Разговор с Максим Бехар, Христо Монов и Румен Леонидов на тема: “Психологическа помощ след атентата в Бургас”

БНТ, Денят започва | 31.07.2012

Тема: Психологическа помощ след атентата в Бургас
Гост: Максим Бехар, PR експерт, Христо Монов, психолог, Румен Леонидов, писател

Водещ: Добро утро отново! Вие сте със сутрешния блок на Българската национална телевизия. Много хубав и много спокоен ден Ви пожелавам! Днес също ще е топло. Лято е все пак, последният месец от юли, но все пак не е толкова топло, колкото беше във вчерашния ден. Сега какво ще правим в следващите минути от "Денят започва"? Ще поговорим за не толкова видимите и не толкова кървавите поражения от атентата на летището в Бургас. Ще поговорим за пораженията върху психиката. Добро утро казвам на психолога Христо Монов, на поета Румен Леонидов и на PR експерта, PR специалиста Максим Бехар.
Христо Монов: Добро утро!
Водещ: Здравейте и на трима Ви! Радвам се да видя трима умни мъже около мен! Г-н Бехар, към Вас е първият ми въпрос. Какви са настроенията в еврейската общност у нас? Може ли да доловите, как да кажа, емоциите десетина дни след този кървав атентат?
Максим Бехар: Аз мисля, че емоциите отминаха. Ние винаги сме знаели, че има риск или има възможност еврейски или израелски граждани и хора от еврейски произход да бъдат обект на атентат, така че не е кой знае колко голяма драма. Разбира се, имаше малко по-силна охрана, но аз бях цялата минала седмица в Прага и четирите синагоги в центъра на Прага имаха много повече охрана, отколкото Софийската синагога, просто поради факта, ч в Чехия има също огромно количество израелски туристи. Струва ми се, че от една страна не трябва да изпадаме в някаква психоза или да гледаме или да очакваме всеки момент да се случи нещо лошо, още по-лошо или да треперим, но в крайна сметка трябва да си даваме и тази ясна представа да имаме, че вече живеем в друга България – България, в която е възможно да има тероризъм, в която е възможно да бъдат атакувани чужди граждани или хора само заради това, че имат някакъв произход, без значение какъвто и да е той – и да бъдем малко по-внимателни и по-разумни, да не се поддаваме чак толкова много на емоции, да не се успиваме. Просто, да знаем, че светът е друг. Както се пазим, когато пресичаме улицата.
Водещ: Добре. Ще Ви прекъсна за минута, за да дам думата на г-н Монов, защото веднага взимам повод от първата реплика, с която започнахте. Може ли да живееш постоянно с едно на ум, че нещо лошо може да ти се случи, че може да бъдеш атакуван, че може да бъдеш наранен по някакъв начин? Как се живее така всъщност?
Христо Монов: Ами, по-реалистично се живее така и си много по-подготвен, ако това нещо се случи, да го преживееш. Психичната травма всъщност е едно културно и социално явление. Неслучайно учението за психичната травма започва от Зигмунд Фройд в края на по-миналия и началото на този век, когато много от нещата, които се случват в света, вече се възприемат като неща, които застрашават нашия психичен комфорт, нараняват ни. Ако преди примерно е било нормално мъжете да отиват на война и да умират, след Първата световна война човечеството преосмисля това нещо. В ценностната система на хората човешкият живот заема вече действително подобаващото му се най-високо място. Така че светът, в който живеем, е рисков свят. В света, в който живеем, тероризмът е също факт. И така, както трябва да свикнем с факта, че живеем в земетръсна зона, така трябва да свикнем и с факта, че живеем в един свят, в който терористичните актове са явления, които се случват. И по-добре да сме готови за тях, както каза и г-н Бехар. Неслучайно по един начин това, което наблюдавах, израелските граждани приеха, случилото се, по друг ние.. На нас ни се случва за пръв път и затова е травмиращо събитие, но от тук нататък трябва да знаем, че такива посегателства върху нормалния ритъм на живота ни е много възможно да има.
Водещ: Как може да си готов за едно такова нещо? Сега ще дам съвсем личен пример. Спомням си, че когато за първи път отидох в Израел, в едно приятно кафене седнах да изпия чаша кафе. Пълно с млади хора, прекрасни, усмихнати, които си пият сутрешното кафе, четат вестника и с “Uzi” на пояса. Как се живее така наистина?
Христо Монов: Ами, слава Богу, у нас ситуацията не е чак такава. Но пак казвам, по-добре е, и моят опит, пък и всички изследвания в тази област на… много хубаво сте написали – психологическа помощ след атентата. За съжаление, такава нямаше към хората.
Водещ: Защо смятате, че такава нямаше?
Христо Монов: Ами, нямаше, защото психологическата помощ е нещо, което трябва да започне максимум 48 часа след настъпване на критично събитие. Това, което сега се прави тук и там е всъщност вече последваща терапия на хора, които действително са дълбоко в травмата и които може би преживяват пост-травматично стресово разстройство, което е сериозна модулогична болест на единица…
Водещ: Учудвате ме с това, което казвате, защото чисто информационно, чисто новинарски помня часове след атентата, може би ден след атентата, съобщенията, че психолози, психиатри работят с хората, които са пострадали и които са били свидетели на случилото се.
Христо Монов: Ами, знаете ли, ако действително сме държава, която принадлежи към ценностното пространство на Европа, би трябвало да държим на добрите социални практики. В България единственото звено, което разполага със специалисти, които могат да оказват качествена психологическа помощ и подкрепа за хора, преживели критични събития, това е Секцията по кризисна психологическа интервенция към Дружеството на психолозите в България. Нито един човек от тази секция не е работил. Кой е работил и какво е правил, пак някакво такова… лошо занаятчийство. Нещо българско. Може би някакви ведомствени, там, психолози, които са опитвали нещо да правят. Не знам.
Водещ: добре. Ще продължим разговора, само да не изолираме г-н Леонидов.
Румен Леонидов: Няма как.
Водещ: Здравейте и на Вас!
Румен Леонидов: Привет!
Водещ: Любопитно ми е погледа на поета, на публициста към това, което се случи в Бургас.
Румен Леонидов: Не знам колко е любопитно.
Водещ: Може ли да си подготвен наистина за нещо такова?
Румен Леонидов: Това е въпрос на психологическа настройка, на философия към живота. Може. Може. Този атентат ни приближи към света. От този атентат насетне ние не можем да бъдем само воайори. Там става нещо, някакви проблеми има, които въобще не ни пука. Но както човек смята така – мен не може да ме хване, българинът казва. Аз мога да карам пиян, обаче я ме хванат, я не ме хванат. Пуша, при това лоши контрабандни цигари – рак. Какъв рак за мен?
Водещ: Смятате ли, че случилото се в Бургас кърши тая наша … философия?
Румен Леонидов: Не. Това е прелом в психологията на човека. Манталитет не се променя, начин на мислене не се променя. Много трудно. И тук говорим за ценности, европейски. Да, ние принадлежим, но трябва още да драпаме дълго до тия ценности, а тия ценности минават през материално-битова култура. Аз започнах да се оглеждам, когато видя някой млад мъж с раница. Викам си на акъла – толкова ли се изплаши? Всъщност, ужасът, в който живеят хората на запад и особено в Израел, където на запад и в Израел всеки човек е важен, тук беше подчертано това, а не просто да спечели войната, да победи нашата партия. Разбира се, има и такива.
Водещ: Човешкият живот е важен.
Румен Леонидов: Човешкият живот. Това е новата философия на модерното време, която за съжаление също стана демодирано, но това е друга тема. Много ми се ще по-често да има такива земетресения, в които няма жертви, защото ние смятаме, че сме вечни и това ни позволява много големи компромиси. Ще излъжа сега, утре ще ми се размине, после ще има време да се оправя, ще открадна… Днеска съм на власт, правя всичко, каквото мога. Утре, няма ме – голяма работа. Бог няма, съд няма. Няма никакви причини да се притеснявам за това, че животът е кратък. И нещо повече. Щом животът е кратък, всичко трябва да изпускаме днес и сега. Това са непроменими, за съжаление, особено тук на Балканите, традиции, инерции. А когато говорим за цивилизованост, ние обикновено, и българите в това отношение, смятаме, че някой ни бърка в душата. Когато ни се посочват грешките, ние смятаме, че това е изключителна намеса в нашата автономия и тук ставаме изведнъж активни хипернационалисти или хиперчувствителни люде – те ще ни кажат. Нещо подобно в братска Румъния сега се случва – те ще ни кажат от Европа. След като си приел едни правила, трябва да ги спазваш. Но ние сме по правата предимно, а не по правилата. Жалко! Жалко! Този атентат за мен беше не толкова насочен към България. Той беше провокиран там в друг аспект. С две думи той трябваше да провокира война между Израел или Иран.
Водещ: Мислите ли, че това е целта?
Румен Леонидов: Това беше целта. И тъй като има проблем между Израел и вижданията, вижданията между Израел и Щатите, тъй като една такава война много неща ще реши, но много неща и ще… ще създаде нови проблеми. Аз съм против войната по принцип, но видях как в цял свят всички политици казаха – не е „Хисбула”. А защо да не е „Хисбула” или разклонение на „Хисбула”? Все пак трябва да вярваме и на специалистите.
Водещ: Г-н Бахар, мислите ли в посоката, в която разсъждава г-н Леонидов? Много се изписа и много се изговори в часовете и в дните след атентата за това, че наистина мъничка България би могла да се превърне в повода за война между големите, между Израел и Иран, между Съединените Американски Щати и Иран.
Максим Бехар: Аз лично не вярвам България да е в глобален аспект толкова важна, че от тук да започне война с Иран, защото ако Израел и Щатите искаха тя да бъде провокирана, вероятно биха могли да го направят по много по-атрактивен и много по-заслужаващ си начин. Всичко е възможно, разбира се. И съм далеч от мисълта да гадая какви да е тези. Важното е за нас да знаем, че това може да се случи в България, да ползваме опита от чужди страни. И така, както – без да правя елементарни сравнения, но така, както , когато вали дъжд, излизаме с чадър и се пазим от дъжда, по същия начин да се пазим от възможен терор и от хора, които биха могли да имат лоши мисли. В Израел това е ежедневие. Споменахте за това как младите хора носят автомати със себе си и как жените служат в армията три години или се пазят. Аз бях преди три години и половина по време на войната в Газа в един граничен град Ашкелон и докато вървяхме, изведнъж се включиха сирените и просто пред очите ми… това го описах в много вестници, когато се върнах – пред очите ми един етаж от къща с ракети излетя. Слава Богу децата бяха слезли от третия етаж в мазето, тъй като сирената беше задействана. И за секунди се появиха стотици хора, които бяха… просто, съвсем нормално си вършеха работата. Почнаха да чистят все едно нищо. Изведоха децата, родителите някъде с кола далеч. Случват се тези неща. Не трябва да внасяме паника. Не трябва да се притесняваме. В крайна сметка трябва да знаем, че България, както всяка една друга държава, може да бъде обект на терористична атака.
Водещ: Сега това исках да Ви попитам, г-н Монов, различна ли е психологичната травма, психическата травма от, да кажем, един терористичен акт и от, да кажем, след природно бедствие, каквото е наводнение, земетресение или нещо друго? Или напротив – еднакво си ранен, еднакво си наранен?
Христо Монов: Различна е поради това, че едното не зависи от теб. Природното бедствие не можеш да го предвидиш, да го контролираш, докато тук има нещо, причинено от зла човешка умисъл и ти имаш конкретен извършител, както в случая. Както видяхте, дори и най-засегнатите български граждани, семейството на загиналия шофьор, светла му памет, те казаха – ами, аз няма кого друг да виня, освен този, който направи това. И от тук нататък преработването на травмата е по друг начин. Когато можеш конкретен обект към него да насочиш своя гняв, своите емоции, това може от една страна да ти помогне по-бързо да преодолееш травмата, но може пък, ако не продължиш по-нататък в следващите етапи на скръбта, на преосмислянето, останеш само на един… на етапа на гнева, още повече да фокусира тази травма и тя да стане действително психично заболяване по-нататък.
Водещ: Това, което с Вас гледахме заедно в новините в 8 часа – Хаити само две години след унищожителното земетресение, карнавалът. Това ли е начинът да излезеш от травмата?
Христо Монов: Според културата на различните народи, и това е начинът.
Румен Леонидов: … нашето участие … щяхме да щракаме с пръсти.
Христо Монов: Примерно след цунамито, коледата на 2004 г., сред будистите и шинтуистите, които най-много жертви дадоха в това цунами, няма нито един случай на пост-травматично стресово разстройство, тъй като при тях смъртта не е загуба. Тя е…
Румен Леонидов: Другият живот.
Христо Монов: … продължение на живота.
Водещ: Г-н Леонидов, наистина вървим към финал, но как съпреживяхме това, като общество, тази трагедия? Знам, че отговорите могат да бъдат безкрайно различни, индивидуални, но според Вас?
Румен Леонидов: Имам едно, там, есе, в което казвам, че ние имаме нужда от събуждане, не от стряскане. Обаче, ето идва стряскането, т.ъй като ние дремем като общество. Аз съм голям максималист, може би прекалявам с тия изисквания, свръхизисквания към хора, които… нищо за тях – нито следва живот, нито настоящи ценности. Те гледат… много сме закопани в своята копанка, в своята чинийка. И когато се случи нещо такова, изведнъж виждаме, че има и друг вид страдание, че имаме вид, че… 5 секунди или 60 секунди солидарни. В същото време спасяваме у нас,пасяват деца мъже, удавят се, роднините на спасените деца бягат. Това също е част от манталитета ни.
Христо Монов: И … изказват съболезнования на спасителя.
Румен Леонидов: Това е атентат срещу нашата собствена българска човещина. Какво да говорим тогава за велики неща? Или че в Македония – тук е друга тема пак – българските, хората с българско самосъзнание се тероризират, вкарват ги в затворите. Нас не ни пука. Сякаш става дума за абсолютно някакви… Пак оттатък, атентат 2001 г.
Водещ: Дайте да питаме и г-н Бахар на финала. По-чувствителни или напротив, абсолютно безчувствени, останахме?
Максим Бехар: А, напротив. Цялото общество по много вълнуващ начин възприе трагедията. Но ние нямаме опит, ние няма откъде да го имаме този опит. Първо, че се случи за първи път в България.
Водещ: Е, може ли да имаш опит да бъдеш чувствителен? Очевидно не е въпрос на…
Максим Бехар: Нямаме опит в такива силни стресови ситуации. Примерно темата за шофьора е една от основните теми в цялата тази драма, която се случи. Шофьорът е единственият, който загина при изпълнение на служебните си задължения. Другите, разбира се, Бог да ги прости, нали, всички хора загинали, но те бяха дошли на курорт. Шофьорът загина при изпълнение на служебните си… но според мен, той трябваше да има държавно погребение, трябваше да има много хора на това погребение, трябваше да бъде почетена паметта на този човек.
Румен Леонидов: Точно така. Да получи нещо повече.
Максим Бехар: И по този начин обществото щеше да почувства първо грижата на държавата, второ щеше да бъде един голям урок. Но като нямаме опит. Нали, шофьорът беше погребан съвсем нормално, в неговото си село, така, между другото. В същото време загиналите туристи бяха погребани в присъствието на правителството, с държавни почести. Защо? Защото бяха жертви на един атентат. За голямо съжаление, учим се от тези неща и се учим по този начин. Аз се надявам, разбира се, да няма подобни инциденти никога повече в България, но когато те се случат, ние да знаем как да ги приемем…
Водещ: хубаво беше това, което казахте.
Максим Бехар: … максимална полза за държавата.
Водещ: Паралел между двете погребения. Наистина реплика само.
Христо Монов: Само една реплика. Неслучайно има този феномен на травматичното израстване. Винаги хората, преживели подобно нещо, по някакъв начин израстват личностно. От многото хора в Перник, с които говорих, те казаха следното: след земетресението вече гледам на света по друг начин. Това кола, това къща – толкова е временно. Има други неща. Нека да си мислим за тия други неща.
Водещ: Дано! Дано сте прав и дано сме израснали и след Перник и след атентата в Бургас! Безкрайно Ви благодаря за това, че бяхте тук!         

