“Амика” и “Макс” с нов издател

Posted March 16th, 2012 by PRnew.info Team

в. Труд | 16.03.2012

Списанията "Амика", "Макс", "Брава каза" и "Еуропео" вече имат нов издател.

Доскоро това беше фирмата "Кю Ем" ЕООД, собственост на Кристиана Илиева, която вкара и наложи списанията на българския пазар.
Дружеството обаче е подало молба за несъстоятелност до Софийския градски съд. В документа е обяснено, че приходите на издателството са спаднали вследствие на икономическата криза,която е довела до общо намаление в приходите от рекламна дейност. Всички списания ще продължат да се развиват, включително и он-лайн. Те ще излизат в същата периодичност, както и досега, но вече ще се издават от нова фирма -"Кю Ем Медия", обясниха оттам. Нейното управление отново е поверено на Кристиана Илиева, но тя вече няма да има собственост в издателството. Според системата "Дакси" едноличен собственик на "Кю Ем Медия" е Емил Делчев.

Стр. 22

Posted in PR&Media News 2 Comments Tags: , , , , , , , , ,

Непознаваемата Русия в новия брой на L’EUROPEO

Posted February 26th, 2012 by PRnew.info Team

QM Media I 24.02.2012 

Една от причините за неспособността на Русия да се модернизира са …братята Кирил и Методий, твърди Андрей Кончаловски в новия брой на L`EUROPEO. В списанието, което от утре е на пазара, олигарси на материалното и на духа се надпреварват в опита си да разкажат защо Русия е такава каквато е.

Броят, озаглавен „Кат Русия няма втора”, е изцяло посветен на непознаваемата Русия, на великите полети на духа и мащабните сгромолясвания, на нечуваните проекти в миналото и днес. В L’Europeo читателите ще намерят истории за безумните начинания, за невероятните съдби, за драматичната разлъка между желано и действително, както и преглед на гениалните прозрения и грандиозните в размаха си, мърляви руски изпълнения.

Борис Березовски определя родината си като страна с робска психика и вини Запада за явлението Путин, а специалистът по руската душа Виктор Ерофеев настоява, че Русия не може да бъде разбрана не само с ума, но и от самите руснаци…

И още в новото L’EUROPEO: Бумът на професията «наемен убиец» в Русия през 90-те ражда своя гений – Солоник. Езиков анализ на явлението ГУЛАГ, непознати факти от драматичната съдба на писателите Михаил Булгаков и Даниил Хармс. Легендите на руския спорт, сестрите Прес, имат прекалено много мъжки черти, а основният въпрос към легендарната «красива, млада амбициозна рускиня» днес е « кучка или не». Какви са тайните на руските космически програми? А тези на Болшой театър и неговата реконструкция? Какво се крие зад поредния руски проект, задаващ се с мощта на Белене – «Скобелев».

Броят на L’EUROPEО излиза в навечерието на президентските избори в Русия, за да намигне, че може би един от принципите на руската политика е на път да се сгромоляса – принципът на матрьошките: Елцин – 189 см., Путин – 176 см., Медведев – 162 см.

Posted in PR&Media News 1 Comment Tags: , , ,

Последната Коледа в новия брой на L’Europeo

Posted December 20th, 2011 by PRnew.info Team

QM Media I 20.12.2011

Last Christmas, I gave you my heart…

Last Christmas! Ако вярваме на маите, точно това ни чака. Новият брой на L`Europeo е пълен с препоръки за това как да посрещнем последната Коледа, както и за това как да постъпим, ако случайно се събудим на следващия ден.

Кои са маите и защо сме така изплашени от техния календар, след като досега е имало няколко хиляди несбъднати пророчества за края на света? Дали краят на капитализма, изкуството, модата и сексуалността предстои, или вече се е състоял? Авторите на L`Еuropeo са се раздали като за последно в новия брой на списанието, озаглавен „Последната Коледа”. Освен редакторският тандем Любен Дилов-син – Димитър Стоянович, сред тях е Иван Гарелов, който размишлява за (не)възможния край на Гърция. Валери Найденов изпраща Третия капитализъм, а Бойко Василев посреща Четвъртия завършек на света от собственото му летоброене. Виргиния Захариева търси новите формули на живота, докато в разказа си за Кубинската криза Иво Христов ни подсеща, че понякога само късметът ни спасява от всеобщо унищожение.

И още: уникални истории за Шоко Асахара и гибелната му секта, Алистър Кроули, за първи път – снимки на потвърдения от самопризнание убиец на Кенеди, грипните епидемии и екологичния Армагедон. Утехата е оставена в ръцете – или по-скоро в словото на проф. Калин Янакиев. Краят е дългоочаквана развръзка, след която ще се срещнем под ново небе и на нова земя.

Авторите на L’Europeo вярват, че както найлоновият плик на главата понякога придава на секса усещането „като за последно”, така и щипката Апокалипсис в коледното настроение е необходимата, приятна провокация за това Рождество. Независимо дали е последното по майското летобрене, или първото по нашенското.

Последният брой на L’Europeo (за тази година) вече е на пазара.

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , , , , , ,

Новият брой на L`Europeo: Политиката е занятие с предизвестено нещастен край. Щастливите са зад политиката

Posted September 1st, 2011 by PRnew.info Team

 QM Media I 31.08.2011

Политиката е изкуството да търсиш неприятности, да ги откриваш, да им поставяш грешна диагноза и след това да прилагаш неподходящо лечение, казва известният американски комик Граучо Маркс. Но кой е истинският автор на това изкуство?

Новият брой на L’Europeo „Зад политиката” бута вратата, зад която се крият господарите на света – масоните и билдербергите, членовете на Йейлското братство „Череп и кости”, участниците в 59-тата Вашингтонска „Молитвената закуска”. На председателското място в това общество са Чарлз и Дейвид Коук. „Пред Коуктопода империята от фондации на Сорос е малко калмарче”, казва Валери Найденов в статията си, посветена на братята милиардери, които превръщат либертарианството в световна религия.
Днес политиката е изчерпала месианския си потенциал, но представителите й продължават да се държат като богове. „Трябва да намериш мига да кажеш сбогом на този наркотик, властта. Ако изпуснеш мига, властта се превръща в шапка, която се сваля заедно с главата и без достойнство”, казва писателят Любомир Левчев, който преди 10 ноември стоеше до първите в държавата. Към разсъждeнията му за флирта между изкуството и властта L’Europeo добавя портрети на Лени Рифенщал и Оливър Стоун.
Разбира се, зад кулисите не стоят единствено тайнствени общества и пари, суета и параноя, но и шепа личности, изкушени от вярата, че творческият им гений и мъдростта могат да облагородят света. „Андре Малро и Дьо Гол бяха последният метафизичен тандем на философ и воин преди вулгарната ера на шоу политиката”, пише Иво Христов. Новото време превърна държавниците в риалити герои, а имиджмейкърите им ни убедиха, че идеите и прахта за пране се продават по един и същи начин.
Преди всичко обаче политиката е семейна работа. Доказва го дълго тлелият скандал между Бащата на германското обединение Хелмут Кол и синът му Валтер. Какво е влиянието на жени като госпожа Мао Дзъдун върху хода на историята и каква е ролята на половинките на Маргарет Тачър, Елизабет Втора и Юлияна Нидерландска? Отговорите в L’Europeo, „Зад политиката”.
Новият брой е на пазара от утре, 1 септември 2011 г.

