Генералният директор на БНР получи подкрепа за реформите в радиото от СБЖ

 БНР  | 30.06.2016

Генералният директор на Българското национално радио Александър Велев получи подкрепа за реформите в радиото от Съюза на българските журналисти. Двете страни се съгласиха, че промяната е неотложна, за да се възстанови авторитетът на институцията. Председателят на Съюза Снежана Тодорова посочи.
Снежана Тодорова: В разговора се запознах с намеренията, с желанието за промяна – реформа в БНР. Лично аз съм убедена, ще допринесе за още по-висок авторитет на БНР и за нормализиране на отношенията между журналисти и работодатели, което за нас е много важно.
Водещ: Реформата ще се провежда в диалог и с подкрепата на журналистите в радиото, увери генералният директор Александър Велев.
Александър Велев: Без синдикати никой нищо не може да направи. Синдикатите са представителите на хората, които работят в радиото. И започваме да работим с пълни обороти, най-вече правилници, които трябва да актуализираме, това е и по мениджърския договор, това иска от нас СЕМ, мисля, че и хората вътре в радиото го искат, а и то е нужно, за да имаме правила, по които да се ръководим.

Форум Медикус навърши 70

в. Форум Медикус | 10.02.2016

На тържественото честване присъстваха официални представители на институциите, свързани с медицината и здравеопазването, на висшите училища по медицина, на професионални, съсловни и синдикални организации, видни лекари от различни научни медицински дружества, ръководители на лечебни заведения от цялата страна, ветерани от Министерството на здравеопазването и Профсъюза на здравните работници, журналисти от вестника от различни поколения, партньори от фармацевтичния бизнес и от компании за медицинска техника и апаратура, здравни репортери. В обстановка на непринуденост и добронамереност си стиснаха ръце учители и ученици в медицинското майсторство, преподаватели прегърнаха свои студенти, приятели си спомниха славни времена, колеги споделиха съкровени преживявания. Така 70-годишният юбилей на професионалния медицински вестник стана своеобразен мост между минало и настояще, между днешния ден и бъдещето както на изданието, така и на българската традиция в медицината и здравеопазването.

Професионално признание

Специален гост на празника бе председателят на Съюза на българските журналисти Снежана Тодорова, която лично приветства екипа на "Форум Медикус", като обобщи: "Професионалният опит, компетентността и постоянството, високите цели на журналистите, както и подкрепата на техните сътрудници и читатели са гаранция за значимата роля на вестника в българската журналистика и в българското здравеопазване. Ние се гордеем с вашето дело".
Г-жа Тодорова връчи на екипа на "Форум Медикус" специален плакет на Съюза на журналистите, присъден за "70-годишнината и за принос в обновителните процеси в българското здравеопазване".

Стр. 10,11

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 3.03.2012 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 3.03.2012

