в. Труд | 2010-01-12 

Върховният административен съд може да отнеме лиценза за излъчване на радио К2. За това алармира вчера мениджърката на софийската станция Илиана Беновска.
Тя е пратила пространно писмо, адресирано до всички съдебни и властови институции в България. В него журналистката пита: "Дали пък радио К2 не плаши някого?"
По думите й спирането на станцията се очаквало да стане на 15 януари.
Беновска твърди, че целите на тази "съдебна манипулация" били телевизиите и радиата да останат в ръцете на "няколко контролирани лица".
Радио К2 се появи в ефира на столицата през декември 2008 г.

Стр. 6
 

в. Пари | 2010-01-12

Създаването на добри програми е скъпо и вече не може да се финансира единствено с приходи от реклами

Безплатната телевизия в САЩ е на път да изчезне. Причината е липсата на достатъчно приходи от реклама, чрез които да се издържат телевизиите. Повече от 60 години телевизионните компании в Америка излъчват новини, спортни събития и развлекателни програми безплатно, като печелят от реклами. Този модел обаче може би няма да работи още дълго. Бизнес моделът се оспорва от Ей Би Си (ABC), Си Би Ес (CBS), Ен Би Си (NBS), Фокс (Fox) и местните телевизионни станции.
Потърпевши
Кабелните телевизии и интернет привлякоха част от аудиторията на безплатната телевизия и значително намалиха приходите й. Рецесията доведе до още по-силно понижаване на постъпленията от реклами. Промените ще засегнат домакинствата в цялата страна и вероятно ще означават по-високи сметки за кабелна или сателитна телевизия. Причината е, че телевизионните компании и местните станции искат от платените телевизионни оператори като Комкаст (Comcast) и Дайрект Ти Ви (Direct TV) по-високи такси за правото да показват медийните продукти.
Промени
Може би още през следващите години телевизионните компании ще ограничат предаваните безплатни емисии. Вместо това те биха могли да се превърнат в кабелни канали, което ще доведе до края на безплатната телевизия – такава, каквато американците я познават от 40-те години на XX век. Създаването на добри програми е скъпо и вече не може да се финансира единствено чрез приходи от реклами, заяви Рупърт Мърдок, собственик на телевизия Фокс. Това стана на събрание на акционерите през есента на миналата година.

Стр. 19

www.frognews.bg | 2010-01-11 

Конкурентната война на телевизиите, Душевният стриптийз, Голямото четене, Империята „Кръстева”, Публичният живот на тайните служби, Фалитът на Re:tv, Изчезването на Бареков – седем сюжета, които не отминават

Георги Лозанов

1. Конкурентната война на телевизиите

И преди всичко между bTV и НТВ. Конкуренция между тях винаги е имало, но тя премина в нова фаза, когато по-важно от развитието на собствената ти програма е нанасянето на удари върху чуждата.
НТВ създаде модата на турските сериали у нас, но bTV й отне голямата печалба, като купи „Перла” и напук на неписаните правила на играта го сложи в праймтайм. НТВ на свой ред успя да вземе знаковите лица на bTV – Иван и Андрей, заедно с техния „Сблъсък”. Отмъщението не закъсня и най-силният продукт на телевизионния ентъртеймънт – „Господарите на ефира”, смени ефира на Нова с този на bTV. Пикът обаче дойде, когато за първи път в медийната ни историята по едно и също време по двете телевизии вървеше един и същи „танцувален” формат – „Денсинг Старс” и съответно „ВИП денс”.
Очертават се вече и предстоящите битки, като ток шоуто на Иван и Андрей, което тръгна на гърба на Слави, макар и засега твърде колебливо.
Конкуренцията е хубаво нещо, но конкурентната война – лошо. И за зрителите, и за самите конкуренти. За зрителите, защото комуникацията се затваря в едни и същи ниши и ги лишава от програмно многообразие и възможност за избор. За телевизиите, защото „на инат” вдигат цената на телевизионните продукти, която после сами трябва да платят. А това няма как в последна сметка да не доведе до понижаване на качеството им и до отпадането на по-дребните продуценти, които са техния креативен резерв. Но и по-лошо – до едно фалшиво, тип „пирамида”, преструктуриране на този пазар, подобно на утопичната финансова система, довела до световната криза.
БНТ се държеше все едно всичко това не се отнася и до нея, като възрастна дама с перли, отдадена на петдесетгодишните си спомени. Но това само привидно е самосъхранително поведение, защото е още един аргумент за законодателя да спре изцяло рекламата в обществените медии.

2. Душевният стриптийз

Появи се второ поколение риалити – „Цената на истината” по НТВ. Първото, чийто модел е „Биг Брадър”, се интересуваше преди всичко от битовите и особено от сексуалните отношения между участниците, наблюдаваше ги повече „отвън”, на картата на чуждия поглед беше заложено тялото. Сега вече е заложена душата, на показ са изнесени срамните тайни на „аза”, той е признал пред другите това, което не смее да признае и пред себе си, разголил се е „отвътре”.
Предаването предизвика остри реакции – до степен „Спрете го!”, като причината, освен в традиционните при подобни случаи изблици на дидактизъм, е и в нежеланието ни да приемем разкрилата се „гледка към аза”. Защото тя напомни, че перверзното, анормалното и дори престъпното далеч не са привилегия само на криминалните хроники, а владеят обикновения човек, този до нас, което в последна сметка може би значи и нас самите. Че корупцията, грабежите, насилието, педофилията, отвличанията, убийствата и пр., които сме свикнали всекидневно да „пускаме покрай ушите се”, няма как да нямат своята човешка цена. Разделението „лошо общество – добри хора”, което е една от неписаните конвенции на прехода, беше атакувано от предаването със стряскащи човешки истории. Именно оттам дойде изнервеността – от сферата на викториянския, а не на същинския морал, от незачитането на колективните ни самозаблуди.
Разбира се, това въобще не значи, че професионалната етика не постави проблеми пред „Цената на истината”, но те бяха как се показват персоналните изповеди, а не дали да се показват. Щом някой иска да го извърши, а друг иска да го гледа, работа на медията е да бъде посредник между, а не цензор. Личната неприкосновеност тук не е пречка, защото тя е човешко право, което включва и възможността доброволно да се откажеш от него. Иначе би било задължение.
Има едно единствено право, което не позволява отказ – правото на живот. И може да се направи прогноза, че реалната телевизия ще разширява териториите си, докато не опре в него. Че ни очакват нови поколения риалита, които ще бъдат все по-скандални от гледна точка на всекидневните ни стереотипи, докато и реалната телевизия не се превърне в досаден стереотип. Впрочем, някъде това вече е започнало да става.