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 26.05.2012 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 26.05.2012

Водещ: Понякога се чудя какво и как прави мислите ни и думите ни виртуални. Виртуални, защото често са анонимни до степен, че самите ние се чудим какво общо имаме с тях. Дали отчайващо дългото време, в което личното мнение беше нещо недотам добро за хората, а сега ни избоя в нещо, за което всички са убедени, че е особено вредно пак само за хладилника? За радост българската журналистика не винаги мисли за хладилника и естествената граница между рейтинг и доверия за по-голяма част от публиката е все по-ясно очертана. След 80-то място по степен на свобода на словото на къде? Този въпрос беше зададен в Букурещ на 8-та световна среща на българските медии, която почти на живо отразихме. Чийто край почти на живо отразихме в миналия брой. Отговорите обаче трябва да продължим да търсим, защото е важно въпросите да бъдат задавани. Дали това 80-то място не е за някои по-особени правила? Не за журналистите. Редно е и този въпрос да си зададем, защото критериите за оценка са еднакви за всички. Няма как само тези за България да са различни от общите критерии или да са направени така, че ние да се изложим пред чужденците. Това са въпросите, които и в миналото издание си зададохме. Уверена съм, че трябва да продължим да ги задаваме. Вчера във facebook.com един цитат на Маргарет Тачър получи огромно количество харесвания. „За да живее свободно едно общество, трябва да притежава критична маса от индивиди, които знаят какво е свобода.” Що се отнася до медиите, някои успяха да се впишат в некритичната маса, като избраха рейтинга. Който пък от своя страна даде повод на Асоциацията на европейските журналисти в България да изразят възмущението си от непрофесионализма и липсата на елементарен морал на определени медии и журналисти, които използваха ситуацията след земетресението, за да привличат внимание като всяват паника сред хората. Публикации като тези, цитирам ви Асоциация на европейските журналисти, в сайта "Всекиден" със заглавие „7.5 по Рихтер удря Пловдив” и в novini.bg „БАН предупреждава ударни земетресения 7.5 по Рихтер” не само не отговарят на истината, но и противоречат на журналистическата етика. Освен това са и подсъдни публикации. Съгласно Наказателния кодекс на Република България. Твърдението, съдържащо се в тези публикации, е опровергано по категоричен начин от директора на Националния институт по геофизика, геодезия и география Николай Милошев. Недоумения на Асоциацията на европейските журналисти е предизвикало и челното заглавие от 23 май на вестник „24 часа” – „По-силен трус е възможен до две седмици”. Цитираните случаи в доста други водещо е желанието не да се информира коректно обществото, а единствено стремежът към по-високи тиражи. Земята отбеляза седмицата като нестабилна, а критиките към медиите започнаха малко след първия трус. Някои институции си признаха, цитирам, комуникационни неблагополучия, но форумите бяха пълни с критики към медиите. Истината е, че аз научих първо къде е епицентърът първо от Лондон, а магнитутът от САЩ. Разбира се после се появиха и българските източници. Каква е обаче отговорността да информираш, позовавайки се първо на чужди източници? Редно е и този въпрос да си задаваме, не само ние журналистите, но и вие – нашите слушатели, когато оценявате работата ни. Тази седмица с рекорди се похвалиха и организаторите на първия национален конкурс за българска пиеса на абсурда. Румен Леонидов след малко ще коментира кои са събитията на седмицата според него и как те се съотнасят към многото текстове за абсурд, които прочете. Дали пиесите на абсурда понякога не са един журналистически разказ за реалността с елементи на въображение? След 80-тото място накъде и чия е тази оценка – на журналистите или на така наречената редакционна политика на медиите? Темата ще коментираме с доцент Георги Лозанов – председател на СЕМ, който чу повечето дискусии на срещата на българските медии в Букурещ. Точно преди седмица за пореден път си припомнихме един важен феномен. Новините на младите ги няма в медиите, а новините, които те търсят ги няма в живота. А сега накъде? Балканите, освен в прегръдката на нервната Земя, продължават да са и територия на изборна дупка или поне в Гърция. Приликите и разликите на коментарите между българските и гръцките медии ще коментираме с колегата от програмата на радио „Хоризонт” Георги Марков. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Владимир Тошев, Цвети Николова, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Останете с нас и разбира се коментирайте на страницата ни във facebook.com „Клубът на журналистите” – БНР. Показваме например, но не даваме за пример, коментирайте как да има по-малко странни изображения на абитуриенти на facebook.com стената ни. А ние, както винаги в началото, започваме с коментар на музикално колебание – или "Като разлюля посред нощ във вторник, та така и до днес". Тези, които първи научиха подробностите, си казаха „без радио не мога”. Други запяха рекламен бирен мотив. Какво прави рекламата е почти ясно. Какво прави антирекламата, особено в медиите? Редно е да си отговорим и на този въпрос. Тази седмица с рекорди се похвали организаторите на първия национален конкурс за българска пиеса на абсурда. Добър ден на Румен Леонидов.
Румен Леонидов: Добър ден.
Водещ:Всъщност дали тези пиеси, които прочетохте, не са един журналистически разказ с елементи на разсъждение или са истински пиеси на абсурда? Позволете с тази шега да започнем, че много напрежение ни се струпа.
Румен Леонидов: Имаше и момент на преразказ. Най-различни теми, които са общо взето във фокуса на журналистическите ни търсения, намирания, открития и закрития. От медицинското обслужване до съда, лудницата, много алегории и факти имаше за човека като животно и за животното като човек. Истината е, че ние нямаме /…/ освен в чистия живот, в буквалния бит нямаме много открития в драма на абсурда и това явно…
Водещ:Предпочитаме на живо да я живеем?
Румен Леонидов:Ами то по тази логика много хора са участвали. Всяка пиеса от мистерия до комедия, до трагедия, до драма всичко това минава под формата на абсурд, защото е свързана с нашата действителност. Но беше доста трудно да се характеризират нещата. Избрахме две пиеси, които – едната е с подчертани елементи на абсурда. Една майка иска да се самоубие и обсъжда всичко това с двете си деца и мъжа си. Тъй като тя е обещала, когато са се женили, когато са били влюбени, че ако някой ден не постигнат това, което искат те, трябва да изтрият нещата. И тя казала „аз себе си ще изтрия.” И това е. Иначе самата пиеса не е песимистична, но е с елементи на абсурд, защото там цялото семейство обсъжда нейното желание да се самоубие и общо взето покрай това минава. Авторът е млад, Иван Димитров, който явно има вкус към подобни неща. Не съм чел други пиеси, но подобна пиеса с елементи на абсурд е спечелила в Америка и играна от американски актъори. И в /…/ е печелила награда тази пиеса. Така че… Другата пиеса е от една млада пак абсолютно, млада поетеса, както и Иван се оказа, че има стихосбирки и един роман. Оля Стоянова. Тя, нейната пиеса, е пак по-далечни абстракти към абсурда има. Там е в един старчески дом. Сестри, които си говорят. Оказва се, че новата сестра се познава с една от изоставените леко шашави вече пациенти, защото я е проклела навремето, че е отказала на сина си да живее с нея. Това е трудното. По-скоро е мистичното. Едно проклятие. В страниците, което най-много обърнах внимание, на тези пиеси като медиен партнъор, се получиха доста заядливи обаждания. Със сигурност 75 души, 73 са ядосани. Мисля, че са доста известни имена.
Водещ:Всъщност това са сюжети, като че ли взети от най-рейтинговите вестници. Аз съм сигурна, че ще надвикате чайките над Бургас, които са естествена холограма в нашия разговор, за да успеете да подредите пък вашите събития на седмицата. Излишно е може би да казвам, че земетресението е номер едно.
Румен Леонидов: Е, за мен не е номер 1. Най-много обсъждано е разбира се, защото отдавна не беше ни лашкало, а и много продължително. Но аз мисля, че когато няма жертви, когато няма кой знае колко умрели от страх и слава Богу, това е много полезно.
Водещ:А вашата класация?
Румен Леонидов:Хубаво е някой да ни хване за реверите и да ни разтърси силно, защото само в такива моменти излизаме заедно спонтанно на улицата и си говорим като познати. Иначе се разминаваме с точността на прилива, както казваше Константин Павлов.
Водещ: Вашата класация за събитията на седмицата? Изключихте земетресението. Благодаря ви, че го уволнихте. Това е хубаво.
Румен Леонидов: Каква класация? Я ми подскажете да видим каква е класацията, за да си избера едно.
Водещ:Ами вие я правите. Няма значение. Най-важното през седмицата за Вас.
Румен Леонидов:За мен, какво да ви кажа? Общо взето няма събития, които да се четат толкова много. Сега в момента това, което ме впечатли може би, защото все пак, е изявлението на външния министър, че повече няма да търпи беззъбото отношение към Македония, което силно ме изненада, приятно обаче, тъй като това е някакъв нов повей в нашата външна политика.
Водещ:Значи това са ваши стари приоритети.
Румен Леонидов:Не само това. Вярно е, че има какво да чувствам към тази част от нашата история, както се казва,но както преди това изявлението на нашия вицепрезидент, че Сърбия няма да влезе в ЕС, докато не реши проблема с населението в Западните покрайнини и за това явно и неявно желание да бъдат /…/. Това са едни свежи моменти, защото във вътрешната политика, тъй като във вътрешната политика /…/ Там не може да ни изненада нищо. Нито в, ето сега в Бургас, разбрах, че най-голямата църква „Кирил и Методий” е напукана и от години още от времето на предишния кмет една огромна дупка се изкопава за паркинг и най-голямата църква „Кирил и Методий” е пред разрушаване. „Тя е цялата напукана”. Какво говоря сега? Това безобразие отвън се въвежда. На площада ще бъде… И се палят свещи. Иначе това продължава и при днешния кмет, и при бившия му мандат. Няма нито един осъден, няма никакво разследване. Едно безобразие напукано пред лицето на света и пред цяла България, но това няма да изненада никой. Нито нашите слушатели, нито всеки редови българин.
Водещ:Това е вашата новина на седмицата. Благодаря на Румен Леонидов. Добър ден сега и на гостите ми в студиото. На доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ. Здравейте!
Георги Лозанов: Здравейте!
Водещ: И на колегата ми Георги Марков от програма „Хоризонт”. Здравейте.
Георги Марков:Здравейте! Добър ден.
Водещ: Вашата класация на седмицата. И вие ли ще уволните земетресението?
Георги Марков: Аз искам да го уволня, ще го направя, но няма как. Трябва да го поставим на челно място, защото както каза и господин Леонидов, това може би е нещото, което ни прави единни и започваме и да се познаваме.
Водещ:Ще стигнем и до там кое е по-разтърсващо на Балканите – дали земетресението или нещо друго. Доцент Лозанов, вашата класация?
Георги Лозанов:Ами аз не мога много и аз да класирам събития. Но искам да кажа – 24 май все пак. В тази седмица се случи 24 май. Има нагласа като че ли да не му обръщаме достатъчно внимание. Аз не обичам патетизмите, но баш този празник е с, аз съм го чакал и съм го преживявал с мое лично радостно чувство. И не заради възможностите за някакъв колективизъм на националната емоция, а заради това, че сме единствената държава, култура, която има празник на езика си, защото в началото беше празник на словото. Много е важно това, тъй като езикът е дом на човешкото битие, както се казвали преди философия. Благодарение на това ние живеем в света на въображението си, на мислите си, поставяме си цели. Различни дори от часа на самото физическо обитаване на Земята, когато се тресе. Така че празнуваме езика и аз винаги ми се иска да се поклоним, а и нашият християнски Бог, Бог Слово, така че този празник е и религиозен. А и когато си близо до този катаклизъм, хубаво е тогава, особено става важно, погледът да е нагоре. Както и Румен каза – това разтърсване е добре да се превърне в мотив да сменим посоката на погледа за малко.
Водещ: До колко това разтърсване ни помогна в тази посока? Ще продължим да разсъждаваме след малко. Сега U2 и „Мистериозни пътища”. По мистериозни пътища ни се прииска да уволним, Георги Марков му се прииска да уволним земетресенията. Доцент Лозанов каза, че е хубаво такива разтърсващи събития да има, за да дойдем на себе си. Присъедини се от казаното малко по-рано от Румен Леонидов. Хайде сега да започнем с това кой как го свари земетресението. Георги Марков беше на работа.
Георги Марков:Да, аз бях на работа.
Водещ:Критиките срещу медиите бяха много. Хората бяха изнервени и е нормално, да.
Георги Марков:Донякъде е разбираемо, защото съдейки по това, което аз видях, моите преки впечатления от моите съседи буквално, самият аз веднага поисках да зная какво се случва и как се случва, но има така една технология, която все пак уважаемата аудитория е добре да знае, че медиите не са всемогъщи и това не може да стане в първата секунда след труса. Това го казвам не да защитавам колегите, а защото това наистина трябва да стане ясно. Лично аз, както всички останали, сме чели какви ли не небивалици и през социални мрежи и т.н. Значи лично мен ме свари в къщи, тръгвайки на път към БНР, когато започваше моето дежурство. Информационно дежурство в новините на радиото. Първоначално, нормално като всеки жив човек, аз изпитах съответния стрес, страх, след което мобилизация и т.н. Но това, което ми направи впечатление у хората, ти самата каза и в началото на нашата среща тук в студиото, че хората си търсеха радиото. Те си търсеха радиото наистина. И го казвам не защото аз работя тук и в момента се намирам в…
Водещ:И те казаха, че са научили от радиото. Сега ще ви помоля да си сложите слушалките. Добър ден казвам на PR специалиста Ани Алашка.
Ани Алашка:Здравейте.
Водещ:Много странно занимание имахте, след като ни разтърси първия път. Започнахте да четете Закона за радио и телевизия. Защо?
Ани Алашка:Да, може би отстрани звучи доста идиотско посред нощ да четеш Закона за радио и телевизия, но лично аз бях доста неприятно изненадана от факта, че по телевизиите, т.е. нито една национална телевизия не реагира адекватно и навреме с някаква информация по темата. Говоря за обстойна, подробна и изчерпателна информация, но поне да даде знак, че следи ситуацията, не е оставила на самотек нощните си блокове, които повтаряха турски сериали и всякакви други подобни предавания. Та, това ме провокира да се замисля какво се случва, какви са изискванията по закон поне към обществените телевизии. Не говоря за всички. То всъщност имаме една обществена, ако трябва да сме точни. И това ме провокира всъщност да отворя Закона за радио и телевизия, наистина в 3 посред нощ си направих труда да го чета. Бъдейки такъв ненормален час, едва ли съм успяла в детайли да изуча медийното законодателство, но това, което ми направи неприятно впечатление беше, че от този в количествено отношение да кажа, от 65 страници закони и, ако не греша, около 130 члена в него, оказа се, че има един единствен член – 51-ви, който конкретизира проблема с информираността на населението при бедствия и такива специални ситуации. При това този член 51 е невероятно пожелателен и той дори не толкова задължава медиите, колкото институциите. Естествено тяхната роля по никакъв начин не трябва да се пропуска и сега, когато говорим по темата. Та в член 51 е казано, че БНР и БНТ са задължените безвъзмездно ефира при поискване, забележете, от представители на държавни органи при бедствия, аварии. На мен ми се стори изключително неадекватно от законодателна гледна точка това да е единствения текст, който да гарантира навременното информиране на населението при подобни ситуации.
Водещ:Ето сега е моментът…
Ани Алашка:Аз не съм юрист, възможно е да има и други закони и нормативи, които го изискват, но някак не е нормално Закон за радио и телевизия да няма такава по-стабилна защита и по-стабилни изисквания към операторите. Така или иначе хората в съвременното ни общество разчитат на медиите.
Водещ:Нека чуем коментара на вашето среднощно занимание в лицето на доцент Георги Лозанов. Действително ли има вакуум законодателен и всъщност вакуумът ли е този, който ще гарантира това, че хората ще бъдат информирани за случващото се?
Георги Лозанов:Да, когато се случи нещо, ние винаги очакваме, отваряме закона, за да видим дали точно това вътре е описано. Имало е всякакви теми и проблеми и усещане за някакъв дефицит. Разбира се законът подлежи на осъвременяване. Може би и в това отношение. Аз даже бих казал, с уважение на мои по-стари идеи, че трябва да се разпише в закона ясна емисия на обществените медии, както има и в други законодателства, и там да присъстват по-категорични тези ангажименти. Макар че и така, както е написано, според мен е достатъчно основание и достатъчно, какво да кажа, нормативен стимул медиите да си свършват работата, а те даже не се нуждаят толкова от нормативен стимул. Мисля, че самата редакционна политика, границите на нейната независимост изисква този тип информация, защото има ясен член, който задължава медиите да информират населението, казвам малко на служебен език. Освен това е добре разбира се информацията да започва от институциите. Медиите не бива да намират информация сами по себе си в този случай. Те са посредници между институциите и обществото. И е нормално да изчакат именно институциите да са тези, които да съобщят, за да може това, което се съобщи да не е на нивото на слуха. Имаше такива подтици в тази нощ, хората да се самоинформират, както стана в мрежата. Вярно, това е една любителска информационна стратегия.
Водещ:А професионалните стандарти са нещо съвсем различно.
Георги Лозанов:Да, особено за обществените медии. Друг въпрос е това, че всичко това стана бавно. И аз видях най-напред информация от типа „София разтърсвана от голямо земетресение”. Ако не си в София вероятно това би било интересно, но хората в София, които най-много имаха нужда от информация в този момент, те именно, защото знаят, че са разтърсени, чакат информация, за да научат това, което вече знаят – това вече е много парадоксално.
Водещ: Госпожо Алашка?
Ани Алашка:Да.
Водещ:Вие как си представяте да бъдат задължени медиите да информират такива случаи?
Ани Алашка: Вижте, аз искам да подкрепя това, че медиите разбира се не трябва да подвеждат. Трябва да се позовават на институциите и наистина институциите изключително бавно реагираха според мен. Впрочем научих от колеги от медиите, че чак след 4 часа са успели да се свържат със Сеизмологичния институт.
Водещ:Те казаха, че са имали комуникационни проблеми.
Ани Алашка:Нали, темата с лошата комуникационна среда в самите институции е наистина много важна и също трябва да бъде дискутирана. По-скоро аз си мислех,че хората в такава ситуация стресова очакват да видят, че… Да почувстват, че държавата има хора, които следят, които във всеки един момент могат да ги информират и могат да разчитат на тези медии. А когато виждаш, че дори няма и следа от някакво проследяване на информацията. Аз не казвам, че в 3 и 10 трябваше веднага да напишат някакви странни информации, измислени, извадени от facebook.com или от неофициални източници, а по-скоро едно нормално съобщение би било, как да кажа, да се прочете един текст най-малкото. „Случи се земетресение. Следим ситуацията. Ще ви информираме” и т.н. Т.е. хората да видят, че има някой, който от другата страна е готов да реагира, а не да се само организираме във facebook.com да търсим информация. Всички специалисти, които се занимават с кризисна комуникация знаят, че когато има недостиг на информация, тогава се създават най-големите кризи. Кризите стават още по-големи. Т.е. дефицитите на информация генерират допълнителни кризи.
