vsekiden.com I ария ФИЛЕВA I 2010-02-01

Предлагаме ви първата част от интервюто с Кеворк Кеворкян. По желание на известния журналист то беше направено по e-mail.

Г-н Кеворкян, къде минава границата между критичното говорене и произволно говорене в медиите?

През парите и останалите зависимости. „Произволно говорене” обаче не са точните думи, не ми харесват. По-добре е да казваме „мръсното говорене”. Това е не само поръчковото говорене. Поръчкови страхливци има и в сериозните медии. Това е изразяването поначало на дълбоко комплексирани, вътрешно угнетени хора. Външната им опаковка може да е съвсем прилична или дори натрапчиво претенциозна. Отвътре обаче те са гнили до горчиво. Въпросът е, че това горчиво е единствената им собствена храна, те не полагат никакви усилия, а може би това и да е невъзможно, да променят истинския си вкус. Сега вие се сещате за някои от тия страдалци, не искам да претоварвам сайта ви с имена. Представете си ги за момент: не си ли личи тяхната угнетеност, тяхната неудовлетворена жажда, в някои случаи и чисто физическите им кривини, които един слаб характер трудно понася.

Тия хора са прелетните птици между сериозното и несериозното, между смислената медия и онази, която печели пари тъкмо от несмислеността. И проблемът е, че те стават все повече, прелитанията не са сезонни, а перманентни, много често съвсем необясними. Но само на пръв поглед – ако се взреш по-внимателно, ти се ще да погалиш някоя несретница – независимо, че е тъкмо героинята на мръсното говорене. Виждаш напълно неуверен в себе си човек, който има нужда от някаква ласка. Само дето няма кой да й я даде. И поначало тия хора са и външно зависими, хванати са за топките, както биха се изразили някои.

Извън всичко останало, в медиите отдавна съществува един рекет, по-страшен от всички останали видими форми на притискане. Има хора, които през годините колекционираха подходящите за мръсното говорене персони, тъкмо защото ония са уязвими по някакъв начин – извършили са данъчни престъпления, например, или техен близък е загазил по някакъв друг начин. Ако си спомняте, в разработката „Галерия” един мастит издател беше заплашван чрез жена си. Тогава хвърлиха, пак заради вечните си игри на заблуди и лъжи, друго име – а ставаше въпрос за съвсем различен човек. И сетне не е никакъв проблем да направиш вестник с този вече наплашен като плъх мъж…

Къде, кога и как свободата на словото се обръща срещу нас?

За жалост, свободата винаги се обръща срещу нас. Когато свободното, тоест мръсното говорене е позволено и достъпно за всеки, тогава всеки лумпен може да отиде на пазара на словото и да се нареди при лъжците, както би се изразил Брехт. Отгоре на всичко, това се оказа хубав бизнес. А и публиката постепенно привикна към мръсното говорене – и доста хора смятат, че това е нормалното говорене. А някои от най-големите медийни словоблудци пък смятат, че това е истинското говорене. В малко медии е останало мъжеството да пазят човешкото достойнство, семейната чест или името дори на едно дете. И обикновено, забележете това, посегателствата се извършват от лумпени, придобили някаква известност, които без изключения имат объркана представа за семейните ценности, нямат деца и пр.

В статията си „Толстолоб. Много здраве от Мао” казвате страшни неща. Какво означава бившият главен прокурор Никола Филчев да е много близък с някого, който по онова време бил просто мутра под прикритие?

Какво означава? В неговата представа може би това е възможността да спечели нечие приятелство. Но Филчев вече спокойно може да каже на този „човек под прикритие” сакралните думи: „И ти ли, Бруте!” – понеже във вестничето, което скрито списва, онзи е взел един тип, който е написал възможно най-отвратителните неща срещу бившия главен прокурор. Ето така вървят нещата през последните години – на доста хора сякаш са отстранили чрез лоботомия центъра на паметта, за благодарност и други смешни за тях чувства не си струва да се говори…

Между другото, много любопитно е да се разбере, откога Алексей Петров е бил „агент под прикритие” – преди да го гърмят мутрите пред басейна „Спартак”, или след това, и какво точно е прикривал? С чия помощ е станал „агент”? Повечето от известните мутри също бяха свързани със службите за сигурност, имаха карти и пр. Само вестници не издаваха. Какво е свършил като „агент под прикритие” – този въпрос трябва детайлно да се проучи от МВР и ДАНС, стига са си играли някои на герои. Кой от известните бандити е пострадал от „агента”? Филчев тепърва ще бъде забъркван в скандали от Алексей Петров. Казвам го със съжаление, понеже бившият главен прокурор не заслужава това предателство.

Защо Алексей Петров “предаде” Петко Сертов и Станишев, за когото е писал доклади? По-точният въпрос е, успя ли да намери нов благодетел и закрилник в лицето на Бойко Борисов, занасяйки прословутия секретен доклад в качеството на „лоялен гражданин”?

За да си спаси кожата вероятно. Той се самопредставяше за силния човек в ДАНС, макар че Иван Костов изнесе скандалния факт, че се е мотал дълго време там, дори без да има официално назначение, това са негови думи. Един истински офицер никога не би постъпил по този начин с доклада. Но може би годините, когато се е правел на мутра, са променили и етичния му кодекс. Тъй или иначе това беше незапомнен случай на предателство, повече от резил дори по балканските норми – да отидеш и да накиснеш пред новия премиер бившия. И да спечелиш от това единствено презрението на Бойко, какво друго. Писал съм много за езика на Бойко – за начина, по който външно прекалено естествено и дори понякога простовато се изразява. Но доста негови фрази са като камшични удари – да наречеш някого в подобна ситуация „лоялен гражданин” е повече от спонтанна подигравка, така се отнася чорбаджията към бъдещия си ратай, нещо подобно. „Лоялният гражданин” може да свърши и други полезни неща, дори по-важни за самия него, освен да разнася доклади. Може, например, да влезе в интернет и да потърси едно интервю с Илия Божинов, бивш член на Изпълнителното бюро на БСП, сериозен опонент на Станишев, известен ви е. Божинов твърди, че Алексей е изнудвал доста хора, посочва конкретни случаи и изнася ужасяващи подробности. Някой да го е опровергал досега? Защо не го направи самият „лоялен гражданин”? Може пак да отиде до Бойко и да му разкаже за тия истории, пък и пътьом да накисне Божинов.

Защо бе нужен експериментът РЗС и Яне Янев? Защо не успя в крайна сметка? Здрави се оказаха съпротивителните сили на обществото ли?