3. Голямото четене

То беше и ще си остане хита на БНТ, който, въпреки че опитите продължават, едва ли ще се повтори. Показа, че съчетаването на обществената функция с комерсиални формати е възможно не само в BBC и че и нашите зрителите отдавна са чакали интелектуално риалити, в което участници да се те самите. Друг въпрос е какво ни казаха за себе си с резултата, според който на първите четири места в класацията застанаха само български заглавия. „Под игото” се оказа по-велик роман, да речем, от „Престъпление и наказание”, а „Време разделно” от „Сто години самота”. Избиха нобеловите ни комплекси и провинциалната ни обидчивост – щом световната литература не ни приема в първите си редици, и ние не я искаме в своите.
Заедно с това обаче местният контекст даде допълнителна значимост на кампанията, защото я превърна в алтернатива както на чалга вълната, така и на ниските страсти, скрити зад анонимността интернет. Доскорошните ожесточени конкуренти – книгата и телевизията, се подадоха ръка, за да се защитят в променящата се културна среда.

4. Империята „Кръстева”

Разрастването й може би беше най-големият стрес през годината и за медийната гилдия, и за цялото общество. Като особено изнервящо беше, че хем нищо незаконно не се случваше, защото у нас можеш да си купиш колкото и каквито искаш медии (освен БНР и БНТ) и да се ангажираш с каквито ти хрумнат политически или икономически интереси, хем за всички беше ясно, че това е най-свирепото лице на световната кризата в българските медии. Тя рушеше имунната им система и майката и сина безпроблемно ги завладяваха, особено печата. Не е трудно си представим следната плашеща антиутопия – идва ден, в който всички вестници са на Кръстева. Плашеща е, не само защото ще ни върне в тоталитаризма, когато всички медии бяха на Партията, но и защото майката и синът с поведението си изрекоха „на глас” нещо, което друг не си е позволявал: Никой не може да ни задължи да имаме прозрачна собственост! Никой не може да ни задължи да бъдем обективни! Никой не може да ни задължи да спазваме редакционната независимост и правата на журналистите!
Работата е там обаче, че не малко медии през прехода в някаква степен се ползваха от същите привилегии, макар и тихомълком. И сега, подобно на д-р Франкенщайн, се почувстваха заплашени от лошите практики, които сами са създали. Както се получи и с бума на жълтата преса, която радикализира тенденции, възникнали преди нея.
С други думи борбата с Кръстева започва от борба със себе си. Стига да не е много късно…

5. Публичният живот на тайните служби

По-точно публичния износ и употреба на информация, събирана от тайните служби със средства, непозволени за никой друг. Впрочем, това е тенденция характерна за целия преход, но преди в обръщение беше главно архивът на бившите служби, с който се правеха политиката и пари. След макар и твърде закъснялото приемане на закона за досиетата, този „бизнес” позатихна, но се засили „черният пазар” на продукцията на днешните служби. Скандалът и в МНР, довел до оставката на Румен Петков, и в ДАНС, заради изчезващите и появяващите се доклади, беше за „пътя на информацията”, която не се използва по предназначение, а се отклонява в полза на партийни и частни интереси, като в разпространението й се включиха и медиите. При това с надеждата, че ще спечелят популярност, а вероятно и други облаги. С дата 2009-а се появи дори вестникарско заглавие, което открито се гордееше със смесването на секретна и журналистическа информация.
Рискът е, че така ще се повтори историята с мутрите – докато им даваха трибуна от черната хроника през жълтите рубрики до ексклузивните интервюта, медиите, мислейки може би, че ги разобличават, всъщност ги легализираха* . И то по най-ефикасния възможен начин – като ги вкараха в иконографията на публичните фигури и така постепенно и от само себе си изчезна невидимия гриф „престъпно” над прякорите им. Както стана, впрочем, и с агентите на ДС.
Докато се ползват материали (обикновено с фарсови обяснения – „получих го по пощата”), подхвърлени им от „черноборсаджиите” от службите, а не рядко и самите черноборсаджии в качеството им на лидери на мнение, медиите заличават границата между журналистика и информация, разпространена в нарушение на човешки права. Така те рушат из основи модела на качествената журналистика, плащат тираж с доверие. И по-лошо – авансират полицейщината в държавата като губят статута си на „цивилни територии”.

6. Фалитът на Re:tv

Ако някой мисли, че в нашите медии професионализмът можеше да спре световната криза, лъже се. Местният закон е обратен: колкото по-професионално се прави един продукт, толкова рискът да изчезване е по-голям! От безплатните вестници, например, фалира най-качественият – „За града”. Да спи зло под камък, но в опасната зона през тази година ще са всекидневници като „Дневник” и „Сега”. Изданията на ВАЦ пък са заплашени да ги погълне Кръстева. Поне според мълвата, а тя и да не почива върху реални факти, почива върху реални страхове.
Спирането на Re:tv обаче отрази и един проблем, който вече няма нищо общо със световната криза – катастрофиралият проект за частни обществени медии в България, каквато тя по същество беше. В програмно отношение дори повече, отколкото обществените медии, финансирани от държавата. Създадена сякаш, за да бъде телевизионния реванш на последния „обществен мохикан” – изчезналото радио „Нова Европа”, Re:tv сподели участта му. Тук можем да прибавим и отпадналото от ефира ни на RFI, което последва BBC, въпреки, че за разлика от него правеше програма на български. Така че дори формална причина за закриването му липсваше.
Просто законът предвижда „на книга” съществуването на такъв тип медии, но вече 10 години отказва да ги защити. Оставил ги е на „естествения подбор” в медийната джунгла, където те са предварително обречени. Очевидно политиците предпочитат комерсиалните медии – и колкото по-комерсиални, толкова по-добре, защото в общия корпоративен заговор могат далеч по-лесно им влияят. Пък и комерсиалните формати „по правило” отнемат територии от журналистическите и така стават едно от имената на медийния конформизъм.
Въпросът сега е дали новите управляващи ще създадат нов медиен закон, който да стимулира създаването на обществени медии и да ограничи концентрациите в сектора, така че медийните империи да станат невъзможни. Иначе краят на 2010-а може да ознаменува края на медийния плурализъм и България да осъмне в 2011-а всичко на всичко с трима – четирима телевизионни оператори, един вестникарски бос и радио, по което да звучи единствено музика. И то рок, рап и чалга.

7. Изчезването на Бареков

Не се разбра докрай кое го предизвика и как то му се отрази в личен план, но символният е ясен. Първо, екранът на bTV без Бареков маркира залеза на силно политизираните сутрешни блокове, в които се изреждат силните на деня, а водещият капитализира силата им и така става един от тях. С джип, охрана, депутатски амбиции и пр. Най-интересното е, че аудиторията явно вече е била готова да се раздели с този стереотип, защото от това, че Ани Цолова остана сама, рейтингът на предаването дори се повиши.
И второ, по-важно – Бареков допусна да се превърне в персонална емблема на невиждано досега интимничене между медии и власт, което и в трудно прохождаща демокрация като нашата е разрушително и за единния, и за другия модел. И те рано или късно проявяват инстинкт за самосъхранение. Така че на Бареков му се наложи да загине на барекадата с карамфил между зъбите. И да отнесе баналната за занаята поука, че колкото и новини да произвеждаш в крайна сметка ти се броят само лошите.

