БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 26.02.2011

Водещ: В „Клубът на журналистите” продължаваме коментара с Милен Вълков. Стигнахме до неотменения закон за печата.
Милен Вълков: За професионалния журналист.
Водещ: За професионалния журналист, да. Вие казахте, че всъщност нещата са равнозначни 1941-1946 година е рамкирано. Всъщност, сигурна съм, че като председател на Съюза на журналистите, Вие сте уведомяван или поне председателите на Народното събрание колко от тях имат такова уведомление да го наречем?
Милен Вълков:Първо искам да внеса и една яснота. Законът за печата от 1941 и законът за печата от 1946 година, те са по-скоро рестриктивни. Докато законът, на който аз се позовах – той е 1942 година – той е за професионалните журналисти и там са посочени какво би трябвало да правят журналистите. Вижте, значи на практика почти няма председатели на Народното събрание през последните 15 години, на които аз или тези преди мене не са информирали съответните председатели на Народното събрание и сме им връчвали естествено фотокопия на тези закони. Последната ни среща беше с Госпожа Цачева. Мисля, че тя беше на два или три месеца, от както беше поела този пост. Всички са се изказвали в подкрепа на подобни действия, но за съжаление оставаме само на това, като в повечето случаи председателите на Народното събрание са казвали „Ами, дайте ни готов текст, а пък ние ще се опитаме да направим нещо.” Аз обикновено им отговарям, че в края на краищата ние можем да посочим основните моменти и философията, каквато според нас би трябвало да бъде на този закон, за съжаление нещата стигат до там.
Водещ: Няма ли да се окаже, че у нас има повече правила, отколкото трябва и никакво спазване?
Милен Вълков: Определено, но за това пък всъщност един от основните изводи на вчерашната ни дискусия беше, че по тези проблеми задължително трябва да се говори, както от страна на самите журналисти така и от страна на потребителите, на тяхната информация и от трета страна, ако има трета страна – тези, които със своите действия предизвикват съответния журналистически интерес, които после ние като журналисти информираме и предаваме на обществото. Ако позволите, аз тук ще се позова на един много интересен документ, който за разлика от 1955 година – законът за печата в Германия, е пак на немски колеги, но той е от 2009 година. Той е един кратък документ, който се казва Журналистическата професия. Там се разглеждат много неща, които допълват прословутия закон, но аз ще прочета дословно, те са три реда, края на този документ. За мен той е много показателен. Значи цитирам дословно.
Водещ: Тук малка размяна на очила.
Милен Вълков:Значи този документ, който е в рамките на три страници е изработен от самите журналисти и казва така „За да бъде тази роля гарантирана…” става въпрос за ролята на журналистиката в едно свободно демократично общество – „За да бъде тази роля гарантирана, трябва да се води непрекъснат дебат по отношение на качеството на медийните продукти, да се следи дали стандартите и правилата, установени от закона или от самата медия, се спазват.” Мисля, че по-кратко и ясно не може да се говори. Колкото и да ни се иска да не водим този разговор, колкото да ни се струва дали е безсмислен или не – така или иначе разговори трябва да се водят. В този смисъл аз благодаря на фондация „Фридрих Еберт”, която помогна за вчерашната дискусия. Тя беше в дома на Българска телеграфна агенция, но нашата амбиция и желание е да започнем такива разговори по места, тоест в по-малък състав, в по-малките селища, както се изразихме преди малко, защото има нужда от такива разговори.
Водещ: Там, където рисковете за журналистите са много по-големи. Безспорно. Как изглеждаме от страни, знаем, че като че ли се доверяваме много на тези оценки? Последните години българската журналистика не спечели много в лицето на класациите по отношение на свободата на словото, степента на свободата на словото.
Милен Вълков: Защото свободата на словото – пак има две страни. Винаги е така. Защото от едната страна са желанието, възможностите и компетенцията на журналистите, а пот друга страна – тези, които се опитват да сложат някакви, макар и неписани рамки. Тоест не можем да говорим за свобода на словото и да визираме само журналистите. Ами тези, които стават предмет на журналистически материали? За съжаление ние през последните години станахме свидетели на доста случаи, когато в определени моменти, хайде да говорим за политиците най-вече, меко казано се заиграват с колегията и се чувстват доволни, когато имат прословутия медиен комфорт. В един момент обаче, когато това започва да не им отърва, извинявам се за разговорния израз, те едва ли не се обиждат на журналистите. Имаме много такива случаи. Преди няколко дни имаме още един такъв случай. Но аз смея да твърдя, че до сега няма политик, който да се спечелил положителни дивиденти за сметка на това, че се е обиждал на определени журналисти или определени медии.
Водещ: Понеже Съюзът на българските журналисти се занимава и със защитата на журналистите, да Ви попитам – има ли несправедливо осъдени журналисти в последните години в България? Колкото и относително да е.
Милен Вълков:Значи аз не си спомням и съм почти убеден, макар да я нямам статистиката в момента пред мен, има осъдени журналисти на по-ниско развнище, но на практика, на последната инстанция съдебна, няма осъдени журналисти. Това категорично мога да го кажа, категорично.
Водещ: Но казахте, че самият процес се отразява много зле на работата и като че ли той има ролята на послание към другите колеги. Ако не ви се влиза в съдебната зала – внимавайте какво говорите, казано на разговорен език.
Милен Вълков:Това е точно така. Първо тези процеси се водят много дълго време и смея да твърдя, че голямата загуба на българската журналистика от тези процеси е това, че много достойни колеги, преживявайки това нещо – те и техните семейства, те се отдръпнаха от журналистиката. И потърсиха реализация в други сфери, в други области – от това губим всички ние. Независимо от това, че всички колеги бяха оправдани на различни инстанции.
Водещ: Имахте вчера и чуждестранни гости, не ми казахте те какво мислят за българската журналистика. Или те са достатъчно дипломатични, за да не дават оценка?
Милен Вълков: Те са достатъчно дипломатични – това е факт, но в същото време те не скриха задоволството си и аз споделям, и винаги съм го твърдял това нещо, че голяма част от нелицеприятните истини за българския живот в цялата му всеобхватност са резултат на добре свършена журналистическа работа и ние обикновено, в България, всички разбираме от политика, футбол и журналистика, но аз смея да твърдя, че много колеги си вършеха и продължават да си вършат с достойнство своята работа. Независимо от котерийни, политически, корпоративни опити да им се повлияе.
Водещ: В крайна сметка не трябва ли журналистите чрез своите разследвания именно да се опитват да защитят спазването на правилата?
Милен Вълков: Ние, като че ли със своя труд именно към това се стремим. И това, смея да твърдя, че чест прави на колегите.
Водещ: И да изброим няколко примера. В момента се сещам за Батко.
Милен Вълков:Да, за Батко. Те са десетки. Ние всеки ден се сблъскваме. Знаете ли – аз не искам да споменавам имена на колеги, защото съм убеден, че ще забравя други и ще се получи малко неудобно. Но аз смея да твърдя, че това е едно от постиженията на нашата журналистика след началото на 90-те години до ден днешен. Смея да твърдя и въпреки някои слабости, които са естествени общо взето – няма идеални хора, както не може да има и идеална журналистика, но смея да твърдя, че въпреки ниските оценки, които получаваме и в тези класации за свободата на медиите, по-скоро в тези оценки се задържат фактите. Ние все още нямаме независимост да си вършим достойно работата. Тоест – тази оценка не е резултат, поне според мен, оценка на дейността на колегите, а по-скоро е оценка на обстоятелствата и ситуацията, в която ние работим.
Водещ: Или може би липсата на някакви устойчиви правила.
Милен Вълков: Това имам в предвид, когато казвам „ситуацията, в която ние работим”.
Водещ: В интерес на истината навсякъде по света се говори за проблеми при разследващата журналистика. Знаем – това е едно скъпо занимание. Знаем също така и че е икономическа криза. Това, което се прави по света и това, което се прави у нас – можем ли да ги съпоставим.
Милен Вълков: Според мен можем, ако все пак се опитаме да си създадем нормална представа в какви условия, включително финансови и икономически, работят колегите в някои страни и тези условия, при които ние работим. Естествено веднага може да се каже, че има доста колеги, които работят в много по-тежки условия, но от това не би трябвало да ни става по-леко. Трябва да се стремим все пак към по-доброто и така е нормалното.
Водещ: Да. Останете с нас. Ще продължим след малко. В „Клубът на журналистите” продължаваме. Един разговор по повод на вчерашната дискусия в БТА журналисти срещу корупцията и журналисти за правова държава. Ще се върнем отново на нормативните правила – нека така ги наречем, които регулират дейността ни, но да Ви попитам – дали пък не е по-важно пред скоба да бъде изведено едно друго качество, което е характерно за повечето колеги по света – журналистическата солидарност? Има ли у нас журналистическа солидарност?
Милен Вълков: Значи, журналистическата солидарност по света – тя е задължителна. Задължителна е, защото някой я е наложил, защото самите ние се опираме на нея. Аз имам доста примери в професионалното ми израстване, в професионалното ми развитие – включително и когато бях зад граница. Доста примери имам на журналистическа солидарност. Това, което ме дразни и ме вбесява, даже мога да използвам тази силна дума – е, че последните 15 и повече години някои колеги открито си позволяват да говорят срещу други колеги, когато това не е обосновано. За мен това е нещо недопустимо. Например – имаме доста примери на известни наши в близкото и по-далечно минало журналисти и от електронни, и от печатни медии, които си позволяват от позицията на ментор да слагат клишета на журналисти и в същото време, когато това действие нормално предизвиква ответно действие, те се обиждат.
Водещ: А какво трябва да направим, когато политиците го вършат?
Милен Вълков: Значи, когато политиците го вършат – това за мен е по-нормално, защото те все пак са източник и потребител на нашата информация. Тогава вече нормално е отделни колеги или медии, или колегията като цяло да реагира по този начин. Но недопустимо е за мен някой да се вживява в ролята на ментор и да осъжда колега за това, че той прави същото, каквото и предишния път. Аз ще Ви дам един пример в последно време – съвсем пресен, без да назовавам имена, разбира се. Имаме два вестника, които се занимават основно един срещу друг.
Водещ: Те за това са вестниците, както се казва.
Милен Вълков:Е да, ама те са вестници не да се занимават срещу и самите колеги. По повод на журналистическата солидарност, аз ще Ви дам един пример. Бидейки кореспондент на БТЕ в Кайро – нямам в предвид сегашните събития, тогава беше друг период – става дума за 1988 – 1989 година. Периодично след като Египет подписа мирен договор с Израел, имаше доста израелски туристи в Египет и за съжаление годишно се случваха по няколко пъти случаи, когато имаше терористични нападения срещу, да го кажа направо – автобус с израелски туристи. При един подобен случай ние нямахме абсолютно никаква информация, имам в предвид Асоциацията на чуждестранните кореспонденти в Египет, към 700 души бяхме тогава. Нямахме абсолютно никаква информация от страна на египетското министерство за информацията за жертви. Знаем само за един случай. Тогава в повечето медии, световни – включително и БТЕ, аз тогава бях кореспондент на БТЕ, но тя не е световна медия и няма амбицията да бъде световна медия, се появи информация за десетина жертви на този терористичен акт. След като бяхме извикани от съответното министерство на информацията и така нататък, ние настоявахме за това, че няма информация. Дадена ни бе такава информация. Оказа се, че има само един ранен. Египетските власти поискаха ние да опровергаем тази информация. Ние се съгласихме естествено. На следващия ден нито една медия световна не опроверга тази информация.
Водещ: Вие сте се съгласили.
Милен Вълков:Нямаше как да не се съгласим, когато беше факт.
Водещ: Всъщност такъв жест у нас има ли от промените насам?
Милен Вълков:Има. И за мен е много приятно да призная, че в доста по-малки административни центрове, така наречените регионални медии, те са постоянно. Подобни жестове са постоянни. Аз сега се сещам веднага на прима виста разбира се, за един обратен пример. Смея да твърдя, че единствения пример, за който аз се сещат – това е в Кърджали, къде4то даже и до ден днешен се водят дела. Един вестник срещу друг вестник. Не се сещам сега за други подобни пример – сигурно има, но за самия факт, че не се сещам за тях в момента, говори, че те са много по-малко, отколкото другите примери на солидарност журналистическа.
Водещ: Да се върнем към нормативната рамка. Какво липсва най-релефно?
Милен Вълков:Значи, аз тогава тук ще си позволя да цитирам по памет или по-скоро ще перифразирам едно изказваме на генералния секретар, то не е само едно, едно е в България. Миналата година ние бяхме домакини на Годишната среща на европейските журналисти и тогава Айдън Уайт, генерален секретар на Международната организация на журналистите – той открито заговори, че включително и в развитите демокрации е момента, когато трябва да се регламентира нормативно журналистическата дейност, нейната сигурност, изискванията към нея да се позовават на достоверни и проверени факти. Представете си един англичанин да говори за това нещо. Преди десетина години за подобно чуди въобще не можеше да се говори. Очевидно е назрял моментът. Може би за това оказват влияние и появата на новите медии, които както ние сме свикнали да им казваме – интернет пространството, защото те пък въобще не са третирани в повечето страни. Ние в България имаме положителен опит в тази насока, за съжаление той е много плах. В последната редакция на закона за радио и телевизия, ние не знам защо му казваме медиен закон, защото той е само за радиото и телевизията.
Водещ: Защото той регулира дейността на електронните медии. И може би първото му име беше такова и то си е останало.
Милен Вълков:Така, по-скоро работно заглавия – така го приемам аз. Там бе направен един опит и той фигурира в закона – решение на етични комисии да се въведе като задължителна практика на този етап в журналистическата професия.
Водещ: Това, което цитирахте като действащо правило – Великобритания, Германия.
Милен Вълков:Да, но те по-различен начин са решени. Самият факт и че в Англия се говори за нормативно уреждане, независимо от съществуването на правилника за BBC, но това е само за BBC. Вярно – BBC е една империя. Но не е само BBC. В Англия говори, че очевидно е назрял момента, в който да се започне да се говори повече за това и да може да се стигне до някакво уреждане. Аз пак казвам – не е задължително това да бъде закон. Това може да бъде поднормативен акт. А това даже може да се направи, ако щете, с различните правилници за работа в различните ведомства, учреждения – просто да бъдат вкарани едно-две параграфчета за работа с журналисти.
…
Водещ: Стигнахме до модния термин „гражданска журналистика” и сега ще се опитаме в „Клубът на журналистите” да го формулираме. Добър ден на Мария Стефанова.
