в. Монитор | Лияна ПАНДЕЛИЕВА | 30.07.2011
Добрият журналист е като ястреб – гледа, вниква и запечатва в кадър
Визитка: Роден през 1946 г. в Балтимор
Завършил журналистика и психология в университета "Браун"
От 30 години е фотожурналист
Работил е в"Нюзуик", "Таймс", "Ню Йорк таймс"," Индипендънт", "Санкт Петербург таймс" "Ролинг Стоун"и др.
Работил е по проекти в Малайзия, Тайланд, Индия, Бангладеш, Египет
Автор е на най-продавания учебник по фотожурналистика в света от 1980 г. насам.
Професор е по фотожурналистика в Щатския университет в Сан Франциско
- Проф. Кобре, за първи път сте в България по покана на фондация “БГ пресфото". На какво ще учите българските фотожурналисти?
- Не мисля, че ще ги уча, а ще предам част от опита си, ще отговоря на техните въпроси, ще обсъдим конкретни работни ситуации, ще поговорим за методиката един момент да бъде пресъздаден като въздействащ кадър или как най-удачно да бъде съсипан. Това, което съм чувал, е, че българската фотожурналистика е с дългогодишна история, и като преподавател нямам търпение да се запозная с вашата школа.
- Какво отличава големия фоторепортер?
- Във фотожурналистиката често ние се парашутираме в средата на някаква ситуация, която на пръв поглед е много хаотична. И фотожурналистът трябва да познае кои са ключовите елементи и да ги събере по необходимия начин в единствен кадър. Трудността не е задължително в струпването на хора и физическо препятстване от много други обекти – тела, предмети… То е в намирането на мига, който разкрива историята. Това е разликата между фотожурналиста и аматьора. Аматьорът щрака онова, което е пред него, журналистът запечатва мига. Мисля за добрия фотожурналист като за ястреб. Той гледа, вниква, следи и изведнъж: бум! И прави тази инстинктивна, точна, единствена снимка, която е попадение.
- Какво означава фотографът да манипулира чрез обектива?
- Означава да казваш на хората какво да правят. Много често ще чуете фотографи, които казват: мръднете се наляво, ръкувайте се, поиграйте си с децата, изглеждайте разстроен, весел. Професионалният фотожурналист не създава моментите, не се договаря с участниците в своята снимка, защото не е негова работа да режисира. Ако диктувате на обекта си какво да прави, това не е негово действие, това е дребна измама, за да получите бързо някакъв кадър.
- Носителят на "Пулицър" Кевин Картър се самоуби, след като през 1993 г. засне в Судан лешояда, който чака едно детенце да умре. Той бе обвинен, че не е помогнал на детето, след като е направил снимката.
- Нека първо погледнем на ефекта, който той постигна с този кадър. Истината е, че кадърът достигна до милиони хора и все още е често публикуван. Доколкото ми е известно, той помага на детето.
- Изгонва лешояда, но не е занесъл момиченцето до лечебен център.
- Истината е, че неговата снимка разстрои повече хора, накара повече хора да помогнат и да опитат да променят ситуацията там, отколкото каквото и друго да бе опитал да направи, колкото и деца да беше нарамил. Това, което фотожурналистът прави, е да разкаже някаква история на целия свят. Снимката на Картър се оказа онова изключително събитие, което накара хората да искат да променят нещо в света и те запомниха този срамен за човечеството момент.
- Кога фоторепортерът трябва да остави на заден план професионалния си дълг и да се превърне в участник и спасител?
- Много, много рядко фотографът може да предприеме сам действие, което хората около него не биха могли да свършат. Рядкост е фотографът да е единственият човек на конкретно място. Още по-редки са случаите, когато фотографът е с умения за животоспасяване. Когато хората обаче научат кой е запаметил един разтърсващ момент, те не питат колко още човека бяха наоколо и какво направиха те, а защо фотографът не хвърли апарата и не се жертва сам. Това звучи дребнаво.
- От 1971 година насам "Пулицър" за фотожурналистика се дава за кадри, свързани с война, трагедии, смърт. Нищо хубаво в света ли не заслужава тази награда от 40 години?
- Два типа "Пулицър" се дават за фотография. Единият е за новина, другият е за репортажен кадър. Но аз се сещам за цяла серия кадри за раждането на Браян Ленкър. Но иначе сте напълно права, кадрите, които печелят, са такива, каквито ги описахте. Аз не мисля, че само страшните и скръбните неща трябва да правят фотожурналистите и фотографиите им известни, но хората не се трогват от леснодостъпните за заснемане моменти.
- Какъв е начинът тази нагласа да се промени? Мога да предположа, че тази година сред лидерите ще са кадри от Япония и от Норвегия…
- Когато започнах да правя документалния филм за Асошиейтед прес (АП), върху който работих две години, обиколих целия свят, като следвах фотографите на АП. И когато показвах пред публика избрани кадри, излезе, че ако поставиш военните снимки заедно с щастливи снимки, щастливите фотоси всеки път бяха губещи. Хората казваха, че военните кадри са много по-значими. Започнах да разделям едните и другите кадри и зрителите се успокоиха. Явно у нас самите съществува нещо, което се впечатлява повече от скръбта. Не мисля, че това ще се промени.
