www.e-vestnik.bg | Иван БАКАЛОВ | 2010-02-18
“Той и Бакалов си е от бившите служби. Скоро ще го разбереш”
“Бакалов, ченге гадно. Досието ти е пълно с доноси, в които клепаш колеги и приятели”
Това са два постинга от форума на e-vestnik в последните дни. Отнасят се за редактора, тоест за мен. За последните близо 3 години имаше доста такива.
Обвинението, че си ченге, е сериозен аргумент в споровете от 20 години насам. Ей, Богу, аз не съм. Ще трябва да ми измислят други етикети…
Но през годините ми се случи да ме заплашват, че имам досие. Не само анонимно, във форумите…
Вчера оповестиха за пореден път имената на журналисти и издатели на вестници, които са били агенти или са били обвързани по някакъв начин с ДС. Има нови имена (Тодор Батков, Георги Готев, Петко Бочаров), има и стари, проверявани по-рано заради други медии (Кеворк Кеворкян, Валери Найденов, Васил Станилов).
Моето име го проверяват за трети път. Този път ми казаха от в.” Галерия”, че пращат името ми в Комисията по досиетата, защото пиша при тях коментари всяка седмица. Не съм на щатна работа там, но са ми дали името на комисията като наблюдател на вестника.
Веднъж ме проверяваха заради в. „Новинар”, където бях зам.-главен редактор и член на т. нар. редакционен съвет. И веднъж – заради в. „24 часа”, където бях шеф на отдел. Впрочем за „24 часа” не знам нищо – никой не ме е уведомил. Но със сигурност името ми е пратено на комисията, защото не се съмнявам, че главната редакторка там няма да ме пропусне за такава проверка. Имам основания да съм сигурен…
И сега, след третата проверка, пак се оказа, че не съм агент. Макар да знам много добре какво съм правил преди 20-30 години и съвестта ми да е чиста, право да си кажа, изпитвах известен страх, че ще ме изкарат агент… Смятах, и досега смятам, че досиета се подправят. И при тоя калпав закон за досиетата… Историята с тях се оказа доста мръсна.
Кашата е голяма. За някои принадлежността към тези служби в миналото е гордост. За други – срам.
„Това момче ми се издигна в очите” – така неотдавна заяви сегашният министър на българите в чужбина Божидар Димитров, който е бил агент на ДС в културно-историческата област, по повод разкритията за общинския съветник Владимир Каролев, че е бил свързан със службите.
Не знам трудно ли е да носиш клеймото „агент”. Приятел съм с колеги, които са обявени за “агенти” и отношението ми към тях не се е променило, защото аз знам какви са те и съм сигурен, че не са извършили нищо недостойно.
Не знам и в какво точно се състои зависимостта на един бивш агент – дали още работи за някои свои бивши водещи и вербуващи офицери, които вече работят за някой друг, извън службите? Дали той още е убеден сътрудник на някакви структури, мотивиран с пари и или нещо друго? Или служи по навик и привързаност на довчерашните си водещи офицери? Предполагам, повечето т. нар. агенти се отнасят с отвращение към миналото си. Мнозина са били въвлечени в тая мръсотия против волята си, понякога съвсем случайно и не са направили нещо лошо никому. “Агент е временно състояние на личността”, каза веднъж в интервю пред мен бившият шеф на Шести отдел в Шесто управление на ДС Димитър Иванов.
“А на другите, които биха се запитали защо съм се съгласил с любезната покана да сътруднича, ще им препоръчам да намерят някой дядо или баба, учили и завършили преди войната Американския колеж (като мен) и все още неизкуфели (като мен), и да ги питат какво е било у нас през 1952 г., например… Не съм бил агент – оцелявал съм през тези години, оцелявал съм…” – така казва доайенът Петко Бочаров за своето сътрудничество на ДС. Не всички случаи са като неговия, но си заслужава да се помисли…
И със сигурност върху такива бивши агенти е оказван натиск, че ще ги издадат, че имат досие и така са ги карали да изпълняват някакви поръчки. Да, преди години никой не смяташе, че ще дойде момент да отворят всички доисета. И сигурно лесно са шантажирали. Самите бивши хора от службите лъжеха някои от бившите си агенти, че са им унищожили делата. Както се оказа, има такива попрочистени дела. А дали има унищожени?