Мария Стефанова: Добър ден.
Водещ: Какво е гражданската журналистика? Нека да се опитаме да дадем дефиниция, защото като че ли това стана по-старомоден термин и май не слагаме никакво съдържание в него.
Мария Стефанова: Много сложен въпрос. По-скоро може би човек трябва дълго да мисли, за да даде точно определение на нещо си. На времето, още във времето, когато бях председател на СЕМ, бях обявила публична награда за този, който формулира най-точно що е то обществен интерес. Та сега като ме питате за гражданската журналистика мисля, че сложно съставно словосъчетание. Значи трябва да имаме и гражданин и позиция някаква в журналистиката. Трудно ми е сега или може би трябва да употребя много думи, за да стигна до същността, но при всички случаи журналистика, която е достатъчно дипломатична, но говори на ясен, разбираем и висок глас. В последно време като слушам и радио станции, и гледам телевизия доста, по-малко чета вестници в интерес на истината, но пък времето минава в интернет, четейки online изданията, си мисля, че езикът някак си застрашително се промени. И колкото повече слушам колеги журналисти да говорят на висок глас, защото аз казах, че гражданската позиция в журналистиката трябва да бъде точно такава, ясно изразена, ми се струва, че влагат повече емоции и усилие, за да говорят високо. Може би трябва да опитаме по другия начин. Когато човек говори тихо, внимателно и спокойно, тогава даваш възможност на другата, на отсрещната страна да се заслуша в това, което казваш.
Водещ: И понеже обичаме да се сравняваме. Сега вече ще имаме възможността веднага да го направим. Какъв е дневният ред на журналистиката в Холандия? Има ли такъв термин в колегиалните среди там – „гражданска журналистика”? Добър ден на Даниела Горчева.
Даниела Горчева:Добър ден на Вашите слушатели. Да, няма такъв термин гражданска журналистика в Холандия. Ако имате в предвид официална и неофициална журналистика – например, ако предположим, че официалната журналистика е тази на официалните медии, а неофициалната – на хората, които пишат в своите блогове и изразяват своите позиции и гледни точки, и така нататък – тогава разликата между гражданската и, както Вие казвате – официалната журналистика в България би трябвало да се търси предимно в това, че в традиционната журналистика често се забелязва отказ да се бръкне в раната. Сякаш се наблюдава, поне в България, един страх да се осветлят сериозни проблеми особено, когато се отнася до престъпни действия или бездействия на властващи и управляващи. За съжаление, българската журналистика, макар че медиите са вече предимно частни, а не държавни, както беше по времето на комунистическия режим, продължава да е зависима от властта, включително и на свързаната с политици и управляващи българска олигархия. За разлика от тези медии, в които трябва да го кажем – работят и не малко смели журналисти, но все пак журналисти, които са зависими, било то от главния редактор, било то от директора на медията. Той пък от своя страна – от управляващите или от олигархията. За разлика от тях, обществото на блогърите е независимо. И за това често демонстрира една по-ярка гражданска позиция, отказ да се съобразява с темите табу и това е, защото няма как да се подчинява на връзките, които някои власти и медии са установили по време на престъпния преход у нас.
Водещ: Как се еманципират журналистите в Холандия от хората на власт?
Даниела Горчева:Така, значи тук минаваме към Холандия. Разликата между гражданската, ако приемем този термин, и официалната журналистика в Холандия е не липсата на гражданска позиция или смелост – напротив. Официалната журналистика тук не се страхува да задава неудобни въпроси било на управляващи, било на политици, нито да им изкарва кирливите ризи на показ и това, както се досещате, действа от своя страна като усмирителна риза на всеки кандидат да си разпаша пояса поради обстоятелството, че се е сдобил с някаква власт, защото отлично знае, че рано или късно ще си понесе последствията или поне вероятността да си понесе последствията е много голяма.
Водещ: Имаше такъв случай, актуален.
Даниела Горчева:Да, има много. Например мога да Ви разкажа такива стотици случаи. Например веднага ми идва споменът за един бивш кмет на Ротердам, който стана министър и който един журналист му изрови, че той си е позволил с пари на общината да отиде по работа, служебно пътуване, някъде в чужбина, но взел съпругата си и нейното пътуване е било платено също с общински пари. Той беше принуден да върне, тогава бяха гулдени още, 7 хиляди гулдена на държавата. Беше моментално отстранен от поста и забрави въобще що е то политика. Нали, просто давам Ви го като пример, за да видите за какво дребно сравнение с неща, които стават в България, в Холандия не се прощава за такива неща. Не можеш да харчиш така парите било на общината, било на държавата, а да не говорим примерно, че българският президент до ден днешен отказва, въпреки че има закон за достъп до информация, отказва да даде информация за разходите, за неговите пътувания. Например – аз ще Ви кажа, че само неговият бюджет е около 7 милиона годишно, за негови разходи, а пък на Авио трябват 28. Значи това са отделни разходи към 5 милиона. Отделно там бюджетите по различните министерства. Представяте ли си за какво пилеене на пари става въпрос и къде е отишъл този президент, за да донесе някаква обществена полза в последните години? Той никога не е бил поканен тук в Западна Европа – като са разбрали, че е сътрудник на бившата репресивна служба Държавна сигурност. Така че виждате ли какъв дисонанс се получава между обществен интерес, харчене на пари, ужким той като държавен глава прави някакви пътувания, но всъщност си прави частни пътувания за наша сметка и тези въпроси трябва директно да му бъдат задавани от всички журналисти в България. Non stop, неумолимо. „Къде ходихте? Какво свършихте за държавата? Колко Ви струваше това? Защо ходихте 50 души до Мексико, когато Ви се развали самолета? Какво правят тези 50 души с Вас? Тези въпроси трябва non stop да бъдат задавани.
Водещ: Нека сега да включим и Милен Вълков.
Милен Вълков: Значи, не мога да не се съглася с Мария, с колежката Мария Стефанова. Най-вече се съгласявам с нея, когато тя спонтанно изохка. Много трудно е с няколко думи да бъде казано какво е това гражданска журналистика. И веднага смея да не се съглася с колежката от Холандия, за съжаление не мога да не я познавам лично.
Водещ: Даниела Горчева.
Милен Вълков:Да, Даниела Горчева. Не я познавам, както казах преди малко, но тук има нещо което не мога да разбера. Значи в част от нейното изказване, може би, защото колежката е извън България, може би, защото ползва повече интернет, което е нормално, но з смея да твърдя, че в България тези въпроси, които тя спомена – ами те се задават всеки ден. Достатъчно е да отворим произволно избрани медии, вестници имам в предвид, или да се заслушаме в радио предавания, или в други електронни медии – не говоря за електронните сайтове. Тук действително съм съгласен с нея, че те са по-свободни, но какво значи да се задават постоянно тези въпроси? Те се задават постоянно и смея да твърдя не само към президента, когото тя визира. Ами те се задават постоянно и към министър председателя, и към отделни министри, към председателя на Народното събрание. Ние всеки ден като отворим някаква медия и виждаме по какъв начин – хайде да се хванем конкретно, че тя спомена пътуванията. Ами, ако вземем медиите, ние ще видим колко наши министри, ръководители на министерски екипи не само сега действащи, но и предишните е трябвало да отговарят на въпроси, свързани с прословутите пътувания, както каза колежката, но лошото е това, че за съжаление, че за разлика, огромна разлика, включително и Холандия – нещо се случва след като те станат достояние за всички. За съжаление у нас нищо не се случва, но това не е вина на журналистиката.
Водещ: Да, може би все пак е важно да се получават и отговори. Даниела, може би това имахте в предвид.
Даниела Горчева: Знаете ли? Не съм съвсем съгласна. Вярно е, че има много почтени и много смели български журналисти, които въпреки всичко задават тези въпроси. Но общо впечатление – аз твърдя, че съм много добре запозната с българските медии, включително и с пресконференции, на които са просъствали български журналисти и аз съм била просто шокирана от това как не се задават нормални въпроси, задават се угоднически въпроси към важни личности. Но, както казах, има много журналисти, които защитават честта на професията, но истината е, че провокативната журналистика в България се обърна за съжаление по-скоро на профанщина, а провокативната журналистика не е свързана с това да приказвате разпасано, да се говори на разпасан език, а е свързана с това да се задават добре обмислени въпроси. Журналистът трябва да знае повече от човека, на когото той задава въпроси. А много често, аз съм го забелязала това нещо, задават колегите въпрос и след което управляващият се измъква с общи приказки и не се пита конкретно отново „Чакайте, кажете” нали. Президентът например отказа да отговаря на такива въпроси. Това е неговият стил на поведение. Той ходи само при журналисти, които не му задават неудобни въпроси.
Водещ: А може би трябва да свикнем да задаваме един и същ въпрос до момента, в който не получим отговор?
Даниела Горчева:Да, точно така – непрекъснато, защото липсата на отговор е също отговор. И много е важно въпросите да са конкретни. „Какво свършихте, Господин Президент, като отидохте в Япония или като отидохте в Турция, или като отидохте в Узбекистан? Какво правихте в Узбекистан? Каква беше ползата за България от това Ваше посещение?” Ето така се задават въпроси и тези въпроси трябва да са конкретни, но тук говорим за блогърите. Блогърите, това Ви казвам – в Холандия разликата между блогърите и журналистите е професионализма. Холандските журналисти са професионалисти и отклонение от журналистическата етика не се допускат, а ако се допуснат – не остават безнаказани. Докато беззаконността в България – и по отношение на престъпни действия на власти, и по отношение на разпасания език на някои колеги, които, както казах бъркат провокативната журналистика с профанщина, просто подкопават българското общество и последствията ще са ужасяващи, а те вече са. Защото, както знаете, ето такъв /…/ съседна държава, която престава да съществува. Затова пак повтарям провокативна журналистика, гражданска журналистика означава да задаваш добре обмислени въпроси.
Водещ: Само да Ви попитам. Казахте – има санкции за холандските журналисти, ако те нарушат етичните правила. А какви санкции?
Даниела Горчева: Ами аз ще Ви дам един пример. В България много често, никога не се казва – „българин застреля българин на булевард „България””. Аз не си спомням такова заглавие, но си спомням десетки заглавия „Циганин обра жена на автобусната спирка” и така нататък. Да се посочва етническата принадлежност, когато става въпрос за едно престъпление е недопустимо, защото престъплението или престъпникът не е свързан с техническата си принадлежност. Става въпрос за престъпен акт. Дали ще Ви изнасили, или ще Ви убие, или ще Ви обере – българин, циганин, холандец, китаец – няма никакво значение. Действието е еднакво ужасяващо, независимо от кого е извършено и всекидневните примери са многобройни и показват, че няма… престъпността не е свързана с определена принадлежност към дадена група. Но тук става въпрос – например Холандия преди години, преди България да влезе в Европейския съюз, се случи така, че се откри една голяма група български престъпници, не само български граждани, но етнически българи. Става въпрос за фалшификатори на пари. Представете си обаче тези огромни количества пари, фалшиви да излязат от България за какво става дума! Става въпрос за корупция, организирана престъпност и то от най-високо ниво, държавно ниво, защото те не могат да излязат зад границата току така. Както и да е. Ставаше въпрос, че тези хора, тук една организирана група престъпници, бяха успели да източат от много холандски банки огромна сума. Един вестник. В Холандия няма жълта преса, но има един вестник, който е малко по-така, по-непретенциозен, казва се „Телграф”, много тиражен вестник, най-тиражният всъщност в Холандия, си позволи – фактите бяха точни, статията беше съвсем коректна, но си позволи манипулативно заглавие. Заглавието беше „Внимание: българите идват!” Това беше преди приемането на България.
Водещ: Санкцията?
Даниела Горчева: Значи трябва да Ви кажа, че моментално се извиниха, когато само три изречения им написах. Казах им „Кажете ми колеги, как аз да уговарям българските си колеги, че те не трябва да посочват етическата принадлежност, когато Вие го правите същото?” Но става въпрос за друго. Те много добре знаят, че когато се оплача, те ще бъдат наказани. Журналистът, който го е написал и редакторът – те ще бъдат наказани. Те ще бъдат глобени. Докато в България не се случва това нещо.
Водещ: Ясно. Благодаря на Даниела Горчева от Холандия. Сега още един акцент. Всички четохме как Умберто Еко нарече Берлускони, как го сравни. Добър ден на професор Ивайло Знеполски.
Ивайло Знеполски: Добър ден.
Водещ: Някой позволи ли си да каже, да критикува Умберто Еко за прекалено разпасан език да кажем?
Ивайло Знеполски:Ами, както се чете в кореспонденциите, които идват от Рим, обвиненията към Еко не липсват, но мисля, че тези коментари са по-скоро спекулативни. Внимателно прочетох тази много кратка фраза на Умберто Еко и той в нея казва следното, казва, че Берлускони не е като Кадафи и като Мубарак, тоест той не е авторитарен човек, който е узурпирал властта, който е дошъл с преврат, военен преврат и така нататък. А е дошъл подобно на Хитлер – с демократичния вот на германския народ. С това свършва паралела между Берлускони и Хитлер. Тоест той казва само процедурата за идването на власт. От там нататък Еко отваря една голяма празна скоба, която италианският народ и всички, които разсъждават по тези въпроси, трябва да запълнят. Крие ли се в това една опасност, имайки в предвид определени политики, които той на други места е анализирал на Берлускони? Очевидно не е възможно повтарянето на феномена Хитлер в неговия буквален вид, но очевидно някакви недемократични и популистки варианти могат да отпратят правенето на подобна асоциация.
Водещ: Обаче в тази скоба, която е оставена отворена, италианските медии са дали доста факти междувременно.
Ивайло Знеполски:Да, значи тази отворена скоба продължава да се пълни. Искам това да подчертая, че историческите феномени не се повтарят и днес наистина Хитлер е по-скоро една метафора, от колкото едно, може да бъде едно абсолютно тавтологично явление. Трябва да се запитаме върху новите модификации на подобни опасности за формалния демократичен живот на страните.
Водещ: Много бих искала да ми кажете, ако един журналист го беше направил това, а не Умберто Еко, какво щеше да се случи с журналиста?
