БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 10.12.2011

Водещ: Когато експертите в критиките си за медиите говорят за усещания, а журналистите имат новини с къс срок на годност, когато има гневни от настоящето, а никой не обяснява защо коланите трябва да се затегнат още, по света и у нас е дошло времето хората да започнат да различават позицията на журналистите от позицията на собствениците. И дали е дошло времето публиката да различава собствениците от журналистите? Дали идва краят на двете крайни позиции – повече свобода или повече правила? Отговорите или поне посоката, в която са отговорите, ще потърсим днес в „Клубът на журналистите” в събитията от седмицата, някои, от които и в момента. С Капка Тодорова – специален кореспондент на „24 часа” в Есен, понастоящем, в Брюксел, със Спас Къосев от БНТ 1, с професор Ивайло Знеполски, който е в новата конферентна зала на „Софийски университет”, заради международната конференция „Демокрацията, болна от своите медии” и с Марио Гаврилов, който пък е на отбелязването на осмата годишнина на икономическия и социален съвет. Тържествата отминаха. Ще поговорим повече за предстоящото. Еврото и спасителният план в Брюксел. Демокрацията, болна от своите медии. Едно е ясно – често медиите са виновни. Какви вини им вменяват в така наречените стари демокрации? За какво са виновни медиите у нас? Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Владимир Тошев, Жанет Николова, Мария Рачева, Цвети Бахриева и аз Ирен Филева. Останете с нас, защото по теория медиите правят ето това. Един за всички – всички за един. Могат ли го това медиите за хората? Такъв беше скритият въпрос на музикалния редактор Снежа Спасова преди малко и до колко им разрешават разбира се на медиите да бъдат един за всички и всички за хората? Думата първо даваме на експертите. Тази сутрин в новата конферентна зала на „Софийски университет” започна международна конференция, която е предизвикателна тема – „Демокрацията, болна от своите медии.” Подозрение или обвинение според професор Ивайло Знеполски.
Ивайло Знеполски: Ами, вижте, това е и един въпрос, и една констатация под въпроса.
Водещ:А чия е тази констатация под въпрос?
Ивайло Знеполски: Ами това е констатация на хората, които се занимават с анализи на обществото и на медиите, и по някакъв начин интиутивното чувство на една голяма част от публиката.
Водещ: Какво включва интуицията на публиката?
Ивайло Знеполски:Интуицията на публиката включва, че има една голяма несигурност, можем да я наречем информационна несигурност, в степента, в която може да се вярва на достоверността на поднесената ни информация. Съмнения, че има манипулиране на тази информация, че тя се използва за корпоративни частни цели, че има съучастничество между елементи от властта и самите медии, че се разменят услуги, показване срещу привилегии и т.н. Хората са убедени и напоследък ние получихме доста убедителни аргументи в тази посока, че медиите се превръщат в едно индустриално предприятие като всяко останало. На тях се гледа като… От собствениците им се гледа като на инструменти на защита на инструментите на групата, на бизнеса. Т.е. медиите все повече, за съжаление през тези 20 години, се отдалечават от това, което го знаем по теория – като едни бранители „контра власт”, като едни бранители на публичния интерес, като пространство, в което може да се развие един истински публичен дебат за проблемите на обществото. С една дума – резервите едновременно към начина, по който строим нашата демокрация, и към медиите като инструмент на демокрацията се засилват днес.
Водещ: Понеже говорим за интуиция у хората – тази интуиция различава ли собствениците от самите журналисти все пак?
Ивайло Знеполски: Ами това е големият проблем. Значи в регламентите на напредналите демокрации (там също този модел се пропуква), има залегнало едно основно положение, че има разлика между собственост и редакционна политика. Преди няколко месеца прочетох за Франция, че вестник „Figaro”, който е един десен вестник, знаете, е купен от една голяма мултинационална компания. Във връзка с дебата около еврото и европейската задлъжнялост, собственикът на вестника публикува свое мнение по въпроса в един друг вестник. Когато го запитват в интервю „Защо Вие не публикувахте своето мнение във вестник „Figaro”?” той отговаря „Вие не знаете. Журналистите са по-гадни и от синдикалистите.” Т.е. журналистите решават, че мнението на техния собственик не отговаря на редакционната политика и отказват да публикуват неговата статия. Значи, ние за съжаление, сме много далеч от тази практика. При нас все повече се убеждавам и даже някои директно го заявяват, че собственикът е този, който диктува редакционната политика. Ако собственикът е един крупен предприемач и диктува политиката на вестника, много ясно хората си мислят, че този вестник не ни осведомява за нещата, такива, каквито са, а ни представя една картина в интерес на неговата позиция1 в обществото, на неговия бизнес, на неговите взаимоотношения с други партнъори от областта на бизнеса и т.н. Значи, ние се нуждаем повече от всякога от един регламент и разбира се тук журналистите имат много важна дума да кажат. Журналистите у нас, аз нямам чувството, че са синдикално организиране, че имат общите интереси, че са поставили исканията и че се съпротивляват. Ще бъде много жалко, ако се окаже, че голяма част от журналистите са просто изпълнители на поръчки.
Водещ:Но понеже заговорихте за Франция, на мен ми се ще още мъничко да Ви върна във Франция. Там пък регионалните издания, голяма част от регионалните издания бяха закупени от банки и това беше много сериозен проблем. Искам да кажа, че…
Ивайло Знеполски: Аз не казвам, че не е проблем навсякъде – в Америка, във Франция, в Италия. Ние знаем за монополите върху каналите и върху пресата. Има острови на съпротива и има големи пространства, които страдат точно от този проблем. Този проблем не е чисто български. Това е тревожното, че се забелязва в един глобален мащаб. Той е свързан с проблемите на глобализацията, налагането на либералната политика и оттеглянето на държавата от редица публични сфери, регламентирането на редица публични сфери, от икономизирането на политиката т.е. ефективността, бизнесът, продуктивността в центъра на политическия дебат. Т.е. това е една цяла поредица. Светът се променя. Типът демокрация се променя. Пропукват се някакви модели и медиите се включват в този протест.
Водещ:Казахте, че подозирате, че журналистите нямат синдикална организация. Как си представяте една такава организация и как си представяте журналистите да могат да бъдат чути? Къде те трябва да…
Ивайло Знеполски: Ами в една голяма институция, да кажем радиото или пресгрупа – журналистите могат да се съберат, да направят своя синдикална организация, да сключат трудови договори, които регламентират отказа да се помести едно становище, което редакцията не е съгласна. Може да бъде оспорвано и т.н. Може… Не знам. Имам чувството, че журналистите не защитават правата си.
Водещ:Кои права те трябва да защитят на първо време според Вас?
Ивайло Знеполски: Правата си на свобода на професионалната съвест, за спазване на високите изисквания на медиите като работещи в подкрепа на обществото, за прозрачна информация, за точна информация.
Водещ:Ами то има и ред колеги в изданията, аз съм сигурна, че има и синдикални организации. Може би, според Вас, става дума за някакво по-голямо образование, по-обединено представителство?
Ивайло Знеполски: Не знам. Това е работа на журналистите. Нека видят какъв е образа в по-развитите и по-големите страни. По някакъв начин вините са разпределени, защото не може да се оправдаваме само със собствениците или само с властови структури.
Водещ:От какво са недоволни френските медии?
Ивайло Знеполски:Французите са много напред в критиката на медиите. Освен това самите медии са много напред в критиката на собственото си положение.
Водещ:Как се критикуват помежду си? Не се ли приема това като нарушение на добрия тон?
Ивайло Знеполски: Ами, когато става въпрос за защита на определени ценности, високо демократични ценности, няма добър тон. Премълчаването е липса на добър тон. Вижте, основната теза е, че четвъртата власт – такава, каквато беше формулирана в класическата епоха на демокрацията, като една контра власт, власт, която в някаква степен ни осведомява за злоупотребите, отклоняването, не изпълняването на задълженията на другите власти – постепенно с развитите на медийната епоха, с умножаване на каналите и с медиатизиране на политиката, тъй като политиката все повече се премества от парламентарната зала и министерските кабинети върху малкия телевизионен екран или върху страниците на вестниците – само това, което е видимо, съществува като политически акт. Самите медии започват да се превръщат в нещо друго. Престават да бъдат тази четвърта контра власт и се превръщат в една власт сама по себе си. Те се превръщат във властови механизъм, който започва на няколко нива да упражнява определена власт. Вече не контрол, не информация и не пространство за дебат, а да упражнява собствена власт. Най-типичният случай е тогава, когато има връзка между властта и медиите. В теорията тогава говорят за медиакрация – т.е. управляване през медията, която внушава, налага дневния ред, елеминира едни събития, налага на вниманието други събития, показва едни личности – не показва други, развива едни модели – не толерира други модели. Т.е. внушава масови нагласи и по този начин манипулира и направлява обществото. Второто е, когато медията, вътре в самата себе си, не е свободна, тъй като в качеството и на индустриално предприятие, частна собственост, защитава интересите на собствениците и това се чете ясно. И най-накрая – тогава, когато медията започне да се изживява като политически субект. Започва да се намесва директно в политиката. Ние познаваме от близкото минало няколко български известни журналисти, които ръководеха вестници, които се изживяваха като политически фигури, които утвърждават една политика или отричат друга политика.