Но доносите от папките не са в един екземпляр – ако папката на някой фаворит на службите е прочистена, копия от неговите съчинения се намират в папките на неговите жертви. Понякога те са много. И няма как да проследиш и прочистиш всички папки, за да заличиш следите на агент Х. Тази драми на архивите не са толкова важни…
По-интересно е, че има опити да се шантажират хора с обвинения, че имат досие, без те да имат. Моят случай се оказа такъв.
За пръв път това се случи през 1997 г. По време на т. нар. Януарски събития написах няколко коментара в “24 часа”, където работех тогава, които не се харесаха в тогавашната конюнктура. Парламентът беше обсаден, разбит и потрошен, замерян с павета. Колите пред него бяха смачкани и подпалени. За мен това не беше революция или справедлив протест, а вандализъм. Тълпа чупи и пали. Ама сред тях имало съвсем искрени и честни хора, които протестирали… Да, имаше и мои приятели. Имаше ударени и набити от полицията съвсем почтени хора. Но това не ми попречи да не харесвам т. нар. революция и типове като Евгени Бекърджиев, станал по-късно министър. В тия акции нещо миришеше на пари и организация от мутри. Въпреки справедливото недоволство от тогавашното правителство на Виденов.
Както и да е. След някакъв подобен коментар ми звънна стар колега, за когото се знаеше, че е ченге, беше работил в милицията преди години. Не бях го чувал отдавна. Поразпита ме това-онова, каза нещо весело и по повод това, което пиша, ни в клин, ни в ръкав изтърси: “Ти имаш досие, аз съм го виждал”. Срязах го на секундата. Толкова нагло се опита да ме шантажира. Попитах го има ли какво друго да ми каже и му затворих. Тогава много не ми пукаше. Както се казва, преместих си го от единия крачол в другия. Но ми направи впечатление, че бившото ченге беше на страната на синята вълна и се опитваше да ме шантажира, защото пиша против “революцията”. Поне така беше разтълкувал той моите коментари – той или онези, които са го накарали да ми се обади.
Много добре знаех, че съм чист и няма за какво да се срамувам. Но след години един друг ми намекна нещо подобно. Тогава още нямаше Закон за досиетата, никой не знаеше какво е това агент и какво може да има в едно досие. След години законът беше приет. И като започна едно вадене на досиета… Излиза списък, в който примерно до генерал Бриго Аспарухов и други кадрови офицери от службите, са наредени разни нещастни агенти, зорлем вкарани в някакви списъци, картончета и т. н.
Агент “Алберт”, колегата журналист, автор на вдъхновени доноси срещу колегите си от университета (виж тук), беше в един списък с хора, които дори не са подозирали, че са агенти. Някой някъде в тъмното социалистическо минало ги вписал в документите, за да отчете дейност. Ходил някой в командировка в чужбина, върнал се, а при него се явил някакъв от службите – “Я ми напишете тук къде ходихте, с кого се срещахте, питаха ли ви нещо” и т. н. Човекът пише, къде ще ходи, няма да го пуснат повече. И – хоп, агент. И в един кюп, в общата каша влизаха полковници, офицери – дори следователи от следствието, заедно с мръсници-доносници и невинни жертви на шантажите на ДС по времето на Тато.
