БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 5.11.2011

Водещ: С доста европейски медийни новини и почти пълна липса на вътрешни ще запомним отивашната си седмица без да броим разбира се вечния дефицит на пари и нуждата от орязване, което в крайна сметка по един или друг начин стига и до медиите. Колко са важни медиите за Европа? Ето това очаквайте да научавате в „Клубът на журналистите” всяка седмица в новата ни рубрика „Новини от Европа”. Да започнем веднага без излишни предисловия. Обширен колективно изработен доклад относно медийната политика и регулацията в 14 европейски страни беше подготвен в рамките на проекта „Mediadem”, при разглеждане на европейските медийни политики, оценяване и утвърждаване на свободата и независимостта на медиите в съвременната демократична система. Докладът разглежда конфигурацията на европейския медиен пейзаж като се спира на основните инструменти на регулация и оценява степента на прилагането на различни медийни стратегии за провеждането на демократична политика по включването и проучването на въпросните страни. Пълният доклад – линк към него по-скоро, очаквайте да намерите в понеделник на сайта на програмата в предаването „Клубът на журналистите”. Евро комисарят по цифровите технологии и зам.председател на Европейската комисия Нели Крус свика работна група на високо ниво, която да обсъди и излезе с препоръки относно спазването, защитата и подкрепата на свободата на словото и медийния плурализъм в Европа. Основните насоки, в които ще се работи са защита на независимостта на медиите чрез ограничаване на влиянието на частни и търговски интереси, ограничаване на съществуващите или потенциално законови заплахи срещу правата на журналистите и упражняването на професията им в страните членки на ЕС, определяне ролята и засилване независимостта на медийните регулатори, ограничаване на монопола върху собствеността на медиите и последствията за свободата на словото, плурализма и независимостта на журналистите. Според евро комисарят Нели Крус свободата на словото е един от най-важните елементи на нашите демократични общества, залегнал в европейските договори и хартата на основните човешки права. Медийната свобода и плурализъм не трябва обаче да останат само на хартия, а да се прилагат и на практика. В Брюксел се проведе годишна конференция, посветена на цифровото радио, организирано от ЕС за радио и телевизия. Повече днес очакваме да научим от колегата Мая Пеловска, експерт по международно сътрудничество. Изпълнителният комитет на ЮНЕСКО предлага 13 февруари да стане световен ден на радиото. Новината потвърди Госпожа Райна Константинова – директор на радио департамента в EBU пред „Клубът на журналистите”
Райна Константинова: Генералната асамблея на ЮНЕСКО е одобрила нашето предложение за световен ден на радиото, който ще се празнува всяка година на 13 февруари. В началото на декември на Генералната асамблея на обединените нации в Ню Йорк ще бъде гласувано като предложение на Обединените нации. Значи то ще дойде от ЮНЕСКО. 13 февруари е денят, в който за първи път е имало излъчване на радиото на Обединените нации.
Водещ:
Така се решава веднъж за винаги конфликтът „Маркон и Попов”.
Райна Константинова: Значи цялата дискусия е била заради това – едните искали да бъде денят на Маркони, другите на Попов. Денят, в който е излъчен на Хърбърд Уелс „Войната на световете” като най-голямото събитие в историята на радиото. Именно те са решили, понеже всяко едно от тях има противоречиви версии, и са решили денят, в който е било първото излъчване на радиото на Обединените нации.
Водещ: С пожелание да няма война на световете.
Райна Константинова: Ами, да. С пожелание амплитудата сега да е в горна фаза.
Водещ: Разбира се, още за специалната награда, с която бе удостоена Госпожа Райна Константинова за цялостен принос – една новина, за която много се знаеше от медийната общност, но самата тя не знаеше до последния момент и за стойността на такова едно прикриване на подобен факт, ще научите днес още в „Клубът на журналистите”. Европейската федерация на журналистите и Международната федерация на журналистите се обявиха против плановете на гръцкото правителство да класифицира журналистите, работещи в обществените, радио и телевизионни оператори в националните телеграфни агенции като държавни служители. Да работиш в обществена медия не означава, че си държавен служител. Дори напротив – журналистите са отговорни пред обществото и за това те трябва да са политически и икономически независими от правителството, заяви председателят на Европейската федерация на журналистите Анри Къонинг и добави „Това би уронило доверието на журналистиката на една страна членка на ЕС, още повече, че в настоящия момент гръцката общественост има защо да настоява за точна, достоверна и безпристрастна информация.” Защо подобна нагласа е важно да имаме, ще се опитаме да разберем след малко от преподавателя в „Софийски университет” от факултета по журналистика д-р Светлана Станкова, която очакваме да се включи пряко в ефир. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Валя Новакова, Любомир Пъшев, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Освен с европейски новини, от които ще научаваме в „Клубът на журналистите” колко важни са медиите за Европа, разбира се и други нови неща сме приготвили. Бързаме натам. Натам значи повече гледни точки, за да можем да намерим заедно истината. Добър ден казвам на преподавателя във факултета по журналистика в „Софийски университет” д-р Светлана Станкова. Здравейте!
Светлана Станкова: Здравейте, добър ден и на Вас, и на Вашите слушатели.
Водещ:Много е важно, като че ли някак да говорим повече, защото журналистическата общност май се отучи от това. Безспорно този диалог е много важен. Показват ни го на европейска територия. Не е лошо и ние да опитаме. Та, сега тръгваме към водещите вестникарски заглавия с Ваша помощ и с преразказ на най-важното според Вашите студенти, които днес се опитват от вестникарските заглавия да разберат какъв е дневният ред. Та, какъв е дневният ред?
Светлана Станкова: Тъкмо приключихме с преглеждането на пресата от деня. Моите студенти са единодушни, че най-важният въпрос в международен план по отношение на редакционната международна политика на медиите, които разгледахме, разбира се е ситуацията в Гърция. Тя е застъпена в повечето вестници. Докато в международен план е отгласът от току що приключилите избори. Във вътрешен план – отгласът от току що приключилите избори 2011.
Водещ:Всъщност стана ли дума за това – имате ли коментари на факта, че едно много сериозно журналистическо разследване остана без политическа реакция, без политически коментар? Говорим за купуването на гласове и показването на екрана, че един глас може да струва 60 лева.
Светлана Станкова:Ами тъкмо това беше илюстрация за теорията на дневния ред, която ние разглеждаме с магистрите от програмата „Международна журналистика”. Реално същността на тази теория я предавам с две думи. Тя е пренасяне на дневен ред от медии към публичност, към политика. Защо тук нямаше непрекъснатост във веригата? Т.е. тези разследвания, които бяха показвани, те за почнаха да влизат в публичността, но там се скъса веригата. Те трябваше да влязат в политическия дневен ред, трябваше да има въпроси защо няма наказани, какви са всички заведени дела. Въпросът, който беше зададен на пресконференцията след изборната нощ беше един плах въпрос, на който премиерът отговори „Кълна се аз един лев не съм дал за купуване на гласове и нашата партия има най-евтината кампания” Въпросите „защо” не ги чухме. И в такъв смисъл тези прекрасни разследвания потънаха. Там беше казано „а”, но не последва „б”.
Водещ:Всъщност, може би това е и основната причина експертите все по-често да дават обобщената оценка, че дневният ред на медиите не е дневният ред на хората, макар че медиите правят това, което зависи от тях. Както казахте – къса се нишката. Как тя да бъде продължена по нежелание да бъдат коментирани подобни въпроси?
Светлана Станкова:Няма как да бъде продължена след като този дневен ред към момента е манипулиран и сме цензурирани. Това разбира се е извод, който излиза след среща на премиера с журналистката Илияна Беновска – да се мислят мерки, които да освободят медията от цензурата и монопола. Тогава, когато дневният ред на хората не влиза в медиите, а в медиите влиза дневният ред на политиците, имаме едно преобръщане на формулата и тогава тя не работи за хората.
Водещ:И всъщност тогава се къса нишката между хората и медиите. Тази нишка, която много държим да я има – доверие се казва.
Светлана Станкова: Онази нишка, която прави медиите четвърта власт, която прави медиите регулатор, която прави медиите ретранслатор на всички нередности, които би трябвало да бъдат решени. Без да изземат разбира се институционалните правомощия. Но самият факт, че медиите се намесват там, където има нерешени проблеми, означава, че институциите не са си на мястото.
Водещ:Всъщност в последната година си правих труда да питам, да задавам един въпрос – възможен ли е у нас „Уотъргейт”? Ще си направя труда да извадя всичко казано до тук, но според Вас – днес, тук и сега възможно ли е да има „Уотъргейт” в България?
Светлана Станкова: Възможно е да има, стига да има кой да го плати. Ясно е, че разследващата журналистика, нали тук го казвам не само от гл.т. на монопол, но разследващата журналистика е изключително скъпо занимание, изключително дълго занимание, докато медийните монополи искат бърза възвръщаемост. Докато там, докъдето те имат възвръщаемост.
Водещ:Дали е достатъчно обаче само да има кой да го плати, кой да го направи, защото днес малко по-късно ще поговорим с Надя Обретенова. Пак Ви връщам на онова сензационно в кавички разкритие колко струва българският глас. Разследването е факт, но какво от това?
Светлана Станкова: Би трябвало да се появи и, пак казвам, следващата брънка от веригата. Да има осъдени, да има заведени дела. Тук моите студенти дадоха пример с разкритие на овчар, който продал 6 гласа за по 6лв и бил осъден на обществено полезен труд. В наказателния кодекс текстът е, че глобата е от 100 до 300 лева. Тези мерки категорично не биха спрели изборните брокери.
Водещ: Да де, но прокурорката, която можеше да постанови 72 часа арест на разпознати, видени от екрана брокери, не го направи.
Светлана Станкова: Освободи ги след 24 часа с мотива, че сега…
Водещ:След като изтече полицейската мярка. Всъщност тя не наложи мярка.
Светлана Станкова:Факт. Ами една наша колежка беше казала, че това е все едно да отучваш вълка да яде месо.
Водещ:Да, беше много интересна и формулировката, за да няма напрежение между първи и втори тур. За това не е бил наложен 72 часов.
Светлана Станкова:Ами самият факт, че министър на вътрешните работи оглавява предизборен щаб за мен е оксиморон.
Водещ:Също тук казвате го, защото отбелязвате по този начин липса на коментари, така ли?
Светлана Станкова:Не само това. Тук има много техники, които биха могли да бъдат използвани в изборна ситуация и ресурс, който би могъл да бъде използван. Хипотети8чно говоря.
Водещ: Да. Вие освен, че говорите хипотетично, днес във вестниците няма нито ред по тази тема. Има ли нещо различно, без да броим Пол Анкър, което впечатли Вашите студенти?
Светлана Станкова:Ами това, което ги впечатли, което е разбираемо, всички оферти за студентския празник, които бяха грейнали на втора страница на „Монитор”, поправете ме, ако бъркам.
Водещ: Там е.
Светлана Станкова: Да.
Водещ:Обаче пък на първа страница в „Стандарт” също има град, който кани студенти за 30 лева, няма да му кажа името.
Светлана Станкова: Така е. Нормално е да се очаква, че това за студентите е нормална и търсена тема.
Водещ: Благодаря Ви! Госпожа Светлана Станкова, д-р Светлана Станкова, преподавател във факултета по журналистика на „Софийски университет” за това какво мислят студентите за днешните вестникарски заглавия и за медийните теми от седмицата. Госпожа Райна Константинова някога беше директор на „Радио България” в БНР. После кандидатства за генерален директор, но НСРТ избра друг. По-паметливите сигурно помнят, че тогава мнозина от хората, работещи в радиото, изразиха протеста си срещу политическата мотивация при избора. С радост тогава някак медийната общност намери сили да подкрепи всички, за които свободата на словото беше ценност. Разбира се от това нищо не последва, защото Госпожа Константинова така или иначе не стана генерален директорѝ на БНР, но оглави радио отдела в ЕС. Защо Ви припомням всичко това? Ами припомням Ви го, защото страшно много хора в медийните среди имаше, които знаеха, че предстои Госпожа Константинова да бъде удостоена с една много голяма награда, но никой от тях не си позволи да развали тайната. И така. С радост разбира се честитим от „Клубът на журналистите” специалната награда на директора на радио департамент в ЕС за радио и телевизия Госпожа Райна Константинова. Тя беше връчена по време на откриване на годишната среща на ръководителите на културните радио станции в Европа.
Райна Константинова: Значи тази награда за мен означава преди всичко едно много голямо признание за радиото. За радиото като медия, за радиото като форум за демократичен дебат, за радиото като май че единствената медия, която единствена прави култура. Събира хората с емоция, която е достоверна. И радиото, което премина последните 15-20 години през един много труден период заради новите технологии. То беше изправено пред истинско предизвикателство. Не толкова от телевизията и от екраните, които са навсякъде, колкото от необходимостта да променим начина, по който то ще продуцира. И трябва да кажем, че негова чест е за всички хора, които работят за радиото. То наистина в момента е много силно. То е на 24 платформи. Т.е. много по-достъпно, много по-близо до хората. То е 24 часа и разбира се за разлика от телевизията е просто по-евтино като продукция. Приемам тази награда на най-големия Европейски фестивал за радио и телевизионни програми като един артистичен и професионален поклон към радиото.
Водещ:Всъщност вероятно Вашите колеги страшно много Ви уважават, за да опазят тази тайна тъй дълго време.
Райна Константинова: Много се учудих. Обикновено в нашите среди тайни няма. Но бяха решили да ме изненадат и успяха. Трябва да кажа – една от най-приятните изненади в професионалния ми живот. Предишната беше, когато колегите от радиото решиха да ми дадат „…” – една награда, която аз много високо ценя, както и цялата си работа в БНР.
Водещ:Всъщност радиото е доверие. Как се работи за това доверие? И изобщо в съвременния свят как медиите трябва да печелят доверието на хората, забравяйки за рейтинга си понякога?
Райна Константинова: Трябва да направим уговорката, че рейтингът е една чисто математическа категория. Тя е важна за рекламодатели, тя е важна за ситуационния мениджмънт. Когато говорим за обществено, когато говорим за общественото радио, както и за обществената телевизия, някой път цифрите не са толкова важни. Ако Вие правите една културна програма, не можете да очаквате много високи рейтинги и те никъде не са налични. Примерно „…” има около 20% пазарен дял, но това е ролята на обществените медии. И Вие сте съвсем права. Обществените медии в този смисъл, както и въобще медиите са като банките. Те може да са бедни, може да са богати. Нямат ли доверие – нямат нищо. И тези хора, които работят вътре и тези хора, от които зависи решението, трябва да знаят това много добре. Просто като молитва всяка сутрин. А как се запазва доверие? Ами с това, което се нарича качество. Това е истината, точността, надеждност, компетентност, уважение, безпристрастност и т.н. Оригиналност, иновативност, достъпност и увличане на хората. Радиото очевидно има рецепта, нашето радио – българското има рецепта за това.
Водещ: Все по-често обаче експерти говорят за това, че трябва да има някакви по-известни правила за това как да се опазва съдържанието от рейтинга, защото често то става жертва на рейтинга.
Райна Константинова:Ами точно така е. Всичко това би могло да се уреди по правилата. Да речем – финансирането, което е болният въпрос, не може да зависи от рейтинга за определени типове програми, или за определени типове канали. Защото, както казах – рейтингът е за рекламодателите и изискванията към един комерсиален канал и към един обществен канал са съвършено различни. Комерсиалните канали не могат да си позволят да речем едно живо предаване. Онази вечер имаше излъчване от евро радиото на живо от концерта на Cold play. Имахме 30 радио станции в Европа, които го предаваха на живо. Нито една комерсиална не можеше да си позволи това. Те даже нямат и средства. И т.н. Просто това са различни инструменти и това, заради което обществените медии живеят, е съдържанието. Аз винаги настоявам, че дори радиото днес е много зависимо от технологическото обновление, както и телевизията разбира се, но радиото най-вече в цифровата ера. Слушателите ще Ви следват заради съдържанието. Съдържанието е всичко – то е бъдещето. Те ще Ви слушат и на най-мизерното си малко транзисторче, както казвахме на времето, ако Вие наистина им казвате това, което те искат да чуят и го казвате по начин, по който те разбират и който ги увлича.
Водещ:Все по-често се случва на международни форуми радио общността да има известни препоръки, които не са поименно насочени към финансовите министри на страните, но на практика са към тях. До колко те чуват тези препоръки?
Райна Константинова: Ами трябва да започнем с това, че управлението, общо казано на медиите, в Европа е прерогатив на националното законодателство. В Европа финансирането на обществените медии е различно. Има такива, които са финансирани от държавния бюджет, има такива, които са финансирани от такса, т.е. хората плащат, за да ги слушат. И в момента има дискусии кой е трайният модел за финансиране. Ние държим, че лицензионната такса е тази, защото първо – това прави медията независима от политическите сили и второ – защото ангажира самата медия с отговорност пред нейните слушатели. Разбира се в страните със стабилна демокрация бих споменала тук Холандия, Испания – финансирането е от държавния бюджет и те имат три годишни планирания на бюджета, които никоя следваща политическа сила, ако правителството се смени, няма да бъде изкушена да намали. И разбира се има културата за програмна независимост на медията. В моменти на финансова криза финансовите министри свирят първа цигулка. Това е навсякъде, но те трябва да знаят, че независимостта на обществените медии е като барометър на демократичното развитие на една страна. Толкова важна, колкото са важни болниците, колкото е важен транспортът, колкото е важна сигурността.
Водещ:Всъщност въпросът е да бъде намерена мярката, която обаче дали в условия на криза се намира?
Райна Константинова: Ами трудно е, но се намира. Всъщност ние в момента нямаме случаи, в които финансирането на обществените медии да е спряло. Същото в редица документи правителствата са поели ангажимент да осигурят стабилно финансиране на своите обществени медии, без които просто няма обществено събитие.
Водещ:В колко от европейските страни има рестрикции спрямо бюджета – намаляване на бюджета на обществените медии за радио да кажем?
Райна Константинова: Аз в момента не разполагам с точни цифри, нито бих могла да Ви ги дам, но мога да Ви кажа, че картината е различна. Има страни, в които повишение – Франция например. Но то е планирано в закона. Значи задължително всички получават повишение, което е равно на инфлацията. И това е влязло в закона за бюджета. Има страни, в които зависимост от стратегиите на обществените медии получават целево финансиране, за да развиват да речем дигиталните си платформи, цифровите си платформи. Има страни, в които има намаление, Словакия например, на бюджетните средства. Има страни, в които хората не плащат лицензионни такси в размера, в който се очаква да платят. Тогава те получават една държавна субсидия, в зависимост от възможностите или получават възможност да имат повече реклами, за да могат наистина да се развиват стабилно. Да, разбрах, че се намалява бюджетът на БНР.
Водещ: Слушате ли БНР? Кое е последното, което слушахте?
Райна Константинова: За последен път слушах едно прекрасно издание на радио енциклопедията по „Христо Ботев”. Нямам много време да слушам, но когато мога с удоволствие го правя. Искам да Ви поздравя за тази прекрасна интернет страница, където имате за целия web сайт, който е много богат и много раздвижен. За да мога да дам едно меродавно мнение, трябва да изслушам всички програми и по-дълго време, и повече. Но аз намирам от това, което чувам, че то има едно модерно звучене, че то говори не за специалисти, че то говори със своя език, че в него има една топлота, че в него има искреност. Това, което фактически по интернет за другите медии може да се каже е, че те като че ли живеят в една друга реалност. Не е това проблемът в обществото в момента, върху което те фокусират. Имат твърде много жълто, твърде много несъществено. Няма ги истинските усилия да се стигне до истинския проблем. Или да се обедини по някакъв начин, хората да се обединят около нещо. Това радиото запази. Много ми харесва звукът, много ми харесва начинът, по който Вие говорите и най-вече тази искреност, която трябва да се запази. Истината означава истинност. Истината в крайна сметка е спасителна. Тя може да – както е известната мантра – „Новините може да са добри. Новините може да са лоши – ние ще Ви кажем истината!” Ето това е, което създава доверието. Всички страни преминават и особено в последните 2 години през много трудни периоди. Така че никъде не е лесно, но медиите са за това – „Ето я едната страна, ето я и другата страна. Ние ще Ви кажем истината и ще Ви я кажем така, че да я разберете. И ще Ви я кажем така, че Вие да се идентифицирате в това, което искате да се направи”. Малко повече вливам в крайна сметка вяра във вас самите, защото имат мисия хората, които работят в медиите.
Водещ:Госпожа Райна Константинова – директор на радио департамента в ЕС за радио и телевизия пред „Клубът на журналистите”. „Истината е спасителна” – дали? Новините може да са лоши и добри, но ние трябва да ги поднасяме. В Брюксел се проведе годишната конференция, посветена на цифровото радио, организирана от ЕС за радио и телевизия. Повече днес ще ни каже Мая Пеловска, експерт в дирекция „Международно сътрудничество” на БНР. Всъщност като се заговори за цифровизация, често бъркаме дигитализация с цифровизация. Значат едно и също, но просто цифровизация е българската думичка. Това уточнихме първо с Мая. Разбира се няма как да не започнем разсъждения на тема има ли стара и нова Европа по отношение на цифровизацията?
Мая Пеловска: Има до толкова, доколкото няколко страни в Европа, а именно Великобритания, Норвегия, Швейцария и Дания са много напред в цифровизацията и по-конкретно говорим за цифрово излъчване на радио от 1995 година. Това са страни като Норвегия и Швеция например. Германия тази година от август месец също стартира изцяло цифрово излъчване на радио, което покрива територията на цялата страна. В готовност са Холандия, Белгия, Швеция, вече и Чехия. Франция, която също е една от старите страни членки на ЕС, обаче не влиза в списъка на стара Европа по отношение на цифровизацията. Влиза до толкова, доколкото има приета стратегия за цифрово радио излъчване, но там нищо не се случва по, да кажем, административно бюрократични причини. И всички останали държави, които не споменах, очевидно са в частта Нова Европа по отношение на цифровизацията. При нас нещата сега започват да се развиват. В законово отношение вече има няколко разпоредби, които да са в синхрон с европейските директиви, но на практика все още нищо не се е случило. Спомнете си скандалите около изграждането на Multiplex, които всъщност така и не са се изградили все още в България. Европейските институции излязоха с конкретен срок за окончателното прекратяване на аналогово излъчване и минаването към изцяло цифрово излъчване за телевизиите в цяла Европа. Срокът е до 2012 година. А за България, тъй като нямаме никаква готовност да минем към цифрово телевизионно излъчване, този срок беше удължен до 2015 година. Що се отнася до радиото – ние сме доста по-напред от телевизията, говоря за БНР. Ако имаше някаква стратегия на ниво радио и някакви срокове, ние можехме веднага да започнем да излъчваме цифрово. Даже в момента програма „Хоризонт” и програма „Христо Ботев” се излъчват през платформата на Mtel, т.е. можете да слушате „Христо Ботев” и „Хоризонт” от мобилния си телефон. Също така имаме програми, качени на сателит. Това също е вид цифрово излъчване. И естествено най-много хора слушат радио от аналоговия сигнал. Може би тук трябва да кажа, че разликата е в това, че и цифровото, и аналоговото излъчване се разпространяват в определени радио честоти, но технологията на цифровото излъчване дава възможност на една честота да се качат повече програми. Т.е. ако сега на една честота се излъчва един радио сигнал, една програма, един канал, както искате го кажете, то след въвеждането на цифровата технология на същата тази честота могат да се излъчат два, три, четири – до осем канала или програми. Но вече, колкото е по-голям броят на програмите, това ще бъде за сметка на качеството на получавания сигнал и на това, което хората слушат. Съответно като излъчваш аналогов сигнал, трябва да имаш аналогов радио приемник или телевизионен приемник, а като излъчваш цифров сигнал, трябва да имаш цифров радио приемник или телевизионен приемник. За телевизията този проблем е решен с произвеждането, създаването на едни приставки или декодери, които се монтират към традиционния телевизор и той вече може да получава цифровия сигнал. За радиото се работи в други посоки. Даже последните тенденции – те са много интересни. В Брюксел имаше демонстрации на т.нар. хибридно радио. Това са радио приемници, които могат едновременно да приемат аналогов сигнал, цифров сигнал и през интернет да се включат към определен радио канал. Т.е. за потребителя няма значение. Той иска да си слуша еди кое си радио, това му е любимото, завърта копчето, а пък дали приемникът го хваща аналогово, цифрово или през интернет – него не го е грижа изобщо. От гледна точка на потребителя това, което той трябва да знае, ако си зададе въпроса защо трябва да имам цифров радио приемник, т.е. защо е необходимо радиото или телевизията да премине към цифрово излъчване – отговорът е следният. Защото ще може да получава от 2 пъти до 8 пъти по-голям брой програми, радио или телевизионни програми с по-добро качество както на звука, така и на картината. Що се отнася до радиото – цифровизацията позволява да се обогати звукът, който идва през радиото, защото до сега радиото винаги традиционно е било само звук, с допълнително съдържание. Какво означава допълнителното съдържание? Имате радио приемник – този хибриден радио приемник, за който преди малко споменах, който не само, че хваща различните видове вълнички, ами има и екранче. Разбира се трябва да има студио, което да излъчва тази информация. Разбира се това е ясно. Но на това екранче примерно текат надписи „в момента слушате еди кое си радио предаване. Гости в студиото са еди кои си. Водещ на предаването е един кой си”. Т.е. това е една допълнителна информация, която тече паралелно с основната информация, т.е. самото радио предаване. Също така могат да се изпращат снимки, кратки видео материали. Може пък съдържанието, което тече на това екранче, информацията да няма нищо общо с предаването, което слушате в момента. Вие си слушате някакво предаване, а на екранчето Ви тече да речем информация за прогнозата на времето или задръстванията в София. Ето това са предимствата от гледна точка на потребителя да има цифровото радио. И разбира се, че качеството на звука ще бъде много по-високо от традиционното.
Водещ:Безспорно това са много предизвикателства, за които трябва да има някаква обща позиция. Какво препоръчва радио общността на евро експертите?
Мая Пеловска: Има нарастваща нужда от обновяване на законодателството и създаване на стратегия на общностно ниво относно цифровизацията на раядиото, като едновременно с това призоваха към изграждане на конкретни национални политики за цифровизацията на радиото. Т.е. това да цифровизираме радиото е наш личен избор, както казахте, на раядио общността, за да сме в крак с технологиите, за да се представи по-качествено съдържание и по-голям избор на съдържание на слушателя. И като казах съдържание, преди да довърша другата си мисъл, искам да отворя една скоба. Тази конференция в Брюксел всъщност наблегна точно на това как новите технологии променят правенето на радио, т.е. съдържанието на радио програмите, защото всичките тези допълнителни нови съдържания, всичките тези образи, надписи, които текат, каквото щете – това изисква човек, който да го прави. Това изисква промяна в естеството на редакторската работа, в журналистическите умения. Също така – фактът, че можеш на една честота вече да излъчваш не една програма, ами три – ами ти, ако нямаш три програми с какво ще ги напълниш? Нали трябва да ги напълниш с оригинално съдържание. И това пак седят хора зад него. Точно по тази причина беше очертана и една от другите основни тенденции по време на тази конференция в Брюксел. Все повече се върви към това да се създават силно профилирани програми. Не просто музикална програма, музикален канал, музикално радио, а да речем музикално радио, което пуска само музика от 80-те и 90-те. Друго, което пуска само джаз музика. Сътрудничество е другата ключова дума, която излезе на преден план по време на дискусиите на колегите от Европа, а именно сътрудничество между операторите, радио операторите, телевизионните оператори и институциите на национално и европейско ниво. Т.е. тези, които управляват, за да можем ние да кажем какво искаме и те да го напишат в съответните закони. Също така трябва да се осъществи сътрудничество между обществените и търговските оператори, защото всеки си гони своя интерес, а пък за да тръгне един multiplex, на него трябва да се качат, както казахме, много канали, иначе той няма да е оперативен. Ами не може едното радио или едната телевизия да даде 10 канала. И ето така multiplex вече ще е рентабилен финансово. И за това частните и търговските оператори трябва да си загърбят търканията и да работят заедно, за да стане цифровизацията и то пълната цифровизация възможна. Друго сътрудничество е между радио и телевизионните оператори – в случая повече радио, и производителите на моторни превозни средства. Какво имам в предвид? Знае се от статистиките – радиото се слуша най-много в къщи и в колата. Да не кажа, че вече повече в колата, отколкото вкъщи. За това е абсолютно задължително, за да имате хубаво радио, всички коли да се оборудват, производителите на коли да оборудват своите автомобили с цифрови радио приемници, но това е нещо много елементарно, обаче без това няма как да стане.
Водещ: Какви са пък европейските планове за Интернет?
Мая Пеловска: По думите на Райна Константинова – директор на радио департамента на ЕС за радио и телевизия, и наш дългогодишен колега, в Интернет има информация, която не може да се прочете и в следващите 57 хиляди години. В този смисъл радиото ти дава много повече от тази информация, защото тя ти дава оценка, тя ти дава и отношение. И няма нужда да четеш 57 хиляди години, за да разбереш какво се случва с живота около теб. Интернет, ако приемем, че интернет е технология за връзка и пренос на данни, радиото е нещо много повече от това. Радиото е човешки допир, радиото е емоция, радиото е едно въображаемо пространство, в което ти можеш да израснеш, да постигнеш едно личностно израстване. Не може да има място за сравнение с радиото и телевизията, ако щете – така наречените традиционни медии, с традиционните оператори и Интернет. Просто това да две различни неща. Или по-точно Интернет е само едно средство за препредаване на информация. Една информация се извършва през Интернет, все едно дали е радио програма или телевизионна програма. Примерно 5 хиляди потребители желаят да видят или да чуят тази програма, обаче капацитетът на сървъра, който е сложена тази програма е до 4 хиляди. Значи останалите хиляда няма да имат никакъв достъп до тази радио програма. Да не говорим за финансовата страна на въпроса, защото както знаем да слушаш радио и да гледаш телевизия е безплатно – поне в България все още, а пък Интернет се плаща. Радиото и телевизията са много по-общодостъпни медии от Интернет. Вече споменах и човешкия фактор, който не е за пренебрегване. Това, че ти дава топлотата, емоцията, оценката, предизвиква те да коментираш, да мислиш и т.н.
Водещ: Мая Пеловска – експерт в дирекция „Международно сътрудничество” пред „Клубът на журналистите”. И така, разбрахме, че не само у нас, но и в Европа е модно да се създават силно профилирани програми. Важното е обаче, че медийните експерти намират сили да дискутират тези въпроси, защото е важен балансът. Не е достатъчно multiplex да са рентабилни. Но трябва да има и медии, за които освен музика и новини, трябва да има и култура. Да не четем 57 хиляди години, за да разберем, че днес, тук и сега, се издават книги, играят се спектакли, има музика. Нерентабилни инак събития в днешната ни пазарна икономика, но все пак събития, които могат да оставят драскотина в паметта ни, която да ни помогне да намерим по-доброто решение в живота си. Сега за коментар търсим и Надя Обретенова от БНТ.
Надя Обретенова: Ефектът лично за мен беше поразителен. Ако така позволите да си споделя с Вас точно по този начин. Широк и много голям отзвук сред нашите зрители, сред колеги, които споделяха с нас, че такова разследване не са виждали и ни поздравяваха за смелостта и особено на колегата ни Росен Цветков. И поразителен за това, че нито една политическа сила не си позволи да коментира този факт, който ние изкарахме на яве и никой от нашата политическа класа – нито управляващи, нито опозиция се осмели да коментира това, което се видя на екрана.
Водещ:А институциите какво се осмелиха да направят?
