www.24chasa.bg | Иво СИРОМАХОВ | 16.07.2011

Напоследък все повече хора си изкарват хляба като пиари. Твърди се, че това е нова професия, но не е съвсем вярно. Пиари имаше още по времето на комунизма, само че тогава им викаха "дезинформатори".
Ролята на тази професия е в известен смисъл приказна. Нейната задача е да убеди публиката, че грозното патенце всъщност е красив лебед.
Какъвто е доктор Енчев за жените, които не искат да работят, такъв е и пиарът за кандидатите за слава. Те са готови да му дадат и последната си стотинка с надеждата той да напомпи с някакви фалшиви импланти повехналия им публичен образ.
По-находчивите обаче не трошат грешни пари, а сами си правят пиар. И това е правилната тактика. Не си заслужава да се охарчвате, при положение че можете сами да вдигнете шум около себе си. Ето няколко идеи как да го направител

1. Разкажете на медиите за неосъществения си полов живот.

Ако сте начинаеща (или залязваща) фолкпевица, най-добрата ви стратегия е да обявите пред медиите нещо “сензационно”, в което да намесите името на известен човек. Например нещо от сорта: "Не съм спала със Слави Трифонов." Разбира се, това не е никаква новина, понеже по света има милиарди жени, които също не са спали с него, но на кого му пука?
Вижте колко добре стои като заглавие – "Минка Гинкова: Не съм спала със Слави Трифонов".
Някак си ексклузивно е и дърпа погледа на читателя. Важно е обаче в интервюто да не си признавате, че всъщност изобщо не познавате Слави и той не е чувал за вас. У читателя трябва да остане смътното чувство, че сексът между вас двамата е бил възможен и аха да се случи, но злата съдба е сецнала надвисналото над главите ви онождане.

2. Оженете се.

Някои ще кажат – ама вече сме женени. И какво от това? Никога не е късно да станете за резил още веднъж. Ако първата ви сватба си е била нормална, то сега е време да вдигнете една пиар сватба, на която да поканите всичката светска измет. Вярно е, че може би вече не ви подхожда на възрастта, но пък така е по-нестандартно. Всички сме виждали млади и красиви булки. Но много по-оригинално е булката да е дърта и грозна. Това си е сензация и медиите ще я отразят с възторжено злорадство.

3. Разведете се.

Сватбите са добра рекламна стратегия, но разводите привличат много повече обществено внимание. Логично е – чуждото нещастие радва сърцето за разлика от чуждото щастие. Когато известен човек се прецака, читателят ликува.
Миналата година по това време се разведе Иван или Андрей (не помня вече кой от двамата, но не е важно). Усетил, че това е внезапен шанс да съживи колебливата си кариера, човекът се сцепи да дава пространни интервюта по всички възможни медии, в които словоохотливо обясняваше какъв бил характерът на жена му, как не били един за друг, как любовта била не-знам-какво-си, а верността – не-знам-що-си, и той сега бил помъдрял, разбираш ли, и бил благодарен на съдбата, разбираш ли, защото получил ценен урок… и още стотици чутовни глупости по темата.
Най-хубавото в тоя пиар-развод беше, че само няколко месеца по-рано същият човек – Иван или Андрей – се беше оженил за тая жена и се беше скъсал да обяснява по медиите колко хубаво нещо е бракът и как благодарение на съпругата си той се е променил, как са създадени един за друг и любовта е не-знам-какво-си, а верността – не-знам-що-си, и той сега бил помъдрял, разбираш ли…
Блестящ ход, съобразен с основното правило в драматургията – публиката обича изненадващите обрати.
Особено ако са от добро към лошо Чакаме още сватби и разводи!

4. Родете.

Бебетата са мощно оръжие в битката за незаслужена слава. Те дават възможност за генериране на тъпи новини още преди да са се родили – бременна ли е еди-коя си, или просто е надебеляла нечовешки, от кого е бебето, къде ще го ражда, нормално или секцио, момче ли ще е, или момиче, как ще го кръстят…
Все въпроси, които дават възможност на "звездните родители" всяка седмица да звънят по медиите и да пускат по някоя незначителна информация за Неродения Петко.
След раждането става още по-страшно – едва проплакало, бебето незабавно е хвърлено в ада на безсмислената публичност – снимки в родилното, снимки вкъщи, първо наакване, първи зъбки…
Тази пролет станахме свидетели на безмилостна битка чие бебе ще получи по-мощно медийно отразяване – дали бебето на Дони и Нети, или бебето на Станишев. Засега резултатът е почти равен, но имам тревожното усещане, че мачът още не е приключил.

5. Купете си вестник и се снимайте с него.

Това не е съвсем безплатен пиар, защото все пак ще трябва се охарчите 50-60 стотинки за вестник. Но инвестицията си заслужава. Разгърнете вестника и се снимайте с него, уж го четете (не е задължително да можете да четете, достатъчно е да гледате замислено по посока на страниците). После изпратете снимката в редакцията и им предложете да я публикуват с текст под нея "И в най-големите жеги светският лъв Гунчо Мунчев не се разделя с любимия си вестник".
Това е хитър ход, защото вестникът се заблуждава, че по този начин му правите безплатна реклама, а вие пък се заблуждавате, че вестникът ви прави такава. А всъщност нито вестникът, нито вие имате някаква полза от тая снимка, но това е друга тема…

6. Създайте новина, свързана с домашен любимец.

В повечето медии битува погрешното схващане, че българите са жалостиви хора, които се трогват от миловидни домашни животинки.
Това е горчива заблуда. Мислите ли, че народ, който е създал поговорката "Бия го като маче у дирек", може да бъде смятан за животнолюбив?
Но така или иначе зоофилските сюжети са добре дошли в пресата. Наскоро например прочетох заглавието "Диляна Попова мечтае за коте". Ех, рекох си, и аз си мечтая за котето на Диляна Попова… но млъкни, сърце! После обаче се разтревожих: ако тя мечтае за коте, това значи ли, че й го няма котето?… Мъка! Такова хубаво момиче да си няма коте… Ега и разочарованието.

7. Направете си погребален пиар.

Сега, то не е хубаво така да се говори, ама постоянно умират некви известни хора. Ами така си е, кво! Най-якото в тия погребения са две неща – първо, на тях винаги има репортери и второ – не е нужно да те канят, за да се изтресеш там и да демонстрираш човешка топлота и съпричастност към опечалените. Медиите най-често отразяват подобни събития със заглавия "Стотици изпратиха еди-кого си". А отдолу непременно ще споменат, че "сред опечалените бяха забелязани еди-кой си, еди-коя си… и Гунчо Мунчев".
Честито колега, написаха ти името, ще черпиш!

Още текстове от автора на www.ivosiromahov.com

Оригинална публикация 

www.e-vestnik.bg | Невена БОРИСОВА | 16.10.2010 

Не забелязвате ли, че от април кризата свърши и всички българи тънат в блага, пита сатирикът-сценарист

Един американски сатирик беше казал, че е щастлив човек, защото цялото правителство работи за него. За да си хуморист може би са нужни две условия. Първо – да бъдеш “лекар” или  поне “медицинска сестра” на обществото и на политически недъзи. Но лекар-веселяк, от онези, странните, които може да разказват виц, докато гледат рентгеновата ти снимка. И второ – важно е да не вземаш себе си прекалено насериозно. Което като че ли важи за Иво Сиромахов.
Иво Сиромахов е роден е 1971 година. Завършва НАТФИЗ, специалност – театрална режисура. Работи като режисьор в Малък градски театър зад канала и в Театъра на армията. От август 1998 до 2000 г. завежда отдел “Култура” и пише фейлетони във в. “24 часа”.
От 2000 година е отговорен сценарист в “Шоуто на Слави”. Междувременно продължава да пише сатирични текстове, радващи се на добра популярност.
Кое е първо? Хумористичното или критиката? Едва ли на този въпрос се отговоря с едно интервю, но това пък не пречи то да се проведе…

- Турнето на екипа на “Шоуто на Слави” в САЩ и Канада беше скоро? Какво се случи там?

