Offnews.bg I Евгений ДАЙНОВ I 16.09.2013

Имам да ви съобщя важна новина. В България вече няма хартиени всекидневни вестници. Умряха чрез самоубийство. България е единствената страна в Европа, в която хартиените носители умряха не защото ги изяде интернет, а защото те така си решиха.
Как разбрах това ли? Вечерта след представлението „Стената” се оттеглихме към столичен клуб, за да си допием и допразнуваме. На бара се натъкнах на отдавнашна позната – журналистка в известен всекидневник.
„Как е?” – питам, неангажиращо.
„Готвя се да ставам безработна…”
„И защо така?”
„Въртим тираж 7000”.
Не, че не знаех за срива на тиражите – особено след окупацията на Орлов мост миналата година и тазгодишната зимна революция, – но това известие ме впечатли. Става дума за емблематичен, според някои – направо „легендарен” всекидневник, който навремето даде старта на осъвременяването на българския печат. След като той върти 7 хиляди, неговият събрат – също толкова легендарен и дори „исторически” – едва ли стига повече от 8-9.
Какво да говорим за останалите, които винаги са продавали 5-10 пъти по-малко? Ето какво: всекидневниците, които виждате по сергиите (също, впрочем, застрашен от изчезване вид) „въртят” – кой хиляда, кой петстотин, кой триста… Толкова навремето въртяха вестничетата – „многотиражки”, издавани за „трудовите колективи” на индустриалните социалистически мастодонти и, ако не ме лъже паметта, някои от по-големите АПК-та. Не претендираха обаче да са национални вестници.
Отдавна не чета хартиени всекидневници поради унизителния слугинаж и грозната пропаганда, с които редакторите предпочитат да пълнят страниците си. Обаче седмица след Стената, върнал се на плажа – и оказал се без плажни книги поради изчезването им от сергиите с края на сезона – си купих вестник. Екземпляр от въпросния „легендарен” 7-хилядник.
На първа страница имаше същински порой от заглавия. Еди-кой се взел с еди-коя (не съм чувал нито за него, нито за нея). Следващото заглавие ни информира, че, напротив, еди-коя най-сетне била напуснала еди-кого (и за тях не съм чувал). Трето заглавие ми съобщаваше, че еди-кой (напълно неизвестен за мен) бил научил за новата си работа пет дни преди да трябвало да се яви на нея. Четвърто заглавие ми обещаваше оглед на дома на еди-кои (тях поне ги познавам), а пето заглавие ме подмамваше с новината, че някой-си отглеждал тропически фрукти.
И това – от вестник, който съвсем доскоро се самопровъзгласяваше за сериозен, „списван” по европейски тертип… Да, ама в същия ден европейските вестници бяха пълни с хора, за които съм чувал и събития, които следя – Сирия, Турция, Китай, Путин, Обама, Меркел, Г-20, Камерън. А в този точно ден нито един български вестник не бе качил подобни теми на челната си страница.
Е, как тогава да очакват, че някой ще ги чете?
Заинтригуван, на следващия ден си купих още три „водещи” всекидневника (със сумарен тираж, най-вероятно, към 3000), а по-следващата сутрин напазарувах „бутикови” всекидневници, отново три на брой, със сумарен тираж, най-вероятно, към хиляда. Макар вътрешно подготвен, останах втрещен както от външния им вид (малко на брой страници, вързани надве-натри от полуграмотен стажант), така и от съдържанието. Наистина, между слугинажа, пропагандата и откровените глупости се провираше по някой „политически анализ” (кавичките не са случайни). Но и тези „сериозни” форми, оказва се, вече се пишат като жълтини, посветени на любимата тема „еди-кой се взе с еди-коя”. Никъде нямаше елементарното, уж научавано още в първи курс – „какво, кой, къде, кога, как, защо?” Имаше само обещания за бъдещи скандали и гледане на боб.
Най-важното: никъде не видях захапка. Вестникарският пейзаж е станал досущ като вечерните новини по телевизията в Туркменистан. Според тях, никъде в родината или в света няма тревожни неща. Международните новини се изчерпват с радостни репортажи от концерт в Корея или откриването на фестивал на наденички в Германия. Така е и в българските всекидневници днес.
„Захапка” видях единствено в един-два материала, препечатани от… социалните мрежи. Финтът тук е ясен: когато медийният господар страшно размърда вежди и запита с гръмовен глас „кво пишете вие, бе?”, отговорът на редактора ще е – „ама не сме ние, такованката, само дето препечатахме от фейса…”
За капак, оказа се, вече никой не проверява дори дати и събития. След като поне по БНР и БНТ тръбяха за 35-та годишнина от убийството на Георги Марков с „българския чадър”, най-невъзмутимо „историческият“ събрат на „легендата” писа в заглавие „41 години от…”, а в текста на дописката авторитетно ни информира, че Марков е набучкан през 1972 година (истината, разбира се, е – 1978-ма).
Добре де, разбирам да не четеш, слушаш или гледаш, защото се попикаваш от страх да не те разберат шефовете, че се занимаваш с такива подривни дейности. Ама бива ли поне в Гугъл да не провериш дати и имена?
Това, уважаеми, е краят. Дори цензурираните интервюта с чужди посланици не влизат в тази категория, макар да ни се струваха дъното само преди половин година. Затова към Коледа и днешният 7-хиляден тираж ще им се струва като безвъзвратно отминала златна епоха.
Важният въпрос обаче е друг. Как така стана, че само за дузина години българското вестникарство, в края на века давано като пример за плурализъм и дебати, просто умря?
Умря, защото загуби публиката. А загуби публиката, защото престана да бъде вестникарство. Умря, далеч преди да е смъртоносно притиснато от интернета.
Започна се с „връщането на царя”. Обзети от телешки възторг, вестниците вкупом се втурнаха да следват неговите указания, че политиката разделя народа. И спряха да се занимават с нея. Страниците се напълниха със захаросани репортажи за гостуването в София на безкрайната върволица принцове и принцеси, свързани с безбрежното разширено семейство на Симеон.
Тиражите се срутиха наполовина. „Легендите” и „историческите” тупнаха от по 200 000 на по 100. Вместо да си дадат сметка, че вестник без политика не е възможен, редакторите се втурнаха да търся спасение в имитирането на жълтите седмичници, който точно тогава се появиха и впечатлиха с огромния си тираж. Тиражите на всекидневниците се срутиха още. Появи се обаче „империята” на мама и синче, която раздаваше пари срещу слугинаж. Появиха се и европейски пари, раздавани от правителствата на Станишев и на Борисов срещу същото.
Тиражите се сринаха отново. „Легендарният” и „историческият” се сбутаха в общ тираж под 40 000. Другите се радваха да „въртят” по две-три хиляди на вечер. Останали без читатели, всекидневниците станаха напълно зависими от двама-трима спонсори, двама-трима големи рекламодатели (предимно крупни бандити) и правителството. И публикуваха не онова, което искаха читателите, а онова, което искаха началниците. Падението продължи по време на окупацията на Орлов мост от зелените и отново – по време на зимните протести.
И така се стигна до днешните многотиражки, обслужващи властта и присъдружните й бандити. Направете си следния експеримент. Напомнете на някой главен редактор думите на Оруел: „Когато публикуваш онова, което правителството иска да бъде публикувано – това е ПР. Журналистика е, когато публикуваш онова, което правителството не иска да бъде публикувано”. Въпросният редактор, който и да е той, ще ви погледне с превъзходство – „Какъв наивник…”
Добре, наивник съм, хубаво. Ама как така стана, че редакторите-лъвове, които не са наивници и са много навътре в „игрите”, останаха с тиражи от 3-5-7 хиляди? А мен (и други наивници като мен) в интернет ме четат между 10 и 60 хиляди?
Ко? Не…
А не беше задължително редакторите да четат Оруел в оригинал, за да си спестят отиването в небитието. Можеха да си останат в рамките на известния им български език. Например, да погледнат сп. „Народна целина” от октомври 1927 година, където хората още преди 94 години са направили отчетливо разграничение между сериозните и жълтите вестници.
„Добрият вестник”, пише „Целина”, „е глашатай на истината… служи на народа, той е необходим за него… Съобщава му неща, които стават в далечни страни… Приучава го да бъде смел в борбата за своите права, за по-добър живот. Внушава му почит към всичко велико и благородно”.
Това има ли каквото и да е общо с днешните български всекидневници?
Да видим как стои положението с жълтите вестници:
„Има вестници, които вонят от глупост и шарлатанство, от неграмотност и противонародност. Заради тази им воня са наречени жълти вестници… Жълтият вестник се списва от хитри и безсъвестни хора… Жълтият вестник е мошеник. Той не само е неграмотен и безнравствен, той е и шарлатански…”
Поради което такива вестници губят читатели: „Жълтият вестник се подиграва със своите читатели. Той ги смята глупави, наивни и затова така безсрамно ги лъже… Той сее заблуда, неграмотност, простащина. Той разрушава онова, което създава училището… Той никога не е сигурен защитник на народа.”
Защото: „Жълтият вестник е продажен като подлата жена. Той се подкупва от всички и за всичко. Днес ще хвали Ивана, утре ще го ругае, ако Драган му плати повече…”
Поради което следва изводът: „Жълтият вестник разлива само смрад и отрова. Той изнудва читателя. Ограбва го. Опростачва го. Прави го неграмотен… Развращава го, защото никога не му разкрива истината… народът (трябва) да престане да се интересува от него и той (да) бъде унищожен от презрението на обществото.”
Глупави са били нашите дядовци? Наивни? Не са разбирали „игрите”? Да, бе…
Няма да плача за кончината на българските всекидневници. И вас ви съветвам да не се разстройвате. Никой не дойде да ги убие. Сами се обесиха, навеждайки се след пари, влияние и власт, докато един прекрасен ден не се оказаха в блатото на неграмотността, безнравствеността и шарлатанството. И – без публика.