Как да не е успял? Успя стопроцентово, Янето си е в парламента. Кречеталото не спира да врещи. Жалко само, че край него в РЗС има някои качествени хора, които сега се свиват от неудобство. Аз изпитвам истинско съжаление, когато си представям какво е длъжен да изтърпява, например, един достоен човек като Атанас Железчев. Но конструкцията напълно успя. Някакви агенти от ДАНС, някакви „експерти” от не знам къде си, някакви хора от БСП, някакви рекламни играчи си направиха цяла парламентарна група. Агентите се кълняха на горкия Станишев, а пък Янето го опикаваше от сутрин до вечер. Рекламните играчи изцедиха до краен предел и с подставени лица пиар фондовете на Станишев, измъкнаха всичко, което им трябваше за медийните им проекти от БСП и ДПС – а сетне кречеталото им гракна: „Не на тройната коалиция! Спрете доганизацията!” Тия хора успяха абсолютно – и понеже направиха на пълни глупаци медиите. Някоя от тях разбра ли откъде всъщност са парите за реклама на Янето, на какво се дължи телевизионният му комфорт при някои липсващи вече „водещи”? Защо никой не успя да изтръгне признание от Румен Овчаров – понеже той самият подметна, че е наясно кой е конструкторът на този проект? Има едно просто обяснение – всичко пак е подчинено на зависимостите. Когато имаш достатъчно информация за този или онзи, можеш да си направиш какъвто щеш проект. И да го опаковаш както си искаш – дори МОСАД можеш да набъркаш, тази велика организация, в която – казват – не били чували за „лоялния гражданин” Алексей. Пък някои дами, които са били временно влюбени в него, твърдят, че бил изкарал школа за снайперисти тъкмо в тази организация – представяте ли си, ужас, изстрелът може да дойде отвсякъде. Аз пък, наивникът, си мисля, че „лоялният” не е бил допуснат и на снайперистки изстрел разстояние до МОСАД. Сега пък върви внушението – чрез устата на една напълно объркана и паникьосана женичка – че във вестника му за поръчки щели да влязат еврейски капитали. Остава само да кажат, че ще са капитали на Чорни, боже.

Лична ли е войната ви с Алексей Петров?

Обиждате ме. Каква война мога да имам с подобен човек? Той е бил мутра с мутрите, пък сетне направи всичко възможно да разбие ДАНС, но никой не иска да го каже с цяло гърло. Върнете назад лентата на несмисленото поначало говорене около тази важна организация и ще се убедите каква е ролята му – и тази на групичката му – каратисти или нещо от този род. Волен Сидеров, който още не е оглавил парламентарната комисия за ДАНС, започна да се оплаква отсега, че се чувства застрашен за живота си. Как мислите, от Янето ли се страхува или от някой друг? А пък новият председател на Комисията по корупцията Димо Гяуров, бивш шеф на разузнаването, вече изнесе скандалния факт, че Янето е “потурчил” под една или друга форма 193 сигнала за корупция. Колко е предал на авторите на „проекта РЗС” пък изобщо не се знае. Аз самият притежавам абсолютни доказателства за игрите на Янето – но се въздържам за засега да ги изнеса, понеже това ще взриви и хора от Европейската комисия. Очаквам и Димо Гяуров скоро да каже, че не се чувства особено уютно. Каква война – с някакъв човек, когото някои скрити механизми, както и много физическа сила, както твърди Божинов, и не само той, са изтласкали на авансцената. Кажете ми едно нещо, с което той може да се гордее като човек на закона? Е, да, твърди се, че издава един вестник, и той не го отрича, с който пак се опитва да притиска и омърсява неудобните му хора. Ето ви един кратък списък. Атанас Атанасов бил убиецът на прокурора Николай Колев! Ген. Атанасов, който иначе е отличен полемист, премълча това. Може би защото някои твърдят, че по негово време „лоялният” е станал агент под прикритие. Отиват и по-далеч: твърдят, че това станало по настояване на Филчев. Ха! По-нататък. Президентът Първанов бил баща на детето на певицата Мариана Попова! А аз знам как се беше загрижил само преди година и нещо „лоялният”, че „Уикенд” писа на няколко пъти доста остро срещу Първанов. „Галерия” обруга кмета на Варна, още по-грозно измърсува със семейството на вътрешния министър – понеже „лоялният” знае, че Цветанов е по дирите му. Пак в този парцал нарекоха колежка „курва”, и то на два пъти – това е нещо безпрецедентно дори за булевардния печат, никога не се е случвало досега в годините на прехода. Написа го Кристина Патрашкова, „светската” критичка, фалшивата брошка към фестивалите от Кан. Не мога да имам нищо общо с подобни хора, гнус ме е от подобна „лоялност”, смятам, че дори някой бивш портиер в специална служба не би си позволил подобен език и отношение. Ами твърдението на Александър Томов за интересите на „лоялния” в “Кремиковци”? Защо премълчаха и това? Никой не му обърна внимание – дори и сериозните уж вестници, понеже някакъв страх е обсебил всички. Спомняте ли си кого щяха да отмъкват в багажника на кола в гората? Отрекоха и замръчкаха и тази история. Хората с основание се страхуват. „Лоялният” гледа лошо и не си поплюва. Но, какво, медиите трябва да приемат за нормални някакви отношения като в една улична банда ли? Манталитета на „агент под прикритие” в мутренска среда – това ли трябва да приемат? В онази среда всеки е срещу всеки, всеки може да те продаде, да те убие, да те излъже, самото действие като „агент под прикритие” включва измама, корист, а някои се хвалят с това. И медиите го търпят овчедушно.

Кое в отговора на Кристина Патрашкова, публикуван на страниците на нейния вестник, не е вярно или е вярно – предлагано ли ви е да станете главен редактор на в. „Галерия”, защо не сте се съгласили, ако е така. Бил ли сте близък на Алексей Петров в даден момент или поне да сте бил респектиран от неговия интелект?

Нищо, нищичко не е вярно, разбира се, в твърденията й. Освен констатацията й какъв некадърник съм – с това напълно съм съгласен. А пък само преди няколко години същата пепеляшка на уличната преса пишеше – неудобно ми е, но ще го цитирам: „Кеворкян е пример за висш пилотаж в професионализма…Предизвиква революции в телевизионната журналистика… Талантът на Кеворкян да прави телевизия не се влияе от смяна на сезони, управници, стари и нови времена…Всички трябва да целуват ръка на Кеворкян,и пр. (”24 часа”, 22 април 2002 година). Да, но тогава тя работеше в сериозен вестник и никой нямаше да я търпи да бъде посредник между скрити собственици и публиката, никой нямаше да търпи мерзостите, които сега пише за различни хора. Жал ми е това момиче. Е, разбира се, ще бере доста ядове в съдебните зали – един кмет вече се готви да я съди, други – също, ако вече не са го направили. И изобщо какво си въобразява тази пепеляшка – че може би ще оглави „24 часа” след „Галерия”? Тази стълба води към отходната яма. Засега се справя някак си – и една от причините е, че тъй наречените сериозни вестници и техните водещи фигури панически се плашат от парцала. Разбираемо е, страх ги е от тази комбинация – мръсотии в някой парцал, плюс „лоялният гражданин”, „агентът под прикритие”, човекът, който се е чувствал много добре с мутрите. Как да не ти треперят мартинките! Я по-добре да си го изкараме на Станишев, или Костов, или на Бойко най-добре – ясно е, че той никога няма да те удари мръснишки. Това също е комплексът на „лоялните” – но за това писах подробно в дописката си „Толстолоб”. Тях ги изпепелява дивата им завист към Бойко и вътрешната им лудост, че и те биха могли да бъдат на негово място. „Защо пък не – си казват те – яки сме, плашат ни се, а и вестник си имаме, и продажни журналисти са ни на разположение”, и пр. Между другото доста по-почтено работят от пепеляшката Патрашкова шефовете на останалите жълти медии – те поне никога са имали претенции за висок морал, никога не са били подлоги на този или онзи. Езикът им понякога е бил уличен, да, изданията им често са били извън достоверността, но поне не са се правели на светци, а и не са се криели. А има и напълно користни типове, които вече правят апология на уличната преса – тя бъркала там, където другите вестници не смеели. Да, де, детето на Мариана Попова е от Първанов, нали. А иначе никога не е ставало дума да оглавявам някакъв парцал. Написах го вече – имах резерви към възможностите му да стане сериозен вестник, като ми казаха кой ще го издава, макар още да не бях прозрял бъдещата му дълбоко рекетьорска природа. Но по-късно Алексей сам ми каза във виенската сладкарница на „Кемпински”, че макар да не се интересува от вестника, само викал от време на време един юнак оттам, „за да му възлага задачи”. Но пък иначе печелел по 20 хиляди лева на месец – понеже аз се усъмних, че вестникът очевидно поне в началото ще губи…На срещата, която описва пепеляшка, имаше още един тип, който сега се крие като бълха в гащи. Е, с него би трябвало да разговарям за пари, понеже ми издаде няколко книги. Но и това не направих. За пари не е ставало дума, аз от подобни проекти не се интересувам, нито пък от мутри, да речем, какво остава да вземам пари от тях. Г-н Н. сигурно си спомня: в предишния си вестник той рекламираше поне четири тиража на първата моя книга, която издаде. Да съм отварял някога дума за пари? Да има документ, че ми е платил нещо? И какво точно? За първи път в живота си, макар че съм издал няколко тиражни книги, не получих никакви обяснения, какво точно се е случило с двете книги, които той издаде, освен че вървели като „топъл хляб”. И още не съм се обърнал към данъчните и финансовите власти, макар отлично да знам какви са били тиражите и всичко останало.

