Маргарита Михнева спечели дело срещу Кеворк Кеворкян

Posted January 18th, 2010 by PRnew.info Team

в. Класа | 2010-01-18

Съдът установи, че бившият водещ по БНТ е бил доносник и кредитен милионер

Журналистката Маргарита Михнева е спечелила на втора инстанция дело, заведено срещу нея от Кеворк Кеворкян като представител на "Всяка неделя" преди шест години. Бившият кадър на БНТ е подал иск срещу водещата на предаването по "Канал 3" "Неудобните" и дъщеря й за 250 хил. евро, защото се почувствал оклеветен от публично твърдение на Михнева, че е ченге и кредитен милионер. "Това е граждански иск, заведен срещу мен и дъщеря ми от Кеворкян и известен бизнесмен. Кеворкян твърдеше, че заради моите твърдения е отказан рекламен договор за 250 хиляди евро на "Всяка неделя" и контрактът с БНТ не е бил подновен", коментира Михнева. Тя добави, че Кеворкян е отправил иск да бъде възбранено жилището й, което Михнева прехвърлила на дъщеря си. "На 11 януари Софийският апелативен съд потвърди решението на първа инстанция от градския съд, че исковете на "Всяка неделя" са неоснователни. Както и че обвиненията, които е отправил Кеворк Кеворкян към мен, са абсолютно несъстоятелни", каза Михнева. "На базата на документи, дадени ми от комисията за досиетата с председател Евтим Костадинов, окончателното решение на съда е, че аз не съм оклеветила Кеворкян. Вярно се оказа, че той е бил политически агент, кредитен милионер, че е изтеглил на гърба на МВнР огромна сума кредит и че е получавал много високо възнаграждение от предаването "Всяка неделя". Съдът постановява, че претенциите на Кеворкян за 250 хиляди евро към мен са злоупотреба с правото от негова страна", уточни още Михнева. Според юристи специалитет на Кеворкян е да завежда дела срещу известни личности, да ги плаши, че ще ги спечели, а впоследствие да губи.

Стр. 4
 

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , ,

Казусът “Румяна Желева”, Преди конгреса на СБЖ

Posted January 17th, 2010 by PRnew.info Team
БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-01-16 
 
Водещ: Една демокрация се разпознава по разделението на властите. Какво обаче се случва, когато в четвъртата власт пребивават писачи на митове за мафията и шоумени? На тези въпроси се налага да намерим отговор в началото на годината. Защото дори в най-безобидната шега има процент истина. И днес вестниците пишат за мераците на един шоумен за партийно влияние. Цитирам: „Слави искал ГЕРБ преди три години”; „Дългия отговаря в шоуто си във вторник”; „Партията не е баница”. Трифонов цитира днес „Стандарт” и препитва Любен Дилов Син. „Слави политик ми звучи забавно, дано се научи на компромиси. Шоумените се дънят по всички фронтове. Смених партийния живот с гмуркане в дълбокото”. „Слави дори нареди кабинета”, докладва „Труд” в забавен стил и в рубриката „Вече сериозно” разказва как рухна едно приятелство. А Сашо Диков пък казва пред изданието: „На Бойко трябва да се помогне”. Как журналистите си свършиха работата? Реакцията на българските и чуждите ще коментираме по случая „Румяна Желева” с Дияна Чепишева, кореспондент на БНР в Брюксел. Какво предстои да се случи на Конгреса на българските журналисти? Защо „Айдън Уайт” иска разследване на убийството на Боби Цанков? Очаквайте коментара на Милен Вълков. Журналистите спасиха театър „Сълза и смях”, ще признае Венцислав Кисьов.
Вчера научихме какво пише в писмото на Барозу – повече объркване или повече яснота внесе това, добър ден на кореспондента на БНР в Брюксел Дияна Чепишева. Повече объркване или повече яснота?
Дияна Чепишева: Бих казала по малко и от двете. Аз обаче си мисля, че това писмо на Жозе Барозу тепърва трябва да бъде тълкувано и много внимателно четено между редовете, защото си признавам, че съм донякъде смутена от тълкуванията, че то представлява защита за Румяна Желева. Според мен то представлява по-скоро защита за самия Барозу. Защото в този най-силен пасаж, който според мнозина казва, че Румяна Желева е компетентна, всъщност Барозу казва защо я е избрал за еврокомисар, защо е допуснал тя да бъде част от екипа му. Защото това е външният министър на България и защото е била избирана два пъти за евродепутат, което предполага, че трябва да внушава някаква необходима компетентност. Много е важно и това, че няма и дума, камо ли изречение за нейната компетентност, показана по време на изслушванията. Мисля си, че ако Жозе Барозу наистина искаше да защити Румяна Желева, щеше да намери едно или две неща, които да каже в нейна защита по тази линия. Може би щеше да каже и нещо по отношение на атмосферата, в която протекоха тези изслушвания. Както виждате обаче, това не се случва, така че аз наистина смятам, че това писмо има нужда да отлежи, да бъде осмислено малко по-сериозно и малко по-безпристрастно.
Водещ: Какво казаха западните колеги, кой беше по-остър, но обективен в оценките си, какво е твоето мнение?
Дияна Чепишева: Ами темата е изключително дълга. Ако трябва да правим този анализ, аз мисля, че той ще отнеме много, много време и причините за това са няколко. Защото проблемът има различни измерения. Бих ги разделила поне на първо четене на времеви, количествени и качествени. Нека отговоря на въпроса с въпрос. Ти спомняш ли си за едно-единично събитие от новата българска история, нека това е широко понятие, нека върнем лентата 20-30 години назад, когато всеки ден, поне две-три европейски издания да са писали за България в продължение на цяла седмица?
Водещ: Е няма такъв случай.
Дияна Чепишева: Аз дълго рових в паметта си и мога да кажа, че дори при падането на Желязната завеса, страната ни не е била на страниците на чуждите медии всеки ден с по няколко материала, и то дълги, обширни материали. Така че това е единственото единично събитие, с което България присъства в западните медии вече една седмица. Всички знаем, че това не е с положителен знак, а тъкмо обратното.
Водещ: Точно това щях и аз да отбележа, че може би ще имаме събитие, когато присъстваме по-дълго заради единично събития с положителен знак.
Дияна Чепишева: Дай Боже, наистина много се надявам да е така, но честно казано, аз си мислех, че този процес вече приключва – негативното писане за България. Оказва се, че, уви, не, винаги имаме с какво да изненадаме Европа и света. Тук бих ти предложила да поразсъждаваме върху другото измерение на проблема – количественото. Колкото и грубо да звучи, всичките тези неща, за които си говорим и които са били писани за България с негативен знак от преди процеса на присъединяването ни, нека вземем корупцията, нека вземем организираната престъпност, слабостите на политическата ни класа, неподготвеността за европейско членство и т.н., всичките негативни доклади на ЕК, за които се писа, писа, писа не веднъж на много места. Ако съберем всичките тези издания, в които са писани такива негативни материали за България и ги наредим на една купчина, примерно отляво, а отдясно наредим всички негативни материали, които се изписаха за Румяна Желева в рамките на една седмица, аз съм склонна да се обзаложа с всеки, че втората купчина за Румяна Желева ще е поне два пъти по-голяма. Като в единия случай говорим за период от около пет години, в другия случай говорим за период от около една седмица.
Водещ: Една хипотеза, нека върху нея да разсъждаваме. Ако тя сама се откаже, тогава какво ще се случи с купчините и ще направил ли трета купчина, в която да има положителни оценки за България?
Дияна Чепишева: Аз мисля, че каквото и да стане, оттук нататък скандалът го има, негативите са натрупани и този случай няма да бъде забравен. Ще ви кажа защо съм толкова убедена. Защото при предишните подобни изслушвания в ЕП преди пет години, при един друг скандал, той беше с един италианец Роко Ботильоне, който не обичаше хомосексуалистите, и смяташе, че самотните майки сами са си виновни за тежкото положение, в което са, до ден-днешен за него се споменава периодично в различни европейски издания.
Водещ: Нищо, че е италианец, а не българин.
Дияна Чепишева: Нищо, че е италианец, а не българин, нищо, че минаваше за опитен и известен политик. Така че аз не мисля, че каквото и да стане оттук нататък, скандалът „Румяна Желева” ще бъде забравен. Тук ми се ще да добавя само няколко думи и за последното качествено измерение на писането и говоренето в Европа за този скандал. Тук вече разбира се става дума за езика, за силата на определенията, температурата на глаголите и т.н. Всички знаем, че не българската, а европейската преса първа нарече Румяна Желева „гангстерска невеста”, макар и с въпросителна след това заглавие, „съпруга на мафиот”. Оттам нататък вече след изслушванията заваляха определения като: „най-зле представилата се”, „неубедителна”, „неквалифицирана”, „повърхностна”. Някои от тях стигнаха до „жалка”. Обясняваше се, че тя е била в „болезнена отбрана”, че е получила „червен светофар”, че въпреки това се „натиска за поста”, че е „най-слабото звено”. И се стигна разбира се до заключение, че тя вреди на имиджа на България и че излага на риск цялата ЕК. Разбира се иронията нямаше как да не присъства във всичко това. Тук ще цитирам само Тони Барбър от „Файнейшъл Таймс”, който написа в блога си, че Желева се отправя с танцова стъпка към изхода на Брюксел. Всъщност според мен най-силното определение за това, което се случи, даде друг британски колега, Дейвид Рени, от „Икономист”, според когото изслушването на Румяна Желева беше съд за онази България, която Брюксел не харесва. Именно това е според мен, което ще остане. Защото независимо дали Румяна Желева ще стане комисар, независимо дали ще бъде оттеглена, дали ще бъде бламирана от ЕП и т.н., именно това е което се случи. В европейските медии България е синоним на корупция, организирана престъпност и някакви нередности на върха на политиката. Дори нарушенията при Румяна Желева да са само документални, само формални и т.н., и т.н., факт е, че те бяха осветени, че тя не реагира адекватно, не реагира според очакванията и всички, които досега говореха и мислеха, че в България има и още дълго ще има някакви сериозни нарушения на принципи и правила по върховете на политиката, сега имат основание да кажат: казах ли ви.
Водещ: Да. Мисля си, че все пак за честта на професията, на журналистите, ние намерихме и няколко позитиви, с които да върнем баланса. Защото не можем да кажем, че само негативи има в случая „Румяна Желева”.
Дияна Чепишева: Не, нещата никога не са само бели или само черни. Разбира се позитиви могат да бъдат намерени, разбира се никой човек не е виновен до доказване на противното и т.н., но аз тук искам да си кажем няколко думи и за морала и за отношението политика – медии. Защото за никой от нас не е тайна, че г-жа Румяна Желева през последните месец, два, три, откакто се заговори за нейната кандидатура и се появиха някакви негативни коментари или внушения, да, факт е появиха се и компромати, но мисля, че никоя сериозна българска медия не им обърна внимание, така че ги оставям настрана, та, откакто тези работи започнаха да се случват, г-жа Румяна Желева по някакъв начин се поразсърди на българските медии. Знаете, тя говореше за кампания срещу нея, в която участват и медиите. в едно интервю стигна дотам да каже, че някои от българските кореспонденти в Брюксел също са част от тази кампания. Въобще колкото пъти се писа нещо негативно, то беше обяснено или с негативна нагласа по условие, или с участие в кампания, или с лошо отношение на една или друга българска медия. А бих казала от хора от управляващата партия, от политолози близки до нея и т.н. и с продажност на тези медии. И сега какво казваме обаче, когато става дума за европейската преса, когато става дума за големи, авторитетни медии…
Водещ: И там политиците мълчат.
Дияна Чепишева: …от Великобритания, Франция, Германия. Нека обърнем внимание, че именно немскоезичната преса беше първата, която написа най-негативните неща за Румяна Желева. Аз мисля, че никой не може да каже, че медии като „Файнейшъл Таймс” или „Икономист”..
Водещ: Или „Дойче веле”…
Дияна Чепишева: … ако щете „Льо Монд” и т.н. и т.н., списъкът е много дълъг, са подкупни или продажби, или свързани с политически сили, или пък поради липса на по-сериозни занимания са отделили времеви и човешки ресурси да се занимават с кампания срещу българския кандидат-комисар. Така че мисля си, че каквото и да стане с Румяна Желева, по принцип българската политическа класа трябва да поразсъждава върху този урок, защото не така се градят отношения с публикат, и не така се гради имидж определено.
Водещ: А може би трябва най-сетне да изхвърлят политиците това трайно клише, че медиите са срещу тях. На медиите работата им е да бъдат на страната на хората, а не на страната на политиците.
Дияна Чепишева: Аз мисля, че след 20 години демокрация, самото съществуване на такова явление на приемане на всеки въпрос като атака, на приемане на всеки по-критичен материал като форма на някаква кампания за дискредитация и т.н., трябва много, много трайно да си отиде, особено след като България е в ЕС, особено след като ще се прави европейска политика и наши представители все по-често ще присъстват тук. Аз мисля, че това беше полезен практически урок и за г-жа Желева, и за другите български политици, защото медиите тук питат много по-остро, много по-категорично и никой не им се обижда. И колкото и да са подразнени политиците от това, те много добре знаят, че трябва да запазят самообладание и да дадат добър отговор и на най-лошия въпрос, и че именно това гради имидж. Обратното гради едни други неща, за които четем в европейската преса вече цяла седмица.
Водещ: Да, уви. Благодаря!

 

Водещ: Добър ден на Милен Вълков. Да ви попитам за честта на професията, добре се справихме в този случай, независимо от оценките на политиците, че разрушаваме нечий имидж?