- Случиха се много неща, но най-важното е, че за пръв път българска група прави турне в Съединените щати в концертни зали пред многобройна публика. Защото, когато български изпълнител каже „бях на турне в Щатите”, обикновено става въпрос за обиколка в няколко кръчми, където пее пред 20-30 души. Ние успяхме да излезем от този позорен модел и да направим нещо истинско. Концерти, каквито българската публика в САЩ и Канада заслужава.

- Според вас тези няколко хиляди българи, които дойдоха да ви видят, ще останат ли там? А техните деца ще отидат ли на турнето на Слави Трифонов през,  да кажем, 2030 година?

- Според мен ще останат там, защото условията за живот и за работа са несравнимо по-добри. Никой не бяга от хубавото. В Америка, ако си трудолюбив, няма начин да не успееш. Държавата нито ти пречи, нито те рекетира, а хората от властта не говорят постоянно глупости по медиите…
А дали ще има турне през 2030 година и кой ще отиде на него, не мога да гадая. Питайте Симеон Дянков, само на него е дадено да провижда в бъдещето. Той още миналата година каза, че кризата ще свърши през април и позна. Не забелязвате ли, че от април всички българи тънат в блага?

- Като журналист и хуморист, имате мнение по най-различни теми. Какво смятате за отрицателния прираст на българите, най-зле в ЕС? Ще оцелеем ли като нация?

- В отрицателния прираст няма нищо драматично. Исландците са около 300 хиляди, но не страдат от тоя факт. Лихтенщайн има едва 35 хиляди жители, но живеят прекрасно. Така че не виждам причина да изпадаме в общонационално униние, освен ако не сме решили да се явяваме на световното първенство за най-многобройно население.

- Текстове ви за попфолка, за светски личности, са пълни с ирония и издават възмущение…

- Отнасям се с ирония към цялата тая „светска” паплач, която не слиза от страниците на медиите. Това е една прослойка от безсмислени тъпаци, които си плащат, за да бъдат популярни. А за какво им е тая популярност – и те не знаят.
Поне да имахме някоя известна личност богата като Парис Хилтън. А нашите „селебритита” са бедни като гаврошовци – ходят с дрехи под наем и набиват филии с лютеница.
За да станеш известен в България, не е нужно да имаш някакви качества. Достатъчно е да те набият или да те наебат. А най-добре и двете.

- Иронизирали сте личностите, които са на фокус в много медии и списания – попфолк певици, Дим Дуков… Кои хора за вас биха били ценни като обект на внимание в нашето общество и защо не са?

- Хората, които са ценни за обществото, няма как да станат популярни, защото журналистите са прости и не разбират стойността им. Простият човек не може да разбере защо Веско Топалов е по-ценен от Андреа. И защо Борис Христов е по-смислен от Митю Крика.
В повечето медии се работи на принципа: „дайте да пишем глупости, защото повечето хора се интересуват глупости”. Вярно е, че глупците винаги са били мнозинство, но пък те са неграмотни и не четат вестници, така че да се пише за тях е безсмислено. А пък грамотните няма какво да прочетат и затова тиражите се сринаха. Чувам, че няколко вестника са пред фалит. И сами са си виновни.

- Чалгата провокира иронията ви, но в шоуто на Слави дава поне частична подкрепа на развитието на попфолка като музика в България? Това противоречие притеснява ли ви? Какво мислите всъщност за чалгата? Признак на какво е тя?

- Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но въпросът ви показва тотално непознаване на българската музикална действителност. Подкрепа за развитието на отделни музикални жанрове имаше по времето на комунизма, когато държавата по неизвестни  причини финансираше естрадата. Но от 89-та музикалният пазар е свободен и всеки може да прави каквато си иска музика. Е, някои са по-успешни, други – не, но така е в живота. Неуспешните би трябвало да се сърдят на себе си, а не да плюят по успешните и да се делят на „добри” и „лоши” жанрове. Милчо Левиев казваше, че има два вида музика: талантлива и неталантлива.
Аз осмивам набедените некадърници, каквито има и в попфолка, и в политиката, и във футбола. Иронизирам тия, които пеят на плейбек, но и  депутатите в парламента, защото 90 процента от тях гласуват на плейбек.

- Проявявате ли самоирония в същата степен, в която проявявате ирония и към други външни обекти? Какво смешно намирате в себе си?

- Самият факт, че давам това интервю, вече е нещо много смешно.

- Смешно? Съжалявам, ако сте се почувствал некомфортно заради нещо. Защо?

- В думата “смешно” не влагам негативен смисъл. Аз харесвам смешните неща и самият правя смешни текстове. В случая ми е смешна самата ситуация на човек даващ интервю, защото в България интервюта обикновено дават хората, които нямат какво да кажат.

- Като човек, който борави с иронията като инструмент, към кои хора се числите – по-скоро към веселите или  към мрачните?

- Предполагам, че съм от веселите.

- Ако живеехте в държава като Германия, която българите винаги възхваляват, щяхте ли да се надсмивате на нещо? На какво?

- Във всяка държава има на какво да се смееш. Но в България има най-много поводи, защото правителството е букет от смешници. В коя друга държава могат да се съберат във властта екземпляри като Бойко Борисов, Божидар Димитров и Вежди Рашидов? Хората гледат новините и се смеят. Весел народ – щастлива държава.

- Кои са жертвите, които сте направили, за да се развивате и да следвате пътя си на пишещ човек? Кога?

- Не съм правил никакви жертви. Всичко стана съвсем безболезнено. Разбира се, трудил съм се много, но аз не смятам труда за жертва, а за необходимост.

- Като пишещ човек, т. е. като човек, който поначало е скрит зад кулисите, харесва ли ви да бъдете в светлината на прожекторите в шоуто? Защо?

- Не, не ми харесва. Зад кулисите е много по-интересно. Някои хора смятат, че като ги дават по телевизията, това им принажда някаква стойност. Няма как да стане. Умният си е умен – със или без камери, а тъпакът си остава тъпак.

- Казвал сте в предишни интервюта, че шоуто е създадено, за да осмива властта. Какви трябва да бъдат критериите, за да спечели една власт на “кастинг” за осмиване?

- Няма такъв кастинг. Те сами доказват всекидневно, че са достойни за осмиване.

- Какво е според вас значението на “Шоуто на Слави” в България? Чувствате ли се един от новите идеолози на предаването, освен Слави Трифонов, разбира се?

- Шоуто е най-гледаното телевизионно предаване в последните 10 години, значи има някакво значение. Разни хора се опитваха да ни конкурират, но опитите им завършиха самотно и тъжно – диджей Дамян, Ива Якимова, Азис, Иван и Андрей.
Идеолози е много тежка дума, но ако под нея разбирате хората, които създават идеите – да, сценаристите сме хората с идеите.

- Кой е най-вълнуващият проект, който ви предстои – като екип или лично на вас?

- Не зная. Как да преценя дали нещо е вълнуващо, ако още не ми се е случило?

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Малко игра на въпроси и отговори:

- Достатъчно висок, че краката ми да стигат до земята.

- Пътят е постлан с…?

- В България – с дупки.

- Какво се случва винаги?

- Каквото трябва.

- Иво Сиромахов е…?

- Иво Сиромахов е Иво Сиромахов. Това е положението.

- Какво ви привлича в Слави Трифонов?

