в. Всичко за семейството | 2010-02-25
Изминали са 13 години, откакто от "Хоризонт" угасиха червената лампичка на микрофона на предаването "Разговор с вас", което най-известната ни радиожурналистка Божана Димитрова водеше всеки петъчен следобед – в продължение на четвърт век пред 4 милиона слушатели… "Глас, който гали или звъни като тревожна камбана", "настъпателна и с наточен на брус език" – това са само щрихи от портрета й, с който някога я обрисува големият ни вестникар Петър Станчев. Но магията на нейния глас и силата на словото й не са отзвучали, щом и сега Божана Димитрова си остава емблематично име за професионалист в гилдията и хората не я забравят… Сценариите на всичките й предавания – стотици страници, изпълнени със събития, имена, случки, коментари, се пазят в библиотеката на Факултета по журналистика. А неин почитател – Еньо Марков от селцето Малка Верея, записвал всеки "Разговор с вас" – от първия през 1974 г. до последния през 1997-а, и пазел касетите в шкаф в скромната си къща…
В навечерието на 70-ия й рожден ден – на 22 февруари, гостувам в уютния й софийски дом за (не)юбилеен разговор с Божана Димитрова, която е и авторка на нашия вестник. Искам да си спестя баналния и нетактичен въпрос как се чувства една преливаща от жизненост и енергия жена като Божана… Тя и сега пътува, според думите й – по цялата тази наша земя българска, няма място, където не е била, и на което отновои отново се връща… Търся спасителен пояс в прозрението на великата Коко Шанел: "Никой не е млад след 40 години, но можеш да бъдеш неустоим на всяка възраст… " С бързия си и безпогрешенрефлекс Божана изстрелва: "И животът е неустоим, ако го живееш, както трябва!"
И вместо музикалната интермедия – бисерното Моцартово " Анданте", с което започваше всеки "Разговор с вас", тя подхваща диалога: "3а мен е чест да разговарям на страниците на вашия вестник, който обичам и уважавам. Той не прилича на онези, силиконовите издания със съмнителен жълт цвят. Ласкае ме това, че от време на време съм ваш сътрудник, защото намирам, че сега вестникът ви има много по-широка бленда, обединява и докосва семейството, а това е едно безбрежно пространство. – И с неподправената си интонация Божана отчетливо произнася: "всичко", "засемейството" – това са две клетвени думи, не само за мен! Моята дъщеря и в Брюксел си купува вестника." (Милена Димитрова, израснала в студиото на майка си, където пишела и домашните си като ученичка, днес е журналистка с докторска титла, авторка на няколко книги, на работа в Европейския парламент.)
Божана Димитрова е родена в София, завършва Българска филология и две години учителства в гимназията в Карлово. През 1965 г. печели конкурс за репортер в Националното радио и оттогава студиото за нея и с нея става едно от най-силните енергийни места. След над 4 десетилетия в журналистиката, от които 35 активни радиогодини, тя знае, че има какво да предаде от богатия си професионален опит. Но не иска да звучи в стил "спомени на стария воин" или дидактично към младите. И ако сега порови във въглените и жарта на живота си, то е " за да разкаже проживялото на внучката и на внука си, на децата ни, на тези, които идват след нас, за да извървят сами своя път към истината". Защото много лесно се къса тънката и фина нишка между поколенията, въздъхва събеседничката ми. "Аз, оказва се, съм човек, който преживя три режима. Особено последните два – и със социалистическия, и с демократичния отпечатък, се намесиха доста разпоредително и грубо в нашата младост и в онези по-спокойни, по-мъдри години. Така ние останахме едно поколение, което беше много зависимо от цялата му обкръжаваща среда…"
Поразява ме самокритичния тон на Божана и не от куртоазия вметвам, че радиото, особено в тоталитарните времена, винаги е говорело на два гласа – официалния, казионния, и нормалния, човешкия, към който тя самата винаги се е придържала. Затова и досега нейни слушатели и приятели от пялата страна продължават да я спират с добра дума – в автобуса, в магазина, на улицата… "Това е обяснимо именно с онзи, втория глас – казва простичко тя. – Слушателите винаги безпогрешно разделят поръчките от таланта, кухите фрази от умението за нормален диалог, с премълчани или само подсказани детайли. Ето, те не ми напомнят за моите репортажи от манифестации и митинги, това организирано позорище, както ги нарича Сирак Скитник. Те ми припомнят епизод, случка, име, песен, Дико-Илиевите хора, които извадих от забравата, с добро чувство, с доверие. Помните ли как се намесихте, как ме спасихте, как кръстихме детето си на вашето име – Божена…"
Омаяна от гласа и словото на домакинята, чак сега забелязвам картините в дома й – родопските моми на нейните приятели художници – Георги Ковачев и Милка Пенкова, двата нейни портрета (с молив и масло) на Елза Гоева, родни пейзажи. В хола Божана е подредила и трите си последни по време награди – пластиката от камък и дърво "Следа в ефира",елегантната "Златна роза" на Международната дамска организация "Зонта" и бронзовата реплика на женска фигура на Васка Емануилова – приза "Златен глас" в памет на ранозаглъхналия глас на Надежда Дженева, учреден от съпруга й Кеворк Кеворкян.