Милен Вълков: Аз бих започнал от малко по-друг ъгъл. За мене случая с нашия кандидат за еврокомисар г-жа Желева показа нещо много основно, че българската политическа класа не се е научила да работи достатъчно добре с медиите. Нашите политици работят много добре с медиите, когато те ги хвалят, най-общо казано и някак си се обиждат буквално, когато им се посочват някои слабости. Аз например слушах много подробно представянето на г-жа Желева, предавано доста обширно от нашите медии. Аз не видях в задаваните към нея въпроси нещо ново. Всичките тези въпроси витаеха в публичното пространство от месеци наред. За мен те не бяха новост. Би трябвало да не бъдат новост и за г-жа Желева. Така че тя можеше да отговори по-простичко, по-положително или отрицателно на дадени въпроси, но просто да каже да или не. Тук съм сбъркала, тук не съм сбъркала, има си съответни органи, които трябва да преценят дали нещо е документално объркано или не и да наблегне най-вече на това, което й предстои като комисар по извънредни ситуации. Няма да коментирам първата част на въпроса по отношение на нейните декларации, това не е моя работа, има си съответните комисии в ЕС, и в България има съответните органи…
Водещ: Там поне има обективен критерий.
Милен Вълков: Да, точно така, там нещата са простички. Но според мене г-жа Желева просто не можа, беше извадена от нормално състояние. И това направи впечатление, ако четем между редовете на тези медии, които колежката от Брюксел изреди, и самата вие, това като че ли е основният резултат. Не може един комисар, който поема пост за извънредни ситуации, при наличието на въпроси, които са известни изведнъж да излиза от нервите, най-общо казано. Аз например така и не разбрах, защо беше включено, в никакъв случай не искам да бъде оценяван като адвокат на г-жа Антония Първанова, но за мене беше изненада защо излезе нейното име.
Водещ: Защото задаваше въпроси.
Милен Вълков: Да, но тези въпроси не бяха нови.
Водещ: Така е, и това е така.
Милен Вълков: И това също като че ли свали гарда на представянето на г-жа Желева.
Водещ: Ами може би, за да върнем баланса, говорихме в предварителния разговор, че вие сте гледали баронеса Ащън представянето. Там кой задаваше критичните въпроси?
Милен Вълков: Между другото аз прочетох представянето, стенограмата от представянето на баронеса Ащън, и трябва да ви кажа, че и там ми направи впечатление, че най-коварните въпроси, ако така мога да се изразя, бяха задавани от нейни сънародници от Англия. Така че това не е нещо ново за европейската сцена. Друг е въпросът, че даден провал или даден плюс не може винаги да се обяснява с, видите ли, някаква конспирация, жестока конспирация, най-вече самите българи срещу българи и т.н. Просто според мен основната грешка на г-жа Желева беше, че не беше се подготвила достатъчно добре.
Водещ: А защо при такива случаи обикновено журналистите излизат виновни?
Милен Вълков: Защото е най-лесно.
Водещ: Доколко обаче е обективно?
Милен Вълков: Аз много мога да говоря по този казус защо винаги журналистите. Вижте, значи, първо медиите, те са медиатор. Това произтича от самото название медии и от призванието ни да осъществяваме контакт с тези, които взимат решения, тези, които обмислят решения и тези, които в крайна сметка са потърпевши, в най-общия смисъл от тези решения. Така че най-лесно е човек да се обиди на медиите. Ние в нашата история, в последните… имам предвид след 89-а година, имаме доста политици, които в известни периоди се обиждаха на медиите, след това си подобряваха отношенията с тях, но и в двата случая то беше когато медиите оценяваха положително техните действия, те се прегръщаха, образно казано, с медиите. И когато се опитваха да им посочат някакви слабости, те се обиждаха и едва ли не изкарваха журналистите виновни.
Водещ: Това обаче значи ли, че българските медии трябва да залитат по похвалите, ако искат да са в добри отношения с политиците?
Милен Вълков: Аз мисля, че…
Водещ: И изобщо работа ли е на медиите да пазят отношенията си с политиците?
Милен Вълков: Според мене не. И даже ще се… Разбира се всичко трябва да става в рамките на добрия тон. Но аз ще се върна на това, което слушах от кореспондента на БНР от Брюксел. Колежката Чепишева много ясно подчерта, че медиите трябва да бъдат на страната на истината. Те не трябва да взимат някаква страна правилна или не, те просто трябва обективно да представят дадено събитие и естествено да дават възможност на различните гледни точки. А пък аз смятам, че слушатели, читатели и зрители са достатъчно интелигентни и могат да преценят.
Водещ: Всъщност една критика не е необективност. Излиза, че западните медии са били по-критични към Желева, отколкото ние.
Милен Вълков: Ами знаете ли, може би защото…
Водещ: Макар че аз съм склонна да споря кой е бил по-остър разбира се…
Милен Вълков: Аз също мога, да. Тук съм съгласен с вас. Но тези медии, които изброихме, те са достатъчно сериозни и авторитетни, и освен всичко друго имат и достатъчно голям опит при отразяването на такива ситуации, включително и в ЕП. Така че за тях това не беше нещо шокиращо като новина, те просто отразиха според мен съвсем достоверно това, което се случи по време на изслушването на г-жа Желева. Аз не мога да си представя, че съществува някакъв комплот между изброените вече медии, да не ги изброявам… Аз не виждам как „Файнейшъл Таймс” ще се договори с ДПА или „Дойче веле”, това просто за мене е абсурд.
Водещ: Лошото е, че каквото и да се случи оттук нататък, случаят „Румяна Желева” няма да бъде затворен. Ще се връщаме отново към него ние и най-вече чуждите медии.
Милен Вълков: За мене най… аз, такъв ми е характерът, обикновено и от най-лошото гледам да изведа някоя поука положителна. Според мене най-важното, което може да се изведе от случая, ако така мога да се изразя, с представянето на г-жа Желева е това, че нашата политическа класа трябва да разбере, че в Европа има традиции, наложили се от векове и ние не можем да пренасяме чисто балканските си дрязги, българските си дрязги на такова ниво и след това да се оплакваме и да казваме, виждате ли, те обърнаха внимание на нашите балкански нрави. Ами как няма да обърнат, когато самите ние ги изнасяме. И тук пак се връщам, аз не можах да разбера защо трябваше да бъдат персонифицирани нападките срещу г-жа Желева лично от нея. Тя трябваше да отговори по принцип на въпросите, които бяха известни, подчертавам, месеци наред преди това изслушване.

 

Водещ: В „Клубът на журналистите” продължаваме с още един случай, и това е доказателство, че какъвто и случай да има, какъвто и случай де се отвори, той много трудно се затваря. Та имаме продължение по случая „Боби Цанков”. Международната федерация на журналистите и нейното европейско подразделение настояват пред българските власти за разследване на убийството на, цитирам, „журналиста Боби Цанков”. Сега, не знам заслужава ли си да се връщаме назад във времето и отново да отваряме въпроса какъв беше Боби Цанков, дали не беше само хроникьор на митове за мафията, или журнали, но защо всъщност международната федерация иска това разследване, г-н Вълков?
Милен Вълков: Аз няма да се връщам също. Достатъчно много се изписа за Боби Цанков. Това е безспорно един талантлив млад човек, но за съжаление, талантът му беше насочен в недотам нормална сфера. Аз не бих нарекъл колегата Боби Цанков журналист. Първо, той, все пак трябва да споменем две думи, той е радиоводещ, печално известен с това, че срещу него се водиха няколко дела.
Водещ: дали всеки, който води игри по радиото е радиоводещ?
Милен Вълков: Аз мисля, че не.
Водещ: Защото в случая ставаше дума за игри, а не за нещо друго.
Милен Вълков: Точно така, и в никакъв случай не мога, и едва ли някой ще каже, че радиоигрите са свързани с журналистиката. Това просто няма никакви допирни точки. По отношение на това защо международната федерация на журналистите и нейния генерален секретар Айдън Уайт поискаха разследване на убийството. Няма убийство на което някой да реагира, че не трябва да се разследват. Тук две мнения няма. Има…
Водещ: Проблемът идва от това, че става дума за журналиста Боби Цанков.
Милен Вълков: Ами значи тук мога да кажа, грешката на българската журналистика е тази, че не можахме достатъчно ясно да осветим този случай сред колегите в други световни медии, че тук става въпрос не за журналист, а за нещо съвсем друго.
Водещ: Макар че ние имахме и първи дубъл с Георги Стоев.
Милен Вълков: Те са аналогични нещата. Аз също в никакъв случай… Тук не става въпрос да се самоизтъкваме като журналисти. Тук става въпрос за това какво всички ние, и най-вече журналистите, защото говорим за тях, какво вършим всеки ден с нашата дейност – било то пред микрофон, било пред компютъра или пред камерата. Докато тези два случая… Знаете ли, мен ми е малко неудобно, аз лично подписах едно писмо до генералния секретар на Международната федерация на журналистите, понеже ние сме в постоянни контакти с тях и те ни информират предварително, когато става въпрос нещо, свързано с България. Опитах се да му обясня, но оттам дойде един простичък отговор: При нас има постъпила преписка от секцията на журналистите към КТ „Подкрепа”, визирайки този случай, а ние, посочва Айдън Уайт, като федерация сме длъжни да реагираме. Аз мисля, че ние успяхме да изчистим този случай и в последвалата им декларация, там просто се казва, че не трябва да се допускат такива случаи, когато става въпрос за убийство.
Водещ: Та така плавно минахме и в… минаваме и към темата какво предстои на конгреса? Може би една от основните задачи ще бъде за някакво разграничение и дефиниране на това кой е журналист и кой не е в България. Доста случаи на объркване като че ли регистрирахме вече.
Милен Вълков: Да, благодаря за въпроса. Какво ще се случи на общото събрание на Съюза на журналистите после ще се спра с няколко думи. Значи, в повечето страни, които ние разговорно сме свикнали да наричаме „бели държави”, там доста добре са регламентирани, и нормативно включително, правото на журналистите да изпълняват своята професия, без да им се търси при определени, ясно посочени условия, ако щете и сметка законова, съд, дела, гарантира се защитата на източниците на журналистите. В доста държави съществуват т.нар. закони за печата. Аз не съм привърженик на това, и после ще ти кажа защо, но в тези закони действително са регламентирани доста от нещата и какво влиза в сферата на журналистиката, какво може да се изяви като писане на някакъв човек, който е решил да сподели нещо и е намерил място в дадена медия, за да го каже. В никакъв случай това еднократно или няколко пъти появяване не може да се смята за журналистическа професия, не може да бъде вкарано в рамките на журналистическата етика, ако щете, защото това, както казах, са епизодични случаи. Ние в българската история, 40-те години, имаме един закон, наречен закон за журналистическия труд. Той е от няколко странички само и аз при неотдавнашната ми среща с председателката на НС г-жа Цецка Цачева си позволих да й направя фотокопие и да й дам този закон и ясно й казах: Г-жо Цачева, тук не става въпрос, че журналисти искат закон за печата. Тук става въпрос за закон, който да регламентира включително даже и заплащането на колегите журналисти. Оттам трябва да се тръгне.
Водещ: Макар че по-сериозният въпрос в случая е, че има различни стандарти на отношението на съдебната власт към журналистите, когато става дума за София и когато става дума за другите градове. Като че ли това е по-сериозният въпрос.
Милен Вълков: Значи, без да съм юрист, ще се опитам да кажа, че практиката на българската правораздавателна система по отношение на журналистиката… на практика няма такава практика. Тя е съобразно всеки случай, особено по места, както вие казахте…
Водещ: Не може да има общо разделение в София и в другите градове.
Милен Вълков: Да, но за това трябва…
Водещ: Като че ли съдиите в другите градове са доста по-строги към журналистите…
Милен Вълков: Не, те са направо много строги, когато имаме десетки случаи, когато на местно равнище, аз му казвам по региони, даден колега е осъден. Идвайки това дело на съответната инстанция в София, то се преразглежда по друг начин.
Водещ: Още по-абсурдно е, защото част от тези съдебни решения, за които и аз говоря, става дума за цитиране на истината.
Милен Вълков: Точно така, истината, която между другото в повечето случаи е публична тайна.
Водещ: Но да те осъдят за това, че си казал истината е…
Милен Вълков: Абсурдно.
Водещ: Но е факт.
Милен Вълков: Факт е, за съжаление, но смея да твърдя, че на висша инстанция в София няма, за не си спомням сериозен случай, който да е потвърден като присъда на районно ниво осъден колега. Между другото това е част от работата на нашите колеги, на Съюза на българските журналисти…
Водещ: Да, и аз затова ви питам.
Милен Вълков: Да, благодаря. И постоянно ние си имаме, хайде да не е екип, но няколко адвокати, които ги насочваме в различни дела и действително, въпреки решеният на районно равнище осъдителни срещу журналисти, на висша инстанция обикновено тези дела, не обикновено, а почти винаги, винаги, да не кажа голяма дума, падат. И това е резултат именно от това, че колегите са си свършили добре работата, а те са си проверили даже ако щете източниците, разполагат с материални доказателства. Обикновено тези делва се водят за клевета. За съжаление, се водят от бизнесмени в кавички и много лесно изпъква истината и тези дела пропадат. Даже ние нямаме, не се е стигнало до това журналист да съди на международно равнище някакво дело на български съд срещу него.
Водещ: Е, това поне е нещо хубаво. Да ви попитам, смятате ли СБЖ да излиза с позиция по отношение на интерфейса, както го наричат някои хора това желание на МВР да следи кореспонденцията ни в интернет и по телефона? Или смятате, че случаят е разрешен вече?
Милен Вълков: Не, не смятам, но доколкото разбирам от последното развитие, включително и протестите и мненията на представители на МВР те дават задна скорост доста сериозно, защото това би било абсурд. Просто в България доколкото си спомням има над 600 районни съдии. Представете си какво означава това всеки един на районно място отива, хваща този съдия, той му дава разрешение и това може да прерасне в тотално подслушване на абсолютно всичко. Аз мисля, че няма да се стигне до това нещо в България. Ние имаме декларация по този въпрос и даже имаме и писмо на тези, които протестираха, т.е. в контакт сме с тях, така че нашата позиция е абсолютно категорична по този въпрос. Още повече, аз съм убеден, че и сегашното законодателство дава възможност при необходимост съответните органи, които са призвани и са задължени да спазват, правоохранителните органи имам предвид, те имат възможност да…
Водещ: Да не говорим за това, че ние журналистите не бяхме допуснати в онази „Галерия”, в която мисля, че за нас ставаше дума.
Милен Вълков: Тя ставаше за нас, но както преди малко казах, че във всяко лошо нещо искам да видя и нещо положително, положителното беше това, че всъщност всички видяха, че нашите политици се опитват да използват журналистите така, както им отърва.
Водещ: Да, въпросът е ние да не се предаваме. Какво още от важните неща за свършване предстои да свършите на конгреса?
Милен Вълков: Аз мисля, че ние не се даваме. Значи, ако така, нека да не прозвучи самохвално, но ако погледнем историята в последните 20 години на обществените отношения в България, смея да твърдя, че всеки един важен въпрос, свързан с развитието на нашата страна, е започвал с това, че някой колега си е свършил съвестно работата. Тук съм категоричен абсолютно. Действително има случаи, когато са се правили опити да бъдат подхлъзвани, най-общо казано някои колеги, но така или иначе важните проблеми на българското общество, ако щете даже без да използвам и шаблона по пътя за демокрацията или към демокрацията, действително започва от това, че някой колега, било то по региони или на национално равнище си е свършил съвестно работата.