Оригинална публикация

 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 3.12.2011

Водещ: Какъв образ на протестите изградиха медиите? Безспорно темата на седмицата бяха протестите, резултатът от протестите и различните коментари. До колко може да се говори за резултати и до колко коментарите са различни, и надскочиха аритметиката? Това ще говорим днес с колегите Цветелина Стоянова от „Хоризонт”, Веселин Стойнев от „Труд”, Мила Минева – асистент от катедра „Социология” на „Софийски университет”, социологът Радостина Ангелова от „Alfa research” и политологът Евгений Дайнов. Къде е разпознаваема корупцията и защо се подредихме пак на опашката? Някак естествено и този сюжет се вписа в пъзела от протести и коментари. Ето я картината на деня във водещите вестникарски заглавия днес без претенция за обобщение. Вместо коментар цитат от „Дума” по повод протестите в страната „Борисов – в страната има лумпени.” „24 часа” – „Олигарх живее в офис, спестил данъци. НАП не го проверява, комшия е с президента Първанов.” „Труд” – „ГЕРБ дава земя на ромите. Ще узакони домовете им, за да могат общините да търсят пари от ЕС за облагородяване на гетата.” „Новинар” – „Менте електромери и вехти бараки заплашват гетата. 96 на 100 от жителите на „Столипиново” си плащали тока.” „Стандарт” – „Заплатите само от банкомат. Слагат банкомати във всяко село. Намаляват таксите, за да излязат на светло доходите.” „Сега” – „Пациенти се отказват от лечение заради страх от лекарски грешки.” „Монитор” – „Родилен туризъм след лекарски грешки.” Ето и заглавията на медийните новини от света – ЕС подкрепя плана на EBU за гарантиране на медийната свобода в Югоизточна Европа. „Имате медийна свобода – кандидатствате за членство. Нямате – не кандидатствате.” Цифровите технологии – ЕК притиска 16-те държави членки за прилагане на новите правила за електронните съобщителни мрежи и услуги на ЕС. Повече от сигурна съм, досетихте се, че ние сме сред 16-те. „В Гърция е обявен планът за реорганизиране на гръцкото обществено радио и телевизия. В Италия пък в писмо до новия премиер на Италия Марио Монти компанията „Rai International” заявява, че е в тежко финансово състояние. Подробностите малко по-късно. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме сега Александър Райчев, Валя Момчилова, Мария Рачева, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Ще започнем с една картина, която начертаха медиите на протестите през седмицата през погледа на Мила Минева – асистент в катедра „Социология” на „Софийския университет”.
Мила Минева: Нямаме друго знание за стачките от това, което сме получили от медиите. Тук ми се иска да кажа нещо. Аз не съм много почитател на визията, че журналистиката е обективна и че медиите дават обективна информация. Мисля, че медиите имат интереси и имат позиции, точно както всеки един от нас има интереси и позиции. И мисля, че е добре за всички ни, медиите да кажат какви са техните интереси и позиции, за да знаем как да четем тяхната информация. Това, което бих казала от гледна точка на образа на стачката – стачката беше разказана преди всичко от властта и от синдикатите. От властта беше разказана като нещо, което нямаме право да правим – обида. Така да се каже, аз разбирам господин премиера, който каза „Защо тези хора сега искат аз да си отида? Ще дойде пак Жан Виденов.” Честно казано това плашене мисля, че не е изиграло добра роля за никого и малко ме притеснява мен. Но синдикатите не успяха да ни разкажат много точно какво искат и какво правят, или поне това потъна в известна медийна шумотевица. Но това, което ми се струва важно да кажем, е че протестите бяха до голяма степен окарикатурени и изненадващото е, че медиите не дадоха дума на никакви солидарни гласове с тези стачки. А такива солидарни гласове имаше все пак по форумите например на електронните издания. Удивителна беше липсата на солидарност. Някак си всички се вживяваме в позицията, като че ли на работодатели. Аз се страхувам, че по-малко от нас са работодатели, отколкото работници и ми се струва добре да си дадем сметка, че ако нас тръгнат да ни уволняват, няма какво друго да направим. Няма как да приеме тази историческа необходимост. По-скоро ще се опитаме и ние да протестираме и да запазим работното си място.
Водещ: И все пак чии послания бяха по-убедителни в медиите по повод всичките протести и стачки?
Мила Минева: Чух идеята за криминализиране на не плащането на осигуровки. Идея, която се върти от много отдавна в публичното пространство. Страхувам се, че криминализирането, полицейщината същност няма да помогнат никога и че проблемът на системата е, че няма доверие в нея. Трябва да измислим как да създадем доверие в нея, а не как да отблъснем повече хора от тази система. От друга страна чух нещо, което много ми харесва. Чух, че да – има проблем с НОИ, но той трябва да бъде справедливо понесен. Не може непрекъснато да караме най-бедните да плащат за реформата. Трябва всички да понесем относително по-равно, справедливо, разпределено тежестта. Така че имаше предложения, които някак си разбирам. Имаше аргументи, които не разбирам. От друга страна основният проблем в предложението на властта е, че аз не знам какво е това предложение. Знам, че е една година, знам, че е четири месеца, знам, че е без 20 заплати, знам, че е ТЕЛК и всеки ден се появява нещо ново и нещо различно. Трябва да искаме консистентни предложения от властта. Ако синдикатите това са искали и аз сега случайно повтарям тяхната позиция, то тогава видимо за мен тя е прозвучала по-убедително. Чухме повече властта, но тя пък беше в този оправдателно подигравателен жанр, който не е много сериозен все пак.
Водещ:Хващам се за думите Ви. „Чухме какво обиди властта”. А чухме ли достатъчно какво обиди протестиращите, защото всичките бяха обидени. Синдикатите бяха обидени, че се внася по един не до там легитимен начин тази промяна и тази реформа пенсионна. Чухме зърно производителите, че са много обидени, че са зърнари. Същото се отнасяше и за тези, които са в БДЖ. Изобщо това бяха протести или демонстрации на обиди?
Мила Минева: Разбирам тази обида аз и тя е сериозна заявка. Обидени са на Симеон Дянков и няма никакво съмнение в това. И това, което мен ме изненадва – вместо да го изговорим политически и да кажем „Искаме му оставката!”, защото това е политическата обида. Някак си, ако някой те е обидил, ти му казваш „моля ти се да си отидеш”. Някак си не може повече. Защо смятам обаче, че трябва да обърнем сериозно внимание на тази обида? Защото тези последни предложения – властта се държи изключително еднолично, което много ме притеснява. Ако ни предстоят тежки реформи и ситуацията в Европа не е никак радостна, и това го виждаме всички, в такъв случай не може да си позволи някой, независимо кой, да налага решения. Той трябва да се научи да ги договаря, защото ще бъдат тежки решенията и те могат да възпроизведат някакъв ефект само, ако има консенсус за тези решения. В този смисъл няма нужда да сме толкова мъже и да тропаме по масата. Добре е да се научим да говорим, дори да говорим с враговете си, защото тъкмо тях трябва да убедим да ни подкрепят, за да излезем всички заедно. Национално отговорното поведение – много се спекулира с тези думи. Днес е не налагане, а разговор.
Водещ: От голямото говорене по повод протестите се разбра, че има едно голямо сърдене, в резултат на което се появиха и коментарите, на които можем да сложим работно заглавие „Голямото плашене.” А страхът е едно древно човешко оръжие, най-ловкото. С него винаги са жонглирали хората на власт или хората на силни икономически позиции. Тази седмицата се прокрадна допускането, че със страха ловко жонглират и протестиращите. Какви са резултатите от голямото говорене и къде е изненадата? Сега ще коментираме с Радостина Ангелова от „Alfa research”.
Радостина Ангелова: Повишаването на пенсионната възраст някак си не се възприема като решение, което би могло да стабилизира осигурителната система. А българите не успяват да бъдат убедени и да видят действително дългосрочните последствия. Имаме и разбира се една друга съпротива по отношение на самата готовност на хората да се пенсионират по-късно. Тук имаме 2/3 – предпочитат да се пенсионират, когато достигнат пенсионна възраст. Разбира се мен много ми се иска тези данни да ги четем и през един по-социално демографски профил на населението. В страната изобщо има един фолклор, че увеличаването на пенсионната възраст би довело до това хората просто да не могат да се пенсионират, защото поради лошия здравен статус, поради, знаете, имаме и не толкова висока, колкото в Европа продължителност на живот. На практика за много хора ще стане невъзможно изобщо да ползват това, което сега отделят като пенсионни осигуровки. Зад тези данни все още виждаме едни някак си нормални, обясними нагласи и може би е въпрос на това пенсионната реформа от една страна да бъде малко по-последователна, малко по-добре комуникирана и разбира се да бъде и съобразена с това, което е реалността в българското общество. Защото на практика, да, санкциите в една или друга степен биха сработили, но това, което е най-важно е мотивацията. Ако хората вярват в пенсионната система, ако те виждат някак си стимул, действително биха отделяли средства и може би и голяма част от доходите, които в момента не са официални, биха излезли на светло. Въпросът е, че нито работодателите, нито служителите виждат ползите от това. Така че правителството, освен за санкции, някак си много добре да помисли и за стимули. Замислете се, че за всичко друго поведението на хората се води много повече от това къде те виждат своя интерес. Ако тук те не виждат своя интерес и не смятат, че в бъдеще ще могат да получават една достойна пенсия, която да им позволи добър живот и че тя ще зависи от това, което са отделили и са плащали най-почтено, съвсем естествено някак си пенсионната система страда като цяло.
Водещ: Става дума за криза на доверието.
Радостина Ангелова: Да. Криза на доверието, но някак си всъщност мащабите от тази криза на доверието ни оставят в един порочен кръг. Страдат пенсионерите сега, най-вероятно ще страдат и тези за в бъдеще. Разбира се останалите мерки – ограничаване на ранното пенсиониране, получава подкрепа от 35%. Предложението ТЕЛК да се контролира от НОИ- подкрепа от 31%. Да се увеличат самите пенсионни осигуровки – 25%. И вдигане на възрастта на пенсиониране с една година за всички – виждате, 19%. Чисто социологически на мен ми се струва, че комплексът от мерки, който би бил най-работещ в настоящия контекст, е някакъв умерен баланс между стимули и контрол. Да, контрол, но и много повече някак си изграждане на доверие в потребителите. Именно ще направя паралел с банковата система, при всички условности, които разбира се и кризата разбута ситуацията там, но едно доверие, което въпреки сериозните проблеми от периода 96-та – 97-ма – едно доверие, което заедно с усилията на БНБ и разбира се на ТБ се закрепи достатъчно стабилно, така че потребителите на банкови услуги да се чувстват достатъчно уверени в това, че парите им са на сигурно място. Разбира се и фондът, който гарантира влоговете също допринесе за това.
Водещ:Понеже много се заговори за липсата на солидарност. Има или няма солидарност? Какво прозира под данните Ви?
Радостина Ангелова:Ако говорим за солидарност сега, тук ние да си плащаме осигуровките, за да могат пенсионерите да получават по-високи пенсии, тази солидарност не мисля, че е все още толкова силна. Биха могли да се използват и малко по-гъвкави мерки, които младите поколение, които тук и сега се нуждаят от много повече средства, защото имат деца, имат нужда от жилище, осигуровките да бъдат по-ниски. Обратно – когато хората някак си са в по-висока възраст, когато вече се чувстват по-близо до възраст за пенсиониране, да плащат по-високи осигуровки. Може индиректно, чрез част от сивата икономика, това лобиране сигурно се случва, но защо не това да бъде просто един легитимен начин, който правителството да предложи.
Водещ:И така. Ако обобщим социолозите – обидените не вярват. Добър ден и на Цветелина Стоянова от „Хоризонт”.
Цветелина Стоянова: Добър ден и на слушателите на програма „Христо Ботев”.
Водещ: Ами да започнем по новинарски. Снощи имаше тристранка. Днес нещо ново има ли, защото като че ли постоянство липсваше в посланията?
Цветелина Стоянова: Нещото ново, което е старо от снощи, е че поне в БДЖ чакаме нещо да се случи днес. Стачката утре да приключи. Аз пак го оставям под съмнение, защото имаше анонси и че след националния протест на синдикатите нещо ще се случи. 24 часа по-късно то се случи, но не беше в полза на синдикатите.
Водещ:Може би ще изчакаме и тракторите във вторник.
Цветелина Стоянова:Не знам. За тракторите съм малко по-скептична, защото там властта има как да натиска според мен. И с компромати би вадила, и с акции – за мен не са случайни това, което МВР прави с разследвания, които са започнали преди време и точно сега се финализират. Та дори и в БДЖ кой кога крал – за мен е ясно, че това много отдавна се е знаело.
Водещ: Но пък иначе беше подходящ моментът. Всъщност, освен обида и доверие, като че ли никой не обича да говори за солидарност, само че, ако я няма солидарността, каква би била перспективата едни логични аргументи да бъдат чути? Липсваше ли солидарност така, както казва властта?
Цветелина Стоянова: Не. Солидарност има, защото много хора извън синдикалните структури подкрепиха протеста, националния протест. За кой ли път на площада излязоха толкова много хора. Лично аз не очаквах да са толкова много, като знам колко много се мобилизират синдикатите. Този път дори знам, че може би поради финансови причини, са се отказали част от рейсовете. Имало е твърде много заявки на хора, които да дойдат, но всичко това е свързано и с харчене на пари. Просто организирането на една протестна демонстрация струва пари. Синдикатите не са от тези богаташи или поне не могат да си позволят спонсорите.
Водещ: Ще бъдат атакувани. А всъщност имаше ли диалог? Кой разказа стачката? Ето, чухме от Мила Минева, че всъщност стачката са я разказали главно синдикатите, но по-главно и властта.
Цветелина Стоянова: Това бяха двете действащи страни.
Водещ:Няма как друг да я разкаже.
Цветелина Стоянова:Никой не посредничи на този диалог. Никой не каза „Хайде, сега!” Всичко беше малко под натиск. Но то нормално – ГЕРБ изигра своя ход да прибере хората от площада. Не знам дали лидерите на синдикатите си даваха сметка. По-наивни ли са или просто не искат да отидат до край? Но в края на краищата ти ме попита за солидарност.
Водещ:Да. Защото без нея няма баланс. Няма как да има баланс.
Цветелина Стоянова: Значи, солидарността тръгва от собственото мислене на човек. В края на краищата – не сме преди 10 години, когато беше нормално да приемаме – „Аз плащам, за да взима моят баща, моята майка, баба или дядо.” Сега икономическите реалности са такива, че егоизмът в човека надделява. „Защо аз да плащам?” В младото поколение няма чувството на солидарност. То не е възпитано в тези 20 и повече години демокрация.
Водещ:Да де, ама това е модел, който е създаден на тази база. Това е солидарният модел.
Цветелина Стоянова: Това е солидарният модел, но никой не говореше през тези години и не утвърждаваше тази солидарност. Дори в елементарното възпитание много хора, включително и аз си задавам въпроса „Аз ще внасям цял живот. Колко ще ползвам?” 4-5-6 или 7 години в най-добрия случай. Отговорът е много тежък. „Да го правя ли и защо да го правя?”
Водещ: Ами то на такива тежки отговори би трябвало да се дават политически решения, а не икономически. Тук само икономиката олеква.
Цветелина Стоянова: Плюс това медиите имат своя формат. Той не може да изчерпи детайлите в това, което се прави и в последствията. Много е фрагментарно и предвид корпоративните интереси, които защитават – вестниците, ние знаем…
Водещ:Редакционни политики.
Цветелина Стоянова:Да, ние знаем кой вестник на кой е, коя телевизия от къде се спонсорира, на коя гледна точка набляга, коя пренебрегва. И трябва много ловко да превключваш каналите на телевизора и да имаш достатъчно пари да си купиш вестниците, за да събереш целия пъзел. Но примерно аз знам, че за себе си и то на данни, на които стъпват управляващите, че те манипулират данните. Това, дето българинът работел повече, отколкото била пенсионната възраст – ами това е така, защото хората не могат да си направят стажа. Никой не обяснява, че за да се пенсионираш, трябва да имаш възраст и стаж. Но какво като имаш 60 години като не ти стигат 3 години стаж – ами ти работиш тези три години по принуда.
Водещ: Защото няма какво да направиш, разбира се.
Радостина Ангелова: Това, което е за младежката безработица, две действащи мерки, които по никой начин не могат да обхванат този контингент.
Водещ: Добър ден на Веселин Стойнев от вестник „Труд”.
Веселин Стойнев: Добър ден.
Водещ: Протести, коментари, резултати? Това е може би горещата тема на седмицата.
Веселин Стойнев: Ами тя е толкова гореща, че буквално през няколко часа се променят нещата, се променя ситуацията. И като постъпки от страна на управляващите, и като поведение на протестиращите. Да вземе само от вчера до днес какво се случи. Точно петък до събота или от четвъртък до петък. Първо беше предложено с една година да се увеличи пенсионната възраст за трета категория труд. След това се оказа, че това ще бъдат 4 месеца за всички категории. А след това се оказа, че това било лично предложение на премиера, понеже нямало пари в НОИ, но пък после изведнъж намерили тези пари. За това от една година се минало на варианта за 4 месеца. Това са някакви наистина невероятни бакалски сметки по нощите, които никой не може да им хване, така да се каже, дирите. Но ако трябва да разграничим протестите, всъщност те са три типа протеста. Единият е на зърно производителите, другият е на служителите на БДЖ и третият е на синдикатите срещу пенсионната реформа. Най-нелегитимни са тези с обществените протести, т.е. те биха събрали най-малка обществена подкрепа – на зърно производители и на служители на БДЖ. Първо, защото при зърно производителите става дума за преразпределение на пари, на финансиране от европейски средства и от бюджета. И това финансиране отива в зърно производителите. Тази година правителството се сети, че има и други земеделски производители и пренасочи по-голяма част от парите за тях, като в същото време средствата за зърно производителите не се намаляват. Така че техният протест не е особено защитим. Сега, друг е въпросът, че премиерът постоянно се шегува, че това са хора с бентлита. Наистина има много едри земеделски производители и зърно производители. Служителите от протеста на БДЖ също не е особено легитимно от гледна точка на цялото общество. Разбира се хората имат право да защитават работните си места, но протестът за пенсионната реформа е повече от основателен и то не защото такава не трябва да се прави, а тъкмо защото тя се прави по един изключително /…/ начин. На парче, на коляно, със смешни обяснения като това, че, видите ли, изведнъж са намерили едни пари. През цялото време осигурителни експерти, специалисти доказваха с числа, че и при варианта за година, и при варианта четири месеца – никакъв фискален осезаем резултат в близките 1-2 години не може да се очаква, какъвто всъщност беше мотивът и какъвто продължава според премиера да е мотивът за тази реформа, че няма пари в бюджета за 2012. Не може да се прави по такъв начин и защото така не е справедлива, не касае всички. Големият резерв и финансов, а и от гледна точка на справедливост за всички, е тъкмол в категориите за ранно пенсиониране и то преди всичко военни и полицаи, които дори нямат пределна възраст за пенсия. Те имат само стаж, който пък на всичкото отгоре не е задължително да е изцяло на кадрова служба. Т.е. Вие може да работите 10 или 15 години в системата на МВР и след това още 10 години нещо друго и да се пенсионирате на 45, на 47. А в същото време управляващите, чрез групата на ГЕРБ, решиха да увеличат с четири месеца и стажа, и възрастта за пенсиониране на друга част от хората с ранното пенсиониране – така наречените хора, работещи при тежки и вредни условия на труд от първа и втора категория. И сега излиза, че минъорът може да се пенсионира по-късно и да работи още по-дълго, солидарно с всички останали, а полицаи и военни не може. Ето за това тези предложения за реформи са повече от необясними. Освен, ако това не касае абсолютно всички. Пенсионната реформа касае, както сега пенсионираните, така и тези, които ще се пенсионират за в бъдеще, защото в момента плащат осигуровки. Не може на единия ден да се казва едно, на следващия ден да се казва друго и от днес за утре. Това е абсурдно просто.
Водещ:Протестите – това е темата на седмицата. Има ли прилики и разлики в лексиката на тази власт с протестиращите според Мила Минева.
Мила Минева: Протестите се представят така, като че ли са нелегитимни, като че ли едни злодеи отказват да разберат, че някакви неща трябва да се направят и единственото, което можем да направим е или да ги кленим или да им се подиграваме, както направи премиерът със зърно производителите. И това е първият случай, в който аз виждам да се разминава премиер подобна подигравка, да се разминава без бой. Спомняме си по време на учителската стачка, си позволиха в частен разговор – не по медиите, не публично, не в интервю, а в частен разговор между тях, но чут от медиите – Орешарски и Даниел Вълчев, тогавашните министри на финансите и на образованията, да нарекат учителската стачка седянка. И това беше огромен проблем. Медиите го разказаха като огромен проблем. Това е далеч по-адекватно поведение, отколкото да се подминават с насмешка твърденията на господин Борисов, че това са пред коледни тържества. Много е лесно да кажем, че медиите са виновни за всичко. Нали, някак си няма да е честно, няма да е справедливо. Всичко, което го знаем, от медиите го знаем. Никой от нас не присъства директно на тези разговори. Щом знаем някакви неща, че се случват, значи медиите общо взето добре си вършат работата. Аз имам по-скоро друг проблем. Бих обвинила, сега много радикално ще го кажа, бих обвинила пазара. Мисля, че за да тече един разумен дебат и за да може да има артикулирани, не просто, искания, защото от една страна имаме неясни искания, но от друга страна имаме неясни предложения. Аз не знам каква е дългосрочната визия на нито една от предложените реформи. Въобще не знам какво значи думата реформа. Чувала съм я само като съкращаване на средства. За мен, извинявайте, но това съвсем не е реформа. Та за това се връщам – за да тече смислен дебат, той трябва да тече дълго и да бъде доста скучен. Не може в интересно предаване, накъсвано от реклами, паузи на всеки три минути, да протече смислен дебат. Тогава има надвикване. Всички знаят, че няма да им стигне времето, говорят един през друг и се опитват някак си да ни убедят с емоцията си, че са прави. Така демократичен процес не тече. Така тече единствено популистка шумотевица, която е много интересна, много шарена, обаче така не се става. И второ нещо – медиите са виновни все пак за едно нещо. Много често те поставят различни гледни точки и разбира се, че те трябва да представят различни гледни точки. Но понякога говорителите им казват факти, факти, които могат да се проверят. Факти, от които единият от двата е лъжа. Мисля, че работата на медиите, ако не в рамките на самото предаване, то поне на следващия ден, да кажат „Този излъга. Този каза тази цифричка – излъга.” Само ще си позволя да Ви припомня президентския дебат, когато нашите кандидат президенти се хванаха на бас за няколко цифрички. Аз и до сега не знам кой спечели баса. Може би, защото единият спечели поста, но какво от това? Трябва да знаем. Трябва да знаем, че има мнения, но има факти и едни от тях са истина, други не. И това ще ни помогне да си формираме мнението. Защото аз действително вече се обърках с тези милиони и милиарди. Получават ли повече милиони и милиарди за зърно производителите или не получават? Някой трябва да ни каже каква е истината. И някак си това е въпрос, който може да се промени, по който няма мнение. Това е факт.
Водещ: Цветелина Стоянова от „Хоризонт” – да направим една прогноза. Ще излезем ли накрая виновни медиите и има ли чуваемост за проверка на такива факти? Този излъга, онзи излъга.
Цветелина Стоянова: Има как фактите да се проверят, стига да има нормален достъп до въпросните регистри, които се цитират и една цифра или едно число трябва да се постави в един контекст. Така че манипулацията тук може да се окаже, че цифрите са верни, обаче поставени в контекст, който вече не е коректен. Не казвам, че е лъжа – не е коректен. Това е. Властта има достатъчно лостове да манипулира. Властта също има достатъчно лостове да притиска. Въпросът е до колко иска да чуе нормалните хора. Дали медиите ще се окажат виновни – това не е много страшно за медиите. Дори да кажат „Вие сте виновни” аз не мисля, че това е много, много страшно за хората. Но управляващите имат една поза на обидени и не мога да разбера защо, след като те правят каквото си искат. На кого са обидени? На хората, които са ощетени, на хората, които смятат, че трябва тяхната гледна точка да бъде чута? Обидно ли е да чуеш гледната точка на опонента? За мен това не е обида и лексиката на говорене, принизената – така бих я нарекла, като „лумпени”, „кюфтаци” – аз не мисля, че протестиращите обиждат властта по този начин, по който властта ги квалифицира. Лично аз, дори и на протеста, движейки се в мнозинството, в хората, не чух протестиращите да кажат „те са лумпени, идиоти.” Хората търсеха правата си. Имаха своята логика да са на площада. Не всички заради пенсионната реформа – много, защото са недоволни от живота. Учителите искат нормално образование или образователна система, която да им позволява да възпитават. Те не бяха толкова на площада заради пенсионната реформа, защото те имат работа на ранно пенсиониране този учителски фонд. Иска ми се да направя една съпоставка. Миналата година имаше същия протест. В центъра на този протест бяха категорийните работници, техните права. В края на властта Станишев, лятото – пак национална демонстрация за класа. Сега всичко това е обединено в едно – и клас, и пенсионна реформа, позовавайки се на кризата в Европа. Да, това е моментът управляващите да успеят максимално и бързо с минимална съпротива, да го направят – като имат оправдание кризата в Европа. Няма пари. Само че в тази държава преди време също имаше пари и хората бяха също толкова недоволни. Въпросът е, че нито една власт не се концентрира и не каза „Моят приоритет през следващите 2 години е здравеопазването”.
Водещ:Да обърнем обаче въпроса. Кой чува повече аргументите на другата страна? Дали протестиращите или властта в този случай?
Цветелина Стоянова:Властта реагира остро, което означава, че чува. Хората също пък чуват тази остра реакция. Това не е нормална форма на диалог. Сега, има определени моменти, в които се опитва да се снижи градусът на напрежението. Чухме извинение на това, че хората били милионери. Аз не знам защо в България може би наистина думата милионер да е обидна, защото как се правят милионите в България – това е друга тема. Но ако ти ги правиш със светъл и прозрачен бизнес, защо трябва да се обиждаш, че си милионер. Смисъл, в думата „милионер” се влага едно гадно звучене. Ами – да ги няма тези хора! Да няма богати! Всички да сме там.
Водещ: Закон за опазване от думите, може би.
Цветелина Стоянова: Да. Въпросът е какво влагаме в думата „милионер”, защото милионери са и ръководителите на бизнес организациите, които преговарят в момента с властта.
Водещ: Нека за дежурния въпрос за дежурната вина на медиите към отговора да включим и Веселин Стойнев от „Труд”.
Веселин Стойнев: По-философски погледнато , медиите са такива, каквото и всичко в страната. Те нито са по-добри, нито са по-лоши общо погледнато. Но в случая да се изкарват синдикати или медии, или някакви там „лумпени”, както си прави намеци премиера –„ да не дърпам дявола за опашката прекалено много, че в страната има много лумпени”. Ами то и сред управляващите има много лумпени, ако погледнем начина, по който правят реформи – с някакви бакалски сметки на коляно и с кадрили напред назад от единия петък до другия петък. Това, ако не е лумпенщина просто здраве му кажи. Така че медиите не виждам с какво вредят, така да се каже, на управляващите. По-скоро вредят с това, но това е вече друга тема, че медийната собственост също е неясна, че голяма част от медиите са про правителствени. По същия начин става, както се правят и бакалските сметки с пенсионната реформа. Едната вечер си срещу премиера, срещу Бойко Борисов. На следващата сутрин си изцяло с него – нали, такива обрати се получават в българските медии в рамките на едни избори.
Водещ:Ако трябва да сравним медиите и да измерим тяхната степен на корупция, защото тази седмица ние отново се подредихме на опашката по ниво на корупцията. Там ни подреди „Прозрачност без граници”. Та, ако трябва да премерим корупцията в медиите, тя как ще изглежда според Вас?
Веселин Стойнев: Ами, не знам дали можем да я премерим, както не можем да премерим това, което премери „Прозрачност без граници.” Тук наистина това е въпрос на усещане – за тази дума се хвана премиерът. Изглежда парадоксално, че правителството, като поведе борба с корупцията, всъщност докара страната до тази имиджова гледна точка за още по-лоша ситуация.
Водещ:13 места по-надолу.
Веселин Стойнев:Да. По-генерално погледнато пък е по-големият куриоз, че България след като влезе в ЕС, всъщност стана още по-зле, отколкото беше преди това. И по отношение на корупцията, и по отношение на свободата на медиите, има и такива други изследвания. Т.е. когато вече го няма остенът на притискането на целта към присъединяването, всичко това отпадна и някак си ние се успокоихме сякаш почнахме да си живеем, както ни е най-добре, а същевременно европейските институции много, много не се занимаваха с нас, защото сме в периферията и не им създаваме проблеми. Точно както влязохме в ЕС, ние тръгнахме надолу. А колкото до медиите – корупцията в медиите е свързана преди всичко с… Тръгва проблемът от непрозрачността на собствеността. Ако изключим националните медии, т.е. държавно обществените медии и ако изключим някои медии, които се броят може би на пръсти, някои медийни групировки – за всички останали, и в печата, и в електронните медии, трудно може да се посочи кой е собственикът на тази медии, до колко тази медия е печеливша или пере пари, или използвана за нещо друго, но не за чисто комерсиална задача да печели, защото все пак се сещаме, че няма благодетели, които просто издават вестник, радио или телевизия, което да им носи стотици милиони загуби или десетки милиони загуби просто ей така, заради любовта към свободата на словото. Така че от там започва и проблемът с корупцията в медиите и всъщност това е една висока политическа корупция.
Водещ:Ако ние имаме Етичен кодекс, който едни медии приемат, други медии не приемат, какъв кодекс трябва да има властта по принцип, която и да е тя, в отношението си към медиите?
Веселин Стойнев: Всеки може да пазарува медии, буквално, при това част от тях са с държавни пари. Има една банка, зад която стоят държавните фирми. С тези пари се купуват и се издават медии. Ако това е позволено да се случва, няма никакво значение. За каква етика можем да говорим? За какви отношения? Просто от тук тръгва всичко.
Водещ:А до къде стига? До къде може да стигне?
Веселин Стойнев:Ами, както казват руснаците – винаги си мислим, че не може да е по-зле, но винаги се оказва, че може и да е по-зле. В момента медийният сектор в страната е може би в най-лошото състояние от последните 20 години, като качество на продукт, като свобода на словото, като концентрация на медийна власт в няколко ръце. Но нищо чудно да може да има и още по-лоша ситуация на пълна олигархизация на медиите и на пълно срастване на власт и медии.
Знаете ли? Аз пък вече много се страхувам от тази дума „корупция”. Много ме мъчи тя, защото непрекъснато подозираме, че някой, някога, някъде е корумпиран. Разбира се, че колкото повече се подозираме, толкова повече имаме усещането, че корупцията е огромна. Няма никакво съмнение в това. Мисля, че е много хубаво. Аз много се зарадвах на това изследване, защото трябва да си припомним, че това правителство дойде на власт с обещанието да спре корупцията. През цялото време, особено в началото на мандата, ние виждахме едни просвания на корумпирани хора по лица, арестувания, дела бомбастични пак за милиони, милиарди. Мисля, че вече всичките тези нули – нищо не ми оставя в главата от тях. Нямаме нито един осъден до този момент. И мисля, че правителството, нагнетявайки непрекъснато това твърдение за предишните корумпирани, всъщност раздаде доверието в самото себе си. Всъщност ние в момента имаме усещането, че след като много говорят, много ни показват как арестуват някакви хора, а няма осъдени, вероятно и те са част от тази корупция. Така че анти корупционният дискурс няма как да не се върне към властта. ГЕРБ трябваше да го знаят това от самото начало и да не прекаляват толкова много с това. А защо казвам, че ме е страх от корупция? Защото страхувам се, че това ни е много лесно и удобно извинение. Лесно и удобно, за да не кажем „нашата страна е бедна”. Ако искаме да имаме европейско образование, ако искаме да имаме европейско здравеопазване, европейска полиция и т.н. или поне някакво качество, което да ни харесва – трябва да платим повече. А ние хем искаме да имаме качество, хем не искаме да платим за него. И как се оправдаваме? Ами защо да плащаме като така или иначе някой ще го открадне? Страхувам се, че който и да краде, това е бедна страна. Просто парите не стигат.
Водещ: Всъщност Цвети, „доверие” – това, като че ли, е най-големият дефицит? Това е изводът, който можем да направи?
Цветелина Стоянова: Не, тежки решения и тежки реформи са правени и до сега. Значи, връщаме се 12 години назад. Виждаме с колко се увеличи пенсионната възраст, с колко скочи стажът – с много повече, отколкото ни се предлага сега. Така че тогава, когато започваше, никой не знаеше измеренията.
Водещ:Да направим тогава извода, че тези 78% от българите, които не приемат начина, по който се направи опит да се коригира възрастта и да се…
Цветелина Стоянова:Много криминално се случи. Много изведнъж след изборите. Говорехме, че ще увеличаваме всички пенсии, което беше някак си – има пари, не сме зле. Изведнъж какво обърна палачинката? А да поставим ситуацията на България в контекста на това, което се случва в Европа. Навсякъде има стачки и протести. Навсякъде явно диалогът не е толкова качествен и хората трудно приемат или не могат да преглътнат, или смятат, че поне могат да изразят своята гражданска позиция. Обаче не са оплювани според мен така от властта.
Водещ:Но това определено се усеща. Равнището на административната и политическата корупция в България е достигнала най-лошите си стойности от 1999 година насам – сочи годишният доклад на индекс за възприятието на корупцията на „Прозрачност без граници”. Този доклад беше представен в четвъртък и за съжаление за пореден път ние се оказваме на дъното на класацията. Добър ден на Евгений Дайнов.
Евгений Дайнов: Добър ден.
Водещ:Намирам Ви на село. Как изглежда корупцията на село? Различава ли се тя от корупцията в града?
Евгений Дайнов: Тук се виждат безчислените монополчета и картелчета, които си разпределят територии или щото са опрели на гърба на държавата, или защото са се опрели на гърба на някакви мутри. И командват кой от къде ще се снабдява, кой и за колко пари ще продава реколтата си. И /… на хората е нещото, което се превежда като усещане за корупция, но то е много по-широко.
Водещ:А всъщност медиите до колко могат да влияят върху тези процеси?
Евгений Дайнов: Медиите. Медиите не знам какво трябва да правят – да отстояват обществения интерес и да гледат изкъсо какво правят чиновниците и политиците. Това им е работата на медиите. И би трябвало да го правят и до голяма степен го правят, но живея с усещането, че вторачени във важни въпроси като например безобразното поведение на съдебната власт, тази алчност и безпардонност, която те демонстрират – та, вторачени в тези по-видими неща, медиите изпускат наистина какво става надолу по веригата и пропускат да подемат борбата и да я развият срещу това, че България вече не е пазарна икономика. Което има три последствия най-малко. Първото е корупция, защото ти като не си регулираш на пазара отношенията, ги регулират някакви хора срещу пари. Второто последствие от това, че България вече не е пазарна икономика е силното покачване на цените, защото ти като имаш монопол естествено качваш цената. И третото, което се случва и много трябва да се гледа, е че стегнат ли менгемето на кризата, корупцията и монополите, инвестиционните хора един по един се отказват да работят. Това е онова, което тече тук на село. И в другите села на около. Хората един по един се отказват, обхванати за гушата от монополи, рекетъори и корупция.
Водещ:Фактът, че толкова често в медиите се задава въпросът какво променят протестите? Не е ли също едно от многобройните проявления на последствията от корупцията?
Евгений Дайнов:Нито ние – анализаторите, нито медиите успяват да нарисуват цялата картина, така че всеки като я види да кажа „Да, тази картина описва моя живот. Тази картина описва моите проблеми.” И на основата на тази картина правителството започва да взема решенията. Правителството оперира, че намеренията си да се бори срещу монополите и прочее. Но дали знае картината достатъчно, за да направи истински план за действие и дали има волята да приложи този план – това нямам никаква представа. Не забравяйте следното – зад протестите понякога се крият пак монополи и картели. Тези протести са против намеренията на правителството да реформира онези сектори, които останах не реформирани в нашия живот. И тук целта е много ясна. Ако един сектор бъде реформиран, този сектор престава да стачкува, защото този сектор има разум, в този сектор са поставени нещата на здрава основа, а и в този сектор дори да има профсъюзни членове, те не се водят сляпо по профсъюзите в България и нейните членове предимно във не реформираните държавни сектори. В реформираните сектори в училищното образование имат, но Вие няма да видите учителска стачка. Това Ви гарантирам. Този сектор беше реформиран. Т.е. тези протести в момента са против реформите и против обществения интерес, защото повечето не знаят какво значи реформа. Реформа значи някакъв сектор да заработи с по-малко пари. Това значи реформа. Наши пари. Във всяка страна протестите са различни. Ето, в Англия например протестите са на съвсем на друга основа поставени. В Англия протестират срещу това, че цената на кризата се плаща от обикновените хора, а не от онези, които я причиниха със своята алчност и финансовата върхушка. Това са протестите в Англия. Това е в обществения интерес. В Гърция протестите са до голяма степен самоубийствени, защото тя потъва. Тя вече е потънала, само че още за медиите не са видни мехурчетата, които пуска на повърхността. Така че всяка страна има свои протести и свои проблеми за решаване. Някъде протестите са справедливи. На други места не.
Водещ: Кой в България трябва да протестира и за какво?
Евгений Дайнов:Трябва да протестират инициативните хора, които са задушавани в момента от корупция, монополи. Трябва да протестират данъкоплатците, чиито пари потъват безнадеждно в АЕЦ „Белене”, в БДЖ, в „Цанков камък”. Трябва да протестират, ако щете, и гражданите като граждани против липсата на справедливост в страната, защото и в съдебната система, и в милицията потъват огромни средства. МВР и прокуратурата в България са двата сектора, които са най-изобилно финансирани в целия ЕС, а ние срещу това правосъдие не получаваме.
Водещ: Но как би изглеждал един такъв протест?
Евгений Дайнов: В България, слава Богу, всички видове протести вече са минали, така че можем да си избираме. Може да бъде шествие, може да бъде някакъв митинг. Всички видове протести в България много отдавна са приложени и ги знаем.
Водещ:Обаче някой обръща ли им внимание?
Евгений Дайнов:Обръща се внимание, разбира се. Даже прекалено. Поне това правителство понякога прекалено обръща внимание на протестите. Заело решителна позиция да свърши нещо добро за общественото благо, изведнъж се появява някой да протестира и правителството дава заден, което е най-добре.
Водещ:Обективни ли са медиите в отразяването на протестите? Обективни ли са медиите? Цялата картина ли начертахме, Цвети? Ще се хвана с думите на Евгений Дайнов „Инициативни хора, данъкоплатци, граждани”. Отговаряха ли тези, които бяха на площада?
Цветелина Стоянова: Инициативните хора – те не са на площада. Те търсят начин сами да решат проблемите си със собствената си инициатива.
Водещ:И подсилват усещането ни за корупция.
Цветелина Стоянова:Точно така. На площада са хората, които не виждат перспективата. Това е най-страшното. Никой не им казва „Да, ще стиснем зъби две години, обаче след две години, да знаете, ще имаме добро образование, добро здравеопазване.” Аз лично съм готова да платя и по=висока цена за реформата в образованието, само че някой да ми даде гаранция и аз да видя, че след 2 или 3, или 4 години образователната система ще е такава, че тя да възпитава. Бих била готова да платя повече и за здравеопазване. Аз не мисля, че плащам малко в момента. Само че пак чувството на справедливост го няма, защото тези лекарски грешки… В момента лекарите воюват с обществото.
Водещ: Което е нелепо разбира се.
Цветелина Стоянова:Нелепо е. Нелепо е, защото в края на краищата не бива и те да са уплашени. Не бива и хората да са толкова агресивни. Няма я средата.
Водещ:Всъщност е добре да се знае, че медиите е редно сами да си пишат заглавията, сами да си редактират текстовете. А какво значи реформа? Това май е добре да го обясняваме повече. Хубав съботен следобед. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 12.11.2011