Ивайло Знеполски:Ами, мисля, че нищо – същото, което ще се случи с Умберто Еко. Защото наистина фразата, която е казал той, е абсолютно неуязвима от един анализ. Той не говори за методите и за последствията – говори само за процедурата на идване на власт. Друго има, което подозирам в поведението на Умберто Еко – в преведената и у нас книга „Връщаме си часовника назад” той анализира популизма на Берлускони и казва, че неговата популярност до голямата степен се дължи на една игра в медиите. Всяка седмица той произвежда един скандал. Медиите и тези, които са критично настроени към него, веднага го коментират и по този начин той постоянно седи в центъра на публичното внимание и на медиите.
Водещ: Както се казва създава се скандалът и той се разрешава.
Ивайло Знеполски:И тогава Еко казва „ трябва да се помисли дали демократичната опозиция не трябва да произвежда някакви скандали, колкото и неприятно да е това, за да може също така да споделя вниманието на медиите.”
Водещ: Много Ви благодаря за този коментар. Професор Ивайло Знеполски пред „Клубът на журналистите”. И да Ви попитам и Вас – какво щеше да стане, ако български журналист направи такова едно сравнение? Такава една фраза?
Милен Вълков: Щеше да стане тема веднага на други публикации. И това е нормално. Аз обаче не можах да разбера каква би била санкцията в Холандия, ако тази медия не се беше извинила, което е нормално – тя трябва да се извини, но ако не беше се извинила, каква щеше да бъде санкцията? За мен не стана ясно. Може би не съм навътре в нещата с разпоредбите и практиката в Холандия, но аз смея да твърдя, че нашите колеги, може би не с необходимия дипломатичен или морален задават тези въпроси, но защо? Десетки въпроси са задавани. Включително и към министър председателя какво той прави на един футболен мач в чужбина. Тези въпроси са задавани многократно в България. Пак казвам – това не означава, че получават отговор.
Водещ: А как да получат отговор? Като че ли това май е най-важното?
Милен Вълков:Ами може би…
Водещ: Като се задават непрекъснато по един и същ начин, по различен начин?
Милен Вълков:Това е така, но задавайки многократно тези въпрос, между другото радиото, в което Вие работите не прави изключение – то също задава десетки, десетки въпроси почти всеки ден – ами може би като самите политици и обществото недозреят до обстоятелството, че след като направят даден гаф, те трябва да си понесат и моралните последствия – включително и да си подадат оставката. Такъв случай ние нямаме в България за съжаление.
Водещ: Как липсата на отговори или липсата на добри отговори от страна на политиците водят до оставки?
Милен Вълков:Това също е отговор – и липсата на отговор също е отговор.
Водещ: Да, това е така, само че някак си при липсата на отговор досега не сме имали оставка май.
Милен Вълков:Жалко, но аз съм убеден, че рано или късно ще се стигне и до този момент в България.
Водещ: Може би трябва да почнем да правим изследвания защо липсват отговори.
Милен Вълков:Не, защо? Според мен нека оставим отговорите да си ги дадат самото общество, Самият факт, че ние задаваме въпроси, е положителен и това неминуемо ще доведе – натрупването води до качество.
Водещ: Не спирайте да питате. Ами тук поглеждам към часовника и виждам, че времето ни изтече. Хубав съботен следобед Ви желая. Пожеланието ни е от всички – Кристина /…/, Деси Сапунджиева, Цвети Николова, Галя Траянова и от мен Ирен Филева.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-05-08

Водещ: Само 3 работни дни, а колко медийни новини ни поднесе отиващата си седмица. Какво се случи в двете електронни медии, на които най-отива да се наричат обществени. На Сан Стефано казаха, че са остъргали всикчи разходи до кокал. А Драган Цанков отиде до БТА заради дискусията. Организирана от СЕМ за обществения хакратер на БНР. Дали опитите да бъде разрушена политическата омерта – гарван гарвану око не вади, ще стигнат и по БНР и БНТ. Ако съдим по дискусията за радиото – не. Защото едва ли дадената гласност на няколко отбора бивши и настоящи шефове ще доведе до истинска редакционна ензависимост. Мълчанието на журналистите, така можем да обобщим участието в дискусията на необвързаните с някой отбор шефове журналисти. Разбира се звуковата картина на взаимна размяна на най-разнообразни обвинения не беше никак добра гледка. Но както се казва – апетита за говорене идва с конкурса за генерален директор на БНР. Никой участвал в административното ръковпдство на радиото от промените насам не е забравен и нищо не е забравено. Дори битовите неуредици с някакви хладилници, къртене на плочки и излишен административен лукс. До колко подобни разговори помагат на радиото да стигне по-близо до хората, за които работи – никак. Но оставя горчив вкус в устата и много въпроси без отговор. А мълчанието на журналистите неангажирани към определен отбор шефове е добре да бъде забелязано. Ако се загледаме в БНР ще видим белези от политически натиск и сделки при избор на генерален директор. Добре е да бъде намерено решение за това как подобни неща да не се случват. Инак пак ще се чудим защо оценките за свободата на словото са по правило ниски и ни пращат винаги в непредставителната компания на страни от Африка и третия свят. За да попаднем на по-престижните предни места трябва да има доминация нан свободата на слвоото. А това с политически медийни влияния не става. Не става и с шоу със скечове, гонещи рейтинг. Защото едно е рейтинга, съвсем различно нещо е доверието. Кой се страхува да остави журналистите без натиск и влияние – ами повечето от тези, които вземат решенията и определят правилата. Докато това не се случи ще си останем в плен на омертата – гарван гарвану око не вади. Само плаши. И ще си живеем в жълти коментарни реалности, които никак не изглеждат добре. Предстои да изгледаме реалитито избор на шеф на БНР. Вече има заявки, че ще има още много обвинения между бивши, настоящи и кандидати за шефове. Вече има и политически заявки за оспорване на промените в медийното законодателство. На война като на война. Едва ли сред време ще има значение кой е започнал пръв. В крайна сметка ще загубим ние журналистите и хората, за които работим. Защото рейтинга на свободата на словото би трябвало да е единствен важен за нас, а не счетоводни стари и нови прегрешения. Истината е една – редакционната политика не бива да се влияе от политически фактори. Но за това едва ли ще остане време. Ние сме съсредоточени в образа на духа, който изскочи от бутилката във вторник на дискусията, организирана от СЕМ. Как изглежда той? Ами уверявам ви, никак не е симпатичен. Какво разбра СЕМ за БНР от дискусията, която предизвика сам. Ще чуем коментарите на Мария Стефанова и Георги Лозанов. Как трябва да изглеждат обществените медии – ще коментираме с Бойко Станкушев и Елена Йончева. Как се говори за война през 21 век. Не е зле да се замислим днес на 8 май. Добре дошли в "Клубът на журналистите".

До колко е възможен един смислен разговор за обществената функция на БНР. Какво разбраха членовете на СЕМ от дискусията, която сами предизвикаха. За нея бих казала – тази война не е моя. Така ли е, попитах Мария Стефанова, модератор на дискусията и председателя на СЕМ доц. Георги Лозанов.
Мария Стефанова: Мисля, че няма такава опасност, защото общественото радио присъства на обществената дискусия и всеки е свободен да заяви своята свободна воля или своето свободно мнение. Това е смисъла и на съществуването на обществените медии въобще. Тоест СЕМ просто е един медиатор в момента, за да може да организира тази дискусия.
Водещ: Как трябва да изглвежда наистина едно общественор адио? Какво не ни достига сега?
Мария Стефанова: Личното ми мнение, как трябва да изглежда едно обществено радио, това е БНР. Защото има достатъчно предавания, които обслужват обществения интерес, достатъчно програми, даже за последните 3 години станахме свидетели на разработването на нови регионални радио станции, нещо, което беше отдавна забравено в годините на прехода. Тогава, когато всички в един хор тръбяха, че това е държавно радио и може би наистина държавното радио, опитвайки се да стане обществено, нямаше време да помисли,ч е трябвт нови програми, че има още слушатели, които никой не ги е чул какво им е интересно да слушат. И за това съм изключително доволна, че вече има няколко нови регионални радио станции и си мисля именно заради това, че БНР е пример за обществено отговорна медия.
Водещ: А за какво са пример бившите ръководства, които по мое лично мнение опитаха да изместят дискусията?
Мария Стефанова: Знаете ли, никога не е лошо да се отпуши бутилката, за да Излезе духа от нея. Това в някасква степен успокоява общественото напрежение, ако го има, но пък когато говорим за обществено радио, това напрежение винаги се проявява. Аз ако ми позволите ще акцентирам върху нещо малко по-различно и то е, че съжалявам за момента, в който ние трябва д апроведем конкурса за избор на генерален директор, защото се случват някои неща като израз на Зполитическата воля, на управляващите И се притеснявам да не би това разместване на пластовете в СЕМ да даде отражение върху избора на генерален директор. Никак не ми се иска това да се случи, защото самата аз идвам от националното радио и много държа колегите да бъдат спокойни и да работят спокойно там.
Водещ: Но вече ваши колеги открито коментираха факта, че какъвто и да е избора на генерален директор, той може да бъде оспорен в съда.
Мария Стефанова: Да, има такива тези. Аз чувам такива гласове. Но хайде да помислим какво можем да направим, за да не се случи това. Трябва да имаме един спокойно проведен конкурс. До колкото чувам и мнения, изказани от членове на медийната комисия, ние ще бъдем на спокойствие оставени, имам предвид съветниците, да проведем този конкурс за генерален директор на националното радио и едва след това ще се пристъпи към фактическо свиване на състава на съвета. И мисля, че това е начина, по който трябва да се случи.
Водещ: Добре ли е това, че духа излезе от бутилката, макар ч етой не беше никак симпатичен, разбира се.
Мария Стефанова: Той никога не е симпатичен. Само в приказките, когато духа може да ти изпълни всикчи желания. Много се говори за сливането на националното радио и националната телевизия. Личното ми мнение – да спрем да говорим за това, поне на този етап не е необходимо. Също лично мнение си позволявам да изразя пред вас и пред слушателите, защото много обичам националното радио, ще кажа, че радиото е много добро. Не защото е първата електронна медия и защото има много години зад гърба си, а защото радиото се развива. Това е един жив организъм, който непрестанно се развива. И на мен това развитие ми харесва. Разбира се винаги има какво да се желае. С тези думи не искам да кажа нищо лошо за националната телевизия, но едно обединение и свързване в комитет за радио и телевизия, си мисля, че може да станем свидетели на ситуацият болен-здрав носи.
Водещ: Кога наистина ще може да има редакционна независимост от административното ръководство? Кога журналистите ще получат по-надежден механизъм за невлияние от страна на ръководството. Защото в момента има различни влияния на различни ръководства. Бивши и настоящи.
Мария Стефанова: Това щях да ви репликирам и да ви попитам – вие ми кажете. Има ли натиск над вас журналистите, упражнява ли се някакъв натиск от административното ръководство? Проправят ли си път някакви политики, не говоря за политически натиск, а някакви политики…
Водещ: Може ли да отговоря с въпрос? Редно ли е ръководството да напомня събития от 2001г. Не е ли по-редно за това да говорят журналистите, участвали в този процес?
Мария Стефанова: Аз си мисля, че това е обща рана.

Водещ: Ккакво би казал един журналист, присъстващ на тази дискусия, тази война не е моя или нещо друго?
Георги Лозанов: Да, има, заровен е един конфликт в основата на БНР, който не е решен, през който минават разбира се много персонално объркани отношения. Но минава и това, че някак си в един момент се раздели радиото на две. И тая сянка продължава да стои. За мен това беше един от най-лошите ефекти на кризата 2001г.
Водещ: За съжаление тази рана все още е жива.
Георги Лозанов: Да, както ресурса на гражданската реакция тогава е ресурс на радиото и макар и изтощаващ за през годините продължава да бъде такъв, тая воля за свобода, така и тия разделения, които се получиха между хората, се оказват много тежки и на мен ми е тъжно, например, да виждам от едната страна Галя Спасова, а от другата Лили Малинова. Не ми харесва това, защото ги познавам в професионален план и бих предпочел така да се каже да виждам единство на професионалното им мислене, общи стандарти, защото професията значи етични стандарти, а не война, която никога не е докрай справеедлива нито от едната страна, нито от другата.
Водещ: Мария Стефанова намери нещо хубаво в това, че духа е изпуснат от бутилката.
Георги Лозанов: Да, абсолютно длъжни бяхме да дадем възможност каквито напрежения има да добият някаква публичност, защото иначе какво – другото е щраусова политика, която …
Водещ: До колко е възможно наистина журналистите да бъдат опазени от влиянието на сегашни, бъдещи и минали директори? Не е ли това малко утопично?
Георги Лозанов: Ами ако се преструктурира медията така, че директора, този който се занимава с икономиката, с мениджмънта, дава парите, няма пряко влияние и няма такова очакване, а и не спечелва конкурса с тази мисъл, че той ще е диригента, тогава ще започне една гаранция на същинския, поне като фумкция, обществен характер на медията. Но сега… аз за това казвам, че прилича малко на сос. Така навремето Батето, Леда Милева, няма значение, бяха директори и знаеш, че той решава всичко. Нещата са в негови ръце, за хубаво или за лошо, или бяхас обичани, други не толкова. Но не е това подхода.
Водещ: Обаче разговора остава заключен в двете крайности. От едната страна е този ваш пример със една семейственост и директорска диктатура, нека да го наречем, от другата страна са принципи, от които ние сме страшно далеч.
Георги Лозанов: Така е. И аз за тая дискусия знам какво биха казали журналистите, ето аз какво казвам – за тия години, в които не съм бил в регулацията, не сме се придвижили никак. Все повече този разговор да го водим преди 6 години, преди 3 години, и без никакви промени.
Водещ: Очаквате ли да има продължение този разговор, защото сам казвате – започвате няколко пъти.
Георги Лозанов: Аз очаквам, че ще се случи следното, ето и сега тоя разговор, който водим – той ще почне да върви публично. Разбира се ще мине през различни публикации, че са тенденциозни, сблъсъка ще продължи, ще се чуят обвинения. И обществото ще бъде въвлечено. За мен това е много важно. СЕМ беше действително в една сянка. Аз се опитвам да го изкарам в центъра на публичността с всичките рискове от това да има много конфликти, които не водят към решение.

Водещ: Мария Стефанова, говорител на СЕМ и доц. Георги Лозанов, председател на СЕМ пред "Клубът на журналистите".

Водещ: Как трябва да изглежда една обществена медия?