Надя Обретенова: МВР мигновено започна разследване. Вие може би вече знаете, че Росен предостави всички записи, които направи със скрита камера на разследващите. Успя да разкаже и да разпознае хората от тези кадри. Да не навлизам в детайли, защото се страхувам да не притесним полицаите, които все още разследват по този случай. За мен има един обаче много притеснителен факт. Прокурорката от Несебър, от районната прокуратура в Несебър, която беше натоварена и е натоварена с надзор над това полицейско разследване, не наложи мярка на задържане под стража на тримата души, които безспорно бяха разпознати от моя колега Росен Цветков. Те бяха задържани от полицията за 24 часа с полицейско разпореждане и тя след това не наложи единственият възможен в закона 72 часов срок, в който тези хора могат да останат в ареста и през това време да продължават следствените действия и да се поиска тяхната мярка за неотклонение. При едно такова много сериозно престъпление, което се наказва от Наказателния кодекс доста сериозно, аз смятам, че беше прекалено лежерно от нейна страна да си позволи да остави тези хора на свобода. Както тя ми обясни, за да не създава напрежение между първия и втория тур. Бих си позволила да коментирам, защото като журналист мога да го направя, че много по-притеснително е и много по-голямо напрежение се създаде от това, че тези хора бяха на свобода, защото нашият екип успя да ги види на същото място.
Водещ: До колко по-силна би била нашата журналистическа позиция, ако би била обща?
Надя Обретенова: Безспорно би била много по-силна. Знаем каква голяма сила сме ние журналистите макар рядко да се обединяваме за каузи. И струва ми се, че понякога институциите са тези, които ни обединяват за каузи и ми се струва, че някои се прикрепват към тях, някои лицемерно само и само, за да бъдат част от общия фон и да не звучи като проява на лошо възпитание това, че те не са се включили. Няма да назовавам кои са тези каузи, защото рискувам просто да обидя хората, които са се ангажирали с тях, които са ги измислили и безспорно са с много благородни мотиви. Но когато става въпрос за такова наистина престъпление, за доказване на нещо, за което абсолютно всички говорим, смятам че гилдията леко така страхливо и с едно пренебрежително намигване, като чели реагира по отношение на наистина голямото разследване, което направи „По света и у нас”, защото само за тези, които не са проследили отново да повторя, че то се подготвяше от 10 месеца. Нашата работа по конкретното купуване на глас започна през месец януари 2011 година. С цялата подготовка, по същия начин, по който действат брокерите на гласове. Ние не пропуснахме нито един детайл от тяхната работа. И показахме, че всъщност това да разкриеш кой е купувачът на гласове, никак не е сложна работа. Просто трябва малко повече воля и малко повече усилия, за да може да свършено от органите, на които е приизвано да свършат това. А по отношение на колегите журналисти, които някак си не подкрепиха това разследване по този начин, по който аз си представях, че това би трябвало да стане, искам да кажа, че трябва да бъдем малко по-смели. Защото само по този начин може да променяме нещата в нашия живот.
Водещ:От тук насетне каква е прогнозата за реакцията на институциите?
Надя Обретенова: Ами моята прогноза е, аз понеже си общувам с разследващите, говоря си с хората, които се заминвата с разследването ма този вид изборна търговия, прогнозата ми е, че този път ще успят да бръкнат малко по-надълбоко, просто защото са изложени – не само защото не си вършат добре работата, ами защото са изложени на показ. Ние ги следим. Следим всяка една тяхна стъпка. И не защото искаме да ги контролираме по някакъв начин, а просто искаме да разберем какъв ще бъде финалът и какъв ще бъде завършекът на това разследване, което направихме ние, нищо, че то се нарича журналистическо. Смятам, че то би трябвало да има същия ефект като едно полицейско разследване разбира се. Мисля, че тези хора ще си получат заслуженото. Лошото е, че те са една много пренебрежима малка част от голямата изборна търговия. Мога само да кажа, че в Бургас по мои лични наблюдения, като че ли се води едно от най-добрите разследвания като цяло на този вид изборна търговия. Там полицейските органи успяха да бръкнат много по-надълбоко. Да, разбира се, че там изборната търговия по морето е с много по-големи размери, но струва ми се, че там има малко повече воля.
Водещ:Какво се случи между другото, когато излязоха първите кадри, защото професионалното око можеше да забележи сериозното напрежение при преките включвания?
Надя Обретенова: Ами ние очаквахме да се случи какво ли не. Въпреки че не се бяхме защитили до такава степен, че например да държим Росен под охрана, за да не го нападнат разгневени провържаници или хора, които са участвали в тази изборна търговия. В никакъв случай не ни беше страх чак толкова много, но наистина имаше едно голямо напрежение. До последния момент гласът на Росен не беше купен, въпреки че той беше част от тази схема. Вече се беше превърнал в част от нея. Това стана в самия ден на изборите и наистина имаше напрежение в целия ни екип, защото зад това, което правеше Росен, имаше много солиден гръб, БНТ беше зад него и това е много важно да се знае, че телевизията в лицето на хората, които отговарят за правенето на новините, в лицето на екипа, който беше в Бургас – и аз бях част от него, знаехме какво прави той и всичко това беше под нашия контрол. Тези хора, които се занимаваха с това, бяха шокирани от нашите разкрития и именно за това не реагираха бурно и не реагираха по някакъв настъпателен начин спрямо Росен и спрямо колегите, които учасваха в този журналистически експеримент.
Водещ: В такива случаи помага или пречи по-скоро ефира?
Надя Обретенова: Огромна защита. Аз съм попадала в ситуация и мога от моя личен опит да споделя. На предишните парламентарни избори аз, ако помните, мисля, че Вие помнихте, успях да фалшифицирам едно удостоверение за гласуване на друго място и да гласувам два пъти. Знам какво е да се защитава медията, защото тогава имаше много буреносна реакция от ЦИК. Искаха да спрат излъчването на материалите, искаха да бъде дадена на прокуратурата заради това, че БНТ показва как може да се направи изборна фалшификация. Но знам какво е да чуеш успокоителния глас на редактора, на шефа на новините, на шефа на дирекция „Информация” и той да ти каже, че е зад гърба ти.
Водещ: Надя Обретенова пред „Клубът на журналистите”. Ами не знам, аз не познавам човек, който одобрява купуването на гласове, но както стана ясно – ние журналистите тази седмица не познаваме и политик, който да иска да се изкаже по този въпрос. Всъщност това е много важно, защото в крайна сметка се появяват следните заглавия – „Българи или свободни”. С тази статия гръцки всекидневник започна дебата в гръцкото общество по повод евентуалното провеждане на референдум. Всъщност проблемът е, че решенията не ги взимат хората. Хората имат желание да чуят политическите коментари, но както стана ясно, тази седмица политически коментари дали купуването и продаването на гласове е престъпление, не чухме.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 29.10.2011 

Водещ: Французите имат един великолепен израз „Хората говорят.” Хората говорят, че няма бивши журналисти. Ако из тези дни обаче решим да потърсим доказателство в т.нар. нови медии всеки от нас би открил доказателства. Дали обаче традиционните медии не звучат малко официозно? Дали в т.нар. нови медии нещата не са доста по-ясно представени. Разбира се днес не е ден за цитати, а за размисъл. Но размисълът не бива да бъде разтегливо понятие. За това е добре да продължим да мислим и да говорим за нещата, които накараха доста българи да си останат по домовете миналата неделя или откровено да експериментират с „х” в бюлетините. Цялата седмица желанието за обяснение на мотивацията за тези експерименти не спря да бъде актуална и да предизвиква вълна от диалози по повечето постове. Дали не е проблем, че едни и същи хора говорят и пишат едно в медиите, в които работят и съвсем друго на територията на личните си страници, да кажем във facebook.com?Не може да се отрече, че упорито задаван въпрос на пресконференцията на един от кандидатите „Какво ще направите за медиите?”, който разбира се по-късно обрасна в една откровена борба правилата да важат различно според нуждите, не спира да събира отговори под всяко цитиране или споменаване из мрежата. Разбира се имаше и реакции от председателя на СЕМ именно там – в мрежата. Дали обаче за подобни въпроси отговорите не биват да бъдат в медиите и самите медии да бъдат по-отворени за тях? В крайна сметка медиите трябва да са на страната на хората без значение за травмите, които би понесъл рейтингът им. Даже по-лошо – дали не трябва да присъстват половинчато именно заради възможни ползи пак за рейтинга? Има и още нещо важно, за което днес е добре да се замислим – медиите, спазващи правилата, трябваше да приемат неприемливото и да се чудят как са /…/ да пълнят час ефирно време. Абсурдното е, че тези, които се оказаха изненадани от собствената си работа ЦИК, по закон трябваше да обучат ЦИК. И именно точно тъй ги задължиха час време да говорят по езоповски. Дали някой забелязва очевидното? Дали някой някога ще понесе някаква отговорност за зле свършената работа? Само времето ще покаже би казал оптимистът, а какво казва мнозинството песимисти е видно в мрежата. Защо точно там е един друг въпрос. В крайна сметка от кого зависи изборът, който всеки един от нас прави, за да се превърне в смислена дейност. Защо ЦИК задължи медиите да мълчат и кои медии се съгласиха с това? Кой има право да определя съдържанието на новините и коментарите в медиите, и ще има ли санкции? Кой би трябвало да ги наложи, ако е имало нарушение на правилата? Спечели ли някой от задължението в ефира да се говори с езика на басните? Ето за това ще говорим днес с Бойко Василев от „Панорама”. Изчезват ли български ежедневници и какво ще се промени за двете издания „Дневник” и „Пари” ще разберем от Велислава Попова. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Владо Тошев, Жанет Николова, Цвети Николова, Снежа Николова и аз Ирен Филева. Останете с нас. Добър ден. Разгорещихме се още преди да сме започнали с гостите в студиото. Добър ден на Велислава Попова.
Велислава Попова: Добър ден!
Водещ:И на Бойко Василев.
Бойко Василев:Добър ден.
Водещ:Ами да започнем от там – кой спечели от един час говорене в басни?
Бойко Василев: Никой не спечели. Всички загубиха. Аз бях особено ядосан.
Водещ: То си личи.
Бойко Василев:Да, то си личи, защото може би дали поради възрастта си, аз бях и сред малкото хора, които са участвали в битката да се съобщават резултатите в 7 часа. Тази битка се водеше дълго и епично между телевизиите и ЦИК и спечели с победа според нас – малко, но завинаги, окончателна 97-ма година.
Водещ: Да, ама не, както казва…
Бойко Василев: Да, ама не. Да, ама не. Оказа се, че не. Искам да поясня, че това не е някакъв каприз на телевизиите. Ние винаги можем да си обърнем програмната схема. Това е акт с огромно символно значение. Изборният ден свършва точно в 7 часа. Точно в 7 се съобщават резултатите. От там нататък настъпва спокойствие и идва време за коментар. Това е символичен акт, който носи спокойствие, който носи, ако щете, успокояване на страстите. Това е символичен акт, че изборите са свършили и че от тук нататък е време да се коментират. И като казвам „всички загубиха” загуби на първи място ЦИК, която това беше първия гол, който и вкараха. От тук нататък тя трябваше само да вади топките от мрежата. Автогол – така започна. От тук нататък трябваше да вади топките от мрежата и стана виновникът за всичко от тук нататък. Загубиха и победилите, и загубилите. Победителите, защото вместо да обясняват как са победили, те трябваше да обясняват защо така става с изборите. Загубилите получиха някаква теза, някакъв аргумент, но едновременно с това и те загубиха, защото не можеха да говорят по същество. Загубиха телевизиите, загубиха всички. Никой не спечели, а е толкова просто и не знам не е ли време дали това нещо да се запише в закона.
Водещ: То в закона пише доста други неща, които ограничават обществените медии. Ти добре знаеш. И БНТ, и БНР сме подложени на безпочвени критики именно защото спазваме тези правила ние не можем да ги спазваме.
Бойко Василев:Ние сме в режим на непрекъснато да се оправдаваме. Зрителите не знаят, че законът предвижда точно тези форми на политическа кампания, които ние показваме. Зрителите не знаят, че по закон те да платени, че тарифата е определяна от Министерския съвет. Те мислят, че там злите ползватели на парите на данъкоплатците са се договорили и ето – те сега е време да захлебят. Това дефект на закона.
Водещ:За съжаление зрителите и слушателите не знаят и че ние няма как да принудим кандидатите да дойдат.
Бойко Василев: Разбира се. Освен това зрителите не знаят нещо друго – ние не можем да регулираме дебата така, както е справедливо според нас. Ние не можем например да извадим двамата най-силни или тримата най-силни, не можем да ги извадим, не можем да ги поставим в диспут. Ако няма пълно съгласие. Много неща не знаят зрителите.
Водещ: Но пък знаят кой е виновен.
Бойко Василев:Да. Знаят кой е виновен. Ако говорим за фундаменталната причина това е, че в закона, и това е наследство от прехода, се сблъскват два противоположни принципа. От една страна принципа на равнопоставеността, който доведен до абсурд означава, че този с 0,7% е равен на този на 40. И от друга страна – принципът на справедливостта, който казва точно обратното. Сблъскани така тези принципи получаваме резултата, който получаваме сега. Според мен проблемът е, че когато се писа Избирателният кодекс, медиите някак не бяха догледани там. Много по-важни бяха други неща. Там нямаше, доколкото знам, участие на медийни специалисти в изработването на тези правила, а най-опасното нещо е в момента да каже „има един проблем” и това, че формите по БНТ и БНР са платени, да се махне само това. Ето тогава ще настъпи катастрофа. Първо – ние няма да можем да задоволим прищевките на всички, защото всеки ще иска безплатното. Второ ние няма да имаме физическо време, защото денонощието се състои от 24 часа – много по-малко от кандидатите за слава в България. И трети – защото няма да бъде променен фундаментът. А медийното отразяване вече има нужда решително от крачка към европеизиране и нормализиране. Няма медийни правила такива, каквито има в България. Няма такива. Имайте в предвид, че не говоря просто така. Говорим с експертите към ОСС, говорил съм с хора, гледали сме избори навсякъде по света и няма такова нещо. И всяко такова нещо има някаква опашка в прехода, която в момента се уголемява и ни пречи да вървим. Например при вчера вече всички са забравили защо предаваме целите пресконференции в нощта на изборите. Вече всички са го забравили след един скандал през 96-та. Извинявайте за тази година. Но ние ги предаваме, не се замисляме, не знаем. Има нужда от европеизиране на тази част с медиите решително.
Водещ: Това, което върши пазарът, като че ли за съжаление го регулират политиците. Един много рязък преход. Какво направи пазарът, Велислава? В петък, вчера като че ли много се търсеше последният брой на „Дневник” за съжаление.
Велислава Попова :Да. Вчера, както казваш, излезе последният хартиен брой на „Дневник”, защото доста време смятахме, че „Дневник” е станал много повече от вестник. Той започна преди повече от 10 години, като бизнес всекидневник. До тогава издателите на „Капитал” имат само седмичника „Капитал”, който също е насочен към тази аудитория на активните хора, хората, които взимат решения и тогава стартира и всекидневникът.
Водещ: Обаче кризата ли е тази, която…?
Велислава Попова :Ами не. Аз се опитвам да обясня точно тази логика. След това „Дневник”, който едновременно с това развива и web сайт, който в началото е платен. След това той стана безплатен, защото всъщност го развиваме като новинарски портал и някъде пре последните 3-4 години dnevnik.bg всъщност стана много голяма медия. Ние на месечна база имаме над 700 000 уникални читатели, които влизат и четат нещо в „Дневник”. Т.е. той стана много по-широк и много по-различен. Бизнес частта в него остана много по-малка. И всъщност това, което сега променяме, е изцяло бизнес решение. Да, в него има много емоция, защото ни е мъчно. Смятаме, че с „Дневник” правихме много силен всекидневник, с позиция, различен от това, което всеки ден беше на сергията, но решението е бизнес, защото след като се появи възможността „Пари” да се издава в нашата издателска група – да имаш два бизнес всекидневника на толкова малък пазар като българския, не е адекватно. Напълно нормално беше да преценим, да ги обединим в един продукт и след това направихме разделението, че под марката „Капитал” ние ще имаме вече само продуктите, които са за бизнес хората и за decision maker, докато марката „Дневник” я оставяме за тази по-широка и активна аудитория, която е много по-голяма в интернет. И другото, което аз много харесвам е, че някак си dnevnik.bg показа някак си в online пространството, че докато ти имаш „Дневник” на хартия и той винаги се възприема малко или много като сериозен бизнес, може би по-сложен, за някои хора елитарен, в интернет, използвайки абсолютно същите журналистически ценности, проверена авторска информация – нали, спазвайки тези правила, пишейки на същия нормален език, не залитайки към… Нали, в интернет можеш много бързо да натрупаш някакви посещения и аудитория с много пак жълта информация, да я наречем. Но спазвайки тези правила, успяхме да спечелим много повече читатели и това аз го намирам за оптимистично, че хората са склонни и търсят такава информация. Това малко като противопоставяне на цялото пожълтяване и въобще маргилизиране на голяма част от пресата и на доста места в online пространството.
Водещ: Заради тези читатели ли бяхте единственото хартиено издание, което публикува това, за което говорихме още преди да започне предаването? Именно тези скандали, които бяха предизвикани заради задължението БНТ в случая, БНР да спазват изборния кодекс.
Велислава Попова :Ами по принцип ние имаме позиция, че много неща в изборния кодекс трябва да се променят. Те не са свързани само с медиите и всъщност хаосът в последната седмица показа много от грешките. Ние пишехме и предупреждавахме за рисковете от манипулации още преди, това включително за „х” – този прословут „х”. И в един момент си мислехме, че може би е добре да пробваме нещо като кампания, след като осъзнахме, че има малко време да кажем „Смятаме, че това в изборния кодекс не работи. Трябва да се промени” и все едно да не го спазим. След това решихме, че все пак ние уважаваме закона и няма да го нарушаваме, но си струва веднага след като минат изборите и тези страсти също ще бъде хубаво, ако медиите или тези, които от тях са останали с позиция, по някакъв начин да се обединим и да кажем…
Водещ: Ако чудото не стане за три дни разбира се.
Велислава Попова : …Кодексът трябва да се промени за следващите избори, защото, както каза Бойко – всички губят от това.
Водещ: Бойко, какво стана с телефоните в седем часа, когато се оказа, че ще се правим на автори на басни?
Бойко Василев: Нямам представа. Аз бях в ефир. Мога да кажа какво стана с нашите нерви, но не мисля, че някой го интересува.
Велислава Попова :То Бойко го каза, че това беше първият автогол на ЦИК и всъщност то си пролича през следващите дни, че всъщност изглеждаше, че ЦИК е някакъв орган, който може да взема решенията. В такава ситуация, която е критична, чудиш се дали познаваш закона си, е много лесно да прецениш и да застанеш да кажеш „Това правим”, както и в следващите дни. Те предпочетоха да не отговарят на телефоните си. После забавиха въобще в законовия срок публикуването на резултати. И това поставя гигантска, както се казваше, неонова светлина върху…
Водещ:Но в замяна на това казаха какво медиите са говорят, което беше забележително.
Бойко Василев:Не, аз разбирам и тях. Сега, проявих разбиране, колкото и да ми беше тежко за това, че има сложен избор и т.н. Но не бива да се връщаме към началото на 90-те, в никакъв случай. Не знам дали нашите слушатели си спомнят, но тогава какво правехме? Казвахме избирателната активност и пускахме Тина Търнър, защото чакахме ЦИК да обяви края на изборния ден за приключил. Това можеше да стане в 8, в 8 и 15, 9, най-често 9 и 15, и така. Това беше случаят тогава. Вярвайте ми, понеже съм участвал във всички тези разговори след това, включително с някои от хората, които присъстваха там, знам техния аргумент. Те казват „Има хора пред избирателните урни”.
Водещ: А пред избирателните урни е пълно с телевизори, нали?
Бойко Василев: Те няма да се повлияят от това.
Водещ:Но пък от друга страна цял ден много медии, за които няма толкова строга регулация закона за радиото и телевизията, публикуват едни т.нар. рейтинги със социологически при вкус.
Бойко Василев:Вижте, има две тези по въпроса. Искам да ги изложа, защото, за да водим сериозен разговор, трябва да видим нещата от двете гледни точки. Първо световният опит показва, че тези резултати, съобщаването на резултати като цветенца влияят върху резултата. Безспорно. А влияе в полза на големите и във вреда на малките. Имаше такъв случай в Канада, където това е – съобщаването на резултати през деня е официално разрешено. Тогава интелигентните избиратели на една от партиите, когато разбраха към обяд, че те нямат шансове, се ориентираха към другите и тази партия почти изчезна от политическия пейзаж за един мандат, защото те гласуваха тактически. И в Канада започна разговорът за това – трябва ли или не трябва, защото там, пак повтарям, е разрешено. Канада е една от малкото страни, в която е разрешено. Ние тук понякога си водим доморасли разговори без да видим какво става в света и мога да Ви кажа, че много от хората, включително в големите градове България, чакат да започнат излязат цветенцата и тогава решават какво да гласуват. Това е феномен, който не бива да си затваряме очите. Той влияе върху изборните резултати. Обикновено влияе, както казах, не само във вреда на малките, но и във вреда на партиите, които представят по-интелигентната, по-младата част, по-информираната, по-светната част. Някъде към 4 тя гласува в най-голяма степен и тя решава да гласува тактически. Това е едната страна на въпроса. Втората страна на въпроса е последователната кампания, която някои частни медии водеха за това, това нещо да се легализира. И след това казваха „След като това не се легализира, ние ще го правим като цветенца, звездички и т.н.” В скоби казвам само – големият проблем тук е не че научаваш какъв е резултатът, но не научаваш кой е източникът на тези данни. Затварям скобата. И тук има друга логика – когато строиш път дали да избереш пътя през най-тежкото трасе, да го прекараш и да дадеш много пари, или да видиш там, където минават всички, отъпканата пътечка, да не я павираш и да прекараш пътя от там.
Водещ: Каза обаче, че не научаваш източника. Аз мисля, че е по-лошо – научаваш един фиктивен източник. „Хората говорят”.
Бойко Василев:Какво ще се избере от двете, трябва да стане след много внимателен спор, защото ако тръгнем да минаваме през най-тежкото място, през най-тежкото място – тогава трябва да стигнем до забрани. И кой ще ги наложи тези забрани и как ще ги тълкува? Стигнем ли до забрани стигаме… Тук, за да кажа накрая – опираме до най-важния въпрос. Не до регулацията, а до саморегулацията. Това не е единственият въпрос, по който ние – българските журналисти не сме се разбрали.
Велислава Попова : Искам да кажа – това е голяма въпросителна какво да правим. Ние си правим класация на комикси, каквито иначе има на сайта на dnevnik.bg и също е голям спор, обсъждане.
Водещ: Да, но Вие подменихте политическите снимки и предложихте снимки на…
Велислава Попова :Това е, за да спазим изискването да няма агитация и в момента хората си създават политически комикси, но ги оставяме. Много внимателно четохме и кодекса, където има и други пропуски и неща, включително медийните доставчици са описани, но остава facebook.com и twitter.com, макар че почти никой не се изкуши през тях да води агитация последните два дена поне на миналия тур. Но тук отново преценяваш все пак каква информация търсят читателите. Защото това е информация, която читатели търсят много и за да седнем на този разговор от сега трябва да се направи може би пак изследване хората до колко биха се влияли от това. Другото нещо е всъщност, че докато щабовете на партиите стоят и гледат тези резултати и ние през цялото време си говорим за страхотна манипулация, изборен туризъм, пренасочване на хора, е също толкова справедливо пък останала част от гласоподавателите да нямат по някакъв начин информация. Така че това е много голям дебат, който би било хубаво да се случи сега след изборите.
Бойко Василев: Да, но на него трябва да се разберем помежду си. Защото, ако има един, както се казва на английски”spoiler”- един, който разваля играта, другите всички ще… Аз, противно на всички мнения, не смятам, че обществените медии губят от това, че не ги съобщават. Също не смятам, тези медии, които съобщават за нарушители, за някакви зли хора. Пак казвам – става въпрос за това какъв модел ще изберем. Но да го изберем всички заедно, но нека да го дебатираме и да го спазваме. Имат и тази, и онази логика.
Водещ:Изобщо до колко е добре за инстинкта за самосъхранение на самите медии да помпат един фалшив рейтинг, който би могъл да гръмне като Световната икономическа криза? Останете с нас. Ще продължим след малко. Доста сериозен е диалогът, който водим. Всъщност стигнахме до тук – скандалът защо става част от решенията на хората?
Бойко Василев: Скандалът става стратегия на политическата битка. Скандалът става на гърба на институциите, които са принудени да стискат зъби, защото спазват закона, защото никой не им вярва и никой не обръща внимание на аргументите им. Кампанията например на Светлъо Витков беше реализирана изцяло върху това. Аз не знам той да похарчи пари, за която и да е платена форма, в неплатените участваше с голямо удоволствие и скандалът му с БНТ беше базиран именно върху това – чрез скандал той да постигне някакви точки. Аз се лаская, че на наш гръб, може би 0,1 от тези 0,5% са реално на тази база постигнати. Той се опита да влезе в нашето студио. Той твърдеше, че му искаме пари. Зрителите, слушателите, масовата публика – те не обръщат внимание на това, че такива са изискванията на закона. И сега имате една страна, която чинно спазва закона, опитва се да го прави с всички средства и понася всички жабета заради това – има едни други хора, които, знаейки това прекрасно, предизвикват този скандал, експлоатират го и го превръщат в гласове.
Водещ: А цитирането осигурява рейтинг на други.
Бойко Василев: Абсолютно. И винаги, когато… Разбирате ли? Тази кампания тече през facebook.com, тя тече през twitter.com, през сайтове и т.н. Много от тези хора са ангажирани с кампанията на крилете на фразата. Извинявайте, на кого ще повярват хората? На БНТ, която казва, че спазва закона или на Светлъо Витков, който казва „Искат ми пари, за да вляза”. Ами да искат му пари, но такъв е законът. Но всичко „да, ама…” не се чува. Тези неща не се възприемат като аргументация. Аз следих много внимателно форумите покрай този скандал. Никой не си дава труда да види фактите, да ги провери, а казва „Ето, вижте, как там мачкат нашето момче!” Това е един доста показателен случай и винаги, когато срещу БНТ се извади този вечен аргумент за парите на данъкоплатците, аз искам да попитам данъкоплатеца – той съгласен ли е така да се води кампания? Той съгласен ли е човек, който иска да бъде президент, да не е готов да похарчи нито един лев за това? Не искам да говоря за Обама колко пари събрал в Америка или т.н. – за да излезе… Но тук един човек да не похарчи нито един лев, да направи n брой скандала, след това да прибере някакви гласове. От тук нататък неговите неща в неговия собствен бизнес – дали е в музикалния, дали е в някакви други сфери – да върви прекрасно.
Водещ: И понеже могат да ни обвинят, че сме субективни, разбира се като хора, работещи в обществени медии. Велислава, какви бяха реакциите при Вас?
Велислава Попова : При нас и при други избори сме го имали, защото правим отделен изборен сайт и вземаме първите резултати на агенция, с която работим и имаме доверие как се движат основните кандидати и обикновено представяме само тях. След това се започва – звънят, сърдят се много от останалите, които обикновено оставяме в графа „друг” със съвсем кратка информация, защото в крайна сметка всяка медия може да прецени. Има позиция кой как да представи. Светлъо Витков го представяхме, защото нашата аудитория реагира с голям интерес към него. Примерно той пред нашата медия не се съгласи да даде интервю, въпреки че го канихме няколко пъти. Това си е негов избор. Смисъл по нашите медии може да си проличи, че ние по време на изборите не печелим, а само губим, защото инвестираме много средства, а пък при нас не идват политически реклами или много малко някой рекламира, защото не предлагаме пакети с безплатния и необявения PR, защото мисля, че на тези избори достигна висоти.
Водещ: Обаче някой би Ви попитал защо водите такава самоубийствена политика и дали няма връзка с това, че в петък излезе последният хартиен брой?
Велислава Попова :Не, аз това казах – това е бизнес решение. Всъщност в понеделник ще има „Капитал – daily””, който продължава като бизнес вестник, със същите принципи, много смел. Даже много смел като графика и различен като всекидневник, за да се отличи тотално от това, което е на сергията. Той е най-вече за хората, които сутрин отиват в офисите си с бизнеса си, искат да разберат нещата бързо и най-важното.
Водещ: Ако не го крият по сергиите.
Велислава Попова :Да, надяваме се, че няма. Освен това нашите медии залагат най-вече на абонамент. Пак казвам – в офисите хората се абонират. Докато през сайта има вече много по-широко количество новини и ако някой е интересен, предизвика любопитство – ние го представяме. Но аз смятам, че също е въпрос на дебат има ли нужда примерно БНТ да излъчва, както беше миналия петък всички тези безброй изявления и в крайна сметка БНТ губи от това, защото не знам има ли човек, който би ги гледал. Той просто превключва на другия канал.
Водещ:Има логично поведение.
Бойко Василев:Има нужда от радикална промяна, въпреки че законът казва, че тези хроники са задължителни и платени, аз съм сигурен, че финансово те не ни излизат на плюс. Напротив. Но съм сигурен, че вече те са една доста остаряла форма. Аз не знам Европа да има все още такава хроника. И вижте колко е сложен въпросът с хрониката.
Водещ:При положение, че тя е платена…
Бойко Василев:Това е проблемът. Законът казва, че я прави БНТ. Обаче едновременно с това казва, че е платена. Следователно от това, това е обективен репортаж, който ние правим ли или е репортаж, който следва желанието на този, който го е платил?
Водещ:Пак стигнахме до басните.
Бойко Василев:Ами, не. Пак стигнахме до някакви отчаяни договорки на място, които хората правят с цената на всичко. Разбира се правят го добре, защото в крайна сметка се постига някакъв резултат, но кому е нужен този труд? Пак казвам – много е опасно в момента да кажем „Проблемът е в плащането. Премахваме го – БНТ и БНР правят всичко безплатно!” Нямат ресурси, нямат времето и въпросът не е решен по този начин. Трябва от началото до края да се огледа тази работа.
Водещ:За да не изпадаме все по-често в позицията на хора, на които все им пречи нещо. Все ни пречи нещо. Докато слушахме си говорихме за това, че все ни пречи нещо. Дори да има един протестен вот. Бойко ти заговори за Уолстрийт и понеже е ден за разговор, без никакви аналогии, да се замислим за това какво се случи там и защо се случи. До колко у нас имаше някакъв интерес изобщо към темата?
Бойко Василев:Не само към тази тема, а по принцип към важните международни събития у нас има интерес сред хората, но не и в медиите. Чудил съм се как стана така, че може би най-отвореният към света балкански народ, стигна до там да е най-затворен.
Водещ: Нека те върна назад във времето. Спомняш ли си едни кадри от едни протести в Сърбия? По-късно и у нас се случиха.
Бойко Василев:Обикновено протестните движения така обменят символика. Не само кадрите. Те обменяха тогава ритуали, свирките минаха от едното в другото протестно движение. Някои плакати, някои ритуали, символи и т.н. Проблемът е, че ние – медиите, българските медии минахме от едната крайност в другата в началото на 90-те и сметнахме, че международната журналистика едва ли не е…
Водещ: И заключава във фразата „Положението е международно”.
Бойко Василев:Да. Това нещо отвлича от истинските проблеми, които са вътре. Ние допуснахме, че всяка глупост, която се случва тук, е много по-важна от това, което се случва по света и така, както каза веднъж Живко Георгиев – „На нас ни се отне света”. Т.е. ние отнехме света на българите. Сега ние се опитваме да си го върнем, включително със скромните ни усилия в БНТ това е приоритет.
Водещ:Да, но от другата страна, като че ли действа невидимата ръка на рекламиста и показва, че няма интерес към тази тема.