Водещ: Днес е националният ни празник и както обикновено в дните около него отново се заговори за българския национален идеал. Имали го? Няма ли го? За нас обаче 3-ти март е повод да поговорим за националната отговорност на българската журналистика. Осъзнават ли отделните медии и самите журналисти тази отговорност или не? Има ли консенсус в колегията около националните ценности? Как 3-ти март обедини днешната преса? Повечето колеги от печатните медии, освен да честитят празника, са се сетили да покажат и как се чисти снегът по пътя към връх Шипка. Инак празникът във вестникарските заглавия е ето такъв – „Труд” дава дума в цитат на Стефан Стамболов за редакционен коментар. „Време е да станем свободни хора ний!” „Честит празник, българи!” пожелава „Дума”. „Войници обсипаха с цветя и венци докторския паметник в София”, показва и пише „Монитор”. „Машините на пътно поддържане се бореха с двуметровите преспи” показва „Новинар”. Същите машини, но вече стигнали върха, ни показва „Сега”. „Мила Родино от Бостън до Кабул” описва в хроника „Стандарт”. Желю Желев – президент от 1990 до 1997 година казва в голямото интервю пред изданието „Няма даром свобода!”. Какво още в „Клубът на журналистите” до 13 и 30? Медийни новини или новини от медийния свят. И още – обич за отишъл си приятел и колега. Честит 3-ти март и добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме звукорежисъорите Илия Тенев и редактора Ирен Филева, Цвети Бахариева, която избира музиката и аз Цвета Николова. Днес България отбелязва 134-та година от своето освобождение и понеже свобода означава преди всичко отговорност, за националната отговорност на българската журналистика подхващаме разговор в „Клубът на журналистите”. Гости са доцент д-р Здравка Константинова – преподавател във факултета по „Журналистика и масова комуникация” на Софийския университет „Климент Охридски” и госпожа Снежана Тодорова – главен секретар на Съюза на българските журналисти. Добър ден!
Здравка Константинова: Добър ден. Честит национален празник!
Снежана Тодорова:Добър ден. Честито и от мен. Много се радвам, че в този ден точно говорим по такава важна там с Вашата уважавана аудитория.
Водещ: Благодаря ви. Госпожо, Константинова, отговорността и приносът на българската журналистика в борбата ни за независимост? Вие преподавате всъщност история на българската журналистика във факултета.
Здравка Константинова:Да, това е основният ни курс. Изключително забележителна е ролята на българската журналистика при възстановяване на българската държавност още преди Освобождението. През българското Възраждане, при липсата на трите национални власти, четвъртата власт – българската журналистика, се стреми да ги компенсира, да изпълнява и техните функции. Т.е. натоварва се със свръх функции. Това е един от малкото случаи, когато излизането на журналистиката от обичайната ниша е конструктивен, а не дестркутивен процес. Фактическо възрожденският ни печат се стреми към комуникативно изграждане на легитимна власт. Така българската възрожденска журналистика, превърнала се в поле за синхронно действие и на останалите ни национални институции, изгражда държавност още преди възстановяване на третата българска държава. За това така говоря за тази изпълнена национална функция като за държавност преди държавата. Всъщност по време на Възраждането политическите ни водачи, които са публицисти, журналисти или може би по-точно публицистите водачи…
Снежана Тодорова:По-голямата част от тях са публицисти, да.
Здравка Константинова:Точно така. Съзнателно стимулират ролята на журналистиката в модернационния процес като създател на нова публичност, като участник в институционализирането в политическата публичност. Т.е. възстановяването на българската държавност.
Водещ: Да си припомним няколко имена като почнем разбира се от патрона на нашата програма „Христо Ботев”, минем през Захари Стоянов и Раковски, и т.н.
Здравка Константинова:Да. Известно е, че Христо Ботев акцентира в онази прочута негова крилата фраза за ролята на журналистиката като парламент, когато е много интересна неговата тактика, защото той има цяла комуникационна стратегия преди революцията да се случи, акцентът в неговата публицистика, журналистика е върху революцията. Но когато революцията, Априлското въстание се случва, акцентът е върху ролята на журналистика. Между впрочем всички негови програмни статии са посветени на ролята на журналистиката и така буквално дни преди да се възкачи на „Радецки”, Ботев създава последния си вестник с названието „Програма – нова България”. И в програмната му статия изрича крилатата фраза „Журналистиката е едно от първите средства за революцията.” Българската журналистика в тези над 10 периодични издания, които излизат по време на Възраждането, в скоби до 9-ти септември 44-та година 1944 година, има над 10 000 периодични издания, български.
Водещ:Толкова много?
Здравка Константинова:Да и това е един белег на модерност, на кипеж, на ценности, модернизация и т.н. Но в тези издания – над 107 периодични издания до Освобождението дори те очертават и етническите граници, говори се за бъдещия държавен модел, включително по повод на първия голям въпрос, политически въпрос – създаването на самостоятелна българска църква. Но интересно е, че в марките на българската преса, в названията се изнася националната програма. Интересно е, че в тези издания, в това огромно количество издания от 10 000, най-често срещаните думи са „български” и „нов”. И това започва още преди Кримската война с, да кажем, първия български вестник „Български орел”. След това, това дори така стряска Васил Априлов, че той прави бележка на Богоров, създателя на първия вестник, той се връща към „Български известник”, втория брой, но отново към „Български орел” – това е заявка за държавност. След това вестник „България” на Драган Цанков. Непосредствено след Кримската война и „Нова България” на Ботев. Това продължава. След Берлинския конгрес се появява „Целокупна България” с названия „Програма” и т.