Водещ: Цяла седмица бюджетът и финансовите неблагополучия бяха в основата на новините. И с медийна новина ще запомним седмицата – намаленият бюджет на БНР и увеличеният на БНТ. Разбира се тази новина е лоша, защото какво по-лошо от това двете обществени медии да се затворят една за друга? Как изглежда обаче вестникарската подредба на основния дневен ред на водещите заглавия днес? „Труд” – „Брюксел призна – Европа печели от българските гастарбайтери”. „Новинар” – „Телевизорът победи хладилника”. И да не си помислите, че става дума за някакво продоволствие, просто образи. „24 часа” – „Вдигат с по 6 месеца на година възрастта за пенсия”. „Монитор” – „Лютеницата по стандарт”. „Дума” – „И студентите бесни на бюджета.” „Сега” – „Държавата стовари осигурените и плащането на скъпото лечение”. „Стандарт” – „Булки връщат халките”. Това е положението с вестникарския дневен ред. Как обаче изглежда другият медиен дневен ред? Да се върнем на бюджета, защото е очевидно – каквото и да се пише, очевидно става дума за пари. Не знае кой, кога и как е планирал обсъждането на бюджета на отделните борси и в него да се обсъжда в парламентарните комисии в навечерието на 10 ноември, но 22 години по-късно това е един доста формален акт, за това аз се позамислих какво точно се крие зад този формален акт. Само за протокола да кажа – депутатите, които участваха в обсъждането го приеха с 10 гласа „за”, 7 „против”, 1 се въздържа. И ако преди години за култура се отпускаха 0,6% от БВП, то те сега са 0,5%. А победителят – победителят е чиновникът от Министерство на културата. Това пък чух лично от тези, които всъщност правят културата и отидоха да чуят за какво става дума. Преди 22 години не знаехме, че свободата не е еднократен акт. За нея се воюва всеки ден и не със скачане, но пеенето в конюктурен хор е тъпо. Точно това си мислех, докато слушах обсъждането на бюджета. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Поли Петрова, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Едва ли само у нас има финансова криза, едва ли само у нас се мисли за рестрикции на бюджетите на медиите. Това обаче е една малко по-хлъзгава територия, в която нещата трябва да бъдат поставени на някакви принципни основи. Как стават нещата в Европа? Нека да си припомним сега. Чухме го в миналото издание от Райна Константинова.
Райна Константинова:Рейтингът е една чисто математическа категория. Те в важна за рекламодатели, тя е важна за ситуационни анализи. Когато говорим за общественото радио, както и за обществената телевизия, някой път цифрите не са толкова важни. Ако Вие правите една културна програма, не можете да очаквате много високи рейтинги и те никъде не са налични. Обществените медии в този смисъл, както и въобще медиите, са като банките. Те могат да са бедни, могат да са богати. Нямат ли доверие – нямат нищо. И тези хора, които работят вътре и тези хора, от които зависят решенията, трябва да знаят това много добре. Просто като молитва всяка сутрин. А как се запазва доверие? Ами с това, което се нарича качество. Това е истината, точността, надеждност, компетентност, уважение, безпристрастност и т.н. Оригиналност, иновативност, достъпност и увличане на хората. Радиото очевидно има рецепта – нашето радио, българското.
Водещ: Все по-често се случва на международни форуми радио общността да има известни препоръки, които не са поименно насочени към финансовите министри на страните, но на практика са към тях. До колко те чуват тези препоръки?
Райна Константинова:Ами трябва да започнем с това, че управлението, общо казано, на медиите в Европа е прерогатив на националното законодателство. В Европа финансирането на обществените медии е различно. Има такива, които са финансирани от държавния бюджет. Има такива, които са финансирани от лицензионна такса. Т.е. хората плащат, за да ги слушат. И в момента има дискусии кой е трайният модел за финансиране. Ние държим, че лицензионната такса е тази, защото първо – това прави медията независима от политическите сили и второ – защото ангажира самата медия с отговорност пред нейните слушатели. Разбира се в страните със стабилна демокрация, бих споменала тук Холандия и Испания, финансирането е от държавния бюджет. Но те имат три годишни планирания на бюджета, които никоя следваща политическа сила в случай, че правителството се смени, няма да бъде изкушена да намали и разбира се има културата за програмна независимост на медията. В моменти на финансова криза финансовите министри свирят първа цигулка – това е навсякъде. Но те трябва да знаят, че независимостта на обществената медия като барометър на демократичното развитие на една страна е толкова важна, колкото са важни болниците, колкото е важен транспортът, колкото е важна сигурността.
Водещ: И така. До молитвата го докарахме. Булат Окуджава ни помогна. Въпросът е, че нямаме три годишно бюджетно планиране и поради тази причина радиото е с 7 милиона по-малко в бюджета си за годината. Какво значи това? Нека да тръгнем от тук. Добър ден казвам на госпожа Даниела Петрова – председател на парламентарната комисия по култура, гражданско общество и медии. Здравейте!
Даниела Петрова: Здравейте! Много ми е приятно да участвам в обсъждане и споделяне наистина в един много труден момент, когато се намаляват разходите на конкретна медия. Но като цяло бихме искали да споделим задоволството, че макар и малко с 12,95% има увеличение на бюджета за културата, предвиден в бюджета през 2012 година. Бюджетът предвижда съответно приходи и разходи, които разпределя по конкретни направления. Като за 2012 година за функция „Култура” по консилидираната фискална програма са предвидени общо разходи в размер на 391 милиона и 700 хиляди лева, които са 0,5% от БВП. И действително.
Водещ:О,6 са далеч.
Даниела Петрова:Да. Всеки би се радвал, когато тази нуличка, която е пред запетайката…
Водещ: По-скоро цифричката след нея е по-голяма, да.
Даниела Петрова:Да, но към настоящия момент това е, което се предлага.
Водещ:Нека да чуем сега и какво каза опозицията в лицето на господин Петър Корумбашев – депутат от Комисията по култура, гражданско общество и медии. Той беше активен на обсъждането на този бюджет. Здравейте господин Корумбашев. Господин Корумбашев, дали ме чувате? Опозицията я няма. Ще опитаме да възстановим разбира се връзката. Госпожо Петрова, ако имаше три годишно планиране, бюджетно, такова, каквото госпожа Константинова каза, че важи по света за медиите, смятате ли, че щеше да се стигне до това намаляване на 7 милиона в бюджета на националното радио и изобщо как бихте опонирали на хората, които скептично се усмихват и казват „Който не слушка, няма да папка!”?
Даниела Петрова:Ами не бих коментирала по този начин „Който не слушка, не трябва да папка!” Разбира се вече конкретни пера се намаляват. Има намаление не само в този…
Водещ: А кои са конкретните пера, от които е предложено намалението?
Даниела Петрова:Намалението, ще посоча, намалението мисля, че от фонд „Текущи и капиталови разходи”. Но за да бъде по-прецизна сега ще Ви съобщя и цифрите, които са посочени. Бюджетът на БНР в предложения законопроект, който разгледахме в комисията, са 2012 година са предвидени разходи в размер на 44 милиона 165 хиляди и 900 лева. Като съответно те са намалени спрямо 2011 година с 13,66%. Тези разходи, които са представени, са за осъществяване на основните цели на обществения оператор – подготовка, създаване и разпространение на националните и регионалните радио програми. Като съответно капиталовите разходи са в размер на 3 милиона и 900 хиляди лева и те са предвидени за продължаване на технологичното преустройство и обновяването на БНР.
Водещ:Нека сега да чуем и господин Корумбашев. Възстановихме връзката. Здравейте, господин Корумбашев!
Петър Корумбашев: Здравейте!
Водещ:Радвам се, че все пак ще можем да се чуем. И така. Бюджетът беше приет независимо от аргументите, които изтъкнахте.
Петър Корумбашев:Бюджетите така се приемат от управляващите винаги. Независимо от аргументите, които се изтъкват, така че няма някаква различна практика. Но се надявам, че тази практика може да бъде поправена между първо и второ четене. Още повече, че бюджетът на културата беше доведеното сираче две години в бюджета на България. Казвам го на фона на това, че БВП да речем не расте с това темпо, с което се иска, или пък цялостно бюджетът пада. Бюджетът за култура падаше много пъти повече, отколкото националния бюджет. Но сега имаме щастлива ситуация. За първи път, от както е това правителство на власт, почна бюджета за т.нар. функция „Култура” расте и респективно имаме повече пари за Министерство на културата, съответно за театри, за музеи. Макар и да са малко, но все пак единствените функции, които нарастват, са култура и образование. Нараства и бюджетът за БНТ, което също е оправдано, защото нейният бюджет беше драстично орязан две години подред. Но абсолютно неясно – бюджетът на телевизията нараства, а пък бюджетът на радиото спада. Няма някаква логика, която да ни казва, че единият оператор трябва да бъде нагоре, а другият – надолу. Според мен логиката, когато се движи бюджетът е, че или бюджетът на двата оператора отиват нагоре, защото бюджетът расте, или бюджетът и на двата оператора отива надолу, защото бюджетът пада. Абсолютно неясно. В този случай единственият, който е ощетен при това нарастване освен култура, е БНР. В комисията по медии и култура аз не получих отговор от нито един представител на изпълнителната власт, който се е сетил да ореже бюджета на националното радио с 7 милиона. Според мен това не е свършено от Министерство на културата. Аз разговарях със зам. Министъра Митко Тодоров. Той каза, че изобщо нямат отношение по процедурата по формиране на бюджета на националното радио. И според мен някой чиновник от Министерството на финансите е драснал и е казал телевизията нагоре, радиото надолу.
Водещ: Госпожо Петрова, дали ще научим наистина кой все пак е предложил бюджетът на националното радио да бъде с 7 милиона по-малко?
Даниела Петрова: Вижте, аз не мога да посоча точно кой.
Водещ:Да, всички питаха да обсъждането. Никой не отговори.
Даниела Петрова:Тъй като представители на Министерство на финансите казаха, че не е участвал пряко в изготвянето, а само в представянето на бюджета. Така че бюджетът в крайна сметка преди да влезе в Народното събрание, той минава през Министерски съвет. Т.е. авторът на бюджета е Министерството на финансите.
Водещ:Имате ли притеснения на фона на прогнозите, които правят от EBO, че пред радиото има бъдеще. Разбира се те го чертаят цифрово, хибридно, разпространяващо се на различни платформи. Но имате ли усещането, че в резултат на орязването на този бюджет БНР няма да се впише и ще бъде по-скоро в графа изключения, отколкото в друга графа?
Даниела Петрова: Ами не бих счела, че трябва толкова крайно и бързо да се изказва човек. Все пак това не е окончателният бюджет. Надяваме се между първо и второ четене да има предложения, да има преосмисляне дали цифрата да бъде 7 милиона. Дали съответно радиото също предполагам може да търси варианти, ако се запази това намаление по какъв начин би могло да се справи, защото човек, когато разполага с бюджет, ясно е, че той трябва да смени някои от приоритетите му. Но аз не смятам, че към настоящия момент трябва да се дават такива съвети, още повече, че медията…
Водещ:Ние задаваме въпроси все пак, защото знаем как стават нещата.
Даниела Петрова:Но смятам, че наистина трябва да се получи едно разумно обяснение, логично и аргументирано, защо точно 7 милиона. Ако действително се отчита, че голяма част от технологичното обновление и част от етапа на цифровизация е свършен, то смятам, че към настоящия момент има още доста какво да се наваксва и всъщност едно такова намаляване на бюджета на БНР съответно би довело до задържане на процесите.
Водещ: Разбира се далеч по същественият въпрос е какво ще се случи със свободата на словото обаче при това положение, защото всички знаем как се получават нещата.
Даниела Петрова: Надявам се да не намери вариант.
Водещ:Господин Корумбашев?
Петър Корумбашев: Вижте, въпросът за свободата на словото в България ще се реши.
Водещ:В какъв смисъл се реши? Аз съм пропуснала.
Петър Корумбашев:А, ами Вие сте пропуснали. Ами да Ви кажа как се реши. Има две сериозни издателски групи, които доминират. Едната е телевизионният, другият е вестникарският пазар. Само радио пазарът между другото не е решен по този начин. И тези две сериозни групи работят изцяло в полза на управляващите. Ако случайно не сте забелязали да Ви го кажа. Примерно има вестници, които две години публикуват материали и не са публикували нито един критичен материал за правителството. Да речем – нормално ли е от 100 статии, 100 да са „за” правителството? Да приемем, че е нормално 90 да са „за” правителството, а пък в 10 да има някаква лека критика на фона на участниците в управлението.
Водещ: Разбира се.
Петър Корумбашев:А иначе да Ви говоря по отношение – но ако не сте го забелязали, може би само аз съм го забелязал. А иначе да Ви кажа – по отношение на бюджета на радиото. Вашият бюджет тази година е предвиден да бъде на нивото на 2007 година приблизително, само че разликата е, че националното радио произвежда 16 600 часа повече от програмата за 2007 година. Плюс това, че отива към дигитални програми. Плюс това, че например му е възложен и нов лиценз за сценарий на национална програма като в Бургас. И съставянето на бюджета на националното радио, в случая от Министерството на финансите, е в противоречие със закона за радио и телевизия, където се казва, че бюджетът се формира на база на произведена продукция. Така че Вие, ако Вашата продукция е нараснала с 16 600 часа в сравнение с 2007 година, бюджетът просто не може да бъде същият. Така че дори Министерството на финансите се беше постарало да спази закона за радио и телевизия, щеше да има такъв бюджет. Освен да кажа, че ние с моя колега Петър Данаилов говорихме днес и със сигурност ще внесем предложение между първо и второ четене за актуализиране на този бюджет, така че той да съответства на това, което е записано в закона за радио и телевизия.
Водещ: Ами и госпожа Даниела Петрова каза, че има известни надежди, че би могло нещо да се случи между първо и второ четене. Нали така, госпожо Петрова?
Петър Корумбашев: Аз съм готов да съдействам и на госпожа Петрова заедно да отидем на разговори в Министерството на финансите и да изясним как се е получила тази промяна в бюджета, защото, както разбирам, и госпожа Петрова не е била в течение. Аз дори с лека ирония в Комисията по /…/ националното радио то да си е предложило бюджета тази година. Но се оказа, че не е точно така. Така че съм готов и заедно с госпожа Петрова да проведем този разговор с Министерството на финансите, за да внесем и едно обосновано предложение за увеличение на бюджета, за да не се държим като на сватба – кой колко дарява. Да бъде финансово обосновано с оглед на държавните задачи, които се възлагат на националното радио.
Водещ: Колко далеч сме от европейските стандарти, които в началото и двамата чухте, за едно тригодишно бюджетно планиране? Пък защо не и за такси? Чу се препоръката на СЕМ, че е крайно време да има нов закон за радиото и телевизията.
Петър Корумбашев: Аз 10 години чувам, че трябва да има нов закон за радиото и телевизията.
Водещ:Е, то всички чуваме.
Петър Корумбашев: Да, това не е заслуга специално на това правителство. Така например не се реши, когато се прави бюджетът на националното радио и националната телевизия, за мен те наистина са държавни, тъй като тяхното наричане „обществени оператори” звучи добре, но те биха били обществени, ако наистина се финансираха от такси. Вие знаете, че няма разбирателство в обществото по това, че те трябва да се финансират от такси. Нито едно правителство до сега – включително и сегашното, не е посмяло да го направи. Тъй като хората ще го приемат като един допълнителен данък. Неслучайно няколко пъти са излизали публикации за данък телевизор, знаете. Или за данък – радио.
Водещ:Ако трябва да внеса още малко европейски ориентир – да Ви кажа, че словашкият парламент е приел закон, който ще отмени таксата телевизия заради кризата. И изобщо това се случва и в Япония. В Германия преходът от аналогово към цифрово телевизионно излъчване е почти завършен. Само във Великобритания ще се вдига таксата за телевизия, тъй като BBC ще предлага още нови услуги. Госпожо Петрова и Вие да кажете перспективата за един нов закон за радиото и телевизията. Дали би могъл да направи подобни обсъждания и изключения?
Даниела Петрова: Мисля, че приемането на бюджета, т.е. сключването на финансовата /…/ вече трябва да се мисли за стартиране отново на работата на работната група, която се занимаваше с изготвянето съответно на основните параметри – философия, принципите и проблемните въпроси, по които смятам, че достигна до определен консенсус или съответно се формираха по две позиции – „ЗА” или „ПРОТИВ” решението сливане на оператори, респективно финансиране, такси и т.н.
Водещ:Сливане на оператори имат в предвид сливане на БНТ и БНР ли?
Даниела Петрова:Да. Дискусията по този проблем е въпрос, който не е спирал – в този смисъл казвам, че на този етап няма такова решение, но иначе такъв спор, който се водеше по време на общественото обсъждане, съответно плюсове, минуси – надявам се, че трябва да се започне отново работа и да могат да се /…/този нов медиен закон. Той трябва да стане факт.
Водещ: Мисля, че всички биха били печеливши, ако между първо и второ четене БНТ и БНР съумеят да не се скарат. Аз съм сигурна поне що се отнася до колегите, че ние такива неща не правим. Но в крайна сметка за обществото наистина е важно двете обществени медии да бъдат в добри отношения и да не бъдат поставяни на рискове. Предполагам, че постигнахме консенсус по този въпрос поне?
Даниела Петрова:Да и аз също бих се радвала да се прояви здравият разум. Да не се конфронтират двете медии, защото те имат съответно една и съща задача.
Водещ:Обществена функция, да.
Даниела Петрова:Обществена функция, но същевременно се различават по начина на предлагане и изпълнение на тази функция.
Водещ: Господин Корумбашев?
Петър Корумбашев: Аз като човек, който е работил на БНТ много години и така да се каже може да се каже, че това е моята първа любов в медиите. Винаги гледам със съжаление сега на съдбата на националната телевизия. Тя за съжаление много отдавна загуби своята лидерска позиция. Между другото това е нещо, което е различавало БНР. Независимо от това какво се случва през годините и либерализацията на медийния пазар, това трябва да се отбележи много ясно. БНР запази своята делегираща позиция. Т.е. запаси и като пазарен дял, и като авторитетен източник на информация. Аз и до ден днешен – за мен най-уважаваните новини, които получавам специално аз, като слушател, са от БНР. И сега за награда БНТ, която се намира в незавидно положение, може би вече в 10-та по рекламни приходи и по гледаемост, и се увеличава бюджетът, а пък националното радио за награда за това, че е пазарен лидер – му се намалява. В никакъв случай не трябва да се разглежда това, че едни 7 милиона, които са отишли към телевизията едва ли не са взети от радиото. Според мен няма връзка между двете неща. Просто и на двете медии трябва да бъде увеличен бюджетът, защото ние първо трябва да стигнем до това, за което говорихме – формулиране на държавна политика, която трябва да се провежда в тези две медии. Неслучайно попитах по време на заседание на комисията защо ние вече нямаме щатен кореспондент в Кърджали на БНТ.
Водещ:Вече са Ви отговорили, че имат.
Петър Корумбашев:Не, нямат.
Водещ:Даже са Ви казали и колко пари е взел за последния месец.
Петър Корумбашев:Знаете ли колко взима колегата в Кърджали? 350 лева. Ако Вие можете да живеете с 350 лева в Кърджали – радвам се за Вас. За разлика от това, от три години там има кореспондент на ТРТ и се питам защо например българските турци трябва да получават своите новини от кърджалийския кореспондент от ТРТ, за не от кърджалийския кореспондент от БНТ? И се питам това национална политика ли е?
Водещ:Може би е дошло времето да направите едно „Куку” в радиото.
Петър Корумбашев:Ами не, като гледам как се развиват нещата е абсолютен „ever green”, даже бих казал, че може да бъде, то беше един път в седмицата – сега вече може да бъде и всеки ден. Въпросът е извън шегите, в които живеем – правим ли животът на хората по-добър и в частност правим ли нашите медии по-успешни? И с това искам да кажа, че националното радио показа една устойчивост. Между другото в националното радио винаги е имало една по-висока нотка на революционност. Аз го казвам като човек от БНТ.
Водещ:Има, да.
Петър Корумбашев: Помните „Let it be”от 1996. Да, много хубаво – по времената на Виденов.
Водещ: И не само по времената на Виденов. По всички времена Ви го припомняхме.
Петър Корумбашев: И се надявам да го има и сега. Обаче, за да го има това, в момента просто се провежда политика, която има по-приятелски разпределения на третата към медиите, които се държат по-приятелски към правителството.
Водещ:Ами, разчитаме на прогнозата, която направихте и двамата, че може да има промяна между първо и второ четене. Благодаря на председателя на парламентарната комисия по култура, гражданско общество и медии – госпожа Даниела Петрова и на депутата от БСП Петър Корумбашев. Добър ден сега казвам на Евгений Дайнов. В тези условия как ще се развие в бъдеще свободното слово?