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , ,

Забавлението на интелигентите

Posted August 27th, 2011 by PRnew.info Team

 Фондация “Медийна демокрация” I 27.08.2011

Размисълът ми започна с напускането на бившия главен редактор на L’Europeo България – Калина Андролова. Списанието започна рязко да се променя и аз се запитах защо.
Тръгнах по следите на италианското издание в търсене на отговора. Заглавия от типа „Джихат”, „Афганистан – другият поглед”, теми, свързани с Раи, мафията в Италия, петролни картели и разбира се, имена от ранга на Ориана Фалачи, Алберто Моравия и Бенедети, основателят на L’Europeo.
Опитах се да сравня Брижит Бардо и Джихат, абсент и Берлускони, Lemon Incest и мафията в Палермо и реших, че мога да си позволя един кратък критически размисъл върху L’Europeo България.
Колкото и да си повтаряме, че L’Europeo е българското списание за култура, история и политика, то си остава българското списание за забавление – забавлението на интелигентите, на относителния ни елит. L’Europeo докосва и търси една специфична за българския пазар публика – публиката анти-чалга, анти-комунизъм, про-абсент. Тази, която страда по неуспешната ни демокрация и по неосъществения ни медиен плурализъм,
но доста спомага за тях.
L’Europeo България със сигурност не е платформа на „тежката журналистика” у нас . По-скоро списанието залага на размитостта между понятията „тежка” и „лека” журналистика, на широката ни представа за журнализъм изобщо.L’Europeo такова, каквото го познаваме по нашите плитчини, е симулация на несъстоялата ни се аристокрация, на неосъществената ни културност, на провалената ни умност (Андролова 2011) , на бягството ни от логореята.
L’Europeo все повече заприличва на ученическия дневник на майките ни и постепенно се превръща в поредния артефакт на пубертета на нашите медии.
Абсентизъм (Absenteeism)
Това не е форма на протестни действия, не е и алкохолната зависимост от абсент. Това е философия на отсъствието. Отсъствието на отговорността на автора.
Абсентизмът е доборволно отказване от правото на действителност и на сетива, с които да я възприемаш. Той е гмурването в епитетите, в малките истории на големите личности, в любовите на Дюрас и грозотата на Серж Гензбург.
L’Europeo просто евфемизира своята развлекателност в стилни черно-бели фотографии и статии за моралното отсъствие и се превърна в част от тенденцията за абдикация на журналистите от журналистиката и на мислителите от мисълта.
L’Europeo е еманация на несъстоялия се български „изъм”. То е опитът на медиите ни да бъдат различни и авангардни. То е профилът във Facebook с единствени приятели Любен Дилов – син и Уди Алън. (Бих казала, това е отсъствие от действителността дори и на виртуално ниво).
Докато в Италия през отминалата есен по реповете се продаваше “Afganistan – l’altro sguаrdo” („Афганистан – другият поглед”), в България вървеше броят „Истински лъжи”. Красноречиво съвпадение! Една истинска лъжа си е цялото познато ни L’Europeo. Лъжата за това, че някой се опитва да наруши медийния олигопол в страната ни.
„Перата” или издателите са виновни за тази медийна парвенющина? Калина Андролова казва в интервю за в. Култура: „Когато някой е забогатял набързо, той се дразни адски от единственото, което не може мистериозно да купи и да закичи на ревера си: интелектуалното превъзходство. Забелязали ли сте, че богаташите внезапно започват страстно да разбират от изкуство, стават колекционери.” L’Europeo като че ли е поредната богаташка колекция. Знак, че колкото и възможности да се открият пред медийния бизнес в България, той ще си остане със „закаченото” интелектуално превъзходство на ревера.
L’Europeo се опитва да бъде елитарно в общество без елит, опитва се да бъде адекватно на един доста неадекватен пазар и така се отплесва във вече компрометирания лайфстайл, в опит да се измъкне от всеобщата социална тревожност.
Списанието лека полека се спасява от ролята си на публицистична платформа през вратичката на лайфстайла, макар да подозирам, че първоначалният замисъл, поне на редакционно ниво, едва ли е бил такъв. За това говорят и някои от по-ранните броеве като „Петroll” и „Медиите – последната власт”, които макар да не блестят с особен журналистически ракурс не пропускат теми като проекта за петролопровода Бургас – Александруполис, „студената война” между САЩ и Русия и „загиналите” през последните години в Русия журналисти. Това потвърждава и изказването на Калина Андролова за в. Култура: „Работодателите ми искаха да е престижно, без да са наясно, че престижно означава първо умно, а след това всичко останало. Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”.
+/ – Tabloid
Липсата на обществено-политическа ангажираност в българското издание на L’Europeo със сигурност е опит за бягство от матрицата на българската медия. Само че в стремежа си да предложи нещо различно от таблоидното, списанието попада именно в неговия контекст. Харингтън описва и сравнява основни характеристики на популярния таблоид и на т. н. broadsheet („сериозната” преса). Оказва се, че според тази класификация освен по претенцията си да репрезентира високата култура, по всички останали параграфи L’Europeo попада в графата на таблоидните медии – акцент върху персоналното, частното на преден план за сметка на публичното, емоционална оценка, субективизъм, образно въздействие, интерес към знаменитостите, приоритет на желанията и т.н.
Едва ли обаче можем да приемем, че отказът от сериозната журналистика е изцяло отказ от обществената мисия на медията. Тя може да формира нагласи и да „програмира” различни възприятия дори и експлоатирайки по-периферни теми, като това може да е израз на своеобразен протест срещу изграждането на дневния ред и медийната конюнктура.
Изследователят Джон Фиск твърди, че таблоидното
„оспорва” нормата и че се явява своеобразна опозиция на „сериозните” медии, които често обслужват властта (Fiske 1989). В този смисъл можем да заключим, че таблоидността нa L’Europeo България вероятно в по-голяма степен се дължи на опита да противостои на модела, отколкото просто да абдикира от обществена отговорност. Навярно съществува и известен страх, че може да се превърне в поредната публична арена на властта у нас.
Специално за рамките на България няма как да не отбележим, че то се отличава от останалите таблоидни медии по два твърде съществени елемента – собствен стил и добър вкус. В духа на предпоследния брой може да се каже, че то е „изход” от таблоидното през таблоидното и че навярно създава известна гражданска активност, макар и по косвен път.
Още една разлика е, че макар и в L’Europeo да съществува „култът към личността”, характерен за таблоидните издания, изпъква една разграничителна линия – то рядко принизява знаменитостите до обикновените хора, дори и когато разказва техните „телесни” истории.
“Le beau est toujours bizarre”
Списанието твърде много напомня на декадентски кръжок по писане и ако в този дух Бодлер е казал: “Le beau est toujours bizarre” („Красивото винаги е странно”), то аз бих добавила, но не винаги странното е красиво.
Наблюдават се известна хиперобразност и хиперредундантност на текстовете, които като че ли целят да замаскират тяхната хипосоциалност, хипоактуалност, публицистичната им недостатъчност.
Тук се нареждат имена като Георги Тошев, Иво Христов, Калина Андролова, Виктор Пасков, редом с тези на Ролан Барт, Фредерик Бегбеде и Алберто Моравия. Сред българските автори се загубвам в плетеници от „И тя отмина, но наопаки.”, „Кутлурата е възпитание в степен на съпротива.”, „Човек не знае какво е вечност, за да я обещае на някого.”, „…от затръшнатите врати до тихия полъх на коприната върху ножа за сепуко.”… В стремежа си да напластят много и различни смисли авторите на L’Europeo често пропускат смисъла изобщо и оставят читателите да се лутат в розовата мараня на логореята на пишещите хора. Признавам, че това понякога е много приятно. Особено сутрин преди 10 часа с чаша кафе на терасата. Но марката L’Europeo има своята мисия и тя не е самоцелната красива странност. Декадентството е бягство от смисъла и медиите в България ще имат право да бягат от него едва след като го открият.
L’Europeo & L’Bulgaro
И ето след явленията идва ред на авторите или както обичам да ги наричам – „перата”. (Всъщност за L’Europeo България може да се каже, че има и „пера”, и „перушина”).