*Последното потвърждение е случаят с Боби Цанков, който след убийството му, лека му пръст, беше обявен за разследващ журналист, първо в нашите медии, а оттам и в чуждите – бел. ав.

Бел.ред. Заглавието е на редакцията

Оригинална публикация

в. Класа | Петър ЧАЛЪМОВ, адвокат, бивш заместник районен прокурор на София, пред БНР | 2010-01-11 

Феноменът Боби Цанков беше много интересен от наказателноправна гледна точка, защото в периода 2002 -2003 г. Софийската районна прокуратура беше залята от стотици жалби от пострадали от неговите действия лица. Това, което ми направи впечатление като заместник районен прокурор на София, е, че ставаше въпрос за хора с малък и среден бизнес, които под една или друга форма бяха превели определена сума пари в размер между 3000 и 10 000 лв. на Боби Цанков под най-различен претекст или с оглед излъчването на реклама. Тогава действахме по възможно най-бързия начин. С районния прокурор Славчо Кържев се разбрахме, тъй като безпредметно и изключително тежко бюрократично би било през ден или през всяка седмица да се завеждат по пет или шест необразувани дознания, делата да бъдат обединени в едно голямо дело, което да се води от следовател при Столична следствена служба. А по отношение действията на Боби Цанков по по-крупни измами, например като с госпожа Ваня Червенкова, те да вървят като отделно производство. Сигналите за измами бяха свързани най-вече с работата му в радио "Вива" и в радио "Сигнал +". После се появиха жалби от лица, които са били измамени от Цанков и като водещ на радио "Седем дни", радио "Спорт", радио "Браво". Към 2002-2003 г. версията, че зад измамите стои Манол Велев, не бе лансирана изобщо от Боби Цанков. В хода на разследването съответно сме разпитвали в качеството на свидетели и лицата, които са били управители, собственици и ръководители на радиата. Пред прокуратурата те излизаха с версията, че Боби Цанков управлява някаква си външна продукция, на която те по никакъв начин не могат да влияят, и за тях е важно техните радиа, техните електронни медии да имат по-голям пазарен дял. За нас това беше абсурдно, защото по една или друга причина сигналите на измамените граждани бяха стигнали до тях. А те бяха казали – нас това не ни интересува, има си прокуратура и съд, за нас е важно радиата да вървят.

Стр. 10
 

в. Новинар | Цвета ГЕРЧЕВА | 2010-01-11

Режисьорът признава, че телевизията залага все повече на пошлостта и й липсва фантазия

Магърдич Халваджиян е не само арменец и бунтар по душа, а и изключително космополитна личност. Роден в Плевен, живял във Варна, Москва и Италия, Маги Халваджиян се чувства добре навсякъде по света, но най-много се захласва по палмите и белия пясък. Най-новият проект, с който се е захванал, е предаването "България търси талант" и в момента е строго жури на кастингите на шоуто в тандем с Любен Дилов-син и Хилда Казасян. Хващам Маги в гримьорната на новото шоу, а той с удоволствие отговаря на всичките ми въпроси.

- Кой е последният филм, който гледа с удоволствие?

-"Аватар". Безспорно Камерън е от най-добрите разказвачи на истории. Но последният му филм е пиршество на човешката фантазия. Наскоро се рових из професионалните кинаджийски сайтове и се оказва, че лентата е на второ място за всички времена след собствения му "Титаник". Така че той най-вероятно ще бие собствения си рекорд, което е страхотно. Все пак след 12 години не правене на филм да се върнеш по този начин на сцената е невероятно.

- Кой е твоят идол в режисурата?

- Спилбърг, разбира се. Там няма две мнения, той е най-великият.

- Какво липсва според теб на българския ефир?

- Фантазията. Но това не е проблем само на телевизията, то е проблем на цялата нация. Това се вижда и в политиката, и в икономиката, навсякъде. Нас ни води и винаги ни е водело стадното чувство. Един като направи нещо, всички тръгват след него. Преди години някой каза, че е много хубаво да имаш склад на едро, и всички българи направиха складове на едро. После някой взе да печели от аптеките и София се напълни с аптеки. Българинът няма фантазия. Няма тази индивидуалност да взима сам различни решения. Него го е страх да прави различни неща. Най-вероятно се притеснява, че няма да бъде разбран, или просто му липсва фантазия. Това е и основното, за което страда ефирът. Идва един момент, в който, като сменяш каналите, ако няма лого отгоре, няма да разбереш кой канал точно гледаш. Защото декорите са еднакви, новините са почти идентични, всичко е еднакво и едно и също навсякъде. Липсва фантазия.

- Кога за последен път си каза "Ех, браво"!

- Никога не си казвам така. И слава Богу. Ако си кажа "Браво", значи трябва да приключа с тази работа и да започна да правя нещо друго. Ако си кажеш така, значи, че или много си си повярвал, или нещо не е наред с критерия ти. Най-вредното нещо на света е да си самовлюбен и да харесваш това, което правиш. Аз знам, че съм добър, но знам, че не съм достатъчно добър.

- Но другите и това не знаят, нали?

- Не, аз никога не съм плащал данък обществено мнение. Никога не ме е интересувало кой какво ще си помисли за мен. За мен е важна личната ми преценка. Ако аз смятам, че нещо е на прилично ниво, изобщо не ме интересува кой какво мисли. Ако аз знам, че нещо е скапано, а всички го хвалят, "общественото мнение" не може да ме убеди в обратното. Важно е какво мисля аз по въпроса.
Така че аз никога не си казвам евалата, може би с изключение на предаването "Великолепната шесторка", което до голяма степен ме удовлетвори поради факта, че там нямахме точен формат, никой не знаеше какво е това предаване и имахме само 20 дни да го подготвим. А то пък пожъна невероятен успех и до сега е най-гледаното нещо в ефира на bTV. И най-важното – събра милион и осемстотин хиляди за 12 предавания, което е просто невероятно. Ето за това мога да си кажа "Браво!", но знам, че можеше и още.

- Лош шеф ли си, викаш ли много?

- Не. Никога не повишавам тон. Просто не мога да го правя. Не смятам, че с викове се постига повече, отколкото ако обясниш на човек какво точно искаш от него. Най-лесно и бързо е да се разкрещиш и да кажеш какво трябва да се направи. Въпросът е как ще се направи това, когато е просто под формата на заповед. Най-добре се получава, когато успееш да убедиш хората защо трябва да направят нещо точно така. Ако ги мотивираш и им покажеш каква е целта на мероприятието, тогава те го разбират и вършат работата си много по-качествено. Така че не смятам, че нещата трябва да се случват с викове. По-скоро мисля, че сцените и крясъците са до голяма степен израз на безсилие. Когато не можеш по никакъв начин да си свършиш работата, започваш с истерията.

- Колко човека екип стоят зад гърба ти в най-новото ти начинание – "България търси талант"?

- Не знам точно. Истината е, че екипът се променя постепенно в процеса на работа. В началото тръгваме с определен брой хора, после екипът или намалява, или се увеличава. Понякога се оказва, че имаме излишни хора, или пък добавяме още, защото се оказва, че работата е повече. Но за едно предаване като "България търси талант" работят поне около стотина човека.