Водещ:Кого имате в предвид?
Ивайло Знеполски:Т.е. използват вестника не за икономически интереси, а за лично политическо влияние.
Водещ:Кого имате в предвид?
Ивайло Знеполски:Вие сигурно се сещате за кои фигури става дума.
Водещ:Ами, аз заради това Ви питам кого имате в предвид, защото не се сещаме.
Ивайло Знеполски:Оставям на Вашата интелигентност сама да се досетите.
Водещ:А каква е кризата на старата демокрация?
Ивайло Знеполски:Ами кризата е, че тя все повече се управлява през медийни репрезантации и все повече отказва един истински дебат.
Водещ:А каква е разликата между медийната криза на старите и на новите демокрации?
Ивайло Знеполски: Е, медийната криза на старите демокрации! Старите демокрации са утвърдени именно и благодарение в полза на демократичните медии. Свободните медии правят съвременните европейски… Кризата започва в последните две десетилетия, именно с глобализацията, приватизиране тотално на медиите, увеличаване броя на медиите и превръщането им в частни икономически субекти, които се появяват и започват да играят на полето на властта.
Водещ:Има ли връзка между улицата и медиите? Или тя е прекъсната според Вас?
Ивайло Знеполски:Не мога да кажа, че има връзка между улицата и медиите. Медията по някой път отразява настроението на улиците, когато това е попътно на нейните интереси, но улицата все по-рядко влияе на медията.
Водещ:А какъв е начинът да влияе по-често на медията?
Ивайло Знеполски: Това е на всеки да го намери и да го измисли. Мога да Ви задам една рецепта как да влияем на медиите. Големият проблем и това е отвореният проблем, който се надявам, че… Отвореният проблем на самата конференция – тъй като медиите, които са се конструирали като една от властите, днес като всяка власт подлежат на критика. От друга страна критиката на медиите не трябва да ни връща в една минала епоха, когато се превръща в забрани, защото това ще бъде не демократична. Големият проблем е как да формулираме една демократична критика на медиите, така че медиите да възстановят със своята собствена свобода и демокрацията да открие пълноценния си дебат, но трябва да има водещи журналисти и водещи главни редактори, и екипи, които да са наясно каква политика провеждат и как трябва да я провеждат.
Водещ: А кой трябва да конструира редакционните политики? Как си представяте, че това може да се получи?
Ивайло Знеполски: Ами ние разискваме само теоретично как седят нещата. От тук нататък как седят медиите, това е технически въпрос и разбира се само срещу много голям хонорар някой може да им го измисли.
Водещ: Колко трябва да бъде голям този хонорар?
Ивайло Знеполски:Не знам. Нямам никаква идея.
Водещ: Ако в началото на демокрацията градският фолклор ни даваше мъдрия съвет, когато имаме нужда от доктор да вземем такси, днес така ми се ще, докато тече конференцията „Демокрацията, болна от своите медии”, да излезем на улицата и да хванем едно телевизионно такси. Добър ден на Спас Къосев.
Спас Къосев: Здравейте.
Водещ:И така, виновни сме за това, че внушаваме масови нагласи, че не сме свободни и че се изживяваме като политически субект.
Спас Къосев: Виновни. Доколкото съм срещал, включително в учебниците, пише, че независими медии няма. Професорът, слушахме го внимателно, говори за последните 20 години. Сякаш всичко това, което той изсипа като критика, че се случва в медиите, се случва в последните 20 години. Какво беше преди това? Медиите защитаваха хората или?
Водещ:Е, защитаваха ги, в смисъл такъв, че разгръщахме последната страница – прогнозата за времето, спорта и програмата на телевизията.
Спас Къосев: Аз съм бил твърде млад преди 20 години. Така, дори да приеме, че независими медии няма, всъщност има нещо, което много сериозно се е променило последните 20 години и това е, че зрителите са независими. Разсъждавайки, говорейки с колегите – нали аз вече работя в обществена телевизия близо 9 години, съм стигнал до следния извод – какво се промени всъщност. Едно време боговете на телевизията бяха тези, които я правеха. Сега за мен боговете на телевизията са тези, които я гледат. Т.е. едно време почти без значение какво се е давало по телевизията, хората са били склонни да гледат телевизия заради технологията, заради самия телевизор. Сега обаче всеки е свободен, има дистанционно и може да ходи, където си иска. Т.е. едно време медията е имала много по-голяма функция за това да не бъдем граждани, отколкото днес телевизията има тежест за това да ни направи граждани. Има Интернет – всеки е свободен. Има Интернет, има форуми. Всъщност това да бъде граждани, то няма как да стане по телевизията. Ние може би и като зрители…
Водещ: Няма да стане и по медиите, разбира се, в самите медии.
Спас Къосев:Да. Тези усещания, за които говори професорът, те може би са остатък от един друг тип мислене.
Водещ:Аз тъкмо за усещанията исках да поговорим, защото усещанията лесно се различават в телевизионното такси. Разбира се това е една естествена метафора. Такива ли са усещанията на хората за нас – медиите, че манипулираме събитията?
Спас Къосев: Има такива усещания между другото. То е клише, което битува отдавна сред нас, но пак искам да върна топката към зрителите. Наистина, едно време информацията е била контролирана, имало е един източник. Сега има толкова много медии, сега има Интернет, сега има форуми, така че всеки може да си сглобява позицията, да си сглобява мнението, да си събира информацията, откъдето и както пожелае. Въпрос е вече обаче на лично усилие. Тук има едно нещо, което също може би пречи и това е клишето, че журналистът, смисъл какво означава журналистът да бъде обективен. Означава той да няма позиция. Ами не е така за мен. Естествено е добре, нали, позицията, когато се защитава, да бъде в публицистично предаване. Те публицистичните предавания са за позиции.
Водещ: То за това трябва да има разлика в жанровете, разбира се.
Спас Къосев: Да, но и в новините. Значи, не може в новините дори репортерът, журналистът да няма позиция. Единствената универсална позиция обаче е гражданската позиция. Т.е. ако трябва да реагираме на това с какъв цвят е оцветен проблемът, чисто гражданското съдържание в него. И демокрацията в България ще дойде тогава, когато имаме гражданин, но гражданин – това е едно голямо усилие.
Водещ:До колко ние, медиите, можем да предизвикаме гражданите наистина да мислят и да имат желание да коментират пред нас? Останете с нас. Ще опитаме да разберем това след малко. Когато експертите критикуват медиите с фразата „усещане за манипулативност”, как отговаряме ние журналистите? Изобщо как се чувстваме ние, журналистите, тук и как се чувстват колегите в по-старите демокрации по реда на усещанията? Първо Марио Гаврилов от БНТ.
Марио Гаврилов: Много често нашите критици недооценяват един факт – ето, да кажем каква е икономическата криза. Казват „ако медиите не пишат за икономическата криза, тя няма да се случи”, което не е истината. И все пак медиите основната им функция е да информират хората. И сега – задължение е на медиите да информират хората, че има някакви проблеми в икономиката. Естествено, че е задължение. Има ли вторичен ефект от това, че хората се уплашват и това допълнително засилва кризата? Може би има такъв ефект. Но, ако ние си замълчим, това не означава, че кризата ще си отиде. Това е като все едно да не взимаме лекарства, когато имаме грип.
Водещ: Това е малко като яйцето и кокошката.
Марио Гаврилов: Абсолютно, да. Но медиите, ако не говорят за криза, ако не говорят за лоши неща, много казват „ето, медиите като внесат някакъв скандал, ние заради тях паднахме от власт”. Просто не е вярно. Пак щяхте да си паднете от власт, само че нямаше да бъде днес. Щеше да бъде утре.
Водещ:Как се чувстват пък медиите и как отговарят на такива критики в Германия. Капка Тодорова – специален кореспондент на вестник „24 часа” в Есен.
Капка Тодорова: Ами то е тема, да. Да, тема е. Германците също имат проблеми със своите медии. Германските медии имат проблеми със своите критици. Стара тема, която продължава една такава борба и в Германия заради примерно силния контрол понякога на политиците върху медиите. Германия е демократична държава и заради историята си от 20 век спазването на всички демократични принципи е изключително важно. Както знаем, това са свободата на медиите, функциониращите медии, уважението към медиите. Също така уважението и независимостта на политиците, на съда, на полицията. Това са категории, с които тук се работи. Докато да, в България общо взето го има този момент, че някак си всеки ни е виновен. Политиците са виновни. Полицаите са виновни и медиите са виновни. Не знам на тази кръгла маса до какъв извод ще стигнат. Дали това е реалността или… То малко е като кокошката и яйцето този въпрос. Медиите ли са виновни или обществото е виновно.
Водещ:До колко някакво синдикално обединение между журналистите може да помогне в този случай, защото това е една от препоръките?