Бойко Василев:Това фактически не е вярно.
Водещ:Това фактически не е вярно, но…
Бойко Василев: Това фактически не е вярно. Ние виждаме, например, не знам дали ще повярвате. Аз се учудих. Имахме един репортаж от Корея преди 2-3 години. Получи най-неочаквано страхотно внимание.
Водещ:Какъв беше репортажът?
Бойко Василев:Най-обикновен репортаж от Корея, в който се съобщават някакви факти, политически, свързани с проблеми там. Неочаквано получихме много писма. Това беше често символ на една лампичка. Сега, когато Вяра Анкова стана генерален директор, нашата политика беше насочена към това да си върнем света. Част от това е рубриката „Светът на живо”, на която аз съм продуцент. И виждаме реакциите от филмите, които правим от различни места. За съжаление трябва да отбележим, че докато българските медии похарчиха огромни пари за реалити формати, огромни пари, които не знам как точно се върнаха, но вероятно са се върнали – ние се оказахме единствената българска телевизия, която беше на Арабската пролет в Тунис и Египет. Това е многозначителен факт.
Водещ:Някой видя ли другия факт на Поли, която го каза с една дума защо в Ирландия нещата стоят така? Образование.
Бойко Василев:Да. Обърнаха внимание много хора. А аз искам това да кажа. Това е стара моя теза, че ние журналистите някак си не можем да оценим какво реално искат хората. Все пак има 1% от хората, който си иска света обратно. Този процент става все по-голям в предвид на това, че се връщат много българи, училиѝ в чужбина, с много по-широк поглед. Те са много важен, включително и пазарен сегмент. Сега, Велислава ще каже по-аргументирано дали това е така. Мисля, че те залагат на същото.
Велислава Попова : Бих искала да кажа, че тук бих се разграничила и от другите медии, защото примерно в „Дневник” и като сме го правили на хартия, винаги ние като си планираме и утре хората като седнат кои са важните неща да знаят. И всъщност вярвам, че нашите читатели трябва да имат глобален поглед, защото нещата, които се случват по света им влияят и в много случаи ние изненадващо сме имали международна снимка или тема на първа страница. По същия начин в сайта много често имаме страхотни пакети от покриване на чужди събития и там виждаме читателите. Примерно българите много се интересуват от Русия, Балканите, Турция. Ти виждаш веднага. Публикуваш и виждаш колко много хора го четат. Следим избори от други страни и т.н. Минусът е примерно, че не можем да си позволим да инвестираме някой да пътува до там или да имаме навсякъде кореспонденти, работим със стрингери и т.н. И другото, което е, че е много важно всички някак си да разберат, че наистина това, което се случва и в Европа, и по света, рано или късно ни засяга. И това при нас, като бизнес медия, беше свързано с финансовата криза, за която може би пишем от първите, когато предишното правителство твърдеше, че няма финансова криза. Това сега ни се случва отново, че ние сме заобиколени навсякъде от криза, но при нас не.
Водещ: Но пак няма криза у нас, да.
Велислава Попова :Даже понякога се чудя всъщност, като вземеш например броя, има много малко български неща, но имаш за спасяването на еврото и т.н. Това е голямото и глобалното и вярваме, че нашите слушатели имат нужда да имат този поглед, и ние го събираме, и те могат да си правят вече и прогнозите за бизнеса на базата на това. Защото това какво се случва например с инфлацията или производството в Германия, зависи и тук някой бизнес, който изнася, има пазар там и те трябва да знаят тези неща. Какво се случва с цената на златото, от какво е повлияно това или как Либия влияе на цената на петрола.
Водещ: Защото, ако не знаеш тези неща, изпадаш в позицията на един /…/
Велислава Попова : Трябва да имаш широк поглед. Някак си така трябва да са възпитавани и следващите поколения – да гледат на цялата картинка. Т.е. на голямата картинка и след това да правиш и своята малка, защото локалното е ок. Навсякъде по света всъщност има много силни местни медии, докато националните винаги са насочени към по-големите проблеми. Докато тук изведнъж нашите медии толкова се вторачват в едни и същи герои, едни и същи случки и т.н.
Водещ: Както се казва „Цитатът сутрин е един, вечер е друг”. И това не е без значение.
Велислава Попова :
Бойко Василев:Вижте, аз съм категоричен, че тази ниша ще съществува, ако ние не я дадем на хората – те ще си я вземат от „New York times” или от „Discovery Chanel”. Или от CNN, или от BBC. Ако ние не им я дадем. Аз винаги давам този пример, сигурно се е изтъркал много. Случи се, така че едно лято отидох и в Турция, и в Гърция по различни поводи и се върнах, и видях там какви мащабни разговор се водят. Как се отразява светът, как се показват световните събития. Върнах се тук и видях как една частна телевизия започва новините с това, че мечката в Карнобат я боли лапата. Аз за първи път разбрах, че има мечка в Карнобат. И драмата беше, че не пускат вътре от „Четири лапи” фондацията да я лекуват. Вторият материал в емисията беше за едни говеда, които изпотъпкали на една жена нивата. Това бяха новините. Аз съм съгласен, че е важно за мечката в Карнобат, обаче не смятам, че това трябва да стане за сметка на света. И вижте, права е Велислава. Аз се питам, не знам дали забелязвате, като изключим един-два опита на БНТ – къде са големите отразявания и големите филми за кризата в Гърция? Колко струва да запалиш колата, да отидеш до Гърция и да направиш един филм или репортаж, или отразяване? Това не е много по-скъпо, отколкото да отидеш до Бургас или до Варна. Защо го няма?
Водещ: Страхът за рейтинга?
Бойко Василев:Страхът за рейтинга или абсолютното подценяване на хората, абсолютното подценяване на хората или пък, как да кажа? Извратената представа за това, което хората харесват.
Водещ:Как бихме могли ние да организираме, да кажем, едно такова обсъждане и до колко някой ще ни повярва, и изобщо би ли могло да покажем и един друг експеримент, да вземем едно дете и да му дадем дистанционното, за да се види какъв е интересът към различните телевизии да едно дете с чисто съзнание?
Водещ: Понеже е по-изразително някак си.
Бойко Василев:Вижте, децата харесват реклами, не знам дали знаете. Те са направени, така че да ги харесват децата. Харесват Discovery. Моето дете гледа общо взето различни деца. Ориентира се кой е Обама и коя е Меркел. Аз не мисля обаче, че трябва да организираме, каквото и да е. Просто трябва да изхвърлим от себе си представата за това, което наричаме обидно средния кюстендилец. Ние сме си въобразили, че това е един фиктивен образ, който иска възможно най-пошло и най-просто да му се отразяват нещата, но аз познавам много хора в Кюстендил и на всички други места в страната и до сега не съм виждал нещо, което в медиите наричаме „обикновен човек” или „среден човек”. Всеки човек е необикновен, всеки човек има интерес. Да, съгласен съм, че има доста голяма група от хора, които имат интереси, различни от моите, но не съм видял човек, на който да покажеш нещо направено по-интересен начин и той да не го възприеме.
Водещ: Добре де.
Велислава Попова : Всяка история зависи дали е интересна и как си я разказал.
Водещ:Добре де, ама политиците реагират ли адекватно на тези истории, на тези хора, които въдворени гледат на студиото на „Панорама” или по-скоро бързо ги забравят? Споменавали сме и друг път.
Бойко Василев: Ами извиваме им ръцете и те щат, не щат. Тук има и малко насили е в цялата тази работа. Някак си политик, забелязал съм го това, политик, когато види т.нар. човек от народа в репортаж, някак си е насилен да каже „Вижте колко мъдро мисли народът”. И ние използваме този древен номер, за да ги накараме да го чуят.
Водещ:Добре де, а външна политика дали да не ги караме по същата схема?
Бойко Василев:Вкарваме им и те много добре разпознават аргументите вътре. Например Гърция беше прекрасен аргумент за левица, за десница. За левицата, защото кризата е станала при дясно правителство. За десница –какво прави.
Водещ:Обаче не довърши и после използват.
Бойко Василев:Нека да използват. Това им е тяхната работа. Нашата работа обаче, пак казвам, е да правим включително това, което ние смятаме за интересно.
Водещ: Можем ли от безкрайния вятър да се опазим ние медиите, от безкрайния вятър на слугуването на рейтингите, Бойко? Защото в крайна сметка ние сме като скачени съдове.
Бойко Василев:Не можем да се опазим. Рейтингът съществува и трябва да се съобразим с него. Въпросът е да се стремим да направим сериозното интересно, а не обратното. Въпросът е каква политика водим и как по принцип правим журналистика, защото има едно също много нелегитимно обяснение на това. След като има рейтинг – ние не работим за рейтинг, следователно можем да си бачкаме скучно. Може въобще да не ни интересува това. Може да си правим – един доклад ще си напишем и това ще е.
Водещ: А от другата страна е лековатото показване на дадено събитие. Хайде да си поговорим за Уолстрийт и за това, че примерно можеше да се прочете в наши медии, че и там палят, и там има мародери. Ама дали само това е, което се случи там?
Бойко Василев:Според мен всяко поколение има своята революция и това е революцията на двадесет, двадесет и няколко годишните, които видяха, че благоденствието не е вечно. Усетиха кризата във всичките и аспекти – икономическа, социална, екологична.
Водещ: Че американската мечта е метафора вече.
Бойко Василев:Все пак те ще постигнат пак някакъв вид американска мечта. Историята на американския бунт е много богата. И по някакъв начин това може да бъде разказано на българите на български. Нали така, Велислава?
Велислава Попова :Да, може и то е подобно и на това, което се случва в Европа и ние от известно време няколко пъти пишем по чуждите източници, на които се доверяваме за протести и въобще какво се случва с младото поколение в Европа. И че това са за съжаление хора, които толкова трудно си намират работа. Те още на старта си – на 24, на 25 години нямат възможност да изберат работа, за която са учили и която е добре платена. В един момент трябва да се задоволят с каквато и да е работа, само да имат работа. И стигаш точката, в която това е несправедливо. Т.е. дори поколението на твоите родители е имало по-добри възможности. Ти си положил много усилия, но заради кризата и това, което се случва, нямаш шанс, нямаш избор, всичко е по-скъпо, нямаш пари и това започва да се появява в тези протести. По същия начин в Щатите след всичко, което се случи – кризата с ипотеките, невъзможността вече на хората по същия начин като преди да живеят на кредит. Малко или много едни от тях сравняват с това какво са могли преди 5-6 години и какво не могат сега, до какво няма достъп. Както пак по-младото поколение, което също няма достъп до това, пак е без работа. Безработицата – това е момента се смята за най-сериозният проблем в Щатите. Липсата на достатъчно работни места и от къде ще бъдат създадени. И когато виждаш, че пък хората, които уж са виновни или предизвикали финансовата криза, с изключение на малко процеси, скандали, на някакви по-скоро имиджови мерки за намаляване на бонуси, какви са отговорностите на банкерите и всичко това – продължават да живеят по същия начин. И то това предизвиква протестите срещу Уолстрийт и той за това имаше дни, в които вървеше по така наречените… Беше маршът срещу милионерите и вървеше по улиците в Ню Йорк, където са къщите на едни от най-влиятелните хора – от Мърдок до шефа на „Goldman sachs. Това е гигантското разделяне на две групи в обществото и какво ще се случи. И вече тук пак е въпроса между политикоикономически – какви решения ще се намерят. Както и сега дали решенията в Европа в крайна сметка ще помогнат и ще върнат потребление, ще върнат възможностите и заплащането на хората или следващите месеци ще има нови вълни на протести на много други места. И то не е да се успокояваме „Ето, вижте какво се случва в Гърция” и т.н. а да видим тук как ние решаваме проблемите си и колко от тях зависят от, пак казвам, европейските решения. Защото, ако Европа не е добре, няма как ние да сме заобиколени от криза и тя да не ни засяга.
Бойко Василев: Виж на-простото нещо. Най-простото нещо. Националния доход, който вкарват в България емигрантите. Ако той секне?
Водещ:Е, той вече намаля.
Бойко Василев:А ако секне съвсем? Това са неща, които няма как да ни подминат. И наред с националния доход емигрантите вкарват в България и свои ценности. Между другото, ако човек се вгледа в интелигентните форуми на част от българските медии, разбира колко понякога читателите знаят повече от нас. Да речем пишеш някаква статия за някакъв световен процес и виждаш отдолу десетина уточнения и то от първа ръка.
Водещ: И то за важни подробности.
Бойко Василев:И то за важни подробности. Много е интересно това.
Велислава Попова : Да, при нас всъщност форумът в dnevnik.bg – той се развива като допълнение, реакция. Много често те посочват дори грешки. Значи това е хубавото на интернет медията, че имаш много бърза взаимовръзка с читателите. Или пък се появяват хора, които са част от процеса или протеста и пишат анонимно, но виждаш, че те са били там. Тази седмица примерно имаше много хора, които се включват и казваха те на какво са били свидетели в секционните комисии, които са били. Допълваха и доизясняваха. По същия начин и с разни икономически процеси. Или пък от време на време с разбираемо популистките обещания или изказвания тук на наши министри, свързани с икономиката.
Водещ: Стигнахме накрая и до сатиричните цитати за взаимопомощ и други такива. Но пак няма да им обръщаме днес внимание, защото е ден за размисъл. Бойко, какви са приликите и разликите между протестиращите гърци и протестиращите американци? И защо българите не протестират като тях?
Бойко Василев: Протестиращите гърци са в по-голяма степен балканци. Те според мен инстинктивно усещат, че протестират срещу самите себе си. Докато протестиращите американци са срещу това, което Велислава назова. Срещу ексцесиите от златните години на 90-те, срещу виртуалната икономика, срещу натрупването на пари от нищо, срещу банкирането с деривативи и хетч фондове.
Водещ:Фалшивата американска мечта.
Бойко Василев:Срещу балонът, който през 90-те надуха. Илюзията е, че две по две е пет, шест, седем, осем. В никакъв случай четири. И срещу хората, които спечелиха от това. Срещу тази изкривена математика на виртуалната икономика. Докато Гърция има съвсем друга история на протести. До някаква степен анархистична, до някаква степен лява. Тя е насочена много често срещу всеки ред, но тя не може да разпознае проблема в самата себе си. Защото илюзията, върху която се крепеше Гърция, че ти можеш на думи да си антизападен, а на дела да взимаш парите на запада. Тази илюзия се срути и в нея участваха по-голямата част от гърците. Това беше илюзията включително, че този модел може да се разпространи и върху другите балкански държави, че, как да кажа, гръцкия износ на „усвояване на фондове” може да определи политиката на страни като България. Това тук понякога се приемаше с аплодисменти. Спомням си хора, които се възхищаваха на гръцкия модел, гледайки гърците как лъжат хубаво. Защо ние така не можем? Защо нас ни критикуват _ „Гледайте как се справят? Умно момче излезе…”
Водещ: Само не разбирам защо говориш в минало време, след като коментарите бяха – „Ето, на гърците им опростиха половината дълг, а ние тук сме най-бедните и дисциплиниране!”?
Бойко Василев:Ами аз съм склонен да поддържам тази логика. Аз съм склонен да Ви задавам този въпрос непрекъснато. Няма ли двоен стандарт? Нима, когато Гърция влезе в ЕС и след като започнаха тези неща, очите на всички бяха затворени? Сега гледах наскоро един разговор между двама големи политици икономисти в Германия. 92 годишния канцлер Хелмут Шмит и /…/. Те казаха „Нима не знаехме ние за това?” А единият беше финансов министър, когато всичко това се случваше. Напротив. Те знаеха, но се надуваше балонът с илюзията, че „Наливаме пари, те от само себе си ще се оправят.” Това стана за сметка на някои, включително и на нас. Защото ние бяхме жертва на ултралибералната илюзия. Колкото стискаш –толкова по-добре ще стане утре. И за това този протест тук от нашите хора е съвсем легитимен. Стискахме, стискахме, стискахме – хайде се, дайте! Дайте да видим каква е ползата от стискането.
Водещ: Изводът какъв е? Да не си стискаме международните новини и да обясняваме повече?
Бойко Василев: Аз лично гръцкия протест го разбирам, но не мога да го оправдая. Аз разбирам, че тези хора схващат: „Край! Безплатният обяд свърши!” Не мога обаче да го оправдая. Някак си ми се струва особено това объркване на националния празник, на парада вчера. Онзи ден мисля. И всичко това. Не мога да го разбера. Смятам, че за Гърция е време за обединение около националните ценности – за обединение и оцеляване, а не време за протест срещу всичко.
Водещ:Колко е важно да знаем какво се случва, за да имаме представа и за това какво зависи от нас и за това какво би трябвало да зависи от нас? Последен въпрос, Велислава. Понеделник какво ще бъде заглавието?
Велислава Попова : За „Капитал – daily” ли?
Водещ: За „Капитал – daily”, да.
Велислава Попова :Не знам още. Екипът, който работи по „Капитал – daily”. Предполагам, че ще е свързано с изборите, защото те са ултимативната новина – балотажът и това, което предстои, но естествено и другите теми, които са бюджет, решенията за спасяването на еврото, което всъщност за мен гигантският проблем с Гърция е първо забавянето на много по-твърда реакция, изисквана от евро лидерите и второ това, че в момента ние дори и като чакаме новините от техните среши, които се бавят, отлагат и са между обеди и вечери. Това продължава да ни дава усещането, че част от тези мерки са чисто имиджови, да успокояват пазарите. Не че няма нужда от тях, но някак си истинското решение е под въпрос. Дори за това последното, което се случи тази седмица с опрощаването на дълга и един дълъг списък го разчетохме като глътка въздух, но…Радостта и празнуването се отлага, защото ще видим какво ще се случи до края на годината.
Водещ:Кажете ми само с да и не. Имат ли нужда българските медии повече да говорят помежду си? Имат ли нужда от спасение? Бойко?
Бойко Василев: Имат нужда да говорят помежду си. Имат нужда спасението да дойде от тях самите. А не от широкия свят, където спасение дебне от всякъде. Имаме нужда да разговаряме, имаме нужда да се разберем помежду си и това, от което най-вече имаме нужда е да поставим себе си под съмнение, да се усъмним в себе си. Да сме критични първо към себе си.
Водещ: За да не спираме да мислим – мислете до края на деня. Утре е ден за гласуване на балотажа. Хубав съботен следобед.

Водещ: Двойка по петобалната система е средната оценка, която получава свободата на словото в България от журналистите, попълнили анкетата на асоциация на европейските журналисти в България. Така изглежда самооценката, а иначе анкетата беше проведена в периода август – септември сред журналисти, работещи в печатни медии, радио, телевизия, интернет, на свободна практика и блогъри. Беше разпространена с преки медии до журналисти от цялата страна, както и чрез средствата за масово осведомяване. Въпреки това, мнението си основно са дали тези, които работят в София. Профилът на журналистите, взели участие в анкетата, е работещ в София, печатна медия, от медии, които са частна собственост. Интересен е резултатът от анкетата, защото именно журналистите от София оценяват свободата на словото като лоша, докато участниците от останалите градове и поставят оценка задоволителна. Политическият натиск остава основен проблем в работата на журналистите според самите тях. Следва икономическият натиск в работата. Анкетата беше анонимна, но при желание журналистите могат да участват с имената си. Показателен е фактът, че едва 12 от участниците, 9 от които жени, са имали смелостта да посочат името си. Ето и няколко изразителни цитата от тази анкета за икономическия натиск. „Сега икономическата зависимост влияе пряко върху работата на журналистите, както и обвързаността на собствениците на медиите с икономически групировки и компании. Тясно свързване има на публикации в много медии с факта дали определени фирми рекламират в тях. Пишат се предимно платен статии.” Ето и цитатите за политическия натиск. „Наложена е забрана за задаване на въпроси на министри. Има прекомерно висока проводимост на компромати през медиите.” Ще завърша и с цитатите за медийната среда. „Медийната концентрация е в ущърб на плурализма. Няма орган в България, който да следи за свободата на словото”. Толкова за самооценката на журналистите, от които в крайна сметка зависеше какво ще научат хората за всички кандидати, които ще избираме от утре. За поведението на медиите по време на кампанията и в изборния ден – ще санкционира ли СЕМ станалите вече традиции изборни класации? Това ще разберем от доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ. Как представиха медиите бунта на гладните? Заедно ще чуем коментарите на преподавателя от Благоевградския университет проф. Чавдар Николов и блогърката Камелия Енчева от Брюксел. Какво се случва в най-тиражните български вестници? Ще разберем от Любомир Чолаков, юрист-консулт от вестникарска група „България”. Зад очевидното обяснение винаги има нещо друго. Замислих се, че това правило важи, както за странните забрани по време на предизборната кампания, които ограничават дейността на БНР, БНТ наистина да информират хората, така и за бунта на гневните, който се задържа като водеща новина и предизвиква все повече медийни коментари по света, може би и у нас. Като че ли само медийната новинарска пирамида, която изяснява къде, какво, кога и кой не губи своята актуалност. Дали обаче я използваме достатъчно добре? Всеки ден виждаме как се помпат балони, как шумят. Някои обаче започнаха шумно да се гневят. Съзнателно или не, те може би знаят, че пукането на балоните не е безплатна дейност и вече знаят, че в крайна сметка те са тези, които накрая ще платят този спектакъл. По същия начин се пукат и медийните. Рейтингите се поръчват, огласяват и рано или късно си отиват. Май може да ги различим дали са изкуствено напомпани само по доверието, което остава сред тях. Единственото лошо нещо е, че сили да опазим доверието си от манипулации и прекомерната кресливост при налагане на тези, трудно ни остават. В крайна сметка правилата са тези, които трябва на направят животът на хората по-добър. Кога обаче идва сакралният момент тези правила да бъдат променени? И в крайна сметка колко време минава, докато наистина бъдат променени? За пореден път в началото на тази предизборна кампания, коментирахме в „Клубът на журналистите” как правилата пречат на БНР и БНТ. Разбира се това до сега се беше случвало доста пъти. Различното е, че вчера и председателят на СЕМ направи коментар за крайната нужда от промяна. Сега може би остава да засечем времето, в което ще се появят първите политически коментари и да дочакаме деня, в който това ще се промени. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Диана Люцканова, Александър Райчев, Стаматина Никова, Снежа Стасова и аз Ирен Филева. Останете с нас. След доста години все пак доживяхме да чуем логичната мисъл, че правилата, които регулират дейността на БНР и БНТ всъщност пречат за основното да информираме обективно хората по време на предизборна кампания. Ами, светът се променя, но промяната на правилата, както винаги, закъснява. Така или инак, кампанията свърши. Днес е ден за размисъл за поведението на медиите по време на кампанията и за станалите традиционни за някои всевъзможни класации със социологически подтекст. Ще разговаряме сега с председателят на СЕМ доцент Георги Лозанов.
Георги Лозанов: В предизборната кампания страшно много се говори за избори, за кандидати. Всеки налага собствените си претенции, мотивира избиратели. Тя е за това. В деня за размисъл някак си е обратно. Оставят на хората сами, без да бъдат атакувани, облъчвани с послания, да вземат своето решение, което пък показва и смисъла на цялата кампания. Смисълът на цялата кампания е следствие на зрителя, на слушателя, на избирателя да му дадеш правото да решава сам. И според мен това е основната функция на обществените медии, показвайки, отразявайки всички различни кандидати, сблъсъците помежду им, разликите помежду им, доколкото ги има, понякога това се открива трудно. Но да дадат накрая шанс на човекът, който ще застане пред урната, сам да е решил. Да не е резултат на някакъв тип медийна стратегия, медиен натиск и в това отношение медията има една много голяма отговорност. Тя е отговорност към правото на индивидуален избор, което за мен не само в предизборна ситуация, а е в цялата европейска култура най-високата стойност. Ние всички гледаме на процеса на развитие на цивилизацията даже бих казал като непрестанно нарастване на възможността, колкото се може повече неща в живота си да избираш сам. И днес съвременният човек за хубаво или за лошо, какво ли не може да избере. Къде да живее, на какъв език да говори. Може да си избереш дори нос и бюст, ако не си харесваш своите и т.н. Т.е. пред човека непрестанно нарастват възможностите за избор. Само преди един век почти нищо не си могъл да избереш. Включително, ако си млада дама от малък град или село, няма да можеш да избереш и за кого да се омъжиш. Та така. Казвам това, за да се види ценностната перспектива на нарастването на свободата на избор. Тук да не говорим за политическите избори. И една кампания трябва да се оценява от медийна гледна точка главно във връзка с това колко е задоволила това човешко право.
Водещ: И като че ли единственото позволено от закона нещо, което можем да правим днес в деня на размисъл, е да поощрим хората да гласуват все пак, да направят избор.
Георги Лозанов:И това има значение, макар че аз не съм в това отношение много голям любител на мощните кампании, в които караш хората да гласуват. Защото част от всяко право, а правото на политически избор е такова, е възможността да се откажеш доброволно от него. Ако нямаш тази възможност да се откажеш от едно право, то е задължение. А ние трябва да гледаме на политическия си избор като на право. Защото често пъти в това да не се гласува, се съдържа фактически собствен политически вот. Да не говорим, че последните години това е обща вълна – негативизма към политическите елити. Разбира се важна е и другата…Смисъл тогава можеш да търсиш и други форми да реализираш себе си. Не чрез вота. Видяхме какво става в Западна Европа. Но аз смятам, че в България, независимо, че все се говори за ниска избирателна активност, всичките 20 години на прехода са години на повишена политическа активност. Общо взето това е централният изолир, който се върти в главата на обществото, от който той се интересува. През политиката се мери всичко там, което става, което е логично, защото ние всъщност живеем и продължаваме да живеем във време на политическа трансформация. От едно общество без политика практически, защото без политика, то е едно силно политизирано и търсещо своите политически лица, в общество, намиращи ги трудно, в което трудно работят традиционните политически деления, трудно се намират фигурите, които да олицетворят важните политически очаквания на хората. Символ на много политическа работа и за това хората участват включително с вота си. И аз се радвам и на нещо друго, което се споменава, че общо взето една представителна, една добра извадка от политически фигури участват в този вот, независимо как бих гласувал. Най-малко основните фигури, така да се каже тази тройка свещена, хора, около които се движи големият дебат. Друг въпрос е, че това често пъти може да бъде скучно. Даже може да бъде съпротива в по-широка и в по-експресивна форма на контакт. Но като цяло бавно – нали все чакаме да се нормализира политиката. Да стане нещо по-обикновено, доста приличащо на скучен северно европейски пейзаж. Има такива щрихи българската политика в тази кампания. Като че ли за първи път пак казвам, от всичките 20 години на прехода.
Водещ: Макар че в момента в Европа и в Америка никак не е спокойно. Доста гневно е даже.
Георги Лозанов: Това е големият парадокс. Ние все се стремим към нещо и когато най-после го достигнем, то вече го няма, то се е променило, то не е същото. Така е тази Европа, която беше така да се каже идеалът на Европа, към която отивахме. Когато най-после нашият път доведе до нея, тази Европа сама беше тръгнала, за съжаление, по обратния път. Но това са големите исторически, културни разминавания, в които България участва. Могат да се правят обобщения, но няма много смисъл да оплакваме съдбата си. За мен все пак е радостно, че политиката добива едни по-не балкански преходни характеристики, каквито тя имаше през тези 2 десетилетия. Друг е въпроса кой как се чувства представен от нея, кои са хората на представените общности и т.н. Ние можем да говорим много за политика, но аз откакто съм влязъл отново в СЕМ, избягвам да го правя.
Водещ: Ако трябва да направим една прогноза? При предишните избори бяха характерни за медиите различни класации. Тази година дали това ще бъде модната тенденция, така да кажем, или нещо друго?
Георги Лозанов:Това е една хитрост, която лично мен винаги ме е дразнела, какво да кажа, това е даже най-простата дума. Разбира се, че с тази хитрост общо взето законът се заобикаля. Аз не харесвам хитрости, които заобикалят закона. Животът ни е пълен с такива и не мога да кажа, че поощрявам това. И съм се опитвал в различни ситуации да се противопоставя, защото те са повтарящи се хитрости – все една и съща. И даже аз не знам една хитрост, която я повторих много пъти – един да бъде хитрост дори. Заедно с това пак съвсем в персонално качество, аз лично не мисля, че е толкова фатално за вота на хората да им се казват социологически проучвания как се движат в самия този ден на размисъл. Така че може би в далечна перспектива би трябвало това да отпадне като забрана. Така си мисля в дена за размисъл. Още повече какво да Ви кажа? Можеш да правиш, каквото си искаш с твоя глас. Може и някой да каже „Аз искам да разбера кой е най-зле и там да си сложа гласа, за да помогна на най-губещия”. Може и обратно – искаш да си в /…/ блок и да кажеш „Аз искам да съм абсолютно убеден кой ще спечели, за да не ми се разпилее гласът и да го дам.” Това са употреби на моя собствен глас и няма никаква причина някой да застане между мен и мен самия и да ми пречи да направя всичко това, което искам. Все едно. С това разбира се има някаква логика в тази забрана и тя е свързана с голямото недоверие към социологията. Явно понеже тази забрана не идва от България, тя е резултат на един процес, който минава в модерните общества. А недоверието е свързано с това, че социологията често пъти може да манипулира, а не да ти даде реална информация. И ти, мислейки, че взимаш реална информация от нея, всъщност по този начин тя те тласка нанякъде. Знаем и големия дебат за нашите социолози. След политиците социолозите са най-критично обсъжданата част от професионалните елити. Казвам така, защото всичките братски години, когато на куп /…/ професия, винаги водят до грешни обсъждания. Когато се каже „политиците изцяло…”, „медиите изцяло…”, „социолозите изцяло…”, защото и при социолозите има такива, които са почтени и професионално добри. И те са по-малкото и това е логично. Винаги добрите са единици. Те се отличават. Въпросът е, че трябва да ги намериш.
Водещ: Дни преди изборите се случи нещо необичайно с двата най-тиражни български вестника. Дали обаче е необичайно или е обичайно по западноевропейските стандарти? В крайна сметка стана модерно да сме гневни, поне що се отнася за хората, които живеят зад океана и западноевропейците. Добър ден на Любомир Чолаков, юрист – консулт на вестникарска група „България”, председател на етичната комисия за печатни медии. Здравейте.
Любомир Чолаков: Здравейте.
Водещ: Ами да Ви попитам ще се самосезира ли Етичната комисия за печатни медии за случилото се с двата най-тиражни български вестника? Изобщо има ли нужда от такава позиция?
Любомир Чолаков:Е, как да се самосезира Етичната комисия за печатни медии?
Водещ: Ами както се самосезира Комисията за конкуренция преди това.
Любомир Чолаков:Е, Комисията за конкуренцията е малко по-друга комисия. Етичната комисия все пак би се самосезирала или да кажем Вие може да я сезирате, ако нещо не Ви харесва от това, което пише във вестниците, които слава Богу, както виждате, продължават да си излизат всеки ден. Това, че има някакви взаимоотношения между съдружниците или някакви такива търговски взаимоотношения, едва ли е точно работа на Етичната комисия.
Водещ: Сега сериозно всъщност какво се случва и как се работи? Има ли промяна в работата на журналистите от това, което се случи, защото безспорно скандалът беше доста шумен? Да, прав сте. Никоя друга конкурентна медия не си позволи да го напише, но пък в нерегламентираното интернет пространство имаше достатъчно догадки.