- Роден си в Плевен, живял си в Русия и Италия. Ако сега ти предложат един безплатен самолетен билет, къде би отлетял?

- Веднага, моментално отивам на Бора-Бора. Въпреки че до там се лети поне 30 часа с прекачванията, аз съм привърженик на по-тихите места, белите пясъци и палмите. Изобщо там, където няма много хора, е идеално за мен.

- Смяташ ли, че е срамно да си комерсиален?

- Зависи как разбираш комерсиалността. Аз смятам, че средата, в която се намираме ние като телевизия и бизнес основа, трябва да е комерсиална. Защото, ако се опитаме да кажем, че телевизията не бива да е комерсиална, то значи да вървим срещу нейната природа. Ефирът реално няма как да съществува, ако не е комерсиален. Той трябва да печели пари, за да може да просперира. Трябва да се привличат рекламодатели и да се правят уникални предавания, достъпни за масовия зрител.

- Не мислиш ли, че телевизията трябва да възпитава зрителя, а не обратното?

- Точно тук е мястото да се изясни критерият какво точно значи комерсиално. Защото в България в повечето случаи комерсиалността е свързана с пошлост. И повечето продуценти и телевизии се измъкват с тезата, че зрителят искал това. Ама кой идва и казва какво точно иска. Зрителят се научава на тези неща. Каквото му даваш, това гледа. В началото може да не му харесва, но после започва да свиква с него, така че телевизията, ще не ще, възпитава някакъв вкус. За съжаление в много предавания се залага на пошлостта, въпреки че това не е заложено в първоначалния им формат, защото се харесвало на зрителя. Така и продуцентите, и режисьорите подценяват човека пред малкия екран и му дават една плява да преживя, от която се затъпява страшно.

- Снимал си клипове за много бг звезди. С кои от тях ти е било най-приятно да работиш?

- За мен кой е отпред, пред камерата и си отваря устата никога не е имало значение. Важното е аз да си свърша работата и да направя нещата добре. Все пак, ако трябва да съм честен, съм работил винаги много приятно и интересно с Азис. Причината е, че той самият е уникално провокативен и има много идиотски идеи и различни хрумвания. Той е човек със страхотна фантазия. Нещо, което аз безкрайно уважавам в хората. Интересното е, че винаги има толкова нестандартни идеи, че ме провокира като режисьор и прави работата ми приятна и интересна.

- Сега си жури на конкурса "България търси талант". Какъв според теб трябва да е националният талант на страната ни?

- На родна територия се вихри митът, че живеят много талантливи хора. Ние търсим потвърждение на това "иносказание". Едно е ние да си се хвалим колко сме талантливи, умни и надарени, но, ето, сега е моментът да видим дали това е наистина така. Нека тези хора, които са толкова талантливи, да ги покажем на цяла България и да се гордеем с тях. Аз не искам това да бъде смешно шоу, в което участват некадърниците и тези, които не могат да правят нищо. Има, разбира се, и такива хора, но нека дойдат, нека се пробват. Ако си надарен, трябва да имаш смелостта да застанеш на сцената и да покажеш най-доброто от себе си. Когато си прекалено скромен, не е добре за теб. Така че, хайде, нека да видим най-накрая има ли наистина толкова много талант в българина…