Чак тогава се замислих, че в тая каша можеш много лесно да попаднеш и да ти лепнат етикет “агент”. А аз имах “честта” да служа в казармата в …поделение на разузнавателно управление на МНО, както се казваше тогава. Не съм го избирал. Отидох войник след като завърших университета. Вместо да ме пратят в школата за запасни офицери в Плевен, както други колеги вишисти, ме пратиха в радиоразузнаването в с. Мусачево край София. Изкарах 6 месеца в учебна рота, колкото да науча каква щуротия беше това комунизма и неговите военни. Поделението беше прелюбопитно. Цялото поле наоколо беше накичено с грамадни антени по десетки метри на високи стълбове, по които кацаха враните. Такива антени бяха пръснати и другаде из Софийското поле. Работата беше проста – подслушваше се всичко в ефира на НАТО от Лондон до Кайро. 24-часови дежурства на старшини и сержанти първокласни радисти, които познаваха по “почерка” кой предава и по силата на сигнала и честотата се ориентираха откъде идва. Безкрайно писукане на морзовите сигнали, от което се изписваха цифри, цифри, цифри… Запълваха едни дълги редици с колонки от цифри, които се пращаха в някакъв друг отдел, някъде, който да ги разшифрова. Какво и дали нещо е било разшифровано от тия купища цифри, които бълваха дежурните в денонощието, не се знаеше. Други дежурни слушаха всякакви радиостанции на летища, военни, граждански. И новините от чуждите радиостанции. И когато засекат, че на летището в Кайро кацат американски транспортни самолети “Гелъкси”, това заминаваше някъде нагоре, където го съпоставяха с други новини и Бог знае какво още. И вероятно са пишели едни доклади, които са заминавали и за великия СССР.
Когато малко по-късно гледах филма “Бразилия” на Тери Гилиъм, кадрите с неговото Министерство на информацията нещо ми напомниха моето поделение в Мусачево. Но аз нямах честта да остана дълго там и да се насладя на цялата тази дейност. След учебната рота изкарах още един месец служба, който премина главно в палене на печките на офицерите сутрин, преди да дойдат на работа, ме преместиха във Военна киностудия като ценен кадър журналист и телевизионер (работил бях и в БНТ преди това). И там се оказа, че съм много ценен, защото имам най-висока степен “допуск за секретност” – идвах от разузнавателно управление. И ме пращаха на снимки на всичките им секретни филми. Обиколих почти всички полигони, видях всички чудеса на съветско-българската военна техника, към която сега изпитват носталгия разни мечтатели по социализма (голям боклук беше, много сте заблудени, да знаете), видях с очите си учения, в които се разиграваха сблъсъци на армии с “ядрен” и “безядрен” вариант и т. н. – неща, за които тогава въобще не се говореше. Класифицирана информация, както се казва сега. И покрай тия секретни филми имах много неприятности. Всяка видеокасета, всяка кутия филм, с която се снимаха тия щуротии, бяха секретни. И аз отговарях за тях. Имах не един случай да рискувам да изчезне нещо. Видях, че ме и топят, и по този повод взеха дори да ме следят, викаха ме веднъж да давам обяснения. Шпиономанията не беше празна приказка в онова време.
След години сe замислих дали по Закона за досиетата няма да ме накиснат като агент. И дали нечия глава в тия служби навремето не ме е посадила по някакъв начин в техните архиви и разчети. Като нищо можеше да го отнеса. Има много такива случаи – писали някого агент, в нарушение дори на тогавашните закони – без да е подписвал декларация за сътрудничество, без да е написал дори един донос. Но излиза в списъците като доносник. Както и да е.
Не знам сега да се радвам ли, че не съм агент? Или да съжалявам? Толкова известни хора се оказаха агенти, че това се превръща в някакъв шик.
По-странното е, че още веднъж, преди година и нещо, една мастита колежка индиректно се опита да ме шантажира. Бях написал статия за вестниците, засягаше основно “24 часа” и “Труд” (виж тук). И по този повод ми се обаждаха, опитваха се да ми оказват натиск да изтрия материала от сайта. И въпросната колежка съобщила на друг човек, с ясното съзнание, че ще стигне до мен – “Бакалов е агент, като отворят сега досиетата, всичко ще стане ясно”. Не знам откъде идва тази увереност у някои хора, откъде знаят? Или просто блъфират, за да окажат натиск.
Това са двата по-съществени случая, в които са се опитвали да ме шантажират с досие, каквото нямам. Но сега, като се замисля, това ми е повлияло.
Не знам какво ли е ставало с тия, дето имат досие и са писали доноси…