Няма как да подмина тенденцията за изчезване на чуждите материали. Трудно е да не забележиш, тъй като тяхното отсъствие рязко променя звученето на списанието. Заглавията стават все по-общи от „Петroll”, „1968” и „Медиите последната власт” към „Контракултура”, „Спирт & spirit”, „Ало, ало” и „Изход”, сякаш за да може всеки да се включи, с каквото има под ръка я за Ерих Кестнер, я за Джанис Джоплин. Лошото е, че с такова впечатление оставам не само от заглавието, но и когато разгърна списанието. Сякаш нещата се случват някак между другото. Лежерният тон съвсем не идва от стила, тъй като той е максимално претенциозен, не произлиза и от wiki-синдрома, който определено присъства в списанието, а по-скоро се изчерпва с тематичния подбор на материалите.
А защо ни отнеха Барбара Тротер и Алберто Моравия? Едва ли е поради липса на средства или подходящи материали, по-скоро е заради опасността качеството на изданието да се повиши или, още по-опасното, критериите на читателите да се качат. Без да задълбавам в стилистичен анализ, с чиста съвест мога да оприлича българското присъствие в L’Europeo на „перушинката” сред „перата” на новоизлюпеното птиче. Определено колкото е по-странно, абстрактно и напудрено всичко, толкова по-добре. В голяма част от текстовете „бърборят”, липсва структура и систематичен подход, но пък за сметка на това са дълги и хиперобразни!
Не мога да не спомена, че въпреки претенцията си за платформа на „високата” култура в L’Europeo се допускат грешки, които биха били по-привични за в. Уикенд. В няколко броя вече се говори за „хомосексуализъм”. Иска ми се да го отдам на вече споменатата слабост към „измите”, но май по-скоро е израз на безкултурие, граничещо с хомофобия. В списанието не липсват сексистки изказвания, заглавията често не отговарят на съдържанието и определено се вписва в типичното за българските медии подценяване на аудиториите.
„Хроника на една предизвестена смърт”
Може би звучи преувеличено, но подобно на едноименната повест на Маркес всички знаем, че главният герой ще бъде убит, но това е толкова очевидно, че дори не си правим труда да го изговорим, още по-малко се опитваме да предотвратим убийството. L’Europeo такова, каквото го искахме, си отива. То се превърна в поредния продукт на медийния ни пубертет, а пубертетът все някога свършва.
Самият факт, че такова списание оцелява на медийния ни пазар вече е симптом на задаващо се съзряване. Тъжното е, че когато то настъпи ще постави условия, на които L’Europeo навярно вече няма да отговаря. Списанието, обаче, е безкрайно ценно и уникално с това, че първоначално заяви една претенция, дотогава непозната на нашата аудитория – не публиката да „възпитава” медията, а обратното. Още по-ценното е, че тази претенция проработи.
И все пак, L’Europeo явно предпочете да забавлява публиките си, вместо да ги „възпитава”. Ето на това в теория на комуникацията казват „забавление до смърт”.
Библиография
Dalhgren, Peter (1992). Journalism and popular culture. [Посетен на 25.05.2011].
Fiske, John (1989). Reading the Popular. [Посетен на 01.06.2011].
Даскалова, Николета (2010). Таблоидното тяло. Семинар_БГ, бр. 4. [Посетен на 02.06.2011].
Андролова, Калина (2011). Баничари в медийния бизнес. С Калина Андролова, бивш редактор на сп. L’Europeo разговаря Митко Новков. В. Култура. [Посетен на 02.06.2011].
Shannon, Claude (1948). A Mathematical Theory of Communication. [Посетен на 20.05.2011].
Posted: 01 Aug 2011 08:45 AM PDT
Симетрично на репресиите срещу свободното слово, във всеки исторически период има личности и организации, които се борят за правото на хората да бъдат информиран по темите, които ги засягат. Нека превъртим лентата до началото на интерактивния XXI век. Виждаме как екипът на един уебсайт се изправя срещу „политическата коректност” на определящите световния дневен ред мегаправителства и мегакорпорации, за да каже на световната общественост това, което се е премълчавало до този момент.
Създаденият през 2007 г. сайт WikiLeaks възниква като платформа, чрез която всеки притежател на конфиденциални документи може да ги публикува по анонимен и, съответно, безопасен начин. Бившият австралийски хакер Джулиан Асандж и съмишлениците му правят истинските си „удари” през втората половина на 2010 г., когато WikiLeaks започва да публикува информация, открадната от американската армия. Докладите от военните действия в Ирак и Афганистан се превръщат генерална репетиция за продължаващото и в този момент публикуване на 250 000 дипломатически грами от американските посолства по света.
Чрез тях в немалка степен става ясно какво представлява външната политика на някои от големите играчи на световната политическа сцена. Мислещите хора осъзнават, че WikiLeaks не застрашава демокрацията, а, напротив, кара обществото „да държи под око” институциите, за да е сигурно, че няма в даден момент да решат да изменят на ценностите на политическата свобода.
Съвсем естествено, наблюденията на американските дипломати за това как Китай мисли да зареже съюзника си КНДР, как арабските държави се опитват да убедят САЩ да нападнат Иран и прочее предизвикват всичко друго, но не и положителни емоции сред управляващите по цял свят. Това важи с особена сила за Вашингтон и администрацията на Барак Обама, изоставила към този момент предизборното обещание „да сложи намордник” на разбеснелите се в търсене на враг служби.
В резултат в много държави започва кампания на най-високо държавно ниво срещу сайта. WikiLeaks губи своя .org домейн, както и възможностите да получава дарения, налага се да мести сървърите си неколкократно, а самият Джулиан Асандж все още е възможно да бъде хвърлен в шведски затвор заради обвинения в сексуални престъпления. Освен това, напълно ясно е, че в някои страни сайтът е блокиран, а САЩ забраняват на държавните си служители да се ровят в него.
България е сред държавите, реагирали по-спокойно на разкритията на WikiLeaks. Тук темата месеци наред присъства само като скандал на международните страници и преповтаряне на позната информация за подземния свят – без сериозни политически коментари и без сериозен дебат в обществото.
Това се промени значително през месец април 2011 г., когато сайтът bivol.bg на журналиста Атанас Чобанов стана партньор на WikiLeaks и започна да публикува подбрани дипломатически грами от американското посолство в София. В тях „лъснаха” голям брой представители на политическия и бизнес елита на страната, при това в далеч не най-приятната светлина.
Съвсем логично, управляващите (които поради стечение на обстоятелствата всъщност не са сред най-тежко пострадалите от разкритията) започнаха мощна кампания за задушаване на неприятната информация и неудобните въпроси, битуващи сред обществото. С тези си действия българските политици и бизнесмени се доближиха до задокеанските си колеги, но не останаха и без собствен „принос”.
Ако в повечето развити страни срещу WikiLeaks и служителите на сайта се действа чрез икономически, политически и юридически лостове (понякога на ръба на закона), то у нас информацията от прословутите „грами” стига до обществото след минаване през сито, сравнимо с това на тоталитарната цензура. Това е нещо немислимо за западните държави, където самото пропускане на факти от даден публично достъпен документ би могло да срине доверието в дадена медия. У нас подобен проблем няма и лесните за откриване и прочитане доклади преминават през метаморфозите на политическите, икономическите и пр. зависимости на всяка редакция.
В рамките на настоящия текст като най-чист пример за тази порочна практика ще разгледам вестник Монитор. Малко след като става собственост на скандалната бивша началничка на Българския спортен тотализатор Ирена Кръстева, изданието започва да обслужва интересите на тогавашната власт (т.нар. Тройна коалиция). След парламентарните избори през 2009 г. вестникът бързо се преориентира и осигурява медиен комфорт на ГЕРБ.
Един от добрите примери за това е начинът, по който бива отразена една от най-скандалните грами, публикувани до този момент – „Най-мощният политик на България – големи надежди и сенчести връзки”. В доклада си, тогавашният американски посланик Джон Байърли описва Бойко Борисов като мощен играч на политическата сцена, който обаче има дълбоки връзки с организираната престъпност. Градоначалникът е свързан с наркотрафик, а банката на жената, с която е близък – с пране на мафиотски пари.
Съвсем естествено, голяма част от българските медии слагат новината на първите си страници и в началото на емисиите си. В Монитор, от друга страна, присъства само последващата реакция от публикацията – уверенията на американския посланик Джеймс Уорлик, че Вашингтон стои зад ГЕРБ и изказване на самия премиер, който бил посъветван от дипломата да не коментира непроверени информации.