Капка Тодорова: Аз… Извън синдикатите, класическите, които защитават правата изобщо на работещите и на служителите в Германия. Германските медии са обединени в една институция, която се нарича „Bundespressekonferenz”или „Конференция на федералната преса”. Това е един независим инструмент, в който участват всички медии, включително и чужди кореспонденти. Те разполагат със своя сграда и при тях, това е един от малкото случаи между другото в Европа, при тях политиците отиват при журналистите, а не журналистите да тичат при политиците. Т.е. този инструмент, тази „Конференция на федералната преса” – тя си има и свои правила, има и свои адвокати. Там се наблюдава медиите да спазват стриктно правилата. Има естествено и задължителен кодекс на медиите в Германия, който между другото е и правен. Смисъл тук не са само пожелателни нещата. Има за грубо нарушение на журналистическия морал или… Всъщност, те са обвързани със законови наказания, които разбира се не са в Наказателния кодекс. В Германия не се влиза в затвора за нарушаване на журналистическата етика. Така че това е може би един добър пример. Една такава конференция, която всъщност всички медии заедно, те се контролират помежду си, но и се защитават.
Водещ: И така. Усещане за манипулативност. Това е обвинението. Дали не сме в ролята на бистришките тигри? Защото яйцето и кокошката го споменахме вече няколко пъти.
Спас Къосев: Хубаво е да не сме доволни от медиите си. Това също е символ на демокрацията.
Водещ: Но е хубаво да си даваме сметка, че медиите са различни. Няма как да бъдат поставени под един знаменател.
Спас Къосев:Абсолютно и колкото повече са, и колкото по-различни са, толкова повече зрителят, слушателят има избор. Значи е толкова повече демокрация. Да, провинил се журналист, нарушил етиката, не отива в затвора, но когато това се случи в една работеща демокрация, в едно гражданско общество, сгрешилият журналист е наказван от своите зрители, от своите почитатели. Най-лесното е с дистанционното.
Водещ:Това между другото се е случвало. Случи се с „24 часа”, но се случи много отдавна. От тогава май спря да се случва. Говоря за случая, в който те публикуваха една партийна книжка, която се оказа фалшификат. Но от тогава такова наказание не сме виждали за медия, май.
Спас Къосев: Е, сигурно се случва. Няма как да разберем. Знаем, че дори рейтинговите агенции, които ни дават някаква информация все пак за нашата гледаемост, съм учил маркетинг. Знам, че те винаги са изключително относителни, пожелателни, така че вероятно в къщи хората наказват тези, на които не вярват. Искам да дам обаче пак пример за това какво липсва в нашите зрители, за да бъдат истински граждани. Спомняте си вероятно, скандалът беше съвсем скоро с телефоните „Vertu”, депутатския телефон „Vertu”. Една брилянтна за мен постройка, чисто журналистическа. Нещо, което трябваше да предизвика огромни катаклизми и реакция обществена.
Водещ:До подаването на оставки.
Спас Къосев:Да, нещо, което обаче беше изгледано като някакъв сеир и забравено за няколко дни. Значи това за мен е пример за брилянтно свършена журналистическа работа, която обаче не покълна нищо от нея. Така че – ето Ви пример за виновни медии и виновни зрители.
Водещ:Още един пример. Журналистите от BBC, които уличиха в корупция Славков, бяха лоши, си спомняте, и за властта, и за голяма част от хората.
Спас Къосев:Лоши, да, защото нападнаха нас, нали?
Водещ:Да.
Спас Къосев: И още нещо ще Ви кажа. Ще Ви цитирам финала на едно от предаванията ми, понеже ме попитахме за такси и усещанията от него. Финалът на едно от предаванията миналата седмица. /…/което аз даже не го попитах за името, „БНТ такси” не се казват имената. Срещаме се и се разделяме. Та, накрая той каза следното нещо. Той наистина обичаше България и каза, че много държи да ми покаже, че това е важно и че той наистина много обича България, и накрая каза „Вие българите, страхотно е да общувам с Вас, Вие имате много енергия, Вие сте много търпеливи. Търпяхте 500 години турско робство. После търпяхте комунизма. Сега търпите какво ли не. Карате толкова хубави коли. Е, как да не Ви обича човек?”
Водещ:Аз си мисля, че има едно друго нещо са обичане и сега мисля да те предизвикам. Да те предизвикам с едно друго проявление, което е хубаво да обичаме, което се среща у хората и което е много близо до една много почтена гражданска позиция. Снежа Спасова ми е помощник. Какво усещане – ключът към вълшебството. Правилно ли съм запомнила? Тази жена, която отглежда сама своите две болни деца и не се оплаква.
Спас Къосев:Да, всъщност магията се превърна в една много интересна метафора в това предаване. Говорим за предаването онзи ден. БНТ такси.
Водещ:От 8-ми декември, да.
Спас Къосев: Изключително тежка, чиста и истинска история, която в себе си съдържа страшно много неща. Който не го е гледал, може да го гледа в Интернет и да мисли върху това предаване.
Водещ: На фона на всички социални протести е хубаво да отбележим.
Спас Къосев:Да, магията. Всъщност в момента, в който тя каза, ми каза, че всъщност…Между другото тази жена има 4 деца. Две от тях са в тежко състояние, болни инвалиди. Каза, че живеят с 300 лева и тогава я попитах „Как така успявате?” и тя каза „Ние, българите, сме магъосници.” И тогава аз и казах „Добре, направете ми една магия тогава.” И тя каза „Ами ще Ви направя магия. Пробвайте Вие да живеете с 300 лева” Т.е. оказа се, че българите не сме магъосници, а ни се иска. Къде е ключът от магията? Ключът от магията – тя каза, че това е единственото нещо, което може да завещае на децата си. Уви, е ключът от магията. Ключът от магията е, уви, все още се затваря вътре в семейството и помежду ни.
Водещ: И не е работа на медиите да влизат в тези по-индивидуални територии по един жълт начин, така да го кажа.
Спас Къосев:Да.
Водещ:Някак не е предизвикано.
Спас Къосев:Всъщност, да. Мисля, че това предаване от 8-ми декември, има вътре страшно много неща наистина, които остават зад кадър, които остават не смлени за зрителя, който ако е гражданин, ще ги открие.
Водещ:Ще може да си представи.
Спас Къосев:Да. Само одеве ми казахте, като дадох пример за господина, с който обясних защо обича българите. Всъщност той е от Коста Рика. И странното беше колко добре ни познава.
Водещ: Той и доста добре говореше български.
Спас Къосев: Да. Каза, че всъщност 89-та година е учил в България и сега се е върнал от няколко години.
Водещ:Ами, сигурно е имало защо да се върне.
Спас Къосев:Говорим за скъпата кола на митрополит Кирил.
Водещ:Скъпата кола на митрополит Кирил, да. Оказа се, че има оставка. Пък после нямаше оставка. Така и не стана ясно за какво става дума.
Спас Къосев:Няма значение, както няма значение и точно колко струва колата, защото тя наистина не е толкова скъпа. В никакъв случай. Тази кола, макар и толкова нова, всъщност е едва на половина на колите на другите митрополити, които са купили места. Просто всичко това се превърна в един символ.
Водещ:Да. Но пък от друга страна е хубаво да не живеем само с метафори, защото после ние, медиите, излизаме виновни. Нека обаче да се върнем към някои по-актуални събития сега с Капка Тодорова.
Капка Тодорова: Немските медии, както и всички останали медии, бяха твърде объркани от станалото през последните 48 часа, тъй като то наистина се промени коренно поне 4 пъти в рамките на официалната вечеря, която започна в четвъртък вечерта, в 19 часа и завърши в петък в 5 сутринта. За тези 15 часа лидерите успяха да се договорят и разоговорят 3 пъти, така че в крайна сметка в петък на обяд имахме съвсем нови решения. Решенията са ясни. Всъщност ЕС – 26 членки от ЕС ще се съюзят в нов фискален пакт. Само и единствено Великобритания отказа да подпише този пакт и се постави сама в изолация. Как реагират на това германските медии? Скъпа победа за Меркел – това е водещият извод в тях след вчерашната среща. Пробивът е направен. ЕС реши да проправи следващите си стъпки за стабилизиране на еврото. Това е добрата новина. Лошата новина е, че един от важните играчи в ЕС, Великобритания, остава извън новата общност, която бе решено да се формира след срещата вчера.
Водещ:Но пък от друга страна това, като че ли, не е новина.
Капка Тодорова: Да, ако медиите… Има различни коментари – разцепена Европа или по-точно отцепена Европа. В крайна сметка германските медии си задават въпроса наистина колко ще излезе това и няма ли да постави в опасност целия ЕС изолационната политика на Великобритания в момента. Проблемите, които могат да дойдат, са най-вече със ситуацията около паунда. Ще накажат ли пазарите Великобритания за това, обединявайки се срещу паунда?Той ли е следващата жертва след еврото? И ако да, какъв ще е ефектът върху общата валута? Това са въпроси, на които още никой няма отговор.