- Защо трябва да ме привлича? Мен ме привличат жени. Работя със Слави, защото е почтен, добър приятел и защото имаме сходни разбирания за смисъла на професията.

- Големи или малки?

- По-важно е дали са умни или глупави.

- Как?

- По моя начин, my way, както пее Франк Синатра.

- Иво Сиромахов е десет по десетобалната система по отношение на…?

- Когато аз учих, на мода беше шестобалната система. Завърших гимназия с 5.45, а висшето си образование с 5.50. Преизчислете си го колко излиза по десетобалната.

- …А Иво Сиромахов е три, отново по десетобалната система, по отношение на…?

- Приложете горната формула. 

Оригинална публикация

в. Show | 18.08.2010

Причината за внезапния раздор между Сиромахов и Трифонов е класацията на най-дразнещите българи, публикувана в списание "Maxim", чиито екип се оглавява от Иво. Без да му пука, сценаристът на Слави огласил реалните данни на проведената сред читателите анкета. А те гласят, че Дългия е най-неприятният ВИП-тип.
Трифонов буквално побеснял, когато видял списанието, и обвинил сценариста за това, че не е взел мерки да спре излагацията, позоряща имиджа му. Шоуменът счел цялата история за предателство, а, както знаем, той не прощава, когато най-верните му хора му забиват нож в гърба. Сиромахов обяснил на Слави, че нямало как да промени фактите, пък и в случая всичко било на шега. Въпреки това сценаристът се извинил на Дългия, но той бил непреклонен. "Шега?! Най-верният ми човек да ме обяви за най-мразения и дразнещ българин! Търси си нова работа!" – били последните му думи. твърди сайтът razkritia.
Иво се надява, че до 2-3 седмици на гологлавия ще му мине и скандалът ще остане в историята. Ако това обаче не се случи, което е по-вероятно, Сиромахов може да стане част от "Комиците" или "Нека говорят с Росен Петров", които със сигурност ще искат да го привлекат в екипите си и така още повече да вбесят Трифонов.

Стр. 5

в. 24 часа | Иво СИРОМАХОВ | 24.07.2010 

"Кък тъй нямаш туитър? Мноу си злье ве, чуйек!"

Тези смразяващи думи излязоха от устата на една зашеметяваща секскифла с огромни гърди, пред които благоговеех. В този момент усетих, че шансовете ми някога да пипна тия гърди съвсем избледняват, но не можех да приема факта, че причината за това е неучастието ми в поредната виртуална мрежа.
Прибрах се вкъщи мрачен и твърдо решен да прегърна новите средства за комуникация и да се влея най-после в потока на ония жизнерадостни, активни, модерни хора, които живеят весело и задружно в голямото интернетсемейство.
Да, ще се регистрирам в “Туитър"! Но дали няма да се повтори горчивата одисея, която преживях във фейсбук? Не бих преживял отново унижението да ме призовават да изравям компири в разни ферми и да се присъединявам към групи на хора, които са обединени от свещената кауза да си обръщат възглавницата откъм студената страна.
Оказа се обаче, че “Туитър" предлага друг тип удоволствия. Доколкото схванах, идеята на тази мрежа беше да споделяш с хората радостите и несгодите си, но с не повече от 140 знака.
Това ограничение ми хареса. Предполагам, че дори най-голямата простотия би могла да изглежда някак приемлива, когато е лимитирана в определен брой знаци.
Направих си акаунт в “Туитър", сложих там една по-пичовска високомерна снимка, тип “аз съм над нещата", и зачаках какво ще се случи.
В първите два дни не се случи нищо. Обзе ме подозрение, че не правя нещо като хората, затова се порових във форумите, за да разбера как трябва да се държа в туитър обществото.
Форумците ме посъветвахада стана последовател на разни хора и по този начин да им дам възможност да ме осведомяват за себе си. Други хора пък евентуално щели да станат мои последователи и да приемат безропотно от мен всички безценни идеи, които ме спохождат.
Избрах произволно стотина човека, които ми се сториха безобидни, и приех доброволно да ги следвам. Това всъщност означаваше, че съм отворил своето топло туитър сърце за техните страсти и неволи.
Ефектът се усети веднага. Още на следващата сутрин получих 73 съобщения за добро утро. Някои бяха по-суховати, други ми желаеха усмихнат и успешен ден. Тази вълна от непредизвикана любезност ме трогна. Бях на ръба да пусна сълза предателка.
Да, не е изчезнала съвсем човешката топлота в този студен, отчужден свят.
Имаше и отделни юзъри, които започваха деня с изповед. “Бах как ма цепи главата", споделяше Mesifan1, “сношти са напраих на куче".
Малко по-късно заваляха съобщения за метеорологичната ситуация. Двама души ме уведомиха, че в Лондон е облачно, един сподели, че в Берлин е слънчево, а петдесет и трима ми съобщиха, че в София вали. Дъждът в София за мен бе очевиден факт, нямаше защо да ми го съобщават чрез “Туитър", но все пак се почувствах благодарен, че някой се е загрижил да си взема чадър.
След метеорологичната сводка върху мен се изсипа свлачище от линкове.
Вероятно моите нови туитър приятели бяха открили интересни неща в интернет и копнееха да ги споделят с мен. Нямаше как да проверя всички любопитности, които ми пращат, затова напосоки избрах един линк. Той ме отведе към статията “Как да имитираме оргазъм?" от д-р Ханелоре Вулвеншпиц. Дадох си сметка, че моите оргазми винаги са си били истински, така че нямам нужда от подобни съвети.
След пороя от линкове настъпи часът на личните откровения.
“Sedq na plaja v Kiten i qm edni tele6ki kiuftenca. Neveroqtni sa", държеше да сподели с всички свои последователи човек с никнейм Hurze.
Друг агент, нарекъл се GORO81, проявяваше гражданско чувство за защита на потребителя: “Ako ste re6ili da si smenqte plo4kite v banqta zabravete za firma FAQNS LUX 98. Mo6enizi sa!!!"
Чувствах се изключително социализиран от информациите, които получавах чрез “Туитър". Но имаше и някои, които ме озадачиха.
Такова например беше посланието на Koliogot, който твърдеше: “Tezi ne6tasnici ot ministerstvoto sa pulni kavali!"
Замислих се над тези горчиви слова. Защо медиите не отразяват тези скандали? И къде е гражданското общество, което да реагира остро и непримиримо на недъзите в министерствата?
Но в следващия момент получих съобщение от Mamata78. То гласеше:
“Мен туй ко ма ибе?"
Горчив въпрос, прозвучал като саркастична плесница върху лицето на общественото равнодушие.
Денят се изниза неусетно, дойде вечерта и туитърите кой знае защо мощно се активизираха. “Za6to ve4e ne davat listopad? Lipsva miiiii", горестно питаше Nejnocvete. Но кой да й каже? Безсилни сме пред суровата непредвидимост на програмните схеми.
Имаше и оптимистични включвания:“Hahahaaaaaaa kopele smazahme se s taq treva zakleam se hahahaaaa" – триумфираше някой си Bai Ceco.
После почна мачът и стана страшно. На всеки две минути сърцати туитър запалянковци се надпреварваха да ме осведомяват какво става. “Nema6e nikva zasada sadqta gi preeba"; “Urugvai izravniha!!!"; “Petela e ebati tapaka";“Germancite nemat 6ansove s toq trenior pedal".
Докато следях кореспонденцията си в “Туитър", усетих, че изпускам мача и започнах да се псувам. Какъв е смисълът някакви непознати хора постоянно да ме информират за това, което така или иначе виждам? Дали пък не се прецаках, като се регистрирах? Но в този миг пристигна позитивно послание: “hahahaaaaaaaa hjklrtusqs haaaaaaaaa aeee eiiii hahahaaaaaa". Очевидно някои хора все пак намираха начин да се забавляват в “Туитър". Но аз не бях сред тях. За пореден път се оказа, че интернет общуването ми носи предимно неволи и тегоби. Теглих една дълга на всички социални мрежи, изключих си телефона и спокойно си догледах мача.