Разбира се, подобно отношение към информациите от WikiLeaks е напълно приемливо, ако приемем, че Монитор е в позицията на сериозна медия, която не иска да раздухва появили се в интернет слухове. За съжаление, обаче, не срещаме подобно пестеливо отразяване в случаите, когато американските дипломати изразяват мнението си за другите политици у нас.
Бившият председател на БСП и настоящ президент Георги Първанов получава сериозно внимание след излизането надоклад на посланик Нанси Макълдауни, посветен на реформите в армията у нас. В него се посочва, че президентът се интересува повече от това да държи въоръжените сили под контрола си, отколкото да ги модернизира. Американския дипломат критикува част от назначенията му, като посочва, че на преден план излизат генерали с подчертано съмнителна репутация.
Монитор отделя на доклада цели два материала („Уикилийкс: Първанов задушава реформите в армията” и „Wikileaks гилотина за Гоце”). Първият представлява кратък „преразказ” на написаното от Макълдауни, докато вторият се „опира” на него при лансирането на тезата, че с неадекватните си решения държавният глава е на път да блокира собственото си завръщане в БСП. Впечатляващо при статията „Wikileaks гилотина за Гоце” е и употребата на агентурния синоним на президента в заглавие.
Подобно отношение виждаме и към едно от ключовите лица на предишното правителство – скандалния енергиен министър Румен Овчаров. Посветеният на него доклад , дело на Джон Байърли, директно говори за корупционните схеми, в които е замесен бившият енергетик от АЕЦ „Козлодуй” („Отношенията на Овчаров с частния сектор могат най-меко да се обобщят с понятието „конфликт на интереси”). Не е пропуснат и подписаният от него договор с „Газпром”, за който Байърли подозира, че е свързан със задължителния строеж на АЕЦ „Белене” от руска компания.
Монитор отново отделя сериозно внимание на публикацията, като не спестява повечето от впечатленията на посланика от министъра. Има само едно, но за сметка на това впечатляващо изключение – темата „Белене”. Тя прекрачи границите на изборите през 2009 г. и в резултат занимава и настоящото правителство. В резултат на товаМонитор решава просто да я спести на читателите си.
Друга интересна дипломатическа грама, чието отразяване казва много за Монитор, е тази с впечатленията на посланик Нанси Макълдауни за политическата сцена у нас, непосредствено преди началото на кампанията през 2009 г. В доклада си, озаглавен „Боклук на входа, боклук на изхода”, дипломатът посочва малките шансове на която и да е от партиите да постигне мнозинство в парламента, а освен това и припомня за „сенчестите” връзки на Бойко Борисов и неуспехите му като кмет, за корупционните скандали в БСП и негативната кампания на левицата, за удобно противопоставящите се „Атака” и ДПС, за неуредиците около „Синята коалиция” и наречения „клоун” Яне Янев.
Във вестник Монитор откриваме част от написаното. „Синята коалиция”, която в последните месеци се обърна срещу ГЕРБ, става обект на силно критични статии, като докладът на американския посланик се използва като основа за една от тях. Чрез текста се внушава, че съюзът на СДС и ДСБ е изкуствен и критичният към кабинета „Борисов” Иван Костов насочва коалицията към орбитата на политическия архивраг БСП.
Не е пропусната и партия РЗС, която в началото заставаше зад Бойко Борисов, но след това раздуха множество корупционни скандали, свързани с управляващите. В кратък неподписан текст се цитират част от наблюденията на Макълдауни за партията на Яне Янев, като отново акцентът е поставен върху „топлата връзка” между консерваторите и обвиняваната за всички несполуки Тройна коалиция.
Впечатляваща в отсъствието си на страниците на Монитор е една друга дипломатическа грама, написана отново от Нанси Макълдауни. Тя е посветена на българските медии и на не особено приятните практики в тях. Важно място в доклада има „Нова българска медийна група” (част от която е Монитор) – съмнителната й обвързаност с ДПС, невъзможността на Ирена Кръстева да обясни откъде са дошли парите за закупените от нея медии, както и „залповото” публикуване на една и съща статия във всички издания на групировката с цел злепоставяне на политически и икономически противници на собствениците. Споменава се също за немската групировка ВАЦ, която държи на приходите, а не на съдържанието на изданията си, както и за твърде разпространените практики на корупция и автоцензура в българските медии.
Липсата на този доклад и „белите петна” при отразяването на други са прекрасен пример за това колко различна е българската медийна среда от тази в по-развитите страни. В държава като САЩ никой не би си позволил да цензурира информация, която е „на един Google” разстояние – премълчаната истина, която в случая има статута на чиста лъжа, би лъснала за минути. У нас, обаче, хората все още приемат пасивно и безкритично информацията и това позволява на „сенчести” медийни собственици, бизнесмени и политици да прилагат спрямо нея методи, научени от тях в тоталитарните времена. WikiLeaks не е болест на демократичното общество, но не е и панацея. Информацията в сайта може да държи обществото нащрек и по този начин да не позволи тихата подмяна на демократичните ценности. За да стане това, обаче, трябва да има вътрешно желание за реално осведомяване, а не само за бърз полет над големите заглавия.
Posted: 01 Aug 2011 08:43 AM PDT
Обективността на информацията е сложен комплекс от изисквания към работата на медиите. Представянето на всички гледни точки (най-малко две), разделянето на фактите от коментарите, достоверността на информацията (доколко надеждни са източниците) ― това са компонентите на обективната журналистическа работа.
„Синя лампа” ― криминалната секция на вестник Труд, е пример за изключения от правилото за обективност на поднасяната информация. Четири примера от рубриката (16-19.05.2011 г.) илюстрират тезата, че принципът на обективност се нарушава. Целите са сензационно заглавие, което да привлече читателския интерес, по-интересен материал, също насочен към привличане на аудитория.
На 16 май в рубриката „Синя лампа” излиза материал под заглавие „Хванаха убиеца на певицата от Никопол”. Накратко, става въпрос за убийството на 44-годишната певица Светла Шекерова, извършено на 14 май 2011 г. Лийдът на материала съобщава, че след съответните следствени действия от страна на полицията са задържани двама души, които са заподозрени за престъплението.
Единственото, с което Ирена Николова (авторът на материала) разполага, е кратко изявление от Ергун Шекеров, съпруг на убитата Светла, в което той заявява, че няма обяснение защо съпругата му е убита. След което авторката започва своя опит да докаже твърдението на полицията, че именно двамата заподозрени са извършители на убийството. В Никопол „се говорело, че…”. В Никопол се говорело, че единият от заподозрените, Алиш, е лежал в затвора 20 години за две изнасилвания. При първата гавра, жената издъхнала, задушена с възглавница. Какъв е мотивът на убиеца? Според Ирена Николова, Светла е станала свидетел на второто изнасилване и е заклана за отмъщение.
Проблемът е, че авторката приема версията на полицията безкритично. Другият проблем е, че се наема да докаже версията. Обективността като принцип на журналистическа работа изисква критичен поглед, с вземане под внимание всички страни в конфликта. В случая двамата заподозрени може би имат алиби. Може би имат и доказателства, с които да подкрепят алибито си. Може и да си признаят, ако са виновни. Вариантите за по-нататъшния развой на събитието са много. Важното в случая е, че материалът не е безпристрастен, липсва втората гледна точка ― тази на заподозрените. Така аудиторията на вестника получава изкривена информация.
Работата с източниците, като компонент на принципа за обективност, също може да бъде поставена под въпрос в случая. „Упоритите слухове” в Никопол не са достоверна и проверена информация. Слуховете може и да са верни, но си остават слухове. Пресата (и изобщо медиите) работят с факти и с източници, чиито твърдения могат да бъдат проверени. Слуховете трудно могат да бъдат проверени, особено що се касае до конкретния случай.
Целта на материала, обаче, е постигната. Гръмкото заглавие „Хванаха убиеца на певицата от Никопол” привлича читателския интерес. Впрочем в заглавието става дума за един убиец. Във версията на полицията и в материала се говори за двама. Разминаването е само подробност.
