпуска за финансиране на БНТ и БНР идеята е не да се отпускат целево на БНТ и БНР, а да влизат в един общ фонд, в който да могат и частни телевизии да кандидатстват със собствени проекти.
Водещ: И със собствени лобисти.
Радомир Чолаков: И със собствени лобисти, точно така. Точно така е това, да.
Водещ: И тогава какви са гаранциите за обществените медии, които…
Радомир Чолаков: Гаранциите… вижте, нека да ви го обясня така. Гаранциите за обществените медии са първо в никакъв случай да няма такъв фонд. И второ, те да намерят начина да убедят обществото,ч е техните програми са обществени. Това е висш пилотаж в медийното право. Искаше ми се да го водим тоя разговор по време на дискусията, не се получи.
Водещ: Е, нищо. То за това е "Клубът на журналистите", за д аводим такива разговори.
Радомир Чолаков: Ето, вижте. Поставям в момента ребром въпроса. Кои са правните механизми, с които обществените медии трябва да у бедят обществеността, че те заслужават 100 млн.лева плюс рекламно време?
Водещ: Нека да довършим изречението. Каква част от тези 100 млн.лева отиват за излъчване? Защото те отиват в частни ръце.
Радомир Чолаков: Е това представа нямам, да ви кажа, в смисъл нито познавам бюджета на двете къщи, няма как да се произнеса. Но да кажем< добре, айде, държавния бюджет може да ги поеме за своя сметка средствата за излъчване. С което обаче бюджета на двете къщи най-вероятно пропорционално ще бъдат намалени, така че не по врат, а по шия. Пак ще бъде същото. Не е въпроса в конкретните пера на бюджета и кое за какво се харчи. Проблема е, че се поставя много остро въпроса кое вие давате, което частните не дават. И на този въпрос БНТ и БНР според мен много спешно трябва да намерят отговор.
Водещ: Ами аз смятам, че отговора е в ефир. След като вие не сте можели да проведете на дискусията този разговор, а сега го водим по радиото – ето това е един от възможните отговори.
Радомир Чолаков: Точно така. Между другото точно така. Но това трябва да стане масова практика в двете медии.
Водещ: То във всеки един репортаж смятам в обществените медии това е практика. Разбира се винаги има изключения. Но не знам защо ние сме поставени в позицията на виновни, които трябва да се оправдават.
Радомир Чолаков: Ами просто така се получи на дискусията. Имаше много силни и остри изказвания, ако вашите гости в студиото също са били на дискусията би трябвало да си го спомнят и да им е направило впечатление. Там да кажем представителите на АБРО казаха – ние искаме да се забрани рекламата в двете медии.
Водещ: Две усмивки, скептични. Никодимов, БНТ.
Иво Никодимов: Това беше единственото сериозно, г-н Чолаков, което аз чух като резултат от тази медия и това е една борба, лобистка борба бих казал, на частните медии да нямат реклами в националните медии. А в същото време в крайна сметка виждаме, че европейската практика е съвсем различна. Разбира се, че има ограничения за рекламното време на обществените медии, но много малко са примерите, които можем да извадим и да дадем за обществени медии без реклама.
Радомир Чолаков: BBC, които не знам защо в България непрекъснато се цитира BBC между другото е точно такъв пример.
Иво Никодимов: Да не забравяме обаче, че BBC също имат реклама що се отнася до сайтовете си и до това, което не излъчват в ефира. Те също имат своите рекламни лостове, чрез които работят и чрез които събират съответно приходи, за да финансират част от дейността си. Още повече, че пък ако трябва да се върнем назад във времето, от приемането на сегашния закон за радиото и телевизията, до ден днешен никой не изпълни неговите разпоредби за финансиране на двете обществени медии, което при всички положения не е вина на радиото и телевизията, нали?
Радомир Чолаков: Не, вижте, ние всички знаехме, че те няма да бъдат изпълнени, защото фонда така, както е заложен сега действащия закон предполага всеки българин да плаща такса електромер. Размера в закона е така определен, че аз ви уверявам, още навремето, като работех в БНТ ги правехме тези сметки 1998г.и се оказа, че ако този фонд бъде задействан и бъде спряна държавната субсидия и БНТ и БНР минат само на фонд, те ще фалират за 6 месеца.
Силвия Великова: Но това е свързано с факта, че българина не обича да плаща такси.
Водещ: Силвия Великова, програма Хоризонт.
Радомир Чолаков: Ама разбира се. И защо не го приемаме този факт филососки и не кажем – да, българина няма да плаща такси. Защо настояваме да се възстанови онзи фонд, който е в закона за радиото и телевизията, след като пак ви казвам, първо размерите са такива, че БНТ и БНР при 100% събираемост ще им се намали бюджета най-малко с 60% от сегашния. А след това ние пък и знаем, че няма да има събираемост. Защо го искаме?
Водещ: Не, ние не го искаме. Ние просто коментираме създаването на мъртви законодателни текстове.
Радомир Чолаков: О, моля ви се. Разбира се. Тук се подписвам с две ръце. Точно така.
Иво Никодимов: Щастието е, че тези, които писаха този закон не го пишат и сега в това отношение.
Радомир Чолаков: Не, вижте, де да знам. Закон, как да ви кажа, писането на закона е малко или много техническа работа. Могат да го напишат младши юрист консулти в МС. Ако е въпроса кой седи на компютъра и ги пише текстовете. Въпроса е има ли някакъв здрав разум и в крайна сметка гилдията, професионалната, медиите, а пък и в крайна сметка политическия фактор как си представят уреждането на нашия общ медиен живот.
Водещ: Има ли отговори на тези въпроси след проведените дискусии или предвиждате нови такива?
Радомир Чолаков: Задължително. Ние се уговорихме и между другото това стана ясно още в х ода на самата дискусия, която ние разбираме като предварителна, след като се набележат вече, а те се набелязаха, основните спорни въпроси да бъдат разработени някакви вариантни текстове нормативни и задължително втората половина на септември аз включително ще настоявам много енергично да направим още една такава дискусия, само че вече по конкретните теми. Лицензиране за частните медии – да, не. Просто как ще изглежда регистрационния режим. Обществен характер на програмите на БНТ и БНР, тук си признавам, че това ще бъде много трудна задача, формулирането в нормативен текст как се постига обществен характер на БНТ и БНР. И ние раздадохме, впрочем, един въпросник. Много моля всички колеги,които наистина имат живо отношение към обществените медии да ни помогнат. Да ни помогнат с предложения за конкретни формулировки, за конкретни текстове, които трябва наистина да легитимират, да аргументират и да закрепят общественото начало, обществения характер в програмите на двата обществени оператора, БНТ и БНР, защото това ще ни е после, как да кажа, щита срещу частните медии, които казват спрете им рекламата и им намалете бюджета. Аз наистина пак ви казвам, чувствам себе си лобист на обществените медии и много моля самите те да помагат с аргументи в тая посока.
Водещ: Иво Никодимов.
Иво Никодимов: Аз лично си вадя едни изводи, че всъщност не обществените медии трябва да се чувстват гузни, а по-скоро редица правителства и парламенти в случая трябва да се чувстват гузни, защото историята показва, че едните приеха закон недоносче, следващите продадоха БТК с разпространителската мрежа, в следствие на което се увеличиха многократно таксите за излъчване на БНР и БНТ. И мнгоос е притеснявам да не се стигне до там, че поредните ще забранят рекламата така, както постъпиха с продуктовото позициониране.
Радомир Чолаков: Това със сигурност е така, както казва г-н Никодимов. Нека само още едно изречение да ви кажа. И под това, което той каза бих се подписал. Обаче знаете ли, ние наистина от 1998г. влязохме в една много лоша тенденция. Както той каза, един много лош закон, котйо размаза границите между обществено и частно. Впрочем ние в мометна му берем плодовете. В закона от 1998г.непрекъснато се лансираше идеята за равнопоставеност. И това беше методично натрапвано. Равнопоставеност, равнопоставеност, равнопоставеност между частните и обществените медии. А това беше много опасна тенденция. Много опасна идея, която странно защо всички обаче я прегърнаха. Идеята е те да не са равнопоставени. И аз съм го отстоявал това нещо още 1998г., заради което брах ядове тогава. Но ние сме в момента на една ръка разстояние от това, което каза г-н Никодимов. Лош закон, приватизация на БТК. Не знам какво стана след това. На една ръка разстояние сме от това БНТ и БНР да бъдат хлъзнати лекичко по пързалката и просто да изчезнат като обществени медии. Не искам да използвам по-груби изрази.
Силвия Великова: Е то това зависи от вашия закон и от политическата воля, която е неясна.
Радомир Чолаков: Това зависи до толкова, до колкото аз примерно схващам себе си като експерт в тази група, който винаги когато трябва да казва не ще казва не. Но моля ви се приемете, че аз съм 1 от 14.
Силвия Великова: Тоест вашето мнение и мнението на юрист консулта от МС имат различна стойност…
Радомир Чолаков: Моля?
Силвия Великова: Казахте за юрист консултите от МС и… Кое не е по-важното не?
Радомир Чолаков: Това ще каже гилдията.
Водещ: Къде и кога?
Радомир Чолаков: На следващата дискусия, която надявам се ще направим втората половина на септември. Тогава трябва да говорим с да и не. Конкретно предложение – да или не. И всеки ще си носи отговорността за това, което казва. И за последствията, разбира се.