Георги Лозанов: Трябваше да има наистина усещане за извънредна ситуация. Да слязат, да се създадат такива студия, в които…
Водещ:Да де, но един недоспал водещ как щеше да подейства?
Георги Лозанов:Не може да стане много бързо. Само да кажа нещо, защото ние тук доста упреци стоварихме, обаче господин Милошев, директорът на Геофизичния институт, той има изключително трезво и според мен в полза на информираността и в цифри стабилността на аудиторията поведение. Което рядко виждам представител на институция. Много на мястото си. Сега, вярно, че малко късно я дадоха тази информация. Но като започнат да я дават, да я дават в една перспектива и то не така безгрижно, успокоявайки, а много с научен и премерен усет изясняваха ситуацията, така че в това отношение поне имахме…
Георги Марков:Само да добавя. Това, което госпожа Алашка каза за забавянето, новините на БНР в 3 часа емисията колегата Виктория Илиева, която беше дежурният новинар във въпросната нощ, съобщи на слушателите ни именно точно това. Че в този момент нещо се случва и че ще се следи.
Ани Алашка:Да, извинявайте, че се намесвам. Тук искам специални адмирации изказвам към „Хоризонт”, въобще към радио станциите. И Дарик кореспондираха също адекватно във времето. Т.е. може – не е невъзможно. „Хоризонт” е един пример, че могат да се случват нещата. Въпросът е какво правеха по това време останалите медии.
Водещ:Ами опитваха се да влязат, да настигнат кризата. Благодаря за този коментар на Ани Алашка. Доцент Лозанов, кое е по-лошото, което можем да направим ние като медии в такива случаи? Ясно е, имало е комуникационни неблагополучия в първия час. Трябваше ли да цитираме чужди източници и това нямаше ли да доведе до повече паника?
Георги Лозанов:Ами, всичко зависи от начина, по който се въвежда в комуникация едно или друго съобщение. Моите чужди източници са специално позоваване на източника, ако има съмнение. С известно съмнение и отстраняване в очакване на българската информация от мястото на събитието. Има много начини, освен това да, трябва да реагират по-бързо медиите. Телевизиите – към тях е основният упрек, но заедно с това нека да не забравяме, че това е извънредна ситуация и тези медии не са построили…
Водещ:Не правят сухи тренировки.
Георги Лозанов:Не са построили своето ежедневие, че само да чакат да се случи това.
Георги Марков:Плюс това телевизията е по-малко, по-тежка като технология.
Георги Лозанов: Естествено, въпрос е на зрителска и слушателска култура първо да включиш радиото, за да чуеш какво. Също се информирах главно от „Хоризонт” и от „Дарик”. Още повече аз бях сред тези, които напуснаха за малко домовете си. Така че така или иначе не можех да гледам телевизия в този момент. После се върнахме, защото нали винаги има очакване за следващ трус. В това отношение Господин Милошев обясни, че са започнали намаляващи трусове, което не със сигурност, но почти с много голяма вероятност значи, че почва да се успокоява. Аз някак си добих доверие в това, което…
Водещ:Всъщност може би страхът направи критиките към медиите толкова релефни, но поводът те да се чувстват виновни…
Георги Лозанов:Ние сме свикнали върху медиите да стоварваме вината и върху държавата. И в повечето случаи това има своето основание, но когато е природно явление, някак си хем искаме да е виновен, хем ням а как да е в кръга около нас.
Водещ:Имайки в предвид обаче направените изявления от страна на министър-председателя и последвалите дискусии в социалните мрежи за оповестяването чрез мегафони от страна на полицейските автомобили, може би в тази посока ще има някаква дискусия, що се отнася до промяната в правилата, регламентиращи дейността на медиите.
Георги Лозанов:Аз не съм виждам министър – председателя тази нощ. Попаднах на кмета, госпожа Фандъкова, която също доста бързо и адекватно, със загриженост се включи в ефир. Така да се каже аз не мисля, че голям проблем дойде от начина, по който реагирахме на земетресението, разбира се СЕМ ще направи мониторинг на поведението на медиите. Ако не някакви специални изводи за това, което се е случило, поне като база, върху която може да се разсъждава за поведението на медиите в бъдеще, като се надяваме, че това няма да има нужда.
Водещ:Може би е добре в този момент ние медиите да си даваме сметка и за заслугата на социалните мрежи, защото пускането на информация и в социалните мрежи от страна на …
Георги Лозанов:Това е и много важно, защото е свързано с единствения шанс, единствените възможни реакции позитивни при бедствие – солидарност. Те дават възможност за солидарност, което действително солидарността започва в разговорите пред входа на жилището, през социалните мрежи. Така да се каже, и вие споменахте, в бедствието утехата ни, че не е персонално твое наказание, а е обща участ.
Водещ:До колко ни трябва солидарност на нас журналистите извън земетресенията и не само у нас, а и на Балканите? Останете с нас, продължаваме след малко. Доцент Лозанов, Вие бяхте в Букурещ на срещата на медиите, на българските медии. До колко солидарността би могла да помогне по някакъв начин на журналистите? Един от дискутираните въпроси беше, че няма професионална организация, която да дава възможност на журналистите да си говорят важни неща. Защото има ясно очертана граница, нека да не се лъжем, между редакционната политика и това, което мислят самите журналисти и аз си мисля, че тези задни места в класиране по степен на свободата на словото, които дават няколко неправителствени организации на българските медии, не са толкова за журналистите, колкото за така наречените редакционни политики.
Георги Лозанов: Хайде сега не просто да си говорят, а ставаше дума за една активна организация за защита на правата на журналистите. Включително и по отношение на собствениците. Аз неотдавна бях на гости на френския СЕМ, но имах и други срещи, между които и една среща с техния профсъюз на журналистите. И бях впечатлен от един инструмент за защита на правата на журналистите, който там се практикува. Ако се измени собственика на едно издание или на медия, журналистите, които работят там могат да заявят, че не желаят да работят с новия собственик във връзка със собствените си разбирания, и тогава те получават обезщетение от новия си собственик и уволнение.
Водещ:Т.е. така наречената клауза на съвестта.
Георги Лозанов:Да, но в такава проява. Т.е. новият собственик, ако не иска да фалира преди още да започне да се занимава с тази медия, би трябвало да влезе в такива отношения с журналистите, че да може да гарантира техните права и да искат те да работят заедно с него. Като това е само един от механизмите за защита на журналистите. Разбира се не само по отношение на собствениците, а по отношение на какво ли не. На мен ми се струва, че в момента в България няма такава организация, то не ми се струва, то просто няма.
Водещ:То няма.
Георги Лозанов:Не толкова да си говорят, което и това е важно, колкото наистина на базата на вътрешна солидарност и стабилност, ценностна стабилност на гилдията, което белким започне да се укрепва, да може професията да се упражнява по един по-различен начин.
Водещ: Как реагират в такива кризи, колегите в Гърция, Жоро? Георги Марков.
Георги Марков:Колегите в Гърция в кризи, имаш в предвид кризата и природно бедствие или имаш предвид кризата – което наричаме последните години?
Водещ:Криза медийна. Хайде стига толкова.
Георги Марков:Да си говорим за криза. Икономическата криза в Гърция специално. Понеже, за добро или за лошо…
Водещ:Намаляващи бюджети на медии. Спомням си, че имаше доста медийни стачки. Защо не мога да си спомня в България такава?
Георги Марков:Също не мога да ти отговоря на този въпрос. Аз също не си спомням такава стачка медийна в България, но по отношение на реакцията…
Георги Лозанов:То няма. Тук беше проблемът с избора на…
Водещ:На Иван Бориславов, да. То преди това имаше и други.
Георги Марков:Аз не направих връзка с това, защото не говорим конкретно…
Водещ:За по-меките действия на обществото.
Георги Марков:Реагират, конкретно мога да кажа за реакция, каквато наблюдаваме по отношение на това, което те проследяват, това, което се случва в държавата. Ами не знам. Ако питаш буквално някой от Гърция, те ще ти кажат, че нещата са леко пренапрегнати чисто медийно. Аз от моя поглед от тук, от това, което имам като достъп до определени гръцки медии, изобщо може би трябва да кажем на слушателите, че малко по-тясно се занимавам поради спецификата, предаването, което водя по „Хоризонт” и международните новини специално. Не виждам нещо, което да е смущаващо. Т.е. те си вършат работата. Те подават тази информация, която мислят, че…
Водещ:Но има стачки, журналистически стачки.
Георги Марков:Е, да.
Водещ:Което е много важно.
Георги Марков:Гърците по принцип, не само журналистите, всички знаем, че гърците могат да стачкуват.
Водещ: Понеже споменахте, доцент Лозанов, стачката в радиото. Всъщност тогава много колеги ни подкрепиха. Аз пак да им благодаря. Разбира се много е важно, когато имаш някаква кауза пред себе си, да имаш и кой да те подкрепи. Днес това би ли могло да се случи?
Георги Лозанов: Ами доста се промениха нещата от тогава. Мисля, че има една обща гражданска умора, да кажа думата, или меланхолия по отношение въобще на медиите. Тя започна от някъде от 2007 година, защото тогава, като че ли пряко се постигнаха целите, свързани с евроинтеграцията ни на нивото на медиите. Влязохме в ЕС и вече се очакваше чисто процесът от себе си да възпроизвежда тези ценности без нуждата от граждански натиск. Това не е вярно обаче и заради това на мен ми се иска и то по предложение възникна Букурещ, да се търси създаването на такава организация. Сега разбира се това би могло да бъде и старият добре познат Съюз на журналистите, в който ние всички повече или по-малко членуваме. Разбира се така трансформиран, че да се отвори първо…
Водещ:Тези, които членуват, да поискат да членуват.
Георги Лозанов: Едно ново поколение. Второ – като инструментариум, присъствие, на включване в защитата на журналистическата професия. Да се превърне в правозащитна организация на професията на журналистите и техните права. За да може, вижте, професията журналист е ключова професия в модерния свят. Тя е подобно на лекаря, подобно на съдията. Ред професии такива, през които въобще става възможен модерният социум. И заради това към тях има специално уважение, за това те са професии толкова свързани с поминък и с препитание, толкова свързани с клетва. И със съвест. По-различен тип професия. Журналистиката в България за съжаление в момента не е в този списък. З съжаление. Много ми се иска това да се промени.
Водещ: Ами колко опита? Три опита – чрез закон и следващите какви да бъдат?
Георги Лозанов:Не.
Водещ:Чрез професионална организация.
Георги Лозанов:Чрез професионална организация, чрез дебат по темата. Впрочем дебатът за свободата на словото се върна най-после в дневния ред на българското общество. Беше отпаднал за дълго.
Водещ:Как ще коментирате редовните забележки, когато изпаднем пак в една не много добра компания, пак на долу по степен на свободата на словото? Как ще коментирате дежурните забележки, че не е ясна методиката? Нека си кажем искрено, че тази методика е една за всички и не е направена, така че ние да се изложим пред чужденците.
Георги Лозанов:Разбира се. Голяма част от методиката са анкети с хората, които работят в медиите. Т.е. поне половината е самооценка на резултата.
Водещ:И всъщност чия е тази оценка? Тази оценка е за журналистите и тяхната работа или по-скоро за така наречените редакционни политики, които са малко по-различни?
Георги Лозанов:Разбира се. Тя е свързана преди всичко със структурата на публичността, на медийната публичност. Как функционира, по какъв начин се финансира, по какъв начин финансирането влияе върху редакционната политика, по какъв начин редакционните политики налагат независимо от професионалната съвест едно или друго отклонение на журналистите си. Тези неща се хващат. Тези неща, които нямат пряка видимост, но през тези анкети. Те попадат и в сферите на оплакванията. Може би нашите колеги се оплакваме повече, отколкото реално чувстваме заплаха. Но това е в някакъв смисъл – тези класации са и индекс на оплакването на журналистите от собствената им съдба и професия.
Водещ:Да, но пък когато бяхте в качеството си на шеф на медийната лаборатория, на лабораторията „Медийна демокрация” преди да станете председател на СЕМ и да се оттеглите от там, Вие много ясно очертавахте преодолацията в медиите. Дори съвсем нагледно показвахте как дадени медии по отношение на редакционната си политика за една нощ взимат завоя.
Георги Лозанов:Да, но сега не се занимавам пряко. Разбира се, как да няма. Ами аз като казвам, че повече се оплакваме, има технически елемент, но той идва от нещо обективно. Той не е така просто, защото… Пред нас е застанал един анкетъор и дай да му кажа нещо, което не мисля и не преживявам. Напротив. Аз мисля, че тези анкети общо взето очертават картината. Ние сме я очертавали тогава в „Медийна демокрация” от друга гледна точка на базата на това, което се вижда. На страниците на вестниците, на екраните на телевизиите и в ефир. Но тя е подобна ситуация и ние сме говорили, че да почне това да се разплита, трябва разбира се законова промяна. Трябва промяна на мястото на професията.
Водещ:Оптимизмът го има. Политическата воля я няма все още…
Георги Лозанов:Ами политическата воля се беше формирала в началото на мандата. Сега вече е ясно, че до края на мандата няма да се случи.
Водещ:Тя е много неустойчиво понятие.
Георги Лозанов:Да. По отношение на отношенията между медиите и политиците – на любов и омраза така в най-високите, описани в най-високите образци. Сложно е, но аз се надявам началото на следващия мандат да е, живот и здраве, защото именно пък закони трудно се променят в началото на мандати. Отново да започне да се генерира такава воля. А и тези класации според мен са много добър стимул за това.
Водещ:Георги Марков каза за това, че е премоделирана и медийната реалност в Гърция. Там нещата са избори до дупка общо взето. Ако трябва да…
Георги Марков:Ами то точно в момента е една от най-важните новини за хората там.
Водещ:Критиките обаче на гръцкото общество са към медиите или към институциите, и
Георги Марков:Знаеш ли, а…
Водещ:Защото у нас медиите…
Георги Марков:Както каза доцент Лозанов преди малко, професията в другите държави и от абсолютно преки мои наблюдения точно в Гърция – как там един журналист в случая, аз чужденец, какво остава за тях. Но да не бягам от това, което казваш – към отговора на въпроса ти към критиките. Ако ме питаш мен, аз лично разделям нещата, че те са като че ли дозирани. Може би повечко в момента се обвиняват полиците и тези, които са довели страната до това нещо. Всички интервюта и анализи, които аз съм успял да проверя и хора, с които съм разговарял, и съм прочел съответни неща – сега като че ли вече нещата отиват на по-друга плоскост. Ако приемем, че на предишния кръг на изборите на 6 май, който всъщност сега живот и здраве ще го повтарят на 17 юни, защото така и така правителството там не се случи. Ако приемем това като един вид наказателен вот от страна на гърците – те отмъстиха на политиците, че нали Вие ни докарахте до това положение, сега ние така. Сега вече забелязвам от седмица насам, че нещата отиват към съвсем друг начин. Те наистина осъзнават, че няма накъде вече да се ходи – смисъл, че няма друг изход от това нещо, така че ако пак, за да обобщя – може би критиката е към този момент отива към политиците, не по-скоро към медиите. Да, днес имаше сутринта интервю, в което мой събеседник спомена, че медиите, да го цитирам точно, в Гърция тероризират общественото мнение, но както се казва, всеки има право на мнение. Не смятам, че една медия може да тероризира хората под каквато и да е форма. Нейната работа е да подава информацията, когато хората се нуждаят от нея. А пък всеки сам ще си прави извода дали е терор, дали е прекалено, дали е по-малко или в повече.
Водещ:И в този смисъл структурните промени в гръцкото радио и телевизия, които се предвиждат чрез един проектозакон, пък чиято цел е да гарантира независимо обществен оператор – това е отмъщението върху политиците на медиите или крачка в правилната посока?
Георги Марков: Това вече може би гръцките политици…
Водещ:Да, трябва да отговорят на този въпрос. Но ето как в съвсем нестабилна политическа ситуация може и такива неща да се внасят. Аз не знам как ще завърши това намерение, но е факт. У нас би ли могло, доцент Лозанов, подобно нещо да се случи?
Георги Лозанов:Не, аз не мисля. Доста е различна ситуацията в Гърция. Ние независимо от всички критики, които можем да отправим към закона, той в този вид дава достатъчно свобода, ако някой има нужда от нея.
Водещ:Между другото нека да Ви прочета съвсем дословно. „Най-важната част в проектозакона е тази, в която се предвижда създаването на ново административно звено наречено Надзорен орган, който да формулира дългосрочна стратегия за развитието на медията.” Новият проектозакон предвижда и създаването на комисия по етичните въпроси, в която да се разглеждат различни оплаквания, постъпили от слушатели, зрители.
Георги Лозанов:Ами сега, това нещо най-много да създадем, както и друг път се е случвало с вас, интрига. По някакъв начин да ни напомни идеята за това да се опитаме да съберем административното тяло на обществените медии в едно.
Водещ: Аз мисля, че Ви прекалено ясно казахте, че това би било една метафора, с цел…
Георги Лозанов:Ами тя метафора… В друго време и в друга ситуация.
Водещ:Повече дискусии.
Георги Лозанов:Да. Но като база на дискусия, но хората търсят начини разбира се, преструктурирайки, чрез някакви национални инструменти да гарантират свободата на словото. Аз не съм сигурен, че в Гърция точно това ще се случи.
Водещ:Или ще помогне.
Георги Лозанов:И ще помогне. Освен това наистина проблемите са различни, защото както колегата каза, в Гърция има съвсем друго отношение към журналистите. Даже прекалено той е бил винаги глезеник на гръцкото общество. Да. Тук не е така работата, така че според мен чрез укрепването на професията от една страна, което значи на нейната независимост. От друга страна разбира се през вкарване на по-модерни инструменти въобще за конструиране на медийни свят.