На 17 май излиза материалът „Произвеждаме най-хубавите фалшиви евро”. Широко отразяване са намерили изказванията на премиера Бойко Борисов, вътрешния министър Цветан Цветанов и директора на „Европол” Роб Уейнрайт относно наскоро проведените акции срещу печатници на фалшиви пари. Те коментират и доклада на европейската служба, в който се твърди, че пристанището във Варна е входна врата за трафика на кокаин към Европа.
Уейнрайт дава положителна оценка на работата на кабинета, като отбелязва, че „през последните две години правителството показва много положителни знаци в борбата с организираната престъпност”. Твърдението може да бъде оборено. Пример е ефективността при използването на специални разузнавателни средства (СРС) от МВР. В свой материал в. Дневник отбелязва, че през 2010 година са използвани 15 946 СРС-та. От тях само 12% са послужили като доказателства по време на съдебния процес. Изводите са от данни на съдилищата, съобщени на национално съвещание на прокуратурата и съда за проблемите при използването на СРС-та.
Дали изводите са правилни, или са поредният щрих в противопоставянето между МВР и прокуратурата, от една страна, и съдебната система, от друга, е въпрос с много възможни отговори. По-важното в случая е, че в общественото пространство циркулира и противоположната позиция, подкрепена с цифри ― вътрешното министерство не е ефективно в работата си със СРС-та.
Друга характерна особеност в работата на вестник Труд е, че презумпцията за невинност не важи за криминалните репортери. За тях Петър Павлов-Растера, който е задържан „като лидер” на бандата, печатала фалшиви евро в Пловдив и Хасково, е именно „лидер”. Срещу него няма повдигнато обвинение все още, няма и влязла в сила присъда. Но той вече е „лидер на бандата”. Дори и да е лидер, това трябва да се докаже от прокуратурата.
Освен това, посочвайки Растера за лидер на престъпна група, вестникът става участник в конфликта. Той неизбежно заема позиция. Позицията на едната или другата страна. Тоест принципът на обективно отразяване отново е нарушен. Дистанцията на репортерите би трябвало да бъде еднаква спрямо всички участници в конфликта.
Авторите биха могли да публикуват своите коментари в отделна рубрика, обозначена като коментарна. И по този начин коректно да заемат позиция или да станат част от дебата. В случая коментарът е „подпъхнат” в информационен материал и така отправя различни внушения. По този начин авторите манипулират читателя, който им има доверие ― че чете фактологичен, проверен, потвърден материал, а не пристрастната гледна точка на автора.
Авторът би трябвало да противопостави гледните точки на властта (в случая Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Роб Уейнрайт) с позицията на обществото, с позицията на несъгласните, които биха могли да представят данни за противоположното твърдение ― че правителството губи битката с престъпността. Защото журналистиката е елемент от структурата на обществото, тя служи на обществото като цяло, на всички социални групи в него; тя е посредник между обществото и властта; тя е инструмент на обществото за контрол върху властта.
Плурализмът е компонент от принципа на обективността. Мненията трябва да бъдат равнопоставени. Както посочват изследователите на медиите, „журналистиката трябва да представи всички гледни точки (често пъти противоположни, и по-добре противоположни), да даде изява на всички страни, за да може от сблъсъка на аргументи да се роди истината” (Алфандари 2003: 207).
На 18 май излиза материал, озаглавен „4 часа чакат съдебен медик край труп на дете”. Става дума за 6-годишния Стефан Станиславов от Варна, чийто труп бе открит под моста на улица „Струга” в морската столица. Карето под статията е пример за едностранчивост при отразяването на събитията и проблемите. Трупът на Стефан е прегледан от патоанатом със закъснение заради стачката на съдебните медици по същото време. Те стачкуват заради неизплатени заплати, лоши трудови условия и неяснота кой ще заплаща труда им след промените в Закона за здравето. В карето се запознаваме с позицията на варненски криминалисти, които заявяват, че за всяко разследване най-важни са първите минути и часове, през които имат шанс да тръгнат по горещите следи на убиеца.
Съобщава се за забавяне в работата на патоанатомите и в Старо Оряхово, Бургас и Русе. Местни полицаи се оплакват, че напразно чакали да дойдат съдебни
медици на местопрестъплението.
Разбира се, работата на криминалистите зависи от успешно извършения съдебно-медицински преглед на трупа. Но в конкретния материал патоанатомите не са потърсени за ответна реакция. Те също биха могли да опишат в детайли лошите условия на труд и ограниченията, на които са подложени заради забавени с месеци заплати. Тези щрихи на проблема липсват. Набляга се на отказа на медиците да работят. Но те са обявили стачка. Не е потърсен за коментар, например, министърът на правосъдието, по чието предложение бяха направени законови промени, с които се постановява съдебната система да изплаща средствата на медиците за извършени съдебно-медицински експертизи. А поръчител на подобни експертизи е не само съдът, но и МВР.
Обективността е нарушена. Липсват всички гледни точки. Селекцията на източниците е такава, че информацията, получена от тях, внушава следното ― съдебните медици са виновни, че стачкуват.
Проблемно се оказва и разделението между факти и коментари, което също е основно правило в журналистическата работа. Полицаите от Варна, Старо Оряхово, Бургас и Русе „информират”, че процесът на работа е затруднен заради отказа на съдебните медици да извършват огледи на местопрестъпленията, но се прокрадва и репликата „… така не може да продължава” на окръжния прокурор на Варна Владимир Чавдаров. Разделителната линия между коментари и факти е тънка. Разбира се, че интервюираният или помоленият за коментар не може да бъде инструктиран как и какво да говори, но коментарите на едната страна би трябвало да са разположени до коментарите на другата. И така в сблъсъка между тях читателят да прецени правотата и на едните, и на другите.
„За 10 грама злато деца заклаха абитуриентка” ― така е озаглавен материалът от 19 май в рубриката „Синя лампа”. 18-годишната Севилия Райчева е убита в дома си в столичния ж.к. „Люлин”. Обвиняеми са 17-годишни момче и момиче. Мотивът, според столичните криминалисти, е грабеж.
Пространният материал (половин страница) е преразказ на версията на криминалистите. Младежите се събрали в дома на Севилия, пили безалкохолно и си говорили. След известно време двете 17-годишни момче и момиче посегнали към златните накити на Севилия, която тя пазела за абитуриентския си бал. Севилия (страдаща от шизофрения) се опитала да си върне накитите, след което нейните познати я наръгали десетки пъти с нож.
Версията на СДВР, обаче, не е доказана. Обвинените не са потърсени за коментар. Техните адвокати ― също, нито родителите им. Противоречието идва от това, че заглавието е категорично ― двете деца са извършители на убийството. При списването на материала отново са нарушени правилата за плурализъм, за обективност и безпристрастност. Сензацията, която печели читатели, взема превес. Вестникът от страничен наблюдател се превръща в съдник.
Мнението за Севилия е ограничено в изявлението на нейна съученичка ― „15-годишна приятелка на Севилия ― Беше тъпа и издухана, заслужава ли да живее?” Ако авторите са искали да направят психологически портрет на жертвата, са могли да разпитат повече съученици на Севилия.
Нарушавайки принципа за обективност, авторите поднасят непълна, непроверена и изкривена информация. Внушенията могат да бъдат многопосочни. Заподозрените се превръщат в извършители на престъпление. Изявленията на властта и институциите се преразказват дословно, без критичен поглед и търсене на алтернативна, противоположна позиция. Заглавията подвеждат читателя с фалшива категоричност, като текст и заглавие си противоречат.
Тези нарушения на принципа изкривяват и функциите на журналистиката. Информативната се смесва с коментаторската в полза на едно или друго внушение или конкретна авторова цел. Вметнати коментари има и в чисто информативни жанрове. Текстовете стават манипулативни и подвеждат читателя.
Нарушенията в рубриката „Синя лампа” на в. Труд поставят въпроса за редакторската политика на изданието ― дали грешките се дължат на неумението на репортерите, или на преднамерено търсен ефект. Честотата им сочи в посока, че е търсен и постигнат ефект.
Библиография
Алфандари, Елиезер (2003). Свобода на словото и цензура в съвременна България. Във: Политическата цензура в България. Сборник на ВСУ Варна, с. 207.
Posted in PR&Media News No Comments Tags: , , ,