Любомир Чолаков:Значи, вижте, има едно нещо, което все пак като дългогодишен човек в медиите и в управлението на медиите, съм забелязал, не преставам да го повтарям напоследък, е, че специално в медиите има една много стриктна разлика между физическото лице – управител и юридическото лице – медия. Значи това са две различни неща. И между другото практиката ни го показва. Да кажем, ако вземем дори примера с обществените медии БНТ и БНР – винаги примерно при смяна на генерален директор се пишат някакви драматични неща, някакви катастрофи ще станат или много хубаво ще стане. Старият бил, нали такъв, а пък новият щял да бъде… Вижда се – нищо не става. Същото е впрочем с частните медии. Ако еди кой си главен редактор – олеле Боже! Ще се провали медията. Сменя се главният редактор, идва нов главен редактор. Да има разлика, разбира се. Как да кажа? Хората, които олицетворяват мениджмънта не че нямат значение, но това, върху което искам да обърна внимание е, че медията е нещо малко по-различно, малко по-голямо и малко по-тежко, и малко по-сложно. Така че добрата медия, старата медия – в случая „Труд” и „24 часа” са определено стари медии, като една добре смазана машина, която струва ми се работи и то се вижда, че работи, както винаги си е работила. Така че отношенията между мениджмънта нямат пряко отношение върху журналистическия процес и в крайна сметка една медия не се управлява в Търговския регистър.
Водещ: Това така ли беше при първоначалния взрив, да кажем, на този скандал, защото изглежда в няколко серии ще ни бъде поднасян?
Любомир Чолаков:Не разбирам.
Водещ: Ами преди сме коментирали с Вас, че някои журналисти бяха започнали да коментират кой към кого е. Такива пристрастия имаше, които определено пречат на работата. Сега как е?
Любомир Чолаков:Вижте, не мога да го твърдя, защото не го и наблюдавам този процес. Сигурно, пак Ви казвам – всеки си има симпатии и антипатии. Аз винаги съм разбирал лоялността на журналистите като лоялност към медията, което значи лоялност към работата си и лоялност към читателите, слушателите или зрителите. Опитът ми подсказва, че журналисти, които са лоялни към физическо лице, следват съдбата на съответното физическо лице. Въпрос на личен избор.
Водещ:Значи сега няма гневни журналисти?
Любомир Чолаков:Нямам представа. Вестниците излизат.
Водещ: Вестниците излизат – това е добре. Добър ден сега и на професор Чавдар Николов. Какво направи хората в Западна Европа и малко по-рано хората зад океана гневни? И какво показаха българските медии по отношение на бунта на гневните? Обяснихме ли си тези хора защо се разгневиха?
Чавдар Николов:Вижте сега и аз ще почна с „вижте сега”. Явно днес е малко странен ден. От една страна стерилен, от друга страна склопен. Едва ли ще мога днес да Ви кажа всичко, което мисля, защото…
Водещ: Спазваме правилата.
Чавдар Николов:Да, ще спазваме правилата и няма да говорим за политика директно. Значи, може да се говори индиректно – слушателите да се сещат. Това, което изненада някои хора – движението на възмутените и тукашните отгласи, малко странни като за балканска страна винаги, не е изненада за нас икономистите. Защото ние от 30 години живеем в радикалния капитализъм. Има едно такова движение у нас, много ми хареса – казва се „За радикален капитализъм”. Австрийската школа. Да, ама това не работи. Радикалният капитализъм не работи. Благосъстоянието в САЩ /…/ 30 години. Както се изрази един колега там нарастването на благосъстоянието беше заменено с достъпност на кредитите. В един момент целият балон гръмна. От тук нататък Вие нямате интелектуален изход. В никакъв случай не мога да Ви кажа, че елитите са купени от финансовите пазари. Че елитите ще поведат тези хора, които са неорганизирани, които излизат там по някаква само организация. Ясно Ви е – по интернет стават всичко там. Facebook.com, социално контактни мрежи, как се наричаха? Социалните мрежи. Но Вие нямате нова идеология. Нещата са изключително тъжни, защото от една страна елитът си е такъв, какъвто е. На партиите хората все по-трудно искат да вярват и могат да вярват. Идеология нямате. Е, има отделни хора, които казват „Това трябва да се промени. Онова трябва да се промени” След голямата криза 2008 година много малко се промени. Аз бих казал – почти нищо. Точно за това светът ще върви към нови кризи. Тя няма да бъде нито една, нито две. Случи се нещо, което никой не очакваше. Да си кажа и аз самият не го очаквах. 25 години светът се намираше в някакъв проблем. Чиста случайност. След това обаче гърмежът беше страхотен. 2008 година независимо от всички приказки, които се изрекоха в България.
Водещ: Обаче какво се случи 2011 година? Защо се разгневиха хората през 2011?
Чавдар Николов:Ами вижте сега, както Ви казах – системата не работи. Просто тя не може да осигури благосъстояние. В края на краищата виновните за кризата в никакъв случай не казвам, че трябва да бъдат изправени до стената и разстреляни, обаче виновните за кризата, защото банките, както и правителствата не разполагат със собствени пари – те управляват чужди пари. Това е. Правителствата ги събират, банките ги привличат. Значи банкерите, като касата, си останаха същите. Мислят по един и същи начин. Не се промениха. Дори ръководствата на някои банки не бяха променени. Турени бяха някакви горе долу, как да кажа, като паяжини някакви окови, база 3 и не знам какво си. Рискът да се повтори кризата все още остава много голям.
Водещ: До колко това става ясно на хората от медиите? Сега ще имам възможност да чуем Камелия Енчева от Брюксел. Здравей, Камелия.
Камелия Енчева: Здравей!
Водещ: Нека да направим едно сравнение. Защо имаше коментари, че Брюксел е бил изненадан от броя на гневните и какво се разбира от белгийските медии за мотивите, които карат хората да се разгневят, и какво българските?
Камелия Енчева:Значи наистина имаше една голяма изненада в началото. Аз мисля, че нито един вестник или телевизия не знаеше колко точно демонстранти очаква Брюксел и то къде са демонстрантите. Имаше очаквания за около 1000, дойдоха 6000. Много хора бяха изненадани. Обаче изненадата продължи малко по-нататък, защото в първите няколко дни от началото на протестите много медии не знаеха как да наречем хората, които са на улицата, какви са те – анархисти, безработни, млади анархисти или само млади и безработни. Общо взето беше голямо объркване. И като цяло мисля, че още се търси подходящата дефиниция на хората, които в момента протестират.
Водещ: Но пък решихме да правим, да намерим приликите и разликите с българските медии. Твоят поглед върху българските медии за гневните и тяхното обяснение?
Камелия Енчева:Ами като цяло погледът върху българските медии показа, че доста повърхностно интерпретираме нещата. В българските медии достигна само новинарския обмен с информация и доста фактологически неща – кой, кога и защо протестира. И като цяло малко коментар намерих на случващото се, на събитията, които бяха тук. И от една страна – разбираемо. От друга страна исках малко по-силен коментар. В крайна сметка журналистите са за това – да дават малко повече обяснения от това, което можем да наблюдаваме.
Водещ: Всъщност в Брюксел са, като че ли най-щастливите хора. Там правителство няма. Нямат повод да са гневни. Разбира се шегата на страна. Защо дойде тази изненада? Има ли вече медийни коментари по въпроса?
Камелия Енчева: Интересното е, че все още няма медийни коментари по въпроса. Аз видях едно интервю с протестиращ млад човек и се оказа, че всъщност това е син на сегашен министър. Така че протестиращите са всякакви – дори свързани с политиката. Като цяло протестът не е… Много изненадващо е за всички от нас да видим син или дъщеря на политик, на действащ министър да каже „Не! Тази система не работи. Аз не искам да съм част от нея повече!” Така че силно беше посланието и надявам се да е чуто от някой.
Водещ: То ще се разбере. Благодаря на Камелия Енчева от Брюксел. Професор Николов, защо трудно могат да се дефинират тези хора? Както е видно – поне приличаме на западноевропейските медии, не се различаваме, което разбира се можем да приемем като комплимент за българските медии.
Чавдар Николов: Ами аз си спомням за нашата хубава младост. Не за точно тази, която ние живяхме, а за тази, която идваше до нас отвъд желязната завеса. Спомнете си 60-те години. Там имаше един особено голям дразнител – виетнамската война. Нещо подобно се случва. Някой може ли да дефинира хората, които бяха хипита? Ами и там имаше синове на министри, синове на богати хора. Същото е, само че с модерните средства. Сега хората могат да се организират. Както сегашната криза беше повторена, тези 29-34, сега в момента виждате същото. Но какво беше влиянието върху политиците? Дайте също да си го спомним. Десетина година политиците внимаваха – 70-те години. 80-те на запада разбраха, че печелят съревнованието с т.нар. реален социализъм и го удариха абсолютно през просото в социално отношение, което продължава в момента особено зад океана. Там, ако погледнете идеите на днешните републиканци, можете да се уплашите. Значи, това са идеи от 19 век. Това е оттатък неолиберализма. Това е вече либертарианство. Разбира се, моята прогноза американците, ако решат и аз това съм го казвал – това си е тяхна работа. Ако решат да си скапват държавата – да я скапват. Но лошото е, че това се прераства. В края на краищата кой плати тази криза, която организираха онези с лачените обувки? Тук в България, като говориш така, минаваш за комунист с това нещо.
Водещ: Предизвикателство ли е, Господин Чолаков, по някакъв начин да бъде обективни, говорейки за тези гневни хора, защото те са факт даже и у нас?
Любомир Чолаков: Ами струва ми се, че първо ние трябва да говорим повече за тези гневни хора, защото, както каза колежката от Брюксел – нашите медии са повърхностни. Хайде да си го кажем – ние сме повърхностни. Ние сме констататори – съобщаваме нещо, което се е случило някъде по картината. Това е впрочем упрек към медиите генерален и това е една от големите им трагедии, която те не могат да осъзнаят, защото докато не започнат да се задълбочават, ще стават излишни. Нямам нужда някоя определена медия да ми съобщи нещо, което е станало, защото това същото нещо съм го научил по 20 начина преди да стигне до въпросната медия било то телевизия, радио или вестник. Мисля си, че това, което е посланието, което ние трябва на себе си да си направим , е много спешно да започнем да ставаме малко по-задълбочени и малко повече да привличаме експертни мнения, малко повече да слушаме умни хора да ни обясняват какво става, аджаба, защото това, което става в света, моето усещане пък и на всички усещането ни е такова – не отива на добре работата. Генерално и в крайна сметка или медиите ще н и обясняват какво става и ще ни посочват възможни варианти за поведение, или примери за поведение, както е функцията на медиите впрочем, или в крайна сметка медиите ще станат излишни, както много други социални структури или икономически структури ще станат излишни.
Водещ: Как обаче да бъде намерен балансът, защото знаем всички, че медиите са страшно зависими от рейтингите? И когато измерващите рейтинги кажат, че темата е прекалено сложна за читатели, слушатели, зрители какво правят журналистите?
Любомир Чолаков:Ами ние сме го говорили с Вас това нещо и то е…
Водещ: Оказва се, че това е една трайна тема.
Любомир Чолаков:Ама не. Значи, вижте, в крайна сметка отговорността е индивидуална. Индивидуална на медията, индивидуална на журналиста. Аз пък трябва да Ви кажа – винаги съм се чудел. Хайде пък да рискуваме! Хайде пък да рискуваме да си говорим дълго примерно! Хайде да рискуваме по телевизията да има предавания, които траят 2 часа и половина и са говорилня. Да рискуваме. Има някаква паника „Олеле Боже, ама да не стане говорилня! Ама то трябва да е развлекателно, то не знам си какво, не знам си що!” Вижте в крайна сметка големите световни телевизии. Там са говорилни наистина и говорят умни хора. Говорят часове наред и най-накрая взимат решение. Нали, това, което беше казано тук – задача на медията е да помагат на хората да взимат индивидуални решения, а не да им съобщава, че някой гол минал по улицата. Много важно! Значи в крайна сметка ние започнахме да се забавляваме до смърт. Ние медиите забавляваме хората до смърт и най-накрая в крайна сметка всички ставаме излишни. Така че, хайде да рискуваме и да видим какво ще стане. Ама никой не смее да рискува и аз не мога да си обясня защо. Да е задълбочен, да е умен, да е сложен и да си говори 3 часа примерно за либертарианството.
Водещ: Има ли икономическа логика в тази идея, професоре?
Чавдар Николов: Има разбира се икономическа логика, но я се опитайте в български вестник примерно да напишете нещо срещу плоския данък! Аз съм му един от големите противници на плоския данък. Абсолютно не намирам за сериозни икономисти всички тези, които биват интервюирани и пускани във вестника от сорта на /…/ от неолибералните институции. Средно статистически май се казва Георги Ганев. Значи Георги Ангелов, Георги Ганев, Георги не знам какъв си.
Водещ: Понеже не са тук, дайте да не говорим поименно.
Чавдар Николов:Аз съм им го казвал в лицето. Аз съм отказвал и в диспути с тях, защото не са на равнище, но това са хората, които се пускат да определят общественото мнение в България. Помните си ликуването за плоския данък. Ами я се опитайте сега да го върнете? Да върнем назад малко, да кажем, че прогресивният данък е измислен не случайно и, че трябва да говорим за някакъв по друг тип държава.
Водещ: Как трябва да изглежда?
Чавдар Николов:Ами не, то може да се пише.
Любомир Чолаков: Ако напишете статия срещу плоския данък със сигурност ще Ви я публикуват. Аз поне за два вестника знам, които със сигурност ще Ви я публикуват. Въпросът е, че…
Чавдар Николов:Един публикува. Няма да го казвам кой е.
Любомир Чолаков: Да, няма да правим реклама. Аз знам още два. Но мисълта ми е, че, вижте, някак си знаете ли колко е странно? Самите медии понякога чакат темите да им дойдат. Понеже има някои хора, които са по-кресливи, някои хора, които пишат по-бързо и някои хора, които обсъждат в редакциите, Вие знаете, постоянно, някак си в крайна сметка медията вдига ръце и го пуска, и нали казва „Ами хайде, той е написал статия, да я пуснем, защото така и така я е написал човекът тази статийка.” Същевременно пък хора, които са на обратното мнение, понякога, странно ми е било, са малко по-пасивни и да кажем малко по-бавни, малко по-скромни, ако искате или малко по-смутени. И в крайна сметка, когато медията застане в пасивната роля да приема информацията, която така и така идва при нея, а не в активната тя да търси различните гледни точки и да ги показва – от там се получават изкривяванията. Но те са, нали Ви казвам, пак изкривявания до някъде на медиите и от друга страна – известна скромност на другата гледна точка, която не изразява себе си достатъчно ясно.
Чавдар Николов: Мога да Ви кажа достатъчно ясно на моя, повече от 20 и кусур годишен опит писане на статии във вестници, че от всички основни вестници бях изгонен. Имах една моя статия за цензурата в България. Пусната е на сайта на „Съюза на българските журналисти”, така че не е толкова просто. Тук си имате действителна диктовка на олигархията в България. Няма какво да го крием. Имате си чужда диктовка, която идва от републиканските среди в САЩ, която става особено опасна напоследък. Която е деструктивна за България. Не говорим за политика, нали.
Водещ: За икономика говорим.
Чавдар Николов:Тези хора, които обсаждат и които всеки ден са готови с анализи – това са платени хора. Те получават заплати от вън. Аз съм си човек, който получава държавна заплата. Преподавам на студенти, ръководя факултет, нали?
Водещ: Има ли опасения от този натиск? Останете с нас. Ще продължим с коментара след малко. Професор Николов, Вашите думи за това, че ако напишете една статия, тя няма къде да излезе срещу плоския данък, ме върнаха назад във времето, когато пък точно в това студио един социолог и политолог коментира това, че пък той не може да се изкаже по отношение на политики. Господин Чолаков, мисля, че бяхте заедно с Евгений Дойнов, когато той… Това притеснително ли е за медиите? Би ли трябвало да ни притесняват подобни изказвания?
Любомир Чолаков: Евгений Дойнов да не може да се изкаже са политики, моля Ви се сега! Не знам някой да го е спрял да се изказва.
Чавдар Николов:Вижте сега, в моята област икономиката примерно какво се случи? Това съм го разказвал няколко пъти, ще го разкажа и при Вас. Това е опасно вече за държавата, защото имаше един момент, значи 2008 година есента, нещата за такива като мен бяха ясни. България влиза в криза. Станишев обаче не ни повика нас, нас ни повика президентът. И ние казахме „Влизаме в криза. Спадът ще бъде ориентировъчно 3%” Излязоха повече. Аз тогава казах, моите думи бяха „Всеки 15 дена мога да Ви дам нова прогноза. Не знам какво става. Срутването е такова, че приближава земетресение. Която сграда издържи – издържи!”
Водещ: Но пък…
Чавдар Николов:Станишев извика ето тези момченца. Чакайте сега, тези момченца, за които стана дума. Той ги извика и те му казаха, че криза няма да има. Държавата ни влезе 2009 година с прогноза за 4,7 растеж. Ето за това става дума и има истина в това. Симеон Дянков никак не го хареса, но Симеон Дянков действително, когато пое властта, някъде август ли беше? Кога беше? Държавата беше разглобена. С ей такава прогноза. Така стават нещата, когато не питаш хората, които трябва да ги питаш.
Водещ: Ето сега, аз Ви питам, у нас ще има ли гневни така, както има много гневни в Западна Европа, защото 10 човека или 30 човека събрани във facebook.com излезли на българска улица, определено не са равностойни на това, което се случва в Западна Европа?
Чавдар Николов: Сега трябва внимателно да се движа по ръба, за да Ви отговоря на този ден, в който ме питате. Аз това съм го написал, че в България не може да се размине без социални недоволства. Сега, друг е въпросът, че ние сме една провинциална държава. Всичкото ни е провинциално. Ние сме експериментална държава. Тук се експериментират всякакъв тип идеи, което е още по-опасно за едно социално недоволство. От една страна като провинциалисти не можем да се организираме. От друга страна тука ни го поднасят в най-грубия вид. И не мога да Ви кажа дали утре ще стане. Това и социолозите не могат да Ви го кажат. А аз не съм социолог. Но генерално нещата вървят в България тази специфична форма, революция на футболните агитки. Това не Ви ли развълнува, че Ботев Пловдив и Локомотив Пловдив, аз без да съм пловдивчанин знам, че агитките се мразят така, както не се мразят ЦСКА и Левски…
Водещ: Потърси логиката в агитките. Няма нужда да си ги представям. Ние ги виждаме след всеки мач на Левски – ЦСКА, защото те накрая в поредния епизод на тази сапунка се обединяват и тръгват срещу полицията, така че не се налага да гледаме.
Чавдар Николов:Това е някаква специфична форма, социолози Ви го тълкуват, но това е социално недоволство. Това не са само някакви хулигани, които нямат къде да си изкарат енергията. А какво казаха хората от Катуница? Нали, „ами ако не бяха дошли тези момчета, още щяхме да си седим под Кирил Рашков”.
Любомир Чолаков:Агитките като освободители.
Чавдар Николов: Това е специфичната форма тук на Балканите. Сега, какво да направим?А имат ли право на общество? На революция? Хайде! Ние сме демократи. Аз все си задавам този въпрос и стигам до извода, че имат.
Водещ: Хубаво е едно общество да има памет. Ние в крайна сметка имаме един 14 януари, когато едни такива хора влязоха в протеста на едни други хора и в крайна сметка той се опошли. Та, хубаво е да имаме тази памет. Аз обаче искам да направя един цитат на Пейо Колев днес от facebook.com, да накарам Господин Чолаков да го коментира. „Ако вестниците можеха да кряскат, вестникопродавците отдавна да са глухи!” Много метафорично.
Любомир Чолаков:Малко ми е сложно. Ще ми се по-скоро да кажа няколко думи във връзка с досегашния ни разговор. Знаете ли какво си мисля? Не да прозвучи нескромно, но от 15 години общо взето се намирам във вътрешния кръг на медиите, във вътрешния кръг на медийното управление, включително съм юрист-консулт в съюза на издателите и общо взето смея да твърдя, че познати ми са разговорите на високото управленско ниво. Понеже някак си непрекъснато остават с впечатление, че има някаква конспирация, че има някакви сили, които нещо внушават на медиите, нещо им влияят, че има едно и центрове, които извършват едни определени послания и които трябва да се разпространят задължително, а други да се подтиснат. Нали за 15 години се сещате кой е този източник, все щях да съм научил кой ги прави тези послания. А няма такива. Вярвайте ми!
Водещ: Имате ли отговор на въпроса защо примерно за толкова години не можа да се напише един медиен закон?
Любомир Чолаков:Ще Ви кажа по този въпрос, да.
Водещ: Защото всеобщо е мнението, че има нужда от промяна на правилата, но…
Любомир Чолаков:В крайна сметка, струва ми се, че в медиите, както във всички останали сфери много влияят личните характери, много влияят личните пристрастия, личните егоизми и в крайна сметка това, което ми е интересно и кое не ми е интересно. Медиите като всички останали и като нас, нали, хората, се водят по мейнстрим. Значи, дайте да не се лъжем. Това, което модата и тълпата. Ами не е разбира се професионално, да. Абсолютно сте права. Логиката „това ми харесва, това не ми харесва” и „дай да ми харесва това, което харесва на мнозинството, защото като се харесваме на мнозинството ще са ни по-големи тиражите или ще ни е по-голям рейтингът”.
Това не се ли нарича „чалга”?
Любомир Чолаков:Ами, да. Може да се нарече и чалга, ако предпочитате този термин. Значи медиите забравиха или как да кажа? Изоставиха ролята си на водач в обществото. Сляха се с масата. От там вече стават излишни. Има много голяма доза мързел. Дайте да не се лъжем. Значи много по-лесно е да влезеш в голямата световна информационна агенция да видиш кои са водещите новини и да ги преповториш, макар че те изобщо не са най-важните за твоето общество или за средата, в която ти работиш. Сега, колкото до недоволството. Вижте, професорът да ме поправи, ако бъркам, но много ми е симпатична някак си най-ранната в тази нейна книга, изобщо философията не, а massage на /…/
Водещ: Коя от книгите?
Любомир Чолаков: В /…/ да. Не коментирам икономическите и възгледи. По-скоро тук социалните последствия. На мен ми се струва, че в България хората без да са чели /…/, защото подозирам, че много малко хора са я чели тази книга…
Водещ: Повече се говори за нея без да са я чели.
Любомир Чолаков:Всички спряха да работят, те по-скоро спряха да работят. Чувал съм я тази научна конспиративна версия, че елитите имали нужда от прости хора. За това дай да ги изпростяваме, включително и със средствата на медиите, защото простите хора по-лесно се управлявали. Струва ми се, че ако е имало елити, които са го измислили това нещо и наистина го вярват – то тези елити са ужасно прости елити. Защото ти не можеш да правиш пари от прости хора. И понеже ми се струва, че все повече умни хора в България започнаха да се отдръпват и спират да работят, то как да кажа, резултатите в социалното недоволство в България няма да са такива бурни, с митинги, както си го представяме с палене на коли, а те ще са много по-страшни. Просто умните хора, спирайки да работят, ще поставят елитите на колене.
Водещ: Професор Николов, всъщност това беше една мода, която разбира се изпревари модата на /…/ у нас. В крайна сметка тя още само се споменава, не се цитира дословно. Да, говори се за нея без да е прочетена, но защо според Вас Западна Европа се върна към Айн Ранд? Сега, излишно е да казвам кога са написани тези книги. Но факт е модата по нея.
Чавдар Николов: Трудно мога да коментирам Айн Ранд, защото не и харесвам икономическите мисли, но трябва да кажа нещо. В България е така. Ние сме някаква… Аз очаквах и това го написах, че 2008 година човечеството ще бъде достатъчно мъдро да каже, че неолиберализмът умря. Дайте да видим какво правим с обществото. Човечеството не можа да го каже. На Обама, на когото много му се радваха хората като мен, че дойде на власт, защото българите като питаха тук българската интелигенция – 70-80% бяха за Маккейн. 20% такива като мен бяха за Обама. Обама независимо, че се мъчи да биде социален американски президент, той какво успя да измисли за кризата? Наля пари в икономиката. Нищо повече. На печата… Да, ама от криза се излиза малко по-сложно. Погледнете Рузвелт какво е правил. Рузвелт първо е направил научно технологичен пробив, огромен. „Силикон вели”, атомната бомба, кошмарният аспект го игнорираме. Остава другото. Всичкия този огромен мултипликационен ефект. Ами точно 1999 година след като беше отменен един закон по времето на Рузвелт, който повелява банката да действа само в един щат и другото – разделението между спестовното и инвестиционното банкиране. Т.е. отговорността. Банките следят клиента, банките се следят една друга. Точно като беше отменен не минаха и десетина години и гърмежът дойде. Разбирате ли? Трябва да се връща човекът към добре забравеното старо.
Водещ: Нека да Ви попитам. Обаче аз ще продължа с упорството си за Айн Ранд, не Ви ли харесва нейното подчертано негативно отношение към едни хора, които не участват пряко в производството, но разпределят порциите, да го кажа?
Чавдар Николов: То това е проблемът.
Водещ: Защото това е причината постепенно всички да се откажат да работят.
Чавдар Николов: Това е проблемът, включително и една от причините да възникнат тези сърдити млади хора или както искате – новите сърдити млади хора, че пазарът сам по себе си не може да роди справедливостта. Трябва да имате някаква институция. Тя е толкова сложно да се измисли. Значи, държавата като въплъщение на … на общата воля, грижи се за общите интереси. Ами добре забравеното старо, което сме го игнорирали и се правим, че го няма и че откриваме Америка постоянно. Съжалявам. Човек като е попрочел малко и в Монтескьо и в Русо ще намери неща, които до ден днешен, как да кажа – до преди десетина години важаха, а сега се прави, че ги открива наново.
Водещ: Колко е важно да се чете? Колко е важно и да се пише, разбира се? За отговорността на медиите нека да кажем няколко думи. Има ли отговорност българските медии според Вас, Господин Чолаков? Сигналите до Етичната комисия определено са малко…
Любомир Чолаков:Разбира се. Не можем да кажем, че медиите не са отговорни, че медиите – държа да го повторя това нещо. Не смятам, не съм виждал, нямам усещането и нямам убеждението, че някой манипулира медиите отгоре или някой внушава нещо и зорлем ги кара да бъдат зли. Просто има медии, които по-добре изпълняват обществените си функции и други, които са малко по-мързеливи, по не ги изпълняват обществените си функции, но в крайна сметка то си е пък техен проблем. Защото пазарът на медиите в крайна сметка ги отсява. Ако искаше да останеш, просто трябва да си добър, трябва да даваш на хората това, от което имат нужда, както и изобщо в икономиката, струва ми се. Ти какво произвеждаш от това, от което аз имам нужда? И ако произвеждаш нещо, от което аз нямам нужда – просто няма да те купувам. Живи и здрави, и си отиваш. Така че специално в медиите тя отговорността има и едно икономическо измерение, което се вижда много добре в края на месеца. Така че не го намирам от тази страна да има проблем, че медиите са безотговорни. Въпросът е дали биха могли да станат малко по-отговорни, отколкото са в момента. Отговорни включително към себе си и към собствената си журналистика.
Водещ: Какъв би била икономическата полза, проф. Николов, ако медиите станат малко по-отговорни?
Чавдар Николов:Ами , аз искам да се върна – хайде да не говорим за Айн Ранд, за Русо и не знам си кого, да се върнем на вестника на Ботев. Как се казваше? „Дума на българските емигранти”. Отдолу като прочетете подзаглавието отдолу знаете ли какво пише? „Вестник политически и книжевни” Те са политически в България, не са книжевни. Не са книжовни тези вестници в България. Там липсва задълбочената мисъл. Народът не е толкова тъп.
Водещ: И тук веднага ще Ви репликират хората, които следят рейтингите и ще кажат „Не могат да бъдат книжевни, защото тогава ще станат безполезни!”
Чавдар Николов:Е, сега дали се продава културата? Ами…След като повдигнеш нивото, започва да се продава културата и то как! Нивото е ниско. Има мързеливи и неграмотни журналисти. Това трябва да си го кажем.
Любомир Чолаков: Като във всички сфери.
Чавдар Николов: Има и много умни. Лошото е, че много умните в годините успяха да разочароват една част от тях. Другите просто ги махнаха. Мога да Ви кажа десетина човека, които страшно много могат.
Любомир Чолаков: Не знам, обаче вижте! Факт е и трябва да го признаем, че ние все пак сме свободна държава и няма такава хипотеза, в която, ако някой иска да си каже мнението, да не може да намери медия или средство, с което да си каже мнението. Значи, слава Богу, това не се е случвало и няма и да се случи. Пак казвам – въпросът е това, което може би ни липсва на нас като граждани – имаме известен дефицит, че я няма онази медия, за която ние да кажем „Ето, това е интелигентната медия! Това е умната медия, това е моята медия, с която аз искам да се идентифицирам” Някак си рейтинговите агенции, както Вие казахте, създадоха една такава трескавост, че едва ли не всички трябва да бързаме, да припкаме по една и съща статистика и да се измерваме с хората като започва да се нивелира съдържанието. Започва да се нивелира качеството към по-малкия общ знаменател, към по-ниското.
Водещ: Но все по-често колегите обсъждаме това помежду си. Въпросът е дошло ли е времето, в което някак си няма да бъдат всевластни тези рейтингови правила?
Любомир Чолаков: Това не знам. Тук професорът да каже.
Чавдар Николов: Мога ли да кажа думата пиклъо политическа ли е? Не. Може ли за 80 милиона оборот, /…/ с едно решение да смъкне рейтинга на щатите, да размести трилиони. Има нещо сгрешено в тази система. Извинявайте какво е един такъв – с него да се занимава президента на САЩ?
Водещ: Това преписано ли е от една такава игра срещу британския паунд преди това? Предишни години.
Чавдар Николов:Според мен, това, което се случи лятото – ние дадохме пресконференция, ние бяхме поканили от БТА, тя е държавна и мога да и кажа името, от БТА. Точно тогава имаше една седмица изключително съмнителна седмица, в която смъкнаха рейтингът на Щатите, беше ясно, че ще паднат борсовите индекси. Те бяха много интересни да се следят. Аз тогава яхнах влакчето и седях една седмица. Това влакче – то е влакче на ужасите. Много е интересно. Паднаха и се вдигнаха. Знаете ли какви пари бяха направени от това? След това разбира се империята отвърна на удара, както го предрекох. Нали видяхте, че пенсионираха…
Водещ: Обаче не ми отговорихте дали беше преписано от схемата на Джордж Сарос?
Чавдар Николов:Според мен там беше платено, да. Там беше платено. Това на „Standart & Poors” вече го замазаха. Пенсионираха директорът, започнаха да разследват. FBI ги разследва за рейтинга на облигациите. Това не са случайни неща. Но цялата власт, която е дадена на трима такива…
Водещ: Случват ли се такива неща у нас?
Чавдар Николов: Разбира се. В България всичко се случва в много провинциално ненаказана форма.
Водещ: Въпросът е, че това за “Standart” – правим ги на БНР?
Любомир Чолаков: Не, защо да ме изненадва? Аз просто се учудвам защо толкова късно дойде. Значи в крайна сметка то винаги е било ясно, че и между другото в напредничевите демокрации няма такива правила за предизборна кампания. Всяка медия си определя собственото поведение спрямо политическия дебат от гл.т на нейните читатели, от гл.т. на нейните слушатели. Балансът е неин вътрешен проблем. Ако тя наруши балансът, тя ще бъде наказана от аудиторията си, а не от политиците. Ние понеже, бях го казал тук тези дни – ние понеже си нямаме доверие, че сме добросъвестни, за това си измисляме някакви законови регламенти, с които да си слагаме сами /…/ или някакви норми, за да не нарушим баланса. Що си ги слагаме не мога да разбера?
Водещ: Колкото по-малко политическа и мениджърска намеса в редакционните политики, толкова по-добре за медиите. Това ли е една от верните пътеки за медиите?