н. Много интересно е, че Вие споменахте Захари Стоянов. Глава пета „Априлското въстание” – 1876 година апостолите в Гюргево и техните дейности, Захари Стоянов започва с обръщение към бъдещия историк на българската преса, който да обърне внимание на нашите вестници и ролята на нашите вестници, възрожденски вестници. Възкликва „Херойски е подвигът на тия вестници”. И неслучайно прави сравнение с френската революция от 1789 година. Всъщност Априлското въстание е една успешна медийна революция. И това е една съзнателно постигната цел, защото в мастилниците се налива кръв, така да се каже. Образно казано и наистина българският въпрос, благодарение на Априлското въстание, е изкаран на масата на Великите сили. Над 5000 публикации са предизвикани в световния печат чак до Нова Зеландия, посветени на това събитие. И тази комуникационна стратегия на Христо Ботев влиза замисалът да бъде превзет параход на Велика сила – на Австроунгария, за да попадне в новините на първите страници и от там каузата на въстаниците. По време на Руско-турската война се ражда първият ни всекидневник. Всекидневник „Новинар”. Българските журналисти заминават в опълчението в помощ на руската армия. Павел Бобеков – първият редактор на всекидневник „Новинар”, който е и журналист още от времената на Възраждането, след като стартира вестникът, заминава в помощ на руските войски като преводач. Разболява се. Той вече е болен и умира. Българските вестници в Цариград са принудени да спрат по време на войната. Те изпълняват забележителна роля като например вестник, каквото могат да кажем в тези условия, вестник „Сутрина”, вестник „Напредък” поместват прокламацията на царят Александър Втори за обявяването на война срещу Турция и разбира се са спрени. Редакторите в затворите. В Букурещ вестник „България” дава по време на войната информация, не само за развитието на военните действия за международния отглас. На страниците на всекиѝдневник „Новинар” и на френски, и на руски се дава информация, за да се излезе от тази…
Водещ:Няма да коментираме тук…
Здравка Константинова:И още един много интересен факт във връзка с възстановяването на българската държавност. Искам да подчертая, че тези действия, които извършва съвременното руско управление, примерно Княз Владимир не случайно е дал първите негови грижи да поиска чрез Марин Дринов, Христо Герданов да достави 11 печатни машини за окръжните градове, тъй като в българските земи неслучайно няма български печатници преди Освобождението. Всъщност има печатници с български букви, в Русе, в Одрин, в Солун. Така че грижите веднага да бъдат създадени печатници. Герданов прехвърля печатниците.
Водещ:И няма нужда да коментираме отговорността, с която те са подходили в тази своя дейност. Искам само да напомня ролята на публицистите, когато членове на първото велико народно събрание, когато изработват Търновската конституция по указание на Великите сили, тя е трябвало да бъде органически устав. Както е и в Санстефанския договор и в Берлинския договор, но под влияние на всички журналисти, членове на това събрание, бива наречена конституция, което по някакъв начин вече поставя на друга правна основа самия основен закон на новосъздаденото княжество.
Здравка Константинова:Да. След Освобождението българските журналисти, публицисти възрожденци стават строители на съвременна България. Знаково е, че първият български министър-председател Тодор Бурмов е бил журналист още опт време на Възраждането и след Освобождението успоредява своята държавническа дейност с журналистиката.
Водещ:Аз предлагам сега да послушаме една песен и след това да се върнем в днешната реалност. Свобода ще рече отговорност и националната отговорност на днешните български медии и журналисти продължава разговорът в „Клубът на журналистите”. Ще припомня – гости са доцент д-р Здравка Константинова от Софийския университет и Снежана Тодорова – главен секретар на Съюза на българските журналисти. Но преди да ги включим отново в разговора за отговорността на обществените медии започваме диалог с колегата Бойко Василев от БНТ. Добър ден!
Бойко Василев:Добър ден и честит празник!
Водещ:Честит празник и благодаря за Вашата реакция да се включите днес в предаването. И така, колега Василев, обществените медии много от колегите наричаха държавни медии. Вкарвайки ни по този начин в едни граници и намеквайки, че ние не сме достатъчно свободни, но последните изследвания показаха, че всъщност най-свободни в своя изказ, в подбора на тематика и т.н. са точно обществените медии. За този парадокс да поговорим.
Бойко Василев:Моето впечатление е такова, но не иде ние да се хвалим сами.
Водещ:Да. Но е празник.
Бойко Василев:Чувал съм да се казва това нещо, чувал съм го от много колеги и от хора, но не иде ние да се хвалим. Мен по-скоро ми се ще да коментирам това, което казахте за държавните медии. Мен пък, да Ви кажа, това…Показва обаче отношението към държавата напоследък. Някак си много бързо махалото отиде в другата посока и всичко, което е свързано с държавата, изглежда по презумпция лошо. Нека да не залитаме в крайности. Както беше научният комунизъм едно време, че държавата беше всичко, изведнъж се оказа, че държавата е най-лошото нещо на света. По отношение специално за българската държава, резките от това отношение още личат. Иначе мен ми се струва, че този, който крещи и вика „Свободен съм!” е винаги най под подозрение. Не мислите ли?
Водещ:Така е, да. Обикновено за истинските неща се говори дискретно или понякога дори се мълчи.
Бойко Василев:Според мен главно се мълчи. Отговорността и свободата се доказват в действия. Обикновено доста съм подозрителен, когато в нашата гилдия някой забие един байрак и каже „Тука е свободата!” Тук е свободата и никъде другаде! Ами малко това някак ми се струва подозрително.
Водещ:Ами не мислите ли, че свободата всъщност е свързана с определени правила и стандарти? Нашата журналистика все пак трябва да се подчинява. Иначе защо да съществува Етичният кодекс?
Бойко Василев:Да – правила, стандарти на Етичният кодекс, но преди всичко на някакъв тип достойнство, което, ако не е вътре в човек, някак си не може да бъде присадено.
Водещ:А за отговорността на конкретните журналисти, разбира се да споменаваме имена – осъзната ли е тази отговорност в гилдията и минава ли тя през театрални жестове като например късане на издания в ефир или гръмки фрази и заглавия без съдържателен анализ?