Водещ: Какви биха били тези по-модерни медийни инструменти и какво би направило професията ни по-уважавана? Останете с нас. Продължаваме след малко. Много често медийни експерти, които са давали някаква критична оценка на медийната среда у нас, са казвали, че у нас като че ли булосферата много се забавя в развитието си и че българските журналисти не използват възможностите на социалната мрежа. Доцент Лозанов, чисто не протоколно, ако от Вас зависи, бихте ли дали препоръка на медиите да използват по един малко по-човешки и по-динамичен начин възможностите, които им предлагат социалните медии?Ето, земетресението беше един такъв…
Георги Лозанов: Освен това не знам дали това трябва да се адресира към медиите, а не трябва да се адресира към хората. Защото много индивидуална е комуникацията чрез социалните мрежи и това е част от чара. Там сайтове и така, не е това силата. Не че няма и не че не се търси такъв тип контакт, но социалните мрежи хубаво е, че там си някой. Сега, колко си конструирал етичността си и колко си ти самият е отделен въпрос. Но някой, който през някаква заявена идентичност, име или по друг начин конструирана идентичност говори и отстоява своите позиции. Така че аз по-скоро смятам, че вече модерните хора, с които разбира се и журналистите, трудно могат да минат без присъствие в социалните мрежи. Но като препоръка. Аз си давах сметка в контекста на нашия разговор каква е ролята на този въпрос. Става дума за това, че и там има друг регламент на свобода. И така да се каже ти, като я усетиш тази свобода, ти няма как да не я пренасяш малко или повече в собствената си професия.
Водещ:Георги Марков?
Георги Марков:Аз също мисля, че трябва човек, как да кажа, да е по-отворен, колегите говоря специално, да са по-отворени.
Водещ:Смяташ ли, че предаванията трябва да си имат facebook.com страници? Ето, аз правя опити вече 3-ти месец и съм изумена от това, че маргинални групи, които са характерни със своята лека злоупотреба с децибелите, попадайки на тази страница, са доста по-обрани в реакциите си.
Георги Марков:Смятам, защото и предаването, с което аз се занимавам – с колегата ми Никола Миладинов, ние също имаме своето място в тази социална мрежа facebook.com. И мисля, че да. И то не е просто, как да кажа, до някаква степен за нас е важно.
Водещ:По-отворен е този диалог.
Георги Марков:По-отворен е. Разбира се. Някак си всеки има възможност да се вмъкне във всеки един момент, грубо казано да се вмъкне в твоето предаване. Да напише това, което иска, да сподели в този момент. Както самата ти каза, няма я вече тази комуникация ние да отворим телефоните, да изчакваме, колегите да подават сигнал, че има слушатели и т.н. Това просто може дори, вървейки по улицата, ти слушаш радио, решаваш и пишеш.
Георги Лозанов:Имаш усещането кой стои от другата страна на комуникационната верига, за да се осъществи реален контакт между реални хора. Това е смисълът.
Водещ:Какъв ще бъде резултатът от мониторинга, който смятате да проведете за земетресенията и до колко реакцията на медиите след земетресенията?
Георги Лозанов:Ами не знам какъв ще е. Видяхме… Ще има някакви дефицити вероятно тук таме. И на базата на това може да има предложения за поведение. Сега, дали ще се стигне чак до промени в закона – едва ли. Според мен тази тема…
Водещ:А трябва ли да продължи разговорът от Букурещ?
Георги Лозанов:Ами да, разбира се, че трябва. Особено разговорът за организацията. Много неща. Аз например си позволих на последната ни среща при приемането на отчета на БНТ да им предложа нещо, което ми се стори,ч е те приеха, макар че това е свободно предложение и зависи от тяхната воля. Това, което го няма в нашия закон, за което споменах, ми се иска на обществените медии и в случая на обществената телевизия с днешна дата какво е важно за българското общество да минава през медията, по какъв начин да се развива програмно т.н. Всичко това, което се включва в една емисия да я формулират сами, да я сложат, да я дадат на обсъждане, да направят диалог със СЕМ и да почне да функционира обществената медия на базата на една предварително приета от обществото, разбира се не консервативно, приемаща се мисия на тази медия. БНР също според мен има достатъчно потенциал в това отношение. Има достатъчно примери по света за това как се създават тези мисии, за да е ясно какви са очакваният към медията. Някак си това ще направи по-ефикасен диалога и с обществото.
Водещ:И някак си малко по-човешки по –достоверен. Аз започнах с една покана към нашите слушатели за един сайт – абитуриентско фото бунище. Никой не пожела да коментира. Като че ли такива неща се коментират в мрежата, но се коментират доста емоционално и премоделирано до сега. Май е изначална грешката. Някой излъга българските родители, че си пращат децата на училище, за да бъдат там научени и възпитани. Възпитанието е в къщи. Кой, ако не медиите трябва да го напомнят.
Георги Лозанов:Е, вкъщи разбира се. Училището също има роля. Не бива да…
Водещ:А и медиите са един вид училище за информация.
Георги Лозанов:И медиите, макар че те не бива да се изразяват с директни изрази. Но аз следя този дебат, да го наречем, във facebook.com няма никакво съмнение, че има някакъв дефект в поведението по време на абитуриентските балове. Пада в много ниските регистри на човешките отношения, а тези млади и красиви хора е хубаво да имат много красота в общуването. Но искам да кажа нещо, с което не съм съгласен. Това започва да се превръща в присъда към поколението. Няма такова нещо. А работя с… След малко ще дойдат първи курс студенти. И аз знам колко много потенциал носят, колко се интересуват и въобще не е така профанизиран образът на поколението. И не бива това ексцес с абитуриентските балове…
Водещ:Да се превръща в морална оценка за цяло поколение.
Георги Лозанов:Да, това е временна ситуация. Надявам се след изтрезняването от баловете да се върнем в един много по-симпатичен образ.
Водещ:Хубав, слънчев, ако е възможно следобед ви желаем Владимир Тошев, Снежа Спасова, Цвети Николова и аз Ирен Филева.          

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 10.03.2012 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 10.03.2012

Водещ: Когато гледате филм, може би не си давате сметка, но забелязвате, че героите се возят в определена марка кола, че пият определени напитки и изобщо, че консумират определени марки. Това определено е реклама и неслучайно тази реклама е вече регламентирана с термина „продуктово позициониране”. Докато гледате несъзнателно, трупате рекламни образи. Не зная защо, като се замисля, трудно вадя от съзнанието си обаче спомена за книга, продуктово позиционирана. Но все по-често, докато гледам новини, трупам образи на политики и на популизъм. Никак не е странно обаче, че регламентация на политическото позициониране няма. Едва ли и ще има, защото политиката е особена работа, а популизмът – странен метод. Отвъд клишето капитализмът не е съвършен, но до сега нищо по-добро не е измислено, бихме могли да си кажем – журналистите естествено търсят тезите на опозицията, тъй като властта винаги е с предимство. Дали обаче това не е правило само на хартия. Медийните събития от седмицата биха могли да се вместят в определението „политическо позициониране”. Най-често преди изборите в Русия световните агенции показваха бронираната техника в Москва. След изборите – сълзите на Путин. Имаше и изненада- решението на Медведев часове след победата да обяви, че ще бъде преразгледана законността на задържането на Ходорковски, който пък докато бил в затвора мислел и писал за политика и философия. Вярно е, че руското общество трудно преглъща богаташите, но пък едва ли от писане за политика и философия може да се забогатее, а в затвора обикновено се обеднява. Седмицата бяхме свидетели и на нашенски феномен. Всички искат да спечелим Евровизия, но и демонстрираха омраза срещу чалгата. Нищо, че Софи Маринова няма да представи България с песен в този стил. В нет хейтърите, произлиза от hate – мразя, бяха мнозинство. Дали обаче без анонимността някой би казал на улицата това, което пишеше под многобройните новини за победата на Софи Маринова? И какво ще се случи, ако Софи Маринова успее? Дали това не е прекрасен повод да бъде продуктово позиционирана не само новата ни зала „Армеец”, но и да намалеят критиките ни, че обществото ни не е толерантно? Дали продуктово няма да се позиционира още едно ново отношение към различните българи? Ако не сте чували или чели за Кони, това скоро ще се промени. Случаят „Кони 2012” е клип, гледан от милиони по света в последните 3-4 дни. Иначе конфликтът „Фуганда”, с участието с въпросния Кони, който е ръководител на божията армия за съпротива „Естар” и е доста сериозен. Даже през октомври миналата година американският президент Барак Обама изпраща военни части. Случайно или не – там има петролни залежи. Въпросът е – защо точно сега 30-минутното филмче, предизвикващо към гражданска позиция, ненадейно набира медийна популярност? Дали това не е продуктово позициониране на една политика? Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Станимир Иванов, Любомир Пъшев, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Тази седмица започнахме един експеримент за медийното влияние на така наречените нови медии. В facebook.com и Google+, можете да ни намерите като „Клубът на журналистите – БНР”. В twitter.com „Клуб на журналиста”. Просто там има ограничение в броя на знаците. Образите, които наложиха световните агенции, емоциите около избора на песента на Софи Маринова и натрупващия се светкавичен рейтинг на клипа „Кони 2012”, събраха за 6 дни над 1000 читатели. Този експеримент правим с Николай Пенчев, който учи в Мюнхенския университет комуникационни науки и политология. Инак е при нас стажант. До колко така наречените нови медии могат да манипулират общественото мнение? Даваме ли си сметка, когато проявяваме гражданска активност и се включваме в различни, на пръв поглед добри кампании? Дали не сме в ролята на Миманса за политическо позициониране? Дали критичното мислене на традиционните медии няма да намери по-лесно отговорите на многото въпроси, които хората си задават? За кого работи кризата в „Клубът на журналистите” днес. Изборите в Русия – какво се крие зад бронираните машини и сълзите? Ще чуем коментарите на специалните пратеници на БНР Петър Волгин и Цветана Кръстева от БНТ. Евровизия и хейтърство – чия е тази песен, ще попитаме първо на улицата. Как избира журито? Има ли конспирация ще ни каже членът на журито Кристиан Бояджиев и трима журналисти – Бойко Ламбовски от вестник „Сега”, който ще ни каже кои са враговете на Софки и айшета, Георги Делчев от „24 часа”, който днес описва пътят на Софи до победата и Веселина Седларска, която нищо не написа, но иска да напише за омразата към различния. Те ще ни кажат чия е тази песен. Новите медии и възможността да ни манипулират – и по тази тема ще коментираме с Румен Леонидов, който е вече в студиото. Надявам се да ни остане време и за медийните новини от Европа. Ако не се случи обаче, вече ще можете да ги намирате във facebook.com и google +. Казах Ви вече, там ще ги намирате лесно „Клубът на журналистите” – БНР. Там през седмицата ще продължим да качваме акцентите, които да коментираме. Разбира се ще се радваме и Вие да предлагате теми за коментар. Сега, почти като коментар ще прозвучи изборът на Цвети Бахариева – „Отвори очите си.” Добър ден на Петър Волгин.
Петър Волгин:Здравейте.
Водещ:За мъничко ще те отделя от твоето предаване, в което всъщност става дума за Русия, за да кажеш и на нашите слушатели за по-местните образи на изборите в Русия. Първите образи, които наложиха световните агенции, бяха безспорно бронираната техника в центъра на Москва и сълзите в очите на Путин.
Петър Волгин:Сълзите в очите на Путин разбира се бяха една от основните новини. Според мен доста пресилено и как да го кажа – малко като тук в България, когато Ахмед Доган каже една реплика и после тя се коментира 3 седмици. Но при липса на какво друго да се коментира около тези избори, чиито ход беше предизвестен, това е разбираемо. Що се отнася до техниките и до присъствието на органите на реда на московските площади, това разбира се не е изненада. Винаги, когато се случват подобни събития, когато има протести, когато има демонстрация на опозицията, има и страшно много техника за борба с безредиците. Това, което е интересно е, че по време на митингите преди изборите, хората биваха, т.е. не биваха набивани и арестувани. С тях се държаха изключително културно и възпитано. Вече набиването и прибирането започна след изборите, когато явно вече нямаше нужда да се пази някакво прилично поведение.
Водещ:Всъщност ти казваш, че е доста гъвкаво руското законодателство в това отношение.
Петър Волгин: Да, то е така направено, че винаги могат да те приберат. Например, когато се дава заявка за един митинг, тогава властта казва „Да, разбира се, заповядайте, протестирайте, колкото искате.” И хората се събират на някаква демонстрация, стоят, викат, скандират, радват се и никой не ги закача. Ако обаче в един момент решат 10 души или 20 души да отидат до съседната улица, така в този обем – 10-20 души, то тогава те моментално биват обвинявани – напълно законно между другото, че са нарушили правилата и тогава могат да ги арестуват и да им дадат 10 и 15 дена затвор за това, че са нарушили предварителните изисквания. Така че там в това отношение могат да те приберат.
Водещ:По какво си личеше в медиите, че идват избори?
Петър Волгин:Ами много не си личеше. Имам в предвид, че предизборната кампания и дебатите, доколкото ги имаше, не бяха особено интересни, с изключение на тези, в които участваше /…/, защото винаги правеше скандали. Те започнаха едва няколко дена преди изборния ден, но това за… Имам в предвид е телевизиите. Това за Русия не е изненадващо, защото там основните дебати и дискусии бяха най-яростните дискусии, не се водят в телевизиите. Те се водят в интернет, където все пак е доста по-свободно, отколкото на екраните на националните телевизии, защото там няма значение дали една телевизия с национален обхват е държавна или е под контрола на някоя фирма. След като е национална, тя се разбира, че е под контрола на Крема. Така че истинските дискусии и дебати там се водят в интернет. Тъй че, колкото повече това, към което трябва да се стреми опозицията е, колкото може повече хора да имат достъп до интернет, за да могат съответно и да следят изявите на тези хора, които те подкрепят.
Водещ:Всъщност и участието в избори е доста трудна задача.
Петър Волгин:Да, въпреки че сега трябва да кажем, след провежданите протести от месец декември насам, Дмитрий Медведев, все още действащият президент на Руската федерация, направи стъпи за промени в законодателството, защото до този момент, ако човек искаше да се кандидатира за президент, той трябва да събере 2 милиона подписа. Русия е огромна страна наистина, но дори и за такава огромна страна събирането на такова количество подписи е немислимо, освен ако не си действащият министър-председател или действащият президент, или зад теб не стои държавата, или не си милиардер. Сега тази бройка е намалена. Също така по-лесно става и кандидатстването на партиите за парламентарните избори. Така че, ако действително всичко това се случи, можем да очакваме в Русия да има и по-голям плурализъм, по-голяма възможност различни хора и партии да се включат в предизборната надпревара.
Водещ:Как беше коментиран фактът, че Медведев веднага след изборите, часове буквално след това обеща ревизия на законността на задържането на Ходорковски?
Петър Волгин:Това разбира се предизвика интерес, защото Ходорковски се смята за един от лицата на опозицията срещу действащата власт. Даже се смята, че ако тази ревизия бъде направена и Ходорковски бъде освободен, то тогава той ще има много по-голяма роля в зараждащата се нова опозиция. Т.е., въпреки че разбира се руснаците като повечето хора, а там особено силно след 70 години комунизъм, мразят богаташите. Все пак тези руснаци, които са така, както те им викат, там много популярен термин има в момента – „креативния клас”. Та хората, които принадлежат към креативната класа, биха евентуално, биха подкрепили едно изкарване на преден план на Ходорковски, който може би и слушателите знаят – през последните години, откакто е в затвора, се отдава изключително на писане на политико-философски статии, тъй че той не е просто един олигарх, изпаднал в немилост и затворен. Той е явно човек, който се стреми да осмисли всичко това, което се случва в Русия и разбира се това, което тепърва ще се случва.
Водещ:Няма как да не попитам за Гари Каспаров?
Петър Волгин: Ами как да ти кажа? Той вече е човек, на който не се разчита много. Той и не взе участие в дебатите и в митингите през последните месеци. Т.е. той участие в митингите взе, но някак си за него не се говори особено, защото може би той е вече бита карта. Съвсем други са лицата на опозицията в настоящия момент, много по-млади. Средната възраст на хората, които са на преден план, имам предвид хора като Алексей Навал, като Сергей Одалцов – лидер на левия фронт, като /…/ от Движение за солидарност – това са хора на 30-35 години. Така че явно на тях ще се разчита много повече, а Каспаров принадлежи на миналото.
Водещ:Петър Волгин пред „Клубът на журналистите”, а преди да чуем и коментара на Цветана Кръстева от БНТ, да чуем и любимците на новоизбрания президент, група „Любе”. Защо? Можем да се опитаме да отсъдим сега, слушайки песента им /…/. Какво се крие зад медийните образи на бронираната техника преди изборите и след изборните президентски сълзи? Може би на смяна на поколенията в опозицията, усещане за отглеждане на опозиция. Петър Волгин беше в Санкт Петърбург, кореспондентът на БНТ Цветана Кръстева пък в Москва. Различно ли изглеждат процесите от хоризонта на Червения площад? Добър ден на Цветана Кръстева.
Цветана Кръстева: Добър ден. Здравейте.
Водещ:Здравейте. Стана ли ясно последно сълзите от какво бяха?