Евгений Дайнов: Свободното слово е в доста странно положение в момента. Значи, Корумбашев е прав. Ако погледнем вестниците, там има системно недопускане на цялостно отразяване на това, което се случва, защото неудобни или критични неща просто не стигат до страниците на основните вестници, които формират така вестникарския климат. И човек, ако чете само вестници, на груби лъжи няма да се натъкне предполагам, но светът, в който ще започне да живее, няма да има много общо с реалния свят. Защото ти, като отрязваш неудобни неща, публикуваш само удобните, стигаш до създаването на виртуална реалност и накрая, опитвайки се да живеят хората в тази виртуална реалност, а политиците са много бързо заживяващи. Като видят хубаво огледало да ги отразява и хоп – казват „Това е реалността” Падаш по нос. Да не говорим, че с това затягане на медийния климат се появяват и това, което наричаме подмяна на дневния ред. Днес е фрапиращо това, което гледаме по вестниците. Министърът на здравеопазването попада на първа страница, защото акуширал бебе. Чакай сега! Това е класическа подмяна на действително с реалити шоу. Неговата работа на министъра на здравеопазването, не е да шества по вестниците и по медиите, а да прави здравната реформа, за да спасява живота и здравето на 7 милиона българи. Вместо това той какво прави? Изражда едно бебе, за да попадне на първа страница. И това е класическа подмяна на дневния ред на обществото. Тези неща винаги се плащат. Всеки, който го е правил – пада. Спъва се на равно място и пада, защото не вижда за какво става дума. Защо го правят и сегашните? Управлението на ГЕРБ не открива топлата вода. Такива неща и преди са правени. Удивителна провинциалност в момента се прави и виртуалната реалност, която се изгражда, е толкова подвеждаща самите тях, че те сами ще се спънат много бързо.
Водещ: Останете с нас. Ще продължим след малко да говорим за дневния ред на медиите и възможността на дневният ред да бъде такъв или онакъв спрямо бюджета. В един доклад, който излезе през тази седмица, който изследва възможността чрез етичните кодекси да се подпомага работата на журналистиката, та един от изводите в този доклад е, че подкрепяните от правителството медии са застрашени от авто цензура. Но и със самите закони се налагат ограничения на самите журналисти и етиката отива на заден план. Та, каква е връзката между бюджета и желанието от всеки един работещ журналист достоверност, честност, баланс, достоверност, прозрачност? Господин Дайнов, какво се случва с тези неща?
Евгений Дайнов: Ами, най-добре би било да е като в Англия – хората пряко да се плашат. Или както обществената телевизия в Америка – като искаш обществена телевизия, плащаш такса. Това по чудо е невъзможно да се случи в Източна Европа по ред причини.
Водещ:И в интерес на истината в цяла Европа се намаляват таксите, а само във Великобритания се увеличават.
Евгений Дайнов:Защото от там е тръгнала цялата история. Там са оцелели. Знаете ли, много неща в България, които не са само български, опират до добра воля на властимащия. Ако имаш добра воля – примерно даваш бюджет на радиото. Ти имаш добра воля. Ти си достатъчно умен, вече такива често срещаме в нашите управляващи, да знаеш, че обществото, ако е обслужвано добре от една обществена медия, то е по-стабилно и по-развиващо се и следователно ти намалява твоята работа като управляващ. Ако нямаш добра воля или си някакъв примитивен тип от крайните квартали, си мислиш, че това е твоя рупор – аз плащам, аз поръчвам музиката. Което между другото е българска поговорка. Няма английски еквивалент.
Водещ:Не няма.
Евгений Дайнов: Ти плащаш за концерт. Плащаш, за да отидеш на концерт на Rolling Stones, но Rolling Stones решават какво ще изсвирят – не решаваш ти.
Водещ:Но от друга страна и много трудно се превежда на английски.
Евгений Дайнов:Да, ами защото няма такова нещо. Отиваш на Rolling Stones, плащаш огромни пари, ама те ще решат какво ще свирят. Спомням си в едно от добрите правителства, няма да кажа преди колко години, защото ще се сетите. Абе, от добрите правителства на България, един от вицепремиерите на масата в ресторант гледаше новините по Държавната телевизия в 8 часа и се развика „Кой реди там новините? Я ми го дайте по телефона!” Това не се прави. Това не ти е твой рупор. Значи това не са твои пари. Както сега се казва, примерно казвам „Аз плащам – аз давам”, ама не даваш ти – аз давам!
Водещ:Така е. Всички даваме.
Евгений Дайнов:Срещу което аз не искам обществените медии, които аз издържам да са рупори на някой друг човек. Аз искам това да са моите рупори. Те да ме представляват мен.
Водещ:Как обаче тези 7 милиона по-малко ще натиснат копчето и ще сработи пусковият механизъм на авто цензурата според Вас? Има ли такава реална опасност, макар че с Вас не за първи път, говорих Ви все пак на територията на Драган Цанков четири някъде успява да се поскрие?
Евгений Дайнов: Това с зависи от всеки човек. Наистина тук Корумбашев беше прав като каза, че свободомислието, т.е. революционност го нарежда в тази сграда на държавното радио, на общественото радио винаги искрата на революционността е била по-силна, отколкото горе долу във всички други обществени институции. Това е до лично решение – дали, когато се погледнеш сутрин в огледалото ще се уважаваш или няма да се уважаваш.
Водещ:Харесах маската на не съвсем казващ истината човек.
Евгений Дайнов:Нещо, което много от българите и българските политици не разбират, че в основата на човешкото общество е достойнството. И ако нямаш достойнство, ти не можеш да се уважаваш. Ако нямаш достойнство ти ставаш маймуна, която търси от някъде да открадне банани. Така че то си е винаги до лични решения. Аз винаги се чудя. Аз съвсем сериозно друго се чудя. На фона на частните, така наречени независими медии, наистина с всичките си проблеми БНР е в пъти по-свободолюмислещо, в пъти. И мен ми е жалко и печално. За вестниците говорихме сега, да подпукаме и частната телевизия. Мен ми е жалко и непонятно как качествени и достойни хора толкова лесно се плашат от самата възможност да има сянка на опасност за тях. Във вестниците говорим за авто цензура. В българските вестници има авто цензура. Отгоре се наддават някакви, да речем, доста широки правила като например при предишните собственици на „Труд” и „24 часа” имаше /…/ „Не пипайте Георги Първанов”
Водещ:Е, Вие нали там не можехте да публикувате?
Евгений Дайнов:И сега не мога.
Водещ:А, и сега не можете.
Евгений Дайнов:Сега на мога, защото има и друго /…/ „Не закачай хора, които двете им имена започват с еднакви букви!” Но това е широка /…/. Но вътре вече започва едно, на всяко долно ниво самите журналисти си стесняват параметрите за възможна свобода. Защо го правят – аз това не мога да разбера. Наистина не мога. Значи да се върнем 22 години назад. Нас беше ли ни страх като връчвахме петицията на 3 ноември за Рила /…/ парламента? Беше ни страх, насирахме се от страх.
Водещ:Няма човек, който да не го е страх.
Евгений Дайнов:Ама бяхме там. Ама ние се насирахме от страх, защото те бяха отворили „Белене” вече отново. Можеха какви ли не неща да станат.
Водещ:Така е безспорно.
Евгений Дайнов:А сега какво ще им се случи, ако не ги е толкова страх? Аз това не разбирам!
Водещ:Ами хладилникът ще остане празен.
Евгений Дайнов:Нито в „Белене” ще ги пратят, нито ще изчезнат, нито ще ги отровят с полоний. Аз не разбирам.
Водещ:Хладилникът ще остане празен.
Евгений Дайнов:В цялата българската история на България няма нито един човек, умрял от глад. Това е единствената европейска страна, която е изградена върху следната философия – обяснява ми баба ми, която беше автентична селянка. Беше ходила една година на училище. Философия в България е следната – всички да имат какво да ядат. За това тук не бива да има страх.
Водещ:Пресилена ли би била хипотезата, че по този път традиционните медии ще бъдат убити, защото само след малко ще имаме възможността да чуем какво мислят пък хората, които са на възрастта на промените в България и искат да учат журналистика? Те разсъждават по съвсем друг начин. Та, пресилена ли е тази хипотеза, че това е равносилно на убийство на традиционните медии?
Евгений Дайнов:Вижте, вестниците, така наречени вестници, които отдавна не са големи, но така наречените големи вестници бавно и мъчително се самоубиват вече 10 години, както направи това СДС за жалост. И по същия начин, бавно и мъчително, без да било видима причина се самоубиват и този процес на самоубийство започна, когато дойде Царят.
Водещ:Липсата на свобода на словото е авто имунно заболяване. Така да кажем.
Евгений Дайнов: Дори Царят каза „Долу политиците! Всички покрай мен! Долу партиите!” И те започнаха да му пригласят. Е, как може да имаш вестник без политика? Няма такова нещо. И тогава им се сринаха тиражите наполовина, с това още наполовина, с това още наполовина, а сега още наполовина. Т.е. с всяка крачка към своето загиване поради собствения си страх и слагачество към властта, тъй като виждат, че им падат тиражите, правят още една крачка в посоката на слагачество към властта, при която тиражите им падат пак. Т.е. бившите големи вестници в България загиват. Да, това е така. Ама сами си я избраха тази съдба, не съм ги карал аз. Напротив – тичах да ги предупреждавам по царско време главните редактори. Викам : „Абе, хора, как може да има демокрация без партии? Как може да говорите, че двуполюсният модел трябва да бъде сринат, за да се съберем покрай Царя? Как може всички целите Ви да станат на сапун заради братовчеда на Царя?” То не беше пунш, принцеси, принцове, барони извираха от всякъде. Вестникът е политическо животно. В момента, в който престане да бъде политическо, умира.
Водещ:Какво мислят колегите, които тепърва ще станат журналисти, но за сега учат, на 10 ноември отидох във факултета по журналистика и чух много интересни неща. Останете с нас. Ще ги чуете и Вие след малко. Нямаше по-подходящ ден тази седмица да отида и да проверя във факултета по журналистика какъв е дневният ред на тези, които искат да бъдат журналисти утре и ще диктуват медийния дневен ред в другиден. Това пък да го имат в предвид политиците, ако им остава време да слушат радио. Та, във факултета по журналистика се срещнах с докторанти, които са връстници на промените в България. Какво те мислят?
Елена Петрова: Аз се казвам Елена Петрова. Уча международна журналистика. За “Wikileaks” – какво е “Wikileaks”? “Wikileaks” разпространява секретна информация и твърди, че тя е достоверна. Секретна информация, в смисъл такъв, че тя разшифрова грами, които се изпращат от посланици, например от правителството на САЩ. Тези грами обаче са публикувани в точно определени вестници. Единият вестник е „Guardian”. Доколкото знам и доколкото съм чела книгата на “Wikileaks”, която беше преведена на български от мои познати колеги преводачи и аз имах удоволствието да я прочета, Джулиана Санч се е срещнал с петимата главни редактори, с главният редактор на „Guardian”, на испанския „El mondo” май беше. За другите имаше и френски със сигурност. Имаше и още два вестника, за които просто не мога да се сетя в момента, но той се е срещал предварително с тях и са се договорили за информацията, която той ще им предостави и те съответно ще я публикуват. След което избухна скандалът и се заговори за информацията изобщо като достоверност, като достояние на хората. Журналистиката какво предлага? Т.е. има информация, която е строго конфиденциална и следователно достъп до нея имат точно определен кръг от хора. Има въпроси, които ние си задаваме от типа на „Трябва ли да се знае такава информация от всеки гражданин да кажем на Република България, ако със сигурност има и трябва ли да бъде достояние такава информация?” Защото какво би се случило?
Водещ: Какво мислите за журналистите в картончета? Важно ли е кой говори?
Елена Петрова: Да, важно е кой говори, но още по-важно е какво говори и как го казва. Т.е. забелязвам тенденция в журналистиката, че повечето новини са по-скоро повърхностни. Те не се задълбочават в същността на проблема. Има много…Много рядко съм срещала… Разбира се тези чисти коментари и анализи например на Димитър Иванов – следя го всяка сряда, рубриката му във в.”Сега”. Разбира се имам критики към него, но като цяло за вестника, въпреки че претърпях критика относно този вестник защо го чета поради факта, че той е червен. Просто не подобава на младо момиче като мен да чета такива неща. Аз смятам, че трябва да имаш различен поглед върху нещата. Просто, за да можеш на базата на най-различни менения, да си изградиш свое собствено такова и да можеш да го отстояваш.
Елена Кирова: Елена Кирова, Втори курс, „Международна журналистика” – магистърска програма „Международна журналистика”.
Водещ: Колко пъти тази вечер на 10-ти ноември споменахте 10-ти ноември тук? Присъства ли тази дата като някаква отправна точка при научаването на каквото и да било?
Елена Кирова: Не мисля, че е често споменавано по принцип, на който и да е 10-ти ноември, която и да е година т.е.
Водещ: А какво не казаха журналистите днес, на 10-ти ноември, 22 години по-късно?
Елена Кирова: Ами може би няма ясен отговор дали наистина има демокрация в момента в страната. Не знам дали журналистите казват, но мисля, че на много хора не е ясно, че всеки сам за себе си трудно си отговаря дали има демокрация или не.
Водещ:Експертите често казват, че не журналистите пишат заглавията. Кой пише заглавията днес?
Елена Кирова: Публицистите може би.
Водещ: А кой чете тези заглавия?
Елена Кирова:Е хората ги четат. Мисля, че масата ги чете.
Водещ:Как се четат днес вестници? Преди 10-ти ноември се четеше предпоследната страница, прогнозата за времето, резултатите спортните и толкоз. Днес как се четат вестници?
Елена Кирова:Аз всичко правя на обратно обикновено и не ги чета така. Понеже политиката ми е все пак по-интересна от спорта и от времето, аз лично започвам по нормалния начин. От пред назад, но действително много хора около моите познати започват отзад и спират до там. Поне мисля, че има доста хора, които спират до там – времето и спота.
Водещ:Какво е цензурата?
Елена Кирова: Цензурата е нещо, което в България присъства все по-застрашаващо.
Водещ:На какво прилича цензурата?
Елена Кирова: Бръмбар.
Водещ: Важно ли е кой говори?
Елена Кирова:Винаги е важно кой говори.
Водещ:Ясно ли е днес кой говори?
Елена Кирова: Не. Мисля, че не.
Водещ:Какво би станало, ако стане ясно кой говори тогава? Какво би се променило? Би ли се променило доверието, отношението?
Елена Кирова: Ами по-скоро мисля, че да. За голяма част от хората, ако стане ясно кой говори, мисля, че отношението би се променило. Със сигурност и доверието. Да.
Водещ:Какъв коментар или репортаж, или интервю за 10-ти ноември ще направите сега?
Елена Кирова: Бих попитала хората дали живеят в една демократична държава днес. Може би повечето биха казали, че не е така или, че поне това, което е в момента, не е демокрацията в нейния пълен смисъл. Така, както го разбират, че трябва да бъде. Аз имах един преподавател, който винаги казваше, че няма демокрация, а има анархия. Ако приеме, че сме минали демокрацията и сега има анархия в резултат на това, може би под някаква форма има и демокрация.
Водещ:Гневни има ли?
Елена Кирова:Гневни хора? Да.
Водещ:Какъв репортаж или интервю, или коментар за 10-ти ноември, ако сега дам камера, микрофон или там…
Студентка:Бих направила първоначално,ако имам възможност и време, ретроспекция на събитията от тогава и сега. Какво се е променило, какъв напредък имаме или напротив – нямаме. Какво смятат хората, т.е. оправдани ли са очакванията им. Какво са очаквали и всъщност какво се е случило. Има ли го ефектът на излъганото очакване, защото според мен го има и то до голяма степен за голям процент от хората.
Константин Христов:Константин Христов се казвам. Следвам „Международна журналистика” и „Международна сигурност” магистратури. Завършил съм политология.
Водещ:А кога ще ставате президент?
Константин Христов:Ами, президент имам право от Конституция след 40 години, ако все още имам желание, защото малко по-малко се изпарява като се сблъсквам с реалността. Тук ще бъде, да. Абе, Путин май още няма да е слязъл от стола в Русия.
Водещ:Ама това е съвсем сериозно или това е някаква шега колегиална, помежду ни?
Константин Христов:Едно време може би беше сериозно. Вече е по-скоро в рамките на шегата, защото имах шансът да се срещна с такива хора и разбрах, че това не е мястото за мен.
Водещ:Какъв е бил сблъсъкът с реалността, който Ви е отказал?
Константин Христов:Преди известно време бях във Външно министерство и работата там беше от една страна скучна, от друга страна практиките, на които станах свидетел, не ми бяха особено присърце. В момента се занимавам с журналистика и занапред може би ще продължавам да го правя, защото ми е приятно. Приятни хора. Работата е много интересна.
Водещ:Какъв репортаж, интервю или коментар за 10-ти ноември ще направите?
Константин Христов:10-ти ноември е една много светла дата за младото поколение, която последва 9-ти ноември, която е една още по-светла дата за цяла Европа и целия свят. Това е моето мнение с цена да претърпя демонтаж.
Водещ:Ама това също беше отдавна.
Константин Христов:22 години.
Водещ:Къде има частица от Берлинската стена в София?
Константин Христов:В София има пред НДК, но има и в доста други държави. В София трябва да сме горди, че част от социализмът все пак се е запазил под формата на едно парченце скала.
Водещ:Само не разбрах какъв ще е материалът за 10-ти ноември.
Константин Христов:На първо място искам да отбележа, че промяната от един начин на живот, от един режим в промяната на друг. Много хора може би на моята възраст, може би и аз съм от тях, но не можем да направим тази разлика, защото не сме живели и в двата режима.
Водещ:Свободата или саламът?
Константин Христов:Абе свободата е хубаво нещо, но без салама ще е малко трудно да се живее.
Водещ:Как се решава тази дилема от журналистите днес?
Константин Христов:Ами чувам, че много критично се гледа на тази дилема, защото от една страна това са неща, които не могат да се съпоставят малко или много. Едното е материално – другото не е и не е хубаво така да се говори, че едното може да замести другото. Смисъл и двете са важни сами по себе си, обаче свободата е нещо, за което хората са се борили с години, с векове преди нас. Преди саламът въобще да съществува така или иначе. Така че въобще според мен не би трябвало да става въпрос за сравнение.
Водещ: Може ли свободното слово да вземе в салона на политиците или просто да ги лиши от възможността да го разпределят на порции, господин Данов, и изобщо има ли криза на политическия PR? Защото тръгнахме от тази снимка „министърът изражда бебе”.
Евгений Дайнов: То пак е до достойнство. Томас Джеферсън го е казал много отдавна и изключително правилно – „Който, за да получи временна порция сигурност, жертва свободата си, не заслужава да има нито сигурност, нито свобода и доста бързо ги губи и двете!” Значи саламът извира от свободата. Ако нямаш свобода, нямаш и салам. Ние много добре помним как през социализма нямаше свобода и саламите бяха кът. Да не говорим за някои други по-луксозни неща като чесън, леща и подобни, които бяха изчезнали.
Водещ:Дали сега не сме в позицията на хора, за които кът и дефицитни са свободата на словото?
Евгений Дайнов: Към свободата дори професионални гилдии като журналисти и политици – към свободата българите имат лекомислено отношение. Те не я оценяват, типично българско е пак „Свободата не се яде!” Лекомислено е отношението, тъй като свободата трябва да се поддържа всеки ден и като отслабиш малко усилието, тя избледнява и загива, и става нещо друго. В България не се полагат достатъчно усилия да се поддържа тази свобода и това го виждаме. Та се върнем на въпроса за политическия PR. Пак го виждаме. Особено от Станишовото правителство и сегашното как търсят лесното, как подменят многообразието на мнения и гледни точки с опит това всичкото да бъде вкарано в удобно русло чрез това, което смятат, че е PR. Значи PR е доста сложно нещо. Не е баш това, което си мислят Станишев и Бойко Борисов, но в техните глави PR е „не допускаме лоши новини”, „хубавите новини ги увеличаваме” и „когато някъде имаме проблем, вадим човешко лице да умилиме хората”. Примерно „нямаме никаква идея какво да правим със здравеопазването, вадим обаче министъра като един добър човек, който изражда бебета”.
Водещ:Е, добре де, но това го имаше и преди 10-ти ноември.
Евгений Дайнов: Е, тогава всичко беше по-брутално. Беше много по-брутално. Те са принудени да прилагат PR, защото не могат да върнат онзи контрол. Все пак излязохме от онзи контрол. Онзи контрол, при който ние не знаехме колко е бюджетът на държавата, камо ли да го обсъждаме, камо ли да имаме мнение по въпроса.
Водещ:Сега поне го обсъждаме.
Евгений Дайнов:Сега поне го обсъждаме. И тези неща да обречени, но въпросът е друг. Когато нямаш свобода – нямаш салам. Колкото повече обсъждането от обществено и гражданско се подменя с PR-ни инициативи, толкова по-бавно се развива обществото, защото веднъж като отнемеш свободната среда за обсъждане…
Водещ:И толкова по-малко салам респективно.
Евгений Дайнов:Постепенно започваш да отнемаш свободната среда за инициативност в онази среда, която отдавна хората са сигурни, че ако са инициативни ще си направят предприятие и няма да дойде някоя мутра и до основи да им го вземе. Тази зараза плъзва из цялото общество. Опитът за контролиране на обществото плъзва навсякъде. Икономиката спира. В момента сме в точно такова положение. В точно такова. Малките и средните фирми, инициативните хора от цялата страна, от цялата, постепенно спират да правят, каквото и да било. Защото са задушени от данъчни, от доноси, от мутри, от чиновници и когато инициативните хора един по един спират да правят, каквото и да било в една държава, тя спира. В момента сме спрели.
Водещ:Полезно ли е да посочваме всеки ден кой разпределя порциите, защото очевидно тази длъжност навсякъде е заета и много яростно се изпълнява. Дори в медиите.
Евгений Дайнов:Ако в едно общество основният въпрос е кой разпределя порциите, това общество трябва да му дръпнем шалтера, защото то вече не е европейско – то е азиатско.
Водещ:Ами, да се върнем пак назад в годините, когато за нас това беше само една химера, и да си помислим днес, в слънчевия съботен следобед, за ценността „свобода на словото” и изобщо „свобода”. Хубав съботен следобед!