Водещ: Дали на предстоящия конгрес на СБЖ ще бъде поставен по-остро въпросът за опасните близости на журналистите, опасните близости с властта, опасните близости с особени капитали, опасните близости със служби, с всички тези неща?
Милен Вълков: Аз бих поставил така въпроса, опасната симбиоза между медии, политици и власт. Това е разковничето. Но според мене все пак, аз съм привърженик на по-ясните правила, и затова смятам, че трябва да се тръгне от нормативната база, съжалявам, че няколко пъти вече повтарям този израз, но според мене… Ето например нека да вземем Закона за радио и телевизия. Там ясно е казано, че не може да бъде собственик на електронна медия притежател на рекламна агенция. Добре, но това не е достатъчно. А какво става с другите? Тоест прозрачността на капиталите в медия, това е едно основно правило, ако щете, в цял свят, било то Конго или САЩ.
Водещ: Трябва да е ясно кой говори.
Милен Вълков: Трябва да е ясно кой плаща. Защото знаем всички, че който плаща той поръчва музиката. И няма нищо лошо в това, но нека да има ясни правила. Не може, аз категорично мога да кажа, че няма по света медия, която да претендира за широконационален обхват, която да се ръководи от офшорна фирма.
Водещ: В този смисъл един етичен кодекс стига ли..?
Милен Вълков: Не.
Водещ: И то етичен кодекс, който се приема доброволно.
Милен Вълков: Значи етичния кодекс е изразяване на добрата воля на журналисти да се придържат към едни правила, които биха улеснили, от една страна, тяхната работа, от друга страна, биха им вдигнали авторитета. Но не може само добрата воля. Трябва да има и някаква основа за това. Между другото в Германия, излишно е да казвам какви са постиженията в областта на демокрацията в тази държава, но там етичните норми на германските журналисти, те са вкарани законово, където се задължават редакциите да изпълняват изискванията на етичния кодекс. И независимо, че и техните решения имат препоръчителен характер, там не може собственик на медия да допусне даже и мисълта, че ако съответна етична комисия изрази отрицателно отношение по дадена публикация, той да не реагира. Това просто в главата му не може да влезе това нещо. Просто там даже и законово е вкарано в… мисля, че беше закон за печата, но не съм много сигурен дали точно така се казва, от 55-а година, в това съм сигурен, където е казано, че при обсъждането на редакциите и при излъчването на дадени материали, при противоречие със съответния етичен кодекс главните редактори са длъжни да спрат даден материал. Тоест нормативно там това е заложено като основа. При нас това все още го няма, но се надявам, че ще стигнем и до това.
Водещ: В тази посока някакви ваши инициативи бъдещи? Казахте за писмото до председателя на парламента, казахте и за фотокопието на онзи стар документ?
Милен Вълков: Това не беше писмо, а разговор. Ами аз се надявам, че… Значи, вижте, ние действително през последните години доста успешно, СБЖ имам предвид, си партнира… На практика ние участваме във всички форуми, където се обсъжда журналистическата работа, журналистическия труд. И смятам, че рано или късно ще бъдат изработени такива нормативни документи, които да гарантират по някакъв начин, от една страна, свободно ние да си вършим работата, от друга страна, да има чистота на собствениците на капиталите в медиите. и третата съставна част е да се гарантира по някакъв начин, че не могат да се пряко намесват политически и икономически фактори в дейността на журналистите. Между другото пряко да не се намесват в нашата дейност и сега го има. Но при липсата на първите две условия това просто е много трудно изпълнимо.
Водещ: Как да се ориентираме в другото объркване, шоуменството и журналистиката? Защото тази седмица като че ли беше, под това мото се придвижваше. Цитирах вече в началото Слави искал ГЕРБ преди три години. предстои отговор в шоуто във вторник. Партията не е баница, казва пък един по-стар шоумен Любен Дилов син. Какво правим в такива случаи?
Милен Вълков: Аз мога да отговоря и много кратко, че в никакъв случай шоубизнесът, не може да се прави паралел между него и журналистиката. Това е шоу.
Водещ: Да но има определено объркване, и то не е само по отношение на едно шоу, има и още едно друго шоу, където също така се бъркат тези две понятия.
Милен Вълков: Да, има го този момент, но аз мисля, че…
Водещ: Това проблем ли е на журналистиката? Нека така попитам.
Милен Вълков: И да и не. И да и не, защото шоу предаванията, особено когато говорим за споменатия от вас г-н Трифонов, безспорно те имат своя авторитет и гледаемост, и много по-лесно…
Водещ: Но жанрът е шоу, жанрът не е журналистика.
Милен Вълков: Да, той няма нищо общо с журналистиката, но много по-лесно се влияе върху психиката, върху съзнанието на хората с жанра шоу, отколкото с един сериозен журналистически материал. Но това е световен проблем между другото. И на доста места по света, в големите демокрации открито се дискутират подобни проблеми, и даже в самите Съединени Щати вече има открити призиви в шоупрограмите да не се намесва политика. Тоест да не присъстват, ако щете даже и политически имена, имена на политици.
Водещ: Е, това вече е малко в повече като че ли.
Милен Вълков: Да, което е малко повече, но знаем, че в САЩ има определени щати, където консерватизмът е доста силен.
Водещ: Това значи карикатуристите да останат без работа.
Милен Вълков: Не. Говорим за скечовете. Но така или иначе важното за мене е, че се води тази дискусия, това е по-важното. В никакъв случай не можем да приемем и това да няма никаква политика, защото какво става със скечовете, с карикатурите.
Водещ: Така е.
Милен Вълков: Но води се тази дискусия и, за съжаление аз…
Водещ: Ще ли ви се да събудите един такъв обществен дебат от СБЖ?
Милен Вълков: Да, иска ни се, защото това е действително много важен въпрос. Но преди да го възбудим на национално равнище, тук вече говоря като председател на УС на СБЖ, за мене може би е интересно, и аз даже съм го заложил това в предложенията, които мисля да направя към общото ни събрание, да засилим малко регионалните срещи. Защото за мене регионалната журналистика също е много важна. И много често тя пряко се сблъсква с много по-груби прояви, отколкото на национално равнище.
Водещ: И както вече стана ясно в нашия разговор, тя е и най-незащитена регионалната журналистика.
Милен Вълков: Точно така. Още повече в едно малко общество, в което всеки познава всекиго. И определено това представлява интерес. Между другото ние работим много успешно с фондация „Фридрих Еберт” и за тази година в програмата ни са и няколко поредици семинари в страната именно посветени на тези отношения.
Водещ: 2009 г. беше най-кървава за журналистите. Става дума за един световен анализ. 2009 г. каква беше за българската журналистика според вас? Сигурно ще има и такава оценка на конгреса.
Милен Вълков: Да, определено. За мен 2009 година като че ли … не мога да кажа, че е много успешна, но не беше и отрицателна. Така или иначе ние си партнираме много успешно през 2009 г. си партнирахме с такива институции като например Съюза на издателите в България, Асоциацията на регионалните медии, с Асоциацията на националните електронни медии, може и да бъркам…
Водещ: АБРО?
Милен Вълков: Не, АБРО е отделно. И включително и с АБРО. Така или иначе с всички тези, които изброих ние сме почнали да обсъждаме тези въпроси, за които стана на въпрос преди малко и ако трябва да кажа с какво беше характерна 2009 в това отношение – с това, че всички участници, и тези организации, които изброих, и известни български журналисти и публицисти изразиха желание и се включиха в започването на обсъждането на тези неща. Може би това е най-характерното от тази гледна точка в Съюза на българските журналисти. Иначе да сде хвалим с някакви открити постижения не мога да кажа, но то пък не е и необходимо винаги да се правят революционни..
Водещ: Е, разбира се. Въпроса е да не остане 2009 като годината на опасните близости, защото и такава теза може да има.
Милен Вълков: Може, може да има, разбира се, но аз бих казал, че няма да остане, защото въпреки че имахме отделни примери на опасна близост, както се изразихте, имахме и обратни примери, когато доста колеги обективно предаваха нещата.
Водещ: Е, те разбира се близостите са различни, но все са опасни.
Милен Вълков: Не, говоря против симбиозата, за която стана въпрос преди малко.
Водещ: Да. Какво ще пожелаете на българските журналисти през 2010?
Милен Вълков: Повече солидарност. Знаете ли, ние като че ли..
Водещ: Това не звучи ли малко типично?
Милен Вълков: Това не значи, че не можем да го желаем.
Водещ: Разбира се.
Милен Вълков: Повече солидарност, защото ние като че ли много обичаме по страниците и включително даже и на … най-вече на регионално ниво, много обичаме материали, когато става въпрос за дейността на някой друг колега. Аз мисля, че ние ще го надживеем това, ще трябва да го надживеем. Поне в доста страни това не е така. не е прието колега д апише срещу колега. Не казвам, че имаме много отрицателни примери, но за това пожелавам на колегите повече солидарност. И когато седнат да пишат нещо или да снимат нещо…
Водещ: Фактите са достатъчни, не е необходимо да се използват колегите за тази работа.
Милен Вълков: Да, точно така.
Водещ: Ами добре, така да завършим този наш разговор. Какво могат журналистите и гражданското общество заедно ще научите след малко. Останете с нас.
Какво могат журналисти и граждани заедно – ами много могат, макар че трудно се намира човек, който да каже добра дума за журналистите. При това пОложение как да не кажа добър ден на Венцислав Кисьов. Добър ден.
Венцислав Кисьов: Добър ден.
Водещ: Вие казахте, че журналистите спасиха Сълза и смях. Наистина ли сериозно го казвате?
Венцислав Кисьов: РАзбира се. И в тази комбинация с гражданското общество, което е прекрасно, защото журналистите не могат да съществуват без гражданското общество, както и гражданското общество без подкрепата на журналистите. Така че аз от все сърце им благодаря за подкрепата, която ни оказаха.
Водещ: Аз наистина ви благодаря за това, че го казвате гласно, защото много пъти подобни неща не се казват гласно.
Венцислав Кисьов: Ами това е нормално. Човек трябв ада има силата и волята и желанието да каже това, което е преживял.
Водещ: Вярвахте ли, че ще успеем ние журналистите така д апомогнем на театъра?
Венцислав Кисьов: Знаете ли, дълбоко вътре в подсъзнанието ми се беше оформило едно ясно и точно желание да победим, ние, тези които са застанали на тази позиция, това бяха журналисти, хора които описваха, над 28 000, които подписаха в интернет и 22 500, които подписаха в театъра. Така че сигурно дълбоко в себе си съм вярвал в силата на тази комбинация : журналисти – гражданско общество.
Водещ: И понеже изхода е добър, тогава да си направим един извод, че когато журналистите са на страната на гражданите, тогава се случват добри неща.
Венцислав Кисьов: Да, това е твърдо. То не може и да бъде по друг начин, защото гражданската позиция плюс тази на журналистите значи вече една много силна позиция в обществото.
Водещ: Всъщност и тази комбинация може да лекува обществото от печалбарство или други амбиции, така да го кажем.
Венцислав Кисьов: Дай боже, надявам се, че така трябва да стане.
Водещ: Ами много ви благодаря за това, че не премълчахте и че казахте добра дума за журналистите, защото ние обикновено винаги сме виновни, нали знаете?
Венцислав Кисьов: Ами виновен е винаги този, който се опитва да прави нещо.
Водещ: Да. Ами благодаря ви още веднъж. Успех желая на Сълза и смях след като се разбра, че няма да сте на улицата. Това е една чудесна новина.
От днес Истанбул заедно с градовете Печ в Унгария и Рур в Германия е европейска столица на културата през 2010. Сърцето на три империи, Истанбул е културна столица, никой не е казал обаче, че е комуникационна столица. Ето за това и ние трудно се свързваме очевидно с Истанбул. Разбира се, че ще го направим в следващите дни. По програма Христо Ботев ще ви информираме за това какво се случва в една от културните столици на Европа за 2010г. Тук ще си позволя само един цитат – Ако света беше една държава, Истанбул щеше да бъде нейна столица, е казал някога император Наполеон Бонапарт. Хубав ден. 

 