Бойко Станкушев: Ние горкичките 20 години си мечтаем за това. В интерес на истината смело може ад се каже, че никой от нас не е виждал обществена медия. Тоест в момента сме в едно поле на фантазии, представяме си как трябва да изглежда и споделяме това със слушателите в ефир. Просто няма от къде да вземем template, дето викат американците. Това е шаблон. Обществената медия за това е обществена и за това се различзава от комерсиалните, защото при нея не е приоритет борбата за рейтинг и за печалби, а защото тя е поставила начвело на своите цели да обслужва обществото, тоест общесвтвения интерес. Обществения интерес е толкова разностранен, че е трудно да се дефинира в едно изречение или в няколко дори изречения що е то обществена медия. Но приоритетите на обществото да бъде справедливо информирано и да няма това изкривяване, което се получава при останалите медии, за мен е най-важно. Второто важно нещо е да се обърне внимание на приоритети към определен момент в развитието на това общество и респективно на неговата държава. Образователни проблеми, култура, положението на хората в неравностойно положение. За мен лично на този етап, на който се намира България, изключителен приоритет трябва да бъде стратегически образованието в най-широкия смисъл на думата. Защото ние просто имаме нужда от просвещение. Защо не се случва гражданското общество? Ами не се случва, защото хората не са научени още да мислят в първо поле на мислене – аз имам права, имам и задължения; второ поле – степен на достатъчна цивилизационна грамотност от гледна точка на европейските права на човека. Няма го това нещо. Вие виждате, че не може ч1овек да отиде да си попълни едно заявление, дето му викахме молба по-рано, от която и да е институция, че да получи това, което му е уж гарантирано в закона. И т.н. Това нещо ще се случи, но няма да се случи скоро.
Водещ: Но пък цифровата ера поставя едни предизвикателства, така щото няколко големи победи имаше журналистиката, заедно с гражданското общество напоследък чрез интернет.
Бойко Станкушев: Да, безспорно. И има дори цели неправителствени организации, които са страшно успешни, слава богу, но за съжаление пък те са малко. Да речем програма Достъп до информация, които си водят дела, печелят ги и това дава един добър пример. Проблема е, че този пример не се мултиплицира, не се диспригира(?) в цялото общество така, че да бъде разбираем и използваем от всеки, който Има нужда от … използвам нарочно думата консултация, да бъде консултиран, да бъде обучен, да бъде разкрепостен, ако щете. Това е ролята. Една от най-важните роли на обществените медии. Виждате, че в пренебрежително малко го правят това частните медии. Не че не го правят, но някои от тях го правят. Примери има, разбира се, добри разследващи репортажи..
Водещ: Е, разбира се, тук не бива д апропускаме да отличим и големия първенец Батко. Това е нарицателно вече и мисля, че си заслужава да се работи в тази посока.
Бойко Станкушев: Така е, но присъдата, това категорично мога да кажа, че нито БНР нито БНТ могат да се изправят пред народа и да кажат – ние станахме истински обществени медии, като причините са горе долу три групи. Едната е, че винаги има опити за вмешателство, влияние и то успешни от страна на властимащите. Втората е, тя до някъде гравитира с първата, финансовата зависимост. И третата е фактически нежеланието на голяма част от колегията да се занимава с такава проблематика, защото това не е доходоносно. Причината до известна степен, и то много сериозна степен е в самата колегия. Не знам дали ще приемеш като някакво обяснение, че има една повсеместна деморализация на хората, Което няма как да не се отразява и на журналистите, които в един момент си казват – абе аз ли ще се правя на най-големия герой тука да си развалям рахата, да рискувам. И просто не тръгват в тая посока…
Водещ: Но пък има изключения. Не може да се отрече.
Бойко Станкушев: Е има, ама ако ще говорим за изключенията… мен самия три години и нещо ме съди един действащ прокурор, естествено най-накрая не спечелих делото, знам за какво става дума.
Водещ: Но като че ли в тази дискусия за обществените медии е хубаво да говорим повече за изключенията, от колкото за общия фон.
Бойко Станкушев: За да има изключения трябва да има регламент. Тоес тхората, които се опитват, колегите, да рабготят в обществена полза, да вадят истината, да разчепкват около нея какво се е случило, кой какво е откраднал, на кой господ се кланя, защо под фасадата на някаква идеологическа или друга позиция всъщност прави пари, краде и т.н. Тези хора да бъдат гарантирани. Че с какво е гарантиран българския журналист? С какво е гарантиран?
Водещ: Ами с нищо.
Бойко Станкушев: В повечето от случаите, когато се получи такъв чуваем и видим конфликт, не говоря за многото, които сигурно и аз и ти не сме разбрал, че съществуват, в разни по-малки медии, в периферията на страната, той обикновено собствения му началник, главен редактор или директор го хваща за врата и му казва – млъкни, защото ми създаваш неприятности. И почва – спиране на подаване на реклами от определени рекламодатели, защото всичките големи рекламодатели са свързани с централи – партийни, олигархични и т.н. Това е щета за мениджъра на медията. И той мислейки за нея, може да не е пълен идиот, разбира се, но се опитва да затваря и затваря усти. Така ли е? Така е. Е добре, това нещастно същество, наречен журналист, то ще рискува един път, ще рискува втори път, ще го уволнят 3-4 пъти и най-накрая ще остане на улицата и ще си направи съвсем логичния извод, че няма смисъл. Ако имаше … защита, ако имаше действащ етичен кодекс, ако имаше някаква институция, някакъв национален орган, който да се занимава не активно, ами всеки ден с тия работи, това нямаше да се случи.
Водещ: Кой обаче трябва да създаде този регламент?
Бойко Станкушев: Всичките колеги, които са ми давали достъп до ефир, след като разбраха преди години, че ме съдят за клевета и набедяване уж, страшно много се притесняваха и трепереха и някои от тях са викани на 4 очи да им се размахват пръсти и други работи.
Водещ: Е, някои не сме треперили.
Бойко Станкушев: Ти не си. Има и други.
Водещ: Да. А кой трябва да създаде регламента за една наистина обществена медия, която …
Бойко Станкушев: Регламента трябва да бъде записан в отделна глава в медийния закон.
Водещ: Обаче медийния закон е целия в кръпки.
Бойко Станкушев: То медийния закон е поправен, до колкото си спомням, 22 пъти за последните 3 правителства.
Водещ: То всъщност почти нищо не е останало от него.
Бойко Станкушев: Ами не, той не действа. Вътре фундаментални принципи, като например, че нямат право рекламистите да извършват дейността медия беше променено, заради медийния монополист Гергов, рекламния монополист. Прословутия член 70, струва ми се, според който трябва да съществува фонд Радио и телевизия и който е на принципа на електромера да събира пари – той въобще не съществува. Те поне от кумова срама да го бяха конституирали и да кажат – ето тука в тея 3 стаи в някаква сграда стоят 7 души, това е борда с председател на този фонд. Той не съществува. Той нарочно не съществува. Между другото тука бих сди позволил да направя една аналогия със съдебната система. Как ще е независима съдебната система, като тя е на кранчето на изпълнителната власт. Ако финансовия министър разпише в бюджета толкова и толкова милиона за догодина бюджет съдебна система – има. Ако напише по-малко – няма, не достигат. Кой е независим? Кое му е независимото? И вече най-голямата драма се съдържа в самата конституция, която е просто (?) дето викат бабите, защото ние ако проследим логиката в българкста конституция не сме никаква парламетнарна република, ние сме премиерска република. Една партия печели най-много, прави най-голямата парламентарна група, възлага и се от президента да направи правителство. Прави правителство. И от там нататък вече следим парите, защото кой има интерес, който има интерес, той прави нещо. Ами той управлява всички останали власти. Чрез това, че им държи парите. Ако се запише бюджета на съдебната система ще е, да речем, примерно, говоря наизуст, 100 млн. и се актуализира всяка година с някакъв коефициент, който може да се напише от един студент по финанси, няма да е така. Те ще знаят. Ако е същото за електронните медии, говоря за обществените – няма да е така. Генералния директор Тодоров и генералната директорка Пръмова ще знаят преди още да е приет бюджета за по-следващата година колко горе долу ще им бъде. И ще си правт смеките. Това е една дейност, която е стратегическа. Ти не правиш месец по месец, година По година програмата си. Ти залагаш на много дълъг пас едни неща, о ткоито наистина обществото се нуждае. Но като нямаш ресурс – какво да направиш?
Водещ: Бойко Станкушев остава в "Клубът на журналистите".

Как трябва да изглежда една обществена медия? Добър ден и на Елена Йончева.
Елена Йончева: Добър ден.
Водещ: тръгна дискусията за БНР като обществена медия. Стана ясно, че духа е изпуснат от бутилката, че радиото им атравми, които трябв да се лекуват. Какво още е хубаво да се каже?
Елена Йончева: Как трябва да изглежда една национална медия. Смятам, че лично аз предпочитам когато трябва д се информирам, когато трябва да получа информация по някакъв проблем, отдавам предпочитания наистина на БНР пред останалите частни радиа, защото струва ми се, че все още има този кредит на доверие, койъо винаги е имал, въпреки всичките грешки, котиос а присъщи на всички сфери на прехода. Как трябва да изглежда едно радио – всички ние пътуваме, били сме повечето от нас в Европа, ползваме някакъв западен език и може да се ориентираме как наистина трябва да изглежда едно професионално радио. Разбира се в България има много конкурентна среда и националното радио се опитва да не изпуска своите слушатели, които много от тях вероятно имат вкус към по-сензационните новини по по-ярък начин поднесени. И това, което прави чест на БНР е, че въпреки, че е заобиколено от такъв тип конкуренция, все още тя не е загубила своеята сериозност и този кредит на доверие, който имат слушателите.
Водещ: Като че ли е много важно, когато се говори за обществена медия, да се прави разлика между рейтинг и доверие. Кога това ще се случи у нас?
Елена Йончева: Да, за съжаление страшно много се спекулира с думата рейтинг, защото виждаме, че особено когато гледаме телевизионни продукции, неща които са изключително пошло направени, изключително непрофесионално,з те могат да имат много висок рейтинг на зрителски интерес. Което съответно рефлектира и върху всички останали предавания, защото те за да оцелеят на този пазар се опитват да вкарват именно тези елементи, които опошляват цялата среда, телевизионна или радио среда.
Водещ: Другото опошляване идва по линия на нелекуваните травми, защото безспорно през годините и БНР и БНТ имат политически травми. Едва ли ще открием топлата вода, казвайки го. Как да ги лекуваме?
Елена Йончева: Разбира се. Но смятам, че един журналист като че ли някои смятат, че журналистиката трява да съществува… едва ли не е нормално да съществува в комфортна, спокойна среда. Журналситиката, репортерството, това е непрекъсната битка, битка за правдивост. И смятам, че ако ние съществувахме в изключително комфортна среда, нещо не би трябвало да бъде в ред. Това означава, че не сме журналисти, че не сме репортери.
Водещ: А кои са най-големите травми на българската журналистика?
Елена Йончева: Кои са най-големите травми…. Ами аз смятам, че ако по-рано голямата травма е била цензурата, тоест бяха поставени журналистите, водещи, редактори, да работят при определени условия, сега е още по-страшна самоцензурата. Смятам, че много от журналистите, било поради страх или може би примиренческа нагласа, усещане за удобство, за комфорт, те просот … те не са журналисти. Те предават някаква инормация, която се получили на готово. Някакво мнение, което са получили на готово, някаква позиция, която някой им е казал, че трябва да предадат нататък. И ми се струва, че това е най-страшното. Че много от нашите колеги не сеопитват да формират някакво обществено мнение. Тоест ако те го правят, те го формират в насока, която не е журналистическа. Тоест това се нарича пропаганда – дали някой ще те застави да го правиш или ще го правиш по собствена воля, мисля, че второто е още по-страшно.
Водещ: Кое лечение е по-добро – повече репортажи или повече коментари? Защото интервюто е всесилно.
Елена Йончева: Ами смятам, че това е баланс на двете. Защото едното не може без другото. Репортажа ще провокира една тема, ще представи различни гледни точки и от там вече започва и големия анализ и големия дебат.

На 8 май нека да направим и едно отклонение. Как се говори за война през 21 век?
Бойко Станкушев: Как говорят журналистите или…
Водещ: Как говорят журналистите за война.
Бойко Станкушев: Ами журналистите говорят малко лекомислено за война, защото хората, които помнят някаква война или са били на някаква война, имат по-сериозно и задълбочено, бих казал, отношение към една подобна тема. Никой от нас не знае какво е войната, с много малко Изключения. Не знам дали ти си била, аз съм ходил да отразявам няколко регионални войни, и на изток и на запад преди 17-18-19 години.
Водещ: Каква е разликата между преди и сега?
Бойко Станкушев: Лекомислието, с което се говори е потресаващо, но още по-потресаващо е лекомислието на политиците, които просто в еди нмомент до толкова се самозабравят, че не гледат сериозно на подобна хипотеза. Понеже ме питаш във връзка с датата, нека първо да кажем, че истинската дата не е 9 май, а е 8 май, нали? Ей тоя ден. 9 май навремето Сталин е наложил, защото тогава неговите юнаци Кантария и Йегоров, до колкото си спомням, са забили знамето на райхстага и са държали дръжката, пък са се виждали на ръцете им наредени по няколко трофейни часовника, взети от изтрепаните германци. Това е една разбира се фалшификация. Друг е въпроса ако искаш в аспект поуки да говорим, как кореспондира тази най-голяма война и някои по-малки случаи след това със съвремието.
Водещ: Да, защото е важно да отидем отвъд клишето, за да не дойде войната тук, трябва да я контролираме там.