Стр. 9,10

Република | Иво СИРОМАХОВ, журналист и сценарист www.ivosiromahov.com | 28.06.2010

Следя с интерес развитието на българските медии и напоследък забелязвам една много интересна тенденция – броят на читателите намалява, а броят на новите издания се увеличава. Стотици са незнайните рицари на перото, които напъват да оставят своята безсмъртна диря в славната история на българската писмовност.
Почти всеки ден на сергиите се появява нова медия, която гордо тръби: "От днес България вече не е същата! Ей сега ще видите как се прави истинска журналистика… Трепери, конкуренцийо! Ликуйте, читатели!"
Българската преса има амбицията да остави на идните поколения не просто вестници и списания, а модел за подражание, по който световните медии да взимат "равнис".
Особено интересен е процесът на създаване на мъжко списание. То се базира на следните задължителни елементи:

Името на списанието

Името трябва да грабва потенциалния читател и да го кара да се идентифицира с него. За нашите географски ширини най-подходящ е брандът "Пич". "Пич" – списание за истински пичове! А ако преливате от находчивост, може да го изпишете и с четворка – "Пи4". Яко, а?

Корицата

Трябва да е шарена, лъскава и на нея да е снимано провинциално момиче по цици. Напливът от млади жени, желаещи да си популяризират млечните жлези, е огромен, но за съжаление 99 процента от тях изобщо не стават за показване. Ала да речем, че сте се спрели на Ганка от Айтос – млада, амбициозна пръчка, която е готова временно да компенсира сексуалния ви недоимък, само и само да се появи на корицата на "Пич". Да "лъсне" гола, както обичат да казват журналистите с по-скромен умствен багаж.
И тъй, Ганка от Айтос е на линия. Закарвате я в някоя квартира, закачате един стар чадър върху лампата, за да прилича на фотостудио и я карате да се чепи във всевъзможни пози, докато я снима ваш приятел, когото наричате "звездния фотограф" Гошо Гошев. След фотосесията Ганка ви се отблагодарява, като ви демонстрира последните достижения на айтоската духова школа.
Снимките са готови, но трудното тепърва предстои. Сега ви трябва човек с голям опит в работата с фотошоп – да преправи кадрите, да изтрие стриите и целулита и в краен случай да направи колаж – например да комбинира циците на Памела Андерсън с лицето на Ганка от Айтос.

"Интро" от главния редактор

В началото на всяко мъжко списание трябва да има някакви мъдри тезиси от редактора. Айде да не са мъдри, но поне да са тезиси. Да звучат като златни зърна от съкровищницата на световната мъдрост, без които животът на читателя би бил лишен от всякакъв смисъл.
Главният редактор на мъжко списание най-често е комплексар недоебец, който пише уводния текст с хладен, високомерен тон. Посланието му е: ти, читателю, си много тъпо парче, обаче си извадил ебахти късмета да се родиш в една епоха с мен. И аз сега ще те светна кое как е.
После редакторът или преразказва надве-натри съдържанието на броя, с което обезсмисля по-нататъшното му четене, или пък разказва някой стар виц, понеже е чувал, че големите мъжкари имали чувство за хумор, хе-хе.
Редакторът на "Пич" винаги говори на читателите на "ти". Не че ги познава, но така е по-снизходително. Читателят трябва постоянно да усеща, че редакторът го превъзхожда и ако някога се срещнат не би му дал дори да му лъсне патъците.
До интрото се слага портретна снимка на редактора с поглед на леко отегчен разбирач. Присвитите му очи казват: хич не ми се занимава да ви пиша тука моите безценни слова, но ако не го направя, историята няма да ми прости.

Автори в броя

Някъде в началото на списанието драгият читател трябва да бъде запознат с авторите, сътворили тоя безценен брой. Идеята е те да бъдат представени като гении, които никоя друга медия не може да си позволи. Напишете нещо такова:
"КънчоТрънчев е блогър, популярен в цял свят. (Блогър е модерната дума за графоман). Убийствената му ирония не прощава на никого. Под ударите на безмилостното му перо са попадали личности като Димитър Бербатов, Барак Обама и Тони Стораро. Специално за "Пич"
Кънчо направи анализ на най-популярните видове силикон и кой е най-подходящ според зодията на мъжа, който ще го обарва. Чети на стр. 76."
Освен авторите, редно е да се представят и фотографите. Читателите няма как да знаят, че Гошо Гошев е гаражен пияница, чийто обичаен хонорар е шише евтина водка. Затова спокойно може да ги ударите с някоя дебела лъжа от сорта:
"Фотограф на звездите – така е известен в гилдията нашият приятел Гошо Гошев. Само той може да предразположи най-красивите жени в света да покажат всичко. Пред неговия фотоапарат са заставали кралици на красотата като Ева Херцигова, Наоми Кембъл и Цецка Цачева.
Разкъсван между многобройните си ангажименти в Милано, Ню Йорк и Париж, Гошев все пак намери време да отскочи до София за зашеметяващата фотосесия на Ганка, която изпоти обектива му- на стр. 89."

Небрежно интервю с кавър-гърлата

С триста зора на фотошопа снимките на Ганка са успели да придобият някакъв вид, с който зорлем да надървят полудял от хормони седмокласник. Проблемът е, че покрай снимките трябва да се смъчат и 20-30 реда интервю с кавър-гърлата, която е почти безсловесна. Повечето такива момичета не се притесняват да изпружат гениталиите си пред публика, но отговарянето на въпроси ги хвърля в дълбок смут и сковаващия ужас "да ни съ изложа".
Затова подходът ви към интервюираната трябва да е мек, дипломатичен, омайващ:
• Изглеждаш страхотно, Ганка! (На български правилното обръщение е "Ганке", но съвременната преса смята звателния падеж за простотия). Как го постигаш, пазиш ли някаква специална диета?
• Ми нье. Ям си сичку – мисо, плудуйе, зилинчуци. Многу убичам да си хапвам и сладичку – нйещу тортичка, сладулйед…
• Не пълнееш ли от сладко?
• Ми нье. Туй ми е от зодията – на тилци-те нищу ни им са липи. Така ми пиши в хурускопа.
• Има ли мъж до теб?
• Ми в мумьента няма. Имах приятил фудбулис, ма са раздилихми приди идин мьесец. Сига съм свубодна.
• Защо се разделихте?
• Ми щоту мноу ма ривнуаши. Викам му: чуйек, ни съ излагай. Аз съм мноу луда купонжийка. Убичъм дъ съ зъбавляам. Ма той – нье. И съ раздилихми.
• Какъв е идеалът ти за мъж?
• Ми рус, висок, румантичьен и да има чусту за хумур. Да ма разсмива – туй е най-важнуту.
• Какво е за теб романтиката?
• Ми да ма земи с бьентлиту, да ма завидье на ристурант, да вичерями на свьещи, да слушами Прислава.. туй е за мьен румантикътъ.
Така, интервюто вече е взето. Сега предстои най-тежката част от работата. Репортерът трябва да пресъздаде разговора така, че от него да струи неустоима еротика, която да надърви полуделия от хормони седмокласник.
Освен това авторът на интервюто трябва да изчисти всички диалектизми, щото е тъпо една секс-икона да говори селски, нали.