Водещ:Преди тази среща най-често за нея се говореше като за залози. Кой какво залагаше в крайна сметка?
Капка Тодорова: Да. Говореше се за пазарлъци, дори за нещо като игра на покер, в която просто този с най-силни нерви трябваше да спечели. Явно това се оказа германският канцлер Ангела Меркел, тъй като голяма част от планът, който беше приет, е нейният план. Макар че това не е най-точно нейният план А, а е нейният план Б. Тя се стремеше към подписване на нов договор или промяна в договора от Лисабон. Това не може да се състои заради съпротивата на Великобритания, заради това се стигна до план Б – нов фискален пакт. Кой какво заложи? Великобритания се опита, такива бяха и коментарите на германските медии, може би заложи твърде високо – тя поиска отделни правила за нея при регулирането на финансовите пазари и право на вето върху решенията на евро зоната, въпреки че няма намерение да се присъединява към нея. Унгария имаше изненадваща позиция. Тя първоначално се присъедини към Великобритания, което учуди всички журналисти в пресцентъра, тъй като положението на Унгария далеч не е розово. Нейният рейтинг вече е свален. Тя е пред фалит. Ще има нужда и вече има нужда от помощ от МВФ. Така че точно за държави като Унгария новият стабилен пакт, пак на стабилност, новият финансов пакт е вероятно лекарството, което може да ги излекува. Явно унгарският премиер Виктор Орбан съзна сам това положение. За това няколко часа, след като заяви подкрепата си за Великобритания, той все пак размисли и премина директно в другия лагер, и се присъедини към новия финансов пакт. България на този етап продължава да взима повече задължения, отколкото права. Все още не е ясно дали ние ще имаме достъп до европейския стабилизиращ механизъм. Това е онзи инструмент, който ще замести спасителния евро фонд в момента от средата на 2012 година и който ще спасява държави, които имат проблеми, както Гърция в момента. Не е договорено дали държави извън Евро зоната ще имат право на помощ от този механизъм. Въпреки че те ще спазят всички задължения от страните в Евро зоната. Дали ще има голяма промяна за България? Не, тъй като България от години спазва поне макроикономически изискванията на Евро зоната. 3% в бюджетен дефицит и не голям външен дълг. В момента по националните данни той е 16-18%. Така че, да. България няма да затяга повече колана, но няма и да го отпуска повече на този етап. Това златно правило, което трябва да приемат всички страни, а т.е. 3% граница – едно от новите правила на новия пакт е тази горна задължителна граница да бъде вкарана в конституциите на всяка държава. Това би означавало със сигурност, че България трябва да промени конституцията си и да вкара тази граница в основния си закон.
Водещ: Което е една доста трудна задача, познавайки българския парламентарен живот.
Капка Тодорова: Да, трудна задача. Премиерът Бойко Борисов каза пред журналистите в Брюксел, че се надява на подкрепа все пак в Парламента. Надява се. Той е водил предварителни разговори с повечето партии, със СДС, със Синята коалиция, с ДПС, с РЗС. Каза, че дори Синята коалиция се е ангажирала с подкрепа, тъй като те са приели. Техен плод е всъщност Валутният борд в България. А този нов пакт представлява просто един по-стабилен борд. Но все пак за промяна на конституцията са нужни три четвърти от парламента. Дали ще успее и как ще успее да ги събере? Това все още са въпросителни, които до март между другото е срокът и трябва да намерят своя отговор.
Водещ: Кои журналисти бяха най-остри във въпросите си към лидерите до толкова, доколкото имахте достъп разбира се до тях?
Капка Тодорова: Да. Те периодично дават пресконференции. Естествено умората си каза думата. 48 часа без сън минаха не само за лидерите, но и за журналистите. Но основната, голямата жертва е Дейвид Камерън – британският премиер. Имаше дори въпроси като не смята ли, че Великобритания трябва изцяло да излезе от ЕС и да се ориентира по примера на Швейцария, която не е член на ЕС, но има икономическо сътрудничество и спазва доста от икономическите правила в ЕС. Да, той беше основната жертва. Саркози и Меркел се показаха като победители, макар че има и съмнение дали изобщо има победител в тази среща, тъй като всеки направи компромиси. Така че ще видим дали атаките срещу Камерън ще продължат и дали са основателни.
Водещ: Позволяват ли си немските журналисти да употребяват термина „Меркози”, което доби популярност в последните дни?
Капка Тодорова: Тандемът „Меркози” е любима тема просто в Германия. Германските медии и не само германските медии, между другото германските кабарета – това е един стар жанр в Германия, който продължава да процъфтява , това са основните комични фигури и основните фигури във всяко шоу са именно семейство мосю и мадам Меркози. Забавляват се от една страна журналистите с тази стара – нова любов – омраза между двамата. Но да, така или иначе за тях е може би дори има малко злорадство, че Германия показа, че е по-силната, както и не отдавна „Шпигел” си позволи дори да пише „Меркел командва с едно подсвиркване кученцето Саркози”. Така че, да. Пише се много на тази тема.
Водещ:Всъщност тази лексика познаваме от времето на Тони Блеър. Той беше в тази роля. В ролята на Саркози. Обиждат ли се лидерите на подобни неща? Демонстрират ли обидата си всъщност пред журналистите?
Капка Тодорова: Не. Но те са медийно много обиграни и е ясно, че те ще понасят солидна доза критика и солидна доза хумор на техен гръб, след като са в ролята си на водещи. Но трябва все пак да признаем и че това забавление на гърба на тандема Меркози е само част от пейзажа. Основните коментари и новини са сериозни.
Водещ:И така. Как тези 300 лева, за които говорихме със Спас Къосев се вписват в тези решения за еврото, големи и как българските политици реагират на критики?
Спас Къосев: Тези 300 лева се вписват. Все още големите проблеми с еврото на нас ни звучат абстрактни. Може би на нас повече, отколкото на правителството, което в тази тежка ситуация държи да бъде отличник. Нещо, което се разбира трудно от хората, с които разговарям в таксито всеки ден. Разбира се, това да има демократични медии в България, има и друг проблем, има и друга посока – не само в зрителите и тяхното гражданско самосъзнание. Все още има проблем в контакта на медиите с власт имащите. По мое мнение все още политиците у нас не са се научили, не са разбрали, не са приели, не са повярвали, че когато има някакъв проблем, е по-добре той да бъде говорен…
Водещ:И по някакъв начин решен. Вместо да стават…
Спас Къосев:И дискутиран,да. Вместо да мълчим е по-добре да говорим. Въпреки, че новото правителство, трябва да призная, прави някакви крачки в тази посока и това от друга страна обърква медиите, които по някой път се чудят как да реагират и как да действат с това внимание от страна на управляващите, и се объркват в посланията. Но там пък вече трябва да мисли зрителят. И така. И не е лесно обаче.И на зрителя не е лесно, трябва също да признаем, защото – да обърнем внимание. В седмицата на протестите с какво се занимавахме в медиите на фона на протестите. Това беше една седмица, в която се занимавахме с бистришките тигри, занимавахме се с подпалени коли и се занимавахме с футболист на годината.
Водещ:Ние ще продължим да се занимаваме, което е по-страшното. Ние ще продължим да се занимаваме с всичките тези сюжети.
Спас Къосев: Има защо да се занимаваме с тях – защото се превърнаха в едни символи. Но на фона на едни протести – всъщност това бяха едни от водещите теми, така че и на зрителите не им е лесно да сеят къде е същественото.
Водещ:Трябва ли да направим кабаре, какъвто е немският опит, германският опит? Трябва ли да създадем, как беше, как го каза Капка? Такъв съвет, в който журналистите да очакват при тях да дойдат политиците и това дали е възможно да се случи?
Спас Къосев: Надявам се, че е възможно. Надявам се, че скоро ще бъде възможно и наистина това, което имах в предвид е, че всъщност у нас още не е станало. Така че политиката търси медията. Обикновено медията трябва да търси политиката, което ги поставя в една особена ситуация един спрямо друг. В момента, в който политикът най-накрая се съгласи да дойде и да изкаже своята позиция и то когато става въпрос за скандал, в който той е накърнен и ощетен, т.е. журналистът му се обажда, за да му даде възможност да се защити, политикът поставя условие. Скоро, съвсем скоро Мартин Карбовски имаше такава публикация и в нея той пишеше, че все още в България интервю не се дава, а се взима. Така че може би мечтаем да организираме, да имаме такова място, в което политиците ще идват и ще молят за интервюта.
Водещ: А липсата на ясни отговори от страна на институциите или липсата на ясна информация от страна на институциите е по-големият проблем днес за журналистите? И каква е връзката с усещането за манипулация, която пък имат експертите за вината на журналистите?