Бойко Станкушев: Ако имаме интелигентно, разумно, силно управление, което да прави по всякакъв начин опити да бъде много близо до народа си, ще може да се развие и да се поддържа една превантивна програма за това да не се случи. Защото опасността от подобно нещо е много по-голяма от колкото изглежда в съзнанието на обикновения човек и на нашите пимшан политици. Има вече възможности, да речем Иран, има възможност ако изстреля една ракета, тя да падне в София. Това е много просто. Втора възможност, която не е пряко свързана със сегашната полтиика на правителството в Техеран. Тя се казва Ал Кайда. Те не са непременно едно и също, разбира се, защото някои хора казват, че щом са ислямисти са едно и също. Не, не са едно и също. Но тази война, която … тя не е на фронт, тя е тероризма. Виждате колко често се случват такива големи терористични акции, част от които се предотвратяват, част от които обаче не се предотвратяват. Трябва да Имаме предвид, и в този смисъл да изискваме от нашите политици да бъдат разумни и да имат ясни стратегии, включително и програми за превенция в това отношение, защото България е една със сигурност го казвам потенциална мишена, която при това е много лесно пропусклива на тоя етап. Тука малко мога да подменя темата на разговора. Това, което мен лично много ме притеснява, не разбира се професионално, но в известна степен отделям време да изследвам тази проблематика, ние сме просмукани от какви ли не тука ислямистки фондации и движения, които под прикритие, зад прикритие и т.н. работят много активно, особено в смесените райони. Скоро чух едно изказване на премиера, с което той искаше да афишира, че знае това. Безспорно знае. Но той горкия е поставен в много деликатно положение, защото има моменти, в които дебелите и изпаднали в летаргия европейси бюрократи Почват да реват за човешки права и за религиозни права, когато ти се опитваш да направиш нещо в тая посока. Трябва да им бъде обяснено, че положението в България не е толкова розово и че ние като все пак вече един елемент от европейската система за сигурност трябва да бъдем подсилени, да ни се оказва съдействие и много важно, да бъдем разбрани.
Водещ: Коректен извод ли е, че има малко журналистика в тази посока?
Бойко Станкушев: Да.
Водещ: Има ли значение как един журналист отива да отразява конфликти в горещи точки. Дали отива сам или отива с контингента на страната си?
Бойко Станкушев: А, безспорно има значение, но когато ти си така аташиран към един контингент, това ти дава много по-голяма сигурност от една страна, от друга стрна ти връзва ръцете и ти дава просто те прави по-ограничен. Ти си длЪжен да се държиш с този контингент все едно че си един от строя. Лично аз съм привърженик на самостоятелните действия, но това е много скъпо. И в момента никой не финансира практически подобни журналистически експедиции, коиот на практика са… те вече не са толкова чисто с цел информационно обезпечаване от една илиу друга гореща точка. Те са всъщност външни разследвания. Това никой не прави. Преди години това се правеше, Босна, Афганистан, всичките тия конфликти, които бяха около нас и не чак толкова близо, Ливан, независимо… дории преди 10 ноември в известна степен се правеше. Независимо от това, че нещата се случваха в условията на тоталитарната държава, че пак нямаше пари, нещо се правеше. Но то някак си замря последните години.
Водещ: Но има нужда от него.
Бойко Станкушев: Ама разбира се.

Водещ: Как се говори за война през 21 век, г-жо Йончева?
Елена Йончева: Журналистите могат да говоря за война по един много лесен начин, без преминаване през особени препятствия и могат да правят сензационни и евтина журналистика. Това не е сложно. Може да се прави и стойностна журналситиа, която да провокира към размисъл. Която да се опитва да променя нещата, без да се взимаме прекалено на сериозно, защото все пак журналистите, ние на практика не разполагаме с тези ресурси. Но трябва поне да се опитваме. Условията във война по-рано като че ли ако сравнявам как съм работила пред 7-10-15 години, от една страна може би не беше толкова сложно, защото журналистите в повечето случаи бяха разглеждани наистина като някаква трета страна, достатъчно обективна. В последно време обаче се появява т.нар. embedded журналистика. Тоест журналситическите екипи са акредитирани към една от воюващите страни. И за мен това не е журналистика. Това е също журналистика, но просот едната гледна точка. Но ако се прави само такава журналистика, това вече не е журналистика. Журналиста се превръща в инстрмент на… може би груби звучи пропагандна машина, но всъщност тя е пропагандна машина. На една информационна стратегия. Той се превърща служител. А не на своята медия.
Водещ: Ти отиваш там и си част от отзи контингент, към който си прикрепен и нямаш пълната свобода да говориш за това, което виждаш.
Елена Йончева: Не само че нямаш пълната свобода, ти си задължен по определени теми да не говориш или да се консултираш със въпросните военни. Тоест там има цензура и това не се крие, че има цензура. Но естествено обяснява се цензурата, че тя е необходима, за да се защитят техните войници. Което също има логика, разбира се. Тоест има моменти, в които ти наистина трябва изцяло да се съобразвяш с хорат,а които са те приели.
Водещ: Възможно ли е обаче другото, без да си прикрепен към контингент да отидеш и наистина да работиш добре?
Елена Йончева: Да, възможно е и аз считам, че когато се направи едното, второто, когато имаш журналисти, които отразяват едно събитие от няколко гледни точки, плюс т.нар. embedded, приобщени журналисти към военните, тогава като че ли зрителя може да си даде достатъчно правдоподобна, обективна картина за това, което се случва. Аз си спомням в Ирак по време на войната преди 6 години, 6 и половина вече, тогава бяхме доста журналисти в Багдад и в момента, когато се разбра, че съюзниците влизат в Ирак, тогавашния американски президент Буш се обърна към всички журналисти по телевизията, няма да забравя, всички се скупчихме, за да гледаме това обръщение, към журналистите в Ирак и каза, че ги призовава всички те да напуснат, защото не се знае какви оръжия ще бъдат използвани, че има вероятност да бъдат използвани оръжия за мосово унищожение, химически, говореше се за ядрени оръжия. И тогава за моя изненада много журналисти, но не тези, които бяха независими, а журналисти към големи медии бяха принудени от техните медии да напуснат, защото се оказва, че те нямат застраховка за определен тип война. Тоест те имат застраховка във военна ситуация, но тя не включва използване на ядрени оръжия или на атомно оръжие.
Водещ: Това не е ли само оправдание обаче?
Елена Йончева: Те не искаха да си тръгват тези журналисти. И аз смятам, че медиите толкова много обсъждахме, и аз още си задавам тоя въпрос, дали това беше някаква форма на цензура, или просто ставаше дума за ч1исто финансов въпрос, ако се случи нещо със журналиста, медията евентуално ще загуби страшно много средства за неговото обезщетение. Но ми се струва, че по-скоро второто, финансова причина, защото асмериканците не искаха да си изтеглят техните журналисти от Багдад, които не бяха embedded, и ми се струва, че по-скоро решението касаеше чисто финансовата, прагматичната страна. Но въпреки това много журналисти останаха в Багдад, включително от най-големтие медии. Може би към 70-80 журналисти бяхме там и още повече embedded журналисти вече, които отразяваха другата… аз не бих казала, че това е друга гледна точка, но просто лагера на воюващата страна.
Водещ: Възможно ли е да се направи независим филм за гореща точка днес в условията на криза? Или става все по-трудно и по-трудно?
Елена Йончева: Аз смятам, че все още имаме този шанс да правим такив незаивисми филми. Разбира се човек е независим, но той вкарва и своята собствена емоция, своите познания за нещата. Лично аз съм се стремяла винаги, когато правя един филм да показвам възможно повече гледни точки, да не налагам своето отношение, понякога налагам своята емоция, разбира се, което е трдуно да избягаш. Колкото и това да не се прочита от пръв поглед. Но вярвам, че може все още да се прави независима журналистика. И надявам се тази журналистика, която е поръчкова да се прави по-сложна именно защото Има алтернативни форми на информация, има алтернативни медии и просто зрителя ако все още има мислещи в бъдеще зрители, когато виждат че ги лъжат от телевизионния екран или от радио екрана, те просто ще влязат в някоя друга медия, на която да и вярват.
Водещ: Дано цифровизацията направи тази добрина. Кога ще отидем отвъд клишето – държим войната далеч от нас, за това поддържаме контингенти. Това е всъщност едно клише, което нищо не значи.
Елена Йончева: Ами не, нищо не значи разбира се. Имате предвид нашите войски, които са в Афганистан и в Ирак.
Водещ: Да, но контингенти поддържат и повечето европейски страни, разбира се.
Елена Йончева: Да, имате предвид клишето. Аз лично смятам, че не може с военни средства да решиш един проблем. Независимо какъв контингент ще изпратиш, къде. Както виждаме през последните 8 години ситуацията в Афганистан стана още по-зле, талибаните в някакъв момент като че ли бяха спрени или поне това ни беше показано по медиите. Но се оказа, че те просто се прегрупираха. В момента с изключително агресивни, разполагат със страшно много средства. Производството на наркотични средства се е увеличило в пъти от както коалиционните сили влязоха в Афганистан. Така че аз не вярвам, че се отдалечава една война, изпращайки военен контингент където и да е. И същото е и в Ирак. Както видяхме – да, свалихме Саддам, унищожихме Саддам и на негово място се родиха стотици Саддамовци. С които сега никой не знае как да се справи, включително и американците.
Водещ: Къде и се ходи на Елена Йончева? Какво ви се иска да ни покажете?
Елена Йончева: Обикновено темите, които разработвам са темите от новините, тези, които ни карат да реагиераме по някакъв начин. Но провокацията на репортерството или на този тип документално репортерство или документални филми, с които съм се занимавала е точно да се опиташ да минеш зад новинарското клише, зад клишето на добрите и лошите или на Проблема, който много лесно може да намери някакво решение. И мисля, че това е и голямото удоволствое наистина да попаднеш на място, където да разнищваш нещата, където отиваш непредубеден, разбира се ти отиваш с необходимата информация, с необходимото познание за нещата, отиваш със своите колебания за това какво се случва там действително. Но в същото време, ние сме като едни следователи, които започват да проучват нещата във всичките му пластове, до колкото е възможно. и това е вкусната, стойностната като че ли, поне за мене, журналистика, която те кара да минаваш много често и собствените си очаквания. И собствените си заблуди.
Водещ: А като георграфска точка?
Елена Йончева: Ами нямам.
Водещ: Няма новинарски сюжет, който да провокира желанието за някакъв такъв филм?
Елена Йончева: На вас каква тема би била интересна?
Водещ: Истината е, че не съм се замисляла, но може би един сюжет около Тибет и Китай и този конфликт, котйо въвлича много хора е една достойна тема, провокативна.
Елена Йончева: Да, това е изключително интересна тема и провокативна, сложна, и с удоволствие бих се занимавала с подобно нещо. Напоследък може би в последните години се опитвам да работя върху теми, които по някакъв начин имат индиректна връзка и с България. Но не считам, че това е правилната посока, разбира се. Например филма, който направихме за Сомалия по някакъв начин беше свързан и с българските моряци, които бяха отвлечени тогава и все още има отвлечени кораби. Желанието да покажем всъщност какво се случва в тая държава, какви са хората, тяхната мотивация, техния бит, техните амбиции, характера им.
Водещ: Проблема е, че няма държава.
Елена Йончева: Да, всъщност проблема е, че там има различни образувания териториални, единици, които се управляват от .. официално, имат си официална местна власт. Но на практика там практически управляват местни кланове и групировки.
Водещ: Което прави доста трудно разследването на един журналист, защото досттъпа сигурно е доста труден/.
Елена Йончева: Ами тя страната формално е разделена на 3 части. Остатъчна Сомалия със стоица Могадиш, където въобще достъпа през последните години не е труден, а там няма достъп за европейци и американцим, тъй като там основно териториите се контролира от крайните ислямисти, подразделение на Ал Кайда и на практика всеки европеец, който е съттъпил там е бил отвлечен. Даже преди година и полвоина англичаните изпратиха свои специалисти по сигурността, които да консултират местното правителство, което държи само столицата Могадиш, и то не цялата столица, а един квартал. И тези специалисти по сигурността бяха отвлечени. Всеоще има отвлечени журналсти от преди няколко години и за тях нищо не се знае, защото основната мотивация на тези, които отвличат в тази част на Сомалия, тя не е финансова, както е в случая с пиратите, а тя е чисто религиозна и се предполага, че в момента, в който отвлекат заложниците, те и ги убиват. Защото не им трябват да служат като разменна монета. Това е остатъчна Сомалия. Северна Сомалия – Сомариленд, където е относително спокойно, тоест там може да се отиде и там на практика отиват всички журналисти, които искат да отразяват темата с пиратството. Има временно правителство, относителна стабилност. И третата част от Сомалия, където са на практика пиратите, Пунтланд, или както на шега ние наричаме Пиратиленд, и където бяхме около 20 дни с оператора Николай Стойков. Там е основното действие, в Пунтленд. Именно в тази част на Сомалия отвличат кораби, в тази част на Сомалия корабите изчакват откупите. И повечето от населението се препитава именно с доларите, които плащат.
Водещ: Това също е война, независимо, че не се води война.
Елена Йончева: Да, това също е война разбира се. И там на практика също отвличат почти всеки, който стъпи. Има международни представители, бюра на международни организации, най-вече на ООН. Но служителите обикновено са или местни хора или някои от страните около Сомалия. Те не изпращат американци или европейци. Защото просто не могат да ги опазят.

Водещ: Кой се страхува да остави журналистите без натиск и влияние – навсякъде по света, повечето от тези, които вземат решенията и определят правилата. Тези за медиите и тези за случващото се в живота. Желаем ви повече свобода. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-04-24

Водещ: Хората предполагат, вулканите разполагат. И такова мото пасва на отиващата си седмица. Един черен облак приземи Европа, както биха възкликнали рекламистите, първо в Европа, а после по другите континенти. Голямо сричане падна на името на вулкана, докато журналистите из целия свят, масово не започнахме да го наричаме „Вулканът с непроизносимото име”. Но не спряхме да следим облака, вързал на земята по мобилните европейци и те досущ като Малкия принц спестили време за пиене на вода се замислиха колко сме уязвими. Чудесно щеше да бъде, ако този образ беше използван като повод за размисъл и коментари за човешките дела на земята. Още повече, че тази седмица отбелязахме и Деня на земята. Най по-удобно време и по-добър повод за използване репортажът като средство за убеждение, че можем и по друг начин да се държим на земята. Няма по-удобно време журналисти и учени да заговорят на един език с хората. И тъй като умни хора са казали, отдавна, че няма нищо случайно. Точно днес ще си поговорим с младите учените какво би станало, ако са журналисти. Имаме ли нужда от комуникатори на науката. Какво показва опитът на Феймлаб – лаборатория за слава, конкурсът който всяка година се провежда у нас. Софийският кръг започва след два часа горе долу. А програма Христо Ботев е традиционен медиен партньор, защото вярваме, че знанието прави хората по-добри. Как журналистите да пишат повече за екология, ще чуем и мнението на колонистът на вестник „Дневник” Юлиян Попов. Разбира се, ще започнем с предложенията на СЕМ за промени в регулацията и предстоящата кръгла маса, която организира обществената функция на БНР и защитата и от управлението на медията. Формулировката е на СЕМ. А инак този разговор започнахме преди две седмици с доц. Георги Лозанов. Как редакционната политика да стане по-независима и еманципирана от административното управление на медията. И тъй като това се случва в навечерието на избора на нов генерален директор на БНР, да се надявам да научим повече от говорителя на СЕМ, Мария Стефанова. Какво може да постигне един репортаж, пък ще поразсъждаваме по-късно с Антон Хекимян от бТВ. Изгубени в облака, успяхме ли да подчиним репортажа на обществения интерес или се подведохме по рейтинговите заглавия. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Деси Сапунджиева, Валя Новакова, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева. Останете с нас.