Цветана Кръстева: Ами аз снощи за пореден път гледах кадрите със сълзите и съвсем не мисля, че те са от вятъра, както беше коментарът на говорителя на Владимир Путин. Има много спекулации на същия този Гари Каспаров, за който Вие споменахте преди малко в интервюто с Петър. Каза, че е протекъл ботоксът на Путин. Това разбира се е в кръга на шегата, но аз си мисля, че те са сълзи от вълнение. Точно защо, дали заради вълнението – все пак трудна предизборна кампания, защото в нея имаше интрига. Аз не съм много съгласна тук с Петър, че не е имало какво да се говори, че те са били предизвестени. Бяха предизвестени до толкова, доколкото наистина Владимир Путин нямаше шанс да не бъде предпочетен кандидат пред тези кандидати, които бяха представени в предизборната битка, но в същото време имаше една голяма интрига, тъй като той ще спечели от първи или от втори тур. Цялата предизборна кампания, последните три месеца – те минаха под знака на гражданските протести, едно силно политизиране на руснаците и самият факт, че Москва не гласува за Владимир Путин, т.е. там събира около 48%, т.е. по-малко от половината жители на столицата са гласували за него. Големите градове, където той не събира големи проценти – това означава, че всъщност среща една сериозна съпротива сред една част от обществото и от населението на Русия.
Водещ: А може би, защото в Москва на собствен гръб се усещат методите на полицията, които описа Волгин.
Цветана Кръстева:Ами не само това.
Водещ:На милицията, пардон. Те нямат полиция, имат милиция.
Цветана Кръстева:Най-вече е полиция, между другото, но това е подробност. Те промениха законът преди година и нещо. Но не мисля, че е само това. Да, хората се дразнят, когато властта не разрешаваше митинги и всъщност най-активното ядро се събираха на неразрешени митинги и те бяха бити, тогава и митингите бяха по-малки. 500-600-3000 максимум души. А сега, когато започнаха да ги разрешават тези митинги, се събираха над 10 хиляди души, 20, че дори се споменаваше за 120 хиляди души. Според мен като цяло една част от обществото, средната класа /…/ за тези хора, които излизат на митингите, но според мен те и според това, което чувам като коментари от моите събеседници там, стана някакво пречупване след 24 септември, когато Владимир Путин и Дмитрий Медведев на конгреса на Единна Русия обявиха, че ще си разменят дефакто местата. Единият отново ще бъде президент, а другият премиер. Защото тези хора, чиито доходи за последните 10 години /…/ с 140%, които вече сами се реализират, имат пари, четат много, пътуват в чужбина – те имат собствено мнение. А в случая се получава, че ги лишават от това мнение. Мисля, че проблемът е по-комплексен. Не е само в /…/
Водещ:Нека да направим един по-необичаен паралел. Сега добър ден на Румен Леонидов.
Румен Леонидов: Добър ден.
Водещ:Как изглеждаха тези избори от хоризонта на София?
Румен Леонидов: Ами как? Много близки и свои.
Водещ:Нещо познато, déjà vu. Нещо преживяно.
Румен Леонидов:Сега си мисля за моите приятели, които не съм виждал от доста години. Не съм стъпвал там доста време. За кой са гласували, как са гласували? Да, наистина, там стандартът е по-висок, отколкото всички го признават. Да не говорим за държавните служители, освен новата бизнес класа. Беше важно това, че промените ще станат много бавно. Това, че селото, провинцията, селяните са гласували за Путин предимно, показва, че същия проблем има, както и тук. Не искам да обиждам селяните, всички сме донякъде селяни. В България няма аристокрация. Това, което е имало като буржоазия, не и се даде достъп тези 20 години да управлява. Създадохме нова селска бизнес класа. Но, докато не се промени, докато не си отидем ние от тази страна по естествен път, много трудно ще се промени мисленето. Още ние говорим за колективни права, както и в Русия, а не за индивидуални. Докато ние разсъждаваме така и е по-важно да сме екипът, ние вечно да сме заедно… Колективът може да бъде обединен само от солидарност, но тази солидарност в България не се случва. Общо взето не се случва в недоразвитите страни като у нас. Там, където така нареченото гражданско общество може да крепи различни професии, различни, стига да има кауза, да има някаква справедливост, хората се обединяват – после се разпада. Тук не става дума за онзи колективен дух ние да осъдим някой поет, че е написал нещо или да вземем декларация по правата на човека в Америка. Ние нямаме никакви права примерно. Но не са много големи разликите. Ние сме под силно руско влияние и ще бъде дълго време, тъй като енергийната ни обвързаност е почти вечна. От друга страна мисленето ни е още комунистическо, на преобладаващата част. Даже вече то не е и комунистическо. То е патологично затъпяване, което даже няма и мислене, което още се надяваме на здравата ръка. Минал съм през тези заблуди, признавам си веднага. Като по-млад, по-енергичен и по-тъп трудно преодолях тези заблуди, но това става с четене и самопроверка до каква степен твоите възгледи са съвременни или ти просто искаш да останеш на собственото си развитие и от там да защитаваш на сляпо. Имам и такива приятели. Вчера говорих с един. Не се ли усещаш, че в с тази вРуменост не в културата, не в поезията, не във великата им литература, не в самия дори изстрадал народ, а в политическото едноначалие, което никога не може да бъде друго освен диктатура…
Водещ:Цветана, има ли такива коментари в Русия? Срещна ли такива коментари? И мен всъщност много ме впечатли чувството на хумор, заложен в този термин „офисен планктон”. Нали така се наричат участващите в опозиционните митинги?
Цветана Кръстева: Да, разбира се, че трябва да минат години. Даже може би ние няма да сме живи. Това е една огромна страна, с едно доста разнородно население. Има голяма разлика между големите градове и провинцията, за да се промени мисленето. Защото в провинцията основните медии, които са гледани или слушани по държавните големи телевизии, от които звучи една и съща пропаганда. До интернет имат достъп разбира се вече много повече хора в Русия, но въпреки това Вие не можете да разчитате, че в едно село или в един по-малък град интернетът ще е основната медия за формирането на мнението.
Водещ: Благодаря на Цветана Кръстева за този коментар. Много мислехме с Цвети Бахариева дали да не чуем и руските баби, които ще ходят на Евровизия, за да събират пари за храма си, но решихме, че по-добре е да чуем нашенските бистрешки баби и техните внучки. Моля коментирайте – така помолихме с Николай Пенчев на страницата на facebook.com на „Клубът на журналистите”. Една анкета, която направихме с него на улицата. Та, можете да използвате и цитати, които няма да се срамувате пред майката си или пред детето си. Успехът на тази публикация във facebook.com може да се каже, че е, че нямаше нито един хейтър. По-интересен е фактът, че дали така наречените хейтъри, тези, които мразят и изразяват омразата си в интернет, които разбира се, се развихриха под новините за това, че Софи Маринова ще ни представя на песенния конкурс за Евровизия, та дали те, ако ги срещнем очи в очи, биха казали това, което пишат. Доста време с Николай Пенчев бяхме навън. Ето, чуйте, какви гласове събрахме.
Гражданин:Смятам, че на фона на останалите песни…
Гражданин:Те не може да говори български бе, ужас.
Гражданин:Да обаче пък смятам, че за този фестивал, имаме шанс с тази песен да стигне донякъде за разлика от другите ни парчета, които не могат да пробият въобще.
Гражданин:Аз казвам, че имаме шанс с тази песен,но това не значи че песента е хубава.
Гражданин:Дали тя ни харесва по принцип или не няма значение какво говорим за фестивала. Тази песен кандидатства, за да отиде на Евровизия.
Гражданин:Да, но масовите коментари са доста негативно настроени към това и българите са расисти.
Гражданин:Това не е фестивал за приказки, а за пеене. А това, че хората не са доволни, защото не произвеждат. Да седнат и да напишат по-хубави песни и да ги изпълняват, Футболистите ни всичките ли са българи?
Гражданин:Не, нямам скрупули за това, че тя е от ромски произход и че ще ни представлява на Евровизия.
Гражданин:Разбрах, че е на Софи Маринова, чух я и в първия момент казах, че това е чалга. Когато я видях по телевизията, някак си нейният външен вид и песента и са едно цяло. Мисля, че за Евровизия тя ще влияе с външността си и с екзотичността си, и не бих я слушала в никакъв случай…
Гражданин:Не е за Евровизия реално погледнато.
Гражданин:Не знам, всичко ще се покаже по-натам.
Гражданин: Пишат, че има конфликт между нея и Деси Слава, но…
Гражданин:Ако погледнем песента на Краси Аврамов и я сравним с тази на Софи Маринова, със сигурност песента на Софи Маринова е в пъти по-добра. Да.
Гражданин:Бих казал, че би трябвало да гласуваме, да, въпреки че е от ромски произход изпълнителната. Защо да не я подкрепим? Не знам дали можем да я упреличим точно като чалга, но според мен на Десислава песента също беше хубава. Аз не съм гласувал нито за една песен, ако трябва да бъда честен. Гледах го. Щом е избрана, значи е добра.
Водещ:И тъй като световната конспирация няма как да не включва и заговор в журито, за това ние нямаше как да попитаме как гласува журито. Сега ще ни каже Кристиан Бояджиев, който беше част от него.
Кристиан Бояджиев:Най-важното е да се знае, че /…/ с участието на другите колеги. Всеки, даже се криехме, дори не знаехме какъв е крайният резултат до момента, в който не се разбра кой е победителят от събирането на гласовете от публиката и от журито. Но не знаехме нашата подредба каква е, на журито, генералната. Реално погледнато този продукт има шанс и то доста шансове според мен, но Евровизия е конкурс, който е непредсказуем. Там се събират много интереси – геополитически, стратегически, икономически, естетически. От една песен, от подреждането на едни песни в съответната година, може да бъде знак за модна вълна, която да предстои. Подвижно, танцувално – има нещо хитро измислено в това да се пее на различни езици, приятни фрази – Обичам те. Това е евтино, обаче пък работи. Хората това искат. Тук важното е да се знае, че това не е песен за някакъв конкурс за високо художествено произведение, песен от много висш тип, балада или кой знае какво. За това не участват пък и тези грамадни майстори на музиката, защото форматът е друг, нагласата е друга, очакванията са други.
Журналист:Може ли да приемем, че отново е на мода тази омраза?
Кристиан Бояджиев:В такъв случай трябва да се допитаме до мнението на специалист д-р Николай Михайлов, който освен теолог е и психиатър, защото той може да направи експертиза психиатрична. Това по-скоро ми прилича на диагноза. Много се надявам да не е така. Хората, мразещите, какъвто и контингент да бъде този на мразещите, те еднакво мразят и избраните народни представители. Еднакво мразят и президента, все едно кой е той. Така че това е една прослойка. Надявам се да е прослойка, да не бъде мнозинство, защото иначе нещата наистина са тъжни и ще трябва да си ревизирам мнението изобщо за светогледа.
Водещ:В твоята класация коя беше поставена песента на първо място?
Кристиан Бояджиев: Аз съм привърженик на излизането на резултат, който представлява общ. Важен е крайният резултат. За мен това е победителката, защото максималният брой точки беше 12 и после по схема, която мисля, че беше 12, 10, 8 и след това до 1. Която напомня донякъде една от по-старите системи за оценяване на състезателите на Формула 1. Това е ѝалгоритъм, който не дава възможност с едни по-скоро средни оценки да спечелиш. Все пак трябва да имаш първи места, поне първо и второ, за да може да бъдеш отгоре.
Водещ: Добър ден на Бойко Ламбовски.
Бойко Ламбовски: Добър ден.
Водещ:Враг на Софки и айшета. Тази Ваша публикация събуди много интерес.
Бойко Ламбовски: Може би у нас са с един градус, малко повече хейтърите. Те ползват все повод да се развихрят, а пък това е добър повод. Някой толкова различен, освен това ром, освен това изглеждащ като пряк упрек към идеята за Велика България. И това даде повод не само под тази публикация, а и под много други да се появи един ураган от хейтърство, да се размята. Аз не съм чел всичко внимателно или пък ми се смесва вече с това, което съм чел под други публикации. Целият този шум, който се вдигна, тези страсти около Евровизия, която буди далеч по-малък интерес в страни с повече самочувствие като Франция, Великобритания, Германия, Италия. Това е също плод на някакъв вид дефицит на успех международен, това, че толкова внимание се обръща, това, че веднага се разпалват такива страшни страсти, че ние пак няма да успеем или че не е това изборът, или че друго трябва. Преувеличава се значението на този конкурс, което идва като контрапункт на някакъв комплекс за малоценност. Ние го товарим с всичките си – предисторията на несгоди и беди, и очакваме изведнъж тук да се отвори небето и всички да видят какво пък може величествено да изкара България, и колко тя е значима, и колко тя е грандиозна, което мен /…/, защото действително хората трябва повече внимание да обръщат на семействата си, на работата си.
Водещ:Какво ще се случи обаче, ако Софи Маринова постигне успех?
Бойко Ламбовски:Много ще се радвам лично аз.
Водещ: А какво ще напишат хейтърите?
Бойко Ламбовски: Половината, тъй като те са анонимни хора или горе долу повечето от тя със смачкано самочувствие, половината от тях ще забравят своето хейтърство и ще се преместят в другия лагер. Една част ще се притаи и още повече ще почне да мрази, както Софка, така и себе си.
Водещ: Добър ден на Веселина Седларска.
Веселина Седларска: Добър ден.
Водещ:Колко секунди според Вас е необходимо, за да се изпише в интернет след Софи Маринова, да се подпише първия хейтър?
Веселина Седларска:Ами той сигурно това,което е написал, си го е помислил още преди да го напише, така че отрицателно време сигурно е нужно. Не знам. Аз наистина не разбирам това, което прочетох в интернет под новината, че тя ще представя България на Евровизия. Просто не го разбирам. Но си помислих за малко на какво се дължи. Разум няма разбира се в това. Ние едновременно искаме от ромите да бъдат чисти, да се грижат за живота си, за децата си, да пеят, да учат и когато един такъв човек постига някакъв успех, изведнъж „ама той, нали, не е като нас”. Мисля, че по-скоро става дума за много тежък български комплекс тук. Ние приемаме Софи Маринова в България, Азис приемаме в България, което е още по-сложна личност, но тук става дума за представяне. Нашият тежък комплекс да бъде одобрени от другите, да получим одобрението, несигурните хора, които трябва да получат потвърждение от другия. Едно нещо, което има в почти всеки от нас в някаква степен и в огромна степен у нас като народ – от големите, от силните, от света и от къде на къде там ще отидем с една своя сянката. Нали, сянката в смисъла на ЮНГ – тъмното, това, което искаме да скрием, това, което смятаме, че не е най-доброто от нас. Но тя се оказа най-добра.
Водещ:Какво би станало, ако Софи Маринова постигне успеха, който постигна нейна колежка от същия произход от Сърбия? Сърбия, знаем, спечели Евровизияпреди няколко години.
Веселина Седларска:Ами този път ще бъде не /…/, а ще бъде /…/
Водещ: Добър ден на колегата от „24 часа” Георги Делчев.
Георги Делчев: Добър ден.
Водещ:Какви са коментарите най-общо? Как може да ги обобщите?
Георги Делчев:Ами аз вече се наслушах и особено след Евровизия на доста коментари – освен хубавите, нали е ясно, за нея не може друго яче да се говори. Не може да имаш мнение против песен. Или не я слушаш, но мнение против песен, няма как.
Водещ:Как може да се мрази песен, Господин Леонидов?
Румен Леонидов: А, този, който иска да мрази, всичко може да мрази. Това ни е национална черта – завист и омраза за съжаление.
Водещ:Една фраза на Бойко Ламбовски искам да коментирате – упрек за Велика България.
Румен Леонидов: Много иронично и много точно. Ами нашият национализъм е много горе. Това, което ни внушиха едни парламентарни представители- компресари. Това не е национализъм. Национализъм е да обичаш. Тук се включва и патриотизмът, толерантност. Думата нация – значи всички, всички до един тук цигани, евреи, татари. Всички. Това е нацията и няма как човек да отдели левия си крак, защото той е един организъм или десния крак, или ако си махне тези крака, или очи – то ставаме инвалиди. Духовни инвалиди и нецивилизовани хора. Истината е, че преобладаващата част, не само в интернет, а и в страната е изключително комплексирана и ние, тъй като нямаме лична, индивидуална реализация, много сме нещастни. Защо сме нещастни? Защото не можем да преценим собствените си възможности. Аз не харесвам също тази песен, има един хубав припев, който има някакъв гърч в него, може би с елемент на ориенталско. Но няма никакво значение. Ние сме все още в ориента, независимо, че сме в ЕС. Мисленето ни е доста назадничево, феодално и комплексът, това го забелязвам, циганите, тези, които са по-извисени, по-културни една част от тях, или част от политиците – нито една дума не казват срещу себе си. Те са идеални, нищо не са крали, нямат никаква вина самите те. Докато ние българите сме склонни непрекъснато да се упрекваме, да се подиграваме, да се самоизяждаме, обаче появили се друг противник – веднага се изсипва. За това и тази партия, която не искам да и казвам името, успя, защото имаше враг. И от там думата национализъм вече никога, аз също не смятам, трябва много време да се изживее, за да се разбере че градираме. Какво значи въобще думата национализъм? Това примитивно разсъждение, което са и тези мразлъовци – то е характерно за Балканите.
Водещ:Мразлъовци е хубаво.
Румен Леонидов:Те по този начин, този тип мислене предизвиква бтато убийства на сърби срещу сърби, на христиани срещу христиани, на сърби мохамедани срещу сърби не мохамедани, католици срещу православни. Това е за съжаление мисленето, това е за съжаление ситуацията. /…/ за разлика от Бойко. Не ме натъжава, защото аз нямам нищо общо с тези хора. Ние говорим един и същ език, носим подобна генетична връзка, но аз нямам нищо общо с мнозинството в България, което обича да мрази и което не може да намери хармония със себе си нито с Бог, нито с природата, нито с щастието да се появиш при 5-6 милиарда сперматозоиди ти да се появиш. Въобще такова мислене няма. Всичко е от хладилника до тоалетната, и обратно, и телевизорът.