Спас Къосев: Информацията е разнопосочна. Нещо, което също ми направи впечатление покрай коментарите за промяната в пенсионната система е първо начинът, по който това предложение беше внесено в Парламента. Не лично от финансовия министър, защото то задължително трябваше да мине през Тристранния съвет, а през депутат. Т.е. заобикаляйки Тристранния съвет. Интересно послание към преговарящите. И информацията, да, може би не е много ясна, но да се съгласим обективно. Ако колата ми пред блока гори, това ще ме интересува много повече, отколкото дали на площада са се събрали да протестират зърно производители.
Водещ:Между другото в миналия брой го коментирахме, но изглежда трябва да го коментираме още. Протести или обиди, протести или подмяна на дебата? Кое повече отива за заглавие?
Спас Къосев: Подмяна на дебата. Ами, то дебат май нямаше.
Водещ:Така де. Той беше подменен. Имаше едни доволни и едни недоволни хора и накрая никой нищо не разбра освен това, че дойдоха едни трактори посред нощ, паркираха се. После се раздаваха цървули и толкоз.
Спас Къосев: Добре. Аз, маркирайки седмицата с тези три различни псевдоскандали, с елементи на забавление в тях- значи и трите теми всъщност са значими. Има за какво да бъдат изговорени и да бъдат дискутирани. Искам да обърна внимание обаче на момента, в който се появяват. Дали наистина не служат за изместване на дебата?
Водещ: Кога коментарът ще излезе извън тясната дрешка на пожелание, на забавление за зрителите, за слушателите, за читателите? И до колко зависи това от нас – журналистите?
Спас Къосев: Ще Ви кажа. Скоро, покрай изборите, си мислех кой би могъл да бъде моят политик. И стигнах до извода, че това би бил политикът, който не ме подценява като избирател. След това помислих още малко и стигнах по-далеч. Зададох си въпроса кога България ще се оправи? Разбирайте кога ще бъде демокрация? Кога ще дойде гражданското общество? България ще се оправи тогава, когато се окаже, че политиците наистина са подценили този път избирателите.
Водещ: И когато на избирателите им бъде ясно, че те трябва да им го покажат недвусмислено. А пък ние с удоволствие ще опишем тази история. Шоуто трябва да продължи, защото шоуто трябва да продължи, но поне да се доближи по-близо до класическите модели. Ето такива. Хубав съботен следобед от всички ни – Владимир Тошев, Жанет Николова, Снежа Спасова, Мария Рачева и от мен Ирен Филева.

в. Труд | Ирена КОЛЕВА | 10.03.2011 

"Награда за телевизионна журналистика "Свети Влас" ще бъде връчена за първи път тази година. Идеята за приза е на 11 души, които по някакъв начин са свързани или са били част от българските медии.

Сред тях са тв водещият Иван Гарелов, главният редактор на списание LEuropeo Любен Дилов-син, писателят Георги Тенев, проф. Ивайло Знеполски, председателят на СЕМ доц. Георги Лозанов, директорът на Народния театър "Иван Вазов" – Павел Васев, и др. Начинанието им е наречено Инициативна група "Кръг 11" и е създадено, за да отличи само един достоен български тв журналист.
"Всеки репортер или водещ може да подава документи за участие, а по-свенливите ще бъдат поканени лично от инициаторите", обясни пред "Труд" Гарелов. Той обяви, че процедурата по награждаването ще бъде разделена на два етапа. В края на първия ще бъдат номинирани 20 души, а в началото на юни, когато е финалът, ще бъде избран само един журналист. Той ще бъде отличен на голямо тържество на марината в Свети Влас.
Журито ще бъде в състав от 5-има души, които по никакъв начин няма да са в конфликт на интереси с участието си. "Най-важното качество, което кандитите трябва да притежават, е висок професионализъм. Необходимо е да имат и заявени граждански позиции – дори смелост", каза Гарелов. Целта на наградата е да насърчи творчеството и професионализма. Предизвикателството е именно заради това, че от всички конкуренти ще бъде избран само един.

Стр. 7

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 26.02.2011

Водещ: В „Клубът на журналистите” продължаваме коментара с Милен Вълков. Стигнахме до неотменения закон за печата.
Милен Вълков: За професионалния журналист.
Водещ: За професионалния журналист, да. Вие казахте, че всъщност нещата са равнозначни 1941-1946 година е рамкирано. Всъщност, сигурна съм, че като председател на Съюза на журналистите, Вие сте уведомяван или поне председателите на Народното събрание колко от тях имат такова уведомление да го наречем?
Милен Вълков:Първо искам да внеса и една яснота. Законът за печата от 1941 и законът за печата от 1946 година, те са по-скоро рестриктивни. Докато законът, на който аз се позовах – той е 1942 година – той е за професионалните журналисти и там са посочени какво би трябвало да правят журналистите. Вижте, значи на практика почти няма председатели на Народното събрание през последните 15 години, на които аз или тези преди мене не са информирали съответните председатели на Народното събрание и сме им връчвали естествено фотокопия на тези закони. Последната ни среща беше с Госпожа Цачева. Мисля, че тя беше на два или три месеца, от както беше поела този пост. Всички са се изказвали в подкрепа на подобни действия, но за съжаление оставаме само на това, като в повечето случаи председателите на Народното събрание са казвали „Ами, дайте ни готов текст, а пък ние ще се опитаме да направим нещо.” Аз обикновено им отговарям, че в края на краищата ние можем да посочим основните моменти и философията, каквато според нас би трябвало да бъде на този закон, за съжаление нещата стигат до там.
Водещ: Няма ли да се окаже, че у нас има повече правила, отколкото трябва и никакво спазване?
Милен Вълков: Определено, но за това пък всъщност един от основните изводи на вчерашната ни дискусия беше, че по тези проблеми задължително трябва да се говори, както от страна на самите журналисти така и от страна на потребителите, на тяхната информация и от трета страна, ако има трета страна – тези, които със своите действия предизвикват съответния журналистически интерес, които после ние като журналисти информираме и предаваме на обществото. Ако позволите, аз тук ще се позова на един много интересен документ, който за разлика от 1955 година – законът за печата в Германия, е пак на немски колеги, но той е от 2009 година. Той е един кратък документ, който се казва Журналистическата професия. Там се разглеждат много неща, които допълват прословутия закон, но аз ще прочета дословно, те са три реда, края на този документ. За мен той е много показателен. Значи цитирам дословно.
Водещ: Тук малка размяна на очила.
Милен Вълков:Значи този документ, който е в рамките на три страници е изработен от самите журналисти и казва така „За да бъде тази роля гарантирана…” става въпрос за ролята на журналистиката в едно свободно демократично общество – „За да бъде тази роля гарантирана, трябва да се води непрекъснат дебат по отношение на качеството на медийните продукти, да се следи дали стандартите и правилата, установени от закона или от самата медия, се спазват.” Мисля, че по-кратко и ясно не може да се говори. Колкото и да ни се иска да не водим този разговор, колкото да ни се струва дали е безсмислен или не – така или иначе разговори трябва да се водят. В този смисъл аз благодаря на фондация „Фридрих Еберт”, която помогна за вчерашната дискусия. Тя беше в дома на Българска телеграфна агенция, но нашата амбиция и желание е да започнем такива разговори по места, тоест в по-малък състав, в по-малките селища, както се изразихме преди малко, защото има нужда от такива разговори.
Водещ: Там, където рисковете за журналистите са много по-големи. Безспорно. Как изглеждаме от страни, знаем, че като че ли се доверяваме много на тези оценки? Последните години българската журналистика не спечели много в лицето на класациите по отношение на свободата на словото, степента на свободата на словото.
Милен Вълков: Защото свободата на словото – пак има две страни. Винаги е така. Защото от едната страна са желанието, възможностите и компетенцията на журналистите, а пот друга страна – тези, които се опитват да сложат някакви, макар и неписани рамки. Тоест не можем да говорим за свобода на словото и да визираме само журналистите. Ами тези, които стават предмет на журналистически материали? За съжаление ние през последните години станахме свидетели на доста случаи, когато в определени моменти, хайде да говорим за политиците най-вече, меко казано се заиграват с колегията и се чувстват доволни, когато имат прословутия медиен комфорт. В един момент обаче, когато това започва да не им отърва, извинявам се за разговорния израз, те едва ли не се обиждат на журналистите. Имаме много такива случаи. Преди няколко дни имаме още един такъв случай. Но аз смея да твърдя, че до сега няма политик, който да се спечелил положителни дивиденти за сметка на това, че се е обиждал на определени журналисти или определени медии.
Водещ: Понеже Съюзът на българските журналисти се занимава и със защитата на журналистите, да Ви попитам – има ли несправедливо осъдени журналисти в последните години в България? Колкото и относително да е.
Милен Вълков:Значи аз не си спомням и съм почти убеден, макар да я нямам статистиката в момента пред мен, има осъдени журналисти на по-ниско развнище, но на практика, на последната инстанция съдебна, няма осъдени журналисти. Това категорично мога да го кажа, категорично.
Водещ: Но казахте, че самият процес се отразява много зле на работата и като че ли той има ролята на послание към другите колеги. Ако не ви се влиза в съдебната зала – внимавайте какво говорите, казано на разговорен език.
