в. Банкер | Александър МАРИНОВ | 13.02.2016
По традиция през последните години всеки сериозен проблем на властта и на тези, които я упражняват, се обяснява главно (ако не изцяло) с "проблеми в комуникацията". Когато отстраняват някой провалил се или провален министър, дежурно се обосновават с това, че "не е успял да комуникира добрите идеи към обществото". Ако тези твърдения са поне отчасти верни, струва си да изясним защо куцат комуникациите (или връзките с обществеността, или просто институционално-политическият пиар) между власт и общество.
Преди всичко и в този случай, както в останалите сфери на управлението, възниква трагичният за България проблем на порочните връзки между политика и пари. Широката общественост едва ли е наясно с обстоятелството, че пиарът на властта е значителен бизнес – само по линия на обществените поръчки на органите на централната власт и техните администрации за комуникация и информация се разплащат около 50 млн. лева годишно
Ако прибавим съответните дейности на партиите (особено в години на избори) и многобройните начини да се заобикалят правилата и за имидж да се плаща под масата, сумата поне ще се удвои. За скромните мащаби на България (откъм медии, рекламен пазар, специализирани агенции, компетентни специалисти) това са много пари.
Вторият основен проблем засяга наложилото се у нас порочно разбиране и практическо осъществяване на пиара – като "лъскане на имидж" на всяка цена, включително и с неприемливи и неадекватни средства. Както ще стане дума и по-нататък, най-впечатляващите пиар провали в българската политика са дело на псевдокорифеи, които в желанието си да изпишат вежди са извадили око. А защо такива пиар "баш майстори" се допускат до ключовите позиции в институционалните комуникации, става ясно, като се направи диагноза на токсичното ниво на политически патронаж и други форми на личен протекционизъм, вихрещи се в звената за връзки с обществеността в българската администрация. От една страна, отразява се шизофреничната уредба на статута на ръководителя на това звено – едновременно член на политическия кабинет и държавен служител (явно вътрешно противоречие в Закона за държавния служител). От друга страна, тегне порочната инерция пиарите да се грижат изключително за "светлия образ" на началника, а не за репутацията на институцията. Неведнъж и без това разклатеното доверие към редица ключови министерства и правителствата като цяло е получавало болезнени удари в резултат на опитите да се прави нескопосана реклама на "силния на деня".
Изобилстват примерите на политически патронаж, стигащ до груби закононарушения
Като назначаването през пролетта на 2015-а на директор на дирекция "Връзки с обществеността" на Министерството на здравеопазването – без конкурс, в нарушение на изискванията за стаж и ранг и очевидно под влияние на явната политическа ангажираност на въпросния специалист. Циничното е, че в същото време депутати от политическата сила, контролираща министерството, шумно рекламираха внесения от тях законопроект за ограничаване на партийните назначения в държавната администрация. Ето още една илюстрация на това, как назначаването на пиар се превръща в антипиар. Не е трудно да се разпознае общата тенденция – партийните пиари да следват патроните си в държавните институции. За съжаление те отиват там с общия си багаж – добре познатия манталитет, смесица от невежество и чувство за недосегаемост. Така, в нарушение на аксиоматични правила и често на законови изисквания, начело на важни административни звена застават хора с нулев управленски опити недоказани (да не кажем несъществуващи) качества.
Невежеството на политиците е огромен проблем за нашата държава, въпреки че при някои от тях наивното невежество (по термините на културната антропология), гарнирано с природен инстинкт, дава известни резултати. Все пак дори да сме привърженици на призива "обратно към природата", разбираме, че едно е да говориш с прости думи като съзнателно избран комуникационен трик, а друго е – защото само така можеш.
Нещата се усложняват от липсата на правила кой за какво има право да говори от името на властта. Тъй като неотдавна обсъждахме пакостите на съветническата преторианска гвардия на управниците, трябва да признаем, че дори опитен пиар не е в състояние да се справи с изцепките на "съветниците", тъй като те се отчитат единствено на министъра. Един от типичните примери е Министерството на икономиката. Проблемите имат още по-дълбок корен смесването на политика и пиар на ролите на политици и комуникационни експерти, на лични и служебни отношения, наблюдаващо се във всички партии -традиция, положена от БСП и ДПС и успешно продължена от ГЕРБ и Реформаторския блок.
Най-типичната ситуация, в която лъсват недъзите на очертаната негласна и противозаконна практика на институционалните комуникации у нас, е фрапиращата безпомощност и неадекватност на реакциите при криза. Дълбоко се съмнявам, че ръководителката на пресслужбата на правителството е чела цитираните от нея "учебници на КГБ" (по-вероятно е да е имала пропуски при четенето на учебници въобще), но поведението й във връзка със случилото се по време на срещата на Бойко Борисов с български емигранти в Лондон е наистина христоматийно. Такава неподражаема смесица от конспиративна параноя ("сценарий"), окопна психология, махленско клюкарство (кой защо е чакал пред кабинета на Борисов) и противопоказна агресивност ("Чакам ви в Израел", включвания в ефир с нападки срещу медиите) наистина трябва да намери място в учебниците по политическа комуникация – в раздела "Никога не правете така".
Същото важи за почти всички останали членове на правителството през последните няколко месеца. Пиарите на властта не са си изработили заплатите, щом очевидно не са успели да научат своите босове на най-важното – кога да говорят и кога да мълчат. Защото една голяма част от политическите кризи през последните години са по-скоро продукт на непремерени приказки, отколкото на погрешни действия. Или най-малкото – непремерените приказки създават една враждебна обществена среда, която подготвя унищожителна реакция при последващи неблагополучни политически действия. Ако министър Танев си беше спестил разсъжденията на глас за Ломоносов, Кюри, Асен Златаров, а по-късно – възторга относно стратегическия гений Давутоглу, най-вероятно нямаше да му се налага да се обяснява, че не е Киряк Стефчов.
Стр. 14
