БНР, 12+3 | 21.11.2012
"Медии без филтър – страхът и свободното слово" – дискусията, организирана от Агенция БГНЕС, фондация Фридрих Науман и Института за модерна политика. За нея ще ни разкаже Светослава Кузманова.
Репортер: Незавидното 80-то място в класацията за свободата на словото, което отреди на страната ни Репортери без граници още в началото на тази година беше трън в очите на участниците и в тази поредна медийна дискусия. Писмото на еврокомисаря Нели Крус от края на октомври до премиера Борисов и срещата ѝ с български журналисти по тяхна молба през септември бяха коментирани за пореден път и на този дебат. Председателя на Института за модерна политика Борислав Цеков, който беше eдин от организаторите днес смята, че корпоративните медии са новите бухалки на олигарсите. Според Никола Кицевски, свободата на печата у нас е умряла в следобедните часове на 14 декември 2010 г.
Никола Кицевски: Когато немската група ВАЦ се изтегли от бизнеса у нас, немския концерн, който се занимава само с печатни издания напусна, защото видя, че у нас вече няма бизнес в печатните издания. Тоест от вестникарство не може да се печелят честни пари. Когато се изтегли ВАЦ, това беше знак, че една епоха, тоест че от вестникарство не могат да се печелят пари, съответно притежателите на вестници вече имат съвсем други интереси. Интереса най-точно може да се определи като търговия с властта, разправа с конкурентите, помощ на приятелите, но не в интерес на читателите, а по-скоро в свой личен интерес.
Репортер: Според Кицевски, вестникарството е в криза и умира.
Никола Кицевски: Нюзуик приключи, сега издаде последните си броеве, вчера беше съобщено, че немското издание на Financial Times има 250 млн. евро загуби. Просто хартиените поколения наистина си отиват.
Репортер: Медийния експерт Иво Инджов посочи, че България съвсем устойчиво се е превърнала в една дефектна медийна демокрация.
Иво Инджов: От една страна нямаме цензура в класическия смисъл на думата. Цензур, който да стои в редакциите и да казва – това става за публикуване, това не става за публикуване. Има по-прецизни средства за цензуриране. Например когато министър-председателя праща SMS-и на журналисти и изразява своето несъгласие с едно или друго предаване, с една Или друга позиция. Други техники на цензуриране. Публична тайна е, че министри се обаждат в редакциите и изразяват несъгласието си с една Или с друга Публикация. И ако на главния редактор не му стиска съответно публикацията се променя. След това, финансирането с държавни средства, с парите, които са предназначени за пропагандиране на европрограмите. На едни се дава, на други не се дава. Големия проблем обаче е автоцензурата, дори не толкова политическия натиск, концентрацията и монополизацията.
Репортер: Юлияна Методиева, главен редактор на сп. Обектив, издавано от БХК цитира току що приключило изследване, което включва мненията на 22 български журналисти от национални и регионални медии.
Юлияна Методиева: Които изразяват изключително тревожните си изводи за това, че няма свобода, те не могат да правят информацията такава, каквато да бъде полезна на обществото, правят такава, каквато е полезна, удобна за корпоративния контекст. Към този момент ние Имаме печалният резултат с автоцензурата, която добива застрашителни размери, пак позовавам се на интервютата на журналисти. Те са потърпевши на лошата практика, на изключително влошената медийна среда и на феномена, политическия субект Бойко Борисов, който успя да въведе в редакционните политики нещо неподозирано. Преди той да вдигне телефона, те вече знаят какво той иска.
Репортер: PR експерта Арман Бабикян смята, че ситуацията сега в България прилича на ситуацията от 89-та. Страната пак е пред фалит, има 15-20 торби с пари и някои хора са си купили по една медия за всеки случай. Без да назовава имена, Бабикян цитира журналисти, които му споделяли по софийските кафенета, че ходят с отвращение на работа.
Арман Бабикян: Хората са омерзени от самите себе си дори, защото са наясно, че са направили онзи избор. Себе си ненавиждат дори и факта, че упражняват това. До там са стигнали нещата, че се наложило да избират между това да се препитават или да правят журналистика. И те са наясно, че са направили онзи пошлия избор. Може би националното радио и 2-3 медии останаха, които може човек да се заслуша и да чуе нещо. Едно време се шегувахме 97-98-ма година, като погледнеше човек списъка на българското футболно първенство можеше да се направи списък на групировките в България, по собствеността. Сега с медиите е горе долу същото. Само че не са онези едричките момчета с шлифованите дървета, ами са белите якички, които носят големите торбички. Горе долу така се получи с медиите.