Въпросът ви за близостта ми с Алексей е странен – близост с подобни хора? Имал съм някакви срещи, и всичките все нелепи. Веднъж наругах Коритаров, спомняте си неговите приключения с Валентин Златев, и кой дойде за посредник – „лоялният гражданин”, представяте ли си! А години преди това, когато прокуратурата за дълго бе отнела задграничния паспорт на Красимир Гергов, пак имах една-две срещи с „лоялния” – той много се интересуваше от бизнеса на Гергов, от медиите, които контролира, и пр. Накрая Гергов си получи паспорта, а пък веднъж се опита да ми каже как е станало това, но не пожелах да го слушам. Както сега не бих искал да знам как например г-н Н. е отишъл при „лоялния”. Но предполагам, че който трябва, знае.

Очаквайте втората част утре. Легендарният водещ отговаря откровено за “Досието на агент Димитър”. Както и дали има  истински независими медии? Защо истинските думи са най-дефицитната стока, когато празнословието е господар? Изпитва ли ревност към Росен Петров, който “зае” времето на “Всяка неделя”? Защо и кое промени отношенията му с негови колеги и журналисти?

Оригинална публикация

в. Марица, Пловдив | 2010-01-30 

Медиите имат и друг живот – таен, пронизан от безброй битки срещу врагове и измислени герои. Някои воюват една срещу друга и това е най-гадната и отвратителна война. На огъня й обикновено се греят политически спекуланти, партийни идиоти и всякакви негодници. Тези войни, рано или късно, стават публични. Тогава ясно се вижда, че някои медии не се занимават с нищо друго, освен да обслужват партийни, финансови и корпоративни интереси. В тази рубрика ще ви представяме войни, на които се натъкваме. Те хвърлят светлина и върху някои процеси в обществото ни.
След като Гергов призова журналистите да не общуват с Кеворк, той реши да атакува сочения за собственик на в. "Галерия" Алексей Петров. "Той не е нито мутра с мутрите, нито ченге като ченгетата", пише Кеворкян.
Интригата между Кеворк Кеворкян, Алексей Петров и Красимир Гергов се развихри с пълна сила. След като преди време Гергов удари Кеворк с интервю пред в. "Класа", във вторник Кеворкян си го върна, но на Алексей Петров – и от страниците на в. "Труд".
В интервюто си за "Класа", препечатано и във в. "Галерия", Гергов призова журналистите да не си общуват с Кеворк. "Агент Димитър е най-фрапантният пример за доносник, който е топил цялата интелигенция на България", каза тогава Гергов и допълни, че след демокрацията Кеворк се е направил на дисидент.
Вместо да се справи със своя стар враг обаче, Кеворк написа открито писмо в ченгеджийската "Афера" и призова прокуратурата пак да проверява Гергов.
От страниците на "Труд" във вторник арменецът демонстрира решимост да атакува и сочения за собственик на седмичника "Галерия" Алексей Петров.
"Хермафродитната същност на подобни хора е очевидна – нито мутра с мутрите, нито ченге като ченгетата", пише той. Кеворк припомня, че Бойко Борисов нарече Алексей "лоялен гражданин", защото "предаде бившия си шеф Петко Сертов и бившия премиер Сергей Станишев". През октомври миналата година Петров отиде на посещение в Министерския съвет, за да предаде на Борисов секретния доклад на ДАНС с имената на подозирани в корупция министри на тройната коалиция.
"Сетне се оказа, че "лоялният" е работил известно време дори без заповед в същия този ДАНС (твърдението е на Иван Костов). Още по-сетне, след като бяха изритани от агенцията, той и неговата група започнаха да ръсят небивалици в ефира и печата, продължават да го правят и досега", пише още Кеворк.
Той претопля и твърдението, че партията на Яне Янев е продукт именно на Алексей . "Янето всъщност беше истинският говорител на групичката от ДАНС, а сега се оказа, че директно е скривал сигнали от парламентарната комисия по корупцията", смята Кеворк.
В писанието си той припомня и думи на бившия главен прокурор Никола Филчев по адрес на Петров и компания: "Опасни момчета са тия". "На Филчев може да му се вярва, той е много близък с "лоялния" по времето, когато онзи си беше известен просто като мутра под прикритие", казва още Кеворк.

От сайта на Бареков BNwes

29.01.2010 г.

Стр. 17

в. Поглед | 2010-01-29 

На първо място в приоритетите ми за новия мандат е спасението на дружествата по места и укрепването на връзките с тях, активизирането на множество "заспали" дружества и подпомагане на колегите в избора на действащи председатели на дружествата.

Втората ми задача е в сферата на изнасянето на регионални проблеми и провеждането на редовни регионални срещи. Поставям за цел годишен минимум по две регионални срещи, като изрично подчертавам, че те трябва да бъдат тематични. Третият ми приоритет е екип от наши експерти да се включат в разработването и обсъждането на новия Закон за радио и телевизия (ЗРТ) в България, който би трябвало да стане факт до края на тази година. Трябва да се опитаме да убедим законотворците ни, че гарантираме по някакъв начин достойното заплащане на колегите от печатните медии. Управляващите и Народното събрание биха могли да внесат някаква яснота по повод на минималното заплащане на журналистическия труд. В края на краищата виждате колко голяма е разликата с дейността на другите браншови организации, които имат своите закони. Така че би трябвало да успеем да гарантираме заплащането на журналистическия труд.
Отделно възнамерявам да информирам, и вече сме предприели стъпки, по-подробно Международната асоциация на журналистите за състоянието на медиите в България и условията, в които работят колегите журналисти. И разбира се на последно място, но не на последно по значимост, убеден съм, че и през този мандат ще успеем да си запазим имотите от не толкова чистите намерения на някои среди. В този период през тази година предвиждам да се състои Втори събор на българските журналисти, като този път това няма да бъде тържествено мероприятие, а изключително работен форум, посветен на проблемите на колегите. Вече имаме заявена готовност за участие (макар и неофициално) от страна на Съюза на издателите и редица печатни и и електронни медии.