в. Сега | Галя Горанова | 21.06.2011

Никой експерт не може да помогне на слаб политик, но у нас чуждите консултанти отново излизат на мода

Нашият колумнист Димитри Иванов обича да разказва за срещата си с френския гранд в рекламата Жак Сегела в Париж. Онзи му посочил предизборния плакат със селски къщи и крави от първата кампания на Митеран и го попитал какво вижда. "Крави", признал си чистосърдечно Джимо. А Сегела му отвърнал, че нищо не разбира. Тази история по чудесен начин илюстрира националните особености на политическия пиар. Това, което за французина е символ на щастието и сладостен спомен за възпятата от Шарл Трене Douce France, за българина може да е просто "крави".
Което, разбира се, не попречи на Жак Сегела да направи най-успешната кампания на СДС в България с двата победно вирнати пръста и лозунга "Времето е наше". Припомням случая покрай новината, че кандидатката за президент Меглена Кунева също смята да заложи на вносен пиар за кампанията си. Ангажирана е компанията "Лофтъс Маркуард", притежание на 48-годишния ирландец Джеймс (Джим) Лофтъс и 37-годишния американец Йън Дейвид Маркуард, както разкри сп. "Тема". Вносната експертиза има този дефект, че често не успява да улови невидимите интриги на местната политика. Още по-малко на българската. А там, където на помощ й идват и импровизациите на местни пиари, се превръща в "Сладко отмъщение". Така например израелският консултант на Станишев Тал Зилберщайн се оказа напълно безпомощен в опитите си да придаде харизма на соцлидера на последните избори. А вкарването на агресивни нотки в посланията на бившия премиер объркаха даже "червените бабички". Като прибавим и нелепият черен пиар с "брадвата", измайсторен от саморасли рекламисти, резултатът се оказа печален за столетницата.

Хората на "Отворено общество"

Джим Лофтъс и Йън Маркуард попадат за пръв път в България през 2003 г. като неофициални помощници в кампанията на Надежда Михайлова (понастоящем Нейнски) за кмет на София. По онова време агитацията е поверена на Центъра за социални практики на Евгений Дайнов. Тяхно дело вероятно е оня тв клип, в който Михайлова изброява на пръсти приоритетите си като в класическа реклама на прах за пране с внушението, че с нея управлението на града ще е по-синьо от синьото. Само че българската домакиня нещо не се върза на номера.
Впоследствие Лофтъс и Маркуард официално поемат кампанията на ОДС за парламентарния вот през 2005 г. по покана на "Отворено общество" и със съдействието на бившия програмен директор на българския клон на фондацията Николай Младенов. Подвизават се като технически сътрудници на друг, по-високопоставен американски консултант от компанията "Глоувър парк груп".
Джим Лофтъс е работил в администрацията на Бил Клинтън. Имал е съществена роля в кампаниите на Ал Гор през 2000 г. и на Джон Кери през 2004 г. (два неуспеха), във визитката си има общо шест президентски надпревари в САЩ. Бил е в екипа на Барак Обама при предизборната му обиколка в Европа през 2008 г. Йън Маркуард има по-скромен опит в САЩ с кандидати за Сената и за Камарата на представителите, според визитката му е работил и в Източна Европа, и в Близкия изток. Сред успешните им "клиенти" е президентът на Монголия Цахиагийн Егбелдорж, спечелил през 2009 г. като демократична алтернатива на Монголската народнореволюционна партия.
С НДСВ подписват договор през 2010 г. Очевидно още тогава е било ясно, че Кунева ще е кандидат за президент. Злите журналистически езици говорят, че месечният им хонорар е от порядъка на 30 000 лв. месечно. Засега консултантите спазват принципа си да са дискретни. Националното турне на бившата еврокомисарка, предшестващо кандидатурата й, бе афиширано като инициатива на близките до НДСВ Институт за модерна политика, Либерален институт за политически анализи (ЛИПА) и на фондация "Фридрих Науман". Съоснователят на Българския Сити клуб в Лондон Илия Лингорски, който оглавява ЛИПА, също има влечение към пиара. Още се помни интерактивното денспарти, което Лингорски спретна едновременно в Слънчев бряг и в испанския курорт Марбея с цел да рекламира България по света.

Експертите на прехода

Традицията неправителствени организации да дирижират политическите кампании у нас датира още от ранните години на прехода, когато преподавателите по научен комунизъм набързо се преквалифицираха в експерти по научен либерализъм и станаха главни готвачи на програмите и речите на отговорните лица в СДС. Като сини "гурута" и "шамани" се изявяваха Иван Кръстев, Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Богдан Богданов и др. Един от първите лидери на българския клон на фондация "Фридрих Науман" Иван Кръстев съветва президента Желю Желев, а после и Петър Стоянов. Директорът на Европейския институт Николай Младенов пише речите на Надежда Михайлова. Шефът на Центъра за социални практики Евгений Дайнов участва активно в кампаниите на сините. Всички те обаче получават финансиране от чуждестранни донори – "Отворено общество", "Фрийдъм хаус", USAID, Международния републикански институт и др. И досега не е ясно до каква степен предизборните им стратегии са били местна кухня и доколко – заимствани от външен опит. Международният републикански институт, например, е в основата на първичните избори за президент на СДС през 1996 г. Тогава институтът прави работна група с представители на опозицията и с Центъра за либерални стратегии на Иван Кръстев, чиито усилия завършват с победата на Петър Стоянов на президентските избори през 1996 г. Специалитет на Републиканския институт е да формира партии, да развива политически и неправителствени коалиции, да организира гражданско обучение и обучение по управление. По-дългосрочната му цел е да формира интернационал на експертите по демокрация, за да се прокарват стратегическите интереси на САЩ. По същата логика клоновете на разните европейски фондации у нас като "Фридрих Науман", "Конрад Аденауер", "Фридрих Еберт" подпомагат активно кампаниите на български политици и партии с финанси и експертиза.

Ние сме само по стратегиите!

На въпроса как се провежда успешна кампания като тази на Обама, вносният рекламен експерт Джим Лофтъс обикновено отговаря: "Намерете си такъв кандидат". Доколко Меглена Кунева се припокрива с тази представа, трудно е да гадаем. От Обама обаче ще заимства начина за финансиране на кампанията си – чрез малки дарения по интернет. За България този модел май е доста илюзорен. Едно е сигурно – никой експерт, бил той наш или чужд, не може да помогне на слаб политик. Също като в любимия виц на "експертите на прехода":

Кукумявката посъветвала заека да стане лъв.
- Как? – учудено попитал той.
- О! Това не е моя работа, аз се занимавам само със стратегиите!