Бойко Василев:Вижте, разбира се, че не е хубаво да се късат вестници, но нека да погледнем картината като цяло. Оценката като цяла минава от самооценка в първо единствено число. Който е невинен, нека пръв да хвърли камък. От тази гледна точка мен ме притеснява липсата на здравословна критичност у нас. Притеснява ме това, че ние някак предпочитаме да започнем война с другия, вместо да видим себе си. Това ме притеснява и знаете ли? Замечтал съм си журналистически формат, в който ние ще анализираме собствените си грешки. Между другото има такива предавания, има такива форуми във Франция, доколкото знам. Мисля, че има и в Германия. Така, зажаднял съм за някаква самокритичност сред нас. Зажаднял съм за отношение, в което медиите ще погледнат собствената си работа, до голяма степен критично и няма да вирят носовете си нагоре. Разберете – ние не сме някакъв Холивуд, който излъчва послания за свободно време, за бурен нощен живот. Ние сме преди всичко хора, които работят с нещо много важно – свободата на словото. И това нещо не е присъщо само на нас, това не е наше право. Ние трябва да направим, така че хората, българите да реализират тази свобода на словото.
Водещ: А мислите ли, че…?
Бойко Василев:Ние сме само инструментът – това искам да кажа.
Водещ:А мислите ли, че ако бъде създаден един такъв формат, той няма да бъде комерсиализиран от търговските медии?
Бойко Василев:Зависи от отношението към собствения им труд. Честно да Ви кажа, това зависи от нас самите. Комерсиализиран или не – важно е съдържанието. Виждате ли колко формати има в България и колко малко съдържание? Знаете ли колко се търсят производители на съдържание? Просто редки са. Ние сме малък народ, тесен елит и ако ние не се разберем и усмихнем, и харесаме помежду си, няма кой да ни хареса.
Водещ:Добре. Така да завършим нашия разговор. Отговорност към собствената работа преди всичко, критични към собствената работа преди всичко и да правим така, щото да се харесваме.
Бойко Василев: Да. Аз съм за това, но искам да Ви кажа и друго. Някак говореното в първо лице, единствено число развращава не само нас, то развращава и очакванията на публиката. Като че ли научихме публиката, че това, което е обективна информация, две гледни точки, три гледни точки, спокойно поднасяне на информацията – някак научихме публиката, че това е демоде. Тя иска от нас крясък. Крясъкът е на мода.
Водещ:Шоу.
Бойко Василев:Иска от нас да правим шоу. Всъщност, да, и за шоу има място, но има един сегмент от нацията, който наричаме най-будният. Аз мразя думата елит, но става въпрос за най-будните, за най-интелигентните хора, които първо им отнехме света и второ им отнехме представата за истинска и сериозна журналистика. 17% се оказва от хората вярват на всичко, което се показва по медиите. Българинът е доста скептичен. Българинът не вярва и ако продължаваме да му се дуем, той никога няма да ни повярва за нищо.
Водещ:Всъщност ние сме си ги заслужили тези 17%, както се казва, с това, което току що казахме – с присъствието на атрактивни заглавия, отколкото на задълбочени анализи.
Бойко Василев: Дори това не е проблемът. Проблемът е ползата, в която излизаме понякога. Че ние имаме последната истина, че ние решаваме нещо, че ние движим нещата в Републиката, че тук в товаѝ студио, на тази колонка се решава съдбата на България. Тук е изключително. Няма такова нещо. Няма такова нещо и тази илюзия обаче е развращаваща за нас и развращаваща за публиката, за българския народ. Вие ме питате за национална отговорност. Ето, пак ще Ви кажа – българският народ няма кой да го хареса и да му се усмихне, ако не се усмихне сам на себе си. Английският, американския, руският народ може някой да го хареса навсякъде по планетата. Ние обаче имаме отговорност към тази публика и към тази публика трябва да бъдем малко, да кажем свободната дума по-патриоти. Да знаем, че създаваме среда и тази среда определя как ще живеят децата ни.
Водещ:И да не забравяме, че информация е всъщност основно човешко право и обществено благо, и ролята на журналистиката е да обслужват информационно обществото, по възможност, правейки го с чест.
Бойко Василев: Да и извинявайте за чисто българската дума – това не е ексклузивно право на журналистическата гилдия. Това право на всеки един човек. Ние това забравяме. Някак си напоследък много от нас искат да се…Да излязат на екрана, на вестника – да кажат нещо в първо лице, единствено число „…” Извинявайте за руския израз. „Ей сега ще дойде началникът и на всички ще каже кой къде е и ще му даде някакво място в живота или път в живота!” Това не е нашата работа. Покрай това ние пропускаме най-важното и най-важното е – пропускаме духа на народа, живота на народа, душата на народа. Не го чуваме, не можем да го чуем. Вижте, извинявайте за тази малко патетична реч, но аз не съм от тези, които критикуват хората по отделно. Смятам, че за всеки тип журналистика в България има място, включително и за най-острата, включително и за най-персоналната. Апелирам обаче към това по-често да поглеждаме към себе си и да знаем, че отговорността е наша. Няма някой фиктивен редактор, който да ни заповядва или фиктивен началник, или директор.
Водещ:Слава Богу!
Бойко Василев: Всичко в края на краищата стига до нас и опира до нас.
Водещ: До конкретния човек на конкретното място.
Бойко Василев: Точно така!
Водещ:Благодаря Ви за това включване, Господин Василев. Благодаря.
Бойко Василев: Благодаря и аз. Поздравявам гостите Ви в студиото.
Здравка Константинова:Благодаря!
Снежана Тодорова:Благодаря, и на Вас честит празник!
Водещ: Дами, като че ли всичко беше казано. Като че ли всичко беше казано от господин Василев, но има и някои неща, които трябва да доизясним за това дали ние журналистите осъзнаваме собствената си отговорност. Дали всички журналисти осъзнават своята отговорност. Госпожо Тодорова, да Ви включим и Вас в разговора.