Водещ: В „Клубът на журналистите” добър ден на говорителя на СЕМ, Мария Стефанова.
Мария Стефанова: Добър ден г-жо Филева и на слушателите на Христо Ботев също.
Водещ: Организирате широка дискусия за работата на БНР, „Обществената функция на БНР и защитата и в управлението на медията”. Това точната ви формулировка, става дума за по-независима и еманципирана редакционна политика от административното управление ли е?
Мария Стефанова: Да, включително и за това става въпрос разбира се, но всъщност тази дискусия не преставаме да вя водим, като казвам, ние имам в предвид не само ние в регулатора, а в цялата медийна среда. А сега точно, когато сме в края на мандата на генералния директор на БНР и преди приключим конкурса мисля, че се налага с по-голяма сила да направим една такава дискусия, за да видим колко се е отместила програмата на БНР или програмите на БНР, след три, да кажем и последните повече от три години разбира се.
Водещ: В каква посока и каква е причината точно сега в навечерието наистина на избора да се събирате медийни експерти да коментират темата?
Мария Стефанова: Не само медийни експерти, аз разчитам, че и журналисти и не само, които работят в радиото, а и в други медии, ще проявяват интерес. Защото в крайна сметка става дума за нашето обществено радио. Т.е. в най-голяма степен, тази медия би трябвало да защитава обществени интерес. Макар, че тука ме връщате към една стара моя любима тема за това кой би могъл да формулира „Що е то обществен интерес?”. Но сега няма да спираме на този въпрос. По-важно е наистина в дискусията, предполагам, че и спорове ще се проведат по време на тази дискусия и ще можем да избистрим какви са посоките на развитие на нашето обществено радио.
Водещ: А какво наложи промяната в графика за приема на документи за кандидатите на генерален директор изслушването разбира се и изборът?
Мария Стефанова: Най-вече съветниците искахме да направим тази дискусия, защото смятаме, че отдавна на висок глас не са се чували различни мнения. А иначе мисля, че в края на месец май изтича мандата на генералния директор г-н Валери Тодоров. Така, че до тогава има достатъчно време и ще бъде избран новия генерален директор на 28-ми.
Водещ: Май. Нека да кажем и нещо и за промените, които предлагате в регулацията, след анализа на видяното от големия брат в ролята му семеен!
Мария Стефанова: ”Биг Брадър Фемили”, тази любима на обществото тема в последните месеци. Знаете ли, нашите експерти непрестанно провеждат мониторинг и на всяко заседание ни докладват за междинните резултати. Още преди началото на това бих казал, ново форматирано реалити предаване, ние поканихме както оператора Нова телевизия, така външния продуцент, за да поговорим за насоките на развитие. Знаете, че се вдигна голям шум, голяма о лелия, за това дали ще влизат деца. След това като влязоха децата, защо децата са там. А всъщност регулатора, установи, че екранното присъствие на децата е сведено напрактика до минимум. Въпреки това, опасявайки се от сцени на насилие, агресия, въобще сцени, които застрашават по някакъв начин физическото и психическото здраве на децата, но държа да подчертая и на децата, които поради родителски контрол, не са си в леглата по време на прякото излъчване на реалити предаването. Та именно зареди това, решихме да посъветваме Нова телевизия, да преместят подобни сцени и въобще това излъчване след 23 часа, където впрочем му е мястото. Оператора веднага ни върна информация, даде знак, че това ще бъде сторено и още един елемент на който ние разчитахме, че ще се предприемат действия от страна на телевизията. А именно малко да бъде разчупен формата на така нареченото „Съвременното българско семейство”. Вече сме свидетели мисля от няколко дни, има пет нови семейства в къщата. Така, че сега да видим нататък как ще продължи това предаване.
Водещ: Хванах се за една ваша реплика за любима тема, любима тема на кого е големият брат в ампулата му на семеен, хората или на журналистите?
Мария Стефанова: Мисля, че и на хората. Както вие го казахте и на журналистите. Макар, че журналистите също сме хора, но хайде да не се спираме на това. Казах, че любима тема, защото всички като чели говорят за това мега предаване „Биг Брадър Фемели”. Преди няколко минути казах, че това е наистина е един нов формат реалити. Защо е нов, защото предполагам, че ако вие гледате и ако слушателите, които сега са свидетели на нашия разговор, гледат това предаване. Знаят, че всъщност то обединява няколко предавания, няколко реалити формата. И Цената на истината, и Малката сестра, и Големия брат и не знам още колко други такива телевизионни формата са съчетани в едно. Напрактика новини от къщата дори се излъчват и в новинарските емисии на Нова телевизия.
Водещ: Е това се нарича авто-реклама, ако трябва да сме до край точни!
Мария Стефанова: И е така и не е така, по-скоро исках да подчертая това, че за първи път българския зрител е свидетел на нещо толкова голямо и толкова, с толкова много различни елементи под шашката на едно, едно единствено предаване.
Водещ: Върху какви законови промени ще работите през следващите две седмици?
Мария Стефанова: Като ме питате законови промени, имате предвид последното изслушване на СЕМ в Комисията за младежта и децата?
Водещ: Точно това имам предвид, да.
Мария Стефанова: Знаете, че регулатора по съдържанието няма законодателна инициатива. Това върху, което ние предпочитаме да се спрем е мерки, които могат да бъдат предприети, да бъдат взети тези мерки срещу различни оператори, които въвеждат или нови формати или неправилно използват тези формати спрямо Закона за радиото и телевизията.
Водещ: Няма…
Мария Стефанова: По-скоро там където сме съзрели техните места в закона и как това може да бъде постигнато не със законова промяна, защото ако трябва да има промени по отношение на участието на деца в реалити формати. Тъй като народните представители си мислиха, че СЕМ може да направи предложение за такава промяна в Закона за радиото и телевизията. И понеже ние наистина нямам законодателна инициатива, нещо повече. Ние смятаме, че ако подобни промени трябва да бъдат направени, то те трябва да намерят място в Закона за закрила на детето.
Водещ: Всъщност то, това е смисъла на независимостта на СЕМ, да няма и законодателна инициатива. Да оставим обаче и това настрана, няма да се сливат администрациите на БНТ и БНР, това е претопляне на стари слухове, няма да има Закон за печата. Каза преди седмица председателя на медийната парламентарна комисия, г-жа Даниела Петрова. На друго мнение е доц. Георги Лозанов, който пък в „Клубът на журналистите” направи публични двете революционни идеи, събирането на администрациите и създаването на Закон за медиите, който да включва и печата. Моля ви за вашия коментар!
Мария Стефанова: Аз не мисля, че Закон за печата е уместен, точно в този момент. По-скоро смятам, че не би трябвало да има такъв закон, да се работи сега по такъв закон. От друга страна за обединяването на администрациите на обществените медии. Също не ми се струва подходящо с днешна дата. Смятам, че и националната телевизия и националното радио, достатъчно добре се справят в тези кризисни времена. И трябва всъщност може би да им дадем шанс да се справят докрай с кризата. Това е едно предизвикателство.
Водещ: Със сигурност. Хората предполагат, вулканите разполагат! Хареса ми това за мото за отиващата си седмица. Чудесно щеше да бъде, ако този образ беше използван като повод за размисъл и коментари на журналистите.
Мария Стефанова: Всъщност колко сме…
Водещ: Да колко сме уязвими!
Мария Стефанова: Да, колко сме нищожни ние хората тук на земята, въпреки всички нововъведения, въпреки прогреса който е постигнало човечеството за толкова много години.
Водещ: И вие бяхте в групата на приземените!
Мария Стефанова: Да, точно от тази гледна точка го казвам. Всъщност не можах да излетя обратно за София от Италия, и това ми костваше едно 24-часово пътуване с автобус. Но пък да ви кажа, имах достатъчно време да размишлявам. Наистина вулканите разполагат в нашия конкретен случай. И нещо друго любопитно, което видях на пътя и го заснех с любителския си фотоапарат. Може би това наистина беше облака над Италия, много интересно на ярко синьото небе, един тъмен облак който като чели на струйки се стичаше към земята. Не знам дали това е вулканичния облак всъщност, само мога да предполагам.
Водещ: Имаше ли разлика в отношението на журналистите към облака у нас и по света? Просто успяхте да видите и двете страни.
Мария Стефанова: У нас като чели тогава, когато аз се при брах вече темата беше позатихнала или затихваше поне. Докато в Италия мога да кажа, че всички новинарски емисии започваха с тази тема. Даваше се изключително подробна информация за състоянието на летищата. Защото има по-различно отношение към човека, който е на път и в беда. Докато струва ми се в България това все още не ни е вътрешно присъщо, грижата за човека, който е на път.
Водещ: Благодаря ви за това интервю. Мария Стефанова, говорител на СЕМ пред ”Клубът на журналистите”.
Водещ: Само след час и 20 минути започва столичния кръг на Лаборатория за слава. Един конкурс доскоро администриран от британския съвет в България, сега споделена администрация с форум „Демокрит”. Нека попитам Любов Костова от британския съвет, какво би станало, ако учените бяха журналисти.
Любов Костова: Искам само да допълня, че тежестта, бремето на организацията делим и с много други организации. На първо място искам да изтъкна участието, съпричастието и партньорството на Министерство на образованието, младежта и науката. И така.
Водещ: А защо е важно, учените да бъдат и журналисти?
Любов Костова: Да, защо е важно? Може би не съвсем журналисти, като такива не непременно журналисти, но учените би трябвало да могат да излизат и да обясняват много разбираемо с какво се занимават те и техни колеги. Това са формите на комуникация, които познаваме много добре от Discovery Chanel, National Geographic, да не споменавам всички много гледани телевизии и радио предавания, слушани радио предавания на тема наука. Просто защото науката е действително част от всяка проява на живота ни. В науката е това, в това дали кафето ми изстива на масата или загрява атмосферата. Между другото, това било втория закон на термодинамиката научих аз. Науката се намира в дъвката, в лекарствата, които използваме, науката се намира в действително във въздуха който дишаме. Има научни обяснения. Един от много любимите ми примери за това, защо учените трябва да могат да говорят по-добре, т.е. да се приобщят към журналистическата професия, е един разговор който проведох с британския учен, ядрен физик между другото Джим Ал-Халили, койот в радио предаване по повод току що завършилият конкурс за хора, за не учени на тема „Знаете ли от какво е съставена 99% от материята около нас?” и възможностите за отговор са били, от молекули, от цвят, от въздух, от какво ли не. И само четири процента ако не се лъжа, са подали верния отговор. И журналиста каза, добре де, четири процента не ви ли се струват твърде малко. На което Джим е отговорил и казал „Вижте сега, първо 4% е повече от 2,1%, какъвто беше процента миналата година”, междувременно ние когато получихме резултатите миналата година, разбрахме ние учените какво трябва да направим и положихме усилия да се повдигне познаваемостта. Второ, вие сте прав по принцип, че е малко, обаче като се замислиш, че още по-малко хора знаят отговора на въпроса, защо небето е синьо например. След което журналиста го попитал „Добре, а всъщност кой го интересува това”. И Джим е дал единственият и много правилен отговор „Да,в същност сте прав” казал той. Но от една страна, ние съдим за интелигентността на хората по това, дали знаят кой е написал „Ромео и Жулиета”, дали знаят кой е нарисувал „Джокондата”, защо да не можем да съдим за знанията, за познанията за житейския опит на хората, интелигентността им по това, дали могат да отговорят на въпроса „Защо небето е синьо?”. Т.е. това е основният отговор, хората трябва да знаем, защото първо около нас действително наука има. Второ науката е част от политическите решения, които се вземат наше име и ние трябва да бъдем най-малко информирани, ако не и ангажирани, пък и от друга страна самата наука е публично финансирана дейност. Т.е. финансирана с нашите пари, като данъкоплатци, ние трябва да бъдем информирани.
Водещ: Те за какво се разходват.
Любов Костова: За какво се разходват.
Водещ: Добър ден на Нети Йовчева, миналогодишната любимка на слушателите на Програма „Христо Ботев”, която ни представи на финала в Челтмън.
Анет Йовчева: Здравейте.
Водещ: И на любимия ни както го наричаме „химик репортер” Божидар Стефанов.
Божидар Стефанов: Здравей.
Водещ: И двамата усетихте колко е важно, хора като вас да имат право на глас в медиите, защо е важно?
Божидар Стефанов: Ми сега малко /…/ кой ще отговаря. Ами важно е все пак да се излиза, важно е учените да не сме затворени в лаборатории си само там, да комуникираме по между си, защото все пак всеки от нас знае, че от колеги може да научи интересни неща. Примерно как се започна с вулкана вчера, е една от нашите така съмфейлабери, Магда Божкова, точно ни разказваше за това как следят облака със спътника и мисля, че това би трябвало да стигне до по-голяма аудитория.
Водещ: Ако имаше повече учени, които у нас да се изказват за облака, по-добре ли щеше да бъде, как преценяваш присъствието на облака в журналистическите материали?
Божидар Стефанов: Аз всъщност това искам, така да цитирам от Магда. Смисъл, тя каза, че много е лошо когато по медиите излезе някой журналист и каже „Учените казаха!”, защото това е било все едно „мама ми каза да правя еди какво си”, нали. Хубаво е самите учени да излязат и да обяснят, не просто ние ви казваме, а защо просто ви го казваме. Смисъл това е важното и именно това е едно от нещата, които Феймлаб така доста допринася. Така, че мисля.
Нети Йовчева: Анет, започнаха ли да те търсят повече журналистите, когато стана любимка на слушателите на Програма „Христо Ботев”, когато беше човека който ни представи в Челтмън?