Стр. 31

сп. Мениджър | Ивайло ДИЧЕВ | 2010-01-10

Колкото по-добри са политическите предавания, толкова по-зле е обществото

ПРИТЕСНЕНИЯТА ЗА УПАДЪКА на политическата журналистика не са само български. В английския език възникна неологизмът infotainment, съчетание от information и entertainment, с който се определя съчетанието на сериозна информация със забавление. Политическото, предполага се, е станало толкова скучно, че трябва да се предложи в атрактивна опаковка от майтапи, музика, разголени жени и тъй нататък. В битката за връщане на гражданите към публичното пространство се включиха благотворителни игри в полза на страдащите и риалити формати, където воайоризмът се преплита с каузата на етническата толерантност или активизиране на избирателната активност. Не зная дали си спомняте
новините-стриптийз, дошли у нас чрез МСАТ – след всичко, което видяхме, за мен те все пак си остават ненадминат образец на жанра.
Защо е това отегчение от публичния живот? Едни намериха причината в политическата коректност, която избягва разделящи теми. Е, да, но оказа се, че некоректният агресивен език на неофашистите също бързо доскучава, зрителят привиква на дразненията и почва да не ги забелязва. Можем да илюстрираме това постепенно привикване с трансгресивния език с упадъка на многобройните политически студиа на СКАТ, които преди години булеха духовете. Конспиративните теории, расистките обиди, популисткият радикализъм постепенно се превърнаха във всекидневие и загубиха ореола си на откровения. Т.е. ако мислим, че ефикасната политическа журналистика трябва винаги да прави нещо в повече от допустимото, бързо
стигаме до абсурд. Просто хората не са идиоти и да привличаш вниманието им с ефектни попържни е възможно само за кратко.
Други търсят залеза на политическото във фрагментирането на съвременните общества, където вече няма масово производство, откъдето изчезват едрите класови идентичности и заедно с тях – масовите партии и каузите, които обединяват. Всеки се пазари отделно, отстоява индивидуален интерес, следва собствена социална траектория. Мултиплицирането на частните електронни медии и, разбира се, възходът на интернет добавят към това едно невиждано размножаване на информационните канали. В Древна Гърция агората е била една, тъй както една е била представата за общото благо; а колко могат са бъдат днес медийните пространства, в които да се води смислен национален дебат? Когато местата за сблъсък на политически идеи, които се конкурират за вниманието ни, станат твърде много, има риск те да тръгнат в посока на стилизиране, на заемане на специални ниши и печелене на определени таргет групи. А тъкмо тук политическото се превръща в нещо друго, не в битка на идеи за общото благо, а в индивидуално предпочитание към
говорители, страсти, декори, часови пояс. Аз мисля, че упадъкът на политическото и съответно спадът на интереса към политическите предавания от края на 90-те години има и друго обяснение. За известно време светът заживя с усещането за това, че няма истински сериозни проблеми за решаване, а политиците може спокойно да бъдат заменени с експерти, които се занимават с детайлите. У нас това усещане донесе управлението на Сакскобурггота, съвпаднало със световен икономически растеж и донесло със себе си една откровено аполитична идеология. Точно като Берлускони или Саркози нашият цар тогава твърдеше, че ще управлява държавата си като предприятие. А какви политически предавания може да има в едно
"предприятие"? По определение там
едни решават, други изпълняват и гражданската енергия може само да създаде конфликти. Тази аполитичност продължи с широката коалиция на Станишев, която почти не остави място за парламентарна опозиция и зауправлява с една ляво-дясна платформа, т.е. отново съвсем аполитично. Неслучайно в целия този период политическите предавания доста залиняха, сериозните проблеми на обществото се поставяха от лежащите по диваните в "Биг Брадър", политиците танцуваха, свиреха на китари или участваха във викторини на популярни предавания. Светла Петрова се опита да замени западащия "Сеизмограф" с викторината "Пирамида" и дори БНТ1 се хвана да пропагандира четенето или историята с телевизионни игри.
И после, бих казал някъде към края на 2008 г., изведнъж нещата се обърнаха и интересът към политиката рязко се увеличи. Първо започна кризата, т.е. случи се истински важно, разделящо събитие, което
истински стресна хората. Казвам нещо тривиално: хората се вълнуват от политика тогава, когато става нещо сериозно, във време на войни, кризи, преврати, земетресения. Когато е съдбовно важно в коя посока ще тръгне страната им. Някак твърде много свикнахме с циничния поглед към света на маркетинга и забравихме, че има истински важни неща – безработица, социална справедливост, фискално преразпределение, разпадаща се държавност.
Кризата съвпадна в България с невиждания изблик на недоволство към тройната коалиция, съчетаващ антикомунистически (БСП) и националистически (ДПС) елементи. Темата за корупцията и нуждата от наказания сякаш концентрираха усещането за несправедливост, натрупано през всичките тези 20 години на бандитски преход.
Но политиката се върна на публичната сцена не просто защото хората искаха възмездие – това те искат отдавна. Работата е там, че през 2009 г. се появи усещане, че нещо може да се промени, нещо зависи от твоето мнение. Не искам тук да обсъждам настоящото правителство и това кога точно то ще разочарова българските граждани на свой ред. Обръщам внимание на този най-важен фактор за мобилизиране на политически енергии: представата, че пред обществото има избор, че не всичко е решено предварително. Политическото е било винаги свързано с участие – в едни случаи гласуват, в други тръгват на война, в трети просто
крещят на площада. Там, където от теб се очаква само да съзерцаваш, сме в регистъра или на ритуала, или на забавата.
В тази перспектива можем да разберем и посоката, в която вървят успешните политически предавания днес. формулата "има събития, възможен е избор, аз участвам" най-добре ми се струва въплътена от "Референдум" на БНТ1. Това предаване, макар да носи негативите от спадащата популярност на държавната телевизия, успя бързо да се наложи с едновременно конкретните и разделящи теми, които представя със сериозния дебат и най-вече с възможността зрителят да участва, като гласува и вижда своя вот в реално време на компютърни графики. Вярно е, че ако се замислим, тези гласувания са леко глупави – и какво, като се изобразява мнението ти на екрана? Ще промени ли нещо? Но хората имат чувството, че се чува гласът им – особено след
усещането за победа над политическия елит, създадено от помитането на тройната коалиция, това все още работи.
По-класическата форма е зрителят да бъде индивидуализиран, да му се спомене името, да се прочете въпросът му. В по-монологичното "Сеизмограф" по bTV усещането за това, че нещо се случва пред очите ни, че участваме в решаването на публичните дела, често идва от връчването на прошение от някакъв зрител на важния гост, който се ангажира обезателно да реши въпроса. Това действа като един вид гражданска лотария, при която само един печели, но всички си представят, че биха
могли да са на негово място. Критиките към това предаване, както и, разбира се, към "Панорама" са, че наместо да притискат политиците с неудобни въпроси, те им дават възможност спокойно да развиват тезите си и по този начин да запушват критичния дебат. Но въпросът има и друга страна: зрителите искат да имат пред себе си
големия началник (именно представен в цялото си великолепие, не под натиск) и да се обърнат към него директно. Ако класическата демокрация беше превърнала в норма личния контакт с избирателя, днес интерактивността е станала абсолютен морален императив: смяташ, че имаш правото да заговориш за политика на неговия блог, да се обадиш по телефона и да чуеш гласа си от екрана, да получиш личен отговор на имейла си.
Нова ТВ с "На четири очи" печели с човешкия фактор, със задушевния формат, откровенията, темите, близки до хората. Сериозни политически въпроси, например как ще се финансира културата, се смесват със смели въпроси за това откъде г-н Рашидов има толкова много пари. И, разбира
се, като лайтмотив непрекъснато тече темата за изоставените сираци, болните, за народопсихологията, от която все си страдаме. Как се преплитат "човешките" теми с важните политически алтернативи пред обществото? Разбира се, тук няма рецепта, но очевидно първите създават един вид
доверие към предаването, вярност към продукта, поддържат, така да се каже, канала – когато възникнат драматични теми, те естествено се надграждат върху тях, без да разрушават цялостното усещане за културност, задушевност, за "трайните неща".
Може би в дългосрочна перспектива тази формула ще се окаже най-печеливша. Нарастването на интереса към политическите предавания едва ли е трайно явление. В момента, в който обществото се успокои и стабилизира, политическите предавания отново ще пожълтеят, ще се обърнат на шоу. Обратно: нека се надяваме политическите предавания скоро да бъдат наново изместени от разни форми на инфотейнмънт, защото колкото подобри политически предавания – толкова по-зле е обществото.

Стр. 108 – 109

сп. Мениджър | Цветелина ПЕТРОВА | 2010-01-10

"Стъклената" концепция за брандиране на каналите пресъздава визуално критериите, по които работят нашите медии – прозрачност, обективност, безпристрастност. Това казва Петя Терзиева, директор "Маркетинг и комуникации" на bTV

- Госпожо Терзиева, кое наложи смяната на графичната концепция на каналите на bTV и интернет портала www.btv.bg?

- Поводът за генералната промяна е стартът на новите тематични канали на bTV – Cinema и Comedy, но това съвпада и с приближаването на десетата годишнина от създаването на телевизията. Малко преди да стартираме работата по проекта, направихме проучване на аудиторията, в което нашите зрители посочиха, че очакват голяма промяна от bTV. Днес, след повече от шест месеца работа по новата визия на bTV, тематичните канали и портала www.btv.bg, с удоволствие мога да кажа, че зрителите ще гледат най-голямата промяна на канала от неговото създаване до момента. Така за пореден път доказахме, че bTV прави всичко възможно да провокира зрителите и дори в период на криза се появяваме с нова визия. Същевременно стандартите, при които работим, изискват на три-четири години да се прави промяна на брандинга на телевизиите, защото ние сме 24 часа в денонощието пред очите и в ушите на зрителите. Те свикват толкова с нашата "опаковка", че в един момент престават да забелязват важните неща, а други им изглеждат еднотипни и еднообразни. Неслучайно всички големи световни телевизии променят визиите си на три години.

- Как избрахте рекламната агенция, която изработи визуалната опаковка на bTV?

- За изпълнители на проекта кандидатстваха някои от най-големите фирми за графичен дизайн в света, сред които бяха представители на САЩ, Венесуела, Великобритания и др. В крайна сметка за участие в конкурса бяха допуснати пет фирми, смятани за най-големите специалисти, налагащи тенденциите за дизайн и брандинг на световния пазар. От всички предложения най-много ни допадна предварителният проект на английската агенция Egg Design. Тя ни предложи "стъклената" концепция за брандиране на каналите, чрез която целим да пресъздадем визуално критериите, по които работят нашите медии – прозрачност, обективност, безпристрастност.