L`EUROPEO – три години бягство от клишетата

Posted April 29th, 2011 by PRnew.info Team

QM Media I 29.04.2011

Списание L’EUROPEO посреща третата година от присъствието си на българския пазар с нестандартен поглед към едно от най-големите клишета – бягството като обичайно състояние на съвременния човек.

„Изход”. Новият брой на L’ЕUROPEO е за онези, които виждат надписа No exit не като табела, а като метафора. Не къде, а в какво си струва да се емигрира във века, когато смяната на континент, народност, пол, че и цвят на кожата е тривиалност. Въпросите и отговорите – в брой 19 на списание L’EUROPEO, наречен „Изход”.
„Днес, за да останеш на място, трябва да тичаш по пътеката, която се движи срещу теб – спреш ли за миг да се променяш и адаптираш, рискуваш да изпаднеш от играта», казва социалният антрополог Харалан Александров. За бягството като завръщане разсъждава психиатърът Любомир Канов, чийто живот преминава между САЩ и България: „Когато си на единия бряг на реката, винаги искаш да бъдеш на другия. Смисълът е в движението, а оптималното състояние на човека е самотата”.
Понякога езикът е единствената гостоприемна територия. В нея мигрира Владимир Набоков, вечният чергар с изискани куфари. „Никоя среда, която не възпроизвеждаше точно моето детство, не можеше да ме удовлетвори. Бях излетял от Русия с такова възмущение, че цял живот продължих да се треса”, казва той. Треската е постоянно състояние и за Салман Рушди, следван по петите от смъртната си присъда.
Но може ли един добър автор да избяга от една добра история? Не, разбира се. Потвърждава го Елиф Шафак – най-продаваната писателка в Турция за 2009 година в интервю за L’EUROPEO. Пред списанието говори и американският посланик Джеймс Уорлик – за спирките в личната си история и фамилията на дядо му – Фортунато.
Четен от определен ъгъл надписът „Холивуд“ изглежда като „Изход“. В американското кино дезертират азиатците Сешьо Хаякава и Ана Мей Уонг. Българинът Робърт Видолов също емигрира в Лос Анжелис, а после се преселва във въображението и се превръща в аутсайдер артиста Боб Видо. На едни други аутсайдери не им остава друго, освен да бягат към затвора. За някои хора истинската свобода е зад решетките. Репортаж на Миролюба Бенатова.
„Изход” често е и синоним на „Край”. А личното самоубийство – отрицание на самоубийствения импулс на човечеството. „Вече не принадлежа към нищо, навсякъде съм чужденец, в най-добрия случай гостенин; същинската ми родина, която избрах със сърцето си, Европа, също ме изгуби, след като за втори път самоубийствено се разфасова в братоубийствените си войни”, пише Стефан Цвайг, преди да изсипе в гърлото си свръхдоза приспивателно. Смъртоносен коктейл от цианид и валиум пък изпраща стотици праведни социалисти в рая, водени от пастора комунист Джим Джоунс.
Новият брой на L’EUROPEO е на пазара от утре 30 април 2011 г.

Posted in PR&Media News, Съобщения до медиите No Comments Tags: , ,

Нови шест издания в Съюза на издателите

Posted March 1st, 2011 by PRnew.info Team

в. 24 часа | 01.03.2011

Списанията AMICA, L’EUROPEO, ABITARE, BRAVACASA, МАХ и QM са новите членове на Съюза на издателите в България (СИБ). Медиите се издават на българския пазар от "Кю Ем" ЕООД, представлявано от госпожа Кристиана Великова.
С присъединяването на "Кю Ем" в съюза на издателите вече членуват 22 издателства с общо 102 печатни продукта.
На заседание на Общото събрание на СИБ вчера бяха гласувани и промени в ръководните органи на съюза.
За член на управителния съвет беше избран господин Любомир Павлов, управител на "Медийна група България холдинг" ЕООД, издател на широко портфолио от медийни продукти, сред които вестниците "24 часа" и "Труд".

Стр. 5

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , , , , , , , , , ,

Алкохол и дух в новия брой на L’EUROPEO

Posted February 23rd, 2011 by PRnew.info Team

QM Media I 22.02.2011

22 февруари 2011

С новия си брой „Спирт & Spirit” списание L’EUROPEO пуска духа от бутилката и тръгва из безкрайните хмелни полета на въображението. Защо големите таланти се нуждаят от алкохол, за да се примирят със своята изключителност? И как опиянението води до прозрение? „Когато съм трезвен, не мога да понасям света, а когато съм пиян – светът не ме понася”, казва Франсис Скот Фицджералд. Дали Зелда полудява от любов към него или той се самоубива с пиене от любов към нея?
Кое е истинското име на духа от бутилката? Може би Серж Гензбург – магнетичният грозник, свенливият провокатор и поетичният гений. Неговият огледален образ на Изток е Владимир Висоцки. Руска душа, която няма дъно.
Не само творците, но и властта често е на градус. Генът „Чърчил” е роден под вражески огън и кръстен в огнена вода, а самият Уинстън влиза в първата си война, въоръжен с 36 бутилки, пълни с вино, 18 със скоч и 6 с бренди. Франсоа Митеран яде птичките от басните на Лафонтен, удавени в арманяк. А Елцин – този демократ за Запада и природно бедствие за руснаците, управлява като пиян мужик, който държи историята за рогата.
Какво е мястото на алкохола във формирането на Европейската цивилизация? Познаваме ли културата, наречена „Абсент”? И кога уискито се превръща в наркотик за българската „художествено-творческа интелигенция”?
В този брой на L’EUROPEO Димитри Иванов откровено се чуди дали ако в преводите си на Хемингуей бe уточнил под линия разликата между американското „голямо” и българското „голямо”, нямало да спаси от умопомрачение куп светли умове, подражаващи на задокеанските светли умове.
„Алкохолът е упойката, без която е немислима операцията живот”, казва Бърнард Шоу. Чочо Попйорданов, който някога предозираше анестезията, днес се учи да понася страданието: „Тичаш, тичаш, тичаш. Около теб всички също се надбягват, дават ти хъс, адреналин. В един момент някъде адски силно те заболява. Защото някой орган или мускул е отказал, или защото твърде рязко си се отдалечил от себе си. Така си се засилил, така си преиграл в това, което правиш, че вече не си ти. Това е много силна болка – когато усетиш, че не си в собствената си кожа”.
И още – разходка из писателски барове и историите на великите удавници, вкопчени в подадената сламка, за да пият от нея: Ърнест Хемингуей, Джанис Джоплин, Едит Пиаф, Симон Синьоре.
Новият брой на L’EUROPEO е на пазара от сряда, 23 февруари 2011 г.