Водещ: Добре. Но "Клубът на журналистите" остава отворена територия за дискусии по темата. Благодаря на Радомир Чолаков.
Радомир Чолаков: Аз ви благодаря също.

Водещ: Какво да се прави с клишетата, натежа този въпрос по много поводи тази седмица. До сега разгледахме законодателните медийни клишета от започването на регулацията на електронните медии до ден днешен. Сега се връщаме на класиката в жанра – ние ги хващаме, те ги пускат. Започнахме в началото с уточнението, че става дума за един филм, но сега се връщаме в реалността. Какво се случи, че пак се наложи да цитираме тази крилата реплика, и аз вече не знам как да я наречем. Иво Никодимов.
Иво Никодимов: Ами какво, поредица отпуснати от ареста, при това от съда. И от апелативния съд, което пък е отгоре на всичкото не подлежи на обжалване. Нещо, което отдавна не бяхме..
Силвия Великова: Не, мисля, че Бойко Борисов нещо обещаваше да го обжалват, но мисля, че не са го обяснили, че инстанцията за сега е последна.
Иво Никодимов: Което наистина отдавна не бяхме виждали точно такава поредица, макар че е съвсем нормално някой като поседи в ареста известно време след това да излезе. Докато се реши дали е виновен или не, защото в крайна сметка принципа си е ясен – всеки е невинен до доказване на противното. А доказването на противното е в тежест на обвинителя, а не в тежест на обвинения.
Водещ: Нека да се замислим сега върху това. Имаше ли равнопоставеност в цитатите, имаше ли по-гласовити пред нас, журналистите?
Силвия Великова: Да, мисля че този път нещата започват да се обърщат и ако основно до сега говоренето се изнасяше от представителите на изпълнителната власт (?) или чрез някоя агенция, сега мисля, че съдиите разбраха, че тяхното мълчание работи срещу тях. И в този смисъл има някакво отваряне, как да кажа, персонифициране, въпреки изказване на министър Цветан Цветанов, че трите съдийки, пуснали от ареста Килърите и Всичко коз никой няма да запомни имената им, аз мисля, че имената им ще бъдат запомнени и това е добре. Съда трябва да намира възможности да обяснява своите решения на популярен език. Може би не толкова популярен, колкото използват вътрешния министър и премиера, но достатъчно разбираем за хората.
Иво Никодимов: Просто съда трябва да се раздели с това свое виждане, че говори с мотивите си. Първо защото мотивите не са атрактивни, дори за писане във вестник, та камо ли са разказване по радио и телевизия. И второ защото мотивите са мотиви, но чисто човешкото обяснение защо си взел едно решение е по-важното за хората.
Силвия Великова: Това се казва простичко високомерие. Съда до сега се държеше високомерно и видя, че това му носи 1.1 рейтинг. отвори форумите, включително на специализираните и на сериозните издания, виж какво мислят хората за съда. Нищо хубаво. Така че трябва да се пречупят, да съблекат тогите и пак запазвайки позицията си на арбитъра, да започнат да обясняват защо взимат едно или друго решение, а не да се позовават на вътрешното си убеждение или на корицата на делото или на законови норми, които цитират с числа, а не с думи.
Водещ: Промени ли се обаче общественото мнение, след като започна и съда да демонстрира някаква отвореност?
Силвия Великова: Е рано е още. Няма как. (?).
Иво Никодимов: Трудно е, още повече и за нас ще бъде важно да успяваме да извадим от един съдия отговор на въпроса защо едни доказателства ги чете така, а не иначе. Както когато издава осъдителна, така и когато издава оправдателна присъда. Трудно ще бъде да обясним и един по-модерен принцип в правораздаването, който обаче е изключително важен и който всички трябва да живеем с него – че е по-добре 10 виновни на свобода, от колкото един невинен в затвора. Защото страшното са съдебните грешки. Тогава, когато вкарваш човек, който не е извършил нищо зад решетките. Това е много по-страшно, от колкото да извадиш наистина 10 виновни на свобода.
Силвия Великова: хубаво е да не са на свобода виновните, защото това после се обръща срещу съда и аз наистина се опитвам да си представя макар не смятам, че те заслужават това, е до колко съдийките които пуснаха Килърите след всичко, което написаха за тях, спят наистина спокойно, защото ако ти вмени вътрешния министър всяко следващо престъпно деяние на тези хора на твоята съвест е нещо изключително натоварващо и тежко. Това не е редно, не е правилно и за това в случая наистина направи най-силно впечатление мълчанието на прокуратурата, защото това не може да бъде спор между МВР и съда. Всъщност истинския спор е между прокуратурата и съда. Прокурора е господар на процеса, както пише в закона, той внася искане за мерките за неотклонение, той ги защитава, той събира доказателствата, давайки инструкции. Някак си липсата на прокуратурата от този разговор е симптоматично, защото тя може да бъде, как да кажа, помирителя. Тя е в съдебната власт, но зработи с изпълнителната. Съда няма как да работи с изпълнителната. Съда е арбитър, казахме го няколко пъти. Така че мълчанието на прокуратурата за мен е много странно и показва, че тя си дава сметка, че този разговор не е достатъчно професионален, но няма смелост да излезе и да го каже.
Иво Никодимов: Освен това може би тук наистина става вече доста наболял въпроса за това какво трябва да се случи с НПК така, че хем да се гарантира, че всяко едно доказателство може да бъде обективно проверявано, хем наистина и тези, които се занимават със хващането на престъпниците да знаят, че разполагат с възможности да събират доказателства, които ще могат да представят. Защото в момента проблема е в това, че все пак вкарват в съда неща, които очевидно не могат да бъдат доказателства като докладни записи между мен и теб. Ами аз винаги мога да седна на едно бюро и да напиша „Силвия е виновна”. И когато това не може да се провери обективно, как някой ще го приеме?
Силвия Великова: Това е големия въпрос за формализма, защото съда не може да се произнесе по нищо по-различно от това, което му е дадено в папките. Но винаги има възможност, аз поне съм го чувала от съдии, и винаги има възможност да се даде някакъв шанс на прокуратурата И на МВР, ако те подскажат, че чакат в близките дни някаква експертиза. Заседанията по мерките за неотклонение допускат отлагане с няколко дни заради екпсертиза и ако например тези разследващи по случая с Килърите са разполагали с нещо много важно, което до 2-3 дни след гледането на мярката е щяло да бъде готово, има начин, по който ти да оставиш следа в делото. За това и по тези мерки се явяват прокурори. Те са хорат,а които могат да кажат.но да очакваш, че съда ще предполага, че ти след няколко дни може да имаш балистична експертиза, която да доказва нещо или някакви писмени доказателства на свидетел, че тези хора са готвили покушение срещу премиера, повярвайте ми няма как да се случи и няма как да се случи, защото има и друг момент. Мерките за неотклонение могат да бъдат проверявани от инспектората на Върховната касационна прокуратура. Тоест всеки когато постановява едно или друго решение много добре знае, че макар да е последна инстанция за тези хора, над него има по-горна инстанция. Тя може да провери до колко той по доказателства се е произнесъл и до колко по някакви други причини, не знам какви са, някои намекват за пари, друг инамекват за страх. Между другото това е най-страшното, че ние сега не знам дали съда правораздава по доказателства или правораздава под страх за спокойствие, на инат.
Водещ: Или по някаква друга причина.
Силвия Великова: А ние всички можем да стигнем до този съд под една или друга форма и очакваме нас да ни съдят по това, което са събрали срещу нас, а не това, което някой във вътрешното си съзнание натрупва като обида или като ожесточение от тези думи, защото тези хора ходят в магазините. Тези хора някъде казват – аз работя като съдия и чуват колко много омраза и озлобление има срещу тях.
Водещ: Да. Оказва се, че мълчанието е слабото място на нас журналистите, защото ние трябва да цитираме, за да може обществото да си създаде мнение, по възможност върху реалността, а не върху клишето.
Силвия Великова: Да, но цитираме този, който говори. Когато говорят вътрешния министър и хората от МВР, цитираме тях.
Водещ: Да. Когато има блестящи с мълчание, ние за съжаление сме безсилни. Ами останете с нас, продължаваме след малко.

Водещ: В "Клубът на журналистите" продължаваме да разсъждаваме със Силвия Великова от програма Хоризонт на БНР и Иво Никодимов от БНТ 1 върху въпроса какво могат да направят журналистите така щото един репортаж, в който звучи трайното клише „ние ги хващаме, те ги пускат” да бъде нещо повече от филмова реплика и да носи малко повече смисъл на хората. Нямаме средства, с които да принудим съдиите или в конкретния случай прокуратурата, която блесна с мълчание.
Силвия Великова: Не, няма никакъв механизъм, по който да ги принудим освен ако те самите не осъзнаят, че мълчанието им работи срещу тях. Така че всеки сам преценява мълчанието злато ли е или не.
Иво Никодимов: Ами трудно е по принцип. Човек трябва да усеща това, което се случва и да намери начин да го пресъздаде.