- Зрителите вече няколко седмици виждат новите лога и шапки. Част от тях са преплетени с "живи снимки", което е новост за българския ефир. Не се ли притеснявахте да наложите такава драстична промяна във визията?

- Решението за смяна на логото дойде съвсем естествено. На практика старото лого беше твърде сериозно и твърде масивно и не позволяваше "клониране" в друг тип тематични канали. То не можеше да звучи забавно, ако трябва да се използва за bTV Comedy, нито филмово, ако трябва да го прилагаме за bTV Cinema. На нас ни трябваше олекотена версия на логото, която да може лесно да се мултиплицира за тематичните канали. Едновременно с това искахме логото да изглежда по-близко до зрителя, което направихме, използвайки въведеното изписване на телевизията още от нейния старт с малко английско b -bTV. Още при старта на проекта държахме в основата на графичните решения да стоят творческите практики, които bTV наложи и продължи да развива през годините от своето създаване. Именно тези практики винаги са били част от концепцията за развитие на телевизията и нашите зрители до известна степен са свикнали с тях и с високото им качество. В конкретния случай за нас беше важнода надскочим очакванията на зрителите, да вплетем най-новите решения в областта на тв брандинга в световен мащаб и същевременно да се доближим максимално до ежедневния живот на българина. Това нямаше как да се случи без включване на "живи снимки", смесени с ефектна графика (анимация), филми и новини. Включвайки различни красиви места от България, се стремим да се доближим максимално до ежедневния живот. Така и в бъдеще нашите телевизии ще могат да развиват и разнообразяват визиите си, като избираме красиви ло-ации от цяла България.

- Разкажете повече за реализацията на "снимките". Как протече самият снимачен процес, как избрахте локащите? Ще има ли кадри и от други градове на страната?

- Част от снимките са направени в София на избрани емблематични места. Целта пред нас беше те да бъдат показани не като туристически атракции, а като част от ежедневието на българина, затова се спряхме именно на конкретните локации. Реализацията на снимките за опаковката специално на bTV Cinema е сходна на реализацията в кинопродукциите. В Лондон беше изграден специален декор, подобен на декорите, които се изработват за световните блокбастъри, а заснемането се осъществи с най-модерна техника – High Definition, камера от най-висок клас, използвана за снимки на множество кинопродукции. За нощните снимки пък беше използвана специална техника, наречена time laps. Реализацията им е дело на българския екип. За създаването на опаковката на bTV Comedy се проведе кастинг за лица, които играят определени роли в кратки форми на различни шапки и кашове. Снимките са реализирани от смесен екип на bTV и специалистите от Великобритания - режисьор е Морган Сендал, творчески продуцент – Стивън Плешняк. Постпродукцията се извърши едновременно в Лондон от Egg Design и в София от творческия екип на bTV, който се ръководи от Валентин Илиев. След няколко месеца в основните идентификационни визии (main IDs) ще добавим кадри и от други локации в страната. Планираме да снимаме красиви гледки, но отново не като туристически обекти, а като места, в които всички ние попадаме в нашия ежедневен живот. Така искаме да представим страната от "Всички гледни точки".

- Друг съществен компонент към новата опаковка е музиката. Как избрахте композитора и какви бяха критериите ви за самото звучене на музиката?

- Музиката към новата опаковка на bTV беше ключов момент за нас в проекта, като композирането й беше поверено на Нийл Майерс. Негово дело е музиката към трейлърите на филмови заглавия като "300", "Хари Потър", "Спайдърмен 2". Майерс има зад гърба си и проекти за гиганти като "Жилет", а през 2008 г. получава номинация от британските филмови награди БАФТА. Ние бяхме наясно с това и поканата, която отправихме към него, беше съвсем логична. Основният ни критерий беше каналите да звучат модерно и едновременно е това позитивно и приветливо, без да внасят излишна агресия и напрежение. Смятам, че и тази част по проекта беше осъществена безупречно.

- Какви са първите реакции за визуалната промяна на bTV? Консервативен ли е българският зрител към иновативното мислене?

- Отзивите за новата визия са отлични, макар че промяната на логото изненада много зрители. Те бяха свикнали дотолкова със старото, че изборът ни да минем към по-приятелското "малко Ь" им се стори най-драстичната промяна, независимо че изписването на името ни е "малко Ь" е практика от създаването на телевизията. В коментарите на нашия сайт, както и в нашите групи във Facebook и Twitter беше настанала истинска истерия няколко дни преди промяната на опаковката, феновете бяха успели да намерят новите лога на кабелните канали, бяха смъкнали видеото е едно от нашите main IDs, което излъчихме в "bTV Новините" седмица преди старта, и оживено дискутираха промяната и изразяваха положителни оценки. Що се отнася до втория въпрос, категорично мога да кажа, че българският зрител не само че не е консервативен, а напротив – той следи модерните тенденции във визуалните промени на световните канали и логично търси техния български вариант. Смятам, че смелостта ни да правим толкова големи крачки като тази и желанието на зрителите за качествена телевизия са пресечната точка, която маркира лидерската позиция на bTV на телевизионния пазар у нас.

ПЕТЯ ТЕРЗИЕВА е директор "Маркетинг и комуникации" на bTV. През 2000 г. завършва Софийския университет с две специалности • връзки с обществеността и журналистика. Има двугодишна специализация по мениджмънт. Кариерата й започва през 1997 г. в рекламна агенция Champions Young & Rubicam. В bTV е от 2001 г., като първоначално работи в отдел "Продажби", а от 2006 г. оглавява отдел "Маркетинг и комуникации".

Стр. 112 – 113

сп. Мениджър | Христофор КАРАДЖОВ, Лос Анджелис, специално за "Мениджър" | 2010-01-10 