Анет Йовчева: Ми да, в интерес на истината, преди това не съм търсена журналистка, въобще. Когато излезе името ми, било по вестници, в предавания и след това започнаха да ми се обаждат. И така. Мен лично много ми хареса самия стаж в БНР и нали възнамерявам да продължавам, тъй като е много интересно да се сблъскаш с самия себе, когато се срещаш с хората. Защото когато аз правих репортажи по улиците, ставаш по-смел, ставаш по-сигурен в себе си, да застанеш пред човека, да му зададеш въпрос или когато той не те разбере, какво точно искаш от него, да му го обясниш. Било на бързо, било простичко и той да се усмихне и да каже „А, да” и да отговори. Смисъл това ми хареса на мен и това трябва да се случва и точно с науката, с която се занимаваме. Да сме по-смели, да знаем какво искаме да казваме, да го казваме в прав и смислен текст. Което е малко трудно, но все пак.
Водещ: И с човешки, просто думи.
Анет Йовчева: Прости думи, да.
Водещ: До колко това се случва, останете с нас, продължаваме след малко.
Водещ: Колко е важно учените да се изказват пред медиите, а не медиите само да обобщават, учените казаха. Продължаваме разговора в „Клубът на журналистите”, как медиите могат да създадат траен интерес към науката, без да рискуват да попадна в зоната на несериозното и жълтото, четири години опит има този конкурс в България. Изводите, Любов Костова?
Любов Костова: Изводите са доста ясни! Първо самите участници стават по-опитни, по-умели и по-уверени в комуникацията си с публика. Следователно и с медии. Част от тяхното обучение в подготовка за финала преминава през работа с журналист, който им помага за това да разберат каква е разликата в двете професии, къде те се събират. Една от големите разликите например са сроковете. В науката сроковете са много дълги, преди да е преминал всички възможни инстанции на проверки, едно съобщение не излиза. Докато знаем сроковете, които медиите гонят. Другата разлика или прилика всъщност, мисленето за новинарство, за новина. От друга страна, значи освен, че те самите учените се учените се развиват и придобиват смелост и осъзнават уменията си да комуникират, те се научават да мислят и от гледната точка на слушатели, зрители, читатели. Това е един безспорен резултат. В резултат на този конкурс, все повече чухме Анета, нейната съдба не е единична. Всички, които са преминали през този конкурс, са търсени много повече от медиите, не просто, защото са прекрасни млади и много интелигентни, а просто защото е имало възможност те да бъдат видени. Аз съм убедена, че много учени, които все още не са излезли като тях на сцена, ще станат много любими на журналистите, ако има къде те да се срещнат. Доказателствата безспорни. Проведохме едно изследване, поръчахме едно изследване, в този случай беше печатните медии за това да се проследи как печатните медии откликват на събития, на комуникацията на науката. Беше проведено от Българска асоциация на социолозите, безспорни са доказателствата, че рамките на два месеца след събитие и няма да цитирам тука всички индикатори, всички показатели за успеваемост, само три ще цитирам. На първо място, повишава се броят на статиите за наука, при това не само за науката, която е ставало въпрос на конкретното събитие. Повишава се и забележете това изключително и интересно, повишава се боря на редакционните статии за наука. Т.е. ако ние сме успели да привлечем журналист към идеята за науката, тук вече става въпрос за едно ниво по-нататък, ангажимент на медията. И това което е изключително приятно, констатацията, че в рамките на два месеца след събитие се повишава броя на учените пишещи или интервюирани от самите медии. Т.е. излизат лицата на самите експерти. Заедно с много други индикатори, тези на мен ми направиха най-силно впечатление. Има ефект, тази среща.
Водещ: Анет, какво ти даде стажа в радиото?
Анет Йовчева: Както казах, стажа ми даде увереност най-вече, даде ми нови контакти и смисъл нова сфера, в която да ми е интересна и която може би след време, ако продължава по-добре се развивам, да видя бъдеще някакво в радиото. Смисъл, това ми хареса!
Водещ: Има ли достатъчно хора с научна експертиза на които даваме думата, ние журналистите, Божидар?
Божидар Стефанов: Е сега, по принцип смятам, че дори да има такива хора, често те не искат просто не искат да излязат, понеже има така кратък опит в едната дивизия. И си спомням, че тогава, всеки път когато имам идея за репортаж, въпреки. Смисъл, аз не мога да изляза и да си говоря, нали каквото съм си измислил. Търся хора, даже хора, мои колеги от Химическия, търсих хора от други факултети, БАН, никой не искаше да излиза. Просто казаха „Не, не ме търси сега”.
Водещ: Е защо така се случва?
Божидар Стефанов: Ами така до колкото съм говорил със свои преподаватели, те имат, те все ми казват нещо от сорта на „Ами то не се прави добре у нас, в другите държави го режасират, правят го, изглежда добре” а у нас всъщност просто те изкарват, търсят нали жълтото, просто някакъв такъв страх имат. Даже наскоро дойде един екип в нашия факултет, те просто избягаха цялата лаборатория се опразни, останахме аз и една колежка и даже тя заключи врата. Хората чукаха, чукаха и тя каза „Когато звъннат, тогава ще отворим, ако звъннат” и намериха звънеца и ги пуснахме. Така, че има някакъв страх някакъв.
Водещ: Защо е този страх? Любов!
Любов Костова: От непознаването. Учени и журналисти просто не се познава и тук влиза действително ролята на комуникатора на науката и искам веднага да кажа, че една от големите уроци, които научих в хода на развиването на този проект в България, е че в Обединеното Кралство, ролята на комуникатор на науката се играе действително от учени преминали от другата страна. И това е вече легитимна професия, професия за която има квалификации, както бакалавърско и магистратско ниво, има професури. Има медийни стажове в Роялсъсайт, т.е. с аналога на Българската академия на науките във Великобритания. И това са хората, които действително от учени с доктарантури са преминали към работа в медиите, чрез ролята да комуникират, да изграждат моста между учени и общество. Така, че аз лично действително много се възхищавам на тези млади учени, които са поели по този път и се надявам да издържат. Това ще бъде и начина да се промени и медийната среда, по отношение на науката. Всички големи вестници, всички големи телевизии в Обединеното Кралство, имат своите колонисти, които са бивши учени.
Водещ: Нека сега чуем един коментар на колониста на вестник „Дневник” Юлиян Попов, как медиите могат да пишат повече за екология!
Юлиян Попов: Медиите все повече и повече започват да стават медии на образите и медии на заглавията. Един журналист когато се опитвах да го обидя в Унгария да публикува нещо за по проблемите, промените в климата, той каза „Дай ми снимка и ще публикувам, каквото кажеш, стига снимката да е добра”. Къде се намира нашата тема. Според мен, извинете ме, че ще го кажа, но българските медии проявяват известна ленивост по отношение на тези два ключови елемента. Образа и заглавието! Те са изцяло делегирани на една изключително талантлива фигура в тези две области. Бойко Борисов не може да му се отрекат две неща, едното, че визуално типичен и привлекателен като медийна фигура, той е изключително талантлив и високо продуктивен създател на заглавия. Той говори в заглавия. В резултат на това, той изпълнява тези функции на съвременната медия и вместо медиите да търсят собствените заглавия и собствени образи, те просто използват това изобилие, което съществува в един момента на медийна икономическа криза. Всички медии уволняват журналисти, няма достатъчно журналисти, които да правят снимки и които да създават заглавия, които са основен ресурс и двигател на медиите. И ето има един централен ресурс който се използва изключително активно.
Водещ: Доколко един такъв централен ресурс може да бъде намерен например за науката, това е сложен въпрос, но Нека говорят да започнем от там, учените разполагат с 3 мин., за да изложат теза, стигат ли им?
Любов Костова: Разбира се, че им стигат. Някои даже не си използват минутите до край, за съжаление. Разбира се, че им стигат. Това, което те трябва да направят е да представят кратичко една теза, привлекателно и интересно, така че да събудят у журито увереността, че те си познават материята, едно, и че са способни да я развият, ако има се даде повече време, две. А у публиката желанието да отидат и веднага да прочетат още нещо по въпроса.
Водещ: Резултатите от нашия миналогодишен опит, който тази година пак ще повторим, ще им дадем по 90 сек., за да изложат теза и вече слушателите ще имат думата за оценка.
Любов Костова: Аз мога да допълня и още един опит. Първата година, в която „FameLab” стана международен конкурс, финалистите от всички страни, победителите от всички страни се събраха в Обединеното кралство и тогава все още не посмяхме да направим международен финал. Това беше 2007 г. Нямахме представа дали ще бъдат на същото ниво. Тогава направихме един, т.нар. блиц FameLab, с което ги измъчихме доста победителите и ги накарахме в една минута да си разкажат темата пред британската публика, която между другото познава много по-добре формите на комуникация на науката. Резултатът от тези едноминутни изказвания на деветте победители от различни страни доведе до два резултата – бурни овации на публиката, при това не с умилителното: уу, те са от чужбина, затова; а действително много заинтригувани ръкопляскания, виждаше се. И второ, изказването на Кати Сайтс, която е виден комуникатор на науката от Обединеното Кралство. Тя е директор на фестивала и преподавател, която дойде при мен и каза: вие знаете ли какво току-що направихте? И аз бях много щастлива, и казах: да, страхотно шоу. Не, не, току-що разбихте стереотипите за източноевропейци и източноевропейски учени. След тези едноминутни изказвания публика и учени едновременно разбраха, че може и в една минута да се каже много.
Водещ: Как реагираха журналистите на това?
Любов Костова: Нашите журналисти?
Водещ: Не, не, британските, първо да кажем за британските. Те много обичат да пишат за нас в интерес на истината.
Любов Костова: В интерес на истината това участие не беше много добре отразено в Обединеното Кралство, просто, защото очаквания нямаше особено много и явно не е имало достатъчно… медийната среда е малко по-различна. Резултат имаше обаче от друга гл.т., че следващия пък, когато Канал 4 на Би Би Си обяви конкурс за водещи, автоматично продуцентката на програмите за наука препрати поканата и до международната мрежа от млади комуникатори, създадена през конкурса „FameLab”. Т.е. те веднага предположиха, че могат да разширят обсега на търсене на нови водещи и сред многото различни държави по света, където се провежда.
Водещ: Т.е. не се различава много нашият опит. Анет, която кара стаж тук и работи за нас, Божидар, който обичаме да наричаме любимия ни химик репортер…
Любов Костова: О не, не, там също една от наградите на победителите са работа в медии или предоставяне на медийно време, или пък в някои случаи създаване на собствено предаване, какъвто е случаят с първия победител на FameLab от 2005 г. Марк Луни, който има прекрасна… и е представян тук в програма „Христо Ботев”, с прекрасната си професия акустична физика. Той има собствено предаване. Така че това се случва и това е нормално да се случва. По този начин се намират новите лица в медиите, в електронните медии, в печатните медии. Именно по този начин се търси таланта за комуникация.
Водещ: Анет, мечтала ли си си да имаш собствено предаване? Хрумвало ли ти е всъщност?
Анет Йовчева: Да, хрумвало ми е. Аз си спомням, бях 7-и клас и в основното ми училище имахме клуб „Журналист” , и аз участвах тогава и даже използвахме тези диктофони с касетка, където са, и беше много готино. И супер се радвах тогава. И след това си поставих за цел, ще имам диктофон, когато и да е във времето, и вече си имам диктофон. И дори преди да имах, когато започнах стажа тук, ми беше супер хубаво да разговарям с хората, да ги питам неща, които на мен са ми хрумнали, и те да отговарят с желание. Харесва ми идеята да имам предаване.
Водещ: Има смисъл в това, би посветила част от живота си за такава една кауза.
Анет Йовчева: Да, има смисъл в това.
Любов Костова: Нека говорят веднага да допълня , не искам да оставяме впечатление у слушателите, че това е професия единствено и само за младите учени. Отново опита от Обединеното Кралство, човекът, който води международния финал на FdmeLab, това е Куентин Купар, който е завършил, има докторантура по изкуствен интелект, това е човек със седмично радиопредаване за наука и се вижда често в някои от предаванията на „Дискавъри Ченъл”. От друга страна, Робърт Уинстън, големият професор Робърт Уинстън, много добре познат на всички гинеколози, защото неговият труд е довел до създаването на инвитро технологиите и човекът, който е познат от Би Би Си поредцата „Човешкото тяло”. Един голям, действително много установен, улегнал професор, който се появява без никакво притеснение и свян в поредици телевизионни, насочени към най-малките зрители. Така че това съвсем не е професия само за най-младите, но те със сигурност ще покажат по какъв начин това може да се меинстринира, така да се каже.
Водещ: На тях ще им е най-лесно. Божидаре, защо все още учените гледат пренебрежително към изявите си като журналисти? Вероятно става дума за някакъв консерватизъм само, или и нещо друго има?
Божидар Стефанов: Е като журналисти мисля, че е по-различно, защото все пак, когато на някого се даде една задача да направи материал, както ние с Ани правим за радиото или за вестник, за него е по-лесно да застане зад това, тъй като той го подписва, неговото име е отгоре. И той очаква, че то няма да бъде редактирано толкова. Мисля, че те нямат толкова страх да се изявяват учените. Дори те търсят такива възможности…
Водещ: Много ли те редактираме ние?
Божидар Стефанов: Не, но пък безценни съвети получих и научих много термини от вашата област. Мисля, че това е, което по-скоро имат като притеснение, да излязат като лице, което трябва да се покаже, да бъде обект на медията.
Водещ: Кое недостига все още ние журналистите да търсим по-често учените, независимо дали са млади или стари?
Божидар Стефанов: Това, което съм забелязал е, че у нас като цяло наистина не се търсят толкова учени. По-скоро виждам материали, които идват от чужбина. И то много редовно започнаха да се появяват и по новините, и то на най-гледаните телевизии, всъщност една от тях мисля, че основно доста съществен процент има такива материали, които показват от сорта на тези, които циркулират из YouTube. Които са пак от сорта на учените и пак са малко по-жълтички. Но мисля, че и у нас може да се направи такова нещо, може да се покаже науката по атрактивен начин, без да се отива на това ниво.
Любов Костова: На отговора на въпроса кое липсва, за да се случи това. На първо място, е списък с телефоните и имената, като се започне от имената на самите учени, как да се стигне до тях, познаването на лицата им, т.е. възможности за среща с учените.
Водещ: Защо обаче тези телефони и тези имена са толкова скришни?
Любов Костова: Те не са толкова скришни, просто никой не е седнал да направи списък. Аз мога да ви гарантирам, че списъкът, който аз притежавам от тези занимания с учените, вероятно е доста по-пълен, отколкото в някои от институтите. Просто това е… Нека говорят да го кажа така, когато Марко Кошич от Хърватска спечели международния финал през 2008 г., той се прибра в Хърватска, беше интервюиран от всички медии, включително от „Космополитън”, и в началото неговият професор е бил доста раздразнен от появите му в медиите, до момента в който е разбрал, че… и е видял, че по медиите започват да се появяват репортажи за лабораторията, в която те работят, за онова, върху което те работят в лабораторията, с което е разбрал, че има смисъл и той самият да излезе и да даде своята визита.