Стр. 3

в. Шок | 2010-01-26

Остава ми още малко живот, а Кеворкян ме засипва със съдебни дела, жалва се журналистката

Маргарита Михнева иска да се помири с най-големия си враг – Кеворк Кеворкян. Разследващата журналистка призна в откровен разговор с репортер на "Шок", че дългогодишната съдебна сага с бащата на "Всяка неделя" почти напълно я е съсипала. Тепърва предстои делото им да се гледа отново.
Конфликтът между двамата възниква през 2002 г. на среща на медиите със Симеон Сакскобургготски. Тогава Михнева моли царя да се освободи от ченгетата и кредитните милионери в БНТ. Като ченге и кредитен милионер визира Кеворкян.
Мустакатият телеви-зионер веднага й завежда дело за клевета, като иска 500 000 лева обезщетение. Впоследствие магистратите осъждат Михнева и я задължават да плати глоба от 11 лева.
"Как така стана, че Кеворк Кеворкян ме осъди за клевета? Казала съм, че бил ченге и кредитен милионер,а българският съд не провери досието му и ме обяви за клеветница", възмущава се днес устатата журналистка. Тя е смутена и от съдебните дела, които Кеворк води срещу други журналисти.
"Сега е подел дело срещу Милен Цветков. Съди го, че прочел една дописка от вестник в ефир. Ставало дума за Кеворкян и Лора Крумова. Доколкото разбрах, иска му голяма сума пари. Не бих се учудила, ако спечели. Той осъди и БНТ за милиони
После Канал 1 излъчваше предаването му, като по този начин му плащаше обезщетението, което бе определил Софийският съд. Това е безпрецедентен случай в съдебната практика. Не е лошо да се види благодарение на кой съдебен състав се е стигнало до това решение", ядосва се Михнева. Устатата журналистка разказва, че по друго дело Кеворк Кеворкян и Гриша Ганчев съдят нея и дъщеря и за 250 000 евро, тъй като двамата имали пропуснати ползи от твърдения в нейното предаване. Така се стигнало до запориране на жилището на Маргарита Михнева.
Нещо повече – Кеворкян моли съда да обяви дарението, което тя прави на дъщеря си, за недействително. Майка и дъщеря стават подсъдими. Щерката Неда изживява доста болезнено проблемите в семейството.
"Стигна се до там, че шефът на колежа "Льо Розе" в Швейцария, където Неда е директор на спортния департамент, искаше да й помогне финансово, за да си стъпим на крака. Те не можеха да повярват, че в бедна България някой може да съди журналист за един милион лева. Това са много пари. Господин Гютен се интересувал дали ако Кеворкян получи милиона ще се успокои съвестта му и ще е по-щастлив?", пита сякаш сама себе си Маргарита Михнева.
Поредното заседание на делото на Кеворк срещу нея ще се гледа от Върховния касационен съд на рождения ден на Янчо Таков. Според Маргарита тогава ще се отмени наказателната присъда, която тя има от Кеворк.
Малко утешение за скандалната журналистка е това, че историята й е стигнала до Виена и е заинтригувала международната организация за защита на свободното слово "Интернешънъл прес институт". Председателят на организацията е написал вече няколко писма до България, в това число и до шефа на Комисията по досиета. Той бил изключително изненадан от поисканата сума. Възмущавал се и от поведението на Гриша Ганчев, който 14 пъти бил призоваван като свидетел по делото, но не се появил. Според него казусът "Михнева – Кеворкян" разкривал доста въпросителни пред европейските правни институции, за които подобно дело е тормоз върху свободното слово.
В крайна сметка краят на осемгодишната съдебна сага между Маргарита Михнева и Кеворк Кеворкян се вижда и последната дума ще е на Върховния касационен съд.
Равносметката на журналистката?
"За последните години съм дала 60 000 лева по дела.
Аз съм се учила от Кеворк.
Бях една от първите участнички във "Всяка неделя". Заради него в цяла България ме наричат лъжкиня. Васа Ганчева, която ми е кума, дори ме нарича патологична лъжкиня. Никой не знае колко страдам от обидните думи, как заспивам вечер и какво ми тежи на душата. Призовки получавам дори в Швейцария. Най-лошото е, че се разболях. Всички знаят, че ми правиха операция от рак. Кеворк много добре знае какво е да имаш раковоболен вкъщи. Аз и неговата съпруга Надето бяхме лекувани от един и същи лекар – доктор Стоян Донев. Всъщност Кеворк заведе дело дори срещу шефа на Медицинска академия. Преживявам всичко. Ходех на химиотерапия, а после на заседанията в съда. Не съм от олово. Предстои ми нова операция – този път на очите. Кой ще я плати сега?", изповядва се Маргарита Михнева.
Тя предлага на Кеворк Кеворкян да заровят томахавката. Убедена е, че й остава още малко живот и че няма смисъл да води нови дела, за да защитава честта и името си.
"Искам мир в името на телевизията и на дъщеря ми. Дано съм още малко жива, за да се порадвам на Неда", въздъхва Маргарита.