Защо The Economist процъфтява, докато Newsweek едва връзва двата края

МЕРКИТЕ СА ДРАСТИЧНИ: Newsweek, уважавано седмично списание със 76-годишна история, извърши цялостна промяна на дизайна и концепцията си, ревизира съдържанието си и реши, че повече няма да осигурява на читателите си преразказ на новините, а ще търси спасение като елитно издание със задълбочени коментари и многопластови репортажи. Изданието
намали тиража си наполовина от сегашните 2,7 млн. (преди 20 години Newsweek отпечатваше 3,5 млн. седмично). Списание Time, друга уважавана институция в този медиен сектор, вече извърши подобна трансформация на имиджа и съдържанието си преди повече от година. И двете издания се опитват да избягнат съдбата на U.S. News & Weekly Report, което въобще спря да излиза седмично и се превърна в месечник.
На американския пазар има сполучливи седмични издания, които залагат на по-задълбочени материали, преминаващи в литературни форми. Най-добрият пример за това е The New Yorker. По-често, разбира се, срещаме месечни издания, от които
има доста и у нас. Но седмичното новинарско списание, каквото в България беше "Сега" преди 10-12 години или е "Тема" в момента, има съвсем друга концепция. Тя е създадена преди почти век в САЩ и се опитва да осигури всичко за всички, което вече се оказва невъзможно в нашия силно фрагментиран свят.
Седмичните издания имаха за цел да обобщят онова, което вестниците ни казваха седем дни подред с телеграфно постоянство, но и
с влудяваща липса на анализ и интерпретация на неспирния поток новини. Сега, разбира се, вестниците все повече заприличват на списания, защото се опитват да коментират ежедневно, а не само да предават информацията, която постъпва в редакциите им. В този смисъл вестниците се опитват да бъдат повече като списанията и затова седмичните издания естествено губят пазарния си дял (не че и вестниците не преживяват драматични спадове в тиражите си).
Точно това се случва с Newsweek и Time. Но защо тогава британското списание The Economist, което е образец за седмичен дайджест, т.е. обобщение и интерпретация на новинарския поток, не само че не е закъсало, но и се радва на
много здрав растеж. Само за миналата година рекламните приходи на The Economist се увеличиха с 25%, докато Newsweek и Time загубиха съответно 27 и 14 на сто.
Нещо повече. Приходите на The Economist растат стабилно и изданието започва да завладява не само европейския, но и американския пазар точно когато съперниците му губят позиции бързо. В САЩ списанието има 800 хил. абонати и други 75 хил. от тиража се продават на вестникарските сергии срещу 7 долара за брой.
И още. Отляво и отдясно чуваме, че традиционните новинарски печатни медии (вестници и списания) трябва спешно да се преоблекат в най-новите дигитални дрехи, да пуснат и поддържат уебсайтове с многобройни екстри, да бъдат достъпни от мобилни телефони и т.н. The Economist е пример, че това е похвална идея, но не задължително
печеливша – сайтът на изданието е
доста по-беден от тези на Newsweek и Time както по дизайн, така и по функционалност. Може да се убедите сами на www.economist.com, www.newsweek.com и www.time.com.
Къде е тайната? Ами всъщност няма никаква тайна – става въпрос за качество, или по-скоро за усещане, че получавате качествен продукт. На езика на маркетинга Newsweek и Time не успяват да създадат толкова успешен бранд, както The Economist. Британското списание е положило сериозни усилия да убеди читателите си, че дава най-добрата информация и анализ за целия свят. факт е, че виждам колко много семейства в САЩ държат именно това списание
на масичката в хола (the coffee table) заедно с други снобарски издания като Architecture Digest, Cigar Aficionado или Wine Spectator. Със сигурност няма да видите Newsweek и Time небрежно зарязани, така че гостите да видят какво четете (освен ако не сте журналист).
The Economist, за разлика от Newsweek и Time, почти не прави някакви оригинални разкрития. Списанието не вади невероятни разследващи материали, страхотни снимки или неповторима информация от най-горещите точки на планетата или от коридорите на Белия дом и други средища на политическата мощ. Повечето неща, които това издание публикува, може да намерите и сами – ако имате време и нерви да се ровите 20-ина часа из интернет с помощта на Google.
Списанието има една сила, която е превърнало в запазена марка до такава степен, че тя се асоциира с
неговото име много повече, отколкото е някой друг. The Economist умно обобщава сложните световни събития и поднася нещо, което може да бъде смляно от читателя, без да го остави с чувството, че е жертва на опростен, тривиален вариант на новините. Това е уникалният брендинг на The Economist:
умен анализ на всичко, което си струва анализирането, поднесен в стегната и привлекателна форма (макар и езикът на изданието, между нас казано, понякога да е твърде скован).
Недейте да смятате, че списанието е безгрешно обаче. То не успя да налучка как да започне да печели от онлайн версията си (ама кой ли е успял в тази посока!) и дори не можа да регистрира за себе си уеб адреса www.theeconomist.com. Докато другите издания се надпреварват да сключват договори за взаимни интернет препратки и всички (особено в САЩ) дават мило и драго да бъдат споменати от важни сайтове като Google, The Huffinton Post (www.huffingtonpost.com) или The Drudge Report (www.drudgereport.com), британското списание стои встрани от тази врява. Много малко други издания пускат препратки към неговия сайт, където броячите отбелязват едва 700 хил. уникални посещения на месец, докато Time има 4,7 млн., a Newsweek – 2 милиона.
Въпреки това The Economist, както отбелязах по-горе, се радва
на доста по-добри икономически показатели. Конкурентите му, изглежда,
не разбират какво точно е извело това списание до върха в категорията, защото Newsweek и Time се опитаха с последните си модификации да се превърнат в почти чисто анализаторски издания. Те сякаш забравят, че The Economist продава преди всичко подборка новини от седмицата, поднесена от определена редакционна позиция. А не само коментари на нещо, което читателите може да са, а може и да не са забелязали в информационната какофония днес. Освен това изданието се старае (или поне оставя впечатлението, че се старае) да не остави камък необърнат в световната география, политика, икономика, култура. Кореспондентите на The Economist
лично обикалят света или хитро намират начини да извадят информация от разстояние за практически всяко място и тема – от търговската политика на Ботсуана до алтернативните източници на енергия в Индонезия или тъжната съдба на изчезващите усурийски тигри. Всеки материал е поднесен е гледна точка и подтекст, особено привлекателни за по-интелигентните читатели. Списанието сякаш им казва: "Ние смятаме, че това е важно да се знае – пропуснете го, ако ви стиска".
За отбелязване е, че друго седмично издание, което просто преразказва на едно място основните събития, както са предадени в световните медии, The Week (www.the-week.com), направи
откровеното копиране на The Economist основа на успешния си бизнес модел, без дори да си прави труда да влага усилия в анализ и коментар. The Week не претендира, че е нещо повече от това, което е – инструмент за събиране и преразказ на новини. И така успява да обедини достатъчно голяма публика, за да има търговски смисъл.
В интерес на истината да промениш представата за себе си в света на съвременните медии, т.е. да извършиш т.нар. re-branding, е по-трудно, отколкото беше преди 10-20 години. Дори да хвърлят милиони долари и да разпратят още кореспонденти по света, останалите седмични списания ще бъдат разглеждани в най-добрия случай само като подражатели на The Economist. А защо някой да си купува копието, като може спокойно да получава оригинала – навсякъде по света?
Единствено кристалната яснота кой си и какво предлагаш помага за успеха в дигиталната епоха. Изданията, прицелени в твърде широка публика и с твърде неясно послание, не вървят. Онези, които се опитват да задоволят интересите на нишова аудитория, парадоксално, може да се окажат истинските господари на медийния свят.

Стр. 146 – 147

в. Телеграф | 2010-01-10 

Дискусионното предаване на Диана Найденова "Челюсти" падна от екрана на Нова тв от началото на тази година. Тв ръководството ще му търси друг, по-атрактивен час на излъчване. Досега медията го пускаше в негледаемото време -13 ч. Точно това е причината почти никой да не чуе журналистката да обявява в края на 2009-а спирането на "Челюсти". В Нова тв се обсъждат два варианта: или да тръгне сутрин, или като част от блока на Милен Цветков и Пора Крумова, или да бъде веднага след него.