Силвия Великова: Вчера, извинявай, един прокурор каза нещо много интересно. И това е статистика на прокуратурата, между другото. 96% осъдителни присъди се постановяват в България. Ние тук си говорим за едни 4%, това са втренчените дела, знакови, брюкселски, както искаш ги наричай, където каквото и да се случи, то се приема много драматично. Алексей Петров продължава да стои в ареста, очевидно там има събрани доказателства. По-голямата част от Наглите са в ареста, очевидно там има доказателства. Защо тогава не възхваляваме съда в тези случаи и не казваме колко са велики, готини, прекрасни, арбитър…
Иво Никодимов: На мен ми направи вчера впечатление изказването на един съдия, който каза – ще бъдат доволни от нас, когато има 100% осъдителни присъди. Е няма такава държава. Познаваме една държава такава от миналото, времето на Съветския съюз. В съвременното, в модерното право такава държава няма. Дори и в ЕС, ако трябва да бъдем точни, статистиката е категорична, че около 70% са осъдителни и 30% оправдателни присъди, дори има страни, в които оправдателните присъди са към 40% и горе долу нещата са във варианта 50-50.
Силвия Великова: Не, това пък не говори добре и за тези, които повдигат обвинения, ако се стига до 40% оправдателни присъди. Аз мисля, че в този случай ние стоим доста добре, доста сериозно и строго и за това не може от случилото сде по 2-3 дела да се правят знакови генерални изводи, че съдебната система и съда е корумпиран и обвързан с Красьо, с Октоподи и с кого ли не. Просто това са недопустими изявления на политици, защото в крайна сметка се оказва, че в случая с Килърите това е абсолютен парадокс. Ти тръгваш, създаваш си враг в лицето на съда, заради убийтвото на един човек. Аз не казвам какъв е този човек, добър, лош или не. Но това е човек с около 18 висящи дела, Юрий Галев,тоест самия човек трябваше да влезе на съд малко преди да бъде убит. Тоест човек, който ти не си успял за толкова много години смятайки го за еди какъв си да събереш каквито и да е доказателства и да го изпратиш там, където му е мястото. За това се стига и до убийството. Това не са убийства случайни. Някой посегна на Юрий Галев, защото той на някой друг беше направил нещо.
Водещ: Всъщност има реплики и от други филми, те също са класика. Дали н якой скоро ще ги цитира, защото има доста класически примери за това как полицаи, на филм, на кино пак да кажа, правят подобни акции. Защото така може да продължим?
Силвия Великова: Ама ние видяхме наскоро на сайта на МВР как се арестува нарко задържан и му се казва – казвай какво е това иначе много ще те боли. Значи истината е, че няма никой, който да е съвършен в тази сложна правоохранителна, правораздавателна система. Всъщност какъв е проблема. Проблема е, че МВР непрекъснато обяснява, че съдебната система не става, дали е с този висш съдебен съвет, дали с друг висш съдебен съвет, че има корумпирани съдии там, Цветан Цветанов ги изброи до 5%. Но не каза кои са те. Имаме един Петър Сантиров с обвинение за подкуп. Петър Сантиров щяха да го правят спец съдия. Това е друга гледна точка към кадровия подход, който МВР има.
Иво Никодимов: Въпроса значи е, че трябва да стане ясно кои са корумпираните. Това значи, че службите трябва да си свършат работата, част от които са в МВР, а други може би в ДАНС.
Силвия Великова: Прокуратурата да ги превърне в доказателства.
Иво Никодимов: И прокуратурата да повдигне обвинения, превръщайки тези данни в доказателства, разбира се.
Силвия Великова: И докато това не се случва, аз се питам дали всъщност МВР не го устройва това, което се случва в момента.
Иво Никодимов: Защото и драмата с Красьо Черния е същата. И този скандал ще тегне, тъй като ние знаем Красьо Черния с кого си е говорил, но няма доказателства за какво. И ако Красьо Черния наиситна си е говорил с лицето Х за осигуряване на майстор водопроводчик – какво от това? Но пък ако Красьо Черния си е говорил с лицето Х, за да бъде назначен еди си кой за председател на определен окръжен или районен съд, тогава нещата са много различни. А ние не знаем.
Силвия Великова: Но пък имаме близо 20 наказани магистрати, въпреки че не знаем за какво си е говорил с тях. Тоест нещо се е случило. Нямаме нито един наказан политик или полицай.
Водещ: Но пък имаме подходящ…
Силвия Великова: Но те също бяха на Красьо, имаше 2-3 уволнени или наказани полицаи, нищо повече..
Иво Никодимов: Да, полицаи от Плевен…
Силвия Великова: … от 1000 души в тефтерчето на Красьо. Така че нека … справедливостта трябва да е справедливост до край. Истината е, че съдебната система с всичките и недъзи се оказа единствената, която започва да се чисти, включително и с магистратските имоти също, Цветанов настоява за бързина. Там нещо се случва, има дисциплинарни производства. Какво се случва с бивши МВР шефове, които също са получили по този начин имоти, бивши кметове, политици – нищо, ползват си ги.
Иво Никодимов: Тоест политическото тефтерче на Красьо Черния трябва да заработи.
Водещ: А в това време той обяснява, че е адски обиден от това, че му викат Черния, защото той бил бял.
Силвия Великова: Ами не е точно бял, но няма значение. Дали е бил на солариум или е естествено черен, това е атракцията в случая.
Иво Никодимов: Така че трябва наистина да видим какво се случва и обществото може би тук е и неговата роля да спре да избира политици, които си падат по Красьо-Черневци.
Силвия Великова: Аз все пак да се върна към темата. Нека да ги назоват поименно корумпираните съдии, защото очевидно за съдии говорим, явно прокурорите не са корумпирани. Те отличниците очевидно повече се поддават от двойкаджиите там от чиновете, и тогава ще бъде по-лесно да си обясним какво се случва в съдебната система , защото аз също съм чувала за купуване на дела, чувала съм за съдии, които контактуват неподходящо. Ама аз съм го чувала, аз не разполагам с инструментите да го докажа. С тези инструменти разполагат тези, които в момента са сърдити на съда.
Водещ: И те неслучайно работят във ведомство, което се нарича силово. То за това се нарича силово.
Силвия Великова: Ами видяхме Станислава Димитрова, просната на земята, с целите и 35 килограма. И аз се питам защо трябва да проскаме една 25-годишна жена само защото е женена за Валентин Димитров. и да проскаме на земята примерно и един от Наглите. Не смятам, че трябва да има знак за равенство по начина, по който в България се наказват извършителите на престъпление.
Иво Никодимов: Още повече, че вчера например имаме друг прецедент, в който самия съд в производство по мярка за неотклонение записа, че тази жена не е извършила престъпление и намекна на прокуратурата, че всъщност данните, които те са представили водят до извод за извършване на престъпление на други две лица. Единия от които е съпруга на тази жена.
Силвия Великова: Евентуално. А в същото време з аобществото ще остане неясно защо. Софийския районен съд каза, че Станислава Димитрова е извършила престъпление и трявбва да стои в ареста, а Софийския градски съд прочете същите доказателства по различен начин. Всъщност това е обяснението, което дължи на съда и това, че България има двуинстанционен контрол на мерките за неотклонение и триинстанционен на делата по същество не е достатъчно обяснение. Хората имат нужда да знаят защо един съд вижда, че тази жена .. срещу нея има достатъчно доказателства. Други твърдят, че тя изобщо няма нищо общо с престъплението. От тук идва неяснотата и по ирония на съдбата се оказва, че по-склонни да обяснят своите решения са тези, които постановяват по-непопулярните за властта решения. Защото ние трудно можем да очакваме районния съдия, оставил Станислава Димитрова или окръжния съдия оставил Килърите да излязат пред журналисти и простичко… а те излизайки пред нас илизат пред хората, това е идеята, ние няма да занесем тези интервюта вкъщи…
Водещ: Да, категорично.
Иво Никодимов: Тоест това, което казах, ние да можем да направим едно сравнение между това защо един прочита доказателствата така, а друг прочита доказателствата иначе.
Силвия Великова: А те са едни и същи. Те не са се променили. Три дни делят мерките за неотклонение една от друга.
Водещ: Близо ли сме, с една дума накрая, близо ли сме до възможността да имаме всички цитати? По-близко ли сме от друг път?
Силвия Великова: Ами не знам, зависи какво става със списъка на МВР. Ако е понамалял може и да станат по-нормални отношенията. Ако има още за заваляне от онези, които ги бяха описали, сигурно цитатите ще станат до тука.
Водещ: Иво?
Иво Никодимов: Аз по-скоро си мисля да не стигаме до повече цитати, а да почнем да виждаме, че всеки по веригата си върши работата, защото в крайна сметка вярно е това, че всички са едно цяло и че нещо, което започва в МВР свършва в съда. Ако всеки по веригата си свърши работата както трябва, ако бъдат събрани доказателства, ако те бъдат внесени и бъде доказано – да, наистина това, за което говорим че ни се случва 20 години ще спре да ни се случва.
Силвия Великова: Знаеш ли, като с журналистиката е. Последната дума е наша, ти можеш да ми затвориш микрофона сега.
Водещ: Аз не, режисьора ще го направи след малко.
Силвия Великова: Последната дума е на съда. Всеки трябва да знае чия е последната дума, да се надява, че тя е наистина обоснована на реалността.
Водещ: И че е обективна и че не е цитат от кино. Ами така да завършим, с пожеланието за хубав ден се разделяме.