Стр. 19

в. 24 часа | 2010-01-23

Бареков все по-често гледа към САЩ

• Чуждите вестници цитират блога на Инджев
• Коритаров вече не ще и интернет

Свалят ли те от екрана на Би Ти Ви, влизаш в онлайн журналистиката. Поне така се случи с трима от най-популярните мъже там.
Георги Коритаров, Иво Инджев и Николай Бареков едва ли щяха да минат в мрежата по собствена инициатива, ако все още се изявяваха в най-гледаната телевизия.
От тях само Коритаров успя да продължи тв живота си няколко години, след като бе харесан от Нова тв.
Бареков все още не се е отказал. Не е изоставил и професионалното си изкривяване винаги да има новина.
Сегашната е, че ще прави своя онлайн телевизия. “Проекта го движим с един приятел. Харесали сме си един домейн, но ще го кажа след 2-3 седмици", обяснява той. Новият канал щял да промени българския медиен пазар в интернет.
Бареков има една симпатична черта в характера си – винаги звучи оптимистично и гори от енергия в работата си.
Трудно ще го чуеш да се оплаква. “Няма от какво. Ето, почти всеки ден имаме хиляди импресии и уникални посещения в сайта", казва той.
Засега плановете му да става началник в други телевизии не се осъществяват. А и Бареков не бърза. “Помолих хората за отсрочка до есента. Длъжен съм да развия качествено проектите си онлайн, защото на тях ще разчитам да хранят мен и семейството ми. Ако отида сега в телевизия, няма да ми остава време за тях, защото, когато върша нещо, аз съм свикнал да не пестя сили. А и в която и телевизия да започна, ще се боря да съм първи. Ако нямам възможност, ще стоя настрана."
В момента наистина се е отдалечил от телевизията дотолкова, че дори не гледа.
“Преди сядах за новини и мачове, вече и това не ми е интересно."
Бившият популярен водещ на Би Ти Ви сега работи за 3 сайта, които са негови – bnews, bpost, news 4000. Последният е пловдивски и в него има новини от родния му град.
До 1-2 месеца в интернет ще се появят още няколко сайта на Бареков и съдружниците му. Единият е жълт и ще се нарича blife. Ще има два сайта за жени. “Токче" е за младите, а “Червило" ще е за утвърдени и зрели дами.
Gentleman ще бъде ориентиран към мъжете. Вероятно ще направи и пети сайт под името “Жълт спорт", в който ще се пише за спорта, но предимно откъм любопитната му страна, а не сухо изреждане на резултати от мачове.
Освен че разработва сайтове, Бареков преговаря усилено с рекламодатели. “В момента се боря за оцеляването си. Това е моят бизнес, с него изкарвам пари. За мен работят 40 души, как да ги оставя."
Още докато беше в Би Ти Ви, Бареков разказваше, че по Нова година ще отиде за дълго в САЩ. Задържа се зад океана 20 дни по празниците заедно със семейството си. През това време посетил и двудневен голям конгрес за бизнеса в интернет.
Той се върна в България седмица по-рано от съпругата си Евгения и сина си Николай. “Двамата останаха още няколко дни в Орландо и наскоро се прибраха", разказва той. Там живеят под наем, като са или в Ню Йорк, или в Маями.
Въпреки големите си планове да работи тук Бареков не спира да мечтае за САЩ. “Интернет бизнеса мога да го развивам и оттам."
Най-дълго съществуващият сайт от трите, станали популярни покрай собствениците си, е на Иво Инджев – ivo.bg. Краткото му представяне звучи така: “Личен блог на журналиста Иво Инджев. Независим обзор на българското политическо пространство."
В живота му има едни близо 5 месеца, в които Инджев не прави нищо. Стои по цял ден вкъщи, но не го свърта. От друга страна, не му отива някак си да тръгне да се моли да го публикуват тук и там.
“Направи си блог и пиши каквото искаш, никой не може да те спре", подхвърля му тогава Ива – едната му дъщеря, която работи в компютърния отдел на германския вестник “Билд цайтунг".
Тежките 5 месеца са след уволнението на Инджев от Би Ти Ви в края на октомври 2006 г. Тогава спира коментарното му предаване “В десетката" “заради излъчването на непроверени факти", съобщава тогавашният шеф на телевизията Албърт Парсънс. В едно от изданията Инджев е съобщил информацията от някакъв сайт, че президентът Георги Първанов имал апартамент, подарен му от някого.
Дни преди да му връчат заповедта за уволнение, Инджев формално подава оставка.
"Нямаше да си направя блог, ако не се беше случило така в моя живот", казва днес.
Инджев обича да бъде забелязван чрез работата си. Затова с удоволствие установява, че е направил първия политически блог у нас, който се издържа от читателите си. На страницата му в интернет има отпечатан формуляр, в който е посочена банковата сметка на сайта. Всеки може да го подпомогне с някаква сума, каквато му е по сърцето и джоба.
"Хора от цял свят пращат левчетата си. За тях блогът ми се е превърнал в кауза", казва Инджев.
Тази практика е отскоро. В началото журналистът бил против комерсиализацията на блога. Постепенно читателите сами започнали да предлагат подобни идеи. "Убедиха ме, че не е срамно. Написаха ми, че и самата Уикипедия се издържа по този начин." Така бил и против рекламите, но вече е на друго мнение и ги търси.
"Блогът не ме прави богат, нито мога да живея без заеми." Продължава да го пише, защото го възприема като кауза в подкрепа на независимата журналистика. А заради левчетата на читателите се чувства като нает на работа от тях.
"Има такава мантра – че няма независима журналистика. Където и да работиш, трябва да се подмазваш на гостите си, за да ги убедиш да дойдат в студиото ти, или да говориш с мазен глас на началниците си. Формално погледнато е така. Но се оказа, че може да се прави независима журналистика и при мен това е 100%."
Сам изброява доказателствата си:
- много по-активен е, откогато и да било. На ден пише и публикува по 3-5 статии. Трудно ще намери медия, в която да вземат наведнъж толкова негови неща.
- сам решава каква да е темата, как да я разисква и изобщо не му пука.
- посещаемостта на сайта му е с хиляди на ден, средно влизат по 5000-6000 души. Рекордът му е през септември миналата година, когато има 26 хиляди посещения. Причинени са от едно хапливо есе за Ленин, написано от него. Разхождал се Инджев веднъж по софийската улица "Свети Наум", когато зърнал сред храсталаците пано на Ленин, закачено върху стената на един блок. Върнал се вкъщи и написал “Ленин е тук, но се крие". И го прочели 26 хил. пъти
“Сайтът ми оборва твърденията, че хората не се интересуват от политика. А те не се интересуват заради начина на поднасянето й, както и от определени политици. Оказа се, че Бойко Борисов просто събра гласовете, които се търкаляха по улицата, докато другите си мислеха, че тези хора не се интересуват."
Миналата седмица Инджев отпразнува своеобразен юбилей – излезе 1000-та му публикация в сайта. Преди 3 години е убеден, че това е за кратко, докато намери друга работа. Сега вероятно пак се надява на нещо по-публично, но в същото време "лека-полека превърнах сайта в основно свое занимание".
Възнамерява да го развива с повече екстри, за да увеличи посещенията в сайта и така да привлече рекламодатели. Току-виж започне да издържа семейството си. А то е голямо.
Инджев е баща на 5 деца. Големите 3 са от първата му съпруга – германката Регина. Майка на 6-годишната Елена и 3-годишната Нина е оперната певица Росица Павлова. Преди двамата да сключат брак, Росица изпя американския химн пред Бил Клинтън при посещението му у нас.
Блогът на Инджев е популярен и в чужбина. В. “Ню Йорк таймс" го цитира на 24 септември 2009 г., показвайки какво пишат читателите му за избора на Ирина Бокова като шеф на ЮНЕСКО. След това самият Инджев е потърсен за интервю, като журналист, който работи в интернет. Френският в. “Монд" два пъти публикува негови статии, пуснати в мрежата.
Най-неподдържаният сайт е на Георги Коритаров. Последните материали в него са от декември миналата година. Те дори не са писани специално за сайта. Просто авторът е качил свои предавания от пловдивската обществена телевизия “Тракия".
Журналистът бе свален от сутрешния блок “Здравей, България" на Нова тв за “неспазване на журналистическия плурализъм". Това се случи след писмо, пратено до медията от шефа на “Лукойл" Валентин Златев. В него обяснява, че журналистът му е предложил сделка, която той е отхвърлил.
Няколко месеца през миналото лято Коритаров нямаше постоянна работа. Понякога четеше лекции в Пловдивския университет.
След това пусна сайта си, като същевременно започна да прави коментарно предаване с гости в тв “Тракия". За целта пътуваше всеки петък до Пловдив.
От началото на годината обаче не е в телевизията, не пише и в сайта.
“Като подскачаща мишка в кутия съм в интернет. Ако затвориш една мишка в голяма кутия, тя не знае, че не може да излиза и си мисли, че това е целият свят", казва Коритаров.
Според него интернет комуникацията е перспективна, бърза, масова. “Изгражда обществена мрежа от потребност за получаване на информация, за разсъждения, но за мен се оказа твърде анонимна. Чувствах я като изкуствена виртуална реалност. Не съм се отказал, но трябва да премисля начина си на участие."
Сега се е съсредоточил върху други проекти. Ориентирал се е какво иска да прави, но още му е рано да го обявява публично.
Със сигурност му се иска да се занимава с журналистика.
“Никога досега през 20-те години на преход България не е имала толкова голяма нужда от сериозна и аналитична журналистика. Никога през тези години не се е получавало толкова голямо противоречие между журналистическия и икономическия интерес на медиите. Сега има само шоу и развлекателни програми по телевизията", казва Коритаров.
Единствено чрез журналистически посредник могат да се дискутират сериозните теми, които засягат управлението и обществения интерес. “Ако тази потребност бъде осъзната, управлението само ще намери начин да поощри и подкрепи създаването на такава независима журналистика. Тя винаги е била партньор на политическата система не защото е безкритична, а защото дава алтернативи с анализите си", смята Коритаров.
Той обаче не си представя, че това може да се случи в интернет, или поне не сега. “Мрежата е като едно голямо дадзибао (стенен афиш с големи букви). Прекалено голям отдушник е. Сега обществото има нужда не от отдушници, а от посредник."