Стр. 10

 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2.04.2011

Водещ: Бой с вестници в италианския парламент. Бой за вестници у нас извън парламента. И така, можем да поиграем с днешни вестникарски издания. Проблемът е, че боят за вестниците у нас липсва като заглавие. Не отдавна в Европейския парламент беше дискутирана свободата на словото, защото и в Европа отношението към журналистите не е такова, каквото беше и журналистите, досущ като совите, не са това, което бяха. Както казва Дейвид Линч – кой уби Лора Палмър? Има ли значение? Кой се опитва да превърне журналистиката в PR обслужваща раса съвсем не е. Защото правото на обективна и точна информация все пак още не се е осмелил да отрече. И в Италия, и у нас, неблагополучията на медийния пазар и тегобите на журналистите за факт, неоспорван от никого с аргументи. Колкото и да не им се вярва на хората с икономическа или политическа власт, все пак журналистите не спират да мислят и питат независимо дали са нахранени или не. Защото в крайна сметка, колкото и да няма пари за разследвания, поне на мислите си още има достатъчно колеги, които сами сме си господари. И парадигмата „трябват съкращения” не включват механизмът на автоцензурата все още. Разбира се това едва ли ще проличи в рейтингите по степен на свободата на словото, защото те засичат натиска, а не журналистическите коментари. Дали обаче нямаме проблем зад кулисите? Ясни ли са нещата, за които България е критикувана за отношението си към медиите? Ами, не. Тази седмица Европейската комисия поиска информация за прилагането на медийната директива от 16 държави. Ние естествено сме сред тях. Вярно, срокът за отговор е 10 седмици, но до сега никой не каза какво пише в този текст. Разбира се това е вероятно пряк резултат от дискусиите в Евро парламента за свободата на словото. И разбира се добре е да се знае какво пише в писмото. Ще се опитаме да разберем, защото текст, който не е ясен, даже медийните експерти не могат и не искат да коментират. А нали все пак трябва да се знае какво точно се случва. Как инак да имаме отговор на въпроса защо се случва. Правилото важи и за електронните, и за печатните медии, независимо че няма закон за печата. Суматохата около акциите на най-тиражните издания у нас едва ли говори добре за отношението към журналистиката изобщо. А в тази професия най-големият капитал е доверието. Кой губи? Всички – и журналистиката, и обществото. Журналистите, вече стана ясно, че може би от понеделник ще бъдат съкращавани. А обществото – поради липса на хора, които да кажат, покажат или напишат това, което се случва и да обяснят защо то се случва. Не знам дали Андерсеновото дете може да сколаса да изкаже публично кой е гол, а това винаги е добре да се знае. И ще продължаваме да се дивим защо хората излизат да протестират срещу цените на горивата, но никой не излиза да протестира срещу случващото се да кажем в бърза помощ или в българските болници. Ами за горивата информацията идва директно от джоба. От другото всички се страхуват и се кръстят да не им дойде до главата. За това правото на информация е защитено обикновено с конституционни текстове, защото всички имаме правото да знаем какво се случва и да имаме обяснение защо то се случва. Въпрос на избор е дали ще го коментираме като общество. Не е въпрос на избор обаче дали ще го коментираме като журналисти. Просто сме длъжни. Какво пише в писмото до България Европейската комисия? Какво се случва и какво ще се случва в двата най-тиражни вестника? Ето това са отговорите, които ще търсим днес. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Иво Георгиев, Жанет Николова, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева. Останете с нас. Европейската комисия е изпратила писма на 16 държави, сред които и България, в които иска допълнителна информация относно прилагането на директивата за аудио визуалните медийни услуги. Определен е срок за отговор – 10 седмици. Полша, Португалия и Словения не са нотифицирали национални мерки. Останалите държави – Австрия, Кипър, Естония, Латвия, Литва, Германия, Унгария, Люксембург могат да очакват подобни писма по-късно през годината. В отделно съобщение се изброяват въпросите, които Европейската комисия изяснява в детайли при прилагането на директивата. Какво пише всъщност в писмото обаче не стана ясно. Надявам се сега да го научим от председателя на парламентарната комисия по култура, гражданско общество и медии – Госпожа Даниела Петрова. Добър ден.
Даниела Петрова: Добър ден на слушателите на предаването „Клубът на журналистите”. Действително комисията е поискала информация от 16 държави, членки на Европейския съюз, относно прилагането на аудио визуалните медийни услуги като това писмо, което е изпратила до държавите членки, които са направили нотификацията, се иска информация, която всъщност държавите членки трябва да отговорят на определени въпроси. Това е допълнителна информация, касаеща прилагането на аудио визуалните медийни услуги през границите при запазване на местната юрисдикция и касаеща запазването на културното многообразия и също така защита на децата и потребителите, гарантирането на плурализма на медиите и съответно борбата с расовата и религиозната омраза. Тази информация се иска не защото неправилно е приложена директивата от държавите членки, а просто защото на този етап комисията има няколко нерешени въпроси по отношение на тяхното прилагане в директивата. И тази допълнителна информация цели именно да бъдат решени именно тези въпроси. Основните въпроси, които са по отношение на страната по произход, като компетентност, също така сателитните предавания. Прилагането на нелинейни и линейни услуги в отделните държави членки. Също начина на прилагане на търговските съобщения. Основните задължения по отношение на нотификацията на изискванията от член 5 на директивата, които гарантират съответно забрана за подбуждане към омраза, посочена в член 6, достъп до лицата и съответно предлагане на аудио визуални услуги до лицата с увреден слух, саморегулирането в съчетание с държавно регулиране, правото на отговор при телевизионно излъчване, както на юридическо лице, така и на гражданин в случай, че са засегнати от невярна информация в телевизионна програма или такава възможност да направят своя отговор или съответно чрез еквивалентни мерки да представят своята позиция в случай, че се чувстват засегнати. Голямо внимание също така се отделя на въпроса за защита на непълнолетните като тук трябва да бъдат посочени начините от отделните държави, транспонирали европейската директива „Телевизия без граници”. Тоест начина по който тези предавания се представят пред непълнолетните лица. Обичайно, в случай че те няма да чуят или да видят предаванията, съответно отделните решения на отделните държави дали чрез използване на прости или по-сложни системи за проверка на възрастта. Тук въпросите, които се поставят, не касаят ограничено само тези въпроси. Насърчаването на европейските произведения също така трябва да бъде предмет на отговор на отделните държави.
Водещ: Може би беше добре обаче тези въпроси да бъдат публикувани някъде така щото да могат да бъдат коментирани от медийните експерти.
Даниела Петрова: Към настоящия момент тези въпроси са представени в интернет, но те все още са на английски език.
Водещ: Експертите и английски говорят.
Даниела Петрова: Да, в този смисъл искам да кажа, че има достъп до тази информация.
Водещ: До колко имат връзка тези въпроси, които се поставят към страните членки на Европейския съюз, с приетата неотдавна резолюция от Европейския съюз, препоръчваща през тази година да се създаде нова директива за свободата и правата на медиите в Европейския съюз? Като се наблегне именно на плурализма, независимото управление на медиите. В тази резолюция България, само да припомня, беше помената като страна, в която свободата на журналистите предизвиква сериозна загриженост.
Даниела Петрова: Смятам че тези въпроси, изяснявани от комисията със събиране на допълнителната информация, ще дадат една възможност за едно по-добре информационно решение на въпросите, които стоят, а именно за гарантиране свободата на информацията, многообразието на мненията и медийния плурализъм, както вие се изразихте, както и образованието и културата като основание за прилагане на специфичните правила при тези услуги. Да, действително България е спомената в този списък като страна, която се ограничава като права, но аз считам, че това е въпрос на саморегулация и на гражданска позиция при изразяване, а също така и култура, която смятам, че към настоящия момент нивото се качва, както у всички говорещи, така и не трябва да се използва езика на омразата.
Водещ: Смятате ли, че ако да кажем има една дискусия, която вие спокойно можете да организирате и резултатите от тази дискусия залегнат в отговора, който ще бъде даден след 01 седмици, на него ще бъде погледнато по друг начин – на отговора имам в предвид?
Даниела Петрова: Не, към настоящия момент, комисията не е приемала такова решение, но този въпрос може да се обсъди и да се прецени дали под формата на поставени въпроси към отделни медии може да се получи една предварителна информираност и да се организира такъв тип обсъждане. Аз смятам, че винаги когато има обсъждания и се чуват различните гледни точки, се получават едни добри балансирани решения и това би била една чудесна идея.
Водещ: Което значи, че можем да очакваме да направите възможното тя да се случи.
Даниела Петрова: Ами да, това ще го поставя на следващото заседание на комисията по култура, така като една възможност да се организира такъв тип дискусия. Засича действително различните гледни точки. Аз смятам, че към настоящия момент ние сме спазили голяма част от…
Водещ: Къде са ни проблемите?
Даниела Петрова: Въпросите, които са повдигнати. По част от тях може би има противоречива практика и действително смятам, че с представянето на една добра законодателна рамка всъщност се решава и практическия проблем.
Водещ: Което значи ли, че предстоят някакви проблеми, защото заговорихте за подходяща законодателна рамка?
Даниела Петрова: Ами към настоящия момент е факт, че на концептуално ниво е изготвена всъщност рамката за новия медиен закон и предстоят обществени обсъждания по този въпрос.
Водещ: Има ли вече дати?
Даниела Петрова: Не, към настоящия момент комисията не е информирана с дати. Смятам, че действително към момента част от концептуалните въпроси действително съвпадат със заложените въпроси в подготовката на новата медийна директива.
Водещ: В този контекст отново да припомня за 10 седмици срок за отговор. Тези 10 седмици – някакво движение по новия закон за радиото и телевизията ще очакваме ли? Поне някаква дискусия?
Даниела Петрова: Към този въпрос смятам, че не мога да се ангажирам с конкретен отговор, тъй като на този въпрос следва да отговори работната група, която е към Министерския съвет и която е представила доклада. Смятам, че бихме могли и това да очакваме.
Водещ: Ами, представител на тази работна група е в студиото. Добър ден на Радомир Чолаков.
Радомир Чолаков: Добър ден, госпожо Филева.
Водещ: Ами да кажете и вие дали тези 10 седмици ще стигнат за някакво движение по въпроса.
Радомир Чолаков: Нямам представа. Работната група, на която аз имах удоволствието да бъда заместник председател, представи доклада, ако не се лъжа, на 20 януари. От наша гледна точка концептуалната рамка е готова. Въпрос на политическо желание е в момента да се седне и да се пише нов закон за радио и телевизията. Нямам усещането, че има такова желание.
Водещ: Госпожо Петрова?
Даниела Петрова: Ами към настоящия момент действително не мога да се ангажирам със срокове, ако това са очакванията да насроча дати и възможности. И бих казала, че няма готовност за писане на текстове. Смятам, че не писането на текстове е проблемът, а общественото обсъждане и действително да се постигне баланс и най-доброто, което се очаква в писането на медийния закон.
Водещ: Ами 10 седмици мисля, че са достатъчен срок, за да се организира поне една такава обществена дискусия. Поне аз така си мисля де. Предполагам, че ще успеете някак си.
Даниела Петрова: Ще се обърна към работната група, към участниците, за да може да се направи едно обсъждане поне на поставените въпроси именно в това писмо.
Водещ: Ако не, ще останем на ниво медийни коментари и коментари на медийни експерти. Само да ни кажете къде те да търсят текста, макар и на английски с въпросите, които е поставила Евро комисията към България по отношение на прилагането на медийната директива?
Даниела Петрова: Ами информацията може да се намери на web сайта на Европейската комисия.
Водещ: Ясно, там трябва да се търси. Много ви благодаря.
Даниела Петрова: Там може да се намери кодифицираната версия на директивата и действително поставените въпроси, които са към нея.
Водещ: Благодаря ви за тази информация. Ние ще очакваме с интерес кога ще бъде насрочена дискусия за обсъждане на новия медиен закон, защото очевидно това е едно от нещата, за които предстои да ни критикува може би Европейската комисия. Пред „Клубът на журналистите”, госпожа Даниела Петрова, председател на парламентарната комисия по култура, гражданско общество и медии. Ако си затворите очите и имате стари спомени за това колко бяха дебели да кажем, преди една година, българските вестници и днес ги премерите по този критерий, ще установите колко по-тънки са, с едно изключение. Вероятно това е в резултат на кризата. Разбира се аз започнах с една ирония за бой с вестници в италианския парламент и бой за вестници у нас извън парламента обаче за бой за вестници извън парламента у нас не пише с едно изключение днес. В крайна сметка при такива спорове, кой страда, господин Чолаков? Мисля, че крайният губещ е българското общество, защото преди това са загубили българските журналисти. Или вие ще кажете, че преувеличавам.
Радомир Чолаков: Нека да кажа може би в началото, че това, че има такава енергична дискусия около вестниците в момента, все пак е добра оценка за значението на вестниците, защото в последните години много хора малко прибързано обвиняваха вестниците за медийни мъртъвци, че бъдещето е на интернет и виждате ли – печатната преса няма да има чак такова значение. Оказа се, че има значение, най-малкото заради интереса, който в момента се събужда.
Водещ: В крайна сметка, ето, в италианския парламент ползват вестниците, за да се бият депутатите там. Разбира се вестниците са нещо съвсем различно. Дали техният хартиен вариант е дебел или тънък е без значение. Важното е вътре да намират място темите на хората.
Радомир Чолаков: Вестниците са просто една специфична медия и аз мисля, че това тепърва ще се разбира. Между другото знаете ли, с много хора, с които говорих напоследък, установих, че всъщност те са ужасени от перспективата да няма вестници. Вестникът е една интегрална част от медийното пространство, който представя платформа, каквато електронните медии не могат да представят обективно. Вестник, да кажем, ако електронната медия е медията на бързата информация, или хайде да го кажем така – ако интернет е медията на бързата информация, ако телевизията е медията на шоуто, вестникът е и ще бъде според мен още много дълго време медията за задълбочения обществен дебат. Така че самата идея…
Водещ: И радиото е такава медия.
Радомир Чолаков: Вижте, за съжаление в България, радиото, което е такава медия са две радия, може би. Много са малко радията, които се опитват да изпълняват функциите на такава медия. За щастие Българско национално радио все още е такава медия. Със сигурност ще остане такава. Така че в радио средата пейзажът е малко монотонен, музикално монотонен, но да се върна на мисълта си де. Вестниците са тази медия за сериозен и задълбочен, дълъг и бавен обществен дебат, която очевидно няма алтернатива и която как да кажа – самото общество я иска, независимо от нашата оценка за дебело, тънко, става, не става, харесва ми, не ми харесва. Вестниците ще ги има, така че това е може би добрата новина. Важно е какво става с вестниците.
Водещ: Важни са и истинските новини. Репликирахте ме по време на музиката, защото тази седмица се чу, че ще има съкращения на журналисти. Няма да има такова нещо?
Радомир Чолаков: Репликирах ви, защото ако говорим за информация, аз трябва да ви кажа се впечатлявам до каква степен дори медиите се водят от слухове, а не от информация. И напоследък има няколко случаи, в които примерно съобщавам факт, на което колегата ми казва „Не, не, ти не знаеш” и ми съобщава слух. Значи нека да изясним нещо тук. Аз съм главен юрист консулт на холдинга, обединяващ вестникарска група България и изданията и като такъв, да го кажа внимателно, наблюдавам работата на отдел кадри. Значи, когато аз ви казвам, че не се планират съкращения в редакциите, ви съобщавам медицински факт и всяко друго нещо, което някой друг ви каже, е слух, разбирате ли? Значи, след управителя, аз съм вторият човек, който знае – ще има или няма да има съкращения. Няма да има съкращения, нито се планират, нито се обмислят.
Водещ: Може би обаче, подходяща почва на слуховете е липсата на информация, сега ние запълнихме като че ли този дефицит, но винаги, когато няма информация, винаги има много слухове.
Радомир Чолаков: Специално за това ми кажете как да има информация за отрицателен факт? Смисъл няма. Няма съкращения.
Водещ: Разбирам. Нека да поразсъждаваме малко и по въпроса – цялата тази шумотевица как се отрази на работата на колегите? Все пак вие сте човек, който има много добри сетива за журналистите, все пак сте и в Комисията за електронни медии.
Радомир Чолаков: Ами, вижте сега, то въпросът ви е риторичен. Няма как подобни коментари, подобни дискусии, подобни проблеми да се отразяват мотивиращо на работата вътре в медията. Сега нека също да поясним нещо. Да го изясня дори заради собствената си позиция в този разговор. Все пак аз съм юрист на медиите. Не се занимавам с корпоративните дела и отношенията между собствениците. Така че тук наистина ви казвам, че няма достатъчно информация. Допускам, предполагам, за да го изясним този въпрос, че нещо в отношенията изначално не е било доизяснено, което в момента води до известно напрежение, но да ви кажа в дългогодишния ми опит в медийния мениджмънт и реклама ме е убедил, че винаги в такива ситуации много бързо се намира решение, така че надявам се тук до два-три дена проблемът да се изчисти и всичко да се окаже буря в чаша вода. Просто наистина медиите са особен бизнес. Аз това винаги съм го казвал и ние с вас винаги сме го знаели. Значи, не е едно и също да управляваш шивашко предприятие с това да управляваш медия. Просто средата е малко по-чувствителна.
Водещ: И Слава Богу!
Радомир Чолаков: Да, разбира се. Служителите са малко по-интелигентни, малко повече обичат интригите и слуховете и си ги пускат понякога самички, така че всяко нещо, което да кажем се случва на шефския етаж, се мултиплицира през усилвателите на долу, усилва се и добива някакви чудовищни размери, в резултат на което се връща като информация на шефския етаж, на който шефовете вече са потресени какво се е случило при тях.
Водещ: Едни други медии, за да разрешават бизнес отношенията си.
Радомир Чолаков: Нищо, сега живеем в медийна среда – да, наистина. Как да кажа – може би по-нататък ще го кажа.
Водещ: Да ви питам нещо друго. Като журналист – представете си, че нямате връзка с медийната групировка, като журналист какво би написал днес, тук и сега за това, което се случва или нищо?
Радомир Чолаков: Ами, за съжаление, не съм журналист.
Водещ: Да, но пишете често.
Радомир Чолаков: Да, пописвам. Пописвам по тема, която истински започва да ме вълнува. Не знам дали тази тема ме вълнува, колкото се предполага. Пак ви казвам, според мен става дума за вътрешна дискусия, нормална във всеки бизнес между съдружници, която по същия начин протича в десетки, стотици предприятия в момента в България. Просто понеже характерът на предприятието е че е медия, тази дискусия доби малко по-широк публичен отзвук. Ами, в този смисъл може би, ако трябва да пиша, както вие казвате, бих споделил някакви мисли точно в тази посока, че медия се управлява малко по-различно, отколкото което и да е друго предприятие. Може би емоциите там трябва да бъдат малко по-приглушени.
Водещ: Какво е написал Иван Михалев днес в „Капитал”? Останете с нас, за да научите след малко. Както ви обещах преди малко в „Клубът на журналистите” сега ще продължим с коментар на колегата от „Капитал” Иван Михалев. Добър ден!
Иван Михалев: Добър ден!
Водещ: „Трудни 168 часа от войната в най-голямата вестникарска група. Губи целият печатен пазар.” Бих си позволила да допълня и изобщо журналистиката и обществото може би.
Иван Михалев: Да, абсолютно се съгласявам с вас и с това, което каза господин Чолаков преди мен, когото аз много уважавам. Наистина журналистиката не е обикновен бизнес. Тя е много специфичен бизнес, тъй като борави с доверие, а доверието е дефицит, особено в днешно време и всяко едно нещо, което е дефицит, така и доверието и журналистиката имат тази склонност да се превръщат в монопол, тоест хората, които четат един вестник, те го четат с години. По същата причина, да кажем, вие посвещавате един и същи зъболекар и когато вие получите информация, според която фундаментално вашите представи за това нещо, на което сте вярвали дълго време, тогава наистина последствията стават…
Водещ: Всъщност доверието за журналистите, като че ли е най-големият капитал и ние заради това така го пазим и реагираме емоционално, независимо, че често сме критикувани за това.
Иван Михалев: Ами да, доверието, продължавам да смятам, въпреки трудните години, в които се опитваме да правим журналистика – тази криза наистина не е само клише, тя наистина доста промени бизнес модела а вестниците и принуди въобще медиите да търсят алтернативни форми за финансиране, което не винаги е чисто финансиране. Това трябва да го кажем и да си го признаем. Но проблемът, аз пак се връщам, базисният проблем е да задържим доверието, тъй като медиите имат освен всичко друго, освен изискването да печелят и да носят печалба на своите издатели, освен като инвестиция – те трябва да се разглеждат и като някакъв вид социална мисия, тъй като медията имат това задължение да бъдат коректив на властта. Тоест те трябва да служат на хората като индикатор, когато нещо нередно се случва в управлението и в случая тази тънка граница на бизнеса и на обществения коректив трябва да се запази и трябва да се брани с всички средства. И за това всичко, което се случи тази седмица с най-голямата вестникарска група, е наистина нещо ужасяващо.
Водещ: Всъщност то е достатъчно тревожно, за да бъде коментирано. Като че ли липсват коментари днес. Няма нито ред в останалите ежедневници за това, което се случи. Лошото е, че няма и коментари. Единствено на вашия екип в „Капитал”. Кажете ми защо решихте да го коментирате.
Иван Михалев: Ами аз, значи, ако позволите да коментирам – ние сме седмичник. Защо другите не коментират не знам. Може би е редно и да има някакъв вид, как да кажа, някакво затишие и хората да осъзнаят какво се е случило, защото това беше някакво сензационно, разтърсващо събитие. Водещата вестникарска група в България, която до момента беше безспорен лидер на пазара, с нови собственици, изпълнени с амбиция да променят коренно не само техните вестници, ами въобще целия пазар, тъй като – отварям една скоба – вестникарският пазар в България е доминиран от не пазарни играчи, които използват медиите за този тип търговия за полулегални договорки с властта и българският медиен пазар имаше нужда от някакъв вид прочистване и някакъв вид нова енергия. Сделката с пресгрупата – всички се надявахме, че това ще се случи. Тоест това, което искам да кажа е, че залогът в тази сделка не беше просто кой ще управлява водещите вестници в България, а много по-голям. Основният въпрос беше дали оттеглянето на ВАЦ ще доведе до някакъв вид формализация. Или обратното – ще се получи още по-голямо смесване на политика, бизнес, медии и превръщането на вестниците в някакъв вид инструмент за търговия. На този етап е трудно да се каже какъв ще бъде резултатът от целия този скандал. Възможно е той да доведе до някакъв вид катарзис. Тоест за първи път открито в ефир, в prime time, както се казва, се говори за тези проблеми на медиите и сега въпрос на самите журналисти е да се опитат да стигнат до края. Тоест тези теми не бива да бъдат някак си загърбвани, а трябва да бъдат изговорени и някак си в медиите да започне говорене, от което цялото общество ще спечели.
Водещ: Всъщност това е инстинкт за самосъхранение. В крайна сметка журналистите винаги трябва да бъдат на не повече една ръка разстояние от властта и винаги трябва да я критикуват.
Иван Михалев: Точно така и също така въпросът за чистотата на капиталите, защото всъщност ако трябва да влезем малко в детайли за това, което се случи – за мен най-ужасяващото обяснение, което прозвуча тази седмица в ефир, говори за сблъсъка на живо по една от телевизиите между двете спорещи страни нали – Христо Грозев и Любомир Павлов. Най-ужасяващото нещо, което беше изказано е, че е имало опити дори от новите собственици за поръчкова журналистика и също така за PR, това, което значи, че вестникът е използван не за журналистика, а за някакви други цели, което за мен е, връщам се пак на началото на нашия разговор, базисния фактор за съществуването на тези медии – доверието. И някак си самите издания трябва да отговорят по категоричен начин чрез журналистиката, която правят, че това не вярно. Или поне, че се опитват това нещо да го изтрият от съзнанието на хората с реални доказателства, тоест със силна журналистика, в това число и разследваща журналистика.
Водещ: Защото рейтингът е едно, доверието е друго. В крайна сметка, този скандал, който преля в една друга електронна медия, навреди на журналистите, които работят в тези издания и изобщо на журналистиката като такава. Наистина сте прав, че може би трябва да се стигне до край. Как виждате вие края?
Иван Михалев: Ами, как виждам края? Не знам. Аз все пак не съм човек от екипа на тези вестници, за да знам какво реално се случва. Не знам какво си мислят журналистите вътре. Бих могъл да кажа кой е най-лошият сценарий според мен от тук нататък. А именно тази война, на която бяхме свидетели последните дни да се проточи във времето и да се пренесе освен от телевизионните студия, в съдебните зали, по страниците на конкурентни издания, защото това се случва. Тоест има много заинтересовани медийни играчи от кризата в най-голямата вестникарска група. Това също трябва да го отчитаме, че може би част от тези аргументи се преувеличат и се преекспонират, с което някои хора печелят. Тъй като все пак става въпрос за бизнес и за пазарен дял. Но пак повтарям, ако пък се опитаме да се правим, че няма такъв проблем и с някаква криворазбрана солидарност журналистическа, да се опитаме да дадем на хората от прес групата шанс да преодолеят тази криза, да не говорим за проблемите на медийния пазар – това мисля, че ще бъде лоша услуга за самите тях, тъй като това напрежение ще остане. Значи, при разговори с хора, които познавам от двата вестника „Труд” и „24 часа” , останах с впечатление, че … Да не кажат нещо повече и те са условно разделени в симпатиите си на коя от двете страни да застанат, тъй като и двете страни не са до край искрени в това, което казват и не са до край почтени в това, което са вършили.
Водещ: А най-лошото е, че колегите не искат да коментират.
Иван Михалев: Ами да. Странно е. Все пак сме журналисти и трябва да си отстояваме позицията. Но въпросът е, пак казвам, липсва информация до край за това, което се е случило и човек може би в тоя момент е по-добре да не коментира, преди да си създаде цялостната картина. Не знам господин Чолаков какво ще каже по темата.
Водещ: Господин Чолаков?
Радомир Чолаков: Аз казах по темата.
Иван Михалев: Не, говорим за последствията, как би могло да свърши добре това нещо.
Радомир Чолаков: Аз съм абсолютно прав с Иван Михалев за това, че тази криза всъщност може да се окаже най-накрая шанс. Шансът, който всички чакат толкова време. За големия разговор за промяната на медиите. Значи, оперативната – това, което наричате криза, оперативния проблем, как да кажа, временния спор между съдружниците – продължавам да смятам, че следващите дни ще бъде разрешен по най-добрия възможен начин. И аз, ако трябва да дам, аз съм го дал вече този съвет абсолютно категорично – значи, подобен спор в никакъв случай не трябва да влиза в съд. Защото, както каза Иван Михалев, има в момента доста хора, които злорадстват, потриват ръчички и така хвърлят съчки в огъня. Впрочем, трябва да ви кажа, имам едно доста интересно наблюдение от един-два дни. Докато в началото наистина много хора се радваха – нали „Ние обичаме в България да стават някъде скандали и да гледаме сеир!” Да ви кажа, от оня ден и особено вчера имах някои разговори, които ме навеждат на мисълта, че сериозните играчи в бизнеса – говоря за издатели, разпространители, хора, които са ангажирани по-скоро в технологията на правене на вестници, са много сериозно обезпокоени. Оказва се, нещо, което нали ние винаги сме го знаели, но сега се вижда вече – холдингът, медийната група или прес групата, както вие я наричате, е Too big to dye. Ако на една такава група, ако на една такава кооперация нещо и се случи, не дай си Боже, то не е просто неин проблем, а то повлича цял един сектор. Така че първоначалното злорадство в момента, струва ми се, започва да се замества с едни по-трезви размисли, пак казвам – в професионално ангажираните с издателския бизнес хора и мисля, че дори нашите конкуренти вече не са толкова happy от това, което се случва, защото няма как огънят от едната къща да не се пренесе върху другата. Така че в момента се комбинират според мен тези фактори – отрезвяването на злорадстващите, със сигурност отпускането на емоциите и на напреженията, които са се случили и ще бъде намерен изход правилен. Сега, ако бъде намерен изход правилен, в което аз вярвам, със сигурност вече това ще доведе до онзи разговор, за който каза господин Михалев и за който вие пледирате, госпожо Филева – разговорът за журналистиката, защото всяко едно разклащане на доверието, с което съм абсолютно съгласен, че се случва, трябва да бъде компенсирано с много бързи, резки и видими действия от страна на журналистическите екипи и от страна на ръководствата на медиите в посока на възстановяване на доверието. Съгласен съм с вас – това е вече въпрос на чувство за самосъхранение и за оцеляване. Ако го намерим в себе си нали това желание, аз съм склонен да вярвам, че ще го намерим, защото просто нямам алтернатива, нямаме друг избор, може цялата тази работа да свърши и добре.
Водещ: Харесва ли ви добронамереността, която демонстрира „Капитал” с тази статия, която коментираме?
Радомир Чолаков: Разбира се. Смисъл, Господин Михалев каза, че ме уважава… Да не си правим сега четки в ефир.
Водещ: Не, обаче казахте, че са се хвърляли съчки в огъня, заради това.
Радомир Чолаков: А , не, нямах в предвид „Капитал”. Знаете за какво става дума. Има хора, които желаеха много смъртта или да кажем да се случи една такава тежка криза – да бъдат притиснати „24 часа” до стената. Мисля, че тези хора в момента са искрено ужасени от това, което искат.
Водещ: Мислите ли, господин Михалев, че има ужасени конкуренти, познавайки гилдията?
Иван Михалев: Съгласявам се изцяло с това, което каза Радо Чолаков. Повтарям и аз, че пазарът е разделен на 2 половина и ако мога да кажа – тъмната половина на този пазар определено посрещна с радост случващото се. За всички останали, в това число нареждам и „Капитал” – това е проблем,защото както казах в основата на бизнес модела на вестниците – стои доверието, а то беше силно разклатено. Не говоря за конкретните вестници, а въобще за цялата гилдия.Така че за нас като журналисти, които изкарваме прехраната си с правене на журналистика и създаване на съдържание, бе повлияна… Много важно е това доветия дългосрочно да бъде закрепено и възстановено. Дай Боже увеличено. Така че за мен най-добрият вариант е първо това, което каза господин Чолаков – да има бързо разрешение на тези спорове, което ще означава някакъв вид сделка между спорещите страни и тези, които са недоволни да получат някакъв вид удовлетворение. Не знам какво точно ще се случи, но това е важно и на следващо място по-важното е двата вестника да отговорят със силна журналистика. Аз искрено им го желая, защото също съм журналист и знам колко е трудно в такъв момент да събереш сили, да се мотивираш и да правиш силна журналистика, но те го дължат на своите читатели и на обществото като цяло. Желая им го най-искрено и на новите главни директори желая успех.
Водещ: Защото когато я няма медията, я няма шпагата. Знаем, свободата е на върха и. Иван Михалев от вестник „Капитал”. Останете с нас, продължаваме след малко. Защо България е най-тъжното място на света? Това е един поглед от вън, който е на Дойче веле, защото промените са българското менте, защото има двоен морал на управляващите, защото България е полицейска държава и изобщо много крайни нерадостни констатации се съдържат в анализа на Клаус Шраймер, бивш заместник посланик на Германия в България. Цитирам го от въпросното радио. Защо продължава да се твърди за България, че е най-тъжното място на света и тъжно ли е това, което се случи със скандала около най-тиражните вестници през седмицата, защото това безспорно беше медийният скандал на седмицата? Добър ден казвам и на Евгений Дайнов.
Евгений Дайнов: Добър ден. Много въпроси станаха изведнъж.
Водещ: Ами, един по един.
Евгений Дайнов: Това за най-тъжното място излезе от едно изречение в Iconomist преди няколко месеца, което изречение нямаше кой знае каква връзка с анализа, който те изложиха, но хитово изречение и си тръгна. Защо … е тъжен? Той беше тук преди 10-15 години. Беше много ентусиазиран, когато тръгнаха истински реформи 1997-1998 година. Явно и той преценява, че тръгна всичко и за това спря всичко. България се върна назад в положението на васална територия на руснаците. Корупцията се установи като начин на живот, като основно правило и всички крадяха от горе до долу. Това е тъжен спектакъл за една европейска страна. И тъжно за България, която тръгва да се модернизира и се отказва.
Водещ: Лошото е, че тази зараза дали пък не плъзва и към медиите, защото това е доста опасно? Меко се изразявам май.
Евгений Дайнов: Тя отдавна пълзи към медиите. Медиите започнаха да имат странно безгръбначно поведение точно преди 10 години.
Водещ: Ама да не се установи безвъзвратно и окончателно зрелия соц?
Евгений Дайнов: Е, надявам се, че все пак… За разлика от страни като Македония, Сърбия, Молдова, които /…/ ние тук все пак ни прилагат някои хватки от Европа, които ни напомнят, че би трябвало да имаме цивилизовано поведение, но за сега е доста сложно положението и не само в медиите, но и в цялата икономика, защото тя отдавна не е пазарна. Вече не зависи от това колко си добър или не добър журналист, дърводелец или каквото щеш. Навсякъде са сложени монополи и картели, те са вързани с мутри и няма възможност за дишане, което спира икономическото развитие, спира и интелектуалното развитите.
Водещ: Сега ще ви припомня един ваш израз „Трябва да дойде Крали Марко, за да разбива.”
Евгений Дайнов: Ами тя държавата в момента трябва да разбива. Цялата България потъва в монополи, което е ужасяващо, защото монополът какво прави? Той не предлага качествена услуга – той смуче от хората поради причината, че е монопол. Това е в преносен превод – да ги разбием, да почнем от най-ниското до най-високото ниво. Има монополи, които контролират три села и … Монополите са навсякъде и сега се навряха и в медиите. Но това е тенденция, ако правителството не бди за общото благо, ако правителството е крадливо и остави България…
Водещ: Става модел за подражания, макар че в случая е по-популярно да кажем, показваме например – но не даваме за пример.
Евгений Дайнов: /…/ Надробена от Тройната коалиция, правителството трябваше вече да я е почистило тази попара.
Водещ: Как мислите, че от тук насетне трябва да се борим заедно, ние журналистите, за доверието, защото в крайна сметка всички се съгласихме, убедихме около тезата, че от подобни скандали губи българската журналистика и българското общество. Трябва ли да се говори и какво трябва да се говори?
Евгений Дайнов: Мисля, че хората, образованите хора да го кажа, които ги интересува общото благо и страната, и обществото – хората се ориентират коя медия просто разпространява някакви неща, коя медия не лъже и заема независими позиции. Докато има все пак някакъв пазар в медиите, не е окончателно фатално положението. Тези, които определено видимо обслужват някакви интереси, те ще загинат. По-голямата част са загинали. В случая нямат читатели, зрители и са напомпани от корпоративни пари.
Водещ: Които може би ще свършат. Това дали не се доближава до…
Евгений Дайнов: Няма да свършат. Корпоративните пари като разберат, че имат пет читатели, ще разберат, че това за тях няма перспектива.
Водещ: Благодаря ви за този коментар. Евгений Дайнов пред „Клубът на журналистите”. Господин Чолаков, оптимизъм или?
Радомир Чолаков: Ами да, аз сега ще се съглася с господин Дайнов и точно това се замислих, че всички говорим…
Водещ: Кого друг да поканя, за да се съгласи?
Радомир Чолаков: Ама вижте, това е много хубаво, очевидно при нас българите ножът трябва да опре до кокала, за да започнем да мислим трезво и да се съгласяваме, защото иначе в нормална среда ние не си се съгласяваме по принцип, ей така, за да си чешем езиците и да спорим. Виждате колко нашите събеседници общо взето трезво разсъждават, правилно, взимат решения, ако забелязвате. Смисъл ние знаем какво трябва да се прави, защото ние обикновено българите не знаем какво трябва да се прави. Знаем какво не трябва, но не знаем какво трябва и се оглеждаме към Европа. Та, съгласен съм и с господин Дайнов. Тези проблеми в медиите, които излизат на повърхността наистина са симптоматични и хвърлят светлина върху едни много опасни процеси на монополизация в медийното пространство, за които ние всички знаем и вероятно правителството няма да започне първо с монопола за трите села, за който господин Дайнов каза и също е много прав, който е много гаден монопол, но пък това може да даде повод на правителството да се занимае с въпроса за монополите в медиите, които се оформят и се задават. Значи има едно нещо, за което аз лично последните све години съм говорил непрекъснато. Надявам се сега да получа малко по-голяма чуваемост. Значи, много внимателно трябва да се проверят системите за съхранение на информацията в България. Говоря за радио и телевизионни програми, за интернет, за вестници, ако щете – вестникарско разпространение. Значи, няма ли гарантирана свобода на разпространението, няма да има и свобода на информацията. И ми се струва, че в тези сфери, държавата много бързо може да си влезе в релулаторната функция – много бързо. Няма да накърни никакви кой знае какви интереси. И може като арбитър на пазара да установи просто правила за реда, по който се разпространява информацията в България – радио и телевизионни предавание, вестници и така нататък. Разпространението, без да влияе върху съдържанието. Това нито една нормална европейска страна не се е отказала да го прави с изключение на нашата. Отказът беше направен по време на Тройната коалиция. Значи, който си е мислил, че е далавера да влезеш в каналите на разпространение мисля, че вече знае, че това е чиста загуба. Тоест в много голяма степен това е бизнес – разпространението казвам, на информацията. Бизнес, който зависи и ще зависи от държавата и просто държавата не трябва да се прави на ударена, а да си влезе в регулаторната функция. Това е още едно нещо, което според мен ще бъде поставено като въпрос следващите седмици и трябва да намери разрешение до лятото.
Водещ: Защото в крайна сметка това е опосредствено влияние върху съдържанието. Когато едно издание не може да се разпространява, защото е конкурентно на едно друго издание…
Радомир Чолаков: Разбира се, точно така. И за това трябва да има арбитър – арбитър винаги се казва държавата. Аз съжалявам, нали виждам, че привърженици на либералните теории през 90те години все повече започнаха да се връщат към здравия човешки разум и да разбират, че на пазарът ,у трябва арбитър и този арбитър няма друго име освен държава. Така че просто ние трябва да изискаме от нея да се върне, защото тя между другото в момента и при това управление е малко, как да ви кажа, умишлено се държи на страна, за да не влиза в конфликти, но в крайна сметка това е нейната работа. Значи като има някакъв обществен конфликт в дадена сфера да влезе и да го разреши. Иначе за какво ни е тази държава?
Водещ: Тоест смятате, че горският е в отпуск ли?
Радомир Чолаков: Горският се прави на ударен и си мисли, че му е изгодно. Мисли си, че му е изгодно да има конфликти. Значи трябва да уведомим горския, че конфликтите в медиите, от които той си въобразява, че има полза, най-накрая ще му излязат през носа.
Водещ: Ами да завършим така иносказателно, защото трябва да имаме инстинкт за самосъхранение и както вие казахте в началото – не трябва да се поддаваме на емоциите и трябва да сме по-обрани в поведението си.
Радомир Чолаков: Ами знаете ли, ако ми дадете още една минута. Има нещо, което наистина много ми се иска да го кажа. Някак си наистина медийните хора – получи се една симбиоза. И с други колеги си говорим – получи се една много такава близка дружба, една много близка симбиоза между медии, политици, бизнес, може би защото градът ни е малък, страната ни е малка, обществото ни е малко – дето се вика – срещаме се по улицата, влизаме в разговор и някак си така си ставаме една…
Водещ: Почти роднински са ни отношенията.
Радомир Чолаков: Да, почти роднински са ни отношенията. Има една страна, която доста добре смятам, че познаваме, особено медийната и действителност. Значи там никой никога не е виждал главните редактори примерно на двете водещи издания /…/ никой никога не ги е виждал на коктейл и това е цената на свободата на словото.
Водещ: Ами, надявам се, че като срещнете главните редактори на „Труд” и на „24 часа” ще им го предадете. Това може и да са го чули по радиото. Надявам се на това. А пък аз продължавам да си мисля, че детето – андерсеновото дете, което казва, че царят е гол, не стига. Трябва и журналистите да говорим, защото единственият ни капитал е доверието. Доверието лесно се губи, а много трудно се печели и за това трябва винаги много да се пази. Пазете доверието и вие, които не сте журналисти, но вярвате на журналистите. Моля ви – продължавайте да ни вярвате, защото иначе нашият труд е безсмислен. Така се разделяме. Хубав съботен следобед ви пожелаваме Жанет Николова, Иво Георгиев, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева.