Милен Вълков:Това е точно така. Първо тези процеси се водят много дълго време и смея да твърдя, че голямата загуба на българската журналистика от тези процеси е това, че много достойни колеги, преживявайки това нещо – те и техните семейства, те се отдръпнаха от журналистиката. И потърсиха реализация в други сфери, в други области – от това губим всички ние. Независимо от това, че всички колеги бяха оправдани на различни инстанции.
Водещ: Имахте вчера и чуждестранни гости, не ми казахте те какво мислят за българската журналистика. Или те са достатъчно дипломатични, за да не дават оценка?
Милен Вълков: Те са достатъчно дипломатични – това е факт, но в същото време те не скриха задоволството си и аз споделям, и винаги съм го твърдял това нещо, че голяма част от нелицеприятните истини за българския живот в цялата му всеобхватност са резултат на добре свършена журналистическа работа и ние обикновено, в България, всички разбираме от политика, футбол и журналистика, но аз смея да твърдя, че много колеги си вършеха и продължават да си вършат с достойнство своята работа. Независимо от котерийни, политически, корпоративни опити да им се повлияе.
Водещ: В крайна сметка не трябва ли журналистите чрез своите разследвания именно да се опитват да защитят спазването на правилата?
Милен Вълков: Ние, като че ли със своя труд именно към това се стремим. И това, смея да твърдя, че чест прави на колегите.
Водещ: И да изброим няколко примера. В момента се сещам за Батко.
Милен Вълков:Да, за Батко. Те са десетки. Ние всеки ден се сблъскваме. Знаете ли – аз не искам да споменавам имена на колеги, защото съм убеден, че ще забравя други и ще се получи малко неудобно. Но аз смея да твърдя, че това е едно от постиженията на нашата журналистика след началото на 90-те години до ден днешен. Смея да твърдя и въпреки някои слабости, които са естествени общо взето – няма идеални хора, както не може да има и идеална журналистика, но смея да твърдя, че въпреки ниските оценки, които получаваме и в тези класации за свободата на медиите, по-скоро в тези оценки се задържат фактите. Ние все още нямаме независимост да си вършим достойно работата. Тоест – тази оценка не е резултат, поне според мен, оценка на дейността на колегите, а по-скоро е оценка на обстоятелствата и ситуацията, в която ние работим.
Водещ: Или може би липсата на някакви устойчиви правила.
Милен Вълков: Това имам в предвид, когато казвам „ситуацията, в която ние работим”.
Водещ: В интерес на истината навсякъде по света се говори за проблеми при разследващата журналистика. Знаем – това е едно скъпо занимание. Знаем също така и че е икономическа криза. Това, което се прави по света и това, което се прави у нас – можем ли да ги съпоставим.
Милен Вълков: Според мен можем, ако все пак се опитаме да си създадем нормална представа в какви условия, включително финансови и икономически, работят колегите в някои страни и тези условия, при които ние работим. Естествено веднага може да се каже, че има доста колеги, които работят в много по-тежки условия, но от това не би трябвало да ни става по-леко. Трябва да се стремим все пак към по-доброто и така е нормалното.
Водещ: Да. Останете с нас. Ще продължим след малко. В „Клубът на журналистите” продължаваме. Един разговор по повод на вчерашната дискусия в БТА журналисти срещу корупцията и журналисти за правова държава. Ще се върнем отново на нормативните правила – нека така ги наречем, които регулират дейността ни, но да Ви попитам – дали пък не е по-важно пред скоба да бъде изведено едно друго качество, което е характерно за повечето колеги по света – журналистическата солидарност? Има ли у нас журналистическа солидарност?
Милен Вълков: Значи, журналистическата солидарност по света – тя е задължителна. Задължителна е, защото някой я е наложил, защото самите ние се опираме на нея. Аз имам доста примери в професионалното ми израстване, в професионалното ми развитие – включително и когато бях зад граница. Доста примери имам на журналистическа солидарност. Това, което ме дразни и ме вбесява, даже мога да използвам тази силна дума – е, че последните 15 и повече години някои колеги открито си позволяват да говорят срещу други колеги, когато това не е обосновано. За мен това е нещо недопустимо. Например – имаме доста примери на известни наши в близкото и по-далечно минало журналисти и от електронни, и от печатни медии, които си позволяват от позицията на ментор да слагат клишета на журналисти и в същото време, когато това действие нормално предизвиква ответно действие, те се обиждат.
Водещ: А какво трябва да направим, когато политиците го вършат?
Милен Вълков: Значи, когато политиците го вършат – това за мен е по-нормално, защото те все пак са източник и потребител на нашата информация. Тогава вече нормално е отделни колеги или медии, или колегията като цяло да реагира по този начин. Но недопустимо е за мен някой да се вживява в ролята на ментор и да осъжда колега за това, че той прави същото, каквото и предишния път. Аз ще Ви дам един пример в последно време – съвсем пресен, без да назовавам имена, разбира се. Имаме два вестника, които се занимават основно един срещу друг.
Водещ: Те за това са вестниците, както се казва.
Милен Вълков:Е да, ама те са вестници не да се занимават срещу и самите колеги. По повод на журналистическата солидарност, аз ще Ви дам един пример. Бидейки кореспондент на БТЕ в Кайро – нямам в предвид сегашните събития, тогава беше друг период – става дума за 1988 – 1989 година. Периодично след като Египет подписа мирен договор с Израел, имаше доста израелски туристи в Египет и за съжаление годишно се случваха по няколко пъти случаи, когато имаше терористични нападения срещу, да го кажа направо – автобус с израелски туристи. При един подобен случай ние нямахме абсолютно никаква информация, имам в предвид Асоциацията на чуждестранните кореспонденти в Египет, към 700 души бяхме тогава. Нямахме абсолютно никаква информация от страна на египетското министерство за информацията за жертви. Знаем само за един случай. Тогава в повечето медии, световни – включително и БТЕ, аз тогава бях кореспондент на БТЕ, но тя не е световна медия и няма амбицията да бъде световна медия, се появи информация за десетина жертви на този терористичен акт. След като бяхме извикани от съответното министерство на информацията и така нататък, ние настоявахме за това, че няма информация. Дадена ни бе такава информация. Оказа се, че има само един ранен. Египетските власти поискаха ние да опровергаем тази информация. Ние се съгласихме естествено. На следващия ден нито една медия световна не опроверга тази информация.
Водещ: Вие сте се съгласили.
Милен Вълков:Нямаше как да не се съгласим, когато беше факт.
Водещ: Всъщност такъв жест у нас има ли от промените насам?
Милен Вълков:Има. И за мен е много приятно да призная, че в доста по-малки административни центрове, така наречените регионални медии, те са постоянно. Подобни жестове са постоянни. Аз сега се сещам веднага на прима виста разбира се, за един обратен пример. Смея да твърдя, че единствения пример, за който аз се сещат – това е в Кърджали, къде4то даже и до ден днешен се водят дела. Един вестник срещу друг вестник. Не се сещам сега за други подобни пример – сигурно има, но за самия факт, че не се сещам за тях в момента, говори, че те са много по-малко, отколкото другите примери на солидарност журналистическа.
Водещ: Да се върнем към нормативната рамка. Какво липсва най-релефно?
Милен Вълков:Значи, аз тогава тук ще си позволя да цитирам по памет или по-скоро ще перифразирам едно изказваме на генералния секретар, то не е само едно, едно е в България. Миналата година ние бяхме домакини на Годишната среща на европейските журналисти и тогава Айдън Уайт, генерален секретар на Международната организация на журналистите – той открито заговори, че включително и в развитите демокрации е момента, когато трябва да се регламентира нормативно журналистическата дейност, нейната сигурност, изискванията към нея да се позовават на достоверни и проверени факти. Представете си един англичанин да говори за това нещо. Преди десетина години за подобно чуди въобще не можеше да се говори. Очевидно е назрял моментът. Може би за това оказват влияние и появата на новите медии, които както ние сме свикнали да им казваме – интернет пространството, защото те пък въобще не са третирани в повечето страни. Ние в България имаме положителен опит в тази насока, за съжаление той е много плах. В последната редакция на закона за радио и телевизия, ние не знам защо му казваме медиен закон, защото той е само за радиото и телевизията.
Водещ: Защото той регулира дейността на електронните медии. И може би първото му име беше такова и то си е останало.
Милен Вълков:Така, по-скоро работно заглавия – така го приемам аз. Там бе направен един опит и той фигурира в закона – решение на етични комисии да се въведе като задължителна практика на този етап в журналистическата професия.
Водещ: Това, което цитирахте като действащо правило – Великобритания, Германия.
Милен Вълков:Да, но те по-различен начин са решени. Самият факт и че в Англия се говори за нормативно уреждане, независимо от съществуването на правилника за BBC, но това е само за BBC. Вярно – BBC е една империя. Но не е само BBC. В Англия говори, че очевидно е назрял момента, в който да се започне да се говори повече за това и да може да се стигне до някакво уреждане. Аз пак казвам – не е задължително това да бъде закон. Това може да бъде поднормативен акт. А това даже може да се направи, ако щете, с различните правилници за работа в различните ведомства, учреждения – просто да бъдат вкарани едно-две параграфчета за работа с журналисти.