Posted in PR&Media News, Съобщения до медиите No Comments Tags: , , ,

Калина Андролова: Баничари в медийния бизнес

Posted February 4th, 2011 by PRnew.info Team

Вестник КУЛТУРА I Митко НОВКОВ I 4.02.2011

Калина Андролова е икономист по образование, но дълги години е работила като радиоводеща. Била е колумнист на в.„Новинар”, преди да стане главен редактор на списаниеL’ЕUROPEO, вече бивш.

- Госпожо Андролова, списание L’ЕUROPEO започна устремно, струва ми се, че за кратко време си спечели верни читатели и точно когато трябваше да берете, така да се каже, "плодовете на успеха", дойде новината, че го напускате. Защо?

- Не можах да се преборя със същността на българския бизнесмен. Става дума за издателите на списание L’ЕUROPEO. Докато правех списанието, всъщност се налагаше да водя непрекъсната идеологическа битка за това кое е полезно за читателя. Моята идея беше списанието да повишава грамотността на читателите, запознавайки ги с интересни факти от политиката и културата. Обаче моите работодатели се интересуваха от печалбарството и предпочитаха „леки, занимателни” темички, настояваха списанието да „забавлява”. В един момент тази вечна битка – класическа, между автор и издател, ме измори. И напуснах, омерзена от нискокултурието на българския бизнесмен.

- Е, няма нищо лошо едно издание да печели, нали? Разбира се, не на всяка цена. Ето защо ми се струва, че това, което наричате нискокултурие, е по-скоро стръвно желание за бърза печалба – колкото по-скоро и колкото повече, толкова по-добре?

- Точно в светлината на вашите думи смятам, че готовите формули ни деформират. Включително формулите за успех. В България има насадени формули за бизнес, че единствено пошлото забавление носи печалба. Затова медиите са изпълнени с безсмислени предавания. Е, не е така! Един ден някой ще забележи, че има истински глад за знание, и – обещавам ви – ще забогатее от това. В България всеки може да стане всичко и това е една от неотстранимите опасности на времето ни. Бизнесът беше посочен и назначен. Така хора, които никога не са влизали в телевизии, започнаха да притежават телевизии, хора, които не са чели вестници, станаха собственици на вестници, хора, които не могат да смятат, оглавиха банки. Има нещо сбъркано в прехода ни. В нормалния свят, за да управляваш медия, трябва да си посветил живота си на това. У нас работодателите се друсат, те са невъзпитани, разгулни и оргийни. Нямат страх от Бога. Те са новобогаташи. Ето това е проблем.

- Но все пак L’ЕUROPEO е друга марка, не е "Блясък" или "Maxim", да речем. Поне фактът, че Ориана Фалачи – една от най-смислените журналистки на миналия век, а защо не и на сегашния, е работила за него, не е ли давал яснота на вашите издатели какво точно представлява това списание?

- Работодателите ми искаха да е престижно, без да са наясно, че престижно означава първо умно, а след това всичко останало. Вижте, човек, който е прочел две книги в живота си – и двете на Исабел Алиенде, не би могъл да схване защо е нужно да се пише за тероризма, например, а не за „долче вита”. Той не напипва пулса на знанието, той се занимава с показност и изкуствен блясък. „QM медия”, както се казва фирмата, в която работех, е отчайваща аматьорска трупа с тежки претенции за значение. Мисля, че това е еманацията на язвите на българския бизнес. Особено на медийния. От „случайността” на българския бизнесмен и работодател, до вчера продавач на банички, днес светкавичен магнат, започват доста от злините в обществото ни. Оттук започва подмяната на професионализма с лъжливи стойности. Имаше много колеги от гилдията, които дойдоха в тази фирма и я напуснаха, озадачени и погнусени. Аз издържах доста дълго. Но се убедих, че фирмата „QM медия” е просто симптом, просто частица от общия провал на умността в българското общество.

- И на вашия „провал” в „обществото”, наречено „QM медия”…

- Всъщност, оцеляването на работното място е умение. А аз не притежавам това умение. Не съм коктейлен тип ласкател. И работодателите ми не ме харесваха. Склонна съм да нарушавам правилата. Не понасям подредени бетонни глави, които педантично спазват правилата. Точно от послушни хора се е практикувал нацизмът. Нито един работодател не обича „непослушните”, нераболепните. Има разлика между смирение и послушание. Смирението е божествена, вътрешна категория на съзнанието и осъзнаване, че не си всесилен. Послушанието е външна диктовка за безмозъчни същества. Човек трябва да се пази от послушни, праволинейни, редовни служители, мишоци. Те лесно могат да убиват… с оправданието, че са такива правилата.

- Добре де, но как става така, че точно у такива хора, каквито описвате, са парите, без които пари в днешно време, за добро или лошо, нищо не може да се случи? Да не говорим за скъпото удоволствие, наречено „медия”…

- Винаги съм мислела, че човек, който се насочва да прави медия като бизнес, е длъжен да има мисия. Медията не е като да правиш сирене: колкото повече сирене, толкова повече пари. Медията формира ума на нацията. Не можеш да си позволиш кръчмарско печалбарство. В момента нацията е облъчена с такава простащина във вид на медийни продукти, че се извършва нещо като интелектуален геноцид, скопяване на нацията. Чудя се тези шефове на телевизии не го ли осъзнават това?! Чудовищно е!!!…

Много хора са виждали как падат ябълки, но само Нютон се е запитал защо. Много хора са разочаровани от един или друг велик работодател, но никой не се пита: „А бе, защо няма правила в тази държава? Защо всичко е замацано, защо децата ни са добре оценени на Запад, а тук не успяват да си намерят работа? Защо пътищата за постигане на успех тук и там са толкова различни?!” И тук ми идва да цитирам един американски президент, Удроу Уилсън, негова фраза, която много харесвам: „Ако селянинът стане крал, не мисли, че в кралството е настъпила демокрация”. Тази фраза идеално изобразява заблудите на обществото ни. По отношение на бизнесмените, демократите, свободните уж хора…

- Слушайки ви, все ме напираше да питам: "Добре де, защо? Кажете ми защо!". Но вие сякаш ме изпреварихте с отговора – защото у нас селяните са станали крале. Но това ли е единствената причина, главната причина, най-важната причина? Все ми се струва, че е малко семпло като обяснение, че трябва да има и нещо друго…

- Българският бизнесмен е човек като всички останали. Само че не го знае. Понеже прекалено бързо забогатя, не е свикнал с тежестите на богатството и успеха си. Богатството не е само фуклявене, купуване и показване, трупане… Богатството е отговорност! Богатството е култура на поведението. Култура на благотворителността. Когато българският бизнесмен един ден осъзнае, че парите не го правят безсмъртен, това ще бъде хубав ден за българската нация. Тогава ще може да оцени и хората, които работят за него, ще може да ги цени и пази. Българският бизнесмен е петимен за ласкателство като част от патологичния снобизъм и волята за власт, които го владеят…

- Всъщност, какъв беше тиражът на L’ЕUROPEO, когато решихте да напуснете? Беше ли се превърнало списанието в печеливш медиен продукт?