Водещ:Е, нали помните какъв беше коментарът за последните избори, че този път телевизорът е победил хладилникът.
Румен Леонидов:Да, точно така беше, но понеже има такъв момент на конспирация дали пък някой не се е намерил толкова умен в България…
Водещ:Щях да Ви попитам не подозирате ли някакво политическо позициониране?
Румен Леонидов: Не, ако трябва да трябва да го подозирам, значи трябва да мисля страшно добро за хората, които мислят. Това са две крачки напред. Нещата са много прости. Всички цигани в България са гласували за нея. Тя е класирана на 3-то място от авторитетно жури. Специално исках да видя тези NEWS 5, едни момичета и едно момченце от Добрич. Много са симпатични. Мисля, че песента едва ли щеше да ни представи. Тук има някаква екзотика, екзотичност, която на мен лично не ми пречи. Като националист като българин, който обича България, но е критичен към себе си и към собствения си народ, тъй като колкото повече го хвалим, преобладаващата част, толкова се разразяват подобни страсти. Когато го упрекваш, той си викат – абе това не се отнася за мен. Така че мразлъовците не им обръщам внимание. Много е естествено, когато нямаш друг изход от положението, в което си изпаднал, защото тези млади хора, голяма част от тях нямат бъдеще в България, те нямат ясна професионална реализация, те си стоят на компютрите, влизат непрекъснато, искат да участват по някакъв начин и само трябва да им дадеш ботуши, униформа и те утре са готови.
Водещ:Обаче на улицата е по-различно. На улицата нямаше нито един, който да си признае, че би се подписал като мразлъо.
Румен Леонидов:Защото има микрофон, защото не знае дали не се снима, защото изведнъж излизат на живо, а така през клавишите и през мишката е много по-анонимно.
Водещ:И все пак да попитам. Много ни критикуват за отношението ни към различните българи. Имаме нова зала „Армеец”.
Румен Леонидов:Критикуват ни, защото…
Водещ:Искам да кажа, това не са ли аргументи в полза на…
Румен Леонидов:Ами ако сме си го направили- браво! Но не вярвам. Няма толкова високо мнение на хората, които… Ако това е ход, това ще бъде изключително интересно, Браво! Някой се е сетил специално да вложи чувства и средства, да се направи тази песен, да се глобализират братята цигани, за да гласуват и да изкараме една сензация. Вече почнаха всички съседни страни – „Е, една циганка се явява. Браво!” При това с турски елемент.
Водещ:Румънците обаче ни конкурират.
Румен Леонидов:Няма нищо лошо. Нищо. И те имат доста голяма група. Но на времето правихме една анкета във вестника като работех. Оказа се, че циганите не слушат Азис. Аз имах такива наблюдения, но не бях сигурен. Направихме. Един ром, много добър журналист, отиде при тях, разпитва ги. 90% казаха „въобще не го слушаме.” Въпреки, че би трябвало да се гордеят, да си кажат „ето, нашето момче как порасна!” Не. А оказа се, че…
Водещ:Тези, които казват, че не слушат, го правят.
Румен Леонидов:Всъщност тълпите, които дори са били на стадиона, когато той преди години и се коментираше навсякъде около мен, в трамвая, на пазара, когато отидох да си купя краставица, говореха „снощи в 1 часа той роди на стадиона” и някакви пълни дивотии, за които аз си викам „колко души са, които отиват?” Това са предимно изключително елементарнио хора, които слава Боги обаче не го мразят, че е циганин, а търсят поне лека музика, която ги прави съпричастни. Да щракат с пръсти и да хвърлят гюбеци.
Водещ: След малко ще се занимаем с една друга музика и с един друг подход, който е също може би манипулативен. Останете с нас, за да чуете. Песента, която чухме заедно сега, за по-младите ни слушатели звучи познато. И сега с Николай Пенчев ще им кажем от къде им звучи познато. Връзката е феноменът „Кони 2012”.
Николай Пенчев: Да и за слушателите, които в случая не са научили за този феномен, който се разпространи през последните дни в социалната мрежа, Кони 2012 представлява един кратък 30 минутен филм, който разказва историята на една неправителствена организация, наречена „Invisible children”. На български – невидимите деца. Тя се е заела със задачата да разкаже на целия свят за жестокостите на Джоузеф Кони – ръководителят на Божията армия за съпротива в Уганда. Характерен е със своите жестокости и начините, по които е избивал млади деца и като цяло млади хора в Уганда. Посланието в клипа е ясно изразено – „Нека спрем Кони!” Обаче е създадена и комерсиална компания, която предлага рекламни материали под формата на online магазин. Този филм е направен по един изключително интересен, атрактивен начин, който ни кара да си зададем редица въпроси за обществото, в което живеем. Филм, който за три дни подбуди безпрецедентен брой активисти и изкази от целия свят. Над 60 милиона гледания в по-известните платформи за споделяне на видео клипове.
Водещ:Последните 3-4 дни.
Николай Пенчев:Да и разбира се нарастващ брой и до ден днешен. Следователно няма как да не забележим разпространението на този масов активизъм, така да кажем, в социалните мрежи. Но разбира се, както всяка една подбуждаща огромен интерес новина, тази също се превърна в обект на една масова критика. Тук изникват въпроси, които сега ще се опитаме да разгадаем и ние.
Водещ:Критиката обаче е хубаво да отбележим, че идва по-скоро от блогърите, по-скоро от съответни хора, отколкото от медиите. Медиите засега, както българските, така и чуждите плахо съобщават за Кони.
Николай Пенчев:Да, действително. Като цяло може би масовите коментари бяха наблюдавани в социалните мрежи. Този видео клип стана абсолютен хит във facebook.com и останалите социални мрежи, и тъй като младите хора като цяло използват тази социална мрежа за нещо много повече от форум за мнения, но и за информация…
Водещ:Това е техният новинарски канал.
Николай Пенчев:Да, именно, новинарският канал. Всъщност какво е Вашето мнение, Господин Леонидов? Възможно ли е да съществува един риск за манипулация чрез този клип?
Румен Леонидов: Може, разбира се. След като се, както се казва, се позиционират различни идея, винаги може да се прокара нещо за съжаление. Когато говорим за това, че в нашето общество трябва да изключим тази самота, която ни преследва и да говорим за глобалната цивилизация. Ние все пак не сме… Общо взето спадаме, движим се към едно цивилизовано общество или така наречените народи – цивилизовани. Но винаги една идея, ако тя се приема безрезервно, може да те подведе и не само в този случай. При повечето неща се използват благородни неща, за да се реализират или политици. Даже дори този проблем с шистовия газ, когато … каза, че трябва първо да се види, да се разбере дали има, дали няма и въобще какви са опасностите, там също се използва според мен една част от опозицията да мобилизира свои млади симпатизанти, които да вдигнат справедлив иначе обществен глас, за да спрат и въобще да се забрани това нещо.
Водещ:Имаме ли придобити рефлекси срещу такъв тип манипулация?
Румен Леонидов:Не. Това е въпрос на изграждане, това е въпрос на… Ние сме много наивни.
Водещ: До колко обаче е работа на конвенционалните медии да бъдат по-критични към подобни феномени да го наречем?
Румен Леонидов:Трябва да бъдат по-критични и ,слава Богу, интернет с всичките опасности също да бъде манипулиран през него, и във facebook.com има свобода и критичните. Тук не говорим за злобарите, не говорим за мразлъовците – говорим за критичното мислене. Скоро ми се наложи да гледам сега, покрай спасяването на българските евреи, влизах в различни сайтове, гледах различни публикации. Изведнъж изскочи един факт, на който аз никога не съм обръщал внимание и никога не съм го чувал, че малко преди да бъдат изпратени, запланувани и изпратени евреите ни за Германия или по-скоро за Полша в концлагерите, правителството е питало Англия дали може да ги изпрати в Палестина. Отговорът е бил „не”. Цитира се един английски дипломат. Този факт трябва да се провери. От всичко това, което е съмнително, което дори може да е лъжа. Можем утре, ако не се провери, аз да кажа „ето, така наречените фашисти все пак са мислили нещо важно!” И няма кой да ме опровергае. Докато в интернет това може моментално да стане и би трябвало въобще медиите да учат на собствен разсъдък всеки от нас. Това е самоизграждане, това е гражданско. Имам аз мнение. Искам да го проверя, но това изисква от друга страна, когато срещу теб има човек, независимо дали е млад или по-възрастен, има теза, ти да я чуеш много добре и ако виждаш, че тя е убедителна, да се съгласиш.
Водещ:Нека Ники да каже какви са били коментарите горе долу, защото той доста чете.
Николай Пенчев: Да, общо взето в западните медии излезе тезата, че всъщност този феномен, самият видео клип представлява един експеримент, за да може да бъде остановена реакцията на широката публика и именно по този начин да се създаде един проект, за да може да бъде манипулирано цялостното мислене на обществото.
Водещ:Петрол. Има петрол в Уганда.
Николай Пенчев:Точно. Дали съществуват международни интереси в това, кой стои зад цялата тази история при положение, че разбира се никой от нас не счита, че хора в демократични общества, в които ние живеем, биха могли да възприемат проблемите на едно общество като на Уганда, за да могат да допринесат по някакъв начин за неговото решение.
Водещ:Различни ли бяха българските коментари?
Николай Пенчев:Български коментари, в интерес на истината, за сега има прекалено малко. Повечето от тях, разбира се, бяха оптимистично настроени и агитираха към това да се допринесе към рекламната кампания на този видео клип. Но другите, разглеждащи проблема от една по-критична точка, съответно изказаха контраверсно мнение. А именно, че този клип няма никакъв морал в него, защото чрез една благородна кауза, се опитват даден кръг от хора да профитират по този начин.
Румен Леонидов: Точно така е. За съжаление политиката и особено смесена с корпоративните интереси, използва всички свободни пространства. Интернет е много удобно да се пусне този клип, който манипулира една благородна кауза и изведнъж се оказва, че това ще бъде повод да се намесят еди какви си /…/ за да се сложи ръка. Така беше изиграна и цялата история срещу един диктатор наистина. Просто беше в Ирак със Садам Хюсеин. Оказа се, че няма оръжие, но идеята беше просто да се сложи ръка на петролните кладенци без да се мисли за последствията. Така, сега в Либия ще стане нещо подобно. Но хубаво е, че този клип става обект и на този разговор, който надявам се и българите да схванат. Тези, които са го гледали и които коментират. Тъй като този тип манипулация няма да спре много лесно.
Водещ:Това ли е съвременното политическо позициониране?
Румен Леонидов: За съжаление да. Зад много благородни каузи стоят не благородни амбиции и мисли, за съжаление. Въпросът е как да ги разграничаваме. Това е пак с проба-грешка, проба-грешка, но и с изграждане. Казват, че, пак казвам ние специално, ето, на Запад колко? 6 милиона ли са го гледали? Имаше доста негативни – харесва/ не харесва.
Николай Пенчев:60 милиона.
Румен Леонидов: Вижте сега, колкото и да не харесваме капитализма, колкото и той да е изроден, има хора, които имат собствено мислене и които веднага са усетили този трик, докато при нас не могат да го схванат.
Водещ:Защото ни липсват позитивни послание по-скоро.
Румен Леонидов: Освен това… Се съмняваме и в себе си, и в това, което четем, и в това, което говорим, и в това, което дори в момента приказваме не трябва да се приема едно към едно. Всеки трябва да си го подложи през личния интелект и личната съвест.
Водещ:Да поставим точката на днешното издание. Клипът „Кони” и изобщо интересни неща можете да намерите на страницата ни във facebook.com „Клубът на журналистите” или на google +. Бъдете активни там, ще Ви бъдем благодарни. Аз завършвам с цитат на Румен Леонидов „Не бъдете мразлъовци!” Хубав съботен следобед от всички ни – Станимир Иванов, Цвети Николова, Цвети Бахариева и от мен Ирен Филева.             

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 16.04.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 16.04.2011

Водещ: Депутатите решиха, че журналистите или писателите, които проповядват или подбуждат към дискриминация на сили или омраза, на основание на раса, народност или етническа принадлежност, ще носят наказателна отговорност. Промените в наказателния кодекс, приети на второ четене, гласят, че – цитирам „Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, подлежи на наказание лишаване от свобода от 1 до 4 години с глоба от 5 до 10 хиляди лева, както и с обществено порицание.” Между първо и второ четене депутатката от БСП Милена Христова предложи текстът да стане от 1 до 4 години и предложението беше прието. Според промените в наказателния кодекс всеки, който употреби насилие срещу другиго или повреди имота му поради неговата раса, народност, етническа принадлежност, религия или политически убеждения – също ще бъде наказан със затвор до 4 години и глоба от 5 хиляди до 10 хиляди лева, както и с обществено порицание. Логично ли е да има такива текстове? Какво биха коментирали експертите, да кажем от Freedom House? Ето върху тези въпроси ще се замислим и ще коментираме с Огнян Златев, директор на Център за развитие на медиите и Румен Леонидов, който неведнъж е бил обвиняван в подобна реч. Науката е красива, знаят най-ревностните слушатели на програма „Христо Ботев”, които откровено харесват репортерските опити на млади учени. Сега науката ще бъде и седмично телевизионно шоу. „Красива наука” от днес, ще говори с човека киборг – това е премиерът с ексклузивно интервю на първия човек киборг в историята. Днес от 17 часа започва съвместният проект на БНТ и Британския съвет в България „Красива наука”. Какво могат да направят журналистите и младите учени заедно? Ето пък върху този въпрос ще разсъждаваме и ще го коментираме с Любов Костова и Венелин Кожухаров, по-известен като младия български учен, който работи в ЦЕРН. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Ралица Неделчева, Илия Тенев, Галя Траянова, Цвети Николова и аз Ирен Филева. Останете с нас. В първоначално приетият вариант на текста, който предвижда наказание и затвор за журналисти, които подбуждат масова, расова и всякаква друга дискриминация, както и писателите, се е предвиждало наказанието да бъде с лишаване от свобода до 4 години, като между първо и второ четене, депутатката от БСП Милена Христова е предложила текстът да стане от 1 до 4 години. Може би това е единствената добра новина, която може да бъде намерена в този случай. Добър ден казвам на Огнян Златев, директор на Центъра за развитие на медиите.
Огнян Златев: Здравейте.
Водещ: Как биха коментирали един подобен текст от Freedom house да кажем?
Огнян Златев: Значи, аз първо си позволявам да не се съглася напълно с това, което казахте преди малко, че това е единствената добра новина, защото всяко едно ограничение на свободата на изразяване, според мен не и следвало да бъде много добра новина.
Водещ: Смисъл, че е намалено наказанието малко. Разбира се аз употребих ирония в случая.
Огнян Златев: Да, иначе аз смятам, че ще има доста негативни реакции на приетите изменения на наказателния кодекс. На мен вече ми се обадиха поне от 4-5 правозащитни организации, които се занимават специално с наблюдаване на процесите, свързани със свободата на словото и свободата на изразяването.
Водещ: Вие вчера почнахте един коментар в един от ежедневниците. Вероятно това е причината.
Огнян Златев: Не, не само това. Недейте да забравяте, че живеем в 21 век във века на комуникациите, когато нищо не може да остане скрито покрито и така или иначе знаем, че България не може да се похвали с много високи достижения в последните няколко години в различни класации за организации като Freedom house, Article 18s, Репортери без граница и т.н.
Водещ: Това са критериите, които ни смъкват надолу.
Огнян Златев: Един от критериите, да кажем. Да, всички тези организации имат достатъчно много свои канали за наблюдаване, мониторинг на това какво се случва в страните по света и за съжаление ние отново попадаме в тяхното полезрение и предполагам ще има реакции следващата седмица.
Водещ: За да бъде по-ясно как би се отразил този текст върху журналистите, върху писателите, които използват иронията, образите, нека поразсъждаваме върху следното – вчера на страницата, на която беше публикуван вашият коментар, имаше един цитат. „Съомга и баклава в една депутатска чиния.” Един готвач беше цитиран. Дали той би могъл да бъде подведен под отговорност за дискриминация на депутатите по този текст?
Огнян Златев: Да, в тази връзка е ви кажа, че много ми хареса днеска също един коментар в един друг вестник на колегата Александър Кашъмов от програма „Достъп до информация”, който самият той предупреждава и е много прав, аз съм напълно съгласен с него, че тези текстове могат да се върнат като бумеранг към самите политици, които са ги гласували, защото в края на краищата, така приет, този член 162, доколкото знам, може да се отнася не само за хората, които се занимават със словото – т.е. журналистите и писателите в повечето случаи, но и за всеки един гражданин на Република България, включително в това число и политиците. Т.е. …
Водещ: Да, защото текстът започва така „Който чрез слово, печат или други средства за масова информация…” Тук не са визирани конкретно журналисти.
Огнян Златев: Или по друг начин, което е също така интересното.
Водещ: Смятате ли, че от тук насетне има шанс за ревизия на тази мярка, която според колегията мисля, че единодушно е не добра новина?