Снежана Тодорова:Разбира се. Първо аз бих искала да кажа, че се подписвам под това, което току що чухме, под думите на Бойко Василев и не случайно това е едно от най-сериозните предавания по нашата телевизия. Безспорно той е човек, който показва, че първо спазва професионални стандарти, етични норми и второ – има тъй необходимото за журналиста чувство за отговорност. Преди няколко години, 5 или 6, ние с Факултета по журналистика, с доцент Константинова, правихме една кръгла маса на тема „Отговорност и професионализъм в журналистиката.” Периодично отново и отново подемахме разговора по тази тема, защото той е винаги актуален и тук трябва да се съгласим с това, което и Бойко каза, и доцент Константинова – професионализмът и отговорността са абсолютно свързани, но истинският журналист трябва да притежава и една изключителна обща култура, ако иска да изпълнява работата си така, както трябва да я изпълнява – професионално, отговорно. Ако иска да печели читатели, зрители, слушатели. Аз лично застъпвам тезата, че журналистиката има и една друга много важна функция – тя е възпитателна. И за това някак си страдам в буквалния смисъл на думата от твърде ниското ниво на голяма част от нашата журналистическа и тъй наречена журналистическа продукция, защото лично аз не смятам, че шоуто е някаква изява на журналистика в различните електронни медии. Разбира се има разлика между шоу и шоу. Не искам всичко да обобщавам, но предполагам, че и Вие и аудиторията разбира какво имам в предвид. На мен ми се струва, че големият журналист – той е голям във всяко едно отношение. Той е голям човек, той е голям ерудик, той е безспорно представител на интелектуалния елит на нашата страна и разбира се той е един много отговорен човек към своята работа и към хората, с които работи, и към хората, заради които извършва този тежък и прекрасен труд.
Здравка Константинова: Ако отидем към панорамните погледи, на мен ми се струва, че днес се забелязва нещо много тревожно. В нашата журналистика, нашата журналистика по традиция е била в авангардна модернизация. За сега ми се струва, че има много лоши тенденции българската журналистика в не малка част да маргинализира.
Водещ:Тя се раздели с, напоследък поне е моето впечатление и на много колеги, че отдавна, доброволно или не, се раздели със своите правила, стойности, ценности, като че ли на преден план излезе това рейтингът да е висок. Важно е какъв е рейтингът, важно е какъв е тиражът и не на последно място – дали това, което се пише е в унисон с интересите на собствениците.
Здравка Константинова: Да, нека отново се върнем и на този въпрос за ролята на обществените медии. Неслучайно по света колежката Снежана Тодорова участва в доста контакти чрез Съюза на журналистите с подобни международни организации. Неслучайно международните форуми се отбелязва, че островите за качествена журналистика по света се очертават да бъдат обществените медии.
Снежана Тодорова: Ако трябва да покажем стандарт в обективната журналистика.
Водещ:И веднага тук ще кажа BBC.
Здравка Константинова: Което не означава, че и там няма проблеми, но винаги ще има борба за свобода на словото, защото човек, не знам дали за добро или лошо, в основата си, като че ли не се променя през вековете. Има някои човешки основи, които не се променят, така че винаги ще има такава борба. Много са важни тук въпросите, свързани с трудовите правоотношения на журналистите, защото една от причините българските журналисти да са по-свободни в обществените медии или в държавните медии, които вървят по посока на обществени медии и то много активно, е че те са на постоянни трудови договори. У нас журналисти на професионални трудови договори има само в БНР, БНТ и БТА.
Водещ: Това са обществените медии. /…/
Здравка Константинова: Така че не рядко извън тях журналистите са държани на едни /…/ своеобразни, на зависимости с договори по най-различен начин, краткосрочни и тъй нататък. Това очертаване на доминацията на корпоративните интереси, които се сливат с политическите, или политическите през корпоративните и обратно, непрозрачността, която продължава да я има в редица български медии. Всичко това е свързано с проблемите на журналистите, които всъщност са едни наемни работници така да се каже. Разбира се аз тук не искам да оправдавам колегията, защото нашата професия е въпрос на избор. Можеш да избереш да получаваш много пари, а можеш да избереш цената на това, което не може да се измери с пари. На мисията, на по-голямата свобода. И тези избори се правят във всички времена. Нашата професия, тук много добре го каза и колегата Бойко Василев, и колежката Снежана Тодорова, и Вие се спряхте на този въпрос – журналистиката е въпрос и на индивидуална позиция, на индивидуален избор.
Снежана Тодорова: Бих казала винаги.
Водещ:Тъй като Вие много подходящо поведохте разговора към защитеността на журналистиката и дали един закон за защитата на журналистите би могъл да опази професията от комерсиализация, ще продължим след една песен. И така стигнахме до идеята за създаване на нов закон за закрила на журналистите. Нека да започнем от въпроса нужен ли е такъв закон и тази закрила на журналистите, която се осигурява от до сега съществуващите и разпръснати в българското законодателство текстове, не е ли достатъчно?
Снежана Тодорова:За съжаление практиката наложи и реалната ситуация в страната наложи идеята и работата по един такъв закон. Аз веднага казвам и знам, че ще предизвика смут и вълнение и сред колегията, и не само сред колегията, но идеята е следната – Вие знаете колко отдавна са приети журналистическите правила – 1994 година има утвърдени журналистически правила за работа от Съюза на българските журналисти. Те влязоха за основа в Етичния кодекс. Почти всички по-големи, наши медии се включиха в изработването. Включиха се представители на Съюза на българските журналисти. Включиха се представители на BBC, на Немския съюз на журналисти, на Факултета по журналистика, медийни експерти. Правилата, които бяха направени, създадени, които би трябвало да работят за съжаление се показа, че не е достатъчно. Принципите, това което е записано в тях, е много добро, но то просто не се спазва. Извинете ме, но аз имам едно елементарно обяснение защо не се спазва.
Водещ:И какво е то?