Любомир Чолаков: Така казано най-общо да. Но значи, вижте, пак да се върнем на това, медия и това изобщо да застанеш пред хората и да говориш така, както ние правим в момента, това е индивидуална отговорност. Аз отговарям за това, което казвам.
Водещ: Така е, да. И така трябва да бъде.
Любомир Чолаков:Не съм дошъл тук, за да развличаме някого или да говорим за неща, които искат да се чуят. Вие сте ме поканили, за да си кажа мнението, аз си казвам мнението такова, каквото е и нося отговорност за него. Ако всеки постъпва по този начин, по цялата верига медийна и управленска, мисля, че няма да има никакъв проблем.
Водещ:Това ли е пътят, професор Николов?
Чавдар Николов: За мен пътят минава през обществените маси медии за повдигане на нивото, за което се говори.
Любомир Чолаков:Това определено е така.
Водещ:За това сте поканен.
Чавдар Николов: Да, благодаря.
Водещ:И аз Ви благодаря, че дойдохте разбира се.
Чавдар Николов: Разбира се. Сега тук трябва да направя една голяма разлика между БНР и БНТ.
Водещ:Не го правете!
Чавдар Николов: Аз ще Ви се карам на моя отговорност, а пък Вие дали ще ми се карате, е друг въпрос. БНТ, аз това съм го написал няколко пъти, подбира хората, които кани и ги подбира все с едно мнение в областта на икономиката, за която аз отговарям.
Водещ:В „Клубът на журналистите” ние подбираме хора с различни мнения, за да можем на базата на обединението на техните противоположни позиции да намерим верния път. А Вие мислете. Днес е ден за размисъл. И го измислете така, че да опровергаете тезата, че в България изборите винаги са след изборите. Хубав съботен следобед. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 15.10.2011

Водещ: Все по-често ми се случва напоследък да се сещам за една стара истина, когато в гората лумнал пожар, лъвът не дебне заека, за да го ухапе, а заедно с него тича, за да се спаси от пожара. В крайна сметка време за хапване винаги има. До колко обаче този естествен инстинкт за оцеляване важи за журналистиката и дали изобщо може да важи? За твърде малко вестници днес взривът на колата на Сашо Диков е първа новина. За още по-малко е повод за редакционен коментар, разбира се изобилства от информации и теории на конспирацията. Какво би се случило, ако гръмне колата на немски журналист? Не подценявам и въпроса какво би се случило с немски журналист, ако по чехли яде изпечено месо политик примерно. Обаче никак не е без значение до колко журналистите сме способни на солидарност помежду си и до колко искаме да ни разрешат да спазваме етичния кодекс и естествената дистанция между нас, политиците и икономически богатите на власт хора. Важно е и защо сивеещите икономически богати субекти биха могли чрез сплашване да влияят върху медиите. Как го правят да кажем в Бразилия, как у нас? Защото едно е сигурно – това трудно би се случило в страните от така наречената Стара Европа. Нали обичаме да наричаме себе си „една от най-старите страни в Европа”. Дали това важи за откритите доказателства от кога в България се пие ракия само е въпрос на въображение. Все по-често европейските експерти дискутират хипотезата вестниците да изчезнат, но докато в Западна Европа въпросът звучи екзистенциално, как звучи у нас? Какво би се случило по време на избори с медиите в Западна Европа и какво се случва у нас? Как присъстват външно политическите и външно икономическите теми в българските и, да кажем, в германските медии? Ще направим и този паралел днес в „Клубът на журналистите” с Венцислава Антонова от вестник „Капитал”, Мария Стоянова – кореспондент на БНТ в Берлин, доцент Орлин Спасов от фондация „Медийна демокрация” и колегата от вестник „24 часа” Момчил Инджов. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Станимир Иванов, Юлиян Бакалов, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Останете с нас. Страхът е най-древното човешко оръжие. Най-ловко с него винаги са жонглирали хората на власт без значение икономическа, политическа или и двете. Как германските медии отразяват взрива на колегата Сашо Диков и какво би се случило, ако гръмне колата на немски журналист? Сега ще чуем от Мария Стоянова – кореспондент на БНТ в Берлин.
Мария Стоянова: /…/ Значи критично настроен към правителството журналист пострада след взрив на неговия автомобил. Това заглавие показва, че проблемът не е много, ситуацията в България изобщо не е ясна за местните медии или тя им се струва прекалено сложна и за това е по-лесно да обслужват с клишета, което естествено не говори добре за журналистите във Федералната република, но както и Вие казахте, журналистите навсякъде са хора. И да грешиш е човешко. От друга страна това си мислех и аз, ако на германски журналист му гръмне колата какво ще стане. И много е страшно. Ще бъде много страшно. Германските медии, медиите в Германия наистина са четвъртата власт. Наистина са четвъртата власт. В България това вече звучи като клише, звучи изтъркано, но това е факт. Политиците се респектират от журналистите. Там няма фамилиарнечето, на което сме свикнали в България. Там няма говорене между политици и журналисти. Рядко журналистите във Федералната Република разполагат с мобилните телефони на политиците и им звънят, за да си говорят ей така. Също така разстоянието между журналистите и политиците е установено и то е в полза на свободата на словото, защото колкото си по-близък с един човек, толкова по-трудно ти е след това ти да бъдеш критичен спрямо него. Не е ли така? В този смисъл потвърждаването на журналистиката като професия и на журналиста като инстанция, от там следва и фактът, че ако в Германия не дай си Боже да се случи автомобилът на някой журналист да гръмне, тогава ще става въпрос за много сериозен, за много голям скандал. Естествено, че веднага ще се постави под въпрос това кой има интерес от такъв атентат, защото това е атентат. Каква цел преследва с това и разбира се ще започне разследване, но аз даже не си спомням да е имало такъв случай в историята на страната дори през 70-те години. През времето на левия терор, когато крайно лявата групировка, партия на Червената армия тероризира страната в продължение на 10 години.
Водещ: Ами значи ни остава да гадаем дали разследването ще приключи или няма да приключи, ако това се случи в Германия? Разбира се навлизаме в хипотеза.
Мария Стоянова:Значи залогът за нашата страна в момента е много голям. Залогът за имиджа на България е голям. Когато гръмне колата на журналист, е проблем и то много голям обществен проблем. Той не е само криминогенен проблем. Нашата страна има страшно лош облик в Европа за съжаление. Нашата страна е свързвана само с корупция и престъпност и когато един журналист стане жертва на престъпност, независимо какъв е той, независимо каква връзка има, с кого, а какво говори и как говори – той е журналист и когато този човек стане жертва, в случая, какъвто е конкретният факт със Сашо Диков, тогава това е проблем на цялото общество. И тогава, аз си спомням как таксиметровите шофъори като един се надигнаха, когато техен колега пострада, по-скоро неговото детенце. Същото очаквам и от нас, от журналистическото съсловие. Ние трябва да извоюваме уважението в очите на обществото към самите нас като съсловие. Ако ние самите не показваме солидарност помежду си и респект помежду си, как да очакваме това да ни представи обществото, нали? За това залогът от една страна за нас като съсловие от България е голям. От друга страна от гледна точка на имиджа на страната ни навън, също залогът е доста голям, защото именно с твърдения за това, че страната ни е корумпирана и престъпна, Холандия и Финландия успяват да разиграват членството ни е Шенгенското пространство. Защото на тези твърдения никой не може да противоречи и да каже „Не са верни!” И именно едно такова нещо като колата, гръмнала на Сашо Диков, са твърдения на тези твърдения. Въпреки че те са популистки, въпреки че те не са свързани с действителната готовност на България за членство в Шенген. Но това по никакъв начин, това, което се случи със Сашо Диков по никакъв начин не ни помага да изградим образа си на нормална държава. А това е много важно и може би е много по-важно за самите нас, отколкото дори и за европейците.
Водещ: И така. Чухме как е в Германия. Сега се изкушавам да започнем с това как е в Бразилия. Добър ден на колегата от „24 часа” Момчил Инджов.
Момчил Инджов: Добър ден.
Водещ: Говорихме преди началото на предаването, че в Бразилия е чест медиите да бъдат опозиционни.
Момчил Инджов:Именно. Самият аз станах свидетел на това явление. Преди година, малко повече от година, в края на септември, последната третина на септември имах късмет да посетя Бразилия и дори да интервюирам кандидат президентката Дилма Русев, която в последствие спечели изборите. Това, което ми направи впечатление е, че абсолютно всички вестници бяха критично настроени към нея. Ще започна малко по-отдалече. Всичко всъщност в Бразилия води началото си от 1968 година. През 1964 година военните в Бразилия взимат властта с преврат и се установява една военна диктатура. Да, в доста по-мека форма от някои други диктатури. Например не може да бъде сравнявана с Аржентина, нито с Доминиканската Република, т.н. „/…/” и т.н. Но през 1968 година едно историческо събитие преобръща живота на Бразилия. Това е акт номер пет. Този акт номер пет налага цензура на медиите с обосновката, че обстановката го изисква – временно ограничение на някои права и свободи се въвежда цензура на медии, както печатни, така и ефирни. В резултат, на което възникват масови протести на студенти. На пръв поглед, ей сега да си припомним, нали и ние живяхме в едно подобно общество.
Водещ:И това е липсващата на България 1968 година. Нали така?
Момчил Инджов:Да, 1968. Всъщност ето какво съвпадение като се имат в предвид и бунтовете в Западна Европа, и трагичното смазване на прашката пролет. Там се надига едно огромно протестно движение. То протестира срещу подтискането на тази свобода на изразяването и на словото. И най=любопитното, което е – в резултат на този акт номер пет възникват градските партизански групировки в Бразилия и член на една от тези групировки е и Дилма Русев. И тук с Ваше позволение само за малко отклонение, ще направя. Всички знаят за партизанските групировки в Латинска Америка, но групировките в Бразилия са нещо уникално. Те не могат по никакъв начин да бъдат сравнявани с тези в Перу, /…/ и Фарк в Колумбия, това са малайски организации, в които влизат предимно хора от низините. В партизанските групировки в Бразилия влизат младежи, много малко от тях нямат висше образование. Студенти, завършили студенти, гимназисти дори. Ами, ето, самата Дилма Русев. Тя е от едно много богато семейство. Нейният баща, българинът Петър Русев, който е имигрирал в Бразилия, е станал един от най-богатите хора в град Белоризонт. Третият по големина град в Бразилия. Дилма расте сред дантели, както се изразяваше един добре познат български политик, по-късно конституционен съдия, си го спомняте всички кой е. Тя не се лишава от нищо. Взима частни уроци по френски и по пиано. И изведнъж става член на тази партизанска групировка. След като пада хундата в Бразилия през 1985, окончателно пада режимът, и вече се отменят всички ограничения, там се превръща във въпрос на чест на всяко издание да бъде опозиция. Може би с изключение на вестник „Оглобо”, който е най-големият в Бразилия. Той е по-склонен към всякаква власт да угоди. Докато бях в Бразилия и четях вестници всеки ден разбира се, и преди това съм чел по интернет. Изобилстваха с нападки срещу Дилма Русев. Някои прекалени, някои с основание.
Водещ:Защото тя е била представител на управляващата партия, кандидат на управляващата партия.
Момчил Инджов:Точно така. А нейн противник, неин съперник на изборите беше социалдемократът Жозе Сера, който преди да стане демократ президент, беше губернатор на щата Сан Паоло. Твърде успешен кандидат трябва да кажа,но докато той беше губернатор на щата, пресата го громеше по всеки повод. Даже колегите в Бразилия го наричаха сърдитко, тъй като всеки път като имал критична статия на него, се обаждал на главния редактор и казвал „Ало, какво е това? Аз толкова правя за града, за щата, а пък Вие така!” В момента, в който той подава оставка и става кандидат на опозицията, критиките се насочиха към Дилма Русев. Просто това е въпрос на чест в Бразилия.
Водещ:Значи можем да заключим, че медиите не вървят там след победителите. А как е у нас и какво се случва с медиите по време на изборите? Добър ден на Венцислава Антонова от вестник „Капитал”.
Венцислава Антонова: Добър ден.
Водещ:Всъщност в този час днес могат да прочетат всички в „Капитал” на твоето разследване ли да го нарека? За връзката между парите, партиите и медиите.
Венцислава Антонова:Разследване е силно казано. За разследване може да се говори, ако се положат още повече усилия. Аз полагам, но не бих нарекла толкова претенциозно тези текстове – разследване. По-скоро опит да се повдигне завесата и да се покаже как изглежда кухнята на медиите. Уверявам Ви, че това изобщо не е лесно, защото аз съм журналист. Част съм от тази среда, но не ми е никак приятно да се изразявам като майка Тереза на свободното слово. Изобщо нямам такова, как да кажа, такава нагласа. Не ми се морализаторства на тази тема, но за мен е здравословно всяко общество и медиите в дадена държава да обсъждат собственото си битие, собствените си недостатъци. Нещо, което мен ме притеснява от доста време, че етичните стандарти изобщо не се спазват. Етичният кодекс се оказва, че е подписан от доста медии. Оказва се, че това е мъртъв документ и фактът, че документът е мъртъв от може би от 5 години, откакто той е приет, е това, че той изобщо не е променян за тези 5 години.
Водещ: Колко главни редактори поискаха да говорят по тази взривоопасна тема с теб?
Венцислава Антонова:Ами истината е, че аз нямах възможност да потърся всички. Не ми беше възможно, но пък бих се радвала на коментара на всяка медия. Нека кажем, че аз се обърнах към шестима главни редактора и както всеки може да прочете в текста на вестник „Капитал”, там са цитирани само двама от тях. Естествено, че темата за медиите, парите и политиката, за платените публикации по време на избори в медиите не е особено приятно. Тя се смита под килима в общи линии.
Водещ: Обаче трябва да е много голяма май.
Венцислава Антонова:Или дебел, не знам как да го нарека. Истина е, факт е, че това, с което аз се познах, това, което аз успях да разбера – било през разговори мои, неофициални с предизборни щабове за кандидати за президенти или пък за кметове, с медии, пък дори и публични коментари, които са ми давали – за мен стана ясно, че медийното пространство от много дълго време не е било толкова замърсявано с информация, която по-скоро представя истината на тези, които са си платили за тази истина да излезе и до аудиторията достигат текстове, които, бих казала, че по-скоро пречат да вземат правилното решение в една предизборна ситуация, отколкото да помагат. Защото журналистиката преди всичко трябва да е обективна, трябва да показва различните гледни точки.
Водещ:И трябва да е много далеч от определението манипулация.
Венцислава Антонова:Така трябва да е. Много предпазлива, когато отразява предизборните послания и активности на партиите, защото този кух и патетичен език едно към едно предаден от партията на медията, която в случая е просто един транслатор на идея, не ги осмисля, не ги критикува, не ги подлага на дебат – в крайна сметка аудиторията приема много негативно. Не бива да подценяваме читателите и зрителите си, защото в крайна сметка в България има критична маса от умни и интелигентни хора.
Водещ: В крайна сметка не беше много назад във времето, в годините времето, когато пък вестник „Работническо дело” се четеше откъм последната страница – спорт и времето.
Венцислава Антонова:Ами аз не съм съвременник на „Работническо дело”.
Водещ:Така съм чувала и аз.
Венцислава Антонова:Не бих свела българските медии разбира се до „Работническо дело”. Най-малкото все пак в България има пазар, на който много медии се конкурират. Въпросът е по какъв начин и как се конкурират.
Водещ: Искам да кажа, че това е един скорошен опит, който е хубаво да не пренебрегваме и да не забравяме как изглеждат в изследователски план нещата. Добър ден на доцент Орлин Спасов от фондация „Медийна демокрация”.
Орлин Спасов: Здравейте.
Водещ:Вашата пресконференция в понеделник най-вероятно ще предизвика обичайния интерес. Обаче как изглеждат очертаните тенденции във Вашите данни?
Орлин Спасов:Има няколко интересни акцента, които бих искал да поставя. Разбира се подробностите в понеделник. Но се радвам, че тук днешният ни разговор започна с пресата в Бразилия, с критичните нагласи и с това всъщност как големите медии печелят винаги от това, че са критични към управленията и в България ние също наблюдаваме една подобна критика. Ще кажа след малко каква е тя. Тя е малко особена, малко парадоксална. Но бих искал да тръгна от това, че няма я тази нагласа, каквато чухме, че има в Бразилия в българските медии да бъдат винаги активната страна на една позитивна критика, ако мога така да кажа, към управлението.
Водещ: И това ли е обяснението – че в България медиите не са четвъртата власт, както в Германия?
Орлин Спасов: Това е част от обяснението, защото вижте – българските медии по-скоро се ръководят от това не да вземат една критическа позиция, а от следването на рейтингите, които социологическите агенции дават на личности и на институции. Общо взето имаме един доста подчертан популизъм, бих казал, в поведението на българските медии. Ако един политик се радва на голям политически рейтинг, можем с голяма степен на достоверност да очакваме, че медийният му рейтинг автоматично ще бъде също толкова висок. И веднага подкрепям това с данни от последната година. Само искам да кажа, че тези данни, които представям, са до края на септември месец тази година. Те не обхващат така активно последните развития, т.е. самата кампания. И виждаме веднага, че отношението към Бойко Борисов продължава да бъде от началото на тази година до настоящия момент изключително положително. Може да се каже, че ако сравним отношението през миналата година и отношението през тази година към него – то в най-големите вестници, които наблюдаваме като Ь”Труд”, „24 часа”, „Стандарт” и някои други, то остава практически много устойчиво положително. Няма почти никаква промяна. И това положително отношение към него съвпада с неговия много висок рейтинг. Само в някои по-малки медии като „Дневник”, вестник „Сега” и вестник „Новинар”, които са все пак и по-периферни като влияние, имаме известна промяна от положително отношение към малко по-неутрално или дори към отрицателно отношение към премиера.
Водещ:Изкушавам се да Ви попитам – следва ли отношението на журналистите към Бойко Борисов тренда наистина на неговия рейтинг?
Орлин Спасов: Ами струва ми се, че се следва една обществена нагласа. Сега, не бих казал, че има директно следване на този рейтинг, но така или иначе има едно доста сериозно съвпадение. И това се потвърждава и от отношението на медиите, които наблюдаваме през тази година към някои ключови институции. За разлика от позитивното отношение към Бойко Борисов, знаете, че повечето социологически агенции непрекъснато агитират едно доста проблематично отношение към правителството и към партиите. В това число към ГЕРБ, към БСП, към ДПС и други. И нашият анализ на отношението на медиите към тези институции показва, че то остава, както и миналата година, без големи промени в зоната на негативното. Значи медиите, за разлика от изключително позитивното отношение към една водеща фигура, която както и преди това сме го коментирали много и във Вашето предаване, остава истински лидер на съсредоточаване на публичния интерес към себе си, то институцията, която това лице ръководи, правителството и партията, на която той е на чело – точно обратното – са с едно доста негативно отношение, което показва, че в обществото има едно така доста анти партийно отношение, едно доста негативно отношение към държавата, което се улавя и от социологическите агенции, което и медиите доста близко…
Водещ: Или става дума за една друга стара ревинистенция. Знам името на човека. Ще продължим този анализ след малко с отговор на въпроса ще оцелеят ли вестниците. Ще оцелеят ли вестниците. Отговорът на този въпрос търсят напоследък европейски експерти заради пряката връзка със свободата на словото. Нека пак с Мария Стоянова потърсим приликите и разликите на немските и българските вестници.
Мария Стоянова: Докато има хора, които искат да четат хартиен носител, това важи също и за книгите, бъдещето на книгите по същия начин е поставено под въпрос, както и бъдещето на вестниците. Но докато има хора, които искат да разгръщат вестници, които обичат шума на хартията, които предпочитат сутрин рано, докато си пият кафето, да разлистват вместо да натискат копчета – до тогава ще има и вестници, това е ясно. В Германия разбира се, като най-голямата европейска държава – говорим за 82 милиона население има пазар за абсолютно всичко. Има пазари за online издания, има пазари за вестници, но не мога да кажа, че вестниците се оплакват от кой знае каква липса на читатели. По-скоро акцентират върху двата приоритета – online издания и печатни издания. От друга страна именно може би поради факта, че в тази страна, във Федералната република, в тази държава, в която се намирам в момента медиите действително са четвъртата власт. Поставянето на въпрос за съществуването на вестници като един стълб от тази четвърта власт е екзистенциален въпрос. Т.е. въпрос за съществуване на цялото общество.
Водещ: Какво се случва с вестниците по време на предизборни кампании?
Мария Стоянова: Наблюдаваме напоследък една американизация тук в Германия. Все по-често вестниците се осмеляват да заемат страна, да се профилират в нечия полза или в нечий ощърб. Това е едно явление, което познаваме от САЩ, което сега се прехвърля и в Европа, в конкретния случай в Германия. Вестниците се стараят да показват конкретна позиция без да се страхуват, че по някакъв начин могат да рискуват симпатиите на своите читатели. Но към това трябва да добавя и факта, че в Германия за разлика от България се знае кои вестници каква ориентировка имат. Така че не е много трудно да стане ясно кой кандидат в коя кампания биха подкрепил съответното заглавие. Докато при нас не е така. При нас ние като че ли се стремим към някаква, е знаем, отдавна, че трендовете, тенденциите идват малко по-късно. При нас това важи и за журналистиката. Ние сме все още в етапа, в който много държим на това да сме абсолютно неутрални, като че ли забравяме, че неутрална журналистика в такъв смисъл няма или не може да съществува.
Водещ:От друга страна пък знаем, че журналистите по света са едни и същи. Редакционната политика си е редакционна политика, но как немските колеги коментират тази американизация. Гледат на нея като на вирус или като на нещо други?
Мария Стоянова:Не, в никакъв случай. Значи, трябва да имат в предвид, че конкретно за /…/ свят САЩ са абсолютен мащаб, с който се сравнява всичко. Включително в конкретния случай медиите. Не е чудно, че е така. Плурализма на САЩ, многообразието от издания, от заглавия, от телевизии, от радия, от вестници, от всякакви възможни средства за информация е довело до развитието на медийното общество в САЩ. За това не е чудно, че ориентировката на хората в Европа, в конкретния случай немско езичния свят, мащабът е САЩ. Разбира се има регионални особености, но американският модел е успешен. Американският модел на заявяване на позиция, на смелост, на това да застанеш с лицето и името си зад някакво твърдение е успешен. Не само успешен, той се хонорува от читателите, от публиката. Публиката обича и харесва, когато някой има позиция и казва „Ок. Това е моето мнение и аз стоя зад него. Ти може да не си съгласен, но това е моето мнение!” А това съдейства и за обогатяване на публиката по някакъв начин, когато и представиш конкретна позиция, коментар в случая. Говоря конкретно за коментари и анализи, защото отразяването на новините в този вид, в който ние сме свикнали да четем по страниците на българските вестници, тук отдавна вече го няма, отдавна вече не се среща. Т.е. ролята на журналиста е един вид преводаческа и за това е необходимо той да покаже собствена позиция. За това е важно той да изрази своето собствено мнение, защото той е човекът, който е на някакво събитие, на някаква пресконференция или е направил някакво интервю. Той е човекът, който е събрал съответни знания, информация, впечатления и той е човекът, от който читателят очаква, за това му и плаща като си купува неговия вестник или като слуша неговото радио, или като гледа неговата телевизия читателят или зрителят очаква да разбере какви впечатления е получил този журналист, до какъв извод е стигнал, защото читателят няма възможност за среща именно с хората, които дърпат конците в нашия свят, а журналистите имат.
Водещ: И така. В немските медии мащабът е САЩ. Личното мнение, изявяването на позиция е чест. Сега, смятам рязко да сменя темата, питайки Венцислава Антонова има ли скрити платени политически интервюта в медиите?
Венцислава Антонова: С просто око естествено, че не може да се забележи такова нещо. По внимателно зачитане в текстовете и начина, по който те се пишат, може да накара определени хора да започнат да се съмняват. Естествено, че има платени публикации,. Самият факт, че Сметната палата накара всички медии, по закон те са задължени всички – печатни, електронни, сайтовете също са задължени да депозират своите тарифи и трябваше да го направят до 12 септември в Сметната палата. Пожелателно беше и да го направят пред Централната избирателна комисия, но за Сметната палата е задължително, тъй като за първи път тази година се реши, че тя ще извършва одит на медиите точно по какъв начин е била отразена кампанията и какви пари са влезли там. Не смея да си мисля какъв ще е този одит, как ще изглежда, по какви правила и принципи ще бъде направен, защото Сметната палата още не го е заявила и не го е казала, но предполагам, че биха излезли много интересни резултати или пък най-малкото само рефлексията на добрата и качествена журналистика би трябвало да ги задължи те да извършват такъв прецизен одит. Не смея да твърдя дали е престъпление или не е престъпление това да се публикуват такива текстове, защото този въпрос е дискусионен в Европейския съюз. Мисля, че има само 8 държави в Европа, в които политическата реклама не е платена, официално не е платена. В останалите европейски страни това не е забранено. Разбира се в закона няма и регламент, който изрично да изисква медиите да обозначават платените публикации. От това те да не се обозначават има интерес и медията, но много повече имат политиците, защото това е много прост маркетингов принцип, че когато на едно съобщение пише, че то е платено и т.н. аудиторията има по-негативна или нека да кажем по-ниска степен на доверие към това, което чете и което му се предлага. Партиите не обичат да си признават, че едно от условията, които предлагат на медиите „ Ние признаваме Вашите високи тарифи за отразяване на предизборната кампания, но пък Вие няма да пишете, че това е платено съобщение.” Някакво тайно съгласие, което сега аз знам, че звуча в стила „Една жена ми каза”, но пък от друга страна аз знам. Нека да кажем, че не нарушавам журналистическото правило да не назовавам източниците на моята информация, защото това е престъпление също така да издаваш източниците си на информация. Но моята професионална съвест е чиста, че аз съм си свършила работата и съм попитала и двете страни, и съм попитала достатъчно хора, и съм видяла достатъчно документи, които ми дават мотива, дори и сега с леко съмнение да се приемат моите думи, да продължа моето разследване и да продължа да търся данни и информация, която до доведе до край мисията ми да се разбули истината.
Водещ:Както се казва най-хубавото нещо на изборите е, че един ден свършват и може би това ще се превърне в разследване.
Венцислава Антонова:Така, интересното нещо обаче, което затруднява задачата да се докаже, че една публикация е платена или не и това излиза през разговорите ми с представители на различни издателства, а пък и вече с цитати през текста в „Капитал”, че тази година политиците не харесват много класическата форма на отразяване, която включва сериозните интервюта, сериозни анализи и дописки и т.н. И много повече предпочитат да присъстват в съботно – неделните издания на вестниците, където може да им се придаде един по-човешки вид. Това е цитат „човешки вид”. Има по-непретенциозни текстове, които ги представят повече като хора, които също имат семейства, какви са техните интереси и т.н. Знаем тези портрети, които са по-леки и по-непретенциозни в съботно – неделните издания. Нещо, което абсолютно доказва, че политиката е направила сериозен завой в тези избори, презентирайки се пред обществото, това е фактът, че едно голямо издателство, което издава едни от най-големите, престижни, световни марки, женски списания, lifestyle издания, не смея да казвам марки, защото все пак сме в национално радио и не искам да Ви създавам проблеми.
Водещ:За което ти благодаря, да.
Венцислава Антонова:Но търговската директорка на това издателство ми обясни, че до правенето на тарифа за отразяването на изборите в тези модни, lifestyle и даже жълти бих казала издания на моменти, защото едното е емблема за такова списание, е станало в резултат на интереса на политиците. Те сами са проявили интерес да се покажат и да се представят в тези издания. Медията си е направила на този принцип тарифите.
Водещ: И сега остава и да подаде и данните до Сметната палата.
Венцислава Антонова: Нямаше такива данни просто, защото в това издателство са били принципни и са казали „Да, ние ще Ви отразим, обаче искаме на тези публикации да пише, че са платени.” Това не е /…/ съответните си политици, кандидат кметове и т.н. и до сключване на договор не се е стигнало, но е факт, че на страниците на това издание в интернет стои предизборна тарифа. Пише си „Избори 2011”, което е доста интересно, че за политиците lifestyle медиите са интересни повече.
Водещ:Господин Спасов, проблем ли е това, че медиите не си показват тези тарифи според Вас и има ли пряка връзка това със свободата на словото все пак?
Орлин Спасов: Ами мисля, че има и то съвсем пряка.
Водещ:Лошото е, че трябва да се задава този въпрос.
Орлин Спасов:Етичният кодекс е парализиран и той има за него спешна нужда от някакво съживяване, от известна форма. Тя трябва да бъде намерена от журналистическата колегия спешно според мен наистина, защото ставаме свидетели на много опасни прекрачвания на етичните граници, но беше много интересно това, което каза Госпожа Антонова. Аз малко ще го развия. Струва ми се, че наистина дори да бъдат обявени тарифите, което рано или късно ще стане, има такъв натиск, частично те са вече и обявени, имам чувството, че има един заден вход, една необявена тарифа, която много трудно може да бъде проследена. Има една много силна подмяна на откровената афиширана политическа реклама с различни аспекти на PR, които не са тарифирани никъде официално, но са масова практика в много медии. Друг един голям проблем – той също беше тук маркиран е, че като че ли в България ние нямаме на законодателно ниво, ако щете, достатъчна яснота за това какво представлява политическата реклама. Нямаме нужните дефиниции, нямаме регламент на обхвата на това понятие в различни негови приложения и за това…
Венцислава Антонова: Бих развила и аз това защо това не се случва? Защо… То обслужва пак някакви интереси, бих казала.
Водещ: Има продуктово позициониране и че в националните медии – те са силно регулирани по време на избори, говоря за обществените медии разбира се. Там има регламент. А в крайна сметка в цяла Европа обществените медии са тези, които задават свободата на словото и на останалите медии. Въпросът е, че на законодателно ниво за мен е проблем, че има такава регулация.
Орлин Спасов:Така е, да. Но специално по отношение на политическата реклама, фондация „Медийна демокрация” дори възнамерява в скоро време да инициира една законодателна инициатива.
Венцислава Антонова: Да, много добра идея.
Орлин Спасов: Така че най-сетне и в България ние да имаме някаква яснота какво представлява изобщо политическата реклама, да се изведе нейното тълкуване извън търговското слово, защото до голяма степен сега има почти знак на равенство между политическа реклама и търговско слово, което е също доста…
Венцислава Антонова: Нека да кажем с какво е актуален въпросът. В момента между СЕМ и асоциацията на радио и телевизионните предавания, която е най-голямата и обединява всички търговски и електронни медии в България, тече спор. Дали политическата реклама е търговска или не е и трябва ли да остане тя отделно от търговската реклама. Естествено, че електронните медии, които имат ограничение през закона за радиото и телевизията по 12 мин реклама на час имат интерес политическата реклама да е отделно от търговската реклама, защото сетете се, че за една от най-силните медии, която със сигурност се продава до края на годината рекламното си време, погрижила се е за това да го направи, защото има качествени продукти, защото така професионално се работи и т.н. Как се чувства в момента, в който политическата реклама става част от търговската реклама? Т.е. тя влиза в тези 12 мин и тук автоматично означава, че тя нарушава закона. Защото политическата реклама и дава възможност за хипер предлагане в случая. Ние сме в един вакуум, в един междинен период, в който не е ясно дали политическата реклама е част от търговската реклама и тя добре обслужва медиите, за да могат да си съберат своите…
Орлин Спасов:Защото тя носи в себе си едно финансиране. Не става дума за това как да се преразпредели между медиите това финансиране.
Венцислава Антонова: В момента е написано едно писмо до председателя на правната комисия в парламента, който смея да твърдя, че не е точно негова работа на човека да се занимава с това, но в момента отговаря на това какво е политическа реклама. Отговорът на въпроса ще дойде вероятно след изборите, когато всичко вече ще се е случило и ще е малко късно. Трябва да чакаме.