…
Водещ: Стигнахме до модния термин „гражданска журналистика” и сега ще се опитаме в „Клубът на журналистите” да го формулираме. Добър ден на Мария Стефанова.
Мария Стефанова: Добър ден.
Водещ: Какво е гражданската журналистика? Нека да се опитаме да дадем дефиниция, защото като че ли това стана по-старомоден термин и май не слагаме никакво съдържание в него.
Мария Стефанова: Много сложен въпрос. По-скоро може би човек трябва дълго да мисли, за да даде точно определение на нещо си. На времето, още във времето, когато бях председател на СЕМ, бях обявила публична награда за този, който формулира най-точно що е то обществен интерес. Та сега като ме питате за гражданската журналистика мисля, че сложно съставно словосъчетание. Значи трябва да имаме и гражданин и позиция някаква в журналистиката. Трудно ми е сега или може би трябва да употребя много думи, за да стигна до същността, но при всички случаи журналистика, която е достатъчно дипломатична, но говори на ясен, разбираем и висок глас. В последно време като слушам и радио станции, и гледам телевизия доста, по-малко чета вестници в интерес на истината, но пък времето минава в интернет, четейки online изданията, си мисля, че езикът някак си застрашително се промени. И колкото повече слушам колеги журналисти да говорят на висок глас, защото аз казах, че гражданската позиция в журналистиката трябва да бъде точно такава, ясно изразена, ми се струва, че влагат повече емоции и усилие, за да говорят високо. Може би трябва да опитаме по другия начин. Когато човек говори тихо, внимателно и спокойно, тогава даваш възможност на другата, на отсрещната страна да се заслуша в това, което казваш.
Водещ: И понеже обичаме да се сравняваме. Сега вече ще имаме възможността веднага да го направим. Какъв е дневният ред на журналистиката в Холандия? Има ли такъв термин в колегиалните среди там – „гражданска журналистика”? Добър ден на Даниела Горчева.
Даниела Горчева:Добър ден на Вашите слушатели. Да, няма такъв термин гражданска журналистика в Холандия. Ако имате в предвид официална и неофициална журналистика – например, ако предположим, че официалната журналистика е тази на официалните медии, а неофициалната – на хората, които пишат в своите блогове и изразяват своите позиции и гледни точки, и така нататък – тогава разликата между гражданската и, както Вие казвате – официалната журналистика в България би трябвало да се търси предимно в това, че в традиционната журналистика често се забелязва отказ да се бръкне в раната. Сякаш се наблюдава, поне в България, един страх да се осветлят сериозни проблеми особено, когато се отнася до престъпни действия или бездействия на властващи и управляващи. За съжаление, българската журналистика, макар че медиите са вече предимно частни, а не държавни, както беше по времето на комунистическия режим, продължава да е зависима от властта, включително и на свързаната с политици и управляващи българска олигархия. За разлика от тези медии, в които трябва да го кажем – работят и не малко смели журналисти, но все пак журналисти, които са зависими, било то от главния редактор, било то от директора на медията. Той пък от своя страна – от управляващите или от олигархията. За разлика от тях, обществото на блогърите е независимо. И за това често демонстрира една по-ярка гражданска позиция, отказ да се съобразява с темите табу и това е, защото няма как да се подчинява на връзките, които някои власти и медии са установили по време на престъпния преход у нас.
Водещ: Как се еманципират журналистите в Холандия от хората на власт?
Даниела Горчева:Така, значи тук минаваме към Холандия. Разликата между гражданската, ако приемем този термин, и официалната журналистика в Холандия е не липсата на гражданска позиция или смелост – напротив. Официалната журналистика тук не се страхува да задава неудобни въпроси било на управляващи, било на политици, нито да им изкарва кирливите ризи на показ и това, както се досещате, действа от своя страна като усмирителна риза на всеки кандидат да си разпаша пояса поради обстоятелството, че се е сдобил с някаква власт, защото отлично знае, че рано или късно ще си понесе последствията или поне вероятността да си понесе последствията е много голяма.
Водещ: Имаше такъв случай, актуален.
Даниела Горчева:Да, има много. Например мога да Ви разкажа такива стотици случаи. Например веднага ми идва споменът за един бивш кмет на Ротердам, който стана министър и който един журналист му изрови, че той си е позволил с пари на общината да отиде по работа, служебно пътуване, някъде в чужбина, но взел съпругата си и нейното пътуване е било платено също с общински пари. Той беше принуден да върне, тогава бяха гулдени още, 7 хиляди гулдена на държавата. Беше моментално отстранен от поста и забрави въобще що е то политика. Нали, просто давам Ви го като пример, за да видите за какво дребно сравнение с неща, които стават в България, в Холандия не се прощава за такива неща. Не можеш да харчиш така парите било на общината, било на държавата, а да не говорим примерно, че българският президент до ден днешен отказва, въпреки че има закон за достъп до информация, отказва да даде информация за разходите, за неговите пътувания. Например – аз ще Ви кажа, че само неговият бюджет е около 7 милиона годишно, за негови разходи, а пък на Авио трябват 28. Значи това са отделни разходи към 5 милиона. Отделно там бюджетите по различните министерства. Представяте ли си за какво пилеене на пари става въпрос и къде е отишъл този президент, за да донесе някаква обществена полза в последните години? Той никога не е бил поканен тук в Западна Европа – като са разбрали, че е сътрудник на бившата репресивна служба Държавна сигурност. Така че виждате ли какъв дисонанс се получава между обществен интерес, харчене на пари, ужким той като държавен глава прави някакви пътувания, но всъщност си прави частни пътувания за наша сметка и тези въпроси трябва директно да му бъдат задавани от всички журналисти в България. Non stop, неумолимо. „Къде ходихте? Какво свършихте за държавата? Колко Ви струваше това? Защо ходихте 50 души до Мексико, когато Ви се развали самолета? Какво правят тези 50 души с Вас? Тези въпроси трябва non stop да бъдат задавани.
Водещ: Нека сега да включим и Милен Вълков.
Милен Вълков: Значи, не мога да не се съглася с Мария, с колежката Мария Стефанова. Най-вече се съгласявам с нея, когато тя спонтанно изохка. Много трудно е с няколко думи да бъде казано какво е това гражданска журналистика. И веднага смея да не се съглася с колежката от Холандия, за съжаление не мога да не я познавам лично.
Водещ: Даниела Горчева.
Милен Вълков:Да, Даниела Горчева. Не я познавам, както казах преди малко, но тук има нещо което не мога да разбера. Значи в част от нейното изказване, може би, защото колежката е извън България, може би, защото ползва повече интернет, което е нормално, но з смея да твърдя, че в България тези въпроси, които тя спомена – ами те се задават всеки ден. Достатъчно е да отворим произволно избрани медии, вестници имам в предвид, или да се заслушаме в радио предавания, или в други електронни медии – не говоря за електронните сайтове. Тук действително съм съгласен с нея, че те са по-свободни, но какво значи да се задават постоянно тези въпроси? Те се задават постоянно и смея да твърдя не само към президента, когото тя визира. Ами те се задават постоянно и към министър председателя, и към отделни министри, към председателя на Народното събрание. Ние всеки ден като отворим някаква медия и виждаме по какъв начин – хайде да се хванем конкретно, че тя спомена пътуванията. Ами, ако вземем медиите, ние ще видим колко наши министри, ръководители на министерски екипи не само сега действащи, но и предишните е трябвало да отговарят на въпроси, свързани с прословутите пътувания, както каза колежката, но лошото е това, че за съжаление, че за разлика, огромна разлика, включително и Холандия – нещо се случва след като те станат достояние за всички. За съжаление у нас нищо не се случва, но това не е вина на журналистиката.
Водещ: Да, може би все пак е важно да се получават и отговори. Даниела, може би това имахте в предвид.
Даниела Горчева: Знаете ли? Не съм съвсем съгласна. Вярно е, че има много почтени и много смели български журналисти, които въпреки всичко задават тези въпроси. Но общо впечатление – аз твърдя, че съм много добре запозната с българските медии, включително и с пресконференции, на които са просъствали български журналисти и аз съм била просто шокирана от това как не се задават нормални въпроси, задават се угоднически въпроси към важни личности. Но, както казах, има много журналисти, които защитават честта на професията, но истината е, че провокативната журналистика в България се обърна за съжаление по-скоро на профанщина, а провокативната журналистика не е свързана с това да приказвате разпасано, да се говори на разпасан език, а е свързана с това да се задават добре обмислени въпроси. Журналистът трябва да знае повече от човека, на когото той задава въпроси. А много често, аз съм го забелязала това нещо, задават колегите въпрос и след което управляващият се измъква с общи приказки и не се пита конкретно отново „Чакайте, кажете” нали. Президентът например отказа да отговаря на такива въпроси. Това е неговият стил на поведение. Той ходи само при журналисти, които не му задават неудобни въпроси.