Снежана Тодорова:Невъзпитаният човек някак трудно ще го направи възпитан, ако му липсват първите 7 години. Когато ние говорим за това, че не бива да се сее расова омраза, дискриминация по пол това е записано в закона, но какво от това като има нарушения. Прекрасно знаем, че това са етични норми, норми, които са продукт на етичния човек, т.е. той или ги спазва, или не ги спазва. Тези, които не ги спазват… Законът, който ние искаме да направим, пак казвам – това може да бъде и някакъв нормативен акт към действащ съществуващ сега закон, идеята е – ние искаме да защитим чрез този свой нормативен акт журналистите свободно да упражняват професията. Да не са длъжни да търпят дори без да имат особено желание, но по ред други причини, за които ние знаем, понасят икономически натиск, корпоративен натиск, натиск, както казваме доцент Константинова, на политически партии чрез икономически други притеснения, които те изпитват и най-важното – искаме да защитим чрез този наш закон или нормативен акт правото на информация, което има цялото ни общество. Нашето общество има правото да получава една достоверна и точна информация. Ние искаме да създадем такива възможности, законови, които не бива да бъдат нарушавани, както с лека ръка се нарушават етичните норми. И по този начин колегата свободно да изпълнява своите задължения.
Водещ:Така е, Госпожо Тодорова, обаче, когато се появи едно нещо, то автоматически предизвиква, извиква на живот проявата на своята опозиция. Нещо, което стои срещу неговия интерес. Вие казвате да защитим журналистите и ще бъдем ние самите по-свободни в упражняването на своята професия, но как тогава читателите и слушателите ще бъдат защитени те пък от нас? С какво? Ще може ли, както виждате етичните кодекси, които бяха написани, взаимствани от европейските стандарти, някак си в нашата гилдия, като че ли просто не се спазват.
Снежана Тодорова: Да…
Водещ:Знаете ли? В едно свое изследване, което беше направила една наша социологическа агенция във връзка с един проект на Социалното министерство, се оказа, че 38% от хората, запитани защо, на какво се дължи негативното тяхно отношение към осиновяването на деца с увреждания, беше, че за това вина имат медиите. И как тогава обществото, ако един журналист се чувства добре защитен работейки, как некомпетентно ще бъде защитен пък читателя, зрителя, слушателя и т.н?
Снежана Тодорова:Значи, аз не смятам първо, че ние с този свой закон ще стимулираме некомпетентността на…
Водещ:Но ще бъдат защитени и хора, които са драстично некомпетентни, каквито примери имаме, когато се пише на етническа тематика. Срещат се публикации, в които липсват елементарни познания що е това етнос, що е това нация. Бъркат се етнически произход с религиозна ориентация и т.н.
Снежана Тодорова:Ние говорим за закон за професионалния журналист. Не е възможно тази професионална некомпетентност да се защитава със законова норма.
Водещ:А липсата на съвест тогава?
Снежана Тодорова: Казах, че в голяма степен на спазването на тези етични и професионални норми е въпрос на възпитание. Вие съвсем правилно казахте в началото, че журналистиката – това е въпрос и на морал.
Водещ:Значи от една страна има законова форма, от другата страна имаме неща, които нямат…
Здравка Константинова:Саморегулация.
Снежана Тодорова:Знаете ли – в законовата форма ние бихме искали да се включат тези неща, които защитават, отново казвам, правото, възможността журналистът свободно да си изпълнява професията. Какво имам в предвид? Да започнем този разговор. И аз потвърждавам това, което Вие казвате и каза господин Бойко Василев – да, като че ли най-много и най-свободни са медиите обществени у нас. Това е БНР, БНТ, БТА. Само при вас, уважаеми колеги има подписани колективни трудови договори. В колективните трудови договори ясно са разписани правата и задълженията, както на журналистите, така и на работодателите. И Вие по-добре от мен знаете, защото работите в такава медия, че доста сложно нарушаването от страна на работодателя на някакъв принцип, на някакво основно положение на някой договор, сложно е, ако то бъде нарушено. Вие естествено ще реагирате. Журналистическото дружество ще реагира и разбира се е необходимо чрез договореност, чрез разговори, чрез преговори да се постигне това, което искате Вие. Вие защитавате своите права и съответно другата страна.
Водещ:Но защитено всъщност означава и по-голяма отговорност.
Снежана Тодорова:Тази защитеност означава и по-голяма отговорност. И ненормална е ситуацията в другите медии. Ненормална е ситуацията, когато колегите, извинявайте, няма от други медии, но аз имам достоверна информация, че от доста влиятелни наши печатни издания всичките колеги са осигурени на минимална работна заплата. Те не получават минимална, те получават нещо отгоре, но осигуровката на минимална работна заплата е в абсолютно нарушение на нашето трудово законодателство.
Водещ: И смятате ли, че това ги прави по-малко отговорни? И понеже за националната отговорност говорим днес?
Снежана Тодорова:В случая не мога да кажа, че ги прави по-малко отговорни, но мога да кажа, че ги прави много по-малко защитими при изпълнение на техните трудови задължения.
Водещ: Т.е. по-малко свободни в това, което говорят и това, което пишат.
Снежана Тодорова:Не, аз така не бих искала да кажа. Те може би са много свободни в действията си и в това, което говорят, но когато утре този журналист, не дай си Боже, се разболее или излезе отпуск, а все пак времето върви и стига една пенсионна възраст, той е не защитим. Той получава обезщетение и пенсия все едно е бил на минимална работна заплата. Това не е правилно.
Водещ:И понеже ми се ще все пак да завършим в темата за разговора за нашата отговорност, отговорността и на медиите, и лично в качеството на журналисти, все пак ми се струва, че когато, ако този закон, по който Вие работите, стане факт, може би тази защитеност ще ни задължава. И ще ни направи още по-отговорни.
Снежана Тодорова:По-свободни.
Водещ:Предлагам тук да сложим край на нашия разговор. Разбира се винаги сте добре дошли за дискусия по темата за този евентуален бъдещ закон за закрила на журналистите. Благодаря Ви днес за това участие. Преди два дни от нас си отиде един незабравим колега и приятел – програмният директоре на БНР, Стефан Радованов. Поклонението пред неговите останки ще се извърши утре в църквата „Света София” от 14 часа. А сега, сега ми се ще да ви припомня неговия глас, който лично за мен ще бъде незабравим.