Водещ: Да оставим на страна качулките и дъжда, преди, след и прочее. От Мария Стоянова чухме, че в немските медии става дума за американизация и за изява на лично мнение, заявяване на лична позиция. Това е, което читателите, слушателите и зрителите харесват. И понеже в такива случаи ние казваме „В Западна Европа – американизация, у нас – латинизация”, дали това отговаря пък на стандартите в Бразилия ще ни каже Момчил Инджов.
Момчил Инджов:Ами…
Водещ:Какви са подходите?
Момчил Инджов:Ами подходите, нали вече обясних малко по-рано, че там е въпрос на чест да си в опозиция. Нещо повече – до голяма степен на медиите се дължи фактът, че миналата година на президентските избори се стигна до втори тур. Имаше прогнози, че Дилма Русев ще спечели на първи тур срещу Жозе Сера, обаче се появиха разкрития около нейната дясна ръка.
Водещ:В медиите.
Момчил Инджов:В медиите, да. Ерениса Гера, която беше шеф на президентския кабинет. Това в Бразилия е на практика вторият човек в държавата, че тя лобирала в полза на една консултантска компания, с която са свързани някои от нейните деца и тя падна. Също така прекалено много беше застървена кампанията, бяха настървени схватките меджу Дилма Русев и Жозе Сера, които бяха отразени в медиите без пестене на критики и в резултат на това третият кандидат грабна прекалено много гласове и от единия, и от другия. Третият кандидат беше една симпатична млада жена на име Марина Силва, лидер на зелената партия. Тя отпадна разбира се, но изненадващо грабна прекалено много гласове и от социалдемократите, и от симпатизантите на Трудовата партия – в Бразилия се нарича „пе те”, за това са петеисти. И се стигна до втори тур. Имаше, даже по едно време се зародиха и съмнения в победата на Дилма Русев, тъй като нейният предшественик Инасио Лула, като човек – той е точно един типичен човек от народа, макар че не е като в нашия случай за нашия човек от народа, за който Вие си спомняте, че имаше филм и който ходихме да гледаме при страх от 6 не извинени отсъствия. Вие не може да не си го спомняте това. Смисъл, че Инасио Лула беше човек, излязъл от низините на бедно семейство, със средно образование беше се издигнал, но той наистина направи едни големи реформи, които помогнаха за възникването на една голяма средна класа. Но Инасио Лула – той се държеше като човек от народа по всякакъв начин и дори от простолюдието. И много често нападаше медиите за критиките срещу неговата партия, дори срещу Дилма Русев. Даже един път се беше изказал, че вражеските медии трябва да бъдат бити така, както нашите противници. Което вече и международни журналистически организации, протестки организации реагираха. Разбира се, че той трябваше да дава обяснение, че не е ставало дума за физическа разправа, каквото нещо в Бразилия не съществува. При Дилма Русев е вече различно. Когато на първи януари тази година тя стъпи в длъжност, една от най-крилатите фрази, които произнесе, като аз гледах директно предаването – каза „Предпочитам шума на свободната преса, отколкото тишината на диктатурите”. И това беше много знаменателно да го каже човек, който е лежал в затвора за своите убеждения, за своята дейност. Нещо повече – да Ви припомня. Като говорихме в началото за партизанските групировки, в една от тези групировки членува един журналист. Казва се Фернандо Гайбера, който напуска работата си заради тази цензура. И нещо повече – той организира отвличането на американския посланик през 69-та година. Сега е твърде известен депутат в Бразилия. Ето как стоят нещата.
Водещ: Много е важно да не липсва 68-=ма година. Ще взема реплика за не извинените отсъствия. Господин Спасов, ще има ли в оценките Ви след изборите не извинени отсъствия за журналистиката в медиите по време на избори? Ще се стигне ли до там след толкова много тарифи, защото при толкова много тарифи, къде е мястото на истинската журналистика?
Орлин Спасов:Надявам се да не се стига чак до там и че все пак ще се намери някакъв баланс, и най-вече се надявам, това ми е последната надежда, че все пак хората си дават сметка за всички тези неща, които говорим, макар че, както каза тук и Госпожа Антонова, дори и тя, като един експерт, който е направил разследване, понякога не може да установи черно на бяло фактите, а по-скоро има съмнения, които произлизат от самия характер на съдържанието. Но все пак се надявам, че хората наистина са чувствителни и че самите политици ще разберат, че в крайна сметка те не са заинтересовани от тази подмяна, която така или иначе е ясна на широката публика. Защото вижте, тук наистина се извършва една подмяна в медийното говорене около централните фигури и Веси поде тази тема преди малко. Сега ще се върна към нея във връзка с Вашия въпрос за това каква ще бъде ролята на медиите и на журналистиката. Даже „Капитал” сега излезе с едно заглавие, че били скучни тези избори.
Венцислава Антонова: Ами коментирахме, че няма кампания просто.
Орлин Спасов:Да, че няма кампания. Ами аз искам просто да се върна – дали е наистина така? До известна степен е такова усещането, докато се преразпределят едни пари и така активно в медиите, усвояват се добре тези финансирания. Кампанията, като че ли, е вяла скучна, но струва ми се, че това до голяма степен се дължи на липсата на много сериозни идеологически, политически и като тези различния между основните кандидати. За мен Росен Плевнелиев, Ивайло Калфин, Кунева за доста идентични. Те по един доста идентичен начин говорят в медиите, което като че ли по някакъв начин деполитизира този дебат. Ние не можем да открием някакви много сериозни разлики и именно това деполитизиране премества, както много добре забеляза и Веси, както и това забеляза един от нашите експерти – Силвия Петрова в един неин текст, който ще бъде публикуван на сайта на нашата фондация – това води до преместване на кампанията на терена на lifestyle медиите. И политиците се опитват да отидат в тези най-популярни lifestyle предавания, да дадат интервюта за lifestyle издания, дори за жълтите вестници, защото там по един деполитизиран начин те по-скоро представят някакви свои роли в семейството, как се обличат и т.н. И това е една много сериозна подмяна на политическите послания с някакви персонални послания, с някакви класически архиетипи – семейство – майката, бащата.
Венцислава Антонова: Хитър ход нека да кажем. Това е много хитър ход, защото хората си казват „Ами, ето, той е човек като мен, близо до мен”.
Орлин Спасов: Мисля, че това вече не работи. Мисля, че това е грешка и има глад за политически послания. Проблемът е и друг за тази скучност на кампанията.
Венцислава Антонова: Дългосрочна визия и какво ни очаква от тук нататък.
Водещ:Да.
Орлин Спасов: Струва ми се, че втората причина – едната е тази деполитизация, за която говорих, която идва от някак си идеологическата скромност в крайна сметка на основните кандидати. Другата важна причина, която прави кампанията да изглежда до някъде скучна е, че основните кандидати – да кажем Плевнелиев и Калфин, те не представят себе си в тази кампания или поне не се представят достатъчно като себе си. Росен Плевнелиев „представя” разбира се Борисов. Калфин представя, казано на шега, Стефан Данаилов, който пък представя някаква сложна констелация от отношения между Първанов и Станишев.
Венцислава Антонова: Точно казано.
Водещ: И ако трябва да завърша фразата Ви, бих я завършила с цитат от политически платените послания „Срамувам се!” Кой от какво се срамува – ще продължим след малко. Доцент Спасов, не знам до колко чудно би прозвучал един такъв въпрос, но има ли ги изборите в медиите? При толкова много подводни значения.
Орлин Спасов:Има ги разбира се, но с всички тези особености, които ние коментирахме – деполитизация на дебата, преместване към lifestyle, задколисно присъствие на най-важните играчи и всъщност в крайна сметка тези избори са интересни от гл.т. на това, че те са избори всъщност за или против сегашното управление и за или против сегашния премиер. Поне аз така ги разбирам. До колко той остава фигурата, която най-силно присъства в медиите. Вижте, не можем да дадем цялостно описание на това, което се случва, ако не поговорим малко за начина, по който в интернет тези избори присъстват и ми се струва, че там са интересните неща. Facebook.com е изключително активен. Има бум, просто взрив на любопитство на online потребителите към изборната проблематика. Всевъзможни групи във facebook.com „Ще гласувам”, „Няма да гласувам”, присъствие на страшно много политици в социалните мрежи. Тук може би едно от интересните развития беше, че политическа партия ГЕРБ официално през своя изборен щаб се отказа от използване на facebook.com, което само по себе си е прецедент с аргумента, че България не е Америка. Тук това не е кампанията на Обама, тук реалността е съвсем друга. Като в същото време партията стартира една своя самостоятелна социална мрежа, така да се каже – направи си едни паралелен facebook.com. Така малко алтернативно функционира по отношение на facebook.com. Но струва ми се, че наистина в интернет можем да търсим любопитните развития. Разбира се бих могъл много дълго да говоря на тази тема.
Водещ: За мен е любопитно обаче това, че много често във facebook.com хората дават директни линкове към публикации в медиите с цел сатира, нека така да го кажа.
Орлин Спасов: Да, това е всъщност българската Бразилия, така да се каже във facebook.com. Там хората са критични, има едно критично обществено мнение, което е нещо много добро. Но за мен интересният въпрос е следният. То е малко сравнение с това, което се случи на предишните парламентарни и местни избори. Тогава ние наблюдавахме едно много интересно явление. Тези партии, които бяха най-активни online в кампанията си, като да кажем НДСВ, политическата партия на зелените, Синята коалиция – те общо взето претърпяха тежки загуби на самите избори, така че в някакъв смисъл имаше обратна корелация между активността online и представянето на финала. Любопитно е дали сега тази картина ще се повтори. Но лично на мен ми се струва, че даже няма да е чак толкова решаващо това, което се случва в интернет, но самото нарастване на политическата активност и активността на хората в интернет говори за известна умора от традиционните медии. Като че ли вече на хората им омръзнаха всички тези платени политически реклами, всички тези може би неплатени, но във всеки случай обстойни, дълги интервюта на едни и същи физиономии, на едни и същи участници. И хората очакват нещо по-живо, искат те самите да могат да се включат и за това ми се струва, че facebook.com и интернет като цяло стават по-важни и по-интересни без те да имат още ресурса да преобърнат нещата, но все пак да не забравяме, че във facebook.com вече има 2 милиона и 200 хиляди души българи с регистрация. Това е почти един паралелен интернет, в който ври и кипи политически напоследък.
Водещ:И накрая нека да си спомним за една стара максима, че там, където има политически вицове, там до голяма степен е почти сигурно, че има диктатура. Господин Инджов, има ли политически вицове в Бразилия?
Момчил Инджов:Има разбира се. Т.е. напоследък вече няма. Едно време е имало. Все пак, нека да не забравяме, че от 26 години насам Бразилия е една демократична държава с абсолютно легални политически партии. Друг е въпросът, че всичките партии там са леви, там няма десница по простата причина, че не се смята за добър вкус да си от дясна партия, която е подкрепяла военния режим. Не съм чувал политически вицове аз самият да се разказват в Бразилия. Едно време са се разказвали. Днес другаде разказват. Във Венецуела, в Куба всъщност ги разказват 50 години вече.
Водещ:Веси, здравословно ли е да имаме такъв критерий ние в медиите и да го следим?
Венцислава Антонова: Да има вицове ли?
Водещ:Да.
Венцислава Антонова: Ами при нас не се налага да се измислят вицове, защото вицовете в България са директни цитати. Това исках аз да кажа. Бих отворила, ако позволите, малка скоба към facebook.com. Искам да кажа нещо малко по-различно, че ок – важно е там да има някаква форма за свободно говорене, но за мен е много важно всеки, който комуникира кампанията си от там или каквото и да било да си дава много ясна сметка къде е, да не участва там самоцелно. Всички много добре знаем, че профилите на тези политици там имат своя модератор и не отговаря съответният политик, а отговаря модератирът на профила. Ако има моменти, в които отговаря конкретният политик, това са някакви специално определени прозорци или да речем той си е казал „Сега 15 минути ще отговарям на хората”. За политиците, които по принцип са там. Които от няколко години са там и традиционно влизат и са активни на своите facebook.com страници. Има в България примери за такива политици, които много активно комуникират с аудиторията си от там, има смисъл те да са там.
Орлин Спасов:Един кандидат президент дори си намери вица във facebook.com
Венцислава Антонова: Да в кръга на шегата. Това е сериозно, да. /…/ Не бива самоцелно да си там. Не може само за изборите да решиш и да очакваш ефект от това, че си много модерен и си влязъл в социалната мрежа.
Водещ: Сложете заглавие на понеделнишката си пресконференция.
Орлин Спасов: Изненадахте ме с този въпрос, но примерно едно възможно заглавие би било „Lifestyle – новата политика”.
Водещ:Ами много е важно да бъдеш сериозен. Това е едно политическо заглавие, но в журналистиката това би могло да се превърне в инстинкт за самосъхранение. Много е важно и са си имал 1968 или, ако си я нямал, да имаш в предвид поне какво се е случвало в тази година в едни други страни и това да ти бъде отправната точка. Хубав и спокоен съботен следобед и по-възможност – мислете. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 8.10.2011

Водещ: Важна ли е работата на журналистите по време на избори и как работят журналистите по време на избори? Добър ден на събеседниците казвам сега. И разбира се, първо към г-жа Светлана Станкова, преподавател в Софийския университет.
Светлана Станкова: Добър ден!
Водещ: Здравейте!
Светлана Станкова: Здравейте!
Водещ: Предизвикателно е заглавието на книгата, която издадохте – „Пресата – политически посредник”. Това е присъда или хипотеза?
Светлана Станкова: Според мен, това е нещо, което вече не може да бъде нито присъда, нито хипотеза. То си е факт. Факт е, че политиката е силно медиатизирана. Факт е, че пресата е посредник между обществото и политическите елити.
Водещ: Всъщност, в това няма нищо лошо, защото медиите са точно това в крайна сметка.
Светлана Станкова: Това е тяхната работа.
Водещ: Въпросът е дали, според Вас и според вашите оценки и проучвания, които сте провели, стана дума за това, че медиите са услужливи към политиците?
Светлана Станкова: Като цяло, медиите наистина следват политическия елит. Разбира се,, това е най-общо казано. Във всеки конкретен случай е различно. Понякога, дори по израза на Тотка Модова, медиите проявяват слугински синдром.
Водещ: За слушателите само да припомня, те най-вероятно знаят, но тя е декан на журналистическия факултет към Софийския университет. Ами, сега да стъпим на терен, да стъпим на терен с Милена Минчева от в-к „Стандарт”. Здравейте!
Милена Минчева: Здравейте!
Водещ: Услужливо ли е, когато примерно цитираме политиците и това, което се случва по време на кампания? И дали това е услужливост или все пак е въпрос на информиране? Това са неща, които се случват все пак.
Милена Минчева: Според мен, по време на предизборна кампания няма как медиите да не са политически проводник. Това не е мръсна дума, според мен, защото все пак хората трябва да бъдат информирани за политическите платформи на политиците. Какво наблюдаваме обаче в България? Много често от политическите централи се опитват да диктуват на медиите дневния ред.
Водещ: С кого да говорят.
Милена Минчева: Да. И тук вече е ролята на журналиста и, бих казала, стандарта, който има в медиите. Това, медиите, мисля, че сме доживели до момента, в който медиите трябва да диктуват дневния ред на политиците, а не обратното. Тоест, ние да преценяваме това, което е важно за хората, съответно, като се съобразяваме, нали, с техните желания и ние да налагаме дневния ред на властта. Аз мисля, че в-к „Стандарт” се опитва, така, умело да го прави това и това е печелившата формула. Иначе какво се получава? Ако ние сме, така, прост медиатор на това, което ни подшушват от политическите централи, смятайте, че в днешната пазарна икономика, просто, медиите няма как да оцелеят. Защото всяка сутрин читателите гласуват със 70 ст, купувайки си в-к „Стандарт”, купувайки си и други вестници. Просто сме обречени на тотален крах, ако слушаме това, което ни се диктува от политическите централи.
Водещ: Добър ден и на Йордан Мичев от списание „Тема”. Как стоят нещата на седмична база?
Йордан Мичев: На седмична база…
Водещ: Ако изходим, така, от старата максима, че всяко чудо е за три дни, т. е. При Вас е малко по трудно да запазите срока на годност на политическите цитати.
Йордан Мичев: Точно така, точно така. Много правилно напипахте пулса на седмиците, на седмичниците. Но в интерес на истината на седмична база в България бълват всякакви булевардни вестници на седмична база и в тях трудно може да се ориентираш какъв е точно дневния ред на обществото. Виждаме обаче, че тяхното влияние нараства с всяка изминала година. Появяват се постоянно нови издания. Списание „Тема”, за щастие, в тези десет години, в които успява да просъществува и по някакъв начин да се запази на пазара, да запази специфична аудитория, която го търси и го чете, успя да се опази от този синдром. Ние сме опозиция на всяка власт.
Водещ: Всъщност, това е работа на журналистите – винаги да са опозиция на всяка власт…
Йордан Мичев: Да, именно.
Водещ: … защото хората, освен че избират политиците, все пак им плащат с данъците си, за да вършат те една добра работа.
Йордан Мичев: Точно така. Разбира се, има нюанси в различните периоди. Говоря от гледна точка на опозиционност. Има нюанси. Има един голям парадокс. Списание, което се чете предимно от избиратели с десни възгледи, десни разбирания – хайде не, да кажем не десни, ами…
Водещ: По-либерални, по-либерални.
Йордан Мичев: … да, по-либерални – се списва от предимно леви журналисти, което е изключителен парадокс, нали, в случая, но опитваме се да търсим някакво златно сечение, някаква златна среда. Какво ми прави впечатление в настоящия момент? Изключително трудно е за едно такова издание да намери истинския политически дебат в настоящата кампания. Такъв не съществува. Поне досега аз не съм видял истински дебат. Подхвърлят се разни PR-димки и в прекия и в преносния смисъл.
Водещ: Реални и в преки…
Йордан Мичев: Просто присъстваме на една изключително циркаджийска кампания. Що се отнася до моя принос към тая кампания, мога да кажа, че той започна още в края на май, началото на юни. Заедно с няколко съмишленици подехме кампанията срещу проучванията и добива на шистов газ в България. Въпрос, който се позиционира като ключов по време на самата предизборна кампания. Голяма част от политиците и от кандидатите за президенти по някакъв начин се определиха по тази тема. Други мълчат упорито, странят от нея. Но ето, медиите по някакъв начин, дори и чрез този пример, задават дневния ред на обществото.
Водещ: Нека сега да експериментираме със Светлана Станкова. Всъщност, нищо не се еслучило все още с този шистов газ, добива и разрешаването. И от тази гледна точка, един ежедневник не може всеки ден да пише за това. Обаче Вие имате и сайт, новинарски сайт. Какъв е интересът на хората? Защото когато липсва новина, какво се прави?
Милена Минчева: Ами, новинарският сайт на „Стандарт” е standartnews.com, където гледаме да информираме нашите читатели за събитията на деня.
Водещ: Но когато няма събитие, както в случая с шистовия газ?
Милена Минчева: Ами, нашата задача е да намерим различните гледни точки и по този начин да обясним на читателя кое е полезно за България и кое не е полезно.
Водещ: Г-жо Станкова, от гледна точка пък на медийния експерт, тази ситуация как бихте я коментирали?
Светлана Станкова: Аз мисля, че в случая ролята на журналистите би била да осигурят колкото се може повече данни за това какви са технологиите за добиване, доколко те са вредни за околната среда, доколко не са. В случая има дори един такъв почин към журналистика тип база данни. Не да предлагаме гледища, макар и те да бъдат плуралистични, макар и те да бъдат с всички възможни включени последствия. Да предлагаме възможност на читателя сам да се ориентира, като стигаме до дълбочина на информацията, защото това е което читателя сам не може да направи. Дори и тези базирани web2 технологии предлагат семиотични търсачки, които да изровят максимално максимална информация за това. Средният читател, той не може да се ориентира каква всъщност би била ползата и вредата от добива на шистов газ, ако не се зарови да прочете, че примерно там има някакви отлагания на въглероден окис и т. н. В такъв смисъл, не е нужно да има някакво събитие, да има нещо, свързано с това, че има протест против или че има някаква компания, заинтересувана. След като такава тема стои пред българското общество, премята се в публичността, нека ние получим колкото се може повече информация за нея без да ни се предпоставят гледните точки, т. е. според мен, бъдещето на една журналистика на данните, на повече информация, на повече данни и оставяне на читателите да се ориентират, да навигират през тях.
Милена Минчева: Сега, аз не съм съвсем съгласна с това леко подценяване на читателя, което Вие правите, защото тези данни читателят може да си ги намери и в Google. Въпросът е ние да му представим различните гледни точки, защото читателят в България все пак е интелигентен читател и разполага с достатъчно информация от интернет и въобще специализирана литература. |Въпросът е ние да дадем различните гледни точки на експертите, защото читателят не може да се обади на експерта X, който е специалист по шистов газ. Това е нашата задача. Просто да сблъскаме различни гледни точки.
Светлана Станкова: Аз мисля, че интелигентният читател ще се ориентира.
Милена Минчева: Базата данни…
Светлана Станкова: На него не му е нужно гледището. Да, би могло. Би могло да бъде попитан експерта X, експерта Y, но един човек в ежедневието си няма да тръгне да си отдели време и да рови по Google и да се интересува от шистов газ. Но всеки човек си купува вестник, отваря електронно издание, вижда списание.
Водещ: Чий интерес, чий интерес…
Йордан Мичев: Ето, виждате ли един конкретен проблем в какво може да се превърне по време на предизборна кампания? Един конкретен въпрос, като шистовият газ, нали. В един момент от чисто експертен въпрос, нали, свързан с технологии и т. н. В един момент този въпрос се превръща в политически, в което няма нищо лошо.
Водещ: Обаче кой, чий интерес възбуди повече – интересът на читателите или интересът на политиците да коментират темата?
Йордан Мичев: В интерес на истината аз се стремях да не прекалявам с тази тема в изданието, в което работя. Повече обърнах внимание на…
Водещ: Посланията в други платформи.
Йордан Мичев: … посланията в други платформи, на организирането на протестите. Аз лично съм ангажиран с тази кауза, защото съм родом от този район, в който ще се правят тези проучвания и добив, нали такива са намеренията на американската компания “Chevron”. Но ето, един конкретен въпрос просто предизвика страшно много поляризиращи мнения по време на кампанията. Да не говорим за останалите въпроси. Изключително много теми, по които в тази предизборна кампания медиите мълчат упорито, изключително много.
Водещ: И те са?
Йордан Мичев: Ами, значи давам конкретен пример. Президентът на републиката има изключително много правомощия от гледна точка на външната политика. Аз не съм чул досега от кандидатите за президенти примерно каква ще бъде политиката на България на Балканите, каква визия имат те. Има много спорни въпроси – членството на Турция в Европейския съюз, имотите на тракийските българи, прогонени от Одринска Тракия.
Водещ: Удивително дълъг срок на годност имат тези проблеми, защото ми се струва, че те бяха характерни и за, като изключим шистовия газ, и за кампанията 2006-2008, президентската.
Йордан Мичев: За 2009 дори бяха.
Милена Минчева: Характерно за българските предизборни кампании е,че, така, се набляга на
Водещ: Имат един фризер, в който се поставят едни теми и си ги съхраняват от кампания на кампания.
Милена Минчева: Да. И искат обществото и журналистите да тичат след тия кампании. Аз казах, ролята на журналистите е да насочват читателя и да показват дневния ред на политиците. Тоест, ние да преценяваме, ние да определяме дневния ред и да го даваме на самите политици, от това, което хората се интересуват. Вземете кризата, вземете бизнеса, който изнемогва в тази криза. „Стандарт” има няколко акции в последно време. Не знам дали сте запознати с тях. Например, направихме една поредица за чудесата на България, т. е. За културно-историческия туризъм. Това е една тема, която не се експлоатира много от вестниците, защото тя не вдига тиражи, не е толкова рейтингова и…
Водещ: Е, вдига тиражи, когато примерно финансовият министър се изкаже по този въпрос.
Йордан Мичев: Нека да се върнем на кампаниите.
Водещ: Да.
Йордан Мичев: Примерно, случаят в Катуница повдигна страшно много въпроси. Аз не видях, в интерес на истината не видях сериозен анализ…
Водещ: Политически.
Йордан Мичев: … политически нито в медиите, нито от страна на кандидатите за президенти. Каква им е визията за демографската политика? Неслучайно в президентството има такъв съвет по демографската политика. Този въпрос, който е фундаментален и е за десетилетия напред, би трябвало един кандидат-президент да има ясна визия за това нещо.
Водещ: И в крайна сметка зад стоят все пак и някакви цифри, някакви предвиждания. Нека продължим обаче за това след малко. Останете с нас.
Важна ли е работата на журналистите по време на предизборни кампании? Темата днес коментираме в „Клубът на журналистите”. И нека да се върнем отново към началото със Светлана Станкова. Кажете ни, моля, приликите и разликите, най-общо, между кандидат-президентските кампании в България и Чехия 2006-2008, които анализирате във вашата книга, какви са?
Светлана Станкова: Много е интересно това да се разгледа, защото от една страна в България вотът е мажоритарен и за местни и за президентски избори. Това би провокирало един сериозен политически дебат, тъй като това е вот, който всеки един от нас дава. Докато в Чехия президентските избори се провеждат в парламента. Съответно, са непреки и съответно, би могло да се предполага, че там тези политически дебати ще се провеждат на мястото, където се провеждат и изборите. Интересното е, че това са различни комуникативни казуси, но медийните рефлекси на пресата, и в България и в Чехия, по много показатели се схождат. Там имаше едни и същи наративи за кризата. Разбира се, в различен контекст. В България това беше кризата на десницата. Излъчването на кандидатурата на Неделчо Беронов след поредица от неудачни други предложения. Докато в Чехия това беше криза на процедурата как точно да се проведе избора за президент. И разбира се, това в кръга на шегата, но то си беше заглавие на чешко списание – „Вибори хоржна неш на Балкани”, което означава „Изборите бяха по-лоши, отколкото на Балканите”. Съвсем друга тема е защо Балканите имат негативна конотация в Европа. Разбира се, обаче заедно с тези пък сходни, чисто медийни похвати, за преизбиране на действащия президент. И в България и в Чехия, той е бивш председател на управляваща партия. Спечелва втория си мандат, съответно Вацлав Клаус и Георги Първанов, с внушенията за скрит риск на неговия основен опонент, в Чехия Ян Швейнар, в България – Волен Сидеров. Еднакви бяха тези внушения, тъй като и на двамата кандидати, независимо те колко са различни – Ян Швейнар е част от една много мощна, много добре организирана търговска банка в Чехия, американски Гражданин за дълго време, с много добро образование, с много публикации, но при всички случаи той беше идентифициран като чужденец, от когото не е ясно какво може да се очаква.
Водещ: И понеже страхът е най-древното човешко оръжие, да Ви попитам – кой я издигна тази кауза, по-скоро кой я направи популярна за страната – дали журналистите или политиците?
Светлана Станкова: Ами, вижте. Те са взаимно свързани нещата. Факт е, че изключително тънка и умела манипулация може да се прави със страха. Тя е печеливша тогава, когато се посочва изход от някаква заплаха. В България това беше клипчето на Волен Сидеров, който с топчето произвежда хаос и Бог знае още какво и съответно, това беше клип на социалдемократи и внушението „Изберете това, което би го предотвратило”.
Водещ: Имаше ли политически платформи в Чехия на тези избори, за които говорите, които да са били огласени от медиите?
Светлана Станкова: Да. Това, което е характерно там – че всяка една платформа, тя е изписана, кой я издига, кой я плаща.
Водещ: У нас тогава така ли беше или имаше разлика?
Светлана Станкова: Не. Включително, най фрапиращата разлика е в проучването на социологическите агенции. Нас ни заливат с проучвания кой какъв процент има, кой какви очаквания съответно би провокирал в нагласите на електората, но никъде, в нито една медия не се публикува кой е платил това изследване. В Чехия беше изключително забавно, тъй като се виждат съвсем противоположни резултати и съответно, под всяко едно изследване пише, че то е поръчано от еди коя си партия и съответно, противоположното – поръчано от опозиционната партия. Но там това е задължително да бъде огласено. В такъв смисъл, аз мисля, че в някакъв момент, когато медиите са проводници на конкретни политически интереси – да, посоката е тази – страхът, внушен от политиците през медиите за съответните електорални нагласи.
Водещ: Или може би става дума за нещо друго. Милена Минчева да попитам – от колко политици получихте платформи и от колко получихте?
Милена Минчева: Сега, интересното при българската кампания е, че наистина няма сблъсък на платформи, на идеи, на визия. Преди малко говорихме за демографския проблем, колегата от списание „Тема” го засегна. Този демографски проблем наистина с години не е решаван и политиците като че ли пасуват. Между другото, преди една-две седмици в „Стандарт” пуснахме интервю с Цонко Цонев, кмета на Каварна. Каварна, според мен, е един малък оазис на… в смисъл, там проблемите наистина се решават. Там няма напрежение между ромите. Какво разказа кметът на Каварна? Още в момента, в който е поел властта, като кмет, е направил, е поканил роми, които да съветват общинските съветници в кметството. Той казва следното: започваме да асфалтираме една улица в българския квартал, асфалтираме едновременно улица в ромския квартал, в турския квартал. Тоест, той не решава проблемите на парче. Мисли се и за ромите и за българите. По тоя начин се осигурява равен старт на различните етнически групи и според него, това е начинът, по който трябва да се процедира. Това не се наблюдава в други градове. Например, в Каварна им дават бонуси на ромите, които изпращат децата си на училище, тъй като знаете, че образованието, така, е стартова линия за решаване на много от етническите проблеми. Те ги стимулират с помощи за зимата, за дърва например за огрев. Включват ги в различни европейски програми, което, според мен, е много положително. И политиците трябва да се замислят наистина как, просто да имат една дългосрочна визия. А не случая с Катуница, казват си мненията, ако имат такива, обаче няма глобална визия за проблема.
Йордан Мичев: Това имах предвид като повдигнах въпроса за демографската политика. Говорихме, че всяко чудо е за три дни. Ето, нещата утихнаха. Протестите спряха. Цар Киро се движи някъде между…
Водещ: Така наричащият се.
Йордан Мичев: Да, така наричащият се цар Киро се движи някъде между арестите. Но глобалните проблеми, истински сериозните проблеми, които произтичат от този случай, ги няма.
Водещ: Някой дали отговори на въпроса защо той по-рано не посети тези заведения? Арестите имам предвид.
Йордан Мичев: Ами, според мен…
Водещ: Защото въпросът журналистите го зададоха много пъти. Въпросът е… От друга страна пък е хубаво и да има отговор на този въпрос.
Милена Минчева: Според мен, отговорът на въпроса е, че цар Киро толкова години е бил удобен на някой.
Йордан Мичев: Да.
Водещ: На някого, да.
Светлана Станкова: Ама трябва да има конкретна отговорност. Това е прокурорът X, това е следователят Y, които са пропуснали през тези години осемте или Бог знае колко жалби, подадени. Това е конкретният кмет. Това са конкретни имена и тези имена не се казват. Значи, аз бих се върнала, взимам повод от вашите думи и бих се върнала на паралелите между България и Чехия. Да, има сходни журналистически похвати, сходен е наративът. Но кое пък е различното? Провокираният дебат е изцяло различен. В Чехия също има купуване на гласове. Те са огласени от медиите. Дори са посочени предполагаемите суми. Дори са посочени, засипани…
Милена Минчева: В България медиите също пишат за това постоянно.
Светлана Станкова: Но какво?
Милена Минчева: Имаше колко скрити агенти-журналисти, които купуват гласове.