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 13.02.2010 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-02-13 

Водещ: Цяла седмица електронните медии чакаха да се появяват еврокръпките на Законът на радиото и телевизията, за да се разбере наистина ли има нов частен горски покрай хармонизирането на правилата ни с европейските. Още миналата седмица чухте в клуба на журналистите двете тези, тази на приемащите на закона, че това е нормално и обратната, на експертите, че е нелепо контролният орган СЕМ да приема заявки за глоби на медии от частно сдружение с открити медийни интереси. Пак покрай цифровизацията, едно неформално статукво отвоюва за пореден път правото си да раздава моркови за някои медии с частен капитал и може би тояги за обществените. Наистина ли ще имаме генно модифицирани организации в медийната регулация, само бъдещето ще каже. Както пише в класиката, някой са равни, а други са по-равни. Какво прозира под тази реалност, ами може би чушкопека или 9-ти септември, като символ на една класова революция. Това, че за едни тя е с положителен, а за други с отрицателен знак, не променя реалността. Още по-малко, особеното равенство на медийното статукво. А още не са се изказали продуцентите, обещаха да го направят в понеделник. Любопитно е в коя група, ще ги пратят коментарите, на експертите или на създателите на новите правила. Не е за пренебрегване фактът, че както звездите изгряват на запад и залязват на изток, така се случва и с интереса на реалити форматите. А това е заявка за промяна. Вече научихме, че започват снимките на пилотните серии на нов български ситком в Хърватска, безспорно добра новина за всички, които се чудят къде да се денят по време на безкрайните турски сериали. Доста медийни въпросителни остават за идващата седмица. Новината на седмицата обаче безспорно беше за операциите с морски имена. Май там става дума за ГМО, само че под формата на – цитирам – нещо като частно МВР. Какво разбрахме от тези морски сюжети, ще коментираме днес с доц. Тотка Монова, декан на Факултета по журналистика и Иво Никодимов, от БНТ1. По телефона ще чуем и коментара на Слави Ангелов от „24 часа”. Кинаджиите знаят колко много може да постигне звукът, за това и се допитват до радиохората, „Светът на звука”. Как се казва отворения клас, който се провежда в момента в Софийския университет, за него се надявам да говорим след малко с г-н Силвен Жир, програмен директор на Радио „АРТЕ” и Митко Новков, участници в събитието. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Полина Петрова, Владо Тошев, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева. Останете с нас.
Водещ: И така обичайният съботен хаус промени малко реда на „Клубът на журналистите”. Разчитахме да чуем г-н Силвен Жир, главен директор на Радио „АРТЕ” и Митко Новков, които участват в „Светът на звука”. Така се казва отворения клас, който се провежда в момента в Софийския университет, вероятно просто събитието продължава и това не им разрешава да стигнат до нашата радио кола, която ги очаква там. Но пък ние започваме с новината на седмицата, която безспорно беше за операциите с морски имена. Май и там става дума за ГМО, само че под формата на – цитирам – нещо като частно МВР. Какво разбрахме от тези морски сюжети, след малко към нас очаквам да се присъедини Никодимов от Канал 1 на БНТ. Очаквам да чуем какво мисли и разследващият журналист от „24 часа” Слави Ангелов. Ние обаче започваме с принципа…
Записа е повреден!
Тотка Монова: …определения за разследваща журналистика има буквално от края на 19-ти век. Като в първата история на английската журналистика е издадена 1859 година, директно е записано, че основната функция на журналистиката е контрола. Даже там има и такова изречение за контрол на парламента. Това което ми прави впечатление, че от последните години вървят отново дебати, какво разследваща журналистика и те са свързани предимно с това, до колко големите медийни корпорации влияят изобщо върху свободата на словото и свободата на медиите. И до колко традиционната журналистика, която познаваме, има възможност да бъде качествена журналистика. Защото все пак разследващата журналистика е част от качествената журналистика. Направи ми впечатление, опит да се прецизират понятията, тука основните, цитирам един преподавател от „Голдсмит” колежа в Лондонския университет, той е бил шеф на катедра „Комуникации и медии”. Става дума за Хуго Де Бърг, който казва, че непрекъснато има опит от страна на различни институции да смесват понятията разследващата журналистика, сензационна журналистика и опозиционна журналистика. Като се размива предмета, какво се изследва. И в тази посока има много разсъждения, разбира се преди всичко, за да определим типа журналистика в едно общество, трябва горе долу да са ясни параметрите, що за общество е това? Направи ми впечатление, че няколко години подред през месец май Фрийдъм Хаус когато изнесе списъка, за това на кое място се намира България по скалата „свободни медии”. Ние непрекъснато падаме надолу…
Водещ: Опресняваме уменията си по биография, защото винаги се намираме до някоя африканска държава!
Тотка Монова: Да. Значи тази година изпаднахме до 75-76 място.
Водещ: Така научихме повече за Того.
Тотка Монова: И това което според мене е тревожно, а някак си недостига до общественото съзнание, до гражданското общество и не забелязах да има някакви реакции в тази посока, включително от повечето неправителствени организации. Нас ни извадиха от страните със свободни медии и ни сложиха в групата страни с частично свободни медии, т.е. ние официално се твърди, че медиите у нас са вече частично свободни. Значи при едни частично свободни медии, проблема с разследващата и сензационната журналистика и това размиване на границите, кое таблоид, кое булевардна преса, кое е жълта преса! Що за вестник е „Уикенд”? Защо цялата полемика за досиетата мина през „Уикенд” последните две години? На 4-ти юли „Уикенд” излезе със 17 политически текстове, точно в навечерието на изборите. Броих ги специално, направи ми силно впечатление. Говоря за политически текстове, които спокойно могат да бъдат, да попаднат в един качествен вестник. Значи те нямат нищо общо към разказите на фолк певиците и на Азис, включително едно огромно интервю с президента Желев. Изобщо това смилане на границите и опита да се обясни, че това е видите ли е бъдещето на журналистиката, защото хората искат едно такова размиване на границите, искат да смесват забавление и новина. Мисля, че това е една доста опасна тенденция.
Водещ: Но не иска ГМО, нали така?
Тотка Монова: Но не искат ГМО, ама аз мисля, че и информацията какво точно е ГМО, какво се прави и какво ядем от години, а не тук от последните месеци, е също…
Водещ: Доста размита!
Тотка Монова: Доста размита и много неясна така, за по-голямата част от хората. По принцип за разследващата журналистика мога да дам разбира се работни дефиниции. Ето една съвсем работна, на Алън Ръс Бридж, Ръст Бриджър който се смята за един от корифеите в жарна. Той оглавява групата на разследващите журналисти през 90-те години във вестник „Гардиан”. И той казва, че разследващата журналистика трябва преди всичко да я различаваме по това какви са характеристиките на обекта, който се изследва. И това е основното което я различава от сензационната журналистика. Тука буквално цитирам, той казва, че няма никаква обществена значимост поредните разкрития за любовните лудории на някой играч на крикет, или ръгбист или там лице от шоубизнеса. Но това го цитирам, точно той казва, но ако депутатите разискват проблеми в парламента, но не разкриват, че за да разискват тези проблеми им се плаща пари, то това вече е удар в сърцето на демокрацията и това вече е от обществена значимост. Значи първото е, дали става дума за обществена значима, общо взето до три са сведени характеристиките на разследващата журналистика на Хуго Де Бърг. Първо, че журналистите се стремят да се доберат до истина, която е завоалирана или се укрива от институциите, от институциите, т.е. разследващата журналистика за разлика от сензационната, булевардната, опозиционната и т.н., има пряко отношение към управлението, към политическата власт. Второ той казва, че разкритията са винаги в обществен интерес. Трето, това е много важно. Разследващата журналистика започва там където свършва възможността журналиста да набива информация по традиционните методи. Американците са много по-директни, там в учебниците пише, че разследващата журналистика върви на границата на закона и много често. Освен, че е много скъпа, много често тя използва класически методи на разузнаването на шпионажа, за да добере, за да се добере до информацията. И навсякъде това е подчертано, че тези методи са оправдани, включително подслушване, шантаж, снимане със скрита камера, ако има значим обществен интерес. Тука е разликата!
Водещ: Тука не е точно така.
Тотка Монова: Да, дали това е поръчка, дали е купено, дали са корпоративни интереси! Тука на мене нещо ми се губи, нашата разследваща журналистика. Защото виждаме една битка между групировки, а къде са гражданите, нали къде е обществения интерес. И накрая ако усилията са успешни, значи тези разследвания стигайки до политици, адвокати и полицаи, това е много важен елемент, разкритията, пак казвам ако са успешни, те принуждават тези институции да действат, макар най-често да не желаят и обикновено така за успешни публикации или репортаж от разследваща журналистика се смятат тези, които са довели до създаване на закон или налагане на контрол.
Водещ: Да. Как коментираме срещата на журналист с чук, която ни предложи тази седмица? Ние разбира се, ще се свържем към 1 и 15 с продуцента на „Госпадари на ефира”, Джуди Халваджиян, но как да я коментираме тази среща! Като сензация, като особен рефлекс при среща с разследваща журналистика или?
Тотка Монова: Лично според мен, като трайно формирани нагласи в обществото за всичките тези 20 години, че определени кръгове, хора са извън закона.
Водещ: Д…момент.
Тотка Монова: Да, правилата важат за гражданите, за някакво огромно мнозинство, но за определени хора, не! И когато журналиста, как да се каже, прекрачва тази граница и прави опит да ги сложи редом с гражданите или най-малкото да им покаже, че законите важат и за тях, реагират по този начин. Мисля, че е много така симптоматично, твърде неприятно.