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , , , , ,

Мамооо. Никой не може да издържи

Posted January 12th, 2010 by PRnew.info Team

в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 2010-01-12

Кеворк Кеворкян, Приказки за телевизиятаКарбовски, с присъщата си напоритост, най-добре и първи написа в “Стандарт" за убийството на онова нещастно момче Б. Ц. Грубиянски, както винаги, но пък точно.
Всички се обединиха набързо, че момчето не било журналист, милостиво му отпуснаха, че бил “скандален радиоводещ". Можеха да го нарекат просто продавач на лъжи, каквито са немалко днешни журналисти. Но това ще ни обърка за Карбовски. Той самият продава лъжи. Ето. Минаха вече три седмици – и той не желае да опровергае лъжите си за Светлин Русев.
А пък Нова телевизия отказва да му даде право на отговор. Затова още навремето казах, че Светлин трябва направо да съди Якуб – управляващият директор, шведът, който не спазва българските закони. А всички вие, които се отърквате в политиката, си мълчите, понеже искате да си показвате вдъхновените физиономии заран или вечер по тази телевизия. Един чужденец се подиграва със Светлин Русев – а на вас ви е хубаво. Превърнали сте се в някакви клептомани на медийно внимание, не искате да си разваляте отношенията с Якубчо. Поне се досетете каква тежест ще имате в очите на гуреливите репортерки от Нова, когато виждат, че нямате никакво уважение към Закона.
Прокуратурата също аристократично, и не от днес, избягва това престъпление, каквото си е отказът на право на отговор. И там са алчни за медийни ласки. И там станаха медиократи. Всички страдат, поне публично, когато някой изживява смъртта на животно. Но не и когато това се случва със закона.
В прокуратурата нямат никакъв шанс да се справят с престъпността, когато си затварят очите за престъпленията в медийната сфера – защото там са най-неудобните им свидетели – добре заредени с амбиции, защитени свидетели на корупцията в самите медии. Охотни потребители на същата тази корупция. Ако онзи глупак се хвалеше лъжливо с контактите си с престъпните босове, други, “сериозни" имена, другаруваха на екрана с тях.
Един от тях, понеже повръща без никакви задръжки думите, написа: “Заради славата или нещо друго" Жоро Стоев или Боби Цанков избраха свободата на словото с нейното непосилно за всеки битие". Втората част на тази глупава фраза е крадена. Избрали “свободата на словото"? Мерзавци сега пък ще се опитват да ви объркат какво е свобода на словото. Хищниците на слободията. А всички те ги поощряваха, когато онези лумпени печатаха книгите си, дори единият бе любимият им тв гост. Може би съм един от малцината, който гнусливо казах нещо за Стоев. Той пък написа глуповато писмо срещу мен – обаче отпечатано дори след смъртта му.
Отворете широко уста и се пригответе да преглътнете истината, че покорните лъжци хранят свободата на словото.
***
Ако е заради килограмите, Искра Фидосова наистина има право да получи пет пъти повече екранно време от Огнян Стефанов (в “На 4 очи"). Единственият журналист, жертва на политико-мутренското насилие, бе набързо и фиктивно представен в предаването. А толстолобите насилници сега са слаби, знаете ги, сега трябва да ги натикате в мътната тиня.
Раната Огнян Стефанов не е зараснала. Б.Ц. вече е забравен. Обаче Огнян всеки ден трябва да е канен в някоя столична редакция и мълчаливо ескортиран по стаите. Двете му патерици са символът на днешното писане. От ВАЦ отдавна ме канят да поговорим за “Изкуството да задаваш въпроси". По-добре да погледат Огнян – 30 минути, мълчаливо, без никакви въпроси. Е, може да закачат портретчето и на някой натрапник в нашия занаят, който е щастлив с покорните си лъжи.
***
А разследваща журналистика у нас ще има тогава, когато някой прояви интерес, защо, например, известен водещ е натирен от екрана в разцвета на дървенето си. Който веднъж каза, че “сега ще разговаря с Б. Б. по повод 100 години от управлението му", а бяха минали само 100 дни. Тия хора под носа ви се надпреварваха с Боби Ц., а пък вие…
***
Б. Б. даде едно добро, в смисъл – нормално – интервю на К. Караджов (6 януари, Би Ти Ви). Беше спокоен и изчерпателен, липсата на сервилност в репортера му се отрази добре. В приповдигнатите игри на доскорошните си фаворити той самият се чувстваше неуютно. Понякога неговата вродена естественост се бунтуваше на опитите да бъде излизан от подметките нагоре. Опитите му да усмирява неуместното въодушевление на онзи отсреща, който иска на всяка цена да му се хареса, му влияеха зле. В някои моменти и той самият изглеждаше неестествено. Поначало той, вероятно, няма желание да общува със слаби хора, особено журналисти, това го изнервя, дори може би го усъмнява в собствената му значимост. Става груб, когато усети сервилниченето, въпросите, лъщящи на олио.
Нищо особено не стана в случая – но пък видяхме един нормален диалог. Караджов зададе почти всички въпроси, които очаквахме, с овладяното изражение на човек, който не е дошъл при премиера, за да му се хареса. Нищо особено, обаче напоследък толкова ни бяха втръснали подхалимските пируети около Бойко, че сега публиката сигурно се е почувствала по-добре. Един-два пъти Караджов забрави нейде из джобовете си въпроса “Защо?", но както и да е.
***
Б. Б. сякаш е втренчен единствено в себе си, а би могъл да бъде малко по-загрижен и за хората около себе си. Можеше да спести доста неудобства на Божидар Димитров – например, плачливото му извинение пак по Би Ти Ви (“Новините"). Може би го е поощрил, или, не дай Боже, дори задължил да го направи. Божидар е извънредно ценен човек, главно заради онова, което пази в сърцето си, понеже днешните ни политици са поразително нечувствителни към историята ни. Не ми беше приятно да го наблюдавам, обясненията му бяха отронвани насила, извиненията му – още повече, а пък и в края на краищата беше очевидно, че всичко това е един театър, колкото и пот да беше пролял още Божидар, нямаше да успее да скрие това. Бойко сигурно и сам е успял да успокои турския премиер. И можеше да заключи Божидар в кабинета му за известно време – да бие държавния печат, на който е хранител понякога, по стари карти на изконните български земи…
***
Премиерът трябва да си назначи специален таен съветник, който да прави списък на онези, които най-усърдно му кадят тамян. И Бойко усърдно да ги отбягва. Напоследък крайно религиозните намаляват, обаче се появяват други като Карбовски например, който смята, че е въпрос на добър вкус да обругаеш Светлин Русев, като хвалиш в същото време Б. Б. – …сякаш за да потвърди онзи прекрасен афоризъм на Е. К., че всеки, който заеква, трябва и да куца.
***
В мъглата от тамяна човек може лесно да сгреши. Фалцетните припявания могат да те накарат да свалиш, например, една картина и без никакво правно основание да я подариш някому. А тези неща не се забравят. Перипетиите на една картина винаги се помнят повече, отколкото разхвърляните човешки жестове.
Между другото, нека да уточня нещо. В “Труд" Божана Апостолова, в иначе отличната си реплика за случая с картината на Лавренов, е допуснала грешка. Тя твърди, че Д. Казаков-Нерона бил “открит, подкрепен и наложен сред художествената общественост именно от Людмила Живкова". Истината е малко по-различна – този човек, особен колкото всеки голям художник, бе подкрепян и наложен от Аксиния Джурова – и винаги с участието на “Всяка неделя", не без съпротивата на някои кръгове, които смятаха Нерона за луд, на какъвто той усърдно и сполучливо се правеше. Живкова отдавна не беше жива.
Ние с Божана лесно можем да си уточняваме подобни подробности. Проблемът е в журналистическите клисари, на които, както казваше един писател, Господ сякаш нарочно им е дал фалшиви очи. Очаквайте сега ново разследване колко е бил изтезаван Нерона от онази власт.
***
Когато видиш матрьошка с образа на Бойко, купи си я от бедната женица, която я продава. Но не я отваряй.
Някой я е изрисувал нейде в тъмата на Рус. Веднъж, беше средата на 80-те години, в Москва влиятелни славянофили – между тях и скандалният художник Иля Глазунов, както и световната оперна прима Елена Образцова, ме убеждаваха да се срещна с “бабушка" Любов Майкова. Старицата беше около 80-годишна, бяха й уредили изложба в престижна галерия, имаше огромен успех. Обаче се опъна – не може да остане до неделя, да я заснема най-късно до четвъртък. Дълго я уговарях, накрая тя си призна: ако дойде речният прилив, селцето й остава извън света за 8 месеца. Картините й бяха прелестни, единствената загадка беше как ги е нарисувала тази напълно примитивна душа. “И тъй, момчето ми – рече тя, – дойдоха да снимат филм в селото, а един ми дава голям шоколад, не бях виждала такъв. Друг пък ме посъветва да нарисувам нещичко на гърба на обложката му, даде ми и боички, а аз дори не знаех, че мога да рисувам. И тъй се почна…"
И тъй. Като гледам матрьошката на Бойко, се сещам за баба Люба – след “Всяка неделя" за нея писа дори “Правда", и си представям, че и тя е правена нейде там, в забутаната душа на Рус. Обаче: вътре са Георги Димитров, след него Живков, след това – Станишев, после – Царя , дотук все е поносимо. Ами Бойко, който ги е побрал всичките? Какво иска да каже онзи руски разум, или реката е придошла, и е излишно да търсим някакъв смисъл.
***
Б. Б. е доказал взискателността си – тъй че очаквам публично да отреже ръцете на депутата от ГЕРБ, който бил крал уличен ток, церемонията вероятно ще я предават всички телевизии. В същото време обаче е крайно внимателен, когато става въпрос за медии, дори фалиралата държавна телевизия го изпълва със страхопочитание. А тя все пак му е на подчинение. Ако онзи е откраднал ток за стотина лева, тя пък е напълно финансово разгромена.
“Според данни на ТВ План – ТНС в най-силния си месец – юни, заради изборите за Европейски парламент и за българско НС, БНТ е запълнила (едва) 85% от рекламното си време. В останалото (време) – трудно намира рекламодатели дори за 5-те минути в праймтайма си…Частните телевизии още в началото на 2009 г. намалиха тарифите си за реклама заради кризата, а на “Сан Стефано" 29 своенравно реагираха едва през септември. Тогава новият шеф на рекламата, който идва от Би Ти Ви, актуализира рекламната тарифа на БНТ, която в условията на рецесия е в пъти по-висока от тази на търговските телевизии… (цитат от в. “Банкер".)
Скрито приватизират БНТ, пиеската е започнала. Но и този път не остана време да ви разкажа за телевизия “ПРО ББ". Вместо това, ето една история, разказана ми от Димитър Недков, той пък цитира един от най-известните навремето морски капитани.
Натоварили от Япония няколко милиона говорещи кукли – наклониш я и тя жално казва “Мамооо". Наша търговска организация щял да ги продава в страните от Източния блок, очаквал се голям удар с това “Мамооо". Тръгнали на път, и при всяко поклащане на кораба, веднъж на минута, милиони кукли проплаквали “Мамооо". Трима моряци не издържали и полудели. Никой не може да издържи – започнат ли всички медии в един глас да викат “Божеее".

Стр. 16
 

Posted in PR&Media News No Comments Tags: ,

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 9.01.2010 г.