www.novini.dir.bg | 2010-04-17 

Дискусия на тема “Медиен плурализъм и концентрация в сектора на електронните медии“ ще се състои днес в зала “Мати“, съобщиха организаторите от Българския хелзинкски комитет. Поканени са експерти като доц. Нели Огнянова, доц. Георги Лозанов, представители на Комисията по гражданско общество и медни, Съвета за електронни медии, както и Едвин Сугарев, Деян Кюранов, проф. Евгений Дайнов, Красимир Гергов, Явор Дачков, Кеворк Кеворкян. Очаква се да бъдат оповестени нестандартни мерки, които гражданският сектор би могъл да използва в борбата с медийния монопол. Ще бъде представена новата книга на БХК “Как и защо спря радио “Нова Европа“, съдържаща документални свидетелства.
БТА

Оригинална публикация

 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2009-10-24

Водещ: Има една малка страна в Западна Африка, наричат я Страна с много народи. Того е най-малката страна на Западното африканско робско крайбрежие. Името на държавата напомня една от тъмните страници в евро-африканските отношения. От пристанището на малкото градче Анехо безброй докарани от вътрешността хора потегляли към новия си робски живот. За република Того днес пише, че е страна, управлявана от три колониални сили, че е млада република с тежко наследство. По свобода на медиите много си приличаме с Того, стана ясно тази седмица. Само дето те са малко по-напред от нас. най-свободни са медиите в Дания, Финландия и Ирландия. Най-големия скок в класацията са направили медиите в САЩ, придвижвайки се от 40-то на 20-то място. И това се свързва с идването на власт на новия президент Барак Обама. Остава актуален въпроса за заплахите от физическа разправа с журналистите, се отбелязва в доклада на "Репортери без граници". Балканите са едно от местата, където тези заплахи са актуални. Европа, която дълго време беше пример в областта на спазването на свободата на медиите отстъпва. Европейски демокрации като Франция, Италия и Словакия продължават година след година да губят позиции в класацията на "Репортери без граници". От 27-те страни-членки на ЕС ние естествено сме на последно място. Кое прави медиите ни несвободни, ето за това ще говорим днес с Евгени Дайнов и Огнян Златев от Центъра за развитие на медиите. На един език ли говорят PR-и и журналисти, защо данните от едно изследване са коментирани по различен начин от журналисти, блогъри и PR-и – ще питаме Стоян Стоянов от агенцията, извършила проучването*. Добре дошли в "Клубът на журналистите".
И така, започваме в "Клубът на журналистите". Как стана така, че Того и Танзания успяха да ни изпреварят по свобода на медиите. Добър ден на Евгени Дайнов.

Евгени Дайнов: Добро утро. Аз не мога да се събудя още.

Водещ: Добре. Та как стана така?

Евгени Дайнов: Ами от къде да го подхвана? Беше неминуемо, че ще стане така и че ще става все по-така и това се видя още 2001 г. Първите ми разговори с главни редактори на вестници на тема „Абе защо правите така, че да няма вестници, включително и ваши” бяха 2001 г. И разговора беше следния, тогава се изтъпани царя, избраха го хората, и вестниците с пълно гърло взеха да викат – долу двуполюсния модел, долу леви-десни, долу политиците, долу политиката, да живее царя и неговите … вестниците честваха всякакви негови роднини от африкански династии, от арабски династии и каквото се сетите. Отивам и приказвам с главния редактор на вестник, казвам – виж сега, вестника като такъв, първата медия, казвайки се The London Times излиза като политически лист. Вие ако извадите политиката, ако продължите да викате по вестниците – долу политиката, вие ще отрежете клона, на който седите. Не може да има вестник без политика. Този разговор го водих 2001-2002 г., те си продължиха, тиражите катастрофираха, с пъти паднаха. След което има някакъв друг разговор преди 3 години да речем, вече със зам.-главния редактор, защото главните видях, че са същите като 2001 г. Отивам при зам.-главните, по-млади уж, по-оперени. Викам вижте сега, не може да има табу на тема Ахмед Доган, Георги Първанов и подобни. Не може. Вие с вашите ръководства ви разпраха от към тиражи, когато казаха долу политиката, а сега като човек не може да каже… на мен ми е забранено например, ето на мен проф. Евгени Дайнов ми е забранено във водещи български вестници да пиша словосъчетанието Георги Първанов.

Водещ: Сега, днес?

Евгени Дайнов: От няколко години. забранено ми е да го пиша, защото съм аз. Дори само да напиша Георги Първанов те ще си помислят, че аз слагам вътре някакъв критичен подтекст. Така че от мен Георги Първанов, това словосъчетание не сте виждали, няма и да видите. И теглим чертата отдолу. След което медиите .. да не говорим че по същата гибелна пътечка тръгнаха телевизиите. БТВ като им скръцна президента със зъби уволниха нашия приятел Иво Инджев и се почнаха едни истории, дандании. На някакъв етап се усетиха, и вестниците и телевизията, че мама му стара, какво става, губим аудитория. И какво направиха – решиха да стават .. да жълтеят. Решиха да правят риалитита, някакви жълти репортажи във вестниците – кой как готви, кой политик как танцува. И цялата тая снежна топка се омота и рухна и повлече цялата свобода на словото надолу, което също е изключително глупаво, защото когато един сериозен така наречен вестник или телевизия, първо са казали долу политиката, общо взето са я махнали, второ са въвели табуирани забрани спрямо властта, защото се играят с властта, аз не мога да разбера защо. Що дирят ръководствата на телевизии и вестници да си играят с властта. Може би са такива комплексари, че някак си като се отърка у президента и му е готино. Но накрая те почват да жълтеят, да се правят на клюкарници, при което сменят условията на играта и се появяват истинските клюкарници, които моменталистически ги размазват от към тиражи. Опита на основните вестници да се жлътнат, за да запазят аудиторията – пожълтяха целия пазар, появиха се огромните седмични жълти вестници, които направо ги изядоха от към тиражи. Телевизията пък се самоубиха, защото където и да включиш някакви танцуват или пеят или правят някакви други простотии. Е как да не сме… сега, не съм бил в Того, може би там има някакви достойни хора, очевидно, щом са по-напред от нас с материала, ама това цялото нещо потъва, медиите потъват от 2001 г. Аз не разбирам защо го правят, след като в крайна сметка те остават без пари, на тях вестниците им фалират, от тях бягат зрителите. Защо го правят това не знам. Знам, че го правят. Защо – нямам ни най-малка представа.

Водещ: Защо се засилва тенденцията блогърите да стават все по-сериозни, а медиите да стават все по-жълти? Добър ден и на Огнян Златев.

Огнян Златев: Здравейте. Може би точно това е отговора на вашия въпрос, някакъв вид реакция на тъжната констатация и тъжната картина, която описа проф. Дайнов. по простата причина, че съм далеч от мисълта да смятам, че в България абсолютно всички хора, които се занимават със словото и искат да дадат воля на изводите си и на анализа си, всичките са общо взето несвободни, има и такива напротив, които пишат и разсъждават много добре, но за съжаление единствената платформа, където те могат да се изкажат и да напишат това, което мислят остава виртуалното пространство. Много ми хареса това, което прочетох снощи в блога на колегата Иван Бедров. Онзи ден знаете какво се случи пред BBC, когато хората, зрителите отидоха да протестират срещу участието на ултрадесен политик. Защо това няма да се случи пред някоя наша телевизия. Пред някоя наша телевизия ще отидат да протестират отпред, ако примерно еди кой си от … какво беше, "Цената на истината" или някое от тези риалитита нещо си бил направил или, че ако примерно спрат някои от тези сериали, дето вървят безкрай. Ами ето точно заради това. И за съжаление виртуалното пространство остава единственото свободно, Слава Богу, за сега. Миналата седмица се случи да присъствам на едно място, където мъдри хора от Европа си говореха за това накъде вървят медиите, какъв е дебата там. Хората си говорят за неща как по някакъв начин да…. не контролираме, защото това е много силна дума и е доста двусмислена, но по някакъв начин как да се направи така, че интернет от една страна в не демократични общества това е единственото място където свободомислещия човек може да намери място за изява. Но от друга страна в по-развитите страни там пък имат опасение, че интернет става място за пропаганда на някакви националистки идеи, език на омраза, детска порнография, призиви открити към тероризъм и т.н. Тоест там те разсъждават върху това дали да не се сложат някакви рамки. В Washington Post и New York Times, както и в BBC са приели във вътрешно редакционните си правила за работа миналия месец са приели самоограничителни правила, че техни журналисти, които са членове на редакционните колективи те самите си поемат ограничението да не се изявяват в интернет, като пишат в блогове по някакви горещи теми. От тая гледна точка пък защото може би има някакво притеснение да не би държавата да скочи и да им наложи някакво ограничение. В едните държави се занимават с тоя дискурс, ние се занимаваме тука сега тази за кого щяла да се ожени или да се омъжи и т.н. Медиите в България, едно от най-големите достижения на всичките тези 20 години, които сега ще отбелязваме скоро, най-голямото достижение е това, че ние имаме многообразие от медии, има плурализъм, обаче няма свобода. И това е видно, не само за хората тук, същите хора, това което каза Евгени Дайнов е много тъжно, но е факт, но то е видно и от вънка.

Водещ: Да де, но това самоограничение да не се изявяваш в интернет не значи ли, че те имат свободата в собствените си медии да се изявяват така, че да нямат нужда да търсят изява. А у нас като че ли журналистите са принудени да търсят изява в блоговете си заради липсата на свобода.

Огнян Златев: Абсолютно. Точно така.

Водещ: Защо и в редакционната политика, която да кажем форматира твоя материал.

Огнян Златев: Да, четохме новопоявилия се вестник, седмичник който излезе, журналистите вътре разказват как докато са работили в една новопоявила се и доста набираща сила пресгрупа и медийна група по-скоро да я наречем, как там се свалят материали, как се редактират и се казва изрично в прав текст – за това няма да се пише, има теми табу. Не може 21 век това да се случва в една държава, която е с претеции да бъде взимана на сериозно, страна-член на ЕС. До преди няколко години, имайки възможността да наблюдавам развитието на медиите в нашия регион, тук Югоизточна Европа, аз бях доста оптимистично настроен за това защото първо в България все още слава богу не убиват толкова много журналисти, колкото убиват в съседните на нас държави, законодателството по някакъв начин е доста по-… не е рестриктивно по отношение на медиите, нямаме закон за печат и т.н.. И в същото време обаче какво се появява напоследък – една абсолютна тотална тенденция на влошаване.

Водещ: Туитър стана известен в Иран, в една … защо тази платформа за свободно изказване на мнения работи по един начин в страни, в които липсва свобода на словото и в други, в които свобода на словото има. Той си е един и същи интернет.

Огнян Златев: Имаше една също случка, пак ще взема за пример Великобритания, когато преди 2 седмици вестник "Гардиан" осъдиха, връчиха му съдебно определение, че му забраниха да цитира случай, да цитира същността на съдебни случаи защо вестника е бил осъден, да цитира името на човека, който ги е дал под съд, който е политик и какво е било наказанието на вестника. Това е било изрично записано и забранено на вестника. Но точно чрез Туитър цялата тая новина излезе за минути в публичното пространство.

Водещ: Тоест това е било написано в съдебното решение.

Огнян Златев: Да, съвсем сериозно.

Водещ: Вероятно са имали предвид възможността да се прави автореклама с подобно решение.

Огнян Златев: Не знам, не мога да кажа за това, но ето ви една възможност как дори в една страна, която е далеч преди нас по отношение на тези индекси, коит опубликуват "Репортери без граница," ето какво се получава.

Евгени Дайнов: Ама "Гардиан" са малко маниаци, от време на време ги прихваща нещо и почват да правят глупости. Обаче тука имаме един много голям проблем на политиката, в смисъл на общото живеене смислено и в цивилизовани условия. Имаме следния проблем на българската политика. Ние се сдобихме с пазарна свободна икономика и в икономиката и в медиите, която всъщност не дава избор. По ред причини, които не съм изследвал до край, българското Общество много лесно се поддава на олигархизация на различни сфери. Тоест група хора хващат някаква си сфера и си я държат и не пускат никого, унифицират я, правят я в свой интерес, накрая я насочват срещу обществения интерес. Медийната групировка на Ирена Кръстева мина през медийната система българската, като, как казваше Хитлер, ще мина през Русия като нагорещен нож през масло. Те това направиха. За дни направиха картел, превзеха го. Самоунификацията пък на останалите медии също показва, че някак си българите трудно удържат на разнообразие, на автентичен избор. И тука вече проблема е следния, тук вече нашето, на всички разумни образовани хора в България, ние сме малцинство, ние бяхаме в интернет, бягаме по блогове, бягаме по страници, дори аз поддържам някаква страница. Какъв е проблема там обаче? Проблемът е, че … аз се хванах, че с блог сферата, с интернет писанията, аз се върнах средата на 70-те години, когато в диктаторския режим на бай Тошо разумните образовани прогресивни хора си правихме бункерчета, където да не ни закача всеобщата простотия. Имахме едно такова бункерче, събирахме се пред "Преспа", това са 70-те, 80-те в  "Кравай" и "Синьото”, това бяха бункерчета, където да се видим еидн друг, да видиш нормален човек, да си освежиш някак си погледа към целия живот, защото е пълно с простотия. Тези бункерчета в момента, медийните ни занимавки, това е отстъпление, няма какво да се лъжем. Отстъпихме от големия фронт, натикани сме в интернет пространството, където си правим букерчета again. Тези бункерчета 1989 се свързаха в България помежду си, излязоха на повърхността, смениха общо взето всичко, но аз всъщност се върнах 35 години назад. Аз се ровя в някакво бункерче, за да не ме зарази всеобщата простотия и пошлост, което не е добре. Тоест ние сме сдали арената на публичността, на пошлите хора и медиите включително и някак си пазим себе си, което от една страна е ок, защото не е задължително ние да изпростяваме. От друга страна не е ок, щото пък сме отстъпили голямата арена на лошите. И не знам как се излиза от този капан.

Водещ: Всъщност в едно преследване най-важното е да оцедлееш, нали така, г-н Златев?

Огнян Златев: Така се получава. Така се получава на нашите географски ширини, за съжаление. Защото когато разследванията се правят в държави с демократични традиции, хеле пък с традиции в медиите, каквато е … много се извинявам, но за пореден път ще дам пример с Великобритания, там най-важното се оказва първо да си докажеш тезата и второ – лошите, както каза проф. Дайнов да си получат заслуженото. Имаме  един пример само ще ви кажа за страхотно разследване, много добре подготвено, телевизионен журналист, Мартин Грегъри се казва, той прави разследване по Chanel 4 за британски политици, които са замесени в скандал с подкупи и издаване на разрешение въпреки ембарго за износ на компоненти за военната промишленост. По време на войната в Персийския залив той прави някакво страховито разследване като регистрира фалшива фирма, представя се за посредник и в продължеие на 6 месеца това разследване върви. Най-накрая правят един документален филм в 4 серии, който се излъчва. Двама от… единия е бил председател на комисия в парламента и още 2-3 доста видни депутати са експонирани, които веднага дават под съд журналиста. И се получаав така, че в хода на делото, това за мен беше абсолютна изненада, защото поне тук в България не сме свикнали на такова, но в хода на делото журналистите не само са оправдани и медията съответно не само оправдана, ами съда намира достатъчно основания да заведе дело срещу уличените политици за това, че те във времето, когато Великобритания е официална страна по това международно ембарго се занимава с износ на такива компоненти, които са забранени.

Водещ: Всъщност имам един спомен, че и българския съд оправдава журналисти, които са съдени за такова разследване, но те бяха английски. В случая Батето.

Огнян Златев: Да. Дайте да не си говорим за случая с един министър от предишното правителство, когато пуснаха репортажа за малолетната проститутка от Варна, когато нейния сводник я продава на журналисти, които се предрешили на търсещи млади момичета за бели робини. И какво се получи – след три дена министъра свика пресконференция, извика всички български журналисти под строй не за да им каже как те са направили също разследване и – да, благодарим на журналистите, че те ни помогнаха, а за да ни обясни как тези журналисти всъщност единия му взели книжката преди 3 години, защото карал пиян и че другия имал някакви прегрешения. Той за 3 дни впрегнал Интерпол, за да получи информация за „криминалното” минало на тези хора, вместо да си зарови главата в земята от срам, че такова нещо се е получило.

Водещ: Как да се разделим с митовете за корупция, какво зависи от журналистите – останете с нас, за да научите след малко.
Как да се разделим с митовете за корупцията, какво зависи от журналистите. Ето днес четем, че Красьо Черничкия имал не тежки ланци, а голяма душа, а пък Георги Велков, магистрата дето си говорел с него много нищо н е бил напрвил. Как да тълкуваме подобни четива?

Евгени Дайнов: Той има още едно много красиво четиво как бъгларския посланик в САЩ, там имаше дандании с изборна секция, отказали … външно министерство прати тука всичките документи…

Водещ: Защото чистачката го била изхвърлила.