Водещ: Е каква четвърта власт е тогава журналистът който се среща с чука, когато търси истината?!
Тотка Монова: Ами никаква четвърта власт не е в тази позиция. Тука искам да направя едно разграничение, когато се говори, че журналистиката или медиите като цяло не попадат винаги в полето на това което в Западна Европа традиционно разбират като качествена журналистика, а качествена най, интерпретации на факти. Не мисля, че вината е на конкретните журналисти. Мисля, че в последните години, особено след последното преразпределение на пазара и закупуването на медии на едро, вестници, телевизионни програми. Прекалено много външни фактори влияят върху редакционната и публикационната политика. И всъщност, може да е парадоксално, но мисля, че в определени частни медии свободата на журналиста е много по-ограничена. И там много повече се налагат предписания, какво може и какво не може, кой може да говори и кой не може, за кого може да се пише и за кого не може, от колкото да кажем в Националното радио. Което е много така симптоматично също, но според мен проблемът е, че това в общия информационен поток не може да се улови от публиката, от аудиторията. Много ясно се виждат корпоративните интереси примерно от хора като мен, които това правят, всеки ден изчитам поне десетина вестника. Но това е интернет и вечерта от седем часа почна да следя емисиите, та до десет и тогава вече…
Водещ: И не правете това вкъщи, тука следва предупреждение.
Тотка Монова: И тогава вече много ясно се вижда. Когато това проследява няколко месеца или когато има в навечерие на избори, тогава просто натрапчиво се пораждат въпроси, на които няма отговор. Защо определени фигури излизат в медийното пространство…
Водещ: Други не излизат!
Тотка Монова: Други не излизат. Ми феномена последния от изборите е Яне Янев, който през април вдигна 41% рейтинг, веднага се нареди специално за април и май, втори, след Бойко Борисов. Това са…
Водещ: Макар, че аз помня тези коментари, че напрактика Яне Янев казваше нещата, които казваше един друг депутат, но феноменът отиде при Янев. Бъдещето на разследващата журналистика, какво ще бъде от тук насетне, останете да чуете коментарите в „Клубът на журналистите”.
Водещ: Нещо като генно модифициран организъм пуснат без разрешение лъсна след първата серия на операциите с морски имена „Октопод”. Алексей Петров имал нещо като частно МВР, край на цитата. Готови ли бяхме да чуем, че царят е гол? Добър ден на Иво Никодимов от БНТ1.
Иво Никодимов: Добър ден, кой е царят?
Водещ: Ми аз като детето, да кажа Алексей Петров, може би, не знам.
Иво Никодимов: Ми сега, според мене може би все е още е полуоблечен, надявам се да го видим чисто гол. В преносния смисъл разбира се! Интересно беше вчера, когато слушахме редица свидетелски показания, част от тях прочетени от прокуратурата, друга част от адвокатите в съдебната зала и то по една такава съдебна процедура, която искането за мярка не отклонение, което всеки юрист знае, че е началото на едно разследване срещу някаква, срещу някакъв извършител на някакво престъпление.
Водещ: Имаше и медийни образи обаче, в интернет, веднага след операцията. Имаше нещо като репортажи, така ли да го наречем?
Иво Никодимов: Да, може би нещо като репортажи от една страна. От друга страна не трябва да отричаме, че този път имаше и наистина сериозни журналистически разработки по темата, защото много от нас хората, които отразяваме подземния свят, много от нас хората, които се занимаваме с криминална журналистика сме били свидетели през дълги години за много неща. За много неща сме говори, много неща ние самите сме разследвали до толкова, до колкото може журналистиката да разследва. И някак в случая бяхме подготвени с бекграунд. Нещо което много рядко се случва! Бекграунда беше вътре в нас, в главите ни, той просто излизаше. Освен това за първи път, ние успяваме да се срещнем с хора и да се чуем с хора, които реално дават показания срещу този човек.
Водещ: Не са маскирани, не са скрити!
Иво Никодимов: Не са скрити, не са маскирани, с хора които се чуваме и…снощи например аз провел разговор с един човек, който каза „Да, аз днеска отидох и дадох показания срещу Алексей Петров”. Защото аз…
Тотка Монова: Не го е страх?!
Иво Никодимов: Защото аз знам, че този човек наистина преди време пострада от Алексей Петров и когато той писа тогава до МВР, до един по, по, по-бивш министър и до един по-бивш президент дори, цялата държавна машина се стовари върху този човек, който си позволи да каже на тогавашната държава, че този човек го изнудва, че Алексей Петров, т.е. един човек каза на тогавашната държава „Алексей Петров ме изнудва”. И тогавашната държава вместо да защити човекът който е изнудван от Алексей Петров, смаза човекът който Алексей Петров изнудва. Само с една жалба на Алексей Петров срещу него. Което всъщност казва, до къде са се простирали пипалата на този „Октопод” и че той всъщност не е просто едно морско животно.
Водещ: Да, имам още един въпрос по отношение на избора на името на операцията, но нека сега да кажем добър ден на Слави Ангелов от вестник „24 часа”. Здравейте.
Слави Ангелов: Здравейте.
Водещ: Защо разследващите репортери не бързат да коментират операциите с морски имена според вас?
Слави Ангелов: Ми вижте първо, при тази операция „Октопод” за мен, за разследващата журналистика не можем да говорим, защото е твърдо късно. Разследваща журналистика трябваше да се прояви много преди операцията „Октопод”, защото всички тези неща, които се случиха сега са известни от дълги години. Ние например в редакцията разполагаме с показанията на един вече, тука станал доста известен плевенски бизнесмен, който е пострадал от Алексей Петров от може би пет-шест години. Въобще почти всички неща, които се случиха като операция, се знаеха, т.е. няма нищо изненадващо.
Водещ: Той…
Слави Ангелов: Смисъл журналистиката трябваше много отдавна да си свърши работата по този случай, с този човек и самия факт, че това не се е случило, налага някои определения за… в момента да говорим за разследващата журналистика е просто несериозно.
Водещ: Кой написа тогава сценария на операцията „Октопод”, журналистите или някой друг?
Слави Ангелов: Не, просто дойде момента явно, това нещо да се случи.
Водещ: Дойде му времето!
Слави Ангелов: Да, но твърде късно, пак ви казвам. Така, че всички знаем за какво става въпрос. Някои неприятни събития, които се случиха и с наши колеги. И сега в този смисъл, това дело е изключително важно, защото то ще бъде показателно за всичко което ще се случва в държавата. Защото това което каза Бойко Борисов онзи ден, че сме във война, както той се изрази е много точен случая. Много е важно как ще завърши това дело. Ще има ли доказателства, защото това ще бъде показателно за всякакви подобни операции, които ще се случват в бъдеще. Защото в момента няма практика изградена добра в държавата за защита на свидетелите, които са изключително важни и от практиката, международната практика, знаете от години показва, че това е най-силното оръжие срещу мафията. За това видяхте какво стана с Маргините, тази седмица на делото. Абсолютно пълен, смешен провал. Просто прокурорите станаха жалки в съдебната зала, когато извикаха човека и той започна да говори едни общи приказки по делото срещу Маргините. За това дело е изключително важно, то е ключово и ще покаже въобще как ще се случват нещата с организираната престъпност в следващите години.
Водещ: Според вас какво разбраха хора от „Октопод”, освен едно смутно усещане за познато, може би свързано с един сериал. Името на операцията преднамерено ли е избрано?
Слави Ангелов: Ами най-вероятно, да макар, че снощи имаше една годишнина от създаването на ГДБОП, на която Бойко Борисов се пошегува, че там измислят твърде смешни имена на операции и ги посъветва да отидат в детските градини и да започнат вече да наричат операциите си, Смехурко,… и т.н. Това в кръга на шегата. Да, явно нарочно трябва да предизвика някакъв ефект, по принцип имената на операциите и на разработките от години, имаше поне такава практика в МВР, да се измислят на името на човека срещу, когото е тази разработка, той беше оприличаван на някого. В случая не е точно така, но действително става въпрос за една организация, за която всички знаят от години, че случват всички тези неща, че се мачкат бизнесмени, че се взема бизнесмени. И най-противното в тази история е, че имаме някакъв човек, който е доцент, а пък също се оказва, че прави такива неща. Уж има някакъв вестник, но няма, уж има някаква партия, но няма. Нещата са твърде показни и твърде дразнещи.
Водещ: Да и лоялен гражданин, по едно време такъв беше!
Слави Ангелов: Ами да, и лоялен гражданин.
Водещ: Добре, ами благодаря ви за този коментар. Сега Иво Никодимов ще попитам. Случайно ли е избрано името „Октопод”? Трябва ли да ни връща към сериала или към така факта, че на кино добрите винаги побеждават накрая!
Иво Никодимов: Според мен случайни неща няма. Аз успях да се чуя и с още един свидетел, който също вчера е подавал показания и който е разказал, как Алексей Петров е дал едни пари, с които са се купили едни гласове. Благодарение на което в българския парламент е влязла една парламентарна група.
Водещ: Ако ни слушат прокурорите, предполагам ще ни чакат на изхода.