Posted January 10th, 2010 by PRnew.info Team

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-01-09 

Водещ: Едва преглътнали изненадата от избирането на чушкопека ни се наложи да потънем в размисъл, защо 9-ти септември е най-значимото политическо събитие на 20-ти век. Имаше ли всъщност двубой на 9-ти септември с 10-ти ноември, когато двама се карат, не биваше ли третият да спечели, например спасяването на българските евреи. Един акт който определяше тогавашното българско общество за гражданство, за гражданско. Добър ден на Мила Минева от Катедра „Социология” на Софийския университет.
Мила Минева: Добър ден.
Водещ: Имаше ли двубой между 9-ти септември и 10-ти ноември?
Мила Минева: Ми струва ми се, че трябва да видим данните. Аз лично не мисля, че имаше особен двубой. Честно казано седейки отстрани, очаквах, че ще има двубой по-скоро между независимостта и 9-ти септември. Оказа се, че даже такъв двубой не е имало. Независимостта до колкото си спомням остана на трето място. Което също е добре, смисъл независимостта е достатъчно важно събитие, за да бъде на трето място.
Водещ: Всъщност сериозно добре се представи и спасяването на българските евреи. Това е наистина един граждански акт, който дори по днешните стандарти изглежда добре.
Мила Минева: Разбира се, разбира се. Спасяването на българските евреи е едно събитие, което ми се струва, че трябва да използваме много повече и много по-активно. И да го разказваме такова каквото е. Съдействие на гражданското общество, на политици, които са се ангажирали с тази позиция, да застанат срещу властта, срещу най-високата власт, за да могат да защитят своята собствена позиция. Мисля, че това е изключително важно събитие. От друга страна аз през цялото време докато гледам цялата кампания, се чудя за какво тече гласуването. Дали гласуваме за събитие, което е най-важно, смисъл най-много е определило нашия живот. Независимо дали това ни харесва или не. Или гласуваме за събитие, с което се гордеем. Или гласуваме за събитие, което ни харесва. Или гласуваме за събитие, което ще ни обедини. Нали, това са много различни неща. Честно казано много се страхувах, че тази игра ще се превърне в поредната националистическа кампания, в която избираме това, което вече сме избирали. Нали някак си избрахме Левски, кой беше изненадан от този избор. Избрахме „Под игото”, това беше най-консервативен възможен избор който можехме да направим. За първи път ми се струва, че избираме неща, които имат някакво отношение към нашия собствен живот. И в този смисъл, аз съм много щастлива, че беше избран 9-ти септември. Аз се страхувах, че битката ще бъде между Независимостта и Илинденското-преображенското въстание, просто някак си ми беше лошо цялата тази предвкусваща история. Защото 9-ти септември е събитието, което безспорно е маркирало поне мнозинството от поколенията, които живеят в тази страна в момента.
Водещ: Всъщност е важно да отбележим, че това не е оценка за 9-ти септември, такъв какъвто е, а по-скоро влиянието на 9-ти септември върху собствения ни живот.
Мила Минева: Разбира се и в някакъв смисъл това е оценка, но тя не е позитивна или негативна. Ние избирайки 9-ти септември не казваме много ни харесва това, че имало 9-ти септември. Но казваме, вижте имаше 9-те септември. Някакви следствия от това има и ние добре е да си даваме сметка за това. Може би на част от хората, които са гласували за 9-ти септември са го направили с отвращение, на тях не им харесва тази дата, напротив, те много страдат от това, че е имало 9-ти септември. Смятат, че той е преобърнал целия им живот в лоша посока. Други са гласували, защото са много щастливи, че е имало 9-ти септември. Нали някак си трябва да разчетем този вот малко по, като малко по-сложен. Факт е, че 9-ти септември предопредели всички събития, които след това бяха сложени в класацията. И тоталитарните лагери, и възродителния процес, и 10-ти ноември. Може би много хора са гласували за 9-ти септември, защото смятат, че най-важното което сме направили е 10-ти ноември, ама как щеше да го има него, ако преди това нямаше 45 години социалистическа власт. Някак си няма как да ги заскубим и да ги затворим някъде в срамния килер.
Водещ: След 20 години може би почнахме да отговаряме по-искрено на такива въпроси.
Мила Минева: Не просто по-искрено, по-студено, по-отстрани. Нали някак си не искаме да се срамуваме, не искаме да се гордеем. Крайно време е да почнем да мислим. Аз мисля, че това е изключително важно. Трябва да се научим да се учим от историята си. Нали някак си студено да можем да разказваме, не да заставаме нали в кататонен ступор на възхищение пред някакви големи неща или да седим и кършим ръце и да викам колко ме е срам. Хайде да видим какво научихме от 9-ти септември, хайде да видим как този социализъм промени живота ни. Ми по много начини промени живота ни. Някои от тях са положителни, със сигурност! Някои от тях са отрицателни, със сигурност. И можем ли от този странен миг да си дадем сметка за това, което сме в момента. Може би това което в момента живеем, което също е един странен миг, се дължи до голяма степен на тези 45 години.
Водещ: Да, иначе няма как да… езикът на новата власт определихте, като сапунен сериал миналата година. Така ли започна и новата, с епизода платен или не на сомалийските пирати и кой обещал, кой извадил парите.
Мила Минева: А не, оставете това със сомалийските пирати. Ама аз бих казала, че още по-сапунен стана сериала, но не зареди сомалийските пирати, а зареди няколко други неща. Първо зареди Турция и нашето искане за ветото, готовността ни да наложим вето върху влизането на Турция в Европейския съюз… едни тежки реформи, здравната реформа която ни предстои. Слава Богу виждаме някак си воля да се започне. Предстои ни тежка образователна реформа, предстои ни тежка съдебна реформа. И вместо да си говорим за това, ние се занимаваме с обезщетенията на тракийските бежанци и с българския Лувър, нали това е абсурдно. И още нещо има което също ми се струва някак си в повече. Излиза един министър, бил той без портфейл, съобщава нещо, той се потвърждава от PR на Външно министерство, за да може накрая да дойде властта някак си в единствена и форма и да се скара на тези хора, като на малки деца, а те да се извинят. Аз ако бях на мястото на журналистите, никога повече нямаше да публикувам нито едно изказване на нито една политическа фигура, без да съм се обадила преди това да съм се обадила на Бойко Борисов, за да попитам вярно ли е това изказване или не е вярно. Той започва да се инсценира като единствения човек, който говори истината от цялото това правителство. Нали това е някак си малко повече. И разбира се Цветан Цветанов е втория, нека да не му отричаме на него правото също да казва истината от време на време.
Водещ: Да, с този ред на мисли, наистина ли мислиш да се разделим с мита за юнакът на власт, който ще ни спаси от всичко, докато ние си живеем по старо му?
Мила Минева: Е така да се каже, на мен не ми се иска, дали иска. Страхувам се, че тази раздяла ще е болезнена, но тя ще се случи неизбежно, няма как да не се случи. Защото юнаците спасяват от лами, ама за съжаление в съвременния обществена лами няма, има хора с различни интереси. И тук не става дума за спасение, тука става дума много повече за договаряне на тези различни интереси, за това как те ще се научат да живеят заедно въпреки никак не им се иска тая работа.
Водещ: И как ние ще се справим с цитирането.
Мила Минева: Е мисля си, че е най-лесно като питаме какво да цитираме.
Водещ: Останете с нас, продължаваме след малко.
Водещ: „Клубът на журналистите” продължаваме с нещо по-различно. Има ли нещо хубаво в объркването какво точно беше Боби Цанков, лека му пръст. Може би има страх от смъртта, г-жо Минева или?
Мила Минева: Е всеки човек има страх от смъртта, но честно казано мисля, че има няколко хубави неща, които се случиха. И едното е, че журналистическата гилдия в България много се обиди от това, че някой отвън разпозна Боби като журналист. Недай си Боже като разследващ журналист.
Водещ: Обаче се обиди на втория ден!
Мила Минева: Е, обиди се когато това го казаха западни медии.
Водещ: И български медии го казват…
Мила Минева: Така, така, но мисля, че по-скоро през западните медии се обиди. Както и да е, факт, че се обиди. За мене това е позитивното.
Водещ: Ето ги и цитатите в „Файненшъл Таймс”, нарече Боби Цанков разследващ журналист, а … – известен български криминален писател, „Ню Йорк Таймс” – разследващ журналист. Западът се шашна – бандит с микрофон, коментира пък „Дойче Веле”.
Мила Минева: Струва ми се, че това може до доведе до един дебат вътре в гилдията. Аз съм извън нея и я гледам отстрани. И честно казано ми се струва важно за хората отстрани, да разберат все пак кой е журналист и кой не е журналист. Защото е огромен проблем…
Водещ: …външен човек все пак да ни, да ни оцени!
Мила Минева: Ами то през това объркване ми се струва, че вие ще започнете да говорите помежду си и някак си ще се разберете кое е журналист и кое не. Журналист ли е човек, който публикува изпратени му доклади от ДАНС? Ами погледнато отвън според мене не е журналист, ама някак си във вашата гилдия функционира, като журналист. Журналист ли е човек, който прави вестник говорейки си с различни криминални босове? Ами за мене не е журналист, обаче факт е, че има такива хора и функционират като журналисти. Журналист ли е човек съвсем друг пример, който препредава информацията от пресслужбите на Министерския съвет или на различните министерства?! Ами не е, за мене не е журналист, това е един дописник. Но факт е, че така се правят медии, медийни продукт. Ми струва ми се, че този случай, може да доведе до дебат който така да се каже, да формира най-после някакъв етичен кодекс, който да работи, защото работата на етичния кодекс е не да е написан, а хората които са в една гилдия да не търпят определени неща.
Водещ: Еми ние кодекс си имаме!
Мила Минева: Така де, да за това уточнявам, кодекс имате, но какво от това! Аз не мога да разбера съвсем, някак си не виждам някакъв проблем, когато не се спазва този кодекс, когато той се нарушава, да следват някакви санкции. Освен това етичният кодекс е въпрос на вътрешна нагласа така да се каже, той всеки трябва да го е приел, всеки трябва да е участвал в неговото изработване. Това не е кодекс на издатели, които да спазват някакви правила. Та струва ми се, че може да излезе така да се каже, определение за това какво означава журналист. Какво означава разследващ журналист! И това да прекрати от тук нататък объркванията. Защото значи честно казано за мен е очевидно, че не може един човек с условни присъди, да работи в каквато и да било медия…
Водещ: 16-13…
Мила Минева: Няма значение, десет, две да са, една да е условната присъда, но да е с присъда. Няма как да работи в медия, обаче не виждам реакция на медиите до този момент. Нали някак си…
Водещ: И сега вече…
Мила Минева: Докато Боби не беше убит, той си работеше, беше радиоводещ човека, изкарвал е някакви пари от това, значи не стига, че това работи, ами и някакви хора са му давали пари за това да го работи. И никой не е реагирал. Ние може би ще се научим постепенно да реагираме преди убийството, много се надявам на това.
Водещ: Добър ден на Георги Милков от „24 часа”.
Георги Милков: Добър ден.
Водещ: Има ли такъв рефлекс вече западните медии и всеки хроникьор на мафията убит у нас да бъде представян, като топ разследващ журналист?
Георги Милков: Според мен, проблема идва в разминаването на стандартите, защото ако ние тука в България сме си създали това клише хроникьор на мафията, за хора като Боби Цанков и Георги Стоев, лека им пръст и на двамата. Не знам до колко в западния свят има такава журналистическа прослойка „хроникьори на мафията”. И аз разбирам западните колеги, защото когато убият някого, който се титулува журналист без значение в каква област на журналистиката се развива, това да е много голям проблем да се търси гласност, да се коментира, че е посегнато върху свободата на словото. Това е съвсем нормално! Но естествено тези наши западни колеги не разбират точно в какъв аспект тези хроникьори на мафията се развива, т.е. че това не са точно журналисти, както те ги разбират. Т.е. ако са застреляли в центъра на София Боби Цанков, те го свързват веднага с убийството на Анна Политковская в Москва, но това няма абсолютно нищо общо. Защото те най-вероятно не могат да си представят, че може да има нещо като журналист, който да е свързан с мафията, който да прави някакви измами, да е вътре в някаква такава сива материя и в същото време да бъде журналист. Това е непонятно за тях и аз много добре ги разбирам.
Водещ: Всъщност като чели един етичен кодекс по никакъв начин не може да намести тази разместена по един или друг начин ценностна система на журналистите.
Георги Милков: Просто ние в България живеем в малко по-различен свят все още и при нас нещата, стандартите, етикетите, определенията са все още малко по-различно от тези, в нормалния свят. Т.е. стандартизацията въпреки, че вече сме страна членка на Европейския съюз, очевидно в някои области все още не се случила. И за съжаление това е една от тези области.
Водещ: Тука има журналисти от Би Би Си, от Ройтерс и други медии. И когато се напише нещо, то стига до пиратите. Те имат и своите, които слухтят. Хората които злоупотребяват със случая да разберат, че залагат на карта живота на други, зареди собствените си интереси или амбиции. За съжаление в нашата държава всеки се интересува само от фолк и реалити, а хората трябва да си дават сметка и за други неща, които на пръв поглед се случват много далеч. Само, че светът е малък и всеки може да се опари. Това казва днес пред „Труд” Данка Панчова, чието завръщане с облекчение дочакахме. Дори да знам, че някой е платил за мен, няма да кажа. Малко като открит урок звучат тези думи. По силите ли е на българските политици по този начин да използват предните си зъби?
Мила Минева: Много се надявам, че българските политици ще прочетат това интервю, защото. По случая със сомалийските пирати аз не мога да говоря като експерт, нищо не знам, нищо не разбирам.
Водещ: Лошото е, че никой нищо не разбира.
Мила Минева: Да.
Водещ: И не само у нас, а и по света!
Мила Минева: Това щях да добавя, че след толкова усилия на, международни усилия да се справим с проблема със сомалийските пирати, толкова голям неуспех, а някак си показва, че липсва, не знаем как да се справяме с такива проблеми. А проблема е много тежък, защото наистина от една страна имаме едно такова събитие, като пиратството, което си мислихме, че отдавна е свършило, много, много отдавна, а то пък се оказа живо в 21-ви век. И не стига, че е живо, а ми си и служи с нови технологии, които наистина правят възможно изказването тук, много далеч от Сомалия, автоматически да се чуе там. Нали някак си секунди по-късно, т.е. мисля си всеки от нас трябва много да внимава какво говори и какви усилия прави, защо ги прави. И за мен е важно, не става дума за това, че отвлечените моряци са българи. А ние мисля, че трябва да сме внимателни, просто защото има отвлечени хора и нашето говорене влияе на тяхната съдба. Това е не само по отношение на българските моряци, а … за всички моряци, които биват отвличани там. Може би е добре да се замислим защо обаче толкова много български моряци им се случва това, дали пък няма проблем тук. Някак си този проблем тук, ако се окаже, че има, нищо не разбирам и можем да го решим, може би това е едно добро начало. А междувременно нека да не говорим кой плаща и кой не плаща откупа, някак си да се опитваме да гарантираме сигурността на отвлечените хора.
Водещ: Пак се оказва, че трябва да си говорим за Сомалия, айде от тебе да започнем. Каква е тази географска ширина, защото там държава няма?
Георги Милков: След 91-ва година, време в което ние самите в България сме имали доста проблеми, за да се занимаваме с това което се случва на хиляди километри от нас, точно в Африканския рог. Та всъщност от 91-ва година Сомалия не съществува като държава и всичко което е ставало там през тия години от 91-ва година до наши дни, за нас съвсем естествено е тъмна индия, с едни леки прекъсвания, ама много кратки прекъсвания през 98-ма ли беше, 99-та ли, когато за пръв път отвлякоха един кораб на който имаше български моряци и тогава имаше една голяма драма. Още, смисъл това беше съвсем в зората на сомалийските пирати, защото те горе долу тогава започнаха да се развиват като бизнес, като феномен. И тогава си спомням какви терзания бяха, понеже ние нямахме посолство ново наблизо в тази част на света и спомням, че българското посолство което се занимаваше с тия конкретно български моряци беше в … Етиопия, на около 2000 километра от мястото на събитието. Та беше създадена една много сложна организация, тъй като кораба беше сирийски, тука имаше един представител в България, та се водеха разговори през офиса на корабособственика и през една банка в Саудитска арабия, където трябва да бъдат изпратени парите. И нашия посланик, тогава в Етиопия Красимир Столечки, общо взето цялата тая дандания приключи с освобождаването на пиратите. И после ние забравихме изведнъж…
Водещ: За тази територия.
Георги Милков: И това забравяне беше за около 10 години. И слава Богу, ако поводи да се сещаме за Сомалия са за отвлечени български моряци, по-добре никога да не се сещаме за Сомалия. Но е факт и то не е само валидно това за България, всъщност всичко това което се случва в Сомалия сега, проблема с пиратите е факт на едно единствено нещо, че тази територия е забравена, забравена от международната общност, забравена от всички организации които се занимават с това, забравена от света въобще.
Водещ: Всъщност става дума за един синдикат, който променя целта си на действие като чели?
Георги Милков: За пиратите ли говорим?
Водещ: Да, за пиратите говорим, изобщо не само ние като чели свят пропусна тази метаморфоза?!
Георги Милков: Света пропусна, по принцип всички събития които се случиха в Сомалия, те бяха много лоши. За всички тия години, тая държава се разпадна на три и между другото още много хора не го знаят, като погледнете картата на света, там пише една държава Сомалия, но всъщност там има три държави и това се е случило без никой да разбера и без никой да иска да знае какво се случва. А за пиратите, има много версии, чували сме какви ли не неща, даже и включително това, че това са едни симпатични бедни хора, бивши рибари които са тръгнали с едни пушки криматлийки да си бранят териториите, в които международните риболовни компании всъщност използват техните води. И с големи кораби ловят рибата в…
Водещ: Крадат им рибата!
Георги Милков: Да. И те всъщност първо са тръгнали като на един щурм като защита, след което са видели, че могат да и изкарват повече пари от това, от колкото да ловят риба том. И са се преориентирали, но след което идва един интересен, важен според изключително неприятен момент, че тези бедни симпатични рибари от сомалийското крайбрежие всъщност са станали една пионка в ръцете на едни хора, които седят в едни офиси, по принцип не са лоши, т.е. нямат … на лоши, защото са така наречените бели якички, които обаче ги използват. И всъщност започва една игра, която има, по-скоро не политика, колкото бизнес. Но е факт или поне това вече е засечено, че тези огромни суми, които те взимат, всъщност една малка част остава за самите сомалийски пирати, т.е. конкретните извършители. А доста голяма част от тези пари се трансферира и остава някъде по пътя между посредниците в различни офиси в Лондон, в Дубай, в Саудитска арабия.
Водещ: Как се пише обаче за този проблем и не говоря само у нас, а и по света очевидно, някак си света трябва да разбере и няма от къде другаде разбере освен от журналистите. Малко се пише, лошо ли се пише или…?
Георги Милков: Има мнение, че ако световната общност е на единно мнение за Сомалия и ако ООН гласува резолюция или се създаде една коалиция на желаещите, този термин ни е познат от Ирак, т.е. има военна сила, има мощ, има капацитет, има международни организации и сили, които биха могли да се справят с една банда хора, които излизат с лодки в морето без никакъв проблем. Това е само една версия обаче. Защото наистина ние не знаем кой точно стои зад тези хора, кой ги подкрепя и дали не са верни така пуснатите напоследък версии, че всъщност хората, които седят зад сомалийските пирати са много по-важни и могат да влияят много повече на такива конкретни управленски решения, от колкото ние си мислим. Защото тя схемата в случая е проста! Корабите минават през това коридорче водно, защото ако трябва да заобиколят Африка, сега има различни сметки, но за големите кораби общо взето изчисленията които четох, че това струва около 300 000 долара на ден, т.е. за да заобиколят африканския бряг и да минат по друг път, не през Аденския залив на фирмите, т.е. на корабособствениците едно такова плаване би им излезло повече от милион. Фактически те са склонни да рискуват всеки ден живота на своите моряци, защото на кой му пука за живота на моряците, важна е стоката и корабите. Ако минат, минат! То много кораби минават, просто единици от време на време стават жертва. И когато започнат да се водят преговорите, в края на краищата се плаща една сума, която е няколко стотин хиляди, т.е. сметката излиза такава, че даже са на плюс корабособствениците, ако трябва да платят въпросния откуп. Т.е. схемата и сметките са напаснати така, че да обслужват доста голям кръг от интереси, а всички тези хора, които ние не знаем, пак казвам, са облагодетелствани от това, че света, Съединените американски щати, Русия или там всичките сили, които се сещате имат други проблеми и никой неще да се занимава със Сомалия.
Водещ: Дали съвременните пирати на 21-ви век са марионетки в ръцете на белите якички, останете с нас, за да научите след малко.
Водещ: Много български моряци ли има по корабите, че все така се случва отвличат кораб, който плава под някакъв флаг, а се оказва, че вътре има българи?
Георги Милков: Ами очевидно има и е разбираемо, защото хората подгонени от кризата и от нямането на възможност за друга работа, съвсем разбираемо, че се хващат и на рисковани курсове. Това е, аз лично го разбирам и не мога да ги упреквам тези хора. Въпреки, че онзи ден чух от един високопоставен така служител на външно министерство идеята, че всъщност тези моряци, които се хващат на такива рисковани курсове би трябвало да, преди това да имат идеята къде отиват и да предупредят роднините си, които после да не обвиняват държавата и министерството, че нищо не правят за тях. Това естествено няма как да се случи, защото всеки би могъл да попадне в беда.
Водещ: В такава ситуация разбира се. Още повече, че няма и застраховка от отвличане или има в много редки случаи.
Георги Милков: Така е, аз самия съм искал да си правя такава застраховка преди години, когато отивах в Афганистан и никой не ми направи такава застраховка, защото първо тя струва много скъпо, ако въобще някоя фирма предлага такова нещо. В България по онова време нямаше така, че на мен лично ми е ясно, че хората тръгват по света с някаква идея. Не задължително с очакването да им се случи нещо лошо. Но е напълно възможно всеки да изпадне беда.
Водещ: Реакцията, имаме проблеми обаче после с реакцията, защото се появяват се съмнения, появяват се дори оценки, те са тръгнали за пари. Това като чели е някакъв проблем, който не знам дали в нашите ръце да бъде регулиран по някакъв начин.
Георги Милков: Няма как да бъде регулиран, а тъжната истина е всъщност е, че никой в България, като изключим семействата и роднините на тези моряци не се интересува какво става в Сомалия, и какво става с тях, и какво става с отвлечените кораби. Можем да си го кажем абсолютно честно, това занимава нас журналистите, донякъде властта до колкото ние журналистите ги тормозим всеки ден.
Водещ: И ги притискаме, да!
Георги Милков: Правите ли нещо, какво правите и така. И от там нататък пак казвам, изключвам семействата и родните, и близките на тези хора. Никой друг не се интересува за българските моряци отвлечени в Сомалия.
Водещ: Обаче по света като чели стоят така нещата, никой не се интересува дали съвременните пирати не са марионетки в нечии други ръце?!
Георги Милков: Да, то процеса е…
Водещ: Не се различаваме много, да.
Георги Милков: Да, света не се интересува, българина не се интересува. Това е нормално, до някъде е тъжно, но в края на краищата пък не можем да оправим целия свят. Така, че е разбираемо, но хората в България имат много различни свои проблеми, за да се занимават с международното положение. Въпреки, че това обяснение с проблемите на мен лично ми е писнало, но е факт.
Водещ: Да, звучи лицемерно, но е факт. Така е. Как се прави разследване на тази територия, където няма държава и изобщо възможно ли е подобно нещо? Там се появяват и посредници, за които нямаш никаква гаранция дали те са истински!
Георги Милков: За един такъв посредник, четохме във вестниците и по телевизията гледахме, защото той стана известен, даже разбрах, че Холивуд искат да правят филм за него. Този човек който, той е кениец бил е на времето моряк също и всъщност той си седи в Кения, той не ходи в Сомалия…
Водещ: Но има мрежа от информатори!
Георги Милков: Да, по един телефон си комуникира с някакви хора, незнайно как. Но така или иначе очевидно в тази мрежа е нужно да има посредници, за да се загуби връзката между конкретните извършители и за тези, които говорихме преди това, хората в офисите, които взимат големите пари, от цялата тази работа. Очевидно е, че трябва да има посредници. Да се направи разследване и да се разплете тази цялата мрежа е много трудно, тази същата причина, защото има прекалено много посредствени фактори, има много замазани следи между хората, които извършват делата и тези, които са ги въоръжили с доста модерни лодки и доста модерно оръжие. Т.е. онези стари пушки, с които бившите сомалийски моряци, по настоящем тръгнали по пътя на пиратството са започнали да излизат, за да си бранят териториите от международни компании, отдавна не са толкова стари пушки, а са едни много така добре, модерни, те имат и РПГ-та имат и лодки, които се движат доста бързо. Общо взето беше описан схемата на техните нападения. Те имат един кораб майка от който излизат с една, две или три, там зависи колко лодки имат. Нападат кораба, отвличат го, след което се връщат на кораба майка. Това са пари, естествено те са инвестирали част от получените пари в своя нов бизнес, но така или иначе аз пак се връщам на това, кой ги организира, кой ги финансира и кой прави така, че общественото мнение да не бъде…
Водещ: Те не се интересува какво става…
Георги Милков: …насочено в посока на истинския проблем в Аденския залив.
Водещ: Една прогноза, има ли някакъв шанс, някога да се пътува спокойно в Аденския залив?
Георги Милков: Мисля, че ако дам някаква прогноза, тя ще е по-скоро отрицателна и то не зареди сомалийските пирати, а зареди това което става от другата страна на … проток, именно в Йемен. И защото процесите в Сомалия и процесите в Йемен са скачени съдове. И Йемен е също държава на която никой не е обръщал внимание с години. И за която сега се говори, само защото един чернокож младеж си сложи експлозив в гащите и го хванаха на летището в опит да дублира атентатите на Ал Кайда. Т.е. при такъв един случай, американците започват да нищят, алармират. В медиите започва да се говори, но това, че Йемен живее във време на почти феодално … строй, че всъщност централното правителство което се води партньор на Съединените американски щати и на нас, като съюзни респективно не може да контролира териториите. Това, че някой от шейховете наистина приемат територията на която племето има живее външни хора от Саудитска арабия, че има тренировъчни лагери, които вероятно може би служат и за подготовка на терористи. Всички тези неща, никой не им обръща внимание до момента, в който нещо такова не почука на врата на летището в Детройт да речем.
Водещ: И журналистите не тръгнат да го разплитат!
Георги Милков: Да и журналистите наистина тръгват да го разплитат, но това се случва е Йемен беше очевидно за хората, които се занимават с това години наред. Аз бях в Йемен 2004 и тогава още се водеха разни престрелки между централното правителство и един от шейховете, който живееше в северната част на страната. Т.е. тия неща не са се случили сега, не са от вчера, не са от миналата седмица.
Водещ: И за тях е писано, журналистите са писали!
Георги Милков: Да, това са процеси, които се развиват с години, но никой не им обръща внимание. И когато най-накрая тази пирамида е довършена и всъщност връхчето на айсберга излезе над водата и тогава всички се хващаме за главата и казваме „Леле, какво стана”. А то всъщност това нещо е било пред очите ни много дълго време, но никой не му обърнал внимание.
Водещ: И така като чели двете страни на един медал виждахме тази седмица във водещите теми, Боби Цанков с 12 присъди и микрофон в ръка, и отвлечените наши моряци за пореден път в Сомалия. Светът пък гледа тази приказка доста по-отдавна. Какво могат медии и граждани заедно, не само у нас, а и по света?
Мила Минева: Ами не могат много, не могат и малко от друга страна. Нека да кажем, че и други неща видяхме в тази седмица. Първо продължаваме да научаваме прякори непрекъснато. На мене, аз вече им загубих края. Те са „Крокодили”, върви, че обяснявай на детето какво лошо са направили крокодили и що крокодили има насред София. Трудно е. освен това са в централните новини, значи има всички основания детето да ги чуе. Освен това видяхме едно природно събитие, което някак си ни доведе до истерия, един град който не би трябва да се влияе от природни събития. Много, много други неща се случиха. Ама във връзка с всички тези неща се мисля, че медиите и гражданите могат да правят едно единствено нещо и то е да питат. Ами съвсем простичко нещо. Да питат, защо това се случило или не се е случило, да питат кой има интерес това нещо да се случи или да не се случи. И ако медиите само питат, гражданите могат и доста по-агресивно да питат на площада и аз много се надявам, че все пак ще се научим, че това е част от правото да бъде граждани.
Водещ: Всъщност едно такова питане, ще ни следят ли по интернет. Мисля, че доведе до някакъв, до обещание за добър резултат!
Мила Минева: Мисля, че той е много добър пример, който трябва да се … непрекъснато, защото много малка група – (прекъснат записа) – …говори някакви позиции и така. И освен всичко което ни се случва и което не ни харесва, може би ни се случва, защото не сме готови да си формулираме такива силни каузи и да застанем зад тях и бавно, мъчително и дълго да се борим за тях. Може би имаме нужда от такива стратегически питания, които да ни доведат до някъде.
Водещ: И да не се изморяваме да питаме за едно и също, докато не получим отговор!
Мила Минева: Да, да, разбира се, разбира се. Не и да питаме за неща за, които не искат да ни кажат, защото ако ние питаме непрекъснато нещо което този когото питаме има интерес да не се съобщава някак си, ако питаме непрекъснато за „Наглите”, властта и се говори за „Наглите”, тя непрекъснато ще ни разказва за „Наглите”. Нека да питаме за неща, които не са и удобни, не са и приятни. Все пак работата ни не е да я възхваляваме в разбираема за нея форма, а да и пречим.
Водещ: И всъщност тогава повече ще можем да постигаме медии и граждани заедно. Това е целта.
Мила Минева: Разбира се, но мисля, че медиите трябва да извършват едно огромно усилие и то е да убедят гражданите, че отново са на тяхна страна, а не са на страната на властта.
Водещ: Ами разполагаме със всичкото време на света за това. Тук поставям точката на днешното издание на „Клубът на журналистите” с пожеланието за хубав ден, пожелание от Ваня Новакова, Галя Траянова, Цвети Николова и от мен Ирен Филева. 
Posted in PR&Media News No Comments Tags: , , , ,