Огнян Златев: Смятам, че ще има достатъчно реакции, както от страна на колегите журналисти и на медиите, тъй като това директно налага известни ограничения и подтиква и подбужда към автоцензура самите журналисти и медии, но така също ще има обществена реакция от името на цялото общество, както и реакции от много правозащитни и други организации отвън и в този смисъл се надявам да проявят достатъчно мъдрост нашите политици, законодатели и да направят необходимото, така че това изменение да бъде по някакъв начин модифицирано. Сега, недейте да ме разбирате погрешно. Аз мога да оправдая донякъде подбудите, които са довели до приемането на такъв текст. Това, което за мен е обезпокоителното е, че първо текстът беше приет без абсолютно никакво обществено обсъждане за необходимостта от това. Знаем, че навсякъде в Европа и в света особено след 11 септември 2001 година, че много силен дебат, професионален най-вече за това каква е отговорността на хората, които използват средства за масово осведомяване и в този смисъл дали трябва да се налагат ограничения особено с много бързото развитие на новите медии, които са един много удобен канал за проповядване на всякаква дискриминация и омраза. Т.е. този дебат върви. Очевидно е, че трябва да има някакъв вид ограничение, но тези ограничения трябва да се налагат след като се проведе едно широко обсъждане, а такова липсва.
Водещ: Но пък имаше аргумент, че това било европейска практика.
Огнян Златев: Не, значи ние тук отново скачаме – ставаме по-католици от папата. Има действително такава европейска практика, става дума за решение на съвета на Европейския съюз от 2008 година – ние отиваме отново в някакви крайности. Т.е. ние автоматично копираме и прилагаме без изобщо да сме вникнали в детайлите. И исках друго да кажа – не знам дали ви направи впечатление репортажът по няколко телевизии, които показваха как е минали гласуване в Парламента, че просто виждаме как народните представители просто така, автоматично вдигаха ръка и приемаха текста, без абсолютно никакво обсъждане и дискусия, което не е добре. Да не говорим, че имаше предварително експертни мнения, посочени конкретно по този текст, които идват от страна на гражданското общество, които не бяха взети под внимание.
Водещ: Но пък беше взет под внимание фактът, че идват избори. Най-вероятно това е била част от мотивацията.
Огнян Златев: Може би, не знам, неведоми са пътищата, по които нашите законодатели взимат своите решения и нашите политици. И не това е наша работа да ги дискутираме, но пак казвам – за мен това е една не добра практика и едно нещо, което няма да ни доближи по никакъв начин до страните, които се славят със свобода на словото и са давани за пример на целия останал цивилизован свят.
Водещ: Смятате ли, че до изборите е възможна промяна на тази мярка или всяка една дискусия по този въпрос ще бъде подминавана с мълчание?
Огнян Златев: Значи аз не съм запознат в детайли със законодателния процес и възможността за изменение, но път от друга страна имаме примера на това какво се случи например в Унгария, когато след изключително широк национален и международен отзвук на приетият респективен медиен закон, както виждате техният парламент се принуди да го измени. Или то стана в една доста за мен – кратък период от време.
Водещ: Но това беше в резултат на препоръките на Европейската комисия и на дискусиите, които текат в Европейския парламент по отношение на свободата на медиите.
Огнян Златев: Но тези препоръки станаха и се случиха благодарение на изключително силната кампания, която се проведе в самата страна. Там излизаха вестници на първите си страници с черни страници или просто без никакъв текст в знак на протест т.е. там имахме много засилена роля на гражданското общество и на медиите, които самите се организираха и протестираха срещу това нещо и по този начин привлякоха вниманието и на европейските институции.
Водещ: Ами може би трябва просто по-често да говорим за тези неща, защото в крайна сметка свободата на словото е едно от най-ценните човешки права.
Огнян Златев: Напълно съм съгласен с вас и за мое съжаление това, което наблюдаваме да кажем последната година, виждам, че всички подобни дискусии, свързани с различни аспекти на журналистиката и медиите, да ги наречем, за съжаление са подкрепяни от външни организации. Имам в предвид основно германските организации. С тяхна помощ се организираха няколко много интересни дискусии. Т.е. на мен не ми е особено приятно, че това трябва да става отново под някакво външно влияние вместо ние самите да седнем да се организираме и да проведем този дебат.
Водещ: И за съжаление в тези дискусии нямаше представители на властта.
Огнян Златев: Да.
Водещ: И нямаше и коментари после от тяхна страна. Благодаря ви за този коментар. Огнян Златев – директор на Център за развитие на медиите за новия текст в наказателния кодекс, член 162, който предвижда затвор за журналисти или писатели, които подбуждат към расова, етническа или друга дискриминация. В „Клубът на журналистите” днес коментираме промяната в наказателния кодекс, която наложиха депутатите на второ четене и тази промяна предвижда журналисти или писатели, които проповядват или подбуждат към дискриминация, насилие или омраза на основание на раса, народност или етническа принадлежност, да носят наказателна отговорност, да влизат в затвора и да плащат големи глоби. Трябва ли да има свобода и този текст насочен ли е към свободата на изразяване? Добър ден казвам на писателя Любен Леонидов.
Румен Леонидов: Добър ден!
Водещ: Пошегувахме се вчера, докато уговаряхме вашето участие, че сте точно за затвора май.
Румен Леонидов: Да, скоро имаше оплакване по едно предаване по вашата програма от гражданин, преподавател все пак, не само обикновен гражданин, в Шуменския университет. Вижте какво – всеки търси под вола теле. Може да се намерят някакви упреци, но аз не съм запознат в детайли с това решение. На мен ми се струва малко като предварителна полицейска мярка, защото не думите са мръсни и не отношението може да е мръсно, а просто използването на понятието циганин например, може да се стори обидно на някого. То не се различава по съдържание с ром, на което държат да кажем братята роми. Когато се говори за ромския проблем не значи, че това са расистки или… Защото все пак те са от нашата раса, или етнически…Има проблем с тяхната интеграция, има проблем с нежеланието да престанат, или по-голямата част да престанат, защото аз познавам и прекрасни – и поети, и писатели, и интелектуалци, и журналисти, и не може да се говори лошо за проблема като цяло, защото по същия начин можем да обвиним и всички българи. Че са простаци, че са изроди, че са мутри, което не е така.Така че, в тази мярка ми се струва малко – тя съобразена ли е с европейските законодателски…?
Водещ: Това, което беше коментирано, когато беше предложено това изменение от Министерството на правосъдието и Министерски съвет в края на миналата година беше, че става дума за европейски правила, но преди малко коментирахме с Огнян Златев, че едно подобно твърдение, меко казано и цитирайки Марк Твен, е силно преувеличено.
Румен Леонидов: Да, ясно. Така си и помислих, защото при нас винаги или се престараваме или го правим некадърно за съжаление. Което си е една хубава българска черта особено след годините, когато търсих ход към демокрацията, която много не ни е ясна, тъй като продължаваме на живеем с едни силови мерки, предимно решаваме нещата със закони, които не са съобразени с реалността или не ги прилагаме.
Водещ: Истината е , че това е един от критериите – натискът, който се упражнява от властта към свободата на словото. Та, това е един от критериите, по които се оценява от различните неправителствени организации свободата на словото. Безспорно догодина можем да очакваме нов рекорд по падането си в скалата.
Румен Леонидов: Това е глупаво, защото без свобода на словото, демокрация няма. Дори и когато само със слово, колкото да са обидени или гадни определения, те са само на думи. Аз не знам Атака как е гласувала този закон?
Водещ: Ами нямаше разпечатка на конкретното гласуване.
Румен Леонидов: Много ми е странно те как…Те, които издигаха техни симпатизанти, защото те отричат, и ред други абсолютно нацистки лозунги, сега как са реагирали на този закон. Но, мисля си, че в края на краищата правото на изявление е по-важно.
Водещ: Нека да ви попитам така – смятате ли, че словото плаши някого при положение, че подобни текстове могат да бъдат обмисляни, създавани и приемани като законодателна мярка?
Румен Леонидов: Явно плаши, за съжаление, но колкото повече минават години от началото на демокрацията, по-страхливи стават всички управници. И това е съвсем естествено. Дори всеки да симпатизира на властта, ако е журналист – честен, ако е честен гражданин, той трябва да бъде критичен, иначе няма да има нужда от журналистика, няма да има нужда от свобода на словото. Тогава ще има дежурни вестници, радия и телевизии, които ще се хвалят и тогава каква е разликата между демокрацията и онзи строй, който аз много добре помня. В който имаше едно радио, една телевизия и два вестника или три, които не си позволяваха нищо друго освен да критикуват дребни чиновници или председатели на ТКЗСТ.
Водещ: Но пък от друга страна любима фраза на експертите напоследък е , че медиите не говорят за дневния ред на хората. Тук биха могли да кажат, че този наш коментар не е в дневния ред на хората. Но защо тогава в Унгария свободата на словото е в дневния ред на хората, в Италия тази свобода също е в дневния ред на хората? Макар че там няма натиск от страна на държавата, а от страна на представители от страна на държавата.
Румен Леонидов: Вижте какво, по принцип аз и вие ще се съгласите, че у нас гражданско общество въобще няма. Няма средна класа, няма самочувствие, няма свободни хора. Много малко свободни хора има. И не може да очакваме, че обществения натиск върху медиите ще бъде реален, но аз не мога кажа, че Националното радио, нищо, че говоря сега по него, или Националната телевизия са наведени. Мисля, че лошият тон се дава от други големи медии. Онзи ден гледах, прекъснаха разговор по една телевизия, заради много важния проблем с купуването на Кремиковци и бившия собственик говореше, за да се дава половин час репортаж за това, че един изрод изнасилва в продължение на няколко години дъщеря си. Това е масово пожълтяване на национални медии, независимо че са частни, което говори много зле, вече тук не става дума и за натягане на правителството или на следващото правителство, или реакция срещу предишното. Тук става дума за една жълтения, която е тотално гнусна и неприятна.
Водещ: Тук става дума за робуване на рейтинга.
Румен Леонидов: Какъв рейтинг? От кого търсят рейтинг? От простаците, простаците, които са масата в България и които отчайват хората, с които живеят в тази страна. Защото създават психо климат на простотията. Рейтинг, всичко се води рейтинг. Но това е, което е много тревожно – пропиляването на сериозни проблеми, тези сериозни проблеми, които ни вълнуват, свързани с това, че да кажем, поводът да бъде обвинен в някакъв расизъм от този господин от Шумен беше, че в една книга се предполага, че след време се прогнозира, че Турция ще завземе Родопите, защото са населени с мюсюлмани – българи, но мюсюлмани. И този така тревожен, тази тревожна възможност веднага се прие, нищо, че аз имам подпис като водещ на едно предаване, срещу самите турци или самата Турция, което абсолютно не е така. Вината за нашите проблеми, които имаме и които може да бъдат заминати, това предаване – с каква насоченост беше там законът, демократична насоченост – има проблеми, които ние трябва да ги премълчаваме. И те трябва не да ни озверяват като Атака, а да ги решаваме на базата на това, че ние българите сме мнозинство в тази държава все още и ние носим отговорност за всичко, което става и с малцинствата, каквото става и с изродите, които изнасилват дъщерите си и онези неща, които ние така като домакини на тази държава се правим, че не зависи нищо от нас.
Водещ: Моля ви да направите две прогнози. Смятате ли, че ще има обществена дискусия по този въпрос и смятате ли, че депутатите биха ревизирали приетата вече законодателна мярка?
Румен Леонидов: Ами първо трябваше да има дискусии и след това да се предприема, каквото и да е законодателство. Сега, според мен вие почнахте тази дискусия, дай Боже да премине и в другите медии. И тук вече зависи пак от самосъзнанието и равнището на колегите журналисти, на такива хора, които се занимават с обществена ангажираност, дори да не са журналисти.
Водещ: Ще ви накара ли този текст да бъдете по-мек в изразите, които употребявате, доколкото това е по силите ви разбира се?
Румен Леонидов: Аз сам си слагам вече, помъдрях и мина буйната ми младост и виждам, че някой път с емоциите можеш да обидиш някого, но никога не е късно да се извиниш. Никога не е късно, дори да е несъзнателно в спорове, да се реагира по по-спонтанен начин. Аз няма да се съобразя, когато проблемът е важен, ако е по-важен от моята персона, важно е да кажа нещо, което да се чуе от повече хора и те да се съгласят или да не се съгласят с това, така че аз нямам намерение да си слагам допълнителен наморник на мутрата и нито един закон не може да ме спре да говоря истината – такава, каквато аз я виждам.
Водещ: Благодаря ви за този коментар. Писателят Румен Леонидов за новата промяна в наказателния кодекс, която предвижда закон, глоба и обществено порицание за журналистите и писателите, които подбуждат към расова и всякаква друга дискриминация. В „Клубът на журналистите” продължаваме с едно предизвикателство за въображението. Може ли науката да бъде наречена красива, може ли да бъде шоу? Науката е красива, знаят по-ревностните слушатели на програма „Христо Ботев”, които откровено харесват репортерските опити на млади учени по нашата програма. Сега вече, от днес, ще има и седмично телевизионно шоу за наука. Нарича се „Красивата наука”. Премиерът ще е днес от 17 и ще има разговор с човека киборг, ексклузивно интервю. Усмивката и шегата на страна. Какво могат заедно журналисти и младите учени? Ето това ще коментираме в следващите минути с Любов Костова от Британския съвет и Венелин Кожухаров, който е млад български учен, доста популярен станал напоследък поради факта, че работи в ЦЕРН. И така, красива ли е науката и какво я прави красива?
Любов Костова: Науката може да бъде красива. На първо място – опознавайки я. Можеш да се потопиш в нея и да видиш колко красива може да бъде една формула, например математиците, физиците твърдят, че една формула е изключително красива със своята балансираност. Много красива е и с образите, които ражда, изображенията, които раджа науката. Толкова красиви са фотоси на научни обекти, че просто не могат да се премерят с красотата, от която и да било художествена фотография. Изключително красиви са очите на учените, които говорят със страст за своята наука. Изключително красиво е познанието. Всичко това заедно прави красотата на науката наистина видима. Да не говорим за такива елементарни сходства като нашата красота – има научно обяснение. Красотата на цвета на косата ти има научно обяснение. Това са все неща, които се пораждат и обясняват с науката. Светът е красив и за това също има научно обяснение.
Водещ: Красива ли е божествената частица, която търсите в ЦЕРН?
Венелин Кожухаров: Красотата на науката от една страна може да бъде, тя е нещо, което хората са постигнали. Разглеждайки по този начин науката, поставяйки по този начин нещата, всъщност това са работи, които хората стъпка по стъпка са изградили и съответно човек не може да не се възхищава от една страна на умението на тези хора, от друга страна на техния гений, на тяхната проницаемост и от трета страна до колко това нещо на нас ни помага сега да живеем по –добре. По същия начин тази частица, която ние търсим в ЦЕРН, естествено, че ако я открием, тя ще бъде красива. Защо ще бъде красива? Защото ще завърши едно цяло. Един наш модел, с който ние в момента обясняваме света, с който ние в момента описваме всичко около нас. Съответно без тази частица – той е непълен. Цялото, което тя ще създаде, всъщност ще бъде красотата.
Любов Костова: Нали чухте метафорите, с които говори Венелин. Венелин е физик. Сега веднага ще напомня една друга метафора, която така ярко ми се е запечатила точно от разказ на Вени. Който обясни, представете си, материя, антиматерия и тъмна материя – по какъв начин се събират, за да направят едно тяло и всъщност това, което ние познаваме – материята и онова, което ние предполагаме, че е там по всички закони, които познаваме – антиматерията, допринасят за това да познаваме едва, както Вени каза, една шеста от цялото това огромно съществуване, което се нарича вселена. Та Вени оприличи познанието ни за едната шест за познанието от сушата на земята на един единствен континент от шестте континента, както той прекрасно се изрази – това е все едно да познаваш единствено Северна Америка, който от горе на всичкото не е най-интересният континент. Така че ето това е красотата на науката. Начинът по който тя дава обяснение за простите неща около нас и ги сравнява с онова, което познаваме, за да ни позволи да вникнем в дълбините и.
Водещ: Това прави ли общуването с журналистите и с хората по-лесно?
Венелин Кожухаров: Най-лесният начин ние учените да изразим това, което мислим, е просто да го представим пред хората. Обаче, както много често се случва, хората, пред които ние успяваме да говорим, които успяваме да съберем, това е някаква малка затворена общност. Те са така да се каже от нашия отбор. Те са хора, с които ние живеем всеки ден, работим всеки ден. Това е също нещо, както един футболен отбор излиза на терена. Футболистите могат да играят футбол, да ритат топка и да го правят само за себе си, поради простата причина, че те се наслаждават, обаче друго е , когато този стадион, на който те играят е всъщност пълен с публика. Когато също заслужават да видят техните умения, колко те са добри, колко те са велики с играта на футбол. По същия начин и ние учените. Използвайки точно медиите, ние можем така да се каже, да играем на пълен стадион, да представим това, което ние можем пред широката публика.
Любов Костова: Как да не се възхищава човек на учените? Никога не съм обичала футбол, но заради това обяснение, ще отида да изгледам един мач.
Водещ: Обаче дали общуването с журналистите по този начин на говорене е по-лесно?
Венелин Кожухаров: Човек, когато се ражда, той е свикнал да съпоставя неща, да си изгражда представи и посредством определени асоциации. Така че, ако на един човек му се даде дори най-трудното научно понятие посредством асоциация, която той е свикнал с всекидневния живот, например каране на кола, ходене на работа, вечеря, закуска, всякакви такива тривиални неща – той тази сложна научна, този научен проблем става съответно общодостъпен и той може да го разбере, може да го възприеме. Нещата в науката са прости – аз мога да цитирам по този начин Айнщайн, който е казал, че ако не можеш да обясниш нещо достатъчно просто, значи не го разбираш достатъчно.
