Offnews.bg I Евгений ДАЙНОВ I 16.09.2013
Имам да ви съобщя важна новина. В България вече няма хартиени всекидневни вестници. Умряха чрез самоубийство. България е единствената страна в Европа, в която хартиените носители умряха не защото ги изяде интернет, а защото те така си решиха.
Как разбрах това ли? Вечерта след представлението „Стената” се оттеглихме към столичен клуб, за да си допием и допразнуваме. На бара се натъкнах на отдавнашна позната – журналистка в известен всекидневник.
„Как е?” – питам, неангажиращо.
„Готвя се да ставам безработна…”
„И защо така?”
„Въртим тираж 7000”.
Не, че не знаех за срива на тиражите – особено след окупацията на Орлов мост миналата година и тазгодишната зимна революция, – но това известие ме впечатли. Става дума за емблематичен, според някои – направо „легендарен” всекидневник, който навремето даде старта на осъвременяването на българския печат. След като той върти 7 хиляди, неговият събрат – също толкова легендарен и дори „исторически” – едва ли стига повече от 8-9.
Какво да говорим за останалите, които винаги са продавали 5-10 пъти по-малко? Ето какво: всекидневниците, които виждате по сергиите (също, впрочем, застрашен от изчезване вид) „въртят” – кой хиляда, кой петстотин, кой триста… Толкова навремето въртяха вестничетата – „многотиражки”, издавани за „трудовите колективи” на индустриалните социалистически мастодонти и, ако не ме лъже паметта, някои от по-големите АПК-та. Не претендираха обаче да са национални вестници.
Отдавна не чета хартиени всекидневници поради унизителния слугинаж и грозната пропаганда, с които редакторите предпочитат да пълнят страниците си. Обаче седмица след Стената, върнал се на плажа – и оказал се без плажни книги поради изчезването им от сергиите с края на сезона – си купих вестник. Екземпляр от въпросния „легендарен” 7-хилядник.
На първа страница имаше същински порой от заглавия. Еди-кой се взел с еди-коя (не съм чувал нито за него, нито за нея). Следващото заглавие ни информира, че, напротив, еди-коя най-сетне била напуснала еди-кого (и за тях не съм чувал). Трето заглавие ми съобщаваше, че еди-кой (напълно неизвестен за мен) бил научил за новата си работа пет дни преди да трябвало да се яви на нея. Четвърто заглавие ми обещаваше оглед на дома на еди-кои (тях поне ги познавам), а пето заглавие ме подмамваше с новината, че някой-си отглеждал тропически фрукти.
И това – от вестник, който съвсем доскоро се самопровъзгласяваше за сериозен, „списван” по европейски тертип… Да, ама в същия ден европейските вестници бяха пълни с хора, за които съм чувал и събития, които следя – Сирия, Турция, Китай, Путин, Обама, Меркел, Г-20, Камерън. А в този точно ден нито един български вестник не бе качил подобни теми на челната си страница.
Е, как тогава да очакват, че някой ще ги чете?
Заинтригуван, на следващия ден си купих още три „водещи” всекидневника (със сумарен тираж, най-вероятно, към 3000), а по-следващата сутрин напазарувах „бутикови” всекидневници, отново три на брой, със сумарен тираж, най-вероятно, към хиляда. Макар вътрешно подготвен, останах втрещен както от външния им вид (малко на брой страници, вързани надве-натри от полуграмотен стажант), така и от съдържанието. Наистина, между слугинажа, пропагандата и откровените глупости се провираше по някой „политически анализ” (кавичките не са случайни). Но и тези „сериозни” форми, оказва се, вече се пишат като жълтини, посветени на любимата тема „еди-кой се взе с еди-коя”. Никъде нямаше елементарното, уж научавано още в първи курс – „какво, кой, къде, кога, как, защо?” Имаше само обещания за бъдещи скандали и гледане на боб.
Най-важното: никъде не видях захапка. Вестникарският пейзаж е станал досущ като вечерните новини по телевизията в Туркменистан. Според тях, никъде в родината или в света няма тревожни неща. Международните новини се изчерпват с радостни репортажи от концерт в Корея или откриването на фестивал на наденички в Германия. Така е и в българските всекидневници днес.
„Захапка” видях единствено в един-два материала, препечатани от… социалните мрежи. Финтът тук е ясен: когато медийният господар страшно размърда вежди и запита с гръмовен глас „кво пишете вие, бе?”, отговорът на редактора ще е – „ама не сме ние, такованката, само дето препечатахме от фейса…”
За капак, оказа се, вече никой не проверява дори дати и събития. След като поне по БНР и БНТ тръбяха за 35-та годишнина от убийството на Георги Марков с „българския чадър”, най-невъзмутимо „историческият“ събрат на „легендата” писа в заглавие „41 години от…”, а в текста на дописката авторитетно ни информира, че Марков е набучкан през 1972 година (истината, разбира се, е – 1978-ма).