Иво Сиромахов, сценарист и писател: Силиконовите политици са повече от певиците

Posted January 5th, 2010 by PRnew.info Team

в. Новините днес | Димана ДОЙЧИНОВА | 2010-01-05 

Иво Сиромахов- Г-н Сиромахов, напоследък открито критикувате премиера Бойко Борисов. Политическата сатира и неговото окарикатуряване в лицето на актьора Краси Радков плод на какво е?

- Нашият екип прави политическа сатира от 1991 г. – времето, когато сегашният премиер е бил бодигард на Тодор Живков. В продължение на 20 г. в предаванията "Ку-ку", "Канапето", "Хъшове" и "Шоуто на Слави" ние постоянно сме осмивали властта и сме се подигравали на Виденов, Костов, Сакскобургготски, Станишев. Сега поведението ни не е по-различно. Различна е само медийната среда – В момента почти всички медии се надпреварват да се обясняват в любов на кабинета. Нещо, което е твърде далеч от представите ни за журналистика. Журналистика няма. Всичко е само безсрамен пиар. Медиите са се превърнали в пропаганден бюлетин на властта. И затова хората им обръщат гръб.

- Г-н Сиромахов, в интервю от последните дни премиерът Борисов си обяснява нападките от ваша страна заради амбицията на Слави Трифонов да държи в ръцете си 50% от електората на ГЕРБ. Доколко сериозно е това изказване?

- Звучи несериозно. Не мога да си представя, че някой би искал да държи 50 процента от Цецка Цачева например.

- Със зъби и нокти се борихте да промените избирателната система у нас. Мажоритарният вот обаче като че ли не се получи – ще продължите ли да поддържате гражданските инициативи?

- Разбира се. Убедени сме, че мажоритарната система е много по-добра от пропорционалната. Ако депутатите се избират мажоритарно, те носят реална отговорност пред избирателите и не може да се стигне до циркове от типа "Тагарински", на които сме свидетели във всеки един парламент. Пропорционалната система е удобна на негодниците и затова те не искат да я сменят.

- Доста пъти сте споменавали, че медиите осигуряват комфорт на политиците. Каква е журналистиката днес през вашите очи?

- Журналистика няма. Всичко е само безсрамен пиар. Медиите са се превърнали в пропаганден бюлетин на властта. И затова хората им обръщат гръб.

- Ако бяхте лекар специалист, каква диагноза бихте поставили на управляващите?

- Не съм лекар, но състоянието на обща безпомощност пред проблемите е очевидно.

- Открихте ли вече по-сериозни грешки в решенията, които взима кабинетът на ГЕРБ?

- Засега решения няма, има само хаотични импровизации. Много тревожно е намерението да се подслушват телефоните на гражданите, да се следи личната им кореспонденция. Правителството изглежда смята, че всички български граждани са потенциални престъпници.

- Смятате, че българският елит е просто една "сбирщина от тъпаци". Освен това сравнявате политиците с чалга певиците. Какво по-точно е общото между тях?

- Ценностите, които изповядват. Дай да ядем, да пием, да се чукаме, майната им на всички. Такова мислене е разбираемо в развлекателния бизнес, но когато този манталитет се пренесе в политиката, става опасно за всички. Силиконовите политици вече са повече от силиконовите певици.

- Кой е първият човек, за когото се сещате и смятате, че се е взел насериозно без реални заслуги?

- Много са. Ако тръгна да ги изброявам, със сигурност ще пропусна някого. Идете на някое "светско парти" и ще ги видите всичките събрани накуп.

- Българската патриаршия определи като недопустими тенденциозните скечове на актьора Краен Радков в образа на отец Нафърфорнй. Смятате ли да спрете с шегите по адрес на Църквата?

- Ние не сме първите, които се шегуват с духовенството. Преди нас са го правили Чудомир, Елин Пелин, а в световната литература – Чосър, Рабле, Шекспир, Бокачо. Свещениците не са привилегирована каста и няма как да притежават имунитет срещу шегите. А ако някой няма чувство за хумор и се обижда, това си е негов проблем.

- Мислите ли, че младите не отделят достатъчно внимание за собственото си културно развитие?

- Не мисля. Във всяко поколение има качествени хора. Но за съжаление средата не им дава възможност за нормално развитие. Затова всички умни емигрираха, тук останахме само остроумните.