Иво Никодимов: Те прокурорите знаят тези показания. Аз попитах този човек дали е съгласен да разкаже това което знае за личност Алексей Петров в едно интервю, само че това интервю да бъде направено с детектор на лъжата, тъй като аз предполагам, че този човек пък от страна на защитата на Алексей Петров, ще бъде атакуван, че прави това, защото има някакъв личен интерес. Най-интересното е, че този човек веднага се съгласи да разкаже това, което може при детектор на лъжата и това да бъде едно журналистическо интервю с него, но при едно условие! Ако след една седмица, снощното решение на съда бъде потвърдено. Т.е. той поне по някакъв начин да е гарантирал своята безопасност и неприкосновеност, защото и във вчерашните показания видяхме как хора са заплашвани със смърт, как на една жена са и казали, че ако тя не даде парите, които искат, ще я изпратят проститутка в Амстердам, за да си ги изкара. Има показания на хора, които казва, че в офиса на Левски Спартак, сега „Лев Инс” са държани няколко дни, докато не подпишат документи, за да си продадат имуществото на безценица. До там е стигнала тази група. Така, че в никакъв случай не можем да говорим, че името „Октопод” е случайно.
Водещ: Добре, какво да кажем за следващото, имаше едно за скариди, нещо по-дребно ли ще бъде?
Иво Никодимов: Не, това по-скоро може би беше някаква шега да питаме дали другите ще бъдат скариди, раци и калмари. Предвид животинския свят под водата. Но е хубаво, защото това означава, че ние се опитваме наистина да влезем по на дълбоко, под повърхността на събитията и да търсим техните неща, защото може би много пъти сме се опарвали, че е имало такива операции, безшумни, задържани са едни хора, някой от тях разбира се оставали за дълго време в затвора и на тяхно място са се настанявали други. Така, че просто събитията са продължавали, сменили са се само техните главни герои. И по тази причина може би ние се опитваме да питаме, какво се случва с другите животински обитатели.
Водещ: Аз искам да ви върна обаче към началото на тази операция, когато се появиха на живо тигри, леопарди и някакъв крокодил?!
Тотка Монова: Трактори!
Водещ: Даже… А, трактора беше друго.
Иво Никодимов: Значи, те са собственост на…
Водещ: Даже и жерав беше споменат, разбира се това е…
Тотка Монова: …в началото беше крокодила.
Иво Никодимов: Те са собственост, тези…
Водещ: Не, тигъра беше в началото!
Тотка Монова: Тигъра ли беше!
Иво Никодимов: Тези екзотични животни са собственост на двамата братя които според разследването са източвали Кремиковци и вчера единия от тях, даже обясни в съдебната зала, че ги е събирал от различни зоологически градини, от различни зоопаркове, за да ги спаси от глад. И разказа, че нали 12 000 лева давал месечно за конюшнята, не знам си колко хиляди за изхранване на леопардите и на крокодилите. Той човека от самарянство ги е събирал вкъщи.
Водещ: Леопарда ми се струва, че беше в една клетка в ЦУМ, преди това?!
Иво Никодимов: Възможно е. Да и да, този леопард е. Възможно да е и този леопард. Той пък може да го е дал там малко, да му се порадват децата, знае ли човек.
Тотка Монова: Нона Йотова изпя една песен около него, докато беше в ЦУМ, в едни стъклени клетки.
Иво Никодимов: Еми сега Нона Йотова, така е една добра певица, която лично аз уважавам и наистина бих отишъл в ЦУМ да я слушам.
Водещ: Ето как се вплете по един много органичен начин бих казала сензацията в едно разследване, за да стане ясно какви са тези хора и кои са били те. Говорихме в началото г-жи Манова за един карцер! Може би точно сега му е времето, да дадем това определение, защото то ще постави някак нещата на местата им?!
Тотка Монова: Значи става дума за едно определение на Джон Пилджър, който е известен журналист в Англия и разследващ, има книги. Неговото име много нашумява още от времето на Виетнамската война. Той дава това определение 99-та година, като възразява срещу масовата употреба на тема разследваща журналистика в този вид, в който тя се употребява според него, в последното десетилетие. Казва, че разследващата журналистика е вид тафтология, защото по принцип всеки журналист трябва непрекъснато това да прави, т.е. само това да прави. И всеки един аналитичен, интерпретативен, анализиращ текст всъщност е едно малко разследване. Т.е. за да бъде направен качествен анализ на факти, на социална ситуация, то е просто неизбежно да има някакъв по-дълъг или по кратък период разследване. Проучване на документи, интервюта и т.н. И това, тука цитирам неговото мнение, но на мене много ми хареса това определение. Той въвежда понятието „корпоративен карцер”! Той казва, че съвременната журналистика в последното десетилетие в резултат на големите медийни конгломерати тези транснационални корпорации, свързано е и със собствеността на журналистиката. За нас това е много актуално, защото сме много малък медиен пазар и всъщност кой владее медиите, те чужди ли са, български ли са и т.н. От съществено значение. Той казва, че медийната стратегия на тези конгломерати, залагат на две неща, особено за телевизиите, той подчертава особено за телевизията. В праймтайма или най-много се отделя на забавни програми и шоута в най-различни формати. При нас свидетели сме на това, може да прибавим и турските сериали! И оставят едни малки блокове около 30 минути, това са новини, изобщо формулата е новини плюс забавни програми…
Водещ: Хляб и зрелища…
Тотка Монова: И в резултат на непрекъснатото разширяване на времето за тези забавни формати и реалити шоута и т.н., се изтласква това което той нарича класическа журналистика, т.е. интерпретативната и аналитичната. Т.е. тази журналистика, чиято основна цел е да отговаря на въпросите как и защо? Значи ние имаме една мозайка от информация, може да сме! Мисля, че българската журналистика е перфектен образец за качествена регистрираща журналистика. Просто според мене почти няма нещо значимо в тези 20 години преход, който да не е регистрирано. Въпроса е обаче, защо се случва, къде е генезиса. И всъщност той казва, че този корпоративен карцер в крайна сметка има за цел да изолира населението! Т.е. населението не стига до причините на нещата, то разполага с всяка нова информация колкото по сензационно е поднесена разбира се и с картина в телевизионните репортажи, ефективна, ефектна е, помни се няколко дни, след това се застъпва със следващата ефективна операция, ако говорим за нашите репортажи. И то просто, самото забравя, разбира се това не са медийни експерти, хора толкова обременени с ежедневие и с бит, особено при нас, да си задава въпроса „Кой стои зад това? Защо се случва Кой организира? Защо не го прекратява?”. Включително според мене ако в момента се направи една социологическа анкета, малко хора са се замислили върху въпроса, това което представителите на правителството казват, официално, че има около 300 души престъпен контингент, който стои така в основата на организираната и крупна престъпност. И 70 хил. души армия, която ни пази от тази престъпност. Е тя не може да се справи с тези 300 души! Ние се подигравахме много на времето с говоренето на Жорш Ганчев, той ги наричаше „бандюги”. И казваше, че бандюгите в България не могат да напълнят националния стадион „Васил Левски” и казваше, че една България толкова малка, която по хоризонтала и вертикала можем за един ден да я минем, просто няма никакъв проблем да си прибере бандюгите на стадиона. Само, че тя не иска да го направи! И сега, според мен стигаме до този въпрос. За мене наистина не бих определил точно сензационна журналистика, по-скоро шокиращи факти са изнесени. Това, което и Иво каза! Но не мисля, че така възможностите на колегията е да отговори мисля, че бариерите са отвън. Може би Иво, понеже е вътре в професията, може да каже. Мене ме интересува отговор на двата най-важни въпроса. Защо това се случва, вече 20 години? Ето това което каза колегата от „23 часа”, знае ли преди пет години, кой определя кога да дойде времето това да стане публично достояние, кой стои зад това? Мене много ме, кой разрешава това да се случва или да не се случва? Кой разрешава или не разрешава 70 хил. души полиция да не прибере 300 души престъпност? Само едно нещо. Покойния професор Марко Семов, беше си я свалил от централното фое на нашия факултет. Студентите бяха направили преди години, една карта на София и с флагчета бяха обозначили всички места на които можеш да си купиш дрога и долу беше написано, каква дрога, на каква цена и телефона, ГСМ кой ти я достави, за колко минути. Той беше потресен и я взе и каза, че ще я носи някъде по инстанции. Значи не е възможно студентите да знаят това и да направят тази карта, и в същото време да се занимава неправителствен сектор, тука отивам в друга тема! Нали майките, сдружението, форума бгмама, нали нахлуването на дрогата в училищата. Е това кой го контролира, това защо не се спира?!
Водещ: Иво, може би тука е времето за една ирония, кога ние журналистите?
Тотка Монова: Значи кой пречи, кой казва?
Водещ: Кога ние журналистите ще поискаме МВР да ни следи в интернет, за да може нашите разследвания да завършат с прокурорски постановления?
Иво Никодимов: Ми то, не би трябвало ние да го искаме.
Водещ: А, да.
Тотка Монова: Те си ни следят!
Водещ: Казах горчива ирония!
Иво Никодимов: Това си е работа и на МВР, и на прокуратурата. Нали да внимава какво правим ние, сега лошото е нали, че Наказателния кодекс и Наказателно процесуалния, Наказателното ни законодателство въобще е доста кофти. Така, че ако нещо е написано във вестника, по него прокуратурата може да се съзира, но ако е казано в радиото и телевизионния ефир, не може!
Тотка Монова: Защо?