Водещ: А може би трябва да свикнем да задаваме един и същ въпрос до момента, в който не получим отговор?
Даниела Горчева:Да, точно така – непрекъснато, защото липсата на отговор е също отговор. И много е важно въпросите да са конкретни. „Какво свършихте, Господин Президент, като отидохте в Япония или като отидохте в Турция, или като отидохте в Узбекистан? Какво правихте в Узбекистан? Каква беше ползата за България от това Ваше посещение?” Ето така се задават въпроси и тези въпроси трябва да са конкретни, но тук говорим за блогърите. Блогърите, това Ви казвам – в Холандия разликата между блогърите и журналистите е професионализма. Холандските журналисти са професионалисти и отклонение от журналистическата етика не се допускат, а ако се допуснат – не остават безнаказани. Докато беззаконността в България – и по отношение на престъпни действия на власти, и по отношение на разпасания език на някои колеги, които, както казах бъркат провокативната журналистика с профанщина, просто подкопават българското общество и последствията ще са ужасяващи, а те вече са. Защото, както знаете, ето такъв /…/ съседна държава, която престава да съществува. Затова пак повтарям провокативна журналистика, гражданска журналистика означава да задаваш добре обмислени въпроси.
Водещ: Само да Ви попитам. Казахте – има санкции за холандските журналисти, ако те нарушат етичните правила. А какви санкции?
Даниела Горчева: Ами аз ще Ви дам един пример. В България много често, никога не се казва – „българин застреля българин на булевард „България””. Аз не си спомням такова заглавие, но си спомням десетки заглавия „Циганин обра жена на автобусната спирка” и така нататък. Да се посочва етническата принадлежност, когато става въпрос за едно престъпление е недопустимо, защото престъплението или престъпникът не е свързан с техническата си принадлежност. Става въпрос за престъпен акт. Дали ще Ви изнасили, или ще Ви убие, или ще Ви обере – българин, циганин, холандец, китаец – няма никакво значение. Действието е еднакво ужасяващо, независимо от кого е извършено и всекидневните примери са многобройни и показват, че няма… престъпността не е свързана с определена принадлежност към дадена група. Но тук става въпрос – например Холандия преди години, преди България да влезе в Европейския съюз, се случи така, че се откри една голяма група български престъпници, не само български граждани, но етнически българи. Става въпрос за фалшификатори на пари. Представете си обаче тези огромни количества пари, фалшиви да излязат от България за какво става дума! Става въпрос за корупция, организирана престъпност и то от най-високо ниво, държавно ниво, защото те не могат да излязат зад границата току така. Както и да е. Ставаше въпрос, че тези хора, тук една организирана група престъпници, бяха успели да източат от много холандски банки огромна сума. Един вестник. В Холандия няма жълта преса, но има един вестник, който е малко по-така, по-непретенциозен, казва се „Телграф”, много тиражен вестник, най-тиражният всъщност в Холандия, си позволи – фактите бяха точни, статията беше съвсем коректна, но си позволи манипулативно заглавие. Заглавието беше „Внимание: българите идват!” Това беше преди приемането на България.
Водещ: Санкцията?
Даниела Горчева: Значи трябва да Ви кажа, че моментално се извиниха, когато само три изречения им написах. Казах им „Кажете ми колеги, как аз да уговарям българските си колеги, че те не трябва да посочват етическата принадлежност, когато Вие го правите същото?” Но става въпрос за друго. Те много добре знаят, че когато се оплача, те ще бъдат наказани. Журналистът, който го е написал и редакторът – те ще бъдат наказани. Те ще бъдат глобени. Докато в България не се случва това нещо.
Водещ: Ясно. Благодаря на Даниела Горчева от Холандия. Сега още един акцент. Всички четохме как Умберто Еко нарече Берлускони, как го сравни. Добър ден на професор Ивайло Знеполски.
Ивайло Знеполски: Добър ден.
Водещ: Някой позволи ли си да каже, да критикува Умберто Еко за прекалено разпасан език да кажем?
Ивайло Знеполски:Ами, както се чете в кореспонденциите, които идват от Рим, обвиненията към Еко не липсват, но мисля, че тези коментари са по-скоро спекулативни. Внимателно прочетох тази много кратка фраза на Умберто Еко и той в нея казва следното, казва, че Берлускони не е като Кадафи и като Мубарак, тоест той не е авторитарен човек, който е узурпирал властта, който е дошъл с преврат, военен преврат и така нататък. А е дошъл подобно на Хитлер – с демократичния вот на германския народ. С това свършва паралела между Берлускони и Хитлер. Тоест той казва само процедурата за идването на власт. От там нататък Еко отваря една голяма празна скоба, която италианският народ и всички, които разсъждават по тези въпроси, трябва да запълнят. Крие ли се в това една опасност, имайки в предвид определени политики, които той на други места е анализирал на Берлускони? Очевидно не е възможно повтарянето на феномена Хитлер в неговия буквален вид, но очевидно някакви недемократични и популистки варианти могат да отпратят правенето на подобна асоциация.
Водещ: Обаче в тази скоба, която е оставена отворена, италианските медии са дали доста факти междувременно.
Ивайло Знеполски:Да, значи тази отворена скоба продължава да се пълни. Искам това да подчертая, че историческите феномени не се повтарят и днес наистина Хитлер е по-скоро една метафора, от колкото едно, може да бъде едно абсолютно тавтологично явление. Трябва да се запитаме върху новите модификации на подобни опасности за формалния демократичен живот на страните.
Водещ: Много бих искала да ми кажете, ако един журналист го беше направил това, а не Умберто Еко, какво щеше да се случи с журналиста?
Ивайло Знеполски:Ами, мисля, че нищо – същото, което ще се случи с Умберто Еко. Защото наистина фразата, която е казал той, е абсолютно неуязвима от един анализ. Той не говори за методите и за последствията – говори само за процедурата на идване на власт. Друго има, което подозирам в поведението на Умберто Еко – в преведената и у нас книга „Връщаме си часовника назад” той анализира популизма на Берлускони и казва, че неговата популярност до голямата степен се дължи на една игра в медиите. Всяка седмица той произвежда един скандал. Медиите и тези, които са критично настроени към него, веднага го коментират и по този начин той постоянно седи в центъра на публичното внимание и на медиите.
Водещ: Както се казва създава се скандалът и той се разрешава.
Ивайло Знеполски:И тогава Еко казва „ трябва да се помисли дали демократичната опозиция не трябва да произвежда някакви скандали, колкото и неприятно да е това, за да може също така да споделя вниманието на медиите.”
Водещ: Много Ви благодаря за този коментар. Професор Ивайло Знеполски пред „Клубът на журналистите”. И да Ви попитам и Вас – какво щеше да стане, ако български журналист направи такова едно сравнение? Такава една фраза?
Милен Вълков: Щеше да стане тема веднага на други публикации. И това е нормално. Аз обаче не можах да разбера каква би била санкцията в Холандия, ако тази медия не се беше извинила, което е нормално – тя трябва да се извини, но ако не беше се извинила, каква щеше да бъде санкцията? За мен не стана ясно. Може би не съм навътре в нещата с разпоредбите и практиката в Холандия, но аз смея да твърдя, че нашите колеги, може би не с необходимия дипломатичен или морален задават тези въпроси, но защо? Десетки въпроси са задавани. Включително и към министър председателя какво той прави на един футболен мач в чужбина. Тези въпроси са задавани многократно в България. Пак казвам – това не означава, че получават отговор.
Водещ: А как да получат отговор? Като че ли това май е най-важното?
Милен Вълков:Ами може би…
Водещ: Като се задават непрекъснато по един и същ начин, по различен начин?
Милен Вълков:Това е така, но задавайки многократно тези въпрос, между другото радиото, в което Вие работите не прави изключение – то също задава десетки, десетки въпроси почти всеки ден – ами може би като самите политици и обществото недозреят до обстоятелството, че след като направят даден гаф, те трябва да си понесат и моралните последствия – включително и да си подадат оставката. Такъв случай ние нямаме в България за съжаление.
Водещ: Как липсата на отговори или липсата на добри отговори от страна на политиците водят до оставки?
Милен Вълков:Това също е отговор – и липсата на отговор също е отговор.
Водещ: Да, това е така, само че някак си при липсата на отговор досега не сме имали оставка май.
Милен Вълков:Жалко, но аз съм убеден, че рано или късно ще се стигне и до този момент в България.
Водещ: Може би трябва да почнем да правим изследвания защо липсват отговори.
Милен Вълков:Не, защо? Според мен нека оставим отговорите да си ги дадат самото общество, Самият факт, че ние задаваме въпроси, е положителен и това неминуемо ще доведе – натрупването води до качество.
Водещ: Не спирайте да питате. Ами тук поглеждам към часовника и виждам, че времето ни изтече. Хубав съботен следобед Ви желая. Пожеланието ни е от всички – Кристина /…/, Деси Сапунджиева, Цвети Николова, Галя Траянова и от мен Ирен Филева.