- На пазара излезе поредната ви авторска книга – "Няма смисъл". Кои са нещата, които имат смисъл за вас?

- Усмивката на любим човек, умен разговор с приятели, неочаквана подкрепа от непознат.

- Не се ли притеснявате, че хората, които осмивате в книгата си, ще ви се разсърдят за по-грубичките шеги?

- Не, защото повечето от тях не могат да четат (смее се).

- Женен сте и имате двама сина. Остава ли ви време за семейството с тази интензивна работа?

- Старая се така да организирам времето си, че да отделям нужното време за най-близките си. Но невинаги ми се получава за съжаление.

- Кой образ най-много харесвате в "Шоуто на Слави" – Яне Янев, Бойко Борисов, Ахмед Доган или Цветан Цветанов?

- Харесвам всички образи, защото са създадени с много вдъхновение от сценаристите и актьорите на шоуто. Не мога да отделя един и да кажа – този е най-добрият.

- Пожелайте нещо на българите и читателите на вестника за новата 2010 г.

- Пожелавам им здраве и умно отношение към събитията.

ИВО СИРОМАХОВ

е роден на 29 декември 1971 година в София. През 1990-а завършва Националната гимназия за древни езици и култури. Висшето си образование завършва през 1996 г. в НАТФИЗ, специалност Театрална режисура. Работил е в БНР, после във вестник "24 часа", където завежда отдел "Култура". Там пише главно политически фейлетони. Негови текстове са излизали и в множество списания като "Playboy", "Егоист", "Мах" и др.
Автор е на 5 книги, като последната му – "Няма смисъл", пожъна голям успех.
Женен е, с двама сина.

***

Крилати фрази:

За пръв път излях писмовно душата си в 4-ти клас. Пробвах се в любовната поезия, но след дълги напъни стигах до следното: "Цъфна трънка, цъфна вънка, вънка, вънка, цъфна трънка".
Още тогава усетих, че с подобни творби не бих могъл да си осигуря място в пантеона на безсмъртните поети. Затова се отказах и наблегнах на физическото възпитание и извънучилищните келешлъци. Професионално се занимавам с писане от 1998 г.

Стр. 1, 11

Снимка: razkritia.com

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , ,

Снежана Тодорова: Журналистите не трябва да бъдат лесно манипулируеми

Posted December 28th, 2009 by PRnew.info Team

Агенция CROSS I Юлия ТОРОМАНОВА I 2009-12-28

Независимо от моята болка и огорчение заради това, че колегите не могат да изпълняват своите основни задължения, независимо от това, аз разбира се съм благодарна на журналистите за това, че именно те успяват да съобщят една голяма част от новините за всичко, което става у нас. Това заяви в интервю за Информационна агенция КРОСС главният секретар на Съюза на българските журналисти (СБЖ) Снежана Тодорова.

Нека направим една равносметка върху изминалата година. Каква беше тя за българските журналисти?

Независимо от моята болка и огорчение заради това, че колегите не могат да изпълняват своите основни задължения, независимо от това, аз разбира се, съм благодарна на журналистите за това, че именно те успяват да съобщят една голяма част от новините за всичко, което става у нас, т.е. ако журналистите не са този посредник между обществото и властта, сигурно обикновените хора много по-тежко биха научили или не биха научили изобщо за една голяма част от решенията, които властващите осъществяват в страната ни. Но когато говорим за българските журналисти, имам предвид тези, които пишат по вътрешните събития. Не омаловажавам и международните журналисти. Би следвало цялото общество да е много благодарно за това, което правят журналистите, защото наистина благодарение на техния труд ние разбираме за всичко, което се е случило у нас и по света. Но моето огорчение за това, че парите диктуват, помрачава тази обща нагласа и желание да кажем, че журналистите си изпълняват задълженията както трябва. Аз зная, че в голяма степен това не зависи само от тяхната воля и желание.

Кое според вас е най-значимото събитие на тази година?

Знаете, че по всички проучвания, каквото и да кажа аз, обществото вече го е определило. За съжаление, то е кризата, която се усеща и при нас. В този смисъл всички посрещаме новата година без особен ентусиазъм и радост, защото очакваме 2010 в никакъв случай да не е по-добра. Според някои прогнози тя ще бъде по- тежка и по- лоша от 2009. В този смисъл не съм по различна от това, което казват хората в България, че кризата е основното събитие. А що се отнася до СБЖ бих казала, че основното събитие бе отбелязването на 115-годишнината от създаването на организираното журналистическо движение в България. Преди 115 години през далечната 1894 година се е състоял първият журналистическо-писателски събор, в който са участвали и видни представители на журналистите и писателите и този събор поставя началото на организирано журналистическо движение в България. Тази година ние се постарахме да го отбележим с няколко събития. Първото бе организирането на изложба по проект, спечелен по програма „Култура" на Столична община, съвместно с художника Христо Алексиев направихме изложбата под надслов „Страници и странници". Тя разказваше за важните славни моменти в развитието на журналистиката през тези 115 години. Освен това нашият съюз бе домакин на годишната среща на Европейската федерация на журналистите, която се проведе през май тази година във Варна. По повод на годишнината издадохме и история алманах, който е озаглавен „Никому в угода, на никого напук". Това е девизът на Йосиф Хербст, първият председател на дружеството на столичните журналисти. По повод на 110-годишнината издадохме първия алманах, който разказваше за нашата организация и за корените на журналистическото движение у нас, а сега във втория алманах наши колеги и членове на Съюза споделят свои лични и вълнуващи моменти от живота на организацията.

Следващата година какви планове има СБЖ?

Следващата година СБЖ посреща с една годишна среща, посветена на юбилея на Иван Богоров, който е издател на първия български вестник „Български орел". Така съвместно с нашето най-голямо дружество на журналистите на свободна практика, което обединява и голяма част от журналисти-ветерани, правим голяма конференция, посветена на юбилея на Богоров. За точната дата не мога да кажа, но ще бъде между 15 и 23 януари. Другото много важно събитие на нашия Съюз е отчетно- изборното събрание, което ще даде една равносметка на извършеното през последните 4 години, ще набележи програма за бъдещето на Съюза и ще избере ново ръководство на нашата организация. То ще състои на 23 януари. Така че оттук нататък вече през следващите месеци новото ръководство на Съюза ще посочи конкретни предложения за работа. Това, което ние ще им оставим, са исторически годишнини. Предстои ни да направим една наша инициатива, свързана с първия издател Константин Фотинов, който издава списание „Любословие" . Имахме една инициатива да сложим паметна плоча в негова чест и памет в град Измир, Турция. Там, където са били издавани първите няколко броя на списание „Любословие". Така че предстои ни да реализираме тази идея.

Направиха ли някакви грешки журналистите през тази година?

Казвам го с много обич към хората, които упражняват тази трудна и много отговорна професия – не бих искала журналистите да бъдат лесно манипулируеми хора. Въобще не искам да бъдат манипулируеми. Дълбоко вярвам, че журналистите трябва да съобщават истината. За съжаление обаче, в много случаи това не е така, първо заради тази несвобода, която все още царства в медийното пространство. Поради тази силна зависимост, вече не толкова от политически партии, колкото от икономически такива, срещу което аз се бунтувам, но зная, че моите лични усилия не могат да доведат до кой знае какви промени, защото за съжаление живеем в общество и във времена, когато парите са висшият наш Бог. Това е дълбоко неприемливо за мен и мисля за голяма част от българската интелигенция. Парите са важно нещо, но не са най-важното и не може ние всичко да подчиняваме на господството на този златен телец. За съжаление обаче, в днешно време това се случва. А когато това се случва, знаете какво става. Не винаги се съобщава истината поради такава икономическа зависимост, много често се нападат и бият едни за сметка на други, които им позволяваме да живеят в абсолютен медиен комфорт и да се къпят в изключително спокойствие от страна на хората, които са призвани да съобщават истината и да служат на това общество със своите пера, камери и микрофони.

Какво е вашето пожелание към журналистите?

В навечерието на празниците искам да им пожелая здраве, сили и спокойствие. Зная колко е трудно, но в днешно време да си журналист е особено отговорно, тъй като знаете колко много са пречките пред колегите, които не им позволяват да си изпълняват задълженията както трябва. Имам предвид тази зависимост, която голяма част от колегите изпитват от икономическата сила на съответните техни издатели. В този смисъл зная, че им е трудно, но им пожелавам здраве, сила и бодрост, за да могат да отразяват основния принцип в журналистиката: "Истината и само истината". В днешно време това звучи повече като романтично желание, отколкото като изпълнимо желание, но аз вярвам, че ще настъпят по- добри времена и искрено се надявам това да е през следващите години. Не зная дали 2010 година ще е такава, защото тази свършва много песимистично, поне според моите очаквания и прогнози.

Оригинална публикация

 

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , ,

Страшна история

Posted December 27th, 2009 by PRnew.info Team

в. Капитал | Алексей ЛАЗАРОВ | 2009-12-24 

Огромна част от българските новини, може да бъде сведена до пет основни мита

ТелевизияНякога, толкова някога, че хората още са живеели в пещери, те се събирали около огъня вечер и си разказвали истории. Знаем за това от рисунките по опушените каменни стени – гордеели са се с разказите за смели ловци, плакали са на истории за любовта и са се приближавали по-близо до огъня, уплашени от страшните бедствия, които могат да ги връхлетят изневиделица.
Днес, десетки хиляди години по-късно, хората пак обичат същото – да слушат и разказват интересни истории. Разликата е единствено в това, че сега те не се разказват само край огъня – може да ги чуеш, видиш и прочетеш по различни начини.
Едно нещо обаче е останало непроменено – сюжетите. Има една теория на американския журналист Джак Лули, според която от зората на човечеството досега всички истории, които хората обичат да слушат, могат да бъдат сведени до седем основни мита, а именно: мита за жертвата, за изкупителната жертва, за героя, за добрата майка, за тариката, за другия свят и за потопа. Те се виждат в първите запазени досега епоси, през библията, корана и прочее религиозни книги, чак до днешните филми и романи. Основните митове могат да се прочетат в приказките навсякъде по света. Има ги и в новините.
В българската публичност обаче – особеният свят, който създават медиите, е малко по-различно. Не знам дали следите понякога чужди медии, но ако са ви попадали, лесно ще видите, че темите там са други, както и начинът, по който са разработени. Най-лесно това се вижда, когато се връщате (или идвате) в България и отворите в самолета български вестник. Обикновено усещането е, че ви залива кална и крещяща лавина от истерични събития, от които много рядко има някакви последствия. От страниците на вестниците и телевизионните екрани голяма част от политиците и другите герои на публичността викат с пълно гърло, абсолютно убедени, че крясъците и самото присъствие в медиите могат да заменят смисъла.
Сега, с риска да стане малко сухо, но ето ви малко теория: По принцип медиите имат три основни задачи – те трябва да информират, забавляват и образоват. Последното се прави най-малко, а другите две в различна пропорция, зависи от жанра и аудиторията в различните случаи.
Българските медии в повечето случаи вършат само една работа – плашат. Те са като един гигантски торбалан, който бълва ужасяващи истории с невероятна скорост. Един от най-любимите митове на телевизиите и вестниците в сърцето на Балканите е
Митът за апокалипсиса
Ако българските медии трябваше да редактират библията, апокалипсисът на Йоана щеше да заеме 90% от нея. "А сега, накрая – две положителни новини", завърши неотдавна водещият на новинарската емисия по една от националните телевизии, след 28-минутен порой от негативни събития. Катастрофи, отчаяни хора, умиращи бебета, убийства, изнасилвания, природни бедствия и политически скандали. Това е идеалният коктейл за огромна част от българските медии. От уроците по журналистика повечето телевизии и вестници са разбрали единствено, че добрата новина е лошата новина. Всички други нюанси на живота потъват в сивата мъгла на медийния апокалипсис.
Това, разбира се, не означава, че медиите са сключили договор с лукавия, за да хвърлят черна пелена върху ни. Публичността има две страни и хората все пак играят някаква роля в нея. Ако погледнете най-четените текстове в сайтовете на масовите вестници, ще видите, че апокалиптичните новини са най-четени. Едва ли може да се каже, кое е причина и кое следствие, но е факт, че този мит, преповтарян всеки ден по стотици пъти мачка хората и насажда чувство за обреченост. Освен това животът за щастие в по-голяма си част е друг – по-цветен и като цяло доста по-положителен, отколкото изглежда в кривото огледало на медиите. Да не говорим, че негативният порой понякога е просто досаден. Все пак да слушаш толкова често "горко, горко, горко на живеещите по земята" (Откровение на свети Йоана Богослова 8:13) е леко дразнещо.
За щастие из българските медии препускат не само конниците на апокалипсиса. Избавление от него ни предлага друг новинарски мит:
Митът за юнака/спасителя
Сещате се, този сюжет го има в много прикази, сериозно застъпен е в Новия завет на Библията и в определени периоди българската журналистика му обръща внимание. Това се случва често преди избори, когато старото управление е вече безнадеждно компрометирано и трябва да се появи някой (с извинение за клишето) на бял кон, който да се разправи с лошите и като цяло да оправи работите. Защо хората не ги оправят (оправяме) сами е друга и много голяма тема, може би донякъде свързана с предния мит, а и с един от по-долните.
В ролята на политическия Христос, преди време беше Симеон Сакскобургготски. Още с първата си програмна реч той обеща спасение на всички, които му повярват (помните "вервайте ми", нали?). Последният български цар намекна и че е способен на чудеса. Макар и да не пое ангажимента да нахрани последователите си с две риби, той обеща за 800 дни да промени сериозно живота на хората.
Друг герой, който успешно влиза в този мит, разбира се, е Бойко Борисов. В света на приказките неговият аналог е по-скоро Крали Марко, и то не само заради физиката и манталитета на биткаджия. Очакванията към премиера са подобни на приказния герой – да хване боздугана и сабята, да размята турците и да освободи нас, клетите роби, оковани в тежките вериги на безнадеждността.
Тъжно е, но отсега може да се предвиди, че Бойко Борисов го чака разочарование. Защото митът за спасителя, най-често преминава в друг, често срещан и доста любопитен:
Митът за предопределеността
Другото име на това новинарско клише може да е изразът "и тези са като онези". Ако потърсим библейска препратка, ще я намерим в Стария завет: "Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави" (Еклесиаст 1:9). В съвременната си българска интерпретация това клише може да се види доста често и е кошмарът на политиците. Хората могат да превключат от мита за спасителя, към мита, че и тези са като предишните (а именно крадци и некадърници) само след няколко скандала и съмнения за злоупотреби. Това даже се е превърнало в закономерност на политическия цикъл. Времето от "осанна" до "разпни" го в България обикновено е само няколко години, а провалът на всяко едно управление е неизбежен. След като то рухне в праха на някогашните илюзии, започва трескаво търсене на новия спасител.
Това клише е малко по-особено, защото то не е толкова наложено от медиите, колкото описва реалния цикъл, по който се случваха нещата през последните години. То обаче също създава чувство за обреченост. В този мит например СДС е осъден винаги на разцепване/отлюспване, а София винаги е непочистена от първия сняг. (Историята с това как снегът "изненадва" властите е едно от най-устойчивите медийни клишета още отпреди 1989 г.; любопитното в него е, че никога, абсолютно никога не се пише и говори толкова за втория/третия път, в който вали сериозно; обяснението на клишето е по-скоро психологическо – изненадата от първия сняг е някакъв протест срещу идващата зима и изпъква на фона на безснежните месеци по-рано; след него всички влизат в зимен режим и недобре почистените улици не правят впечатление никому; иначе клишето е устойчиво, защото е винаги вярно – когато вали сняг, той натрупва, а за да се изчисти трябва време, през което може спокойно да се твърди, че той е "изненадал" властите)
В света на българската публичност за щастие не живеят само политици и различни поп звезди. Понякога в тях се промъкват и обикновени хора. Те обаче присъстват там само като доказателство за друг мит:
Митът за онеправданите
Ако българските медии имаха Библия, в нея с главни букви щеше да пише: "Блажени са страдащите, защото тяхно е царството медийно." В света на телевизиите и вестниците обикновените хора са жертви, които илюстрират несправедливия ход на съдбата. С нормални човешки истории се илюстрират теми за непосилно високите цени на парното (също изключително устойчиво новинарско клише), покачващите се лихви, скапващата се здравна система, лошите пътища и още много, много други лоши неща.
Успехът практически няма място в българските медии. Той бива заглушен от като цяло апокалиптичния свят, който журналистите рисуват. Успешните хора от бизнеса никога, абсолютно никога не се радват на внимание. Положителните оценки във вестниците и телевизиите се дават много предпазливо. Да се каже, че някой политик е добър, е почти немислимо, защото в кривата парадигма на повечето медии истинската журналистика трябва да е силно критична и да посочва проблеми. Ако оцениш позитивно някого, това обикновено се разбира, като че ти и медията, в която публикуваш сте близки до него, следователно не ви е чиста работата. Това, разбира се, е нелепо, защото задача на медиите е да бъдат обективни. Ако балансът между плюсовете и минусите на някой е положителен – а такива случаи все пак има, това трябва да се каже.
От това правило има изключения. Успехът в българската публичност е позволена тема, но само ако се случва в чужбина. Това е и друг често срещан мит:
Митът, че никой не е пророк в собственото си село
В народняшкия стил на много български медии това клише може да звучи и така: "Наше момче успява в чужбина." Примерите за това са удивително много и най-често се виждат в спорта. Такава е например историята за Калоян Махлянов – българинът, който се състезава по сумо в Япония под името Котоошу. "Гигантът от Джулюница", както е устойчивото клише за него, се радва на огромна популярност в медиите и изявите му на тепиха се отразяват непрекъснато. Единствената причина за това е, че той е българин. Иначе този спорт не се гледа от практически никой тук и едва ли повече от няколкостотин човека разбират правилата и организацията на сумо-турнирите. А тя е сложна. Мислите ли, че много хора могат да разберат следния епизод от биографията на джулюнишкия гигант: "През 2005 Котоошу влиза в санияку – елитната горна част на макуучи с ранг комусуби. След неуспешен турнир е понижен до маегашира 5, но след още един турнир отново е комусуби. Скоро след това става секиваке, а през декември същата година получава престижния ранг озеки". Въпреки пълната сумо-неграмотност на българите Котоошу получава внимание, защото е пример за наше момче, успяло в чужбина. Подобни примери има много и извън спорта. Българин на сравнително високо ниво в чужда компания има много повече шанс да получи внимание от тукашните медии, отколкото някой местен бизнесмен, направил много повече. В нашата публичност на предприемачите е отредена друга роля – тази на чорбаджии, които може и да не издевателстват над хората, но със сигурност парите им имат съмнителен произход. Същото може да се види и с хора на изкуството – успехът им се признава, не когато обективно правят нещо хубаво (пеят в операта, рисуват, режисират), а когато направят това извън България.
Отсъстващите митове
Както вече става ясно, от всички приказки, които съществуват на света, българските медии разказват само най-страшните. Представете си, какво ще се случи в главата на едно дете, ако му четете само истории за зловещи чудовища, безмилостни деспоти и ужасни магьосници. Най-вероятно то ще стане мрачно, агресивно или в най-добрия случайпасивно. Същото се случва и с всички нас. Засипани от черните снаряди на медийната канонада, понякога не обръщаме достатъчно внимание на истински красивите истории в живота около нас. Те са много повече, отколкото изглежда, само трябва да ги потърсим. Намират се лесно, защото не се крият, а седят тихо отстрани и с леко иронична усмивка ни се чудят – защо сме отшили толкова далече по ръбавата и камениста пътека на негативизма.