Светска хроника

Съдържа няколко новини, за които редакторът е взел дребен рушвет. В светската хроника задължително трябва да използвате следните изрази: "звездното парти", "блесна на коктейла" и "шушукаха запознати". Самите новини трябва да изглеждат така:

КУЛТОВ КЛУБ СЪБРА РОДНИЯ ХАЙЛАЙФ

Цяло съзвездие от актьори, музиканти, бизнесмени, политици и VIP-личности блесна на коктейла по случай откриването на новия клуб за фюжън-чалга и чилаут-кючек в столичния квартал "Враждебна". Сред гостите на звездното парти се открояваха Eвгени Минчев, Христо Сираков, Златка, Другата Златка, Румънеца, Кремена Халваджиян и звездата от третия сезон на "Биг Брадър" и втория сезон на "Сървайвър" Спиридон със съпругата му Цеца от първия сезон на "Пълна промяна". Това е знак, че слуховете за раздялата им са клевета, шушукаха запознати.

КРАСИВИ С КОЗМЕТИКАТА НА БЪДЕЩЕТО

Цяло съзвездие от актьори, музиканти, бизнесмени, политици и VIP-личности блесна на коктейла по случай откриването на луксозен магазин за козметика втора употреба в столичния квартал "Мусагеница". Сред гостите на звездното парти се открояваха Евгени Минчев, Христо Сираков, Златка, Другата Златка, Румънеца, Кремена Халваджиян и звездата от третия сезон на "Биг Брадър" и втория сезон на "Сървайвър" Спиридон, който беше дошъл без съпругата си Цеца от първия сезон на "Пълна промяна". Това е знак, че в отношенията им нещо куца, шушукаха запознати.

НОВ ФИТНЕСЦЕНТЪР ВАЕ ЕЛИТНИ ТЕЛА

Цяло съзвездие от актьори, музиканти, бизнесмени, политици и VIP-личности блесна на коктейла по случай откриването на фитнесцентъра "Корави тъпи копелета" в столичния квартал "Обеля". Сред гостите на звездното парти се открояваха Евгени Минчев, Христо Сираков, Златка, Другата Златка, Румънеца, Кремена Халваджиян и звездата от третия сезон на "Биг Брадър" и втория сезон на "Сървайвър" Спиридон. Съпругата му Цеца от първия сезон на "Пълна промяна" дойде само за малко и бързо си тръгна. Това даде повод за различни шушукания от различни запознати.
Такива са основните правила, по които се прави мъжко списание в България. Опитайте! Желая ви успех!

Стр. 1, 9

в. Република | Иво СИРОМАХОВ, журналист и сценарист, www.ivosiromahov.com | 2010-06-17 

Как се купуват гласове в Кърджали" – Разкрихме схемата на изборната търговия.

Никой в България не е луд да прави журналистически разследвания – нали ще го набият! Но пък всяка сериозна медия трябва да имитира някакво псевдоразследване по някакъв наболял проблем Този жанр ви дава възможност хем да проявите социална ангажираност хем дискретно да интегрирате в текста скрит пиар на фирми склонни да ви почерпят.

Тръгваме в ранната зимна утрин към Кърджали. На път сме да открием зловещата схема, по която партиите си купуват гласоподаватели. Това ли е демокрацията? За това ли скачахме по митингите? Такива въпроси си задавам, докато редакционният ни CITROEN си проправя път в мъглата. Шофьорът Цоко мълчи. Пътьом хапваме закуската си топли, уханни FORNETTI, които се топят в устата и димящо кафе LAVAZZA.
Да, тежък е живота на разследващия журналист, но и в него си има малките житейски радости.
Великани
Преди да излезем от София, спираме да заредим на SHELL. Качествено гориво, културно обслужване, усмихнати служители какво повече му трябва на човек?
Тия SHELL са великани. казва Цоко. Винаги от тях зареждам. Кефят ме, бе! Прав е Цоко, мисля си, докато отпивам от леденостудената минерална вода БАНКЯ. Задрямвам по пътя и след около час и половина се събуждам огладнял. Тъкмо навреме пред нас е ресторант HAPPY BAR & GRILL. Спираме да обядваме. Аз си поръчвам пилешки крилца, а Цоко панирани кашкавалчета. Божествени са! Сервитьорката е красива като модел на PACO RABANNE и любезна като майка ми. Чувствам се страхотно. Сметката ни е 17 лева и осем стотинки. Оставям й 18 лева. 92 стотинки бакшиш! Да види, че не съм стиснат.
Страхът в очите
Пристигаме в Кърджали около два следобяд, настаняваме се в хотел "БАЯЛЦАЛИЕВ". Просторни стаи, уютно обзавеждане, перфектна атмосфера. Вземам душ и тръгвам по следите на изборната търговия. Пред хотела срещам Мустафа около 30годишен мъж, бедно облечен, а не като мен аз съм с маратонки NIKE и фланелка DOLCHE&GABANA. Знаеш ли нещо за купуването на гласове? бъркам аз веднага в раната.
Не казва Мустафа. Страхът в погледа му ме убежда ва, че със сигурност тук има купуване на гласове, но хората не смеят да си кажат. Усетил, че съм набарал вярна следа, влизам в бирария ЖАДНОТО ГЪРЛО да утоля жаждата си. Поръчвам си голям HEINEKEN. Това е бирата!
Подпитвам келнера дали знае нещо за купуването на гласове. Той вдига рамене. Страхът е сковал всичко живо в региона.
Щекотливия въпрос
Решен да хвана бика за рогата, отивам директно в общината. Посреща ме служителката Ч. Ц., предлага ми кафе. Любимата ми LAVAZZA! Говорим на всякакви теми, но няма как да избегна щекотливия въпрос: купуват ли се гласове?
Няма такова нещо смее се Ч. Ц., а смехът й ми напомня на …
Тръгвам си от общината, изтощен от тежкия журналистически труд и се оттеглям за кратка почивка в хотел БАЯЛЦАЛИЕВ. Небрежно полягам в меките постели на "БАШ ЮРГАН Измир" и се унасям в сладък сън.
След два часа будилникът HAIER неумолимо звъни. Време е за работа!
Ставам, избръсвам се със самобръсначка GILETTE, двойно ножче, потупвам старите си репортерски бузи с афтършейв NIVEA.
Слизам в лобибара, където ме чака Цоко. Пием по един малък JAMESON за отскок. Но аз не забравям, че тук съм по работа все пак съм професионалист. Питам директно бармана Сунай:
Някой предлагал ли ти е да купи гласа ти?
А, няма такива работи казва Сунай. А и аз не съм оттук. Не бил оттук! На кого ги разправяш тия работи, мойто момче? На старото журналистическо куче ли?
Дааа, страхът е сковал всичко живо в кърджалийско. Дори барманите не смеят да си кажат.
Ракията ме прави агресивен
Допиваме JAMESONа с фъстъци, пакетирани от фирма "КАРАКОЛАРОВ" и отиваме да вечеряме с Цоко в механа ТРИТЕ РАКИИ.
Поръчвам си голяма СЛИВЕНСКА ПЕРЛА, Цоко си вика БУРГАСКА МУСКАТОВА. Ракията ме прави агресивен и от упор питам келнера Ахмед кой купува гласовете в Кърджалийско?
Не знам за такова нещо казва Ахмед, а в очите му се чете страх.
Той ме лъже, но за мен големия разследващ журналист нещата са ясни. Токущо разкрих ужасяваща
та схема на изборната търговия всеки гласоподавател е купен, но не смее да си каже. Доволен от успеха на разследването си, викам сметката и с Цоко се отправяме към стриптийз-бар "ДИВАТА КАТЕРИЦА". За моя радост тук катериците наистина са диви. И какви неща правят ооооо!
Но аз не се възползвам от това. Защото съм женен! (Миче, четеш ли ми репортажа, мило? Не съм ти изневерил!)
Като истински професионалист, аз не забравям, че съм тук не за да се възползвам от изложената за продан женска плът, а за да разследвам скандала с купуването на гласове.
Една стриптийзьорка се усуква около мен, сяда в скута ми, опитва се да ме обарва. Каква наивност! В момента, в който тя вече си мисли, че ме е спечелила, аз я разстрелвам с въпроса:
Продаваш ли гласа си, кучко? Тя е шокирана. Започва да ми го
вори на руски: Ой… что такое… я не панимаю…
Проститутките на партията
Но за мен всичко е ясно. Това са проститутки рускини, докарани от една партия (всички знаем коя!) с издадени фалшиви удостоверения, за да гласуват за нея. Каква мерзост!
Отблъсквам рускинята и казвам, че си тръгвам. Цоко вика, че остава. Нека остане, не мога да го съдя. И работническата класа има право на своите малки удоволствия.
На следващата сутрин потегляме обратно към София.
Цоко мълчи. А и аз не го питам.
Спираме да заредим на SHELL. Чудесен бензин, фантастично обслужване.
Продължаваме по пътя.
По радиото звучи новия хит на РУШИ ВИДИНЛИЕВ. Страхотен певец. Ето такава трябва да е съвременната българска музика.
Пътувам към редакцията със скандално разследване за търговията с гласове в Кърджалийско.
Разкрих цялата схема всички гласове в този край се купуват. Доказаха го думите на Мустафа, общинарката Ч.Ц., Сунай, Ахмед и руската проститутка (не посмях да я питам как се казва, щото Мичето ще ме убие)…
Но дали ще публикуват разследването ми?
Дали пък Главния няма да се уплаши от истините, които съм изнесъл? Ще видим.