Стефан Радованов:Първото ми докосване с радиото беше още през студентските ми години. Даже преди да започна да следвам имах един приятел, близък приятел, чийто братовчед работеше в радиото. Един от първите известни водещи беше Кристин Христов. Едно известно име в радиото. Виждали сме от вътре редакциите. Стана ми любопитно, интересно. Просто така. Беше от прима виста. Като първо влюбване. Тогава младежка редакция беше много активна. Събираше много млади хора от всякъде. И аз за радост бях един от първите млади хора тогава, студенти, които започнахме да сътрудничим в тази редакция. Става въпрос за 70-те години. Въпреки че работехме в едни доста мрачни години, мрачни като диктатура, като общество, което не разрешаваше свобода на мисълта и на словото, успявахме някак си да се промъкнем, може би и поради факта, че предаването беше за младежка аудитория и като че ли малко по-снизходително се гледаше на това. „Те младите, нали ги знаете! Те понякога казват неща, които може би не трябва да се кажат. Но те нали са още незрели.” Вече стана доста тегаво – в края на 80-те години се видя, че ситуацията не е добра. Държавата обедня. Строят се разклати стабилно. В един момент просто реших и аз да опитам късмета си и излязох извън страната. Около 6 години в Канада живях, след което от там фактически направих връзката с радио „Свободна Европа”. Имах удоволствието да стана част от екипа на радио „Свободна Европа”, българската редакция, която работеше от Прага. И предаваше фактически в целите 90-те години, на прехода за България радио „Свободна Европа” излъчваше от Прага. След падането на комунизма като жест на признателност към всичко извършено от радио „Свободна Европа” в годините на студената война /…/ покани радиото да дойде и да работи в Прага. Това беше една символична сграда. Това беше сградата на стария чехословашки парламент в Прага, където марионетното правителство на Словакия под диктата на Москва взимаше своите решения в много отношения и срещу интересите на собствения си народ. В края на краищата приюти една свободомислеща радио станция, която направи действително много за падането на Желязната завеса и за падането на комунизма в Европа. След разделянето на Чехия и Словакия тази сграда остана на практика празна и това беше също шанс за радио „Свободна Европа” да получи една доста голям, доста грозна, но и доста централно разположена сграда. Символична беше цената от една крона. Тогава си спомням, че вървяха безкрайни ремонти и трансформации, за да може да се пригоди тази сграда за условията на едно радио, за изграждането на студия, редакции и т.н. Но в края на краищата това също беше цената върху тази една крона, която радиото трябваше да плати, за да изгради собствения си дом. Особено тягостно стана след събитията 2001 година и взривяването на небостъргачите в Ню Йорк, когато поради съображенията за сигурност властите в Чехия обградиха сградата и то доста солидно с бетонови блокове, с военни машини на четирите ъгъла, с цел да не би да има нападение срещу американски обект, какъвто беше радио „Свободна Европа” в случая. Това остана дълги години. Ограденията останаха до миналата година, когато с помощта на американското правителство радиото „Свободна Европа” изгради една нова сграда, пак в Прага. Българската редакция беше сравнително малка. Там бяхме не повече от 10 човека. Сравнително равнопоставени, защото имахме серия от предавания, но там нямаше разделението на репортери, водещи и новинари, и т.н. Всички, такъв беше и подборът, опитни журналисти правехме абсолютно всичко. Разполагахме с всички големи световни агенции. Разполагахме с всички възможни източници от България като информация. Да не забравяме, че в тези години ние имахме едно много мощно бюро в София. Фактически в Прага работехме 10 човека, но тук в бюрото в София на радио „Свободна Европа” работеха поне 20 други български, активни, добри журналисти. Така че работата беше изключително интензивна, но беше интересна особено в годините, когато в България вреше и кипеше, в годините на прехода. Падане на едно правителство, идване на друго, всичките тези…Тогава рефлектираха много по-ярко и силно пред нас, защото поглед от страни е винаги много по-точен, като че ли от погледа от вътре и това ни създаваше хъса и интереса да работим и да се чувстваме полезни. Самотен там едва ли си се чувствал, защото работиш в екип от много добри колеги, така че винаги имаш с кого да комуникираш. В интерес на истината предаванията на „Свободна Европа” в сравнение с да кажем „Хоризонт” бяха по-неконтактни, с по-малко участия на широката публика. Там бяха малко, да го кажем и ако щете по-аналитични, по-коментарни. И малко по-затворени в чисто жанрово, в този смисъл и по-стерилни, въпреки че звънели сме по цял свят, така че като цяло програмата на радио „Свободна Европа” имаше тази пълнота. Бих казал, че са едни от най-ползотворните ми и хубави години в професионален план. Но пък богатството там беше, че срещаш колеги от други страни, които са някои екзотични като Афганистан, Иран в последните години – хора, които са с друга култура, с различни включително и виждания за степента на демокрацията, така че това наистина беше просто интересен опит, а и имам много приятели до сега сред тях, така че това е също част от богатството ми. Романтичното е, че научих чешки език, намерих много чешки приятели, останах свързан с Чехия. Това, че Прага остана завинаги в сърцето ми едва ли не като втори роден град. 8 години изкарах в Прага. Това не беше съвсем нова територия за мен. Това беше просто едно развитие. Фактически до затварянето на европейските секции на радио „Свободна Европа”, тъй като вече се предположи, че демокрацията е победила навсякъде в централна и източна Европа. И нашият девиз тогава беше „Работим, за да станем излишни.” И ние в един момент просто станахме излишни по преценка и на ръководството на радиото. Смисъл, че вече демократичният строй в държавите, за които предавахме, укрепна и вътрешните медии придобиха вече значението и мястото, което им се полага по принцип в една демократична държава.
Водещ:Чудех се какво да кажа за Стефан Радованов, но ето, към това, което той каза сам за себе си, няма повече какво да се добави., Един живот, изпълнен с много предизвикателства, изключително богат професионален опит, белязан с една изключително висока отговорност към професията. Ще повторя – поклонението пред неговите останки ще се състои утре в църквата „Света Неделя”. Ще повторя още веднъж – църквата „Света Неделя” от 14 часа. С това предаването „Клубът на журналистите” завърши днес. До нови срещи. До следващата събота. С вас се разделя екипът на предаването и аз Цвета Николова.         