Стр. 58-59

Posted in PR&Media News No Comments Tags: ,

Правила за по-добра журналистика

Posted December 23rd, 2009 by PRnew.info Team

Eenk.com I Еленко ЕЛЕНКОВ I 2009-12-23

Чудесни правила за добра журналистика от Джим Лерер, които превеждам:

  • Не правете нещо, което не можете да защитите;
  • Разследвайте, пишете и представяйте всяка тема с такова внимание, сякаш в нея пише за вас;
  • Предполагайте, че има поне една различна версия на всяка тема;
  • Смятайте читателя/зрителя/слушателя за умен колкото вас;
  • Предполагайте същото за хората, които интервюирате;
  • Смятайте личния живот за конфиденциален до момента в който това не пречи на темата;
  • Внимателно разделяйте вашето мнение или анализ от чистите новини и слагайте етикети кое е кое;
  • Не ползвайте анонимни източници или цитати без автор, освен ако случая не го изисква;
  • На никой анонимен не трябва да се позволява да атакува някой друг;
  • Последно – не сте в бизнеса с развлечения.
Важи и за блогове.
 
Posted in PR&Media News No Comments Tags: ,

Как се бетонира автоцензурата в телевизията и радиото

Posted December 18th, 2009 by PRnew.info Team

в. "Сега" - Електронно издание I Д-р Светослав Терзиев I 2009-12-18

Управляващите показват как лошият закон може да стане още по-лош

Светослав ТерзиевНяма закон, който да е толкова лош, че да не може да стане още по-лош. Пример ни дава тази седмица парламентът с обсъждането в последния възможен момент преди празниците на поправки към Закона за радио и телевизия. Правителството го внесе на първо четене под предлог да приложи Директивата за аудио-визуалните медийни услуги на Европарламента и Европейския съвет от 11 декември 2007 г., която влиза в сила на 19 декември 2009 г. Развием ли обаче европейската опаковка на неговия коледен подарък, отвътре изпадат парчета бетон от времето на държавната цензура в България.
Бавени до последния момент, поправките създават впечатление, че парламентът трябва да свърши
 
нетърпяща отлагане работа
 
заради европейския образ на България. Всъщност държавата отдавна трябваше да се погрижи за него, защото точно заради некачествения си закон за радио и телевизия е критикувана многократно от различни европейски институции. Опитите за изработване на нов закон на обществени начала излязоха ялови. Държавата се закани сама да си свърши работата и вероятно ще се пробва догодина, но и тя не обещава добър резултат, ако се съди по аварийните поправки, които предлага сега. Проблемът е, че не вниква в смисъла на европейската директива, а я нагажда към собствените си ориенталски разбирания. Така например тя провъзгласява, че "не се допуска цензурирането на медийни услуги под каквато и да е форма" и веднага след това показва как се изобретяват различни форми на цензура.
Първата цензура е мълчаливата – онази, която
 
удря източниците на информация,
 
за да не съобщават на журналистите неудобни факти, под страх, че имената им могат да бъдат разкрити и да понесат санкции. Тази цензура се задейства в най-ранния етап, когато журналистите още не са написали нищо. Един неграмотен текст на действащия закон е заместен с друг, който по-ясно показва за какво става дума. Вместо "радио- и телевизионните оператори не са длъжни да разкриват източниците на информация, освен ако има висящо съдебно производство или висящо производство по жалба на засегнато лице, на Съвета за електронни медии" се предлага да пише: "Доставчиците на медийни услуги не са длъжни да разкриват източниците на информация, освен ако има висящо съдебно производство или друго висящо производство по жалба на засегнато лице". Във всички случаи и двата текста обезсмислят ал. 4 към този член, която гласи, че "журналистите са длъжни да пазят в тайна източника на информация, ако това изрично е поискано от лицето, което я е предоставило". След като всяка жалба от засегнато лице (не само пред съд, но примерно и пред СЕМ) може да застави журналиста да разкрие източника си, за каква защита на източниците може да става дума? Анонимността е необходима в случаите на "конфликтна" информация. Ако бъде гарантирана само когато не засяга никого,
 
журналистиката ще бъде сведена до пиар
 
Хвалебствените публикации не предизвикват жалби.
Нашите законотворци би трябвало да познават европейската практика, която от 27 март 1996 г. се съобразява с решението на Европейския съд за правата на човека по делото "Гудуин срещу Обединеното кралство", създало юридически прецедент. По него Великобритания бе осъдена от стажант репортера Уилям Гудуин, принуждаван неуспешно от три съдебни инстанции, включително и от висшата – Камарата на лордовете – да разкрие източник на поверителна фирмена информация. Глобен 5000 лири за неподчинение на съда, той успя да надвие националните си власти в Страсбург, където европейските магистрати отсъдиха, че липсата на защита би разубедила източниците да помагат на медиите да информират обществото. Съдът обърна внимание върху "смразяващия ефект", който би последвал за свободата на словото.
Днешните законотворци в България обаче
 
търсят точно смразяващ ефект
 
над журналистите и затова се грижат да им втълпят "едно на ум" не само в подготвителния етап на съставяне на информациите, но и в същинския. Те трябва да внимават особено много, когато съобщават неудобни факти за управляващи лица. Чл. 16 от закона, който защитава личния живот на гражданите, изрично набляга на закрилата на "граждани, осъществяващи правомощия на държавни органи, или на граждани, чиито решения имат влияние върху обществото". Такова архаично разбиране, което отговаря напълно на потайността на величията от тоталитарния режим, нямаше да се промъкне, ако законописците бяха прочели поне Етичния кодекс на българските медии. В него пише: "Съгласно практиката на Европейския съд за правата на човека публичните лица се ползват с по-ниска степен на защита на личния живот и затова информация за техния личен живот може да бъде разкривана, но само когато се налага от обществения интерес".
Вместо това се акцентира както в закона, така и в поправката му, че закрилата на големците не важи само "когато по отношение на лицето има влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер". Иди пиши кой министър какво е завлякъл вкъщи и как се шири родата му, щом още не е осъден. Засега поне няма осъдени и би трябвало медиите да мълчат. Здравословно е и да си траят за мафиотските босове, които са недосегаеми за правосъдието в качеството си на "граждани, чиито решения имат влияние върху обществото".
 
Хитрината на журналистите
 
в такива случаи да не правят свои информации, а да съобщават какво пише в чужди медии, е порязана с поправка на чл. 17. От него отпада текстът, че не носят отговорност за разгласени сведения "въз основа на материали, получени от информационни агенции или от други радио- и телевизионни оператори". По този начин те се натоварват и с чужда отговорност – например на световната агенция Ройтерс или на националната БТА, за чиито емисии може да са абонирани. Законодателят ги води към абсурда да подлагат на проверка всяко чуждо съобщение, което е равностойно да се откажат от абонамент и да се ограничат само до онези информации, които могат да си набавят от свои източници. Следващия път, когато съобщават, че психопат е ударил в лицето премиера на Италия Силвио Берлускони, трябва да помислят дали не е по-добре първо да пратят свой кореспондент да провери дали има такъв инцидент, а не да вземат наготово чужди съобщения.
Разбира се,
 
тези безсмислици не фигурират в европейската директива
 
и извират от родния законотворчески ум. Поправките в закона са добри дотам, докъдето буквално преписват европейския текст. Останалото би могло да се икономиса. Въпросът е защо се "бърза" с такъв недодялан текст, след като влакът вече е изпуснат и не може да се спази крайният срок 19 декември. Приемането му само на първо четене е чиста формалност, която няма да отсрами държавата пред Брюксел. Второто четене ще бъде догодина и съответно влизането в сила на поправките ще стане със закъснение. Щом България отново е от опашкарите в ЕС, защо поне не опита да свърши нещо смислено – например, да се захване сериозно с писането на изцяло нов закон. За целта може да се допита до европейските партньори, които повече разбират от такива работи.
 
Снимка: БНТ
 

 

Posted in PR&Media News No Comments Tags: , , , ,

Красимир Гергов: ЖУРНАЛИСТИКАТА Е ДЛЪЖНИК НА ИНВЕСТИТОРИТЕ

Posted December 17th, 2009 by PRnew.info Team

в. Новините днес | 2009-12-17

Бизнесменът прогнозира 15% ръст на рекламата В медиите през 2010 г.

Красимир Гергов"Журналистиката като цяло е длъжник на всички инвеститори, които рискуват да инвестират в тв проекти". Това твърди в интервю пред вестник "Класа" бизнесменът Красимир Гергов. Той призовава всички журналисти, които смятат, че журналистиката е тяхното призвание, да бъдат особено внимателни и нетърпими към всички техни колеги, които се опитват да злоупотребяват със свободата на словото в България и по-специално на
основните медии в страната.
"Бих искал да дам пример с агент Димитър – най-фрапантния пример за доносник, който е топил цялата интелигенция на България. След демокрацията той се направи на дисидент, успя да обвърже и да завоалира своите участия в бившата национална телевизия, като ужким най-демократичното и сериозно предаване, без да отчитаме факта, че всички хора, които се опитваха да създадат каквото и да е било предаване с водещи и гости, бяха елиминирани", казва още Гергов.
Пред НОВИНИТЕ ДНЕС Красимир Гергов прогнозира 15% ръст на рекламата в медиите през 2010 г. Според него всички търговски марки ще търсят възможността да вземат пазарен дял и затова той очаква изненадващо покачване на инвестициите в реклама.

Стр. 5

Posted in PR&Media News No Comments Tags: ,
« Предходни статииПо-нови статии »