Стр. 8

Търговски вестник I Иво СИРОМАХОВ I 2010-06-07

Ето няколко разсъждения за това как се прави вестник … Автор е Иво Сиромахов, което прави статията бестселър. Главните редактори да не се самозамайват, защото журналистите невинаги мислят като тях, а и спадът на тиражите показва, че начинът по който се случват нещата в медиите едва ли е правилният  Можем да предполагаме, че правилата важат и за електронните медии, за предаването на Шоумените и т.н.? … 

Как се прави вестник ?

Навсякъде по света вестниците са в криза. Тиражите им намаляват, рекламодателите се оттеглят, а журналистите се пропиват.Защо се стигна дотук? … България е ковачницата на истинската журналистика… Професионалната етика повелява да помогнем на задграничните си колеги, изпаднали в беда и да ги светнем на няколко простички правила, на които се дължи успехът на българската преса.

1. Съберете подходящ екип. Критериите, на които трябва да отговаря добрият съвременен журналист, са: да слуша главния редактор; да спазва политиката на издателството (т.е. да слуша главния редактор); да бичува недъзите в обществото (т.е. враговете на главния редактор). Човекът, който отговаря на тези три критерия, е готов за журналист. Други качества не са му нужни. Отделни заблудени експерти във вестникарството смятат, че журналистът трябва да е грамотен, но това са старомодни схващания. В днешно време грамотността е излишен лукс. За какво са ни грамотни репортери, като имаме коректори?

2. Подкрепяйте доброто.Един уважаван вестник винаги трябва да стои на страната на доброто и деликатно да проповядва някакви ценности. Някои заблудени експерти във вестникарството твърдят, че доброто е това, което е добро за максимален брой хора. Това са реакционни схващания. Според модерната българска журналистика добър е този, който е на власт. Всички други са лоши и трябва да бъдат обругани, охулени и заклеймени.

3. Какво да сложим на първа страница. Времената, когато новините продаваха вестника, отдавна са в историята. Сега хората се информират за събитията предимно от телевизията и интернет, така че трудно ще ги изненадаш с нещо. Затова новините не са важни за днешната българска преса. Важното е как ще поднесеш информацията и как ще я наредиш. Тук водещ е принципът: кой ще почерпи. Например: ако в един ден имаш две важни събития – студент, извадил 11 деца от горяща къща и Бойко Борисов, който играл тенис, кое ще сложиш на първа страница? Разбира се, че Бойко Борисов, щото той може и да почерпи, а студентът няма пари. Пък и какво като е спасил 11 деца, голям праз! Аман от популизъм. Пусни му там 10 реда в долния ъгъл на 18-та страница до судокуто и това е.

4. Судокуто е задължително. Малцината бунаци, които продължават да дават всеки ден пари за вестници, са хора, очевидно пристрастени към хазарта. Тях новините не ги интересуват. Но кръстословицата и судокуто са непреодолимо изкушение. Сложете някаква награда за онзи, който правилно е решил судокуто – например – чифт вълнени стелки 48-номер или ароматизатор за тоалетна, за да ги зарибите завинаги.

5. Как да събираме информация. Главната причина за кризата в големите световни вестници е глупостта на издателите да инвестират в заплати на репортери, които ходят да отразяват събитията. Това са грешни пари. За какво ти е да плащаш на хора, за да търчат напред-назад като улави, при положение, че можеш да си сваляш цялата информация от интернет? Отваряш сайтовете, барваш две-три думи, за да не е хептен плагиатство и пълниш вестника.

6. Как да пишем заглавия. Това е висшия пилотаж в българското вестникарство. Заглавието подчертава различността на вестника. Как да отразим например концерта на АC/DC в София? Заглавието: „50 хиляди куфяха с АC/DC”, е слабо. Много по-добро е „Депутати куфяха с АC/DC”… Напишете нещо такова, пък може и да почерпят.

7. Какви интервюта да правим. Интервюто е специфична работа и не бива да се възлага на новобранци. Този жанр е запазен за уморени от репортерстване сдухани журналисти, които чрез интервюта с подходящи хора, могат да си докарат някой дребен рушвет върху мизерната заплата. Най-яко е да правиш интервю с банкер от приближена до властта банка. От това интервю репортерът трябва да извлече следните отговори: че държавата може да изпитва затруднения, но банките са супер; че българският бизнес е загрижен за народа;че високите лихви са в интерес на хората, всичко друго е мазен популизъм; че банките се управляват от високоморални, високоотговорни и възвишени във всяко отношение хора. Ако нямате подръка банкер, винаги може да интервюирате някой зажаднял за медийно присъствие министър. От интервюто с министъра читателят трябва да разбере: че държавата може да изпитва затруднения, но правителството е супер и знае как да се справи с проблемите – че правителството е загрижено за народа; че вдигането на данъците е в интерес на хората, всичко друго е мазен популизъм; че в министерствата работят високоморални, високоотговорни и възвишени във всяко отношение хора Интервютата се илюстрират с голяма портретна снимка на интервюирания големец със загрижена физиономия. Посланието е: не му е лесно на човека. Целта на интервюто: да почерпи.

8. Как да пишем анализи и коментари. Традициите в българската преса повеляват анализите да бъдат писани от приятели на заместник-главните редактори – най-често това са провалени професори, алкохолизирани общественици и разконспирирани ченгета. Идеята е хуманна – да се даде трибуна на тия лузъри да излеят водопада на дълго сдържаната си глупост и да се почувстват поне за миг важни, че са попаднали в пресата. Важно е тези анализи да са на безопасни теми – бездомните кучета, забраната на тютюнопушенето, представянето ни на Евровизия и т.н. В никакъв случай не трябва да се анализират теми от политиката или бизнеса, за да не обидим случайно някой от приятелите на вестника – политици и бизнесмени, които отвреме-навреме ни черпят. До голямата аналитична статия сложете малка колонка коментар от главния редактор или някой от заместниците му. Този коментар трябва да звучи позитивно и жизнеутвърждаващо и да подкрепя усилията на управляващата партия, каквито и да са те. Подходящи изречения за начало на редакционния коментар: „Похвални са намеренията на правителството да реши проблема с…”, „Прав е министърът на еди-кое си да иска преразглеждане на договорите с еди-кои си…”, „Доживяхме деня, в който управляващите се нагърбиха с дълго отлагания закон за…”.