- Никога няма да разберем дали папараците убиха лейди Даяна. Кога фотожурналистиката се превръща във фототероризъм?
- Трябва да разделим категорично фотожурналистите от папараците. Папараците не отиват някъде, за да разкажат история, а се надяват да снимат бельото на звезда, която излиза от колата си. Въпросът опира и до самата политика на звездите да дават повече достъпност до себе си. Колкото по-достъпни и видими са, толкова по-евтина става всяка тяхна следваща снимка. Истината обаче е, че публиката си умира да гледа снимките на известните лица и сега с достъпа до интернет всеки ден се гледат милиони снимки.
- Кога фотожуналистът трябва да свали обектива и да не снима в името на морала? Темата за журналистическите граници е актуална след скандала, предизвикан от медиите на Рупърт Мърдок.
- В ситуацията на Мърдок не говорим за журналистика, а за директно нарушаване на законите. Репортерите не трябва да правят това, фотографите не трябва да следват репортерите и да заснемат моменти, данни за които са получили по незаконен начин. Но се намесва още един фактор: какво искат да научават мнозинството от читателите, от зрителите. Това, което е излязло почти извън контрол, е нахлуването в лично пространство.
Това, от което се опасявам, е вторичният трус, който ще се случи в медийния свят в резултат на закононарушенията от страна на някои агресивни медии. И този вторичен трус ще е под формата на нови ограничителни закони. Във Франция например имат кошмарен закон и той се нарича "Притежаване на собственото лице". И ако погледнете във вестниците, където са публикувани новинарски кадри, те закриват очите или лицето на всеки, който не е публична личност или политик. Това е ужасно, това е ненормално. Аз не искам законодателството да тръгне в такава посока, не искам законите в други страни да станат като тези във Франция.
- Дали апетитът на аудиторията за най-драматичните кадри принуждава фотожурналистите да влизат буквално в сърцето на боя?
- Фотожурналистите правят това от раждането на фотографията. Те са историци, редом с летописците. Те са разказвачи заедно с писателите, с журналистите. Щом хората с оръжието са някъде, а при тях са хората с перото, там е мястото и на тези с обективите. И е въпрос на разбиране със силата на визуализацията да разкажеш история, без в нея на всяка цена да се вижда най-бруталната сцена. Ако след атентат в кадъра на журналиста видите кървави следи, детска обувчица и смачкани очила, нима няма да изпитате емоция?
- Обективен ли е начинът, по който се оценяват фотографиите, носители на "Пулицър"? Какво мислите за Елцин, който танцува казачок на сцената?
- Ето отличен пример за лош избор на кадър за тази награда! Призът беше крачка назад за нивото на "Пулицър". Ако Елцин не се кривеше, не бихме погледнали тази снимка, тя дори не би била направена. Победи кадър с лицето на известен човек, а не разказваше нищо за природата на човека, за истински събития, които са оказали ефект върху човечеството. Аз не считам тази снимка за победител.
- Кое е най-страшното нещо, което сте преживявали?
- Наскоро бях в Ерусалим, където присъствах на сблъсък между израелски войници и палестински студенти. Израелската армия пусна озверели полицейски немски овчарки да атакуват. Песовете нападаха палестинците, а аз бях от тяхната страна. И като гледах връхлитащите кучетата, бях убеден, че те не ме виждат като американски фотожурналист. Тези зверове бяха по-страшни от куршумите, по-страшни от сълзотворния газ. Какво да направя? Да контраатакувам с каската си? Кучетата до едно бяха адски озъбени и настървени. Палестинците крещяха и бягаха, и аз с тях.
- А снимахте ли?
- Не, за бога! Бягах! Но палестинците започнаха да хвърлят камъни по кучетата и израелците си ги извикаха обратно, явно се страхуваха четирикраките да не пострадат. Но аз бях безумно уплашен, признавам си.
Стр. 11
Организаторите на Националния конкурс за млади фоторепортери „Шаварш Артин” обявиха победителите в различните категории на пресконференция днес. Голямата награда спечели Борис Войнарович, от вестник „Експрес”, в раздела „Социални”със снимката „Самоубийство”. В категорията „Фотоесе” приза получи Добрин Кашавелов от агенция „Circle” за цикъла „Абитуренти”. Димитър Кьосемарлиев, от вестник „168 часа”, спечели раздел „Политика” с фотоса „Аргументи”. В категорията „Портрет” отличието взе Велизара Георгиева с „Доверие и страх”. В раздел „Спортна фотография” победител стана Георги Георгиев от сайта VisitBulgaria.NET. На пресконференцията отличията в отделните категории на конкурса обявиха Рада Петкова, председател на „Клуба на фоторепортера”, Евгени Димитров, управител на агенция „Булфото” и Крум Стоев, секретар на Клуба. 