***
Текст под снимка

Иво Инджев накачулен от 5-те си деца. Вляво е съпругата му Росица Павлова.
Стр. 13, 16

БНТ, Новини в 20.00 часа | 2010-01-23

Журналистът Милен Вълков беше избран за трети пореден мандат за председател на Съюза на българските журналисти. За него гласуваха над половината от общо 73-та представители на журналистическите дружества.
Другите претенденти за поста бяха журналистката Светла Каменова и издателят Петьо Блъсков.
Старият нов председател на Съюза на българските журналисти Милен Вълков е работил дълги години в Българската телеграфна агенция като репортер и редактор. От 1986 до 1990 година е кореспондент в Египет, а след това е политически репортер в Народното събрание и Министерския съвет. В средата на 90-те е избран за генерален директор на БТА, а от 1997 година досега работи в агенция „София прес”. От април 2006 година е член на Съвета за електронни медии.

Снимка: Вестник "Стандарт"

EVENTS.dir.bg I 2010-01-21

Любомир Бенковски – Бенджи е роден през 1961 г. в Плевен. Зад гърба си има над 25 години стаж. Работил е като фотограф в Историческия музей в града. Бил е фоторепортер в едни от големите български регионални и национални медии. Работил е като кореспондент на БТА, оператор в Българската национална телевизия, както и в гръцка телевизия в Серес. В момента е регионален мениджър за Североизточна България на агенция „Булфото”. Повод за посещението му в Плевен беше воденият от него тридневен интензивен курс за фоторепортери и журналистическа фотография за Северна България, организиран от пресфото агенция “Булфото” и вестник “Посредник”.

- Бенджи, как възникна идеята да организираш такъв фотокурс?

- Идеята възникна преди около две години, когато организирахме първия такъв курс във Варна. Поводът беше това, което аз и много други мои колеги отбелязват в последно време – улесняването и дигитализирането на процеса на снимане и това, че фактът, че вече всеки носи фотоапарат в джоба си за съжаление не води до повишаване качеството на фотосите в българските издания. Много хора снимат, но са малко тези, които правят качествени репортажни снимки.

Оказва се, че гладът към качествени и обучени кадри в тази област е страшно голям – много често в изданията се взимат на работа като фоторепортери някакви хора, просто защото те не могат да вършат нещо друго. Някои им е дал фотоапарат и ги е излъгал, че са фоторепортери. Тези хора не са виновни, че не са научени и че няма кой да ги научи. Просто в България хора с такова образование няма. Доколкото аз знам, фотожурналистика се изучава само в Софийския университет – към факултета по журналистика и в Нов български университет. Но какво точно им преподават нямам никаква идея, още повече хората, които преподават там, не разбират от тази материя, защото за да преподаваш, трябва да си действащ фоторепортер, а не теоретик. Мисля, че дори Георги Лозанов преподава фотожурналистика в СУ. Нямам нищо против него – той е перфектен философ, изключително ерудиран и начетен, но вероятно не знае как се слага филм във фотоапарата. Общо взето това са мотивите за организирането на курса. Още повече че дори в нашата агенция започва да се усеща глад за кадри.

Аз лично имам необходимост от качествени фоторепортери във Варна, защото като регионален мениджър на "Булфото" нямам възможност да покрия всички случващи се събития, а съм длъжен да намеря хора, които да вършат тази работа. Така че идеята е тази – да имаме хора, на които да можем да разчитаме.

- Какви са ти наблюденията за реализацията на хората, преминали през този курс.

- Много обнадеждаващи – още от първия курс четирима човека се реализираха перфектно като фоторепортери. Участваха общо осем човека, което означава 50% реализация. Това за мен е много добре.

- Не се ли притесняваш от по-голяма конкуренция?

- Не, в никакъв случай. Аз искам в този бранш да има конкуренция, защото на този етап такава няма. Няма дори най-елементарни критерии. А ако има конкуренция, несъмнено ще се повиши и качеството на фотографията. Дори бих се радвал, ако някой от моите ученици ме надмине това ще бъде и най-голямото ми признание.

- А при добро обучение и нужното за целта желание от всеки човек ли може да стане добър фоторепортер?

- По-скоро на първо място е желанието, макар че има и много хора с вроден усет за композиция. Според мен, нещата могат да се научат. Никога не съм бил привърженик на идеята, че фотографията е някакво изкуство и трябва да имаш талант.

Фотографията преди всичко е занаят и трябва да си добър занаятчия за да вършиш тази работа, а както всички знаем занаятът се учи. Оттам следва практика и желание. Но само с талант определено не става.

Фотографията е област, която се развива със страшно бързи темпове и е нужно да си в час с новите тенденции. Аз съм на 48 години и се дразня на мои колеги, които са закостеняли някъде около седемдесетте години на миналия век, за тях фотофилмът е върхът и от него по-хубаво няма. Ако един съвременен фоторепортер не умее да използва новите технологии, просто той няма място на пазара.

- Като говорим за модерни технологии, не мога да не попитам според теб до каква степен един съвременен фотоапарат от висок клас е отговорен за качеството на снимката?

- фотоапаратът е едно средство – колкото е по-модерен и има по-големи възможности, толкова по-голяма творческа свобода ти дава. Но ако ти не знаеш какво търсиш и как искаш да изглежда, колкото и модерен апарат да имаш, той няма сам да ти направи снимките. В нашите среди е много разпространен изразът, че задапаратното устройство, т.е. човекът, е далеч по-важно от който и да е фотоапарат.

Ще дам един прост пример ако дадеш цигулка "Страдивариус" в ръцете на някой, който не може да свири, не може да очакваш той да стане Паганини.