9. Как да напишем съботен очерк за интересен човек . Първо трябва да дефинираме понятието „интересен човек”. Кои хора са интересни днес? Фолкпевиците, футболистите и политиците. Но за фолкпевиците и футболистите няма смисъл да се пише, защото не е сигурно дали ще почерпят. Най-добре е да се насочите към политиците… 20 години след 10-ти ноември съдбата заварва мъченика на тоталитаризма като управител на крайпътно ханче. „Не се оплаквам”, кротко споделя Груйчев. „Промяната засегна всички. Аз не се плаша от работа, а освен това въведох някои иновации в ресторантьорския бизнес. Аз съм първият, който дръзна да сложи кимион в шкембе-чорбата. И това ми стана запазена марка”.

10. Социологически проучвания и как да ги тълкуваме. Всеки уважаван български вестник пуска сегиз-тогиз по някое социологическо проучване за рейтингите на хората от властта. Цифрите всеки път са различни, но те не са важни. Важно е как ще ги разтълкувате. Най-добре е да ги тълкува социолог от агенцията, направила проучването. Това са основните правила на българската преса. Следвайте ги и успехът няма да закъснее!

Целият текст в afera.bg.

Оригинална публикация

в. Новините днес | 2010-05-13 

Изкушението да демонстрираш на всичките си конкуренти от занаята, че си на "ти" със Самия Премиер

Наскоро разговарях с една студентка от факултета по журналистика. Винаги съм се чудел какво точно учат в този факултет, за това надълго и нашироко я разпитвах за различните учебни дисциплини, в които се каляват бъдещите рицари на перото.
Но за мое удивление се оказа, че във факултета не се преподава най-важното нещо в професията -как да направиш интервю с министър-председател. Познавам журналисти, за които интервюто с премиер е венецът в кариерата им, фойерверкът на професионалните им мечти, оргазмът на егото им. А никой в университета не ги учи как да се подходи към този свещен акт.
Това е огромен пропуск и велика загуба за българската журналистика. Не можем да оставяме репортерите да импровизират в сюблимния момент на кариерата си. Трябва да систематизираме знанията и опита на онези херои, които вече са извървели страшния, но славен път на премиерските интервюта.
Затова аз си поставих за цел да изчета всички образци в жанра и да формулирам общите принципи.
Преди всичко репортерът, пристъпил тежките порти на Министерския съвет трябва да знае, че интервюто с министър-председателя е тайнство и към него трябва да се подходи с религиозно смирение. Самият премиер най-често се изживява като месия и това е обяснимо, като се има предвид, че е обграден с хора, които от сутрин до вечер го уверяват в божествения му произход.
Задължително е журналистът да е облечен в костюм, за дамите – пола до коляното. Сексуални волности са позволени едва след края на интервюто. И така – поздравете учтиво, благодарете за оказаната ви чест, изкажете дълбока признателност за това, че премиерът е отделил минути от безценното си време за това интервю, включете диктофончето и започвайте.
Първата дилема, пред която са изправени повечето интервюиращи, е дали да говорят на "вие", или на "ти". Журналистическият етикет повелява да се говори на "вие" от уважение към институцията. Но от друга страна изкушението да демонстрираш на всичките си конкуренти от занаята, че си на "ти" със Самия Премиер, с Шефа На Всички Неща, е огромно. И мнозина по-комплексирани представители на професията, мечтаещи от деца да бъдат погалени по послушната главица от Някой Важен, решават да говорят на " ти". Демек – аз съм супергъст с тоя, от който треперите бе, колеги бледи…
Не препоръчвам такова поведение, защото правителствата се сменят, а министър-председателите са злопаметни по природа и следващият едва ли ще ви прости тая възторжена фамилиарност, в която се къпете сега. Така че подобре карайте на "вие" и подтиснете някак нагона си да сте първия до Първия.
Особено важно е още в самото начало на интервюто да заявите безрезервната си подкрепа и любов към правителството и най-вече към неговия лидер. По-простодушните журналисти го правят в прав текст: господин премиер, обичам Ви. Но лисиците в занаята успяват да създадат това усещане завоалирано, посредством подходящи въпроси, предани погледи и сподавени въздишки. Добър подход е да речем този:
- Господин премиер, свидетели сме на огромните усилия, които полагате за да се справите с тежкото наследство от предишния кабинет. Толкова страшна ли е ситуацията наистина?
Така зададеният въпрос дава възможност на интервюирания да се постави в светлината на трагичен герой и да обрисува апока-липтичния декор в момента на излизането Му на сцената на историята. Държавата дълги години е била в лапите на Злото, но сега най-после има шанс за спасение, защото се е появил самоотвержен държавник като него. От отговора му трябва да стане ясно, че битката ще е тежка и продължителна, защото лошите не спят.
След като ледовете на недоверието към медиите са разтопени, идва време да забиете следващия си журналистически пирон, като ловко прехвърлите разговора в сферата на интимното:
- В личен план какво ви даде и какво ви отне властта? Тук интервюираният се усмихва горчиво. Нищо не ми е дала, само ми отне, казва той и тъжно обрисува картината на човек, жертвал личния си живот заради Отечеството. Преди е живеел нормално, а сега няма време за приятелите си, за семейството си, но той е готов да носи кръста си, без да се оплаква.
В тази ситуация добрият журналист трябва с мимики и погледи да изрази огромното си съчувствие към съсипания личен живот на завалията и ловко да премине към следващия си репортерски удар:
- Но хората сякаш не оценяват стореното от Вас… Рейтингът ви сякаш е поспаднал…
Изключително важна в този въпрос е думичката "сякаш". Тя е ясен сигнал към премиера, че и вие се отнасяте към рейтингите подозрително и им вярвате само когато растат. Това "сякаш" ще накара министър-председателя да гледа на вас не като на враг, а като на съмишленик и ще изтръгне от него признанието, че рейтингите не го интересуват и никога не ги чете. (Айде бе! Верно?) Това в скобите никога не го казвайте на глас, а най-добре е изобщо да не си го помисляте.
Сега идва най-сложният момент в интервюто. Моментът на "неудобните" въпроси. Поставям ги в кавичка, защото те в никакъв случай не трябва да са неудобни, а само да изглеждат така. Тези въпроси ще ви създадат имиджа на непримирим търсач на истината в очите на журналистическата гилдия. Но неудобството в тях трябва да е много премерено, за да не си отрежете завинаги пътя към следващи премиерски интервюта. Недопустими са въпроси от сорта: "Кои ваши роднини са печелили държавна поръчка напоследък?", "С какви пари купихте новата си къща?", "Колко струва образованието на децата ви в Кембридж?", "Как ще коментирате слуховете, че имате сексуална връзка с фолкпевицата Х?" Изхвърлете от съзнанието си подобни въпроси и задайте нещо "неудобно" от сорта:
- Защо въпреки обвиненията Ви, няма нито един осъден министър от предишното управление? Тук е моментът в скоби да опишете реакцията на премиера. Напишете нещо такова: (Премиерът за миг потъва в себе си, в дълбокия му поглед се чете огорчение, лицето му помръква. Мълчи няколко секунди. Когато проговаря, гласът му звучи ня-как тихо, но твърдо и решител-но).
Аз не съм съдия, казва той. Дал съм на прокуратурата сто-тици сигнали за престъпления и злоупотреби с власт. Защо няма осъдени – питайте тях… Сега трябва да проявите нечовешка смелост и да отперите следващия "неудобен" въпрос- констатация:
- Опозицията твърди, че по висшите етажи на властта има корупция… Този въпрос отприщва любимия на премиера гняв, известен в психологията като синдрома "да вадиш нож на умряло куче". Те ли ще ми говорят за корупция, развиква се той. Те ли? Как не ги е срам! Ами ако бяха прави, хората щяха да изберат тях. Но те избраха мен, значи
аз съм прав и това, което ви казвам, е чистата истина, нали така?
- Така е, наистина – отговаря добрият журналист, забравил, че журналистът трябва да задава въпроси, а не да отговаря. Но от друга страна, да се съгласиш с министър-председателя е голям кеф и тая възможност не е за изпускане. За да разведри обстановката, пък и за да хвърли малко приятна кал върху колегите си, репортерът задава следният правилен въпрос:
- Как гледате на злонамерените критики от някои медии, които постоянно ви критикуват безпричинно?
Премиерът се усмихва насилено. Хич не му е весело, но някаква лелка от пиар-отдела му е казала, че трябва да се прави на широко скроен, когато го критикуват.
Да са живи и здрави, казва през зъби широкоскроеният премиер. Свикнал съм да бъда атакуван. (От кого бе? Кога са те атакували?) Отново напомням това в скобите никога не да не го казвате на глас, ако искате да останете в професията.
Идва ред за финала на интер-вюто. Класиката гласи, че трябва да го завършите с:
- Какво ще пожелаете на българите? Този въпрос дава възможност на министър-председателя да прояви вродената си доброта и бащинска загриженост към нацията. Да ги увери, че той мисли за тях, въпреки че живее в палат, а те се пържат в ада на панелките си и са ежедневно унижавани от държавната администрация. Българите трябва да повярват в себе си, казва той. Тъпо клишенце, родено от бедната фантазия на пиар-лелката, но пък кво – върши работа.
Премиерът завършва интервюто усмихнат. Журналистът -още по-усмихнат. Направо ухилен. Като ряпа, субсидирана от европейските фондове за земеделие. Сега му предстои жестокия интелектуален напън да измисли заглавие на интервюто си.
Добри варианти са "Аз съм един от вас" или пък "Да вярваме в себе си". Както вече казах, след приключването на разговора са позволени и някои сексуални волности, но само ако премиерът си поиска. Особено важно е по време на секса нито за миг да не забравяте за разликата в общественото положение между двама ви и да не си позволявате недопустими волности. Майсторите в жанра препоръчват едно кротко, изпълнено с респект към инсти-туциите фелацио. След него благодарете за оказаната ви чест и светкавично се изнесете от кабинета, за да може министър-председателят отново да се заеме с неотложните си държавнически дела.
Успех!