Любов Костова: Аз мога само да допълня, че да – в началото е доста трудно за учените да общуват, да говорят пред журналисти и това е съвсем разбираемо. Разбираемо е, защото никъде в нашата образователна система, в нито едно ниво на нашето образование няма часове по комуникация, няма време отделено, за да се учим ние самите как да говорим пред други освен собствения си клас, собствената си учителка, т.е. извън конкретните цели, които си поставяме в определеното време. Тази празнина се запълва от усилията, които ние полагахме и продължаваме да полагаме с течение на толкова години – да намираме талантите, които имат желание на първо място и от друга страна и умения поне в зачатък да говорят разбираемо и атрактивно за обща публика, и да подсилим техните умения с абсолютно целенасочено обучение по комуникация на науката и не желая да се спори по въпроса дали този термин е най-правилният, защото тук става въпрос именно за двустранно общуване. Едва, когато ученият и журналистът влязат в контакт един с друг, първото нещо, което се случва, е че те загубват стереотипите си в отношението към другия. Второто, което разбират е същността на професията на другия и това е начинът да се изгради моста. Много лесно се научават уменията, след което идва наистина отличният диалог.
Водещ: Три минути.
Венелин Кожухаров: В момента в ЦЕРН работи, както всички знаем, най-големият ускорител в света. Големият дробен колайдер. Той все още работи на половината от максималната енергия, до която може да достигне, т.е. на частиците се случват на половината от тази максимална енергия, за която е планиран и въпреки това, във всеки един момент можем да очакваме някакво откритие или наблюдаване на някакъв ефект на нещо, което до сега по никакъв начин не е наблюдавано. През миналата година бяха записани около милиони събития, милиони такива сблъсъци бяха наблюдавани като тази година се очаква техният брой да се увеличи с поне още хиляда пъти спрямо този от миналата година. Т.е. милиарди, милиарди сблъсъци. Нещо, което ние се мъчим – физиците, да разберем за света около нас, е много просто. Ние се мъчим да разберем от какво той се състои, какви са градивните болченца, които създават цялата тази красота около нас, създават цялата тази природа и как точно те са свързани. Работата е, че в тази картина, която до момента сме си създали, ни липсва едно нещо. Липсва ни така да се каже цветът. Ние имаме за момента хубава картина, но тя е черно бяла. Т.е. всичките неща, с които ние разполагаме, в някакъв смисъл нямат маса, или преведено на художествен език – нямат цвят. Трябва ни нещо, с което всъщност тази черно бяла картина да я превърнем в цветна картина. Точно това е така нареченият X бузон, тази частица, която ни липсва в нашия модел, който ние сме направили за света. Та, в момента това, което се случва в ЦЕРН, е точно неговото търсене. Надяваме се, че данните, които ще се съберат, сблъсъците, които ще се запишат тази година и следващата година, ще ни помогнат да разберем всъщност дали той съществува изобщо, защото може и да не съществува и ако той съществува – поне да разберем някои негови характеристики. Също така, вече, ако бъдем изключително оптимистични, може пък да разберем какво е това нещо тъмна материя, или от какво е тя изградена. Или пък, ако бъдем пък прекалено нахални към природата, може дори да успеем да разгадаем тайната на тъмната енергия, но както казват – само времето би могло да покаже.
Водещ: Кой е най-често задаваният въпрос от журналистите, които идват в ЦЕРН или които ви разпитват за ЦЕРН?
Венелин Кожухаров: Ние всички знаем, че страхът е една основна движеща сила за хората. Най-древното човешко оръжие. Съответно въпросът е – ЦЕРН ще унищожи ли светът? Няма как да не бъде зададен. Ами – аз мога да успокоя хората, че няма как да унищожим светът. Не сме все още толкова велики, за да можем, благодарение на нашите експерименти да унищожим света.
Любов Костова: Това са наистина много важни въпроси, защото в действителност хората не знаят и това една от ролите, както на медиите със сигурност, но и на самите учени, да излизат и това е причината толкова много да съсредоточаваме удилия върху това учените да се научават да бъдат по-комуникативни и да разбират ползата от това, защото в крайна сметка става въпрос за информирано общество. Става въпрос за общество, което има поне елементарна научна грамотност. За да може да си дава отговори дори на тези, не само на въпроси защо небето е синъо, а пък облаците – бели, но и на въпроси дали опитът в ЦЕРН ще създаде една черна дупка, която ще погълне най-малко земята, току виж и цялата Вселена и всъщност действително виждаме резултат, виждаме отклик от усилията тези млади учени да излизат пред публика, да говорят и пред вас медиите. Защото ето сега, както всички знаем, всички трепетно очакваме днес стартирането на новото предаване на БНТ, първото предаване в България, първото родно предаване, седмично предаване за наука, което ще се казва „Красива наука”. И в което именно тези млади учени, които са минали през такива обучения за комуникативност, както и някои по-зрели техни колеги, ще говорят по теми, които са близки до хората.
Водещ: Днес в „Клубът на журналистите” коментираме как учените ще се опитат да отмахнат от себе си наложения образ, че те са едни беловласи хора, които са ужасни скучни и говорят страшно сложно. Разбира се те ще прибягнат до средствата на журналистиката в „Красивата наука”. Това ще бъде седмично шоу за наука, в което ще има и интервюта, вече ви казах – есклузивно интервю на първия човек киборг в историята. Ще може да бъде видяно днес. Какво още ще видим – продължаваме да коментираме с Любов Костова от Британския съвет и Венелин Кожухаров. И така – какво ще видим в „Красивата наука”?
Любов Костова: Днес зрителите ще могат да видят първото предаване от 17 часа, което е посветено на – представете си – ни повече, ни по-малко изкуствения интелект. Дали го има? Какво е направено до момента и най-вече – какво ще се случи в бъдещето? Какво очакваме? Какво ни чака в бъдещето, ако наистина киборзите започнат за съществуват? Така че мога сао да призова всички любопитни да гледат предаването, защото ще видят на първо място – изключителни, прекрасни млади българи, които работят тук в България и имат истински научни съдби, професии. Правят го с изключителна страст и умея да разказват за това пред хора като мен, които нищо не разбираме от наука.
Водещ: Венелине, хубаво ли е да си в общество от учени, които се стремят да говорят простичко за сложните неща?
Венелин Кожухаров: Представете си сега точно с това предаване, което ще бъде днес, вие страхувате ли се от киборзите? Смятате ли, че те ще превземат хората? Ще ги направят свои роби или смятате, че те могат да бъдат служители по някакъв начин и да допринесат за нашето добро? Ако искате да го разберете, то просто най-подходящото нещо, което можете да направите, е да гледате предаването.
Любов Костова: И да си зададете въпросите, които всъщност са възможни. Предаването ще остави много отворени врати – така трябва да бъде. Науката задава въпроси. Най-добрият отговор се дава при добре зададения въпрос. Аз лично от общуването си с учените, които умеят да говорят наистина, съм открила, че те са фантастични в това да те накарат да поискаш да научиш повече, да разбереш повече, да отидеш и да прочетеш, да отидеш и да ги попиташ. Така че това е. Добре зададеният въпрос е начинът да опознаваме света около нас и да се страхуваме по-малко или да имаме други страхове.
Водещ: А какво да направим с образите от филмите, които са вътре в нас?
Любов Костова: Нищо лошо няма и в тях. И за тях има научни обяснения. Ние сме чували учени да говорят за това до колко верен е един образ, до колко научно верен е един образ и къде граничи с фантастиката. При това веднага поставям акцента върху „засега”, защото Венелин самият беше правил едно много голямо проучване за образите, филми с научна тематика, когато се готвихме за една международна среща, той е много дълъг списък. И една от любимите теми за дискус на учените е „Да вземем някой от тези образи и да разнищим Spider man колко в крайна сметка в него е научно обосновано!” И като погледнеш Spider man, аз вече знам – идват ти нанотехнологии на ум. И биологията на влакната и т.н. Или начинът по който реагира тялото на замразяване в другите супер герои. Просто страшно много наука има в тези образи и те са хората, които разказват. Да не говорим за невероятните разкази, които съм чувала. Дали са възможни или не … които ни показват анимационните герои? С други думи – можеш ли наистина да паднеш по нос на земята? Така както правят редовно анимационните герои. Кои са силите, които дават възможност за това и какво е абсолютно невъзможно да се случи – поне на тази планета? Така че много са, няма никакъв проблем образите от филмите да участват в разсъждаването ни за наука. Но именно научната грамотност ще допринесе за това да можеш да различиш кое има вече донякъде или пълно научно обяснение или кое може би е загадка за в бъдеще, защото все пак много от научната фантастика от миналото е реалност днес, включително и мобилните телефони.
Водещ: Учен ли е Жул Верн?
Венелин Кожухаров: Аз не знам дали хората се замислят за днешното съвремие, но в момента ние сме заобиколени на всяка една стъпка от нас от наука. Всяко едно нещо, което ние го използваме по някакъв начин, е достижение на науката. Жул Верн е един прекрасен писател. Интересното е, че той е успял да предскаже толкова изключителни неща като неща, които ще се случат в бъдещето – като съществуване на подводници, летателни апарати и всякакви такива неща. Така че Жул Верн от една страна можем да кажем за него, че той всъщност е пророк. За учен – не бих могъл да кажа поради простата причина, че човек е учен тогава, когато той работи в определена посока и се опитва да систематизира нещата, които знае с цел постигане на нещо ново. Т.е. той се опитва да изследва, докато не достигне до нещо, което не е било направено до сега. Та всъщност Жул Верн е прекрасен писател, но аз не бих го характеризирал като учен, може би за нерадост на част от хората. Учените са една специална категория хора, които благодарение на собственото си любопитство успяват да направят някои неща, които никой не си е въобразявал,че някога ще съществуват като например, както Любов каза – GSM. Мобилните телефони – човек да говори посредством мобилен телефон. Това е нещо, което едва ли сме си го представяли пред 20 години. Едва ли сме си представяли преди 20 години, че ние ще можем да комуникираме с произволна точка от света без да се замисляме човекът къде е отсреща, дори да не го знаем къде е отсреща. Така че ние сме заобиколени от наука.
Водещ: Има ли някъде в ЦЕРН книгите на Дан Браун?
Венелин Кожухаров: Книгите на Дан Браун са интересни между другото. Той също е много добър писател. Аз съм чел част от неговите книги, така че съответно те са популярни, те са интересни, привличащи – прочитат се на един дъх. Човек засяда вечерта след работа, след като е направил поредната стъпка към някое ново откритие и прочита една книга на Дан Браун. Какво по-хубаво нещо за завършек на деня?
Любов Костова: Но когато говорим за книги и наука, веднага си спомянм отново, благодарение на общуването си с учените, невероятната информация, която получих от тях, че колко много наука е закопана буквално в „Алиса в страната на чудесата”. Колко заиграване с математиката има, защото Луис Карл е математик. Но колко дразги той решава със свои колеги посредством разни образи в „Алиса в страната на чудесата”. Какво е обяснението за лудия шапкар. Всъщност лудият шапкар – има много научно обяснение и това е една съставка, която се използва, ако не се лъжа, химическа съставка при обработването на кожата при правенето на шапки. И тя наистина води до психически отклонения. Т.е. да си луд, когато си шапкар, не е толкова немислимо. Така че дори в образите, които изгражда един писател като Луис Карл, има толкова много научна обоснованост и препратки, директни препратки към науката. Друг е въпросът колко хора разбират това, тук вече художествената фраза влиза. Но толкова е тънка границата между метафоричността на науката и метафората, която ние сме свикнали да виждаме в литературата, че чак е удоволствие да я видим и тук веднага се сещам за любимия си цитат от Ричард Долкинс, който казва „Истинската поезия съществува в истинския свят. Науката е поезия на действителността”.
Водещ: Какво би направил заекът на Луис Карл в ЦЕРН? Той е забележителен майстор за сближава позиции.
Венелин Кожухаров: В ЦЕРН, както знаем, на големия колайдер работят 2 експеримента, които са огромни конкуренти един с друг. Ние от една страна сме конкуренти, смисъл, че всеки се надява, че той първи ще разбере каква е същността на така наречения х бузон или така нареченото нещо, което дава цвят на всичко около нас. От друга страна – ясно е, че въпреки, че ние сме конкуренти – ние работим заедно. Тъй като няма как. Не може примерно единият експеримент да открие нещо, а пък другият да не го открие. Всеки един се явява един вид като критерий за верността на това, което е открил другия. Така че заекът на Луис Карл би бил посредник на двата експеримента. Която за момента роля се играя от директора на ЦЕРН.
Водещ: Няколко минути сега ни остават само да се върнем седем години назад, когато започна този – не го наречем съвет на Британския съвет, който искаше да научи учените да говорят по-популярно така щото да ги разбират и журналистите, и хората в крайна сметка. Та връщаме се седем години назад.
Любов Костова: Тогава проведохме първото обучение за учени и журналисти. Преди две години, точно преди 5 години пък стартирахме един конкурс, който е роден в Челтмънския научен фестивал – това е лаборатория за … , с който си партнираме и с Националното радио, и разбира се с Националната телевизия и много други медийни партнъори и това е конкурс, който от един малък град в Англия, прерасна първо в 9 страни в Югоизточна Европа, а сега вече е стъпил на три континента, 17 държави. Тази година е петата година извън границата на острова и има всички шансове да превземе света като футболното първенство. Дай Боже!

Водещ: Има ли вътрешни и външни кръгове на учени, пленени от тази идея, Венелине?
Любов Костова:
Венелин Кожухаров: Всеки учен в един момент би искал колкото се може повече хора да разберат за неговите достижения. Съответно, винаги се намират обаче и хора, които са малко, не поради това, че не искат това нещо да се случи, но просто понеже не са запознати как да го направят по най-подходящия начин или не могат да намерят сами най-подходящия начин, се отнасят скептично към такива начинания. Та аз бих искал да кажа от позицията на учен – учени, няма нищо лошо в това всички да разбират за вашите идеи. Това само може да ви донесе повече, само може да ви допринесе за по-добро, така че естествено винаги има хора, които са по скептично настроени, хора, които са по-добре настроени, но аз се надявам, че това нещо, както и Любов каза – това е едно начинание, което е стартирало преди 5 години. За 5 години виждате вече каква сила това нещо е набрало. Това е един огромен успех.
Водещ: Колко пъти последната седмица ви звъняха мои колеги журналисти, за да ви искат телефона на ваши колеги, за да им обяснят едно или друго нещо?
Любов Костова: Много ми е трудно да преброя честно казано, защото това се случва ежедневно, случва се от различни програми, от различни типове журналисти, както от печатни медии, така и от телевизии и от радия и това е съвършено нормално, защото откликът на медиите е изключително висок. В момента, в който те видят, че учените са готови да разговарят, вие сте първите, които сте там и именно за това ще го има и предаването „Красива наука” по телевизията. Защото именно за това сме тук при вас сега – именно в медийно предаване. Именно за това правим интервюта в най-различни формати. Наши победители са побадали в lifestyle списания, няма да споменавам марките, но всички знаем кои са най-извесните мъжки заглавни списания. Това е съвършено естествено, защото действително за наука може да се говори във всички видове общности и за да завършва наистина с мечтата – частната мечта на един ядрен физик. Един прекрасен британски учен, който също работи в ЦЕРН – той каза веднъж „Моята мечта е за наука да си говорим на маса, докато си пием бирата, така, както разсъждаваме и спорим за любимия си филм, за любимата си книга, за любимата си картина, за любимата си поезия – защо пък да не поспорим и за любимата си теория?” Така че, ако искате да намерите своята любима теория – слушайте радио, гледайте телевизия, гледайте „Красива наука” разбира се, за да видите младите учени.
Водещ: Ако учените бяха журналисти, какъв щеше да бъде тиражът на вестниците, Венелине?
Венелин Кожухаров: Аз бих се надявал да бъде огромен, но ако учените бяха журналисти всъщност първата стъпка, която учените осъзнават вече все повече и повече – че учените и журналистите, ние сме приятели, ние не сме конкуренти, ние няма какво да се противопоставяме един на друг. Учените чрез журналистите и средствата за масова информация – това, което ние правим достига до повече хора. Съответно когато достига до повече хора – първо имаме по-добро финансиране за това, което ние правим. От друга страна, като оставим на страна финансирането, може да имаме повече съмишленици за нашите идеи.Може да спечелим повече приятели, можем да спечелим повече хора, които да работят с нас да ни помагат за това, което ние правим, за да постигнем по-бързо целите, които ние сме си поставили. Така че журналистите и учените, всъщност – това според мен, всички тези предавания, цялостното начинание, което е подето от Британския съвет, е начало на едно дълго и ползотворно приятелство, което ще бъде изградено тепърва.
Любов Костова: Аз няма да правя реклама в ефир. Само да кажа, че заедно с нас, слава Богу, са точно тези институции, които трябва да бъдат, защото ние това правим заедно с Министерство на образованието и младежта, и науката, което е важен партнъор, действително заедно с Българска академия на науките, заедно с университетите, т.е. именно тези институции, които трябва да се погрижат за имиджа си и имиджа на учените и само да допълня Венелин с това, че голямата награда е, че ние – обществото, ще се превърнем в лоби за науката, когато ние знаем какво се върши в нея. От наше име.
Венелин Кожухаров:
Водещ: ”Красивата наука” навърши седем години и вече има свое телевизионно шоу. Първото издание е днес. Младите учени, които са в това общество, показват нагледно как се лекуват страхове. Журналистите са приятели, откриха те, с надеждата и политиците, които създават закони, да направят това откритие някой ден. Аз ви желае хубав съботен следобед, от името на всички ни – Ралица Неделчева, Илия Тенев, Галя Траянова, Цвети Николова и от мен Ирен Филева.