Петко Хубчев: Медиите са загубили статуса си на четвърта власт у нас

БНР I Светослава КУЗМАНОВА I 27.02.2012

Не за първи път Фондация "Фридрих Еберт" и Съюзът на българските журналисти дискутират състоянието на репортерската професия у нас и не за първи път констатират наличието на сериозни проблеми и ако през април миналата година координаторът на проекта от фондацията Петко Хубчев твърдеше, че медиите са загубили статуса си на четвърта власт у нас, то днес беше още по-критичен, назовавайки няколко проблема. Според него натискът върху медиите е в три посоки: извиване на ръце чрез парите за реклама, изпращане на есемеси до главните редактори и директно включване в ефир и даване указания на водещите как да водят предаването и за какво да говорят. Такава намеса в медиите е непозната в цял свят, каза той.

Снежана Тодорова, която е главен секретар на Съюза на българските журналисти, започна директно с една провокация, започнала преди дни и разделила гилдията за пореден път:

В една електронна медия бе разкъсан един от нашите вестници. Нещо, което е недопустимо и което нарушава грубо етичните права и норми в журналистиката. Мисля си, че на днешната среща би следвало не само да си отговорим на въпроса защо златният телец победи в много случаи моралните устои на този кодекс, защо журналисти се подават на политически, икономически и корпоративен натиск, защо една агресивна посредственост се представя като донкихотсво?

Според журналиста Светослав Терзиев журналистиката се превръща все повече в пиар услуга, а деформацията и извращенията са сполетели гилдията.

Целия репортаж чуйте в звуковия файл.

Оригинална публикация

 

СБЖ си взе имотите във Варна и Банкя

в. Банкер | 29.10.2011

Съюзът на българските журналисти (СБЖ) влезе във владение на имотите си във Варна и Банкя. След едногодишна съдебна разправия с наемателя "Български имоти – корпорация" ЕООД съсловната организация успя да си върне собствеността. На 30 септември тази година тя е поела управлението на хотел "Журналист" край Варна, който до неотдавна се стопанисваше от компанията, чийто собственик е адвокат Данчо Джиков. "Взехме си имота. Решението на Районния съд в София беше от 24 април, но твърде дълго наемателят отказваше да освободи хотела. В момента СБЖ е собственик на всички свои имоти, за които има нотариален акт", съобщи пред "БАНКЕРЪ" временно изпълняващата длъжността председател на съюза Снежана Тодорова. Тя допълни, че организацията дори е успяла да закупи част от земята под почивната си база в Батак. "Имотите ни са много хубави, на много апетитни места и без преувеличение мога да кажа, че всеки ден отбиваме атаки от различни хора", каза още Тодорова. Сагата с наемателите започва през 2007-а, когато съсловната организация отдава под наем на "Български имоти – корпорация" ЕООД 47 декара край Варна. Там има три сгради и ботаническа градина. Договорът е за 10 години срещу наем от 250 000 евро на година. Тогава управител на фирмата наемател е Данчо Джиков, а неин собственик е "Южен кръст 2001" на Петьо Петьов Блъсков. Според договора за наем през първите три години парите трябвало да се плащат наведнъж – до 20 януари, а след това – на месечни вноски. В началото на 2010-а обаче плащанията спират. Освен хотела във Варна същата компания стопанисва и базата на съюза в Банкя. По времето, когато тя е владеела имота в града на Бойко Борисов, той е вандалски разбит и разграбен. Всички врати и прозорци в стаите са били демонтирани, телевизорите пък "изтърбушени", тъй като в тях имало нещо ценно за продаване. По-голямата част от полилеите също са били изнесени. Охрана на базата е нямало, въпреки първоначалните уверения на наемателя. В момента СБЖ е пуснал обява, че търси инвеститор за имота си в Банкя. Появили се няколко фирми, които покрай ремонта поискали да построят там и собствена сграда. Предложението било отхвърлено от управителния съвет и затова е взето решение за продажба на 4 дка земя в Банкя. Предвижда се с парите от сделката да се реновира базата. СБЖ има проблеми с още двама свои наематели. Синът на бизнесмена Борислав Дионисиев -Христо, стопанисва клубресторанта, намиращ се на партерния етаж в сградата на централната столична улица "Граф Игнатиев". Той е преустроен на кафе-бар с лятна градина, което е едно от най-посещаваните и същевременно най-скъпи заведения в района. Въпреки това дружеството на Дионисиев-младши -"Валедо" ООД, е натрупало дълг от близо 300 000 лева. Съсловната организация е спечелила съдебното дело и срещу него. Срокът за доброволното напускане на Дионисиев тече от 19 октомври. Ако до две седмици той не напусне, влиза съдия-изпълнител. "Г-н Христо Дионисиев е възпитан и спокоен човек. Не е агресивен, за разлика от другите ни наематели. При разговорите ни той винаги си "посипва главата с пепел" и признава, че наистина дължи пари. При последната ни среща Дионисиев ми каза: Така е в живота, най-коректните хора са винаги последни в редичката. Вие понеже сте коректни и възпитани, ние ще ви платим, обаче трябва да чакате", обясни Снежана Тодорова. След като организацията влезе във владение на имота, е решила да върне предишния му облик. "Ние сме старомодни и робуваме на традициите. Партерният етаж ще бъде преустроен на малко кафене и зала за пресконференции", обясни председателката на СБЖ. Там ще се организират изложби и презентации на нови книги на членовете на съюза. Заради проблемите с наемателите от организацията са решили да направят собствено търговско дружество, което да го стопанисва. Предвижда се управителят му да бъде на заплата към организацията. "В днешно време е най-трудно да намериш коректен наемател. Аз наивно продължавам да вярвам, че най-важното условие е човекът, който ще дойде да управлява собствеността ни да бъде честен", изтъква Тодорова. Третият неизряден наемател на СБЖ е Сия Дуфева, която е дъщеря на Константин Дуфев, дългогодишен директор на телевизионен център – Пловдив. Тя дължи над 20 000 лева. Дуфева наема култовия ресторант на втория етаж в сградата на ул. "Граф Игнатиев". При подписването на договора е обещала да модернизира помещението, като го "преработи" в две части – кафе и ресторант. После забравя за обещанията и замразява ремонта. В един момент от СБЖ пък забелязват, че дамата преустройва кръчмата в апартамент за живеене. "Ние още не можем да я принудим да напусне, тъй като няма решение на съда. Оказа се, че Сия Дуфева е направила частна жалба срещу съдията по делото, след което то е прехвърлено на друг съдийски състав", казва Тодорова.

Стр. 35