Стр. 10

www.ivosiromahov.com I Иво СИРОМАХОВ I 2008-11-22

Един мой познат е в бизнеса с пендели.

Не e смешно.

Пенделите не са това, което си мислите.

Моят познат ми обясни, че пенделите били важна част от всеки полилей. Те били основата, която свързва тялото на полилея с тавана.

Имало и пенделна система в трамваите. Предполагам, че тая система е въведена по времето, когато Евгени Минчев е бил ватман.

Освен това имало и асансьорни пендели. Това ми прозвуча ужасяващо. Оттогава не смея да се кача в асансьор.

Моят човек обаче не се занимавал нито с асансьорни, нито с трамвайни пендели. Специализирал се в търговията с добрите стари осветителни пендели.

Цените им били различни. Евтините били по 20-30 лева, а елитните пендели стигали до 1000 евро!

Невъзможно е да си представим свят без пендели. Те са навсякъде. И моят познат ги продава. Все някой трябва да ги продава, нали така? Няма срамен труд.

Проблемът е, че напоследък пенделите все по-малко се харчели. Дали заради световната финансова криза или заради нещо друго, интересът към пенделите рязко спаднал.

Само черните пендели се търсели чат-пат. Не разбрах защо.

Проблемът на моя познат е, че иска да уведоми обществото за нуждата му от пендели. Трябва му реклама, за да разберат хората, че ако някога закъсат за пендели – той е насреща.

Отишъл човекът в една рекламна агенция и казал: така и така продавам пендели, рекламирайте ме.

Обаче от рекламната агенция му обяснили, че така няма да стане. Пенделите били специфичен продукт и не се нуждаели от реклама, а от пиар. Само ефективният пиар можел да накара потребителите да се юрнат към пенделите на моя познат.

Разликата между рекламата и пиара била, че в рекламата призоваваш хората директно, а в пиара – индиректно. Един вид – говориш на потребителите за други неща, а те подсъзнателно започват да усещат остра нужда от пендели.

Това се наричало “пазарна сугестия”. Моят познат попитал какво е “сугестия” и пиарите му обяснили, че сугестията е нещо като внушението, само че много по-скъпо. Обикновено пазарно внушение струвало 5 хиляди евро, но за пазарна сугестия трябвало да се бръкне минимум 10 хиляди, че и повече.

След това пиарите направили задълбочен маркетингов анализ на бизнеса с пендели и установили, че пенделите се купуват предимно от мъже. Много рядко се случвало жена да купи пендел – и то само за подарък на някой мъж.

Това моят познат го знаел от опит. Но пиарите го уверили , че неговият опит няма никаква бизнес-стойност и му взели 8000 евро за маркетингово проучване, което по научно обоснован начин доказало, че пенделите се купуват предимно от мъже. Пиарите обяснили на моя познат, че най-важното нещо за всеки един бизнес е мултимедийното представяне. Това се оказало най-обикновено слайдшоу със снимки на пендели, които се сменяли на игрива музичка. За това мултимедийно представяне му взели 2500 евро.

Посъветвали го да си направи и сайт в интернет. Обяснили му, че интернетът бил глобално село и глобалните селяни яко щели да купуват пендели онлайн. За изработката на сайта www. bgpendel.com му взели 4500 евро.

След това пиарите организирали за моя познат бляскав бал, озаглавен “Нощта на пенделите”. На бала били поканени всички големи светски звезди – от Азис до Драго Чая.

Почерпили ги с шампанско и дребни хапки и провели шеговит конкурс “Мистър Пендел”. А в края на вечерта организирали благотворителна томбола. С приходите от томболата дарили няколко пендела на дом за сираци. Благотворителността много лъскала имиджа, казали пиарите.

Този бал струвал на моя познат само 27 300 евро.

Човекът взел да затъва. Вложил в пиар над 50 хиляди евро, а продажбите му не се увеличили. Дори намалели с 15 процента. Пиарите обаче го успокоили, че това е заради световната финансова криза и че просто му трябва търпение.

Ти се благодари, че работиш с такива изключителни професионалисти като нас, казали те, иначе продажбите ти щяха да паднат с поне 50 процента. Ама с нашия страхотен пиар те закрепихме.

Моят познат обаче не се почувствал закрепен. Не можел да погасява лихвите по кредитите си. Продал апартамента и колата си. Жена му го напуснала. Приятелите му го забравили.

Само едни хора не го забравили и това били пиарите. Миналата седмица те му изпратили писмо, в което го уведомили, че им дължи възнаграждение за абонаментно пиар обслужване. Те го били обслужвали от осем месеца, а месечната такса била 4 хиляди евро. Осем по четири – трийсет и две. Заповядайте в офиса да ни платите 32 хиляди евро.

И той отишъл в офиса им. Но не носел пари. Носел само една туба бензин. Излял я в офиса на пиарите и го запалил.

Сега моят човек чака присъда. И сигурно ще го вкарат в затвора, понеже няма пари за адвокат.

Един предприемач бе победен от пиарите си.

Бизнесът с пендели вече никога няма да е същият.

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 22 ноември 2008

Оригинална публикация