Напълно заслужено радиожурналистката е първата носителка на наградата "Следа в ефира" – прилягай, защото тя опровергава максимата на древните римляни "Думите отлитат, написаното остава". "Без да кокетирам, казва тя, аз и досега търся отговор защо толкова дълго живее онова, което е излетяло само като следа в ефира. Единият отговор може би е, че предаването е било с добро и за добро. Другият – че хората са чели между редовете и думите, те сигурно са стигали до онзи вътрешен глас, който са искали да чуят." Разговор с вас" бе направено, за да се намеси във всекидневния живот на хората, а това е сърцевината на истинското, гражданското, общественото радио. Ако журналистът може да докосне нещата от живота, които интересуват теб, мен, нас, той вече е на верен път. И това бе мисленето в съзвучие на цял един екип, а екипната работа в радиото е сладка."
Доколко съвременната ни журналистика е коректив на болното ни общество? "Намирам, че журналистиката отстъпи от своето намерение да бъде коректив на обществения живот. Може би бързо сменящите се правителства, режими, родиха един нов тип журналистика, която е по-близо до сервилността, до поддакването, до венцеславенето на силните на деня. Журналистът не може да върви след победителите! Той трябва да държи юздите на конете на препускащата колесница на живота ни, а не да се тътри отзад, в прахоляка… Има още много какво да направи журналистиката, за да си извоюва заслуженото място на коректив на властта, да бъде не четвъртата, а първата власт. В този смисъл искам да насърча младите колеги да бъдат по-безцеремонни, по-непрощаващи. Дългът на журналиста е да бъде коректив, съвест, съдник, но и да проглежда напред."
Питам Божана как влияе на самочувствието й, че към името й неизменно добавят "радиолегендата". "С цялата искреност ще ти кажа, че много се смущавам и даже ми е неприятно, когато употребяват това клише. Не само не ме ласкае, намирам го за проява на лош вкус. И винаги бързам да се оправдая, че не става дума за никаква легенда, а за съвестно свършена дългогодишна работа. Това няма знак на равенство с легендата! Често се връщам към една мисъл на Виктор Юго -" Популярността, тази голяма л ъжкиня…" Много ефимерни пеперуди литнаха под лъчите на прожекторите, но изчезнаха с угасването на светлината. Другата трагедия на бързо разцъфтялата популярност е как застива на едно място тя и човекът спира да се развива, свършва като журналист. Доста опасно е младенченското изживяване за непогрешимост и великост…"
За Божана Димитрова професия репортер е и призвание, и привилегия. Нарича я триумфалната арка на журналистиката, защото позволява да бъдеш новинар, но и пръв коментатор, да имаш предимството да водиш общественото мнение. За такава работа, убедена е тя, се иска освен образование, и сърце, усет. мярка, неумора, несекваш интерес към всичко ново под слънцето. "Затова бих казала, че оставам репортер до края на живота си. Всяко тръгване – по улицата дори, аз го гледам през очите на репортера – отбелязвам, че от това няма да стане репортаж, правя въображаеми анкети и интервюта с хора в трамвая… Репортерството е строй на мисленето и навик до живот."
Стр. 1, 23