- Разкажи как тръгна тази страст по фотографията при теб.

- Стана случайно. Още когато бях в четвърти клас, на една ученическа екскурзия бях взел стария фотоапарат на баща ми, "Смена" 4. Когато се върнах и лентата беше проявена, се оказа че повечето от кадрите са се получили сполучливи и на фокус. След това се записах в кръжок по фотография към Младежкия дом. Причината е доста смешна – един приятел ми каза. че като се запишеш на някакъв кръжок, получаваш безплатен пропуск за вход в дискотека. След като започнах да посещавам курсовете, се оказа, че тази работа ми харесва. После се записах и в Плевенския киноклуб и така нещата, мога да кажа, просто се случиха.

Конкретно за фоторепортажа – това е една моя дългогодишна изстрадана любов, а не просто хрумване. Преминал съм през всички жанрове на фотографията – експонирал съм изложби в различни жанрове, занимавал съм се с абстрактна фотография, снимал съм фотомодели, работил съм в музей, където се снимаше всичко – от монети и паници до репортажни снимки. Но винаги интересът ми е бил насочен към репортажната фотография. Единствено тя може да запечата някой момент във времето и да го пренесе в бъдещето.

Докато другите изобразителни изкуства по-скоро предават настроенията на даден автор.

- Малко хора знаят, че си учил богословие. Има ли някаква допирна точка между богословието и фотографията?

- Всъщност към богословието ме привлече философската страна
на християнството, а не ритуално-показната част. В тази връзка смятам, че фотографията има доста общи черти с философията, защото когато снимаш, ти изразяваш отношение. Всеки един обект в кадъра има своето място и значение и мисля, че хората трябва да бъдат научени да гледат тези неща.

Защото за да видиш нещо, ти трябва да си научен да го виждаш.

Има един такъв експеримент – преди години група от изследователи откриват едно африканско племе, което никога не е имало досег със съвременния свят. Тези изследователи били изумени, когато установили, че хората от племето не възприемат изображение, прожектирано на телевизионен екран. Те не го виждат, защото никога не са виждали двуизмерно изображение и не могат да го възприемат.

Причината е, че не са научени на това.

- Доходен бизнес ли е фотографията, за този, който я практикува?

- В България – категорично не! Не съм забогатял от това и живея на квартира, фотографията е такъв занаят, от който няма да спечелиш, но няма и да умреш от глад. Ако говорим като цяло за фотографията, различните жанрове са различно платени – тези, които се занимават с реклама и снимане на модели, са добре платени. И това не е само в България, но и по света – най-много се печели от такава фотография, а най-малко – от репортажната.

—————————————————————————

В дебрите на фотожурналистиката

От 15 до 17 януари Плевен беше домакин на курс за фоторепортери и журналистическа фотография за Северна България, организиран от фотографска агенция "Булфото" и сдружение "Културни проекти", с медийното партньорство на вестник "Посредник". Лектор на курса беше известният фотограф Любомир Бенковски – Бенджи.

Dnevnik.bg I Ана НАЧЕВА I 2010-01-18

Фондация "Роберт Бош" и Ройтерс канят професионални журналисти да участват в програмата "Политическо и икономическо репортерство от Югоизточна Европа".

Ежегодната програмата включва два десетдневни курса във Великобритания и Германия. Журналисти, работили за Ройтерс, водят семинарите, а темите, които се обхващат са писане за формиращи се пазарни икономики и отразяване на компании и репортажи за пазари. Участниците правят и практически упражнения на базата на актуални европейски теми.

За участие ще бъдат избрани 15 журналисти от Югоизточна Европа. Кандидатите трябва да говорят английски език и да са професионалисти, които работят за утвърдена медия поне от две години. Необходимо е те да имат опит в областта на икономическата журналистика или да демонстрират силен интерес към икономически и политически въпроси.

Крайният срок за подаване на документи за тазгодишната програма е 14 февруари 2010.

Повече подробности може да прочетете на уебсайта на фондация "Роберт Бош" или на страницата на Ройтерс.

—-

Снимката се разпространява под лиценза на Creative Commons.