Стр. 2

сп. Мениджър | Пепа ВИТАНОВА, | 2010-01-10 

В тази рубрика ви срещаме с наши журналисти, които живеят по света и правят български вестници, сайтове, радиопредавания и телевизионни програми. Те свързват сънародниците ни зад граница, дават им информация, която няма откъде другаде да получат, поддържат жива връзката с родината. В момента български медии има в 42 държави, сред които Бразилия, Китай, Обединените арабски емирства.

***

Максим Божилов, издател на в. "Български хоризонти" в Торонто: Етническите издания винаги ще имат място на пазара

Доста българи са патриоти по примера на Странджата – сядат на маса и се самонавиват: "Дайте да се върнем в България" или "Дайте да направим нещо за България". А на другия ден са забравили за какво са си говорили

- Как започнахте да издавате вестника?

- Може би помогна това, че не мога да правя друго. Работех като журналист в България. Емигрирах в Канада през юли 1999 г. Издадох първия брой на "Български хоризонти" след няколко месеца, през декември. Проблемът в началото беше, че не знаех за каква аудитория да е вестникът, не ми беше ясно как ще стигнем до хората, как ще съберем реклама. Помогна ми една ентусиастка – Румяна Събкова. Тя имаше колекция от български адреси, свързахме се е много наши сънародници и те ми дадоха куража да реализирам идеята си.

- В Северна Америка хората по-малко четат. Как успявате да задържите вниманието на читателя?

- Старая се във всеки брой да има нещо различно, текстовете да не са само копи и пейст. Разискваме различни казуси, правим дискусии по горещи теми, като бъдещето на кирилицата например. Търся и намирам интересни съдби. Проучих историята на емиграцията в Канада. Първите българи са пристигали тук с турски паспорти, обявявани са за турци, така са и погребани. След Илинденско-Преображенското въстание в Торонто идва голяма вълна от Егейска Македония, преселват се цели села. След 1937-1938 г. пристига нова вълна от гърчеещи се българи. Най-новите емигрантски вълни са след 1989 година.

- Има ли българи с частен бизнес в Канада?

- Има доста хора с частен бизнес. Има фирми на българи в ресторантския и
хотелиерския бизнес, в услугите за почистване на офиси и домове, в производството на детски зъбни протези и на специализирани лампи. Известно ви е името на строителния предприемач Игнат Канев, който се занимава с изграждане на голф игрища. Има българин, който
е собственик на 8-9 радиостанции. Има лекари, зъболекари със самостоятелни кабинети.

- Как вестникът ви оцелява в кризата?

- Чрез рекламата и страничната си дейност. Занимаваме се с преводи, издаваме книги. Издадохме три книги с мемоари. Българските фирми редовно пускат реклами при нас, рекламират и много канадски компании, свързани с авиолиниите, недвижимите имоти, високите технологии, куриерските услуги, паричните преводи.
Аз не вярвам в безплатните вестници, смятам, че безплатните неща не се ценят толкова. Нашият вестник се разпространява чрез абонамент. Виждам бъдещето на медиите в интегрираните продукти – хартиени носители плюс сайт и свързани с него тематични линкове. Т.нар. етнически издания винаги ще имат място на медийния пазар. Екипът на нашия вестник е от двама души и половина, което също е начин да се пести. "Български хоризонти" си намери ниша сред хора, които изпитват носталгия по страната си и имат нужда от информация за това как се развива тя. Пускаме финансови и икономически текстове, отговаряме на въпроси, даваме практически съвети, свързани с трудовото законодателство, как да си купиш къща в България, в какво е добре да се инвестира там и тук и пр.

- Изпращате ли послание към сънародниците ни да се върнат в България ?

- Бягам от послания. Не се опитвам да поучавам. Самият подбор на информация е вид манипулиране. Животът в чужбина е лично решение. Евреите имат една хубава приказка: "Моят дом е там,
където ми е комфортно". Не съм типът обединител. Вярвам, че ако нещо хубаво се предложи отнякъде, хората сами ще се отзоват, няма да има нужда от увещания.
Патриотизмът за мен е да носиш България в сърцето си. Доста българи са патриоти по примера на Странджата – сядат на маса и се самонавиват: "Дайте да се върнем в България" или "Дайте да направим нещо за България". А на другия ден са забравили за какво са си говорили.

- Каква е процедурата за разрешение за издаване на вестник в Канада?

- Всеки може да издава, ако не нарушава законите на страната. Националната библиотека иска по едно копие от изданието за нуждите на статистиката и научните изследвания. Канада е
страна на общностите. Там според мен се провежда един грандиозен експеримент: дали на едно място могат да бъдат събрани общности, които да живеят хармонично, без да се претопяват, което пък е американският модел. Общностите имат свободата да пазят традициите си, да издават етнически медии на собствения си език.

- Какво най-много липсва на българите в чужбина?

- Каквото им липсва и в собствената им страна – самочувствие.

- Успявате ли да се изхранвате чрез издателската си дейност?

- С журналистика никъде не се забогатява. Аз още не мога да си стигна стандарта, който имах в България. Но в Канада ми е по-добре, защото ми е no-предсказуемо. Свободата тук е подчинена на закона. Има правила за ползването й, а в България всеки я тълкува както си иска и това ни пречи да живеем добре. Неуредиците в България ме притесняват, затова и избрах да живея в Канада.

***

МАКСИМ БОЖИЛОВ е завършил Руската гимназия в София. Бакалавър е по математика от Imperial College в Лондон и магистър по математика от Birkbeck College в Лондон. Работил е в международните отдели на вестниците "Вечерни новини", "Народна армия", "Отечествен фронт", "Работническо дело", "Дума". От основаването му през 1992 г. до 1994 г. е завеждащ на международния отдел на в. "Континент". През 1994 г. започва да издава cn. Personal Computer World/България, което излиза и днес. От 1999 г. живее в Торонто, Канада. В края на същата година става издател на в. "Български хоризонти". От 2002 г. издава и ежегоден Канадско-български бизнес каталог, както и мемоарни и други книги. От 2004 г. прави седмично едночасово радиопредаване "Български хоризонти" на български език от Торонто – всяка неделя от 19 часа. То може да се слуша на живо и в интернет на www.am530.ca.

***

ВЕСТНИК "БЪЛГАРСКИ ХОРИЗОНТИ" се разпространява предимно чрез абонамент на територията на цяла Канада. Излиза от края на 1999 г. веднъж на две седмици, в 12 страници и тираж около 4500 копия, на цена 1,50 долара. Негов издател е Максим Божилов, който работи с екип в Торонто и с представителство в София. Идеята на вестника е да разширява хоризонта на знанията за света и България, да предизвиква дискусии, да дава полезна за емигрантите информация. Най-четени са коментарните и историческите текстове, както и разказите за успели в чужбина сънародници.

Стр. 110 – 111