Евгени Дайнов: … аз съм невинен, какво общо има с мен, посланика това, че чистачката ги е изхвърлила. Да, това са възмутителни неща и аз се чудя на народния герой Бойко Борисов как смята, че такива дребни провокации ако ги остави, че големите хищници, които го дебнат щеше да го оставят. Пример, въпросния съдия 33 пъти говорил Красьо Черния, отказа да подаде оставка. Въпросния посланик – чистачката изхвърли документа за изборите. Чакай бе, едно от най-строгите… Огнян знае, най-строгите правила изобщо за провеждане на изборен процес е как съхраняваш книжата. Може ли някой да стигне до тях, да ги фалшифицира, пазиш ги с въоръжена охрана, пък има изисквания в стаята, в която се пазят. Чистачката би изхвърлила, не било негова работа на посланика, че чистачката му изхвърлила изборната документация. Това са очевидни … знаете ли какво правят тези в момента, те пробват до къде новата власт е всичката пара в свирката, само говорят решително и дали могат да уволняват хора. Това е класически опит, ако посланика в САЩ българския не бъде уволнен дисциплинарно, ама много бързо, ако на този съдия набеден не му намерят начин и него да уволнят, просто много по-големи, по-мощни и по-добре организирани интереси, на които не им е изгодно България да бъде на много по – европейска, искат тя да си остане азиатска провинция на Русия, както беше до скоро, ще си направят сметката хората, ще опънат едни кадастрони на стената, ще пишат плюсове-минуси на Бойко, къде може да му влезем и как да се върнем так, където си бяхме … 16 република или как се пада там на Русия. И това пак има някаква връзка с въпроса с корупцията. Страхувам се, че започва да тече периода, в който започва да се виждат ограниченията на решителността на новото правителство, започва да се натъква на собствените си ограничения, а от там нататък пътя е само един – да им се направи такава коалиция срещу тях, че да бъдат натикани да минат в отстъпление. А им е рано, те имат работа да вършат, не може да минават в отстъпление толкова рано. За това да уволняват дипломати и съдии. Аз не разбирам какво се пипка, Желева какви ги мисли.

Водещ: А какво да правят журналистите в този период на премерване на сили, защото това е класически пример.

Евгени Дайнов: Да знаят къде е националния интерес. Националния интерес е все пак това правителство да си стигне ограниченията не защото поради глупост се натъква на съпротива, която го спира. А да се стигнат ограниченията на таланта и капацитета да вършат национално полезни неща. Това е работата на журналистите и те наистина имат в… всички живеем еднакво като граждани и журналистите наистина имат и задължения. Едно от тея задължения е да отстояват националния и граждански интерес.

Огнян Златев: Да бъдат съвестта на обществото. Не може една или две медии, един или два вестника да дават възможност на своите журналисти да правят смислени разследевания, а всички останали да казват – това е… защо да си навираме грубо казано таралеж в гащите, защо да се занимаваме с това, дайте ще пишем – сърна в тиква , какво вечеряли и т.н. Това нали е много по-лесно.

Водещ: Тайна вечеря на сърна в тиква. Да.

Огнян Златев: Точно така. това е, което могат д аправят – разследваща журналистика и експониране на всякакви такива случаи на корупция.

Водещ: Кой обаче инвестира в разследвания . кои медии инвестират в разследвания? Само малко.

Огнян Златев: Точно това е, че са само 2. Примерно да кажем. Не може в. "Капитал" да публикува миналата година януари месец разследването за Батко и за Братко и държавата три месеца да се прави, че това нещо не съществува и чак когато се обадиха от Брюксел, тогава започнаха някакви проверки.

Водещ: Това е защото ОЛАФ  чете, за разлика от други.

Огнян Златев: Тука също има хора, които четат, но пък казват – голяма работа. За последните години ако погледнете, по-големите скандали, които излязоха в публичното правителство, те излязоха от медиите. журналистите си вършат работа…

Водещ: Да, но точно в това студио Иван Михалев е казвал, че вече изобщо не му се пише за Батко.

Огнян Златев: Така е, за съжаление.

Водещ: Това е прекия резултат. Така че дори и медиите да искат да инвестират в разследвания, когато на журналистите не им се разследва…

Огнян Златев: Ама не им се разследва защо – защото те виждат, че … те се обезсърчават от това, че … тяхната работа е да покажат, да разследват нещата. Но журналиста не е прокуратура и не е съд. Има очакване от страна и на медиите, пък и на обществото, че в края на краищата тези хора, които са експонирани, пак да си послужа с тоя израз, те ще си получат заслуженото. А те не си получават заслУженото. Нека да има … айде не заплахи или закани, при говорене за разследване и за показване, излагане на показ на всякакви такива нелицеприятни неща, които са се случвали, но дайте да видим и някакви резултати, дайте да видим осъдени, хората това искат.

Водещ: Всъщност една горчива шега е, че журналистите по-скоро могат да дочакат авторски права от ОЛАФ от колкото решение на съда. Да, защото се оказва, че тези неща се четат от онези чиновници, а нашите ги четат за сведение може би или се забавляват с тях.

Евгени Дайнов: Абе има неща, които дори най-активното гражданско общество не може да свърши вместо държавата. Когато държавата се запъне и каже – мен изобщо не ми пука, колкото и активни граждани и медии да имаш пак няма нищо да стане, защото държавата си казва – вие си играйкайте там нещо, пък ние ще се оправим, нашите са сериозни работи. И това сме го виждали. И това сме го виждали преди в България. Слава богу че имаме в случая външния натиск от ЕК. Нали си представяте какво щеше да бъде ако България не беше член на ЕС, ако нямахме ние като граждани външния съюзник, прословутите брюкселски бюрократи, които са нашия най-близък съюзник в момента…

Водещ: И ни е страх да не се изложим пред тях.

Евгени Дайнов: Да, те са наши съюзници и срещу нашите си управляващи, дай боже тези сега май повече имат страха на Брюксел. Но забележете, пак не се получава, граждански искания и някакви медийни искания от долу, заявена воля от Бойко Борисов, двама-трима вицепремиери, по средата обаче стоят една камара хора, които се плезят и на гражданите и на властта и пак няма оправия.

Водещ: Да, и се получават и зони на мълчание, както ги нарича Нели Огнянова.

Евгени Дайнов: Искате ли сега да ви взема малко ролята.

Водещ: Да, заповядайте.

Евгени Дайнов: Така като гледам, както и хиляди други хора, непрекъснато гледаме какво става с медиите и се впечатляваме и не се впечатляваме. Моите разследвания показват, че всъщност последните 7-8 години при пълната деградация на медиите, подчинението на властта, флирт с властта и прочие, държавното радио е единствената медия, която всъщност държи.

Водещ: Тука защото има много тайни места, на които се крие свободното слово. Има си традиции в тая работа. Веднага Обяснявам.

Евгени Дайнов: Нищо подобно. То се крие, ама то като излезе в пиково слушаемо време от Хоризонт и от Христо Ботев значи аз с удоволствие слушам пак държавното радио, както казваше баба ми – радиоточката, с удоволствие слушам радиоточката от няколко години вече. Вие имате опит, който би трябвало да споделите … тоест вие имате добри практики и вие знаете защо и как се спасявате от гибелното изкушение да си играете с властта например. Очевидно е. тоест вие имате какво да кажете. Ако си анализирате собствения оглед, държавното радио имате какво да кажете.

Водещ: Обаче не искаме да изпадаме в ролята на назидателни люде, които се опитват да учат, защото то това е журналистиката – свободата в нея е най-важна. Всеки трябва да си намери своето …

Евгени Дайнов: Добер, да си префасонирам тогава апела. Айде някой, който има парите и времето да анализира българската медийна сцена, да ви анализира държавното радио и да извади изводите. А що аджеба всичките тея простотии не се случват тука.

Водещ: Между другото безспорен успех бяха решенията, които етичната комисия за електронни медии взе за повече независимост на журналистите от службите, защото другата опасна тенденция в нашето общество е журналистите, които са в опасна близост със службите, освен с властта. Тя тази близост винаги е опасна. Това обаче дали е достатъчно или тука трябва да цитираме класиците какво да се прави.

Огнян Златев: Не е достатъчно и аз по принцип минавам за блансиран човек, но в Конкретния случай аз също споделям призива, апела да се отворят абсолютно всички досиета и то не само от един определен период нататък, а от самото начало. Защото ние видяхме…

Водещ: И не на избрани хора, а на всички.

Огнян Златев: Точно това е, всички. Ние видяхме само едн амъчника част от цялата картинка. Действително колкото и да е вече някой може да каже – айде стига толко, 20 години минаха, не свърши ли тая тема. Еми не е свършила. Очевидно тези зависимости продължават, и изкушения. Дайте да ги видим. Ние действителНо трябва абсолютнО да изгребем нещата до дъно, за да стигнем до …

Водещ: Да, защото е мнгоо важно кой говори. Хубаво е да се знае като се казва нещО да се знае кой го казва.

Огнян Златев: А не човек, който до вчера са му дърпани конци, дори вече да се е измъкнал от тази зависимост, макар че това за мен е малко сложно дали можеш веднъж като с ипопаднал да се измъкнеш от там.

Водещ: Но липсва тук решение. Хубаво е това, че етичната комисия излезе със становище. Там имаше много радио хора, които настояваха за това, да не изброявам. Някои станаха и телевизионери. Ето това също е един от начините, за да отговоря на въпроса на проф. Евгени Дайнов. Предишната власт ни затрудняваше с липса на отговори, на сегашната трудно се насмогв да бъде цитирана за многото разкрития. Къде е средата? Къде е златната среда, има ли златна среда?

Огнян Златев: Няма златна среда. Просто на новата власт очевидно и се падна лошия жребий да навакса неща, които за много години са били премълчавани. Така че колкото и да не им се иска на някои хОра ще трябва да слушаме, да слушаме, да слушаме.

Водещ: Кои разкрития са по-добри за едно гражданско общество – тези, които правят журналистите или тези, които изнасят новата власт?

Евгени Дайнов: Е, хората надават, истинските граждани, които имат гражданско битие надават повече ухо на това, което казва властта като разкрито по една много проста причина – всички се надявват, че властта като разкрие някакво безобразие, тя с факта че го разкрива поема негласен ангажимент да го оправи.

Водещ: До тука разликата каква е между еднитеи и другите.

Евгени Дайнов: Между журналистите и властта? Ами ние знаем, че журналистите дори и да поемат ангажимента да оправят някакъв батак – не могат.

Огнян Златев: Те нямат инструментите.

Евгени Дайнов: Докато властта като ти каже нещо, то винаги се поема като някакъв ангажимент. И за това е много добре, че сегашната власт прави разкрития. То не е че измества журналистите, защото всяко тяхно разкритие е дефакто ангажимент да оправят съответните бъкии. Ние сега следаме и чакаме. Но не забравяйте следното. Спомнете си като последното правителство, Станишевото, как живееше от скандал на скандал> ами нали зад всеки такъв скандал..

Водещ: И от мълчание на мълчание.

Евгени Дайнов: Да, зад всеки скандал и зад всяко мълчание нали седи някакъв огромен проблем, който все някога трябва да се реши. Ние сега това виждаме, околичествяването в цифри преобърнато, проблемите Които седяха зад скандалите и зад мълчанието.

Водещ: Обаче виждаме и Красьо Черничкия и неговите хора, които отказват да подаават оставки.

Евгени Дайнов: Е това е вече … да се върнем в началото на разговора. Тука Бойко Борисов като народен юнак Крали Марко трябва да ги прасне по тиквата. Няма начин. Лошите трябва… има фундаментален принцип. Лошите трябва да бъдат бити по главата не само щото са лоши, ами и други като гледат от страни и биха искали да станат лоши да не станат лоши. Казано по научно и професорски.

Водещ: Аз си спомням един много изразителен пример. Медиите се забавляваха преди 2 години с една софийска дупка. Историята на тази дупка беше, че вътре имаше един фотьойл и една гума, за да.. този който седне на фотьойла да си опъне и краката. На следващия ден тази дупка излезе – как да намерим това know-how на гумата с фотьойла в дупката, за да Направим така, че тези хора, хората на черничкия да подадат оставка. Дали е възможно? Как да стимулираме Крали Марко, айде така да го кажем.

Евгени Дайнов: Крали Марко, също известен като Бойко Борисов до тук горе-долу прави няколко правилни неща. Първо продължава да говори в първо лице единствено число, което е добре и ще ви кажа защо. По българската конституция и по практиките вече 20 години ние виждаме, че реалната власт в България е в ръцете на министър-председателя. Това е реалната власт. Тоест той има властовите ресурси и лостове, дори и индиректно да намери начин да се оправи с тия бандити във ВСС и с тия б андити по посолствата и трябва да го направи. Той трябва да намери предавката така че да стигне неговата най-голяма власт в България и до тях. Той и това трябва да прави. Вече никой не му пречи. Властта е в него, реално погледнато. Проблема на доста предишни министър-председатели беше, че бягаха от властта си. И царя и Станишев… царя бягаше от властта на министър-председателя, от нейното пълноценно ползване, Станишев не умееше. Последния, който се опита да използва целия обем на власт за добри дела в България беше Иван Костов, но той се натъкна на една камара препятствия, които не можа да преодолее в края на мандата си, което пак опираше до отказ да ползва власт или до нейното ползване не по предназначение. Извод, теглим чертата отдолу, това което може да поръчаме на Бойко Борисов в това превъплъщение на Крали Марко, породен от българската мечта за някакъв ред, е да упражнява властта на министър-председател в целия и обем. Иначе тези хора, които са се окопали навсякъде и са си нмаправили нерегламентирани взаимоотношения, организации и олигархийки и банди, няма начин да бъдат стреснати освен с упражнението на власт.

Водещ: Ясни ли са взаимоотношенията между PR-и и журналисти, останете с нас, за да научите след малко.
Ясни ли са взаимоотношенията между PR-ите и журналистите. Тази седмица бяха огласени данните от проучване, които обаче бяха прочетени по различен начин. Изгубени в данните или как да коментираме тези разлики, добър ден на Стоян Стоянов, менажер в агенцията, извършила това проучване.

Стоян Стоянов: Добър ден. Здравейте на всички. Аз мисля, че данните, които сме получили от изследването могат да бъдат трактовани доста точно и ясно. Това изследване беше направено със специализирана социологическа агенция, с подкрепата на Нов български университет, тоест и академичната общност. И ние се опитахме да стигнем до абсолютно всички журналисти, на които имаме контакти, на които можем да вземме контакти от техните медии или от наши колеги.

Водещ: По какво се различаваха отговорите на журналистите от тези на блогърите, защото това беше втората част на изследването?

Стоян Стоянов: Да, значи, ние направихме и едно паралелно изледване сред българските блогъри, най-влиятелните български блогъри, контактнахме 65 блогъра. Моите впечатления от разликата между отношението на PR-специалистите и блогърите е, че блогърите са доста по-иновативни. За слушателите трябва да кажем, че някои от блоговете се превръщат в нови медии, те са доста влиятелни, формират мнения, но те не са традиционните медии, които печелят от реклама и които печелят от платено представяне на различни продкути. Тоест много от блогърите, повечето от блогърите искат да получават информация от PR-агенциите, от компаниите, склонни са да я използвта, но след като тя мине през тяхното възприятие. Също така те са склонни да тестват продукти, да опитват нови неща, които компаниите…

Водещ: Каква трябва обаче да е дистанцията между PR агенциите и журналистите, по ваше мнение?

Стоян Стоянов: Значи ние, аз съм работил също и като журналист, работил съм и в държавната администрация, сега работя в PR агенция, ние с журналистите сме партньори, аз това го казвам и на моите студенти в НБУ. Работата на PR специалистите е да изведе интересната информация, да подтикне компанията или нашия клиент да предостави интересна информация, да я обвие по хубав начин и да я предостави на журналистите във вид, който е удобен за използване от тях, ако те искат. Това е доброволен процес.

Водещ: Г-н Златев, каква трябва да е дистанцията при така опакования продукт?

Огнян Златев: При всички положения всеки един имащ себе си добър журналист трябва да се придържа стриктно към някакви професионални правила и да не се поддава на изкушенията, които PR агенциите могат да му предложат за допълнително да подтикне своята аудитория към ползването на даден продукт. Ние имаме също някакви такива емпирични наблюдения върху тези взаимоотношения между PR-и и журналисти, но по-скоро като говорим за специалистите по връзка с обществеността, които работят в държавната администрация. И даже ако ми бъде позволено мога да направя един анонс, че следващия уикенд ще правим едно такова събиране на специалисти по връзки с обществеността от държавната администрация, този път само с една много известна лекторка американска. Преди доста време правихме едно обучение. Първоначално бяхме събрали в едната зала само специалисти по връзки с обществеността от различните държавни министерства и агенции. В другата зала бяха журналисти, които се занимават с отразяване на работата на държавните институции. Те имаха отделни занимания, на последния ден ги събрахме заедно, турихме им един чужденец като абсолютно независим арбитър и ето сега сте тука около тази маса, от една страна както може да се досетите на отделните занимания PR-ите ругаеха журналистите, че им досаждат, че непрекъснато ги гонят с някакви срокове. От друга страна журналистите бяха недоволни от PR-ите защото не им дават информацията каквато им е необходима или във вида, в който им е необходим. Ето и сега тук около тая маса, дайте да видим какво ще направим. И се оказа, че след страшните дебати, дискусии и така нататък, по мнението на чуждестранния експерт, който беше като арбитър се оказа, че всъщност тя беше по-склонна да подкрепи позицията на журналистите, от колкото позицията на PR-ите в този конкретен случай, защото в края на краищата журналиста е този, който повече се грижи за защитата на интереса на обществото.

Водещ: Разчитаме да обучите PR-ите на институциите, макар че тази власт, както сме казвали и друг път поне си вдига телефоните, за разлика от предишната. Но пък за какво да ползваме ние журналистите PR-ите, професоре?

Евгени Дайнов: Кой, аз ли?

Водещ: Да, тука няма други.

Евгени Дайнов: Аз така се заслушах в колегите, които са правили изследване. Аз отдавна не съм правил изследване за тема PR и журналисти. Нямам кой знае какво да кажа освен, че ние, които преподаваме и на PR-и и на такива университети трябва да намерим пътя до това от нас да излязат PR-и, които са сериозно подковани, цивилизовани, които да могат да бъдат и журналисти, ако поискат. Най-вече цивилизовани. И най-вече разбира се нещо много важно, останалите принципи на тази дейност. Най-важния принцип е – никой не е длъжен да ти обръща внимание. Ти се бориш… каква е целта на PR-а – наемаш PR агенция ако искаш някой да ти обърне внимание. И второто нещо, което трябва да успеем да намерим пътя да ги научим така, че истински да го разберат е следното, което властта по принцип никога не разбира. Че ако твоето съобщение не е разбрано от адресата не ти е виновен адресата, виновен си ти, че не си намерил начина, по който твоето съобщение да стигне до адресата. Това от практиката изкарани.

Водещ: Ами г-н Стоянов, да ви питам тогава – кога ще се уеднакви PR-а. Като PR на държанви институции, които ние наричаме за връзки с обществеността и PR агенциите като такива? Има едно разделение, вие казахте, че то е болезнено.

Стоян Стоянов: Аз също така съм и член на Комисията по етика на браншовата организация на PR-ите, Българско дружество за връзки с обществеността. При нас членуват и хора, които са вдържавната администрация, хора които са в частната агенция, аз също имам наблюдения. През последните години, във връзка и с навлизането на нови западни компании, с добро know-how и на икономическия бум, за който споменахме, навлязоха и доста модерни и добри практики в PR агенциите. Ние имаме доста професионални PR агенции, една от международните асоциации на PR е оглавена от българка, което е доста добър успех. За съжаление в държавната администрация последните няколко месеца, особено с новото правителство имаме по различни наши дейности комуникация със PR специалистите. Моето впечатление, че въпреки че повечето от тях са професионалисти, идващи от агенции, медии и от други места, все още те не успяват да дадат най-доброто от себе си, ако мога така да кажа.

Водещ: Всъщност най-доброто от себе си те ще дадат когато проумеят, че връзки с обществеността не значи само връзки с журналисти, ами и с хора.

Стоян Стоянов: Точно така, да.

Водещ: Защото едно гражданско общество има нужда от връзка ..

Стоян Стоянов: Точно така, и с групи от хора, които …

Евгени Дайнов: Публичната дипломация.

Водещ: Да, защото иначе нямайки връзка гражданското общество с институциите се оформят зони на мълчание.

Огнян Златев: Където веднага се появяват зони на крадене. Много мълчат, и то се краде.

Водещ: Естествено. И се появяват и трибуквени групировки и така до края на света. ами благодаря ви за това участие.
Най-големия европейски фестивал за телевизия, радио и нови медии завършва днес в Германия. Какво си казаха директорите на радио програми за култура, добър ден на Пауляна Новакова, директор на програма Христо Ботев.

Пауляна Новакова : Добър ден Ирен, наистина съм щастлива да присъствам на този форум, котйо винаги ме зарежда с идеи, с енергия за нова работа. В момента съм в центъра на Берлин пред онази прословута катедрала, която символизира.. която е оставена разрушена след войнат аи символизира паметта. Паметта, която всъщност се съхранява само чрез културата. Шефовете на културни радиа, които се събират в рамките на този представителен и единствен по рода си форум, за разлика от телевизионната журналистика вече и за нови медии, в рамките на берлинския семит или срещата на върха на мениджърите на радиа с културни радио формации. Вчера приеха една много важна декларация, която гласи, тя е обръщение към всички държави-членове на ЕС за радио и телевизия, много да внимават, защото По време на криза най-лесно се посяга на културата и на културните радиа. но точно по време на криза културата трябва да бъде съхранена, за да има памет. И не само за да има памет, защото тя много трудно се възстановява. Аз го казвам по-поетично, текста е съвсем делови и конкретен, обръщение – да не се посяга на радио програмите с културна информация.просто защото по време на криза и други културни институции могат да б ъдат съкратени, но хората трябва да имат достъп до култура. Това могат да го правят само обществените радио оператори.

Водещ: Ами хубаво звучи тази декларация, дано тя да стане реалност, щом срещата е на такова високо ниво. Благодаря на Пауляна Новакова.

Пауляна Новакова : Хубав ден.

Водещ: Ами толкова беше от нас, остана ми време колкото да ви пожелая хубав ден.
Ако сте в София препоръчваме ви да отидете на Витоша да чистите.

————————————————————

*Стоян Стоянов е Старши Мениджър "Организация на събития" в ПР агенция AMI Communications. Стоянов е член на Комисията по етика на Българското дружество за връзки с обществеността (БДВО) и преподавател в Нов български университет.

**

Проучването „Какво мислят българските журналисти за работата на ПР специалистите?” се провежда за първи път в България. То бe инициирано от ПР агенция AMI Communications и проведено в партньорство с Нов български университет и агенцията за маркетингови проучвания „Арбитраж”.

Проучването е анонимно и е проведено чрез онлайн въпросник в периода от 7 до 27 септември. Проучването е изпратено по електронна поща до над 900 журналисти от национални и регионални медии, от следните ресори бизнес и икономика, здравеопазване, образование, политика, общество, култура и лайфстайл, спорт, криминален и др.

Паралелно с проучването до журналистите бе проведено и Допитване „Българските блогъри за PR практиките".

Повече информация