Светлана Станкова: Но какво произлезе от това? Чехите дори…
Водещ: Обвинения към журналистите произлязоха, че това са едни сценки, които ние разиграваме.
Светлана Станкова: Именно. Докато в Чехия това беше един призив на гражданското общество да се намеси. Чешките медии, всичките до една, имат електронни адреси, публикуват писма на читатели. Там има една обратна връзка и там има наистина издигане на един дневен ред отдолу нагоре. Стана ясно, че чешки депутати са получили в писмата си куршуми. Стана ясно кои са били подкупени. Започнаха дела и в медиите този граждански дебат е изцяло различен. Медията…
Водещ: Кое го прави различен? И защо той е различен?
Светлана Станкова: Ами, две са основните причини. Едната причина, аз трябва да се върна на приказката за краставичката може би на Мирча Кришан, но това наистина е собствеността. В Чехия още в началото медиите бяха изкупени, пазарът беше разпределен. Там бизнесът е специализиран, издателски и там има ясна прозрачност коя медия каква политика има, кой я притежава и съответно, кой говори, по израза на Георги Лозанов, с тези нейни акционери. В България и досега, и до днешна дата продължава прекупуването, препродаването, пълната неяснота по отношение на това кой какво притежава и колко притежава и стремежът тази яснота да не може да се появи. Защото в Чехия това е регламентирано – там има одит бюро по тиражите (овержование периоди) и там всеки един може да види примерно зад „Хосподарски новини” колко процента притежава Дау Джоунс, колко процента са дребни акционери. Тук няма такова нещо и не очаквам скоро да има.
Милена Минчева: Аз не съм съвсем съгласна с Вас, защото на „Стандарт” собствениците са прозрачни. Даже наскоро имаше смяна в…
Водещ: Собствеността.
Милена Минчева: Да, смяна в собствеността, която беше обявена съвсем категорично, с проценти иколко проценти са закупили.
Йордан Мичев: Интересно ми е…
Милена Минчева: Тук проблемът е следният – кога се купува вот? Вот се купува, когато се продава. Кой продава вота? Вотът го продават политиците. Ето, върху това, според мен, трябва да се съсредоточим, а не кои са собствениците на медиите.
Светлана Станкова: Аз мисля, че тук говорим защо няма ясен политически дебат и защо този дебат провокира обществеността и е деонтологически ангажиран от страна на медията към обществото.
Водещ: Нека направим решаването на тази задача още по-трудна, като попитам – губи ли се или се печели от обявяване на политически пристрастия, нека така го наречем? Вие казахте – леви журналисти пишат за десни…
Йордан Мичев: Либерално списание.
Водещ: … за либерално… хора, които предпочитат по-либерален поглед върху събитията. Печелите ли или губите от това обявяване?
Йордан Мичев: Ами, трудно ми е да преценя дали печелим или губим. Аз лично мога да кажа, че никога не съм криел политическите си пристрастия. Те са леви. Това са ми възгледите. Тук се повдигна въпроса за собствеността. На мен и до момента, понеже и в момента тече едно прегрупиране на пазара, на медийния пазар и на вестникарския пазар.
Водещ: Поредно прегрупиране.
Йордан Мичев: Поредно прегрупиране, окрупняване и т. н. Включително и списание „Тема” от един месеце в такъв процес на окрупняване и прегрупиране. Но ето, давам примера с колегите от „Стандарт”, които минаха по този път преди няколко месеца. На мен и до момента не ми стана ясно кой стои зад новия акционер президента на волейболния клуб Георги Георгиев. И до момента не ми е ясно.
Милена Минчева: Ами, стои той с парите си.
Йордан Мичев: Значи, човекът е…
Милена Минчева: Това, че има различни спекулации в различни медии…
Йордан Мичев: Да. Човекът е собственик на софтуерна компания, волейболен клуб. Безспорно голям волейболен клуб, който обаче беше доста закъсал финансово последната година, със сериозни дългове.
Милена Минчева: Не знам. Ние имахме среща с новите собственици, на която те най-прозрачно ни обясниха, че стоят с имената си и с техния се бизнес в тази сделка.
Светлана Станкова: Чисто издателски, чисто издателски бизнес. Да.
Йордан Мичев: Разбирате ли? Значи, сега каквото и да си говорим, и аз мога да застана пред колеги и да кажа – ето, аз съм, заставам с името си, с парите си и т. н. Но аз нямам никакъв бекграунд в този бизнес. Аз нямам никакъв бекграунд.
Светлана Станкова: Само… извинявам се. Само една скоба ще отворя. Понеже говорим за избори, кампанията на Ричард Никсън, в която той беше обвинен, че е корумпиран и той на другия ден застана пред медиите, показа си банковата книжка колко е празна и всички му повярваха, че той не е . Толкова е лесно това. Наистина, наистина не мисля, че когато някой застане и каже – аз съм. Ами аз не мога да знам дали и Иво Прокопиев от Сингапур движи нещо или не движи нещо.
Милена Минчева: Ами, вижте. Аз, като журналист в „Стандарт”, мога да Ви кажа, че никой не ми казва – напиши този материал за БСП или за ГЕРБ и ги погали с перце. Аз съм журналист с позиция и съвсем свободно си изразявам тази позиция. Наистина, честно Ви говоря. Естествено вестникът не може да няма позиция. Затова имаме съвещания, т. нар. планьорки, където, нали, решаваме какво, кое ще е на първа страница, кое ще е на последна страница, светски материал, каква инициатива да поемем и да застанем зад нея.
Светлана Станкова: Аз мисля, че от момента, в който кажете – „Стандарт”, ми казва какво да пиша, Вие няма да сте на работа в този вестник.
Йордан Мичев: В интерес на истината…
Светлана Станкова: Само за секундичка.
Йордан Мичев: Да.
Светлана Станкова: Понеже стана дума, печелим или губим от обявяването на…
Водещ: Пристрастията.
Светлана Станкова: … кой какви пристрастия има? Значи, аз мисля, че печелим, ако медията обяви – ние сме пролиберална медия, ние сме лява медия, ние сме центристка медия. Какви са журналистите, си е тяхна работа. Но те, когато медията е обявила една линия, са длъжни да се съобразяват с нея.
Милена Минчева: АВие защо смятате, че трябва да има само една линия?
Светлана Станкова: Напротив.
Милена Минчева: Тоест, примерно един вестник да е само ляв. Напротив. Той не може ли да обема целия спектър…
Светлана Станкова: Ами, защото… Ами, не може.
Милена Минчева: Аз не съм съгласна с Вас.
Светлана Станкова: Защото ако един вестник е заявен с позицията си, то ние очакваме от него да говори в този спектър. И тогава ние сме честни спрямо читателите, защото когато агитираме за това или онова – да, това са нашите ценности, ние ги прокламираме, ние сме такива. Така се прави. Така е на запад и така е по-честно. А инак кой ми говори? Кой ми говори с вашия глас? Аз не зная.
Йордан Мичев: Ще дам един конкретен пример. Нощта на парламентарните избори 2009 г. Много хора може би са забравили, но по време на пресконференцията Бойко Борисов хвърляше огън и жупел срещу представителите на една издателска група.
Водещ: Само че на следващия ден нещата се промениха.
Йордан Мичев: На следващия ден нещата се промениха. Тази издателска група, образно казано…
Водещ: Смени тона.
Йордан Мичев: … обърна палачинката и смени тона. И до момента продължава да върви в това русло.
Светлана Станкова: Дори много внимателно си избират снимките, тъй като се сещам за какво говорите.
Йордан Мичев: Значи, изключително е сложен този въпрос със собствеността, с различните интереси. Няма какво да се лъжем. Огромната част от собствениците на медии в България не печелят от медиите си и те се опитват да компенсират тези загуби по друг начин.
Водещ: Изключвате ли обаче възможността някои от тези издатели, за които Вие говорите, да са достатъчно интелигентни, за да си дават сметка, че показването на повече гледни точки ще е в по-голям интерес за тях?
Милена Минчева: Ами, ето – аз това се опитвам да Ви обясня.
Светлана Станкова: Не я изключваме, разбира се.
Милена Минчева: Вестникът не е нужно да се обяви като ляв или като десен или като центристки. Просто, печелившата формула е да се отразяват всички гледни точки, иначе читателят на другия ден няма да си купи вестника. Разбирате ли? Ние ще се бъдем изхвърлени от пазара от само себе си, от самите процеси, от…
Светлана Станкова: Аз мисля, че не ме разбрахте. Не става дума за пропартиен вестник, какъвто е, да речем, „Дума” или какъвто е "Атака", а за някакви ценности и нагласи, които се изповядват от редакционната политика на вестника. Това е нещо съвсем друго.
Йордан Мичев: Това имах предвид под израза „леви журналисти правят либерално списание”.
Водещ: Получавате ли обвинения за това?
Йордан Мичев: Разбира се, че получаваме. Аз лично много пъти съм бил обвиняван в какви ли не пристрастия.
Водещ: Като изключим това, че журналистите винаги са виновни.
Йордан Мичев: Разбира се. Просто, опитвам се да, пак Ви казвам, опитвам се да следвам някакво златно сечение, да, по някакъв начин моите политически възгледи да не влияят на работата ми.
Водещ: Кога в България ще има истински политически дебат на основа платформи, на основа политики, а не на основа PR примерно?
Светлана Станкова Дебатът е такъв, нивото на дебата е такова, каквото е нивото и на гражданското общество. Значи, ниското равнище на развитие на гражданското общество провокира и ниско равнище на дебат. Нито на политическо, нито на експертно ниво той може да бъде добър. Както казват съседите македонци, държавата се напуни с експерти. Но всъщност, какво имаме насреща? Аз тъкмо тук исках и да се върна и взимам повод от въпроса, защото причината не есамо в собствеността. Тя, разбира се, е основната. Развитието на гражданското общество. Разбира се, тук има една политическа метафора за липсата на 68-а, която е основополагаща в Чехия. Факт е, че там посоката на отпор, тя е отвътре навън. Там са едни външни забрани, които отвътре биват спирани. Докато ние от 89-а не можем да разберем какво всъщност се случва. Непрекъснатото връщане 20 години. Която и медия да отворите, 20 години ще го видите цитирано. Това означава, че ние имаме една неудовлетвореност от това какво сме направили, от това какво сме искали, къде сме. Нямаме експерти, които да предотвратяват и да прогнозират какво се случва. Но нямаме и това развито гражданско общество…
Водещ: Искам да Ви накарам да коментираме един много екзотичен пример.По повод 3. Март, националния празник, се появиха едни политически цитати, които по-късно, разбира се, влязоха и в забавните предавания, в шоу-програмите на телевизиите. Там една група, бих казала, от политици един след друг рецитираха как, цитирам, „България се е освободила преди 500 години от турско робство”. Аз дълго време мислих каква може да е причината за това, защото едва ли има човек в България, който да не знае, че не сме се освободили преди 500 години от турско робство. Мислите ли, че всъщност те са рецитирали един предварително подготвен текст, в който е имало грешка просто?
Йордан Мичев: Естествено, естествено. И няма защо да им крием имената. Първият човек, който го изрецитира този текст, беше депутатът от ГЕРБ Николай Коцев, врачанин, известен предприемач в региона. След него се изредиха още няколко негови колеги от същата парламентарна група. Тук става въпрос за хора, които очевидно не блестят с кой знае какви интелектуални възможности.
Водещ: Е, очевидно проблемът е бил в PR-а, в този, който е писал текста.
Йордан Мичев: Не, не. Едва ли. Не може всичко да си обясняваме с PR-а. Говорим за един милиционерски почин. Написва ти се нещо и трябва да го издекламираш от парламентарната трибуна.
Светлана Станкова: Аз мисля, че проблемът е и в мястото и ролята, която имат политиците. Значи, те се стремят да се огледат в медиите, както Снежанка в огледалото, и да се видят колко са красиви. Не да кажат нещо, не да помислят, не да се върнем към това, което казва Аристотел, че политиката е да работиш за благото на другите. Инак тя не е политика, тя е антиполитика. И в такъв смисъл, когато медиите служат за това един политик да казва на друг политик нещо, а не един политик да работи за това какво би било добре за всички, то тогава те са толкова замаяни да се видят в огледалото си, че те не виждат и не прозират в смисъла на това, което казват. Значи, целта е да има някакво изображение, някакво забавление, а не да има съдържание.
Водещ: Милена, имаше ли коментари, читателски, на този пример, или как да кажа?
Милена Минчева: Ами, аз за читателски коментари не мога да Ви кажа. Не съм се сблъсквала, защото не си спомням да е имало обратна реакция специално. Може би са се обаждали читатели в редакцията да си кажат мнението. Аз не съм засякла такива. Но действително в България има такива политици, които, които разгръщат вестниците и гледат колко пъти фигурира тяхното име във вестниците. И наистина тук е ролята на медиите да задават дневния ред на политиците. Аз пак, за пореден…
Водещ: Какъв би бил интереса към едни политически платформи, ако имате късмета да ги получите, след като сте ги искали?
Милена Минчева: Ами, най-вероятно би се получил някакъв истински дебат, наистина.
Йордан Мичев: Повечето кандидати са качили политическите си платформи на сайтовете си. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език.
Водещ: Дали искат да ги представят?
Йордан Мичев: Според мен, не. Не си правят труда да ги представят на разбираем език и от там липсва и интерес към всякакви платформи, към всякакви . А точно по този начин може да осъществяваме граждански контрол към тези политици. След като те не си изпълняват платформите, не си изпълняват програмите, би трябвало да изпаднат от борда. Кога някоя партия през 2009 г. ни е обещавала, че в България ще се добива шистов газ? Някой обещавал ли ни е такова нещо? Никой не ни е обещавал такова нещо. И изведнъж две години по-късно аз съм изненадан с намеренията на управляващата партия в България да се добива шистов газ.
Водещ: Не, но всички дружно бяхме, как да кажа, предупредени да си скрием плакатите, щото иначе…
Милена Минчева: Аз искам да кажа нещо друго – че Facebook в България, за съжаление, може би и не за съжаление, избори не печели, защото общо взето това е социална мрежа, в която всеки може да влезе. Наблюдаваме, че, така, предизборната кампания се премести и във Facebook. Тоест, кандидатите обявяват някакви свои мнения там. Но те общо взето остават леко анонимни, защото когато някой им зададе въпрос във Facebook, те могат и да не отговорят, могат и да отговорят. Знаем, че има партийни централи, в които се плаща на студенти, за да пускат на час по една-две информации, по една-две идеи. Въпросът е този дебат да се пренесе…
Водещ: Т. нар. платени политически лузъри в крайна сметка.
Милена Минчева: Да, това исках да кажа. Въпросът е този дебат наистина да се пренесе в гражданското общество, за да има истински дебат, а не…
Водещ: Как в Чехия се получава и защо у нас не се получава?
Светлана Станкова: Ами, много е просто. Преди да се почне, поне така пише по учебниците, каквато и да е кампания, се прави социологическо допитване кои са най-важните въпроси в обществото. Не кои са най-важните въпроси за персоналния кандидат, а какво наистина вълнува обществото. И тогава, когато се тръгне от решаването на такива въпроси, то тези дебати биха били интересни и биха били следени. Примерно, за Чехия основният дебат беше, тъй като Ян Швейнар е проамерикански настроен и съответно, е привърженик на това Чехия да приеме еврото и съответно да бъде проактивна в тези си позиции, а пък Вацлав Клаус – точно наопаки, основният дебат беше за и против тази външна политика. Другият дебат беше във връзка със здравната и пенсионната реформа, който касае всички. Тъй като подобна една реформа беше изключително непопулярна, как тя би била проведена, с какви мерки, с какви ограничения? Тоест, дебатът беше върху неща, които вълнуват наистина хората. И там компроматите бяха за това дали единият или другият имат повече публикации и каква е стойността на техните публикации, тъй като те са много сериозни икономисти, и двамата, добре познати, с много научни статии. А не някакви дребни ситневини, жълтевини и да не казвам още какви.
Йордан Мичев: Ето, това вече е сериозна кампания, това са сериозни въпроси. Аз с удоволствие, като журналист, бих отразявал такава кампания. За съжаление…
Водещ: Стига тя да бъде реалност.
Йордан Мичев: За съжаление, не ни се предлага такава кампания.
Водещ: Доколко тези проблеми, които ги има не само у нас, а и в медиите в цяла Европа, са причина за спада ни по отношение на индекса на свобода на словото и доколко международни експерти вече правят проучвания на тази тема? Останете с нас. Продължаваме след малко.
Международен изследователски екип посети вчера Българското национално радио в рамките на международен проект, който ще изясни ролята на медиите в процеса на демократизация на десетте нови страни-членки на Европейския съюз. Какво представлява проекта, чуйте в началото от Хенрих Орнебринг, а после чуйте и какви въпроси им зададох, на него и на Тери Ратинен.
Хенрих Орнебринг: Проектът се нарича „Медиите и демокрацията в Централна и Източна Европа”. Той е четиригодишен. Обект на изследване са десетте държави, присъединили се към Европейския съюз. Разглеждаме различните аспекти в отношенията между медиите и демокрацията, медиите и властта от една страна, отношението медиите – политици. От друга страна взаимоотношенията медиите и парите и най-вече проблемите с концентрация върху собствеността. Разбира се, и влиянието на икономическата криза. В крайна сметка – как журналистиката съществува между политиката и пазара.
Първото ми впечатление е, че проблемите, с които се сблъсква Националното радио са много сходни с тези, които виждаме в другите държави. Влиянието на финансовата криза, разбира се. Винаги лошото финансиране, недостатъчното финансиране, придружено от факта, че и политиците и обществото имат големи очаквания. И установяваме това и в десетте държави, които изучаваме в момента. Хората възлагат големи надежди на обществените радиа и телевизии в тези държави, но не винаги има нужната политическа воля, за да се подкрепят тези надежди, които се възлагат.
Тери Ратинен: Моята специалност са новините. Ние посетихме няколко медии по време на нашите посещения в България и проблемите, които видяхме са основно свързани с това какво е бъдещето на вестниците и не само за бъдещето на вестниците, но и новините, като цяло. И това свързвам и с посещението в Националното радио също. Всеки иска да има новини. И правителството и обществото, бизнесмените, всеки. Но никой не есклонен да плаща за тези новини, за тяхното производство. И това не е проблем само тук. Това е проблем и в други държави също. Всички имаме нужда от новини, които можем да разчитаме на тях, достоверни новини, но имаме все по-малко и по-малко източници на новини, на които може наистина да разчитаме. Ако искате да има такива независими източници на новини, трябва да се заплати за тях, а не всеки има нужните пари, за да плаща за тях. Така пак стигаме до ролята на обществените оператори, защото това е една от основните институции, която трябва да достави тези достоверни новини на обществото. И тази функция на обществените оператори трябва да бъде подкрепяна навсякъде, не само тук в България. Но откъде да дойдат тези пари? Това е въпросът. А тези, които предлагат да дадат пари, те искат да имат контрол върху новините, върху тяхното съдържание и това е проблемът.
Водещ: Могат ли журналистите да накарат политиците да различават новина от коментар?
Тери Ратинен: Много е трудно. Идеята за новините е много сложна концепция, като цяло. Каква е разликата между информация и новина? Политиците вече са по-способни от преди да произвеждат свои собствени новини. Медийните компании дори искат от публиката, от обществото да им предоставят новините и по този начин журналистите приемат, че те не са единствените хора, които могат да правят новини, реално. Новините са навсякъде – онлайн, 24 часа в денонощието.. И как може тогава да се направи разграничение между новини, информация, лично мнение.
Хенрих Орнебринг: Много ми е трудно да си представя как ще изглежда един закон, посветен на тези въпроси.
Водещ: Чува ли се ив другите страни експертно мнение, че медиите подменят дневния ред на хората?
Хенрих Орнебринг: Чувал съм подобно мнение, но не съм сигурен, че съм съгласен с него. Въпреки че вестниците в региона имат нисък тираж обикновено, техният тираж все пак е достатъчно голям, че те да не могат да игнорират тяхната публика, читателите им. И хората все още гласуват с това, което виждат и чуват, което значи, че ако те видят нещо, което не харесват, те ще преминат към друга медия, ще почнат да купуват друг вестник примерно. Това не идеалният начин, по който трябва да се развива, но виждаме в някои държави, че наистина се случва така на практика.
Водещ: Как журналистите могат да влияят върху създаването на интерес към бюджета, а не към Дженифър Лопес?
Хенрих Орнебринг: Има и примери на вестници, които са много успешни, които представят сериозни политически новини. Най-добрият пример е в Полша – „Газета виборча”. И те постигат това, като се допитват до техните читатели, кои са важните за тях неща, какво искат те да видят на страниците. И ако питате хората кое наистина е важно за тях, те няма да кажат Дженифър Лопес. Те ще кажат добро образование, добро медицинско обслужване и тогава вестникът пише за това, което интересува хората. Те организират кампании, използват се социалните мрежи. И за тях това роботи добре.
Водещ: Има ли шансове сериозната журналистика пред популярната, да кажем?
Тери Ратинен: Смятам, че е възможно, но отнема доста време тази нова журналистика да се появи, да се развие. Повечето журналисти, те са научени да използват старите медии, традиционните медии. Но в тази обстановка трябва да можеш да използваш, както традиционните медии, така и новите медии. И вече няма този монопол, който беше характерен за миналото и само твоят глас да се чува от огромна аудитория. Трябва да се развиват нови умения и това е едно предизвикателство и за журналистите и за самата журналистика. И отново се връщам на това, което казах преди малко за бъдещето на вестниците. Ние не знаем дали вестниците ще оцелеят, като медия. Това е и предизвикателство, но в същото време и възможност.
Хенрих Орнебринг: Има и друг начин да се разгледа това противопоставяне между сериозната журналистика и забавленията. По времето на социализма новините бяха пропаганда в този регион, но в същото време бяха и много сериозни, прекалено сериозни. Там почти не можеше да се види почти никаква шега в някой вестник или в телевизионно предаване. От тази гледна точка, не е странно, че първите вестници, които бяха създадени след прехода през 89-а година, бяха именно в този развлекателен жанр. Важното е да има един плурализъм. Да има развлекателните медии, но да има и тези качествени медии, които нужната информация, и политическа, икономическа, всякаква. С тези примери в Полша с „Газета виборча” и в Латвия, те доказват, че може да съществува такъв успешен модел за сериозни медии. Затова не съм сигурен, че тези развлекателни медии винаги ще имат по-голяма популярност, отколкото сериозните. Ако погледнете философията на BBC или на някоя от другите големи обществени оператори, тяхната идея е, че ако предоставите добро развлечение на хората, те ще Ви слушат и другите предавания и програми. Така че отношението между сериозната журналистика и развлекателните предавания не е игра с нулева сума.
Водещ: И сега остава и ние да кажем, след като открихме, че проблемите са сходни, да направим една прогноза. Може ли да направим ние, журналистите, бюджета по интересен от светските новини по време на избори?
Милена Минчева: Ами, според мен, няма нищо лошо да се чете и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: Още повече, че тя има прекрасно чувство за хумор.
Милена Минчева: Ако бюджетът е направен от кадърни политици и е добре вързан и е представен интересно на страниците на вестниците, аз с най-голям кеф бих прочела и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: можем ли?
Светлана Станкова: Мисля, че можем. Ако в статията, коментара, интервюто или какъвто жанр там е избран, за да бъде отразен бюджета за следващата година, има една препратка – как това би се отразило върху вашите, моите и всички останали приходи, със сигурност ще бъде…
Водещ: Ако тези новини бъдат преведени, бъде обяснено на хората как ще се, какво влияние ще имат те върху джоба им, да кажем.ъ
Светлана Станкова: Именно.
Водещ: Можем ли да направим темата за бюджета по-интересна по време на избори?
Йордан Мичев: Идеалният вариант е, аз си го представям чисто графично, снимка на Дженифър Лопес, полегнала и върху тялото й са разграфени различните части от бюджета.
Милена Минчева: Полегнала на българското черноморие.
Йордан Мичев: Полегнала на…
Водещ: Защото една авиокомпания отказва да я върне в родната й страна. Разбира се, с тази, така, полусатирична нотка приключва днешното издание на „Клубът на журналистите”. Можете да слушате тези коментари и на интернет страницата ни www.bnr.bg

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 1.10.2011

Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести? Ограничава ли ги някой? Научихме ли се да се опазваме от политическите злоупотреби с информациите и коментарите си? Играха ли честно самите медии в конкурентна среда? Наистина ли част от протестиращите се разсърдиха на журналистите или това беше нечий PR? Успяхме ли да отговорим на въпроса какво и защо се случи в Катуница и до колко емоцията от съпреживяването на мястото на събитието е риск, който може да ни подведе да пристъпим отвъд територията на обективността? В изданието днес ще чуете коментарите на професор Здравко Райков и Асен Григоров, които вече са в студиото и на професор Милко Петров по телефона. Наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове от интернет? Отговорът ще чакаме от доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Поли Петрова, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Останете с нас. Разговорът в „Клуба на журналистите” започна още на фона на Фреди Меркюри. Добър ден казвам на гостите си и първото, което искам да попитам професор Здравко Райков, който преподава и убеждаваща комуникация в това число в „Софийкият университет” хора ли са журналистите, защото си зададохме този въпрос? Здравейте!
Здравко Райков: Специални хора. Журналистите наистина са много специални хора, защото имат невероятна власт върху мислите и емоциите на милиони хора. Така че тази власт наистина ги прави по-особени от обикновените хора. Нормални хора са си, като всички нас. Също изпитват напрежение, гняв, радват се на доброто време. Нормални хора са, но наистина ролята им е много важна и много особена.
Водещ:Така ли е? Добър ден и на Асен Григоров.
Асен Григоров:Здравейте!
Водещ:Така ли е и до колко журналистите бяха цитирани в живота на хората? Всъщност случаят Катуница, като че ли се превърна в една обща тема на разговор. Вън и извън медиите. До колко се препокриваше говоренето извън медиите с това, което се говореше в медиите?
Асен Григоров: В такава ситуация наистина журналистите са важни, защото имаме, нали това не е нещо, което се случва в центъра на София. Дори и да се случи в центъра на София пак много ограничен хора могат да имат пряк достъп, пряка информация до това. Но това е сложно събитие, кризисно събитие, което се случва наистина далеч от погледите на основните медии и цялата интерпретация на събитието минава през журналистите. В този смисъл е хипер важно как говорим, какво говорим, кого как наричаме, с какви имена, защото предполагам, че ще влезем след малко в разговора по същество. Там ще има какво да кажа, но отговорността е огромна. Сега, каквото и да си говорим за социалните мрежи twitter.com и facebook.com, те вървят все още, аз съм 24 часа на ден там през телефона, през компютъра и т.н. Мрежите вървят след журналистиката и през журналистиката. На свой ред хората през социалните мрежи пък интерпретират това, което журналистите правят, така че цялата информация за събитието с цялата отговорност пада върху журналистите в такъв случай.
Водещ: Имаме ли вече комплекс 14 януари, защото това, което се случи след пътно транспортния инцидент, както го наричат, много приличаше на това, което се случи на 14 януари пред Парламента?
Асен Григоров: Аз мисля, че, сега, ако трябва във времето съвсем просто да опиша ситуацията на 14 януари, там се събраха хора да гласуват срещу, да протестират срещу определи поправки в закона за Електронните съобщения. Някой, най-вероятно полицията, внедри група ектремистка, идиоти, лумпели някакви, които чупеха, биха, вдигаха заграждения. Полицията не се намеси известно време, след което нали напрежението ескалира и полицията го използва за повод да разгони и бие народа. Това беше 14 януари, с каквито и иначе по-благоприлични думи да го обличам. Дали сегашният случай е подобен – не съм 100% сигурен. Аз смятам, че първоначалният инцидент, нали битото момче, прегазеното момче от бус по-скоро беше резултат от някакви вътрешно двукланови или там каквито са били напрежение. След което разбира се много хора, много организации – политически и не политически, параполитически, ако искате за това после ще говорим, се опитаха да се възползват от ситуацията. Така най-опростено…
Здравко Райков:И всъщност случаят е по-сложен и изразява комплекс от други емоции и чувства, натрупани в продължение на последните 2-3 години.
Водещ:Чувства или факти?
Здравко Райков:Ами и факти да. Хората живеят в един реален свят и колкото и да се говори, че този свят не е такъв, какъвто изглежда, те го виждат, защото едно е официалната пропаганда, която тотално бълва от всевъзможни родни медии. В момента се осъществява невероятен натиск върху медиите, особено пък по време на избори. Хората са измислили и лоста за този натиск – чували с пари. Но в момента е изведен на преден план от подсъзнанието на нашата нация, нашето население, фактически стереотип. Когато са активирани стереотипите, тогава разумът минава на заден план и подобно на футболните фенове, които реагират срещу противниковия отбор сигнално, пещерно, те са лоши. Така и тук – другият етнос е лош. Още повече, че се ескалира и това вече се усеща последните дни и от политически заинтересовани среди да се изгради образа на врага, който е виновен за всички ваши вреди. Но за мен лично, аз съм социолог по образование и убеждение, в основата е накърнената социална справедливост. Това е, което в момента намира изход, израз, изказ в етническия проблем.
Асен Григоров:Само да добавя. Значи проблемът изобщо не е етнически според мен. Той получи някаква етническа обвивка в последствие вече, когато се включиха заинтересованите страни. Иначе това, което взриви хората от Катуница, е липсата на правосъдие, липсата на ред, липсата на каквото и да било внимание от държавата, защото това, че този така наречен цар Киро е циганин, няма никакво значение. Те не се изправиха срещу него, защото е циганин, а защото си позволи да извади мутри, за да смачкат едно момче, което можеше да…
Здравко Райков:Той е демонстрирал подобна наглост не за първи път. Това е една пружина, която буквално се натяга и трябва някаква искра, за да избухне и за да освободи напрежението, което е натрупано толкова много време.
Водещ: Обаче седмица след страстите вече се очертаха обществените оценки. Футболните фенове получиха една лоша оценка. Те разбира се веднага реагираха и ще работят за подобряване на имиджа си. Но къде са журналистите? Дали и те не получиха обществена присъда като феновете?
Здравко Райков: Асен каза нещо много важно преди малко, че трябва много да се внимава в изказа, в интерпретацията на това, което се случва и аз мисля, че по-голямата част от журналистите проявиха чувство за граждански дълг, защото най-важното е да се запази все пак устойчивостта. Да се изправим пред ситуацията в Косово никак не е трудно при положение, че има толкова много етноси и на нашата територия. И има толкова много високо социално недоволство. След като то не може да бъде канализирано, да бъде разрешено с едни такива форми, както става в нормалните държави, в богатите държави, в уредените държави, тогава улицата излиза на преден план и страстите трябва да бъдат охлаждани. Иначе може да разрасне наистина голям пожар. И за мен лично журналистите помогнаха в не малка степен тези страсти да бъдат уталожени.
Водещ:А зад кадър, като че ли останаха – на мен много ми хареса това определение, пара политически образувания.
Асен Григоров:Ами пак казвам. Ако аз имам някаква, да кажем някакво възражение от начина, по който всички колеги отразяваха събитията, то е в няколко наименования. Първо не виждам този човек защо трябва да се нарича цар, при това цар може да се нарича в ироничен, някакъв смисъл, но всички медии отразяваха събитието, казвайки „цар Киро”, защото ние нито сме монархия, нито той е човек. Те фактически го легитимират по някакъв начин. Та царица Костадинка, та принцове. Някаква невероятно с извинение простотия. Но когато това минава официализирано през медиите, то променя възприятието и дава всъщност интерпретация. Ако ти кажеш на този човек „цар” го интерпретираш като личност. Второто нещо е с въпросните футболни агитки. Значи тук имам много възражения. Всеки човек обича някакви неща. Ако аз отида на мач, съм футболен фен. Като свърши мача и отида на концерт съм музикален фен. Ама защо не се каже, че примерно музикални фенове отидат да протестират, а футболни агитки. Смисъл футболна агитка е тогава, когато отиват на мач. Иначе са някаква група граждани, които протестират. Не можем просто да ги наречем футболен фен.