- Тиражът на L’ЕUROPEO беше доста добър за двумесечно списание с историческа насоченост. Около 15 хиляди и с непрекъснато растящ тренд. То беше печелившо, да. Може би не страшно много печелившо, но все пак печелившо. Това, което показа L’ЕUROPEO, е, че има ниша – немалка, от умни, млади и образовани хора, които се интересуват от международна политика и култура; и които не желаят животът им да бъде моден каталог със снобски каузи: коя е най-скъпата чанта, ако я имам, значи съм номер едно… Оскърбяват ме плиткоумните погледи на купища млади момичета и момчета наоколо. Ние сме създали едно чалга поколение на вещно зависими хора с много елементарен праг на удоволственост – секс и пиячка, и лесни кинти. Това са основни поколенчески цели. Намацано червило, нов телефон и неосъзнат хаотичен секс. Затова нарастващият тираж на L’ЕUROPEO ме радваше. Доказваше, че има някакви зрящи хора. Някаква надежда.

- Някаква надежда… А вече няма ли?

- Винаги има някаква надежда. Обаждаха ми се и ми се обаждат много млади хора, някакви огромни изключения, които се вълнуват, питат, искат да пишат, да създават цвят, бунтуват се, искат да успеят… Ужасно ме радват. Дори да си поговоря с тях за мен е цяло чудо. Става ми мъчно заради трудностите, които срещат. Сякаш не е достатъчно, че са умни, образовани и смели, сякаш не им достига нещо, връзкарството, и те с големи учудени очи ме питат защо, какво става, защо не могат да си намерят работа, а бездарната Госпожица X (примерно) е заела тяхното място. Те се връщат от чужбина, пълни с амбиции, и понякога се строшават в странните балкански неправила. Тук всичко е на клики. Цялото общество живее и функционира на клики. Талантът е последното нещо, което ще ти помогне да успееш…

- И какво? Да бъдем неталантливи или – ако сме, да не го показваме, че да успеем, така ли?

- (смее се) Талантът не може да се скрие, рано или късно блясва. Въпросът е, че в България все още няма търсачи на таланти. А най-голямото качество на един бизнесмен трябва да е търсачеството на таланти. Добрият бизнес е всъщност добър мениджмънт, да намериш правилните хора, които ще те направят богат. Да ги отсееш, да ги обичаш, да ги пазиш. Българският бизнесмен е адски неграмотен по отношение на своя бизнес, отделно по отношение на човешкостта изобщо и психологията на талантите. Затова той „не вижда, не отсява” правилния човек. Той назначава хора от кликите, близки, познати, това е. Както казва основателят на списание „Тайм”: „Когато открия някой по-умен от мен, веднага го назначавам на работа.” Е, у нас не е така. Това е синдромът на променения обществен статус. Когато някой е забогатял набързо, той се дразни адски от единственото, което не може мистериозно да купи и да закичи на ревера си: интелектуалното превъзходство. Забелязали ли сте, че богаташите внезапно започват страстно да разбират от изкуство, стават колекционери. Не е само заради инвестициите в предмети на изкуството. Именно заради този синдром е. Искат да си купят духовна елитност, но, за съжаление, за изящността на духа се работи цял живот и при това Господ трябва да те е белязал с чудотворната си четчица…За да прогледнеш отвъд.

- Все пак, не е ли прекалено обобщаващо вашето говорене? Убеден съм, знам дори, че има богати хора, също белязани с чудотворната четчица…

- Прав сте, разбира се. Обобщаващо е. Но то се основава на тенденцията. Разбира се, че има и умни, одухотворени богати хора, и талантливи бизнесмени, но, за съжаление, те са по-скоро изключение от правилото. Просто проучете колко богати хора в България са направили дарения за болници, университети и културни институти и ще разберете. Сравнете ги с тези, които са си купили 100 къщи и 100 коли. Да си богат е умение. То дори е наследствено умение. Трябва да имаш фин усет за важността и безсмислието на парите едновременно. Рокфелер е смятал, че само, ама наистина само по силата на Бога е неземно богат. Затова цял живот остава смирен и с просто битие. Рокфелер е бил убеден, че парите не са за забавление, а че той е избран, за да сбъдне нещо важно с тях. Българските рокфелеровци са предимно промискуитетни, те са емоционални инфантили. За какъв дух говорим, материята тежко ги надвива…

- Мисля си все пак, че има островчета, където материята не е такава безапелационна победителка… Вие усещате ли ги, намирате ли ги?

- Островите винаги са вътре в нас. Всеки има своя остров. Островите, които са видими, около нас, са само проекция на нашето Вътре. Всъщност, ако непрекъснато хвърляш копия, все някога ще улучиш целта. Освен това, след като говорим за островите, мисля, че щастието има човешко измерение, то не е география, пари или позиция. Щастието е близостта на един определен човек. Сигурна съм в това. Много предмети обещават щастие, но то никога не идва с тях. Трупането някак си опразва. Богатите най-добре усещат това.

- И какво? Пак ли вътрешна емиграция? Скриване в интелектуалната интимност на малката група, за да избягаме от пошлата вулгарност на голямото общество?

- Абсолютно да, така е. Животът сякаш е гъсто населена пустиня. Има само няколко човека около теб, с които крачиш. Защо за Омир, който е възпитал цяла Елада, се твърди, че е бил сляп? Тъкмо заради това. Защото духът винаги противоречи на материята. Общителността разхищава, самотата създава, сублимира. Така че, нормално е по-чувствителният, по-финият човек да избягва скупчването. И голямото общество да го тревожи. Той е обречен да се самовглежда. Да се наранява. Но именно хората, които имат силна рефлексия към света, които светът наранява, именно те оставят най-прекрасни следи.

Оригинална публикация

Posted in PR&Media News 4 Comments Tags: , , , ,

Калина Андролова: Баничари в медийния бизнес

Posted February 4th, 2011 by PRnew.info Team

Медиен блог I Радко КРЪСТАНОВ I 4.02.2011

Интересно интервю с Калина Андролова може да се намери в сайта на вестник "Култура". Андролова е бивш главен редактор на списание "L’Europeo", била е колумнист и в "Новинар". Тя говори за това какви са собствениците на медии в България и как управляват те.

"Не можах да се преборя със същността на българския бизнесмен. Става дума за издателите на списание L’ЕUROPEO. Докато правех списанието, всъщност се налагаше да водя непрекъсната идеологическа битка за това кое е полезно за читателя.

Моята идея беше списанието да повишава грамотността на читателите, запознавайки ги с интересни факти от политиката и културата. Обаче моите работодатели се интересуваха от печалбарството и предпочитаха "леки, занимателни" темички, настояваха списанието да "забавлява". В един момент тази вечна битка – класическа, между автор и издател, ме измори. И напуснах, омерзена от нискокултурието на българския бизнесмен", казва Андролова за разрива между нея и издателя – "QM медия".

По думите й двумесечно списание с историческа насоченост и 15 000 тираж може да бъде печелившо, макар и не много.

Калина Андролова посочва недъзите не само на медийния бизнес, а на бизнеса въобще:

"В България има насадени формули за бизнес, че единствено пошлото забавление носи печалба. Затова медиите са изпълнени с безсмислени предавания. Е, не е така! Един ден някой ще забележи, че има истински глад за знание, и – обещавам ви – ще забогатее от това.

В България всеки може да стане всичко и това е една от неотстранимите опасности на времето ни. Бизнесът беше посочен и назначен. Така хора, които никога не са влизали в телевизии, започнаха да притежават телевизии, хора, които не са чели вестници, станаха собственици на вестници, хора, които не могат да смятат, оглавиха банки".

Цялото интервю можете да прочетете в сайта на в. "Култура".

Снимка: Илиян Ружин

Оригинална публикация

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , , , ,
« Предходни статии