Иво Никодимов: Еми… защото така пише в закона.
Водещ: Така пише в закона.
Тотка Монова: То не е публикация.
Водещ: Не е.
Иво Никодимов: Еми извинете, но закона ни е писан 68-ма година! Нали разбирате тогава каква роля е имало радиото и какво роля е имала телевизията. Нали, лошото обаче, че радиото и телевизията като медии започват да се променят и да се развиват в края на 90-те години. Тогава когато всъщност по време на правителството на Иван Костов, както каза вчера в съдебната зала, героят на седмицата в кавички Алексей Петров. Е възникнала оперативната необходимост, той като офицер да бъде внедрен в Кремиковци, Левски Спартак, такси компании софийски и т.н., за да изпълнява там задачи на Национална служба Сигурност. Която тогава е била в състава на МВР. Пак тогава се създава и прословутия закон, който регулира дейността на националните електронни медии.
Водещ: Това обаче…
Иво Никодимов: Закона за радиото и телевизията.
Водещ: Това обаче звучи като сценарий на холивудска продукция само, че там този сценарий е на кино, а при нас май…
Иво Никодимов: Той нямаше да звучи като сценарий на холивудска продукция, ако този закон създаден тогава през 98-ма година, 97-98 година. Беше създаден така, че той да регулира по пазарни механизми продукта който националните електронни медии и частни или държавни, без значение обществени по-скоро, създават. Знаете той какво направи с рекламата, той дори забрани излъчването на реклама в праймтайма на Националната телевизия, докато не стартира първата частна национална телевизия. Защо? Защото ние трябваше да дадем едни пари, да осигурим приток на едни пари в една бъдеща частна национална телевизия. Тогава естествено се получава това за което…
Тотка Монова: Това за корпоративен карцер!
Иво Никодимов: Да, говорим и сега. Този корпоративен карцер в който вече телевизиите се принуждават наистина онези, които са най-атрактивни и най-гледани продукции да ги, с цел финансиране да ги изкарат в най-гледаното време. А всъщност от стандартни за нашите географски ширини пояс на публицистиката и журналистиката, който беше във вечерните часове, ние да го изместим в сутрешните блокове.
Тотка Монова: И в събота и неделя!
Иво Никодимов: И в събота и неделя, то дори вече в неделя отпадна, защото нали предавания тип „Всяка неделя” и т.н. отдавна ги няма в ефира. Нали, т.е. дори се смята, че такъв тип предавания от 2 часа и половина и т.н., няма кой да го гледа.
Водещ: И за да допълним мозайката, да кажете…
Иво Никодимов: Нали това са други глупости на търкала, както се казва.
Водещ: Обикновено тези неща и тези операции се случват петък, нали така по правило/
Тотка Монова: Да, общо взето.
Иво Никодимов: Е не, този път се случи във вторник!
Водещ: Защо имаше разлика? Това е въпроса.
Иво Никодимов: Ами не, аз не смятам, че някой задължително ги планират да бъдат в петък или във вторник, или в неделя. В случая просто те са преценили, това си е вече работа на разследващите, кога за тях ще бъде най-ефективно да проведат една такава операция. Нали хубавото е, че в момента издирват само един единствен, Митьо Полицая. Който е контролирал всъщност публичните домове в София.
Водещ: Иначе хубав прякор има.
Тотка Монова: Няма начин да не е знаел.
Иво Никодимов: Димитър Митов се казва, иначе дали е бил полицай преди или не, и защо си му казват Митьо, Митко Полицая. Лично аз не мога да разбера. Но вижте сега, хубав линеен, от селскостопанска техника не му е трактор, не е булдозер, не е трактор. Значи човека може би е имал, по отношение на друженички от древната професия, е имал все пак някаква така по снизходително отношение и не е минавал като валяк през тях.
Водещ: Продължаваме след малко. Останете с нас.
Водещ: И така, когато дойдат журналистите, някои продължават да посягат към чуковете. Тука правя една пауза, защото очаквам всеки момент да осъществим връзка с продуцента Джуди Халваджиян. Който разбира се не е в България и това създава известни затруднения.
Иво Никодимов: Това зареди онзи чук във Велико Търново ли?
Водещ: Зареди онзи чук. Ние се смеем, разбира се да кажа, че не е смешно. Просто е тъжно и за да не плачем, защото е по-неудобно да плачем, зареди това се смеем. Но като чели се позагуби този образ в резултат на тази операция „Октопод”. Макар, че има прилики!
Иво Никодимов: Виж сега, аз съм се срещал с валяк. С чук не, но с валяк. На времето две депутатски съпруги решиха да си мерят влиянието, хем бяха съпруги на депутати на една и съща политическа партия. Едната на Александър Йорданов, другата на Александър Джеров. Едната се казва Лили Джерова, другата се казва Валерия Александрова. Искаха, едната отговаряше за образованието в Столична община, на г-н Джеров съпругата, а Валерия Александрова отговаряше за училищата по култура в Министерство на културата. И искаха да извадят Националната гимназия за древни езици и култура от сградата на 12-то училище и да я преместят някъде, не е ясно къде. Е това беше война между тези две съпруги, като Лили Джеров, която все пак е съпруга на юрист, беше си позволила дори да наруши заповед на министъра на културата и на министъра на образованието, съвместна заповед и беше разрешила на своя глава, да се разшири приема на ученици в 12-то училище, което е общинско. С което направи физически невъзможно…
Водещ: Пренасели училището!
Иво Никодимов: Да, съществуването на двете училища в една сграда. И тогава когато аз отидох да я питам, защо е направила това, тази жена която е около 120 килограма, всеки може да бъде толкова, с тяло затисна вратата, за да не мога да и задам този въпрос. Не използва чук, но това беше едно насилие върху моята личност. Значи това са неща, които се случват когато искаш да разбереш, защо се случва нещо, тогава когато задаваш правилния въпрос и смешни са такива реакции. Че хората вместо да застанат, защо пък Валерия Александрова, каквото и да я попиташ, колкото и неудобен въпрос да и беше зададен, тя имаше смелостта и доблестта да каже, каква е нейната позиция. Дори в случая в който тя да речем имаше някакъв личен конфликт с Величка Варянова тогава, пък директорката на друго елитно училище в София. Та, нали този човек от Велико Търново, вместо да застане и да каже, ами аз понеже, обаче, защото. Той решава, че трябва да употреби чук върху главата на репортера. Ми това е безумие! Сега вярно, че аз ако съм на мястото на окръжния прокурор, веднага ще го задържа за 72 часа да прекара в ареста, ей така, за да види какво е там. Не за друго, защото няма основание да го задържат за повече от 72 часа. Тука въпроса е и защо, разбира се Окръжната прокуратура във Велико Търново мълчи по темата.
Водещ: Тук обаче става ясно, когато другите институции не си вършат работата и когато журналистите се опитват да ги накарат да ги вършат, се срещат с чукове. Лошото е, че други институции пък не си вършат работата по отношение на тези чукове, защото това е някакво безумие.
Иво Никодимов: Ама как искаш някой да започне да си върши работата, като заговорихме за „Господари на ефира”, еми точно там гледахме репортажите за поведението на един български митрополит, какъвто е пловдивския. Ами извинявайте много обаче, защо този човек още е в лоното на Българската православна църква. След тези репортажи, които излъчиха в „Господари на ефира”. Едно предаване, което е шоу!
Водещ: И след като репортерите на едно шоу предаване се срещат с чукове, какво остава за останалите?!
Иво Никодимов: Е, сега нали тоя…
Тотка Монова: Това не е ли защитна реакция.
Иво Никодимов: Ако не искаш да те чуят.
Тотка Монова: Не, не, да сложиш изключително сериозни неща в едно шоу, това пак част от това разминаване на границите, като форма на самосъхранение.
Иво Никодимов: Сега Халваджиян е човек който изключително много разбира от телевизия, аз в това отношение адски много го уважавам и във всички други отношения разбира се. И той успява да намери изключително добрата формула да съчетае атракцията, шоуто със сериозните неща! Макар и както виждате, един случай, но го хваща. И там това което много ми харесва, когато се направи нещо, не се забравя, то се следи какво се случва след това.
Тотка Монова: Дори след половин година.
Иво Никодимов: Да, дори след половин година. Защото ние много пъти, много правилно каза и г-жа Тотева, много пъти отразяваме нещо, казвам нещо и след това спираме до там, и не се връщаме към този случай след 3-4 месеца, за да видим какво е станало, например с този човек който, с когото нещо се е случило.
Водещ: Ми може би информационния повод тука действа като спъващо устройство?
Иво Никодимов: Ми не и толкова информационния повод колкото, че…
Водещ: Е сега имаме възможност да чуем Джуди Халваджиян, добър ден.
Джуди Халваджиян: Добър ден.
Водещ: Когато дойдат журналистите, някой продължават да посягат към чуковете, ако властите си бяха свършили работата, какво щеше да се случи с чука? Нека така да ви попитам и уравнението вярно ли е?
Джуди Халваджиян: Ами не точно властите, значи тука проблема, аз го казах много пъти тази седмица. Проблема, смисъл тази случка стана благодарение на това,ч е прокуратурата във Велико Търново не си е свършила работата. Значи от две години, над 60 семейства, които се обърнаха в последствие към нас, от две години тези хора се мъчат нещо да направят, подават сигнали в прокуратурата във Велико Търново и от там тишина. Никой не прави нищо, за да обърне внимание, поне един човек. 60 семейства, е как е възможно в една държава, когато едни 60 семейства се надигнат и казват, че имат проблем, никой да не ги взима на сериозно. Аз не мога да разбера!