Здравко Райков: В случая интересът към футбола ги е сплотил. И те са използвали точно този интерес, точно тази опорна точка, за да…
Асен Григоров:То механизма ми е ясен. Въпросът е, че ние не можем да ги наричаме футболна агитка, защото днес има два протеста, доколкото знам обявени. Ако им погледнете исканията, исканията са чисто политически. Няма никакво място за друго тълкуване. Те твърдят, че не са срещу сегашното правителство, а срещу всички, но това си е чиста политика и чисти политически искания. В този смисъл и играта с футболните агитки. Има и друга страна – на мен ми е ясно, че това са организирани групи, които се манипулират лесно, защото някак си милионерите и интелектуалците в тази страна не са футболни фенове. Футболни фенове са хора от по-декласирани социални групи. Ама те са по-декласирани и по тяхна причина. Смисъл не са учили, не са си намерили работа и т.н. В този смисъл са по-лесно управляеми и по-лесно маниполируеми, така че и тази страна я има, но като журналисти някак си трябваше да дадем този нюанс на нещата ми се струва.
Здравко Райков:Може би много бързо се развиха нещата. И явно наистина част от колегите може би се нуждаят от някаква допълнителна подготовка за реагиране в такива кризисни ситуации. Но за мен в основата пак са социални проблеми, защото вижте кои са основните протестиращи. Те са тийнейджъри и хора под 20 годишна възраст общо взето. Това е поколението, което след тези 2 години най-вероятно ще остане безработно поне до края на десетилетието. Натам вървят нещата. Нещо б се случи между другото и в страни като Великобритания и като Франция, дори в Германия. Ние имаме едно изгубено поколение. Това е поколението между 15 и 20 години заради глобалната криза и заради маса други неща – бюрокрация, корупция и всякакви такива индикатори, които всеки ден ги чуваме, слушаме, забелязваме, виждаме. И това поколение фактически се оказа поколение без ценности. То няма на какво да се опре и много лесно може да бъде тласнато в една или друга посока. И аз мисля, че журналистите, макар че това е много трудно, защото в наше време журналистиката се движи в някаква сфера, в някакъв мит, че е независима. Няма такова нещо. Много е даже зависима. Журналистиката избягва този ключов момент. Коя е основната причина и как трябва да се променят нещата, за да могат да бъдат интегрирани тези загубени поколения, наши поколения в следващите години?
Водещ:Зависи ли от емоцията журналистиката и говори ли българският журналист на тези изгубени поколения? Останете с нас – продължаваме след малко. В „Клубът на журналистите” сега приобщаваме към разговора и професор Милко Петров по телефона. Добър ден!
Милко Петров: Добър ден!
Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести и обучава ли ги някой? Има ли нужда да бъдат обучавани? Това е темата, която коментираме. Вашият коментар? Разбира се отправната точка е случая Катуница.
Милко Петров: Журналистите трябва да бъдат подготвени за всякаква ситуация, включително и за т.нар.кризисен PR. Интересното е, че наистина има дисциплина в кризисен PR, но нямаме журналистика в кризисни ситуации. Само се отразяват отделни случаи как журналистите са се държали, как са се опитали да отразяват гледните точки. Онова, което е обществената, негативна реакция срещу журналистите, е именно преднамерената журналистика и предварително взетата журналистическа позиция. Това е нещото, което дразни публиката. Това е нещото, което дразни хората, защото предварително взетата позиция преди показване, проучване, осветляване на различните гледни точки всъщност води и до поргешни изводи.
Водещ: Самото представяне обаче на различни гледни точки дали не е една травматична тема?
Милко Петров: Трябва да видим всички гледни точки и всички думи, които са казани и може би понякога предметите, които са показани. Ако ние ги крием, ще се получи изкривена представа. Разбира се, задача на журналистите е след това да организира едно адекватно коментиране, обясняване на протестите и съответно отговорите на отговорните институции. На тези, които би трябвало да бъдат отговорни.
Водещ: Вашата оценка за тона на журналистите по случая Катуница каква е?
Милко Петров:Журналистите са най-различни. Едни са доста пристрастни. Някои даже партизански настроени в отделни медии. Другите се опитват да бъдат обективни, но има и няколко позиции, които под привидната обективност всъщност се опитват да внушават оценка за събития, да лепят етикети. Нещо, което според мен, не винаги е допустимо. И това предизвиква и гневната реакция на част от публиката, защото предварителното настройване и предварителната оценка всъщност кара човек да се съгласява с тях. Тогава журналистиката вече не е 4та власт, а 4ти клон на управлението, както говорят някои американски изследователи, иронизирайки непреклонните американски медии.
Водещ:Между другото понеже Вие можете да посочите страшно много примери, зад океански, за журналистически реакции, посочете някой, който би могъл да бъде от полза за отразяване на подобни събития, защото знаем – зад океана нещата не винаги са били и не винаги са, и днес, гладки.
Милко Петров: Журналистите заплащат своята обективност понякога с отиване в затвора. Това е /…/ да кажем от „New York times”, да кажем /…/ блогърът. Както чернокожият репортер /…/, известният случай /…/ Става дума за следното – дали журналистите само ще бъдат око на обществото, ще отразяват събитията и ще ги оценяват след това и няма да разузнават в полза на правителството или на едно и друго, и ще отказват да посочват източниците си. Или от друга страна те ще бъдат всъщност част именно от този 4ти клон. Т.е. ще се опитват да дават някаква обществена рецепта преди да са запознали обществото с повечето гледни точки. Това е много важен въпрос – дали журналистиката трябва да гаси пожари или да разпалва пожари. Ние предпочитаме като че ли да гасим пожарите, но всъщност така не ги ли разпалваме за в бъдеще?
Водещ: Всъщност журналистите не е ли добре да са си журналисти, а да не се правят на пожарникари?
Милко Петров: Ами понякога някои журналисти се правят. Разбира се, че трябва да бъдат журналисти и наистина трябва да бъдат евентуално точно око, посредник, медия, внедрение, наблюдател на обществото вътре в събитията. Но нашите журналисти, въобще това е една европейска традиция и се опитват да имат мисия. Когато се откажат от мисията, те понякога изпълняват и определени препоръки. И това е традиция в нашата журналистика и ние я познаваме тази традиция. Има рецидиви и днес.
Водещ:Има рецидиви и днес. Протестиращите се разсърдиха на журналистите като цяло или по-скоро това е PR, който е удачен и води точно натам, накъдето Ви говорите, че журналистите не бива да се поддават и да стават 4ти клон, а да си останат 4та власт?
Милко Петров:Има такива случаи и всъщност PR е точно това – опитът да бъде масажиран в една или друга посока общественият мускул, обществената реакция да бъде пренасочена. Но ние имаме доста примери на преднамереност, на демонстрация. Ето, мога да дам пример с една репортерка в национална телевизия не от случая Катуница, а малко преди това. Беше около случая с убитото момиче в „Борисовата градина”. Не знам дали си спомняте. Имаше и едно шествие на младежи. Т.е. преди Катуница имаше и други подобни прояви на несъгласие, на протест, на шествие със свещи и същата тази репортерка направи един от другата част на парка и изведнъж ни показа млади майки и ни каза „Ето, вижте, тук няма никакви хора”. А те са няколко 200-300 метра по-нагоре, но ето – къде е камерата на журналиста? При събитието или при преднамерената постановка на събитието? И тогава как може хората да вярват на подобна репортерка и на подобна информационна емисия? За това е обществената реакция. Т.е. журналистът трябва да търси събитието, да го установи, да го покаже, а не всъщност събитието да дойде на крака при журналиста и при определена постановка да се извърши някаква драматургия на новината.
Водещ:Нека и Вас да попитам – редно ли е вече да твърдим, че имаме комплекс 14 януари и по отношението на отразяване на подобни събития?
Милко Петров: Всъщност комплексът, Вие го наричате „14 януари”, а в смисъл, че ние правим събитието, ние се показваме и в този смисъл събитието придобива публичност, а ние съответно себестойността на герои. Разбира се, че го има и това е естествено. Много хора искат да влязат в общественото полезрение, но има и политическа драматургия във всичко това.
Водещ:Научихме ли за седмица горещи страсти около Катуница? Нещо за политическата драматургия или това ще оставим за разследващата журналистика?
Милко Петров: Нека да оставим на разследващата журналистика наистина, нека да не се правим на разследващи журналисти. Онова, което характеризира разследващата журналистика в България и което не е много добро, е да се подкрепя вече избраната теза с една произволна анкета от няколко човека от улицата, обикновено, които тласкат или са незаинтересовани и е преобладаваща вече избраната теза. Това не е разследваща журналистика. Това просто е групировка, както нашата преса не е точно разследваща жълта преса, а е всъщност литературна журналистика с фактологичен укор. Това не е жълта, разследваща, драматична журналистика. Това е моето мнение отдавна, аз отдавна го споделям. Но ние я наричаме жълта, защото просто трябва да я наподобим с определени световни образци. И смятаме, че сме /…/ Това е всъщност подменена журналистика, която има външните признаци, но не е това, което е в действителност. Това, което се прави по света. Понякога и при нашата разследваща журналистика се проявява същият синдром – да наподобява, да имитира, по един или друг начин да тласка хората към обществени настроения, които преди това са предначертани и са очаквани. Т.е. обществото е онова стадо, което след поредния изстрел – една хубава метафора от един български филм „Спомен за близначката”, трябва да бъде придвижено донякъде, след това отново спокойно спира и почва да пасе до следващия изстрел и до следващото спускане по склона. Великолепна, хубава метафора – не си спомням кой беше режисъорът.
Водещ:Чия работа е убеждаващата комуникация, убеждаващия PR в ситуация на такива обществени протести – на полицията или на журналистите?
Милко Петров: Това е работа на полицията и на съответните органи, които са на местната и на държавната власт. А журналистите могат да препредават тези внушения, но не бива да се нагърбват с тази роля. Не е тяхна работа. Иначе излиза, че журналистиката е на държавна служба, дори да е под привидността на някакъв корпоративен…Не е работа на журналистиката да прави PR на властта.
Водещ: Помогна ли журналистиката при случая Катуница на гражданското общество?
Милко Петров: Да. Според мен от части помогна. Показа най-малкото степента, градуса на общественото недоволство. Но дали в пълна степен ще помогне за намиране на рецептата и на онова, което всички ние очакваме – подготовката на пакет от мерки – законодателни и социални, които да решат проблемите и да даде глас на безгласните най-после, а не дневният ред на властта да ни го посочват като дневен ред на обществото. В този смисъл помогна от части, но не напълно.
Водещ:Искате да кажете, че има известна злоупотреба с протоколните новини, така ли?
Милко Петров:Това с оглед на събитията ли?
Водещ:Ами, не. По принцип съдя от отговора Ви.
Милко Петров:Смисъл такава злоупотреба с дневния ред и с новините разбира се, че има. За това просто – далеч преди тези събития. Опитът да се замени едно събитие с друго, да се преакцентира. Всички ние дълги години имахме нужда от добрата новина. Естествено даже имаше такава тенденция да търсим добрата новина, защото само негативизмът създава едно разрушително чувство на омерзение у човека, че живее, че той е от никъде за никъде и живее в една никаква страна. Но пък добрата новина не може да бъде само, така да се каже, свързана с /…/ на няколко по-твърди мъже и жени в държавата. Очевидно трябва да бъде търсена и това е работа на журналистите. И разбира се на техните редактори.
Водещ:И по възможност да бъде истинска тази новина, за да може да бъде новина.
Милко Петров: Да не бъде откривана на телефонна будка, все пак.
Водещ: Благодаря Ви за това участие, професор Милко Петров. А ние продължаваме в студиото с Асен Григоров и с професор Здравко Райков. Асене, понеже започна вече твоята телевизионна изява в един малко по-смел формат. Сега е моментът да те питам днес защо пак за случая Катуница се говореше? Има покриване ли по отношение на обществения интерес към тази тема?
Асен Григоров: Ами случаят Катуница е много, наистина много пикова и кризисна ситуация, която извади няколко неща на показ. Сега не знам, дори и аз не мога да изчета всички коментари и медии, може някой да го е писал, обаче едно от нещата, които се виждат, четейки, че тези протести от довечера ще искат и за което ще се борят, някак си една голяма група хора заявява ясно, че не са представени политически. И изобщо начинът, по който той тръгна през една етническа фаза, сега минава през някаква друга. Тези събития показват, че партиите в България отдавна не представляват никого освен себе си, някакви там … Тук няма леви, десни, буквално всички са в кюпа. Преди няколко години нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че аз ще кажа…
Водещ:Такова нещо.
Асен Григоров:Такова нещо, че партиите не представляват никого и всички са в кюпа, обаче това, което се случва в момента е изключително видим знак. И тя в последните няколко години избиваше по различен начин, но за първи път избива в протести. И ако някой трябва сериозно да се замисли – това са така наречените политици.
Здравко Райков: По всяка вероятност това е началото.
Асен Григоров:Да, ама наистина всички политици трябва да се замислят, защото положението е много гранично. Може да се отиде на варианти, които никой от нас не би си пожелал и не би желал да се случват.
Водещ:Коментирахме в предишния брой на „Клубът на журналистите” начините на закупуване на гласове. За съжаление този случай би могъл да бъде причислен като пример и то в посока показваме например, но не даваме за пример. Обаче аз се замислих върху това дали пък купуването на гласове не се сдоби с един по-различен начин? Не купуване на цели изборни секции, не купуване на гласове там по едни списъци с еднолични данни, а купуване на влияния чрез поощрение на определени граждански протести?
Асен Григоров: Това не работи вече. Смисъл тази криза на доверието всъщност обезсмисля и купуването на гласове, защото Вие ще дадете 20 лева, аз ще отида и ще дам 30, друг ще даде 40. Накрая не е ясно тези хора за кого ще гласуват всъщност дали ще гласуват. Каквото и да е, става по-трудно да ходят вече под строй и там да мерят с клечки.
Здравко Райков:Но аз мисля, че тук вече недоверието не е само към политиците. То е и към 4те власти. Това се забелязва и това се вижда.
Асен Григоров: О, да. Няма никакво съмнение просто. Но аз иначе съм съгласен много направо с всичко, което каза професор Петров преди малко по телефона. Нямам даже какво особено да добавя или да коментирам, но недоволството, което се насочи към медиите всъщност е частично отдушник на другото недоволство, което трябва да се насочи към политиците.
Водещ: Въпросът е дали някой го насочва ловко или не.
Асен Григоров: Ами това е въпрос, дето се вика, за 1 милион долара.
Здравко Райков: Въпрос на талант – някои го могат, други не го могат.
Асен Григоров:Въпрос на талант, но смятам, че хората се разгневиха на медиите, нали всичко това, което каза професорът, го има – интерпретативната журналистика, предпоставянето на някаква теза и опитите да си я докажеш. Всичко това го има обаче журналистите сме видимата част. Всъщност говорим много повече и някак си много повече сме експонирани преди медиите и това недоволство, което идва към нас…
Здравко Райков: Тук има и друг момент, който обикновените хора го усещат. Това е обвързаността на медиите с властта. Те имат чувството, че медиите са ги предали и че медиите все повече се превръщат в един церемониален майстор, който през цялото време им внушава „Еди колко си лентички са прерязани. Еди колко си срещи са направени. Х това каза. У това каза.” Но те не присъстват в този дневен ред на медиите. Те присъстват само, когато стане пожарът. Иначе ги няма. Вместо тях има някакви други образи в публичното пространство, с които те не могат да се идентифицират. Те не са като тях. Те живеят в някакъв нереален свят. Обикновеният човек живее в друг свят. Това недоверие, което блика отвсякъде, вече се пренасочва към медиите, защото за тях медиите са всъщност говорителят на властта. Те не са техният говорител.
Водещ: Как ще коменирате едно такова изказване, че английските бобита трябва да се поучат от българските полицаи по отношение на масовите безредици, а българският съд трябва да се поучи от английският съд и това всъщност не е ли една нова редакция на една стара фраза „Ние ги хващаме, а пък те ги пускат!”?
Здравко Райков: Между другото във Великобритания след онези, в началото на годината, в началото на март – големите демонстрации, пак тийнейджърите бяха на улицата. Тогава в самото британско общество се чуха възгласи, че британските полицаи трябва да взаимстват опит от френската полиция. И бяха изпратени, даже бяха изпратени хора на специализация във френските части. Аз мисля, че нашата полиция също трябва да се научи малко от опита на френската полиция. И от опита разбира се на британската полиция. Но тук става дума за съвсем друг манталитет. Ние живеем в друга географска ширина.
Асен Григоров: Това звучи като виц.
Водещ: Е, така де, звучи като виц, ама истински цитат си е.
Асен Григоров: Това са публични общества, граждански общества, системи, които работят 200 години. И когато нещо не е перфектно, то наистина се просветява до последния детайл.
Здравко Райков: Там има правосъдие. Ако някой прекрачи границата и това правосъдие се отнася от императора до обикновения човек. Тук правосъдието заработва в една определена ниша.
Водещ:Всъщност липсата на правосъдието беше кризата, която…
Здравко Райков:Липсата на много неща, но върховенството на закона разбира се, може би водещо в основата, стигна се до там, че американският посланик публично заяви, че в България правосъдието е за богатите, то защитава богатите. В интервю по националната телевизия. Беше коментирано доста в медиите. Но и правосъдието също е рожба на времето, на духа, на прехода, на всички тези неща, които се случиха не много качествено през тези 20 години и които ескалираха през последните 2 години. Разбира се.
Водещ: В крайна сметка дали няма прекалени изисквания и прекалени надежди, необосновани, които хората възлагат на журналистите и после се сърдят, че нещата не се получават, Асене?
Асен Григоров: Това е, което преди малко обсъждахме. Хората възлагат надежди, журналистите по една или друга причина не винаги се оказват…
Водещ: Рефлексията „спират ми водата и аз не се обаждам на ВИК, за да питам, а се обаждам в някоя медия” дали не придоби един нов смисъл?
Асен Григоров: Ами обикновено предполагам се обаждат по 18 пъти на ВИК и после вече са принудени да се обаждат на медиите.
Здравко Райков: Да не забравяме, ч между 4 и 6 часа от денонощието на хората е пред медиите. За тях медиите са всичко – те са основният източник на информация, като включим разбира се и социалните мрежи, които са част от медиите.
Асен Григоров:Естествено, но то това е и начин на живот.
Здравко Райков: Така че, колкото и да негодуваме, ние не можем да минем без тях, но трябва да сме много критични към тях. Аз си спомням тук един израз на любимия ми Марк Твен, който беше казал преди повече от 100 години, че „Белята на човечеството е в това, че има твърде много глупаци, които вярват на вестниците.” Много неща не са се променили в рамките на този 1 век. Трябва да сме критични. Все пак има и друг момент, че журналистите, колкото и да не звучи красиво, те са наемни работници. Те работят в някаква медия, която, хайде да изключим обществените медии като Националната телевизия, Националното радио, които са обществени и имат други механизми, но в частните медии те защитават определени интереси. Там има корпоративен дух, корпоративна мисия, корпоративна политика. Не може да избягаш – това е калъп. На теб ти определят от-до възможностите.
Асен Григоров: При някои има една друга тема – някой ден, ако искаш можеш да се занимаваш в частните медии, броят на работодателите се стеснява драматично.
Водещ:Да. Окрупняване.
Асен Григоров:Ама това прави алтернативата пред един журналист почти нулева. Т.е. той започва да се страхува, че ако излезе от медийната група Х, няма да го вземат в У, а Z няма…
Водещ: И тук е моментът да попитам…
Здравко Райков:За цензурата, всъщност за това говорим.
Водещ:Да, това е истинският механизъм на автоцензурата. Тук е моментът, Асене, да те попитам накрая къде бяха по-ясни журналистите в посланията си – в блоговете и във facebook.com, и изобщо в социалните мрежи или в медиите, в които работят?
Асен Григоров:Имаш в предвид по този случай конкретно ли?
Водещ: Да.
Асен Григоров: В блоговете и във facebook.com хората си позволяват да се изразяват по-политически некоректно, така да кажем. И това има две страни. Не можем да кажем „Там е по-добре” или „Тук е по-зле”.От една страна, ако седнем да говорим за политическата коректност, аз ще кажа, че политическата коректност уби политиката. И нали съм готов да се аргументирам много дълго време. От друга страна обаче при такива кризисни ситуации наистина много тънък баланс трябва да се прави между това – коректността и влиянието на журналиста, чрез което той може да манипулира по един нежелан начин даденото събитие.
Водещ:До колко в случая Катуница имаше някаква манипулация? Останете с нас. Продължаваме след малко. Сега ще продължим с едно отклонение, просто защото по време на музиката тук разговорът не спря и интересна идея подхвърли професор Здравко Райков. За това ще Ви кажа – да кажем нещо за образованието, за Холандия, защото като че ли подобни събития там не биха могли да се случат по обективни причини.
Здравко Райков: Финландия е интерес за нас по много параметри. Тя първо е с население почти като нашето, даже по-зле от гледна точка на природните ресурси, отколкото България. Има дървета, няма кой знае какви природни изкопаеми. И някъде до средата на 90-те години тя е в много дълбока криза заради разпадането на тогавашния Съветски съюз, който беше един от основните купувачи на продукцията на финландските предприятия и това довежда до много висока безработица, фалити, нещо, което ние наблюдаваме в момента в България. Но финландците вземат решение, което им позволява за период по-малко от 10 години да излязат някъде от дъното на класацията за страните по конкурентноспособност на първо място в момента на света. И това решение в момента е образованието. Инвестират в знания. На времето, може би Чърчил е много прав, когато е казал, че империите на бъдещето са империите на знанията. В момента разходите на образователното министерство на Финландия е 6 пъти повече, т.е. държавата дава 6 пъти повече пари на образователното министерство, отколкото на тяхното полицейско министерство. И по ред показатели от гл. Точка на образованите – завършено висше образование, на магистърски степени, докторати направени – Финландия е водеща страна в света.Стандартът на живот няма смисъл да го коментираме.
Водещ: Остаряло ли е икономическото клише, че по време на криза се строи инфраструктура и така се излиза по-лесно от кризата. Дали по време на криза решението не е образование, както казвате?
Здравко Райков: Това е едно грешно разбиране на хора, които не могат да определят приоритетите на една нация. Ние сме невероятно талантлив народ от гледна точка на генетичното ни богатство и не случайно имаме и откриватели. Даже на компютъра носи българско име. Много постижения в областта на науката и на технологиите, на азбуката и какво ли не още, които свидетелстват за добър генетичен материал. И ако държавата беше разумна да изведе на преден план не полицейщината, а инвестицията в знанията, тогава България в следващите 5-6 години щеше да бъде на много по-добри позиции, отколкото е в момента. В по-далечна перспектива ще се превърне в една водеща страна. Развитието на света в следващите 50-100 години ще върви по тази линия. Мина времето даже на информационната епоха. Едно понятие, с което се спекулираше. Ние вече сме в един съвсем друг свят на след информационния. После информационната епоха, в която решаващи са знанията и това показват всички големи държави, на които ние завиждаме заради техния жизнен стандарт, заради просперитета, който имат – постигнали ли са го благодарение на инвестиции в знание и в наука.
Асен Григоров:
Водещ: Икате да кажете, че не е важна новината, а важен е коментарът на новината. Това по отношение на работата на журналистите, за да бъдат в крак с времето все пак.
Здравко Райков: И двете неща са важни. Не може да изкривите тенденцията – те засяга цял свят, засяга България, особено пък България, след като образованието е на заден план толкова много години, че има невероятно оглупяване на огромна част от хората. И те се нуждаят от ориентири, които се съдържат в коментара. Една новина не би била разбрана, всяка новина има различни пластове на осмисляне, в дълбочина от повечето хора, ако не бъде коментирана, ако не бъде съпроводена с допълнителни разяснения. Но този коментар никога не е безпристрастен. Върху него винаги слага отпечатък политиката на съответната медия, интересите, които тя защитава. В никакъв случай – това е част от демократичния свят, ние живеем в плуралистичен свят, в многообразен и всяка една медия изразява интересите на определена социална прослойка. Това е хубаво. Но всъщност, когато говорим за подобни коментари тук изскача думата манипулация. Коментарът не ни ли води, не ни ли внушава определени насоки намислени? Да внушава ги. Внушава ги, но ние сами сме виновни за това, че се поддаваме на такива внушения. Никой не ни пречи да имаме много източници на информация. Друг е въпросът, че хората са лениви, невежи, мързеливи.
Водещ: Обаче безопасно ли е за българските журналисти да бъдат активни блогъри?
Здравко Райков:За никой журналист никой на планетата, на която и да е точка от планетата не е безопасно да бъде активен. Това е част от журналистическата професия. Тя неслучайно е…
Водещ: Това безспорно е така, но да кажем, на острова и изобщо в Европа, тенденцията е журналистите да бъдат и много активни блогъри. У нас има едно известно въздържание в тази насока. Дали има някакви обективни причини според Вас?
Здравко Райков:Не. Никой не може да забрани на човек да си направи блог в интернет. Това е най-демократичната медия в историята на човешката цивилизация. Вероятно е просто въпрос на лична активност да създаде блог и по-важното е какво ще кажеш в този блог, твоята позиция. Заемайки вече една позиция…
Водещ: Или може би все пак е въпрос на съобразяване с факта, че работодателят е също сред читателите.
Здравко Райков: Това е много тъжна истина. Това наистина е така. Това означава, че журналистиката се отдалечава от своята мисия. Тя не иска да бъде един будител, да стимулира хората да вземат активна жизнена позиция. Властта винаги, във всички времена и навсякъде се е стремяла да подчини журналистите, да ги направи свои слуги. За съжаление у нас това, за една не малка част от журналистите, се е получило вече. Виждаме как трубадури на властта летят и носят посланията във всевъзможни медии.
Водещ: Лечението какво е? На една ръка поне разстояние от политиците?
Здравко Райков: Ами лечението е журналистът да се върне именно към своето призвание, да бъде критик, конструктивен, ако щем да го наречем това по-меко, ако звучи, на тази информация, която идва към него. Тук на няколко пъти се споменаваше думата PR. Действително това е една технология, която много стремително се развива и заема все по-добри позиции в следващи години, но журналистиката в информационните си медии вече е подчинена на PR. Изследванията показват, правят едни много интересни изследвания в последните 20-15 години, по една и съща методика и ги повтарят различни години и установяват, че вече между 80 и 95% от съдържанието на информационните емисии на телевизиите в Европа, на радиостанциите идват от PR отделите. Това не означава, че PR, че неговата задача е да защитава интересите на клиентите, които плащат.
Водещ: Това означава, че PR си върши добре работата обаче не означава нищо добро за журналистите.
Здравко Райков: Точно.
Водещ:Защото вместо…
Здравко Райков:Вижте до къде се стигна. Миналата година Министерството на труда в САЩ публикува прогнози за професиите, които ще умрат до края на това десетилетие в САЩ. И в други страни. На първо място е журналистиката. PR им вземат тяхната роля.
Асен Григоров:
Водещ: Ами предполагам, че това, което току що казахте, го чу и доцент Георги Лозанов. Добър ден.
Георги Лозанов: Здравейте. Чух, че ще умре журналистиката.
Водещ:Надявам се, че ще цитирате Марк Твен в този случай, като кажете, че този слух е твърде преувеличен.
Георги Лозанов: Да. Във всички случаи журналистиката престава да е водеща. Има сериозни проблеми, нищо за щастие в медийната сфера не отмина, но просто нещата се развиват бързо и се сменят. Голямо влияние върху тази промяна ще има блогърската журналистика, въобще журналистиката в новите медии.
Водещ:Безопасно ли е обаче за българските журналисти да бъдат и активни блогъри?
Георги Лозанов: Ами аз не знам дали е безопасно, но във всички случаи журналистиката все повече ще излиза от рамките на строго парцелирана професия и ще става по-обшо комуникативно настроение на аудиторията.
Водещ: И в тази посока няма как да не Ви попитам наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове в интернет? Защото тази активност, която проявяват хората, като че ли е на път да бъде сплашена. Това е на пръв прочит разбира се.
Георги Лозанов:Да бъде сплашена.
Водещ:Разбира се, че се шегувам, но става дума за едни правила, според които само тези, които плащат ще имат право да излъчват мачове, което доведе до една криза преди известно време.
Георги Лозанов: В интернет това не подлежи на регулация, още по-малко от …
Водещ:Слава Богу, да.
Георги Лозанов: Ами, да. Дано да е за хубаво действително, защото има две страни по тази тема, но за други това носи определен риск. Както и да е. Може тези мобилизации, които вървят през интернет, често са в полза на твърде агресивни каузи, както виждаме, ако въобще може да се нарекат каузи. Но това също е друга тема. Така или иначе сега интернет не е заплашен от някаква регулация, най-малкото за това, че правото по отношение на тази форма на регулация все още много я гледа с почуда и няма още изградена собствена система, по която да реагира.
Водещ:По отношение обаче на традиционните медии, знаем, по-кротките хора не обичат да ходят на мачове именно заради едни по-буйни агитки, но въпросът е къде ще можем да гледаме мачове и…
Георги Лозанов:Аз знам, че всичко произтича от списъка за обществено значими събития.
Водещ:Да и какво предстои във връзка с този списък.
Георги Лозанов:Нищо не предстои. Този списък се отнася преди всичко до това кой по какъв ред има право на достъп до правата за тези събития, а не толкова за тези 90 секунди репортажи, които във всички случаи ще са валидни за всички събития, към които има интерес и към, които някой е носител на правата за тях. Сега, за плащанията и не плащанията, там има една вратичка, макар че СЕМ специално ще разглежда тази тема през другата седмица, в която се казва, че могат да се изисква нещо да се заплаща, колкото струват разходите по осигуряването на разходите на тези репортажи по право. Дали това ще е база на някакви нови и специални договарания, трудни за медиите, аз се надявам, че няма да се стигне до това и се надявам, че СЕМ, както и от други отношения, ще изиграе посредническа роля върху взимането на думата, така че ще намери възможен и за двете страни вариант.
Водещ: Защото като че ли надделя усещането през тази седмица, че футболните хора заемат една доста твърда позиция по отношение на плащането.
Георги Лозанов:Ами при футбола разбира се. Трябва да набави приходи за собственото си развитие, но това не може да става за сметка на лишаването на аудиторията от достъп до тези събития. /…/ Механизми, през които хората да се върнат към стадионите, но нека не забравяме, че това е въпрос на избор и на персонална воля, а не /…/
Водещ: За съжаление обаче връзката много се влоши, но разбрахме основното. Благодаря на председателя на СЕМ доцент Георги Лозанов. Разбрахме, че разбира се няма да бъдем лишени от 90 секунди. Това беше – медиите няма да бъдат лишени от неплатените 90 секунди от значими спортни събития. Що се отнася до футболните мачове разбира се, става дума за това и ще има развитие следващата седмица по отношение на изясняването на правата. Ами ние как да завършим с доцент Здравко Райков – убеждаващата комуникация чия работа е? На PR или на журналистите?
Здравко Райков:Може би трябва да завършим с това, че светът се променя с невероятни темпове и динамика, и ако не се адаптираме към тези промени, ако не уловим водещите тенденции, ще ни бъде трудно.
Водещ:Лесно ли им беше на журналистите в първите моменти в Катуница, когато пристигнаха и започнаха първите излъчвания на живо?
Здравко Райков: Едва ли са очаквали какво ще се случи след това. Това, че ще отпушат едно напрежение, което само е