Добре де, разбирам да не четеш, слушаш или гледаш, защото се попикаваш от страх да не те разберат шефовете, че се занимаваш с такива подривни дейности. Ама бива ли поне в Гугъл да не провериш дати и имена?
Това, уважаеми, е краят. Дори цензурираните интервюта с чужди посланици не влизат в тази категория, макар да ни се струваха дъното само преди половин година. Затова към Коледа и днешният 7-хиляден тираж ще им се струва като безвъзвратно отминала златна епоха.
Важният въпрос обаче е друг. Как така стана, че само за дузина години българското вестникарство, в края на века давано като пример за плурализъм и дебати, просто умря?
Умря, защото загуби публиката. А загуби публиката, защото престана да бъде вестникарство. Умря, далеч преди да е смъртоносно притиснато от интернета.
Започна се с „връщането на царя”. Обзети от телешки възторг, вестниците вкупом се втурнаха да следват неговите указания, че политиката разделя народа. И спряха да се занимават с нея. Страниците се напълниха със захаросани репортажи за гостуването в София на безкрайната върволица принцове и принцеси, свързани с безбрежното разширено семейство на Симеон.
Тиражите се срутиха наполовина. „Легендите” и „историческите” тупнаха от по 200 000 на по 100. Вместо да си дадат сметка, че вестник без политика не е възможен, редакторите се втурнаха да търся спасение в имитирането на жълтите седмичници, който точно тогава се появиха и впечатлиха с огромния си тираж. Тиражите на всекидневниците се срутиха още. Появи се обаче „империята” на мама и синче, която раздаваше пари срещу слугинаж. Появиха се и европейски пари, раздавани от правителствата на Станишев и на Борисов срещу същото.
Тиражите се сринаха отново. „Легендарният” и „историческият” се сбутаха в общ тираж под 40 000. Другите се радваха да „въртят” по две-три хиляди на вечер. Останали без читатели, всекидневниците станаха напълно зависими от двама-трима спонсори, двама-трима големи рекламодатели (предимно крупни бандити) и правителството. И публикуваха не онова, което искаха читателите, а онова, което искаха началниците. Падението продължи по време на окупацията на Орлов мост от зелените и отново – по време на зимните протести.
И така се стигна до днешните многотиражки, обслужващи властта и присъдружните й бандити. Направете си следния експеримент. Напомнете на някой главен редактор думите на Оруел: „Когато публикуваш онова, което правителството иска да бъде публикувано – това е ПР. Журналистика е, когато публикуваш онова, което правителството не иска да бъде публикувано”. Въпросният редактор, който и да е той, ще ви погледне с превъзходство – „Какъв наивник…”
Добре, наивник съм, хубаво. Ама как така стана, че редакторите-лъвове, които не са наивници и са много навътре в „игрите”, останаха с тиражи от 3-5-7 хиляди? А мен (и други наивници като мен) в интернет ме четат между 10 и 60 хиляди?
Ко? Не…
А не беше задължително редакторите да четат Оруел в оригинал, за да си спестят отиването в небитието. Можеха да си останат в рамките на известния им български език. Например, да погледнат сп. „Народна целина” от октомври 1927 година, където хората още преди 94 години са направили отчетливо разграничение между сериозните и жълтите вестници.
„Добрият вестник”, пише „Целина”, „е глашатай на истината… служи на народа, той е необходим за него… Съобщава му неща, които стават в далечни страни… Приучава го да бъде смел в борбата за своите права, за по-добър живот. Внушава му почит към всичко велико и благородно”.
Това има ли каквото и да е общо с днешните български всекидневници?
Да видим как стои положението с жълтите вестници:
„Има вестници, които вонят от глупост и шарлатанство, от неграмотност и противонародност. Заради тази им воня са наречени жълти вестници… Жълтият вестник се списва от хитри и безсъвестни хора… Жълтият вестник е мошеник. Той не само е неграмотен и безнравствен, той е и шарлатански…”
Поради което такива вестници губят читатели: „Жълтият вестник се подиграва със своите читатели. Той ги смята глупави, наивни и затова така безсрамно ги лъже… Той сее заблуда, неграмотност, простащина. Той разрушава онова, което създава училището… Той никога не е сигурен защитник на народа.”
Защото: „Жълтият вестник е продажен като подлата жена. Той се подкупва от всички и за всичко. Днес ще хвали Ивана, утре ще го ругае, ако Драган му плати повече…”
Поради което следва изводът: „Жълтият вестник разлива само смрад и отрова. Той изнудва читателя. Ограбва го. Опростачва го. Прави го неграмотен… Развращава го, защото никога не му разкрива истината… народът (трябва) да престане да се интересува от него и той (да) бъде унищожен от презрението на обществото.”
Глупави са били нашите дядовци? Наивни? Не са разбирали „игрите”? Да, бе…
Няма да плача за кончината на българските всекидневници. И вас ви съветвам да не се разстройвате. Никой не дойде да ги убие. Сами се обесиха, навеждайки се след пари, влияние и власт, докато един прекрасен ден не се оказаха в блатото на неграмотността, безнравствеността и шарлатанството. И – без публика.