Водещ: Искам да кажа, че току що коментирахме с Иво Никодимов от БНТ, че прокуратурата не си е свършила работата и по повод репортера, който пострадал чука май!
Иво Никодимов: Защото аз попитах, защо прокуратурата не е задържала чука поне за 72 часа и тоя чук се случва в ареста!
Джуди Халваджиян: Ама вие, след като пак се връщам и ви казвам, че в рамките на две години, никой нищо не е направил. Тези хора в нашия репортаж казват, че какво ли не са правили в рамките на тези две години и никой не им обръща внимание. И казват, че няма измама. И най-много те морално са били излъгани, не знам си какво си. Това е абсурдно, значи искам да чуя мнението на някой от прокуратурата във Велико Търново. Но тишината говори всичко. Какво да ви кажа.
Тотка Монова: Ами трябва да му разрешат!
Водещ: Да.
Джуди Халваджиян: А това, че смисъл се стигна до този чук, в крайна сметка ние за това сме медия, да се опитваме по всякакъв начин да провокираме по някакъв начин, след като институциите не си вършат работата. Да, той…
Водещ: Е ако може да не срещаме с чукове, ще е по-хубаво!
Джуди Халваджиян: Е разбира се. Смисъл за късмет на нищо сериозно не е станало, освен този удар. Но в крайна сметка трябва да се разбере, че дори някой който се опитва дори да посегне на журналист, не да го удари с чук. Това нещо трябва да се надигнат всичко и да се борим срещу това нещо. Това е абсурдно и не мога да разбера как в момента трябваше прокуратурата и главния прокурор да се задействат и да разберат какво се случва в прокуратурата във Велико Търново. Този Христо Чапанов, който всички го знаят, че от толкова години лъжел хората, как е възможно да стои и да продължава да си строи някакви сгради и да взима парите на хората. Това е абсурдно нещо.
Водещ: Е, да се надяваме, че този абсурд ще се разнищи покрай чука. Горчива ирония разбира се.
Джуди Халваджиян: Ама ето вижте колко е семпло, вижте колко е семпло.
Водещ: Да, да. То е абсурдно, не е семпло!
Джуди Халваджиян: Не, не, това което искам да кажа е семпло. Хората не вярват на институцията или на държавата, в случая в прокуратурата във Велико Търново и се обръщат към нас, към господари на ефира. Значи това какво ви говори, говори ви, че няма държава. Държавата не си върши работата! Държавата не контролира прокуратурата във Велико Търново какво се случва и т.н. И след този репортаж и след всичко това което се случи, шума който се надигна въпреки всичко, аз не съм чул да е станало. Този човек беше задържан за 24 часа, браво на полицията, тука мога да кажа „браво” за бързата реакция, така се прави. Но какво от това, от тук нататък, той е пуснат малко след това по някакви здравословни причини. Смисъл здравословните причини ги знаем на всички, които влизат, нали са арестувани. Така, че… ето пак да се върна, нас това няма да ни спре, този чук няма да ни спре. Ние продължаваме да ровим, продължаваме да търсим истината и така, че ние това което трябва да си свършим, ние ще си го свършим.
Водещ: Моля ви дайте каска на репортера!
Джуди Халваджиян: Проблема е… да каска, вече ще бъде с каска. Като ходи да го търси втори път!
Иво Никодимов: И бронежилетка!
Джуди Халваджиян: И това явно ще трябва.
Водещ: Искам още една минута да ви задържа на телефона, защото след седмица чакане, еврокръпките в Закона за радиото и телевизията, вече са факт. В понеделник ще давате пресконференция! Вашия коментар за тези промени?
Джуди Халваджиян: Ами промените, в смисъл за съжаление аз няма да бъда на тази пресконференция, защото ще продължа да бъда тук в Милано още няколко дена. Но моето мнение е, че в крайна сметка управляващите решиха да услужат на медиите и на телевизиите, не разбира се на продуцентите, защото в крайна сметка явно комфорта който може да имало, да подсигури телевизиите на управляващите е явно по-голям от това което може да направи един продуцент.
Водещ: С други думи вие влизате в отбора на опонентите на този така променен закон!
Джуди Халваджиян: Не, не ние не сме, продуцентите не са и не искат да бъдат някакви опоненти или опозиция на управляващите, но в крайна сметка, закона не стана това което искахме благодарение на това което ви казвам. Смисъл телевизиите натиснаха управляващите и управляващите казаха „Окей, след като телевизиите ни казах, че ще имаме медиен комфорт, ние сме с тях”. Ето това е основния проблем, но ние ще се борим това да не е така, защото не може в крайна сметка неща които, смисъл бяха ни обещани на първо четене, на 25% от външните продукции, които трябваше да бъдат… бяха приети на първо четене разбира се, след това цялото това нещо отиде на 12, ама реално тея 12% са 6%, защото става въпрос в закона за 50% от времето. Така, че в крайна сметка ние от 10% външна продукция, която имахме преди, вече имаме 6%, но тя дори не е шест, защото там не е казано точно, че трябва да бъде българска външна продукция, ами е казано европейска. И то е пожелателно. Ако телевизиите решат. Така, че…
Водещ: Разбирам ви, благодаря ви за…
Джуди Халваджиян: Но не, не, ние ще се борим от нататък, няма да ги оставим нещата така, но както и да е.
Водещ: Поне в тази борба няма да ви трябват каски и бронежилетки, благодаря ви за това участие.
Джуди Халваджиян: Да.
Водещ: А сега ние накрая да кажем, сега разследващата журналистика какво бъдеще има при положение, че за най-елементарните неща се оказва, че трябват каски, бронежилетки?!
Иво Никодимов: Както казахме, всъщност всеки журналист е разследващ. Така, че журналистиката по същество е разследваща и не трябва да я определяме на разследваща или на не разследваща. Със сигурност обаче, тези които се занимаваме с таз дейност, с тази професия, трябва да бъдем изключително морални и наистина когато обвиняваме някой, да сме сигурни, че той е виновен. Да сме си проверили нещата, за да не цапаме професията. Защото това, че има случай на цапане на професията, е в наш ущърб.
Водещ: Да, защото всички влизаме под един знаменател.
Иво Никодимов: Така е, така е. Така, че според мен бъдещето на журналистиката е по-важното и да се надяваме, че никой няма да се опита да забие чук в устата на журналистите.
Водещ: Да.
Иво Никодимов: Защото тогава вече, тогава вече наистина ще замълчат всички.
Водещ: Г-жо Монова?!
Тотка Монова: Ами пожелателно, но аз не съм много оптимистично настроена. Защото от 15 години си задавам един въпрос, не съм политолог, бродирам текстове както се казва, но пък за да анализираш текстове, трябва да ги четеш ред по ред. И тогава излизат много интересни факти и четенето между редовете… значи продължавам да си пазя едно интервю от 94 или 95 година, не можах вчера да си намеря тази по-старата папка с изрезки. Вестник „Експрес” когато излизаше. Тогава вестник „Експрес” направи едно голямо интервю с Мирослав Дърмов, който беше депутат и който беше председател на парламентарната група по Национална сигурност. Значи говорим за председател на парламентарна група…
Иво Никодимов: Комисия!
Тотка Монова: Комисия, да комисия, извинете. А той беше в групата на ДПС депутат. Огромно интервю със снимка, бекграунд и това което аз си извадих като две изречения, които много ме потресоха, защото аз го кажа или вие, може да звучи като риторичен въпрос, нормално. Но да го каже председател на комисия в парламента, значи той каза „Аз не знам къде е центърът на властта и не знам кой фактически управлява България”. И аз във всичките до, вече сме 2010 година, продължавам да си задавам този въпрос, защото което изчитам, то не ме прави особено така оптимистично настроена. Прави впечатление реакцията и на част от колегията, на разследвания на външни автори чужденци, примерно на Юрген Рот как се посрещна книгата. Това което Ален Менк в Новото средновековие пише, там има едни много неприятни редове за България.
Водещ: Да не говорим за това, че…
Тотка Монова: Значи той за Юрген Рот…
Иво Никодимов: Бил сложил малко настрани, защото точно там е проблема където говорим за морала. Но например това което от вчера пак от съдебната зала мога да цитирам, на въпроса „Кой управлява?” и къде е центърът на властта? Ами единият от свидетелите срещу Алексей Петров казва, че до лятото решенията са се взимали от Сергей Станишев, Петър Димитров, Младен Червеняков, Росен Карадимов и неофициално с активното съдействие и участие на Алексей Петров.
Тотка Монова: Това може би е първото конкретно назоваване на имена.
Водещ: По притеснителното обаче беше, че той беше наречен лоялен гражданин, а по-късно влезе като…
Иво Никодимов: Не, той беше наречен лоялен гражданин, според мене леко с ирония, леко с чувство за хумор, но зареди това, че беше предал нещо което е излязло от държавата. Сега друг е въпросът обаче и ние ще разберем колко такива материали са извадени от неговия офис в Басейн Спартак.
Водещ: И дано това някога да го разберем. Благодаря ви за това участие. Точно минута и половина, точно половин минута остава до 13:30 часа. Хубав ден на всички ни.