Водещ: Анет, трудно ли се мотивират примерно твоите колеги да откликват на молбите на журналистите?
Анет Йовчева: Ами моите колеги по принцип…
Водещ: Започнаха ли да бъдат по-отворени за такова едно общуване?
Анет Йовчева: Не знам, честно. В смисъл, виждам ги, че се притесняват много. Колкото и помежду си да си общуват супер свободно и да изглеждат много освободени по-точно, така да го кажа, това е точната дума, те се притесняват. Аз сега например, когато ги убеждавах да се явят на FameLab тези, които не са се явили, когато ги убеждавах, те казваха: а, това не е за мене. Напротив, за всеки е. Защото те се занимават с нещо, защото те учат вече, аз съм трети курс, трета година вече учат химия, толкова неща знаят. Да отидат да разкажат нещо, което им е интересно за 3 мин. Защото точно това е идеята на FameLab и трите минути. Да отидеш и да разкажеш нещо, което ти е интересно, което можеш да го разкажеш и което е близко до тебе, защото в 3 мин. Ти се притесняваш, потиш се, не можеш да гледаш публиката. Първите пъти общо взето гледаш нагоре или надолу и журито след това те критикува за това. Обаче след няколко репетиции, както и Любов каза, пред баба си застани разкажи, след това веч свикваш, гледаш публиката и след втория, третия, петия път вече гледаш и реакциите и можеш да прецениш дали да задълбаеш малко повече или не.
Водещ: След колко журналистически опита, Божидаре, ти се почувства почти репортер?
Божидар Стефанов: Е, аз още от първия път със задоволство се почувствах почти репортер, макар че после една от твоите колежки ме приземи леко и ми каза кои са нещата, които още имам да уча. Но дава самочувствие определено. Аз може ли сега да добавя нещо за предния въпрос?
Любов Костова: Божидар и пише много добре, искам да кажа.
Божидар Стефанов: Аз не пиша напоследък, но… За един от по-улегналите учени искам да кажа, един от моите ръководители, няма да го назовавам по име, но той е 55-, 60-годишен, и преди години, първите ми изяви бяха зле посрещнати от него. Обясняваше ми точно за това как не е режисирано, не се прави добре. Но интересното беше, че миналата година декември някакъв шум се носеше от офиса на лабораторията. Отивам там и гледам, всички бяха изгонени навън, и той казваше: ама моля ви се сега, тук сега ще давам интервю. Което за мен беше някакъв шок. При това с някакво задоволство го каза.
Водещ: Т.е. от тези експерименти има смисъл. Последно искам да ви попитам – облакът и какво направихме ние журналистите с този облак тук у нас? Как го оценявате? Подхлъзнахме ли се по линия на жълтото, на популизма. Ани?
Анет Йовчева: Ами според мене повечето журналисти се насочиха… задаваха едни и същи въпроси, и общо взето накрая стана точно жълто. В смисъл, едно и също се задаваше, едно и също се питаше, едно и също се отговаряше и накрая навсякъде едно и също се чуваше.
Водещ: Това е може би защото не е имало достатъчно млади учени, които да влязат в ролята на репортери. Божидаре?
Божидар Стефанов: Е, мисля, че по някои медии имаше хора, които се показваха, т.е. точно учени, които обясниха, но точно за Маги ще се върна, тя вчера ми обясняваше колко шокирана била майка й от тези репортажи, чак й звъняла и казала: ама моля ти се, кажи ми сега да прибирам ли прането, какво да правя? Но аз лично видях добри материали по случая. Особено от БАН имаше много включвания, показваха хората, обясняваха. Не мисля, че трябва да се търси сензацията. Лично не се притесних толкова.
Водещ: Повече облаци такива ще направят ли науката по-желана в новинарските емисии, Любов?
Любов Костова: Както вече казах, всяко събитие, свързано с наука, поражда журналистически интерес, слава бог, но колкото повече млади учени, които са ангажирани с това да комуникират, толкова по-добър ще бъде и опитът на самите медии да отразяват тези събития. Така че да, вярвам, че повече облаци ще значи и повече репортажи, и повече учени ще означават още по-качествени репортажи.
Водещ: Любов Костова гледа към часовника, защото точно след 46 мин. Ще започне софийският кръг на FameLab.

Водещ: В събота има задръствания в София, новината е на Антон Хекимян, здравей!
Антон Хекимян: Здравейте! Аз мисля, че не е новина със сигурност, че и в събота има задръствания в София. Обаче не очаквах да са толкова големи. Нали знаете, задръстванията винаги те изненадват.
Водещ: Хайде сега да тръгнем от репортажа. Успяваме ли да се възползваме от силата на един репортаж, за да постигаме целите си ние журналистите? Цяла седмица следим този черен облак, който приземи Европа. Ние възползвахме ли се? Вие правихте един интересен експеримент. Събрахте публика веднага.
Антон Хекимян: Във връзка с това кой е най-лесният транспорт, или как най-бързо можеш да стигнеш от точка А до точка Б в София ли? Събрахме хора, събрахме кибици, началото беше от „Плиска”. Там няма как да няма хора да те гледат и да се слушат какво правиш. Аз се извинявам, ако съм малко задъхан, но последните 500 м ги взех на спринт, защото ако чаках задръстването, все още щях да съм си там на „Драган Цанков”, но зад десния завой. Така че всъщност най-бързият транспорт в София е може би бягайки, на колелото, по-безопасно е дори и от колелото.
Водещ: Обаче аз заподозрях, че вие с връзки май спечелихте с този мотор.
Антон Хекимян: Защо с връзки?
Водещ: Ами така ми се стори.
Антон Хекимян: Моторът е доста по-бърз, но наистина успяхме да се изравним с колелото. Момчето, което караше колелото пък набираше доста силно, така че ако ти не си физически подготвен, едва ли ще можеш толкова бързо да стигнеш. Но със сигурност ще стигнеш.
Водещ: Кой ти е любимият репортаж?
Антон Хекимян: Ох, не обичам да говоря за любимите си репортажи, но определено имам такива. Много често ходя по ромските махали или по етнически смесените райони. Там има много интересни образи и хора.
Водещ: Какво може да направи един добър репортаж?
Антон Хекимян: Аз се надявам, че когато хората гледат моите репортажи се замислят. Или се опитвам да направят така репортажът, че нещо да им хрумне. Да не отговоря на всички въпроси, да покажа нещо ново и интересно, но по-скоро да не отговарям толкова на въпроси, колкото да накарам хората сами да се замислят върху самата тема на репортажа. Последно пак правихме една доста дълга история с продължение за една 12-годишна ромка, която е родила поредната… Тази тема си е значима и повечето хора ще кажат: да, типична ромска история. Не е точно така. Трябва да се замислим с какво и ние можем да помогнем. Обаче колкото и да е добър един репортаж, според мен донякъде си остава в границите на добрия репортаж. После хората тръгват по своите задачи. Но затова казвам, че е хубаво да се замислят. Или един въпрос да си зададат, защо се случва това, или каква е причината, най-малкото което е, или какво може да се направи, дори и това е от значение.
Водещ: Репортажът ли ти е най-голямото предизвикателство за нас журналистите?
Антон Хекимян: Ами със сигурност.
Водещ: Или коментара и новината?
Антон Хекимян: Не съм толкова коментарен журналист. Всеки има собствено мнение и позиция по дадени въпроси, но чрез един репортаж трябва да бъдеш достатъчно коректен, да не даваш толкова своята позиция, но въпреки това ти я даваш. Не знам…
Водещ: Повече умереност трябва като че ли?
Антон Хекимян: Трябва да има повече умереност. Но въпреки тази умереност, ако ти имаш какво да кажеш на хората, ще намериш подходящия начин, без да им го натякваш или набиваш в главите, те сами да се сетят какво си искал да кажеш. И мисля, че в това е майсторството донякъде. А коментарът…
Водещ: Какъв репортаж ти се прави?
Антон Хекимян: Не знам, интересен.
Водещ: Интересен, но къде? Последният път, когато ти зададох този въпрос, беше тръгнал към…
Антон Хекимян: Към Дупница.
Водещ: Да и към добрите стари страни на Дупница, което беше изумителното, запомнила съм го. Намери ли нещо добро?
Антон Хекимян: То пак не е много добро със сигурност. И пак става въпрос за роми. Аз не знам доколко мога да говоря за това, защото публиката, не сме в един конкретен час, но става въпрос за инжектиране на течен парафин в едни конкретни мъжки части, за да може например те да станат по-големи. И тук ставаше въпрос за комплекси и донякъде, в повечето случаи за глупост…
Водещ: за неграмотност.
Антон Хекимян: И за неграмотност, защото… не знам. Та това беше конкретният повод. Аз успях, отидох, направих този репортаж. И не знам, стори се странен на хората. Което мен лично ме учуди. Не исках да е толкова проблемен, но всъщност той си е достатъчно проблемен, защото след това възникват трудности. От нашите пари се отделят тези хора да бъдат оперирани, да се възстановят и т.н. Точно заради тази глупост и неграмотност. Но в крайна сметка не е въпросът да ги оперираме или да отстраним вредителя, а по-скоро наистина да намерим конкретната причина и да разрешим проблема из основи.
Водещ: И по някакъв начин тези хора да разберат, да научат, че това не бива да се прави. Докато ти беше в задръстването, в любимото ти задръстване на „Драган Цанков”, ние тук си говорихме с едни млади учени колко по-полезно би било, ако по-често ние журналистите даваме думата на учените, даже ги караме те самите да стават репортери. Смяташ ли, че има смисъл в това?
Антон Хекимян: Има смисъл, защото те са хората, които могат да ни дадат донякъде изчерпателност, доколкото и те знаят разбира се, на въпросите, които ние имаме. Въпросът е, че те винаги искат да са максимално изчерпателни учените и понякога изпадат в прекалено големи подробности, и ние трябва да им припомни, че те все пак ще говорят на една не толкова запозната публика с конкретната тематика, ако става въпрос примерно за облака, за който си говорехме преди малко. И те не разбират всичко, но трябва да разберат основното – вреди ли, не вреди ли, какви са вредите. Та по този начин ние ги караме донякъде да бъдат репортери. Не знам дали ги караме да бъдат репортери, но те самите няма да изявят инициативата да дойдат при нас и да ни разкажат. Обикновено те са хората, които трябва малко повече да ги подбутваме, за да говорят.
Водещ: Ние имаме полезен експеримент в това отношение. Караме младите учени да стават репортери и той е доста успешен, може би, би те заинтригувало една такава среща с един учен репортер. Но да оставим това на страна. Ние с теб следяхме облака, няма как да не го следим, работим в медии, журналисти. Какво научихме.
Антон Хекимян: Очаквахме облака!
Водещ: Очаквахме облака, гонихме го.
Антон Хекимян: Не знам, на мене наистина ми дойде да го гушна този облак, честно да си кажа.
Водещ: Ама нещо научихме ли за този облак?
Антон Хекимян: Ми може би какво съдържа и как вреди на самолетите.
Водещ: И какво от това.
Антон Хекимян: И какво от това, нали.
Водещ: Въпросът е дали…
Антон Хекимян: Аз мисля, че научихме едно единствено нещо, че този облак не толкова голям и не е толкова опасен. Обаче колко сме незначителни, аз само това научих и колко понякога и жалки можем да бъдем, в това, че следим един облак или се страхуваме от него. А всъщност той е много малък облак като цяло. И той може, и едно подобно събитие може да изкара от системата за дни или седмици наред една много организирана система, която ние си мислим, че работи и сме създали перфектната система. И тя се оказа неработеща, в случая защото, просто природата ни изненадва и ни предизвиква по този начин. И ни показа, че сме наистина много, много незначителни. Аз това научих.
Водещ: Обаче от друга страна, ние не зададохме май въпроса, наистина ли този облак вреди на самолетните двигатели, защото ми се струва, че западната преса и западните журналисти го направиха, а ние май го пропуснахме?!
Антон Хекимян: Не знам, вреди ли.
Водещ: Да зададем този въпрос.
Антон Хекимян: Вреди ли на двигателите?
Водещ: Еми твърдят, че това е бил медиен балон, вече и такива твърдения се появиха!
Антон Хекимян: При условие, че самите авиокомпании спряха самолетите си, не знам. И търпяха доста големи загуби. В крайна сметка, във всяко нещо може да има доза блъф, въпроса е колко е голям той, кой го раздува и какви са причините. Ние обикновено в България не стигаме и това до някъде аз го отчитам като пропуск и на журналистиката като цяло в България, включвайки себе си. Ние не дълбаем до самата основа. Обикновено може би е въпрос и на манталитет, не сме такива хора, които се задълбаваме или казваме, и наистина всяко чудо за три дни. Правим го, то отминава. Най-показателния пример е за това, говоря като общество и като мислене, за това, че не се задълбаваме. Нещо което на мен ми направи впечатление, тази седмица! Преди няколко седмици показахме за кучето Мими, което отрязаха четирите крака и всички бяха изключително възмутени. Само, че по нашите новини онази вечер показахме, как едно куче е щяло да спука главата и да убие едно малко детенце и никой нищо, никой не се възмути. Защо никой не се възмути, че кучето щеше да убие детето? Всъщност ние смятаме, че ако куче ухапе дете е най-нормалното нещо на света, а то просто не е така. И това е изкривено мислене. Това не е нищо друго. Аз, окей Мими с отрязаните четири крака, също достатъчно скандално, брутално. Но е също толкова брутално и един човек който знае…
Водещ: Домашно куче!
Антон Хекимян: Едно домашно куче, човека знае, че кучето му е агресивно и той го пуска. Ако това не е сбъркано мислене, какво. Но сбърканото мислене е, че хората не излязоха на протест да кажат „Махнете това куче, затворете го”, а излязоха на протест за Мими и подписка. Защо.
Водещ: Ами защото явно, ние не сме си свършили работата, както трябва. Защото иначе, те щяха да излязат. Лошото е, че минутите свършиха и аз сега трябва да кажа, да ви пожелая хубав ден от Деси Сапунджиева, Валя Новакова, Цвети Николова, Галя Траянова и от мен, Ирен Филева.