Фотограф: World Economic Forum

Оригинална публикация

в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 2010-01-19 

Тия дни разследващият журналист Димитър Златков ми разказа нещо интересно, чул го в новините на една телевизия. Случило се, понеже някакъв репортер просто се е сетил за един от законите на К. К.: “Включвай камерата и микрофона три минути преди събитието и ги изключвай три минути след края му."
Това действително е важно. Истината понякога се явява тъкмо тогава – в някоя изтървана, негримирана фраза, или в някакъв разчорлен жест на подмазване или антипатия.
След края на един репортаж с Румяна Желева оставили и няколко нейни думи, които днес изглеждат знаменателни: “Три метра назад! Ще ме снимате от там." На Митко му се чуло и някакво сравнение с Анджелина Джоли, но да не стигаме дотам.
А може би наистина това е нашата българска дистанция, от която се нуждаем, за да огледаме някаква персона, факт или събитие. Трите метра, които ще фокусират погледа ни, макар че за повечето репортери мътният поглед е по-изгоден. Виждаш някакви неясни очертания, но пък можеш на воля да си фантазираш, да си въобразяваш, че разговаряш с някой друг, да притуряш или отнемаш нещо от себе си, изобщо – теменужките са сини.
Три метра назад
Предпочитаната от други пък политици дистанция е липсата на всяка дистанция. В мелето доста хора се чувстват по-уютно, дишане уста в уста, а в паузите пробутваш небивалици. Бодичек с лъжи.
Властелин на мелето доскоро беше Янето. Огненото змейче на борбата с корупцията. А пък сега се оказва – според сведения на печата, понеже телевизиите нямат време за подобни дреболии, – че “затрил 195 сигнала, докато е бил председател на парламентарната комисия за борба с корупцията". Разбира се, “затрил" съвсем не е уместната дума. Можете да се сетите и за други.
115 сигнала пък изобщо не са били заведени – но не е ясно още колко са постъпили в комисията и са прибрани на подходящо място, за да сложат след време началото на новите конспиративни теории на змейчето и съдружниците му.
В този случай специално трите метра дистанция са абсолютно задължителни, за да не се опарите от огньовете и пушеците, които излизат от ноздрите му – вече имало репортерки с опърлени прически.
А на доста други репортери слухът им със сигурност е увреден от безкрайните словесни прескимбичвания на Янето – кълбо напред, кълбо назад по парламентарния мокет. Дори и разумът на някои може да се увреди от вече неразбираемите му превъплъщения, от разпокъсаните му страсти по Б. Б., когото любовно ослюнчва и сетне обругава с еднакъв плам. Както би казал Брад Мелцър, в ума му сякаш нищо не е написано с мастило – всичко може да се промени.
Огненият змей на празното говорене
В мелето истината много по-лесно и неусетно се стъпква или направо екзекутира. Всички сме свидетели на празното говорене и въпреки това ще бъдем смаяни, ако някой си направи труда да състави една антология на кьорфишеците, на словесните пиратки, които за кратко осветяват мрачните ни небеса.
Накрая човек започва да се отнася с подозрение и към наистина смисленото и важното, което понякога се прокрадва тук-там. Смисленото не е външно атрактивно и бързо оскучава репортерите, а и зрителите. Те са отвикнали от него. Щом не изпускаш огън през ноздрите си – чупка.
Три метра назад – и слухът ни може би ще стане по-чувствителен към неистините, провинциалните преувеличения или умишлените словесни покушения.
Вероятно сте забелязали, че продавачите на пиратки по правило се ползват и от едно друго предимство, освен че гледат като надрусани към истината. То е, че обикновено изнасят поредното си представление сами, без опонент в предаването.
Това пък е резултат от тънката сметка на някои водещи – да провлачват една история във времето, докато съвсем оставят без дъх истината. Но те за нея поначало и пет пари не дават.
Рубриката “Разговор с продължение", както много други неща, се появи за първи път във “Всяка неделя" преди двайсетина години. Но тогава змейчетата все още бяха в инкубаторите си, крайностите бяха изключени, макар задочните спорове да бяха ожесточени.
В “Полемика ВН" пък се дискутираше очи в очи. Някои битки бяха смъртоносни за репутацията на видни публични личности, срутваха се кумири, общата ни представа за живота ставаше по-плътна. Извън политическите дебати изключителен успех имаше сблъсъкът между проф. Чавдар Драгойчев и проф. Чирков – и главно заради тънката интелектуална игра, в която двамата въвлякоха зрителите.
Сега номерът на някои водещи е съвсем друг. Набелязваш си жертвата, привикваш поредното змейче палач, кандидати има предостатъчно, и започваш транжирането й, заедно с това унижаваш и истината. И през цялото време гледаш змейчето така, сякаш е самото слънце.
Ако жертвата не е съвсем загубила ума и дума и успее да се размърда изпод купищата неистини, с които е зарита, може и да поиска правото си на отговор. В повечето случаи обаче потърпевшите предпочитат да преглътнат горчилката от лъжливите обвинения. Единици са смелчаците, които настояват докрай. В телевизиите гледат на тях като на безумци, на редки екземпляри, които развалят безгрижното телевизионно дърдорене. И гледат да ги държат по всякакъв начин на разстояние от въпросното студио, където някой е аранжирал лъжите си.
“Стой си далеч от нас, какво толкова сме казали." Някои предавания и телевизии хитруват съвсем дивашки. Нарекат например някого “курва" и когато въпросната особа поиска право на отговор, ще разполага само с пет букви, за да опровергае лъжеца. Така тълкуват Закона за радио и телевизия и правото на отговор. Това си е истински интелектуален тероризъм.
От Коледа насам Светлин Русев имаше големи приключения с Нова телевизия. Накрая, преди два дни, излъчиха правото му на отговор. Но за жалост ефектът не беше особено добър. И обяснението е просто: разтеглиха във времето поредната дъвка на Карбовски, мотаха Светлин, зрителите забравиха вече лъжите по негов адрес, поради което някои от тях може би дори не са схванали в дълбочина монолога на художника.
На това се казва рук (обърни) капан. Принуждаваш един човек да се самообяснява, а ти се хилиш тихичко от ъгъла, където поначало ти е мястото. Игрички на провинциален мозък. Светлин е направил за българските художници от средата на 60-те години насам толкова, колкото следващите 10 министри на културата няма и да сънуват, дори всички до един да са от ГЕРБ. А вие го принуждавате да се оправдава – вместо да го поканите още в първото предаване заедно с опонентите му. Поначало телевизионният монолог няма особени шансове и никога не е имал, особено пък в сравнение с шармантен диалог, в който някои се надпреварват с лъжи.
Между другото, както са я подкарали хора като Карбовски, и той не е единствен, да плещят каквото им скимне за миналото, при следващото национално допитване може и Великата октомврийска болшевишка революция да се окаже събитието на ХХ век. Дотам ще ни докарате, идиоти, с претенциозните си напъни. А претенциозността и преднамереността не могат да ни доставят истината – изключено е.
Тия дни някакъв криминалист беше използвал в разговора си с Венета Райкова думата “джиткане" – предположих, че означава нещо като мотане. Лапацалата (думата е от речника на Найден Геров) джиткат без никаква мярка думите, без да си дават сметка, че всяка от тях е като куршум – така си казах.
Нямах особени надежди, но реших да проверя дали в речника на Геров не съществува “джиткане". Но за мое удивление я намерих – това е един уникален словесен музей на нашия език. Нещо като Центъра за поддръжка на Смитсоновия музей – сещам се за него, понеже сега и аз като вас се промъквам през новата книга на Дан Браун.
Джиткане идва от джерит, а пък това е игра, в която конникът препуска с коня си, скача от него и тича след това след него, за да го хване, преди да падне на земята.
Някои предавания, както и въпросното, са като тази игра, джерит – подгонваш фактите от една история, плющиш с камшика след тях, обаче без да се интересуваш дали отговарят на истината, а и изобщо не си правиш труда да ги настигнеш, да ги укротиш, осмислиш. Джиткаш с думите. Лъжата се смалява в далечината, а ти се хилиш щастливо.
Между другото командата “Три метра назад" се отнася и за видния евродепутат Мартин Шулц, шеф на групата на социалистите и демократите в Европейския парламент. Според Шулц Б. Б. бил “бодигард на комунистически диктатор" и нямал право да ги поучава. Все едно че някое от нашите лапацала го казва.
Бойко никога не е бил бодигард на диктатора Живков – а на един немощен старец, вече на пределна възраст, който обаче доста по-добре “джиткаше" думите от мнозина днешни телевизионни ратаи.
Както и да е. В доста предавания трябва да бъдат назначени специални бодигардове, които да опазват истината – иначе тя ще бъде прегазена от произволно джитканите думи.
В това УБО – за който не знае, това беше охранителното управление за властимащите, сегашната НСО – трябва да се назначат и още една категория охранители. Охранители от безпределната народна любов – сетих се за това, когато по Би Ти Ви представиха с нескрит възторг Стефка Попова от Павел Баня – в случая поетеса, по повод Б. Б. Службата може да се нарича и УБОД – Управление за безопасност и охрана на думите.
Прекалено говорихме за огнедишащи змейове, та се сетих нещо.
Един нашенец след дни изнурително влачене из пустинята се довлякъл най-сетне до един оазис – зеленина, хлад, изобилна вода. И, о, ужас, един змей внимателно го гледал и изпускал от време на време по едно малко огънче от ноздрите си.
“Е, няма как – рекъл си човечецът, – трябва поне да опитам!"
Грабнал един прът и започнал. Млатили се доста време, накрая в една от паузите змеят отронил: “Какво искаш, бре, за какво е всичко това?"
“Искам да пийна водица" – отронил нашенецът.
“Ами пий, бе, кой ти пречи, защо се биеш" – рекъл змеят.
***
Текст под снимка Дори и разумът на някои репортери може да се увреди вече от разпокъсаните страсти на Янето по Б. Б., когото любовно ослюнчва и сетне обругава с еднакъв плам.
***
Текст под снимка
Продавачите на пиратки по правило се ползват и от едно друго предимство, освен че гледат като надрусани към истината. То е, че обикновено изнасят поредното си представление сами, без опонент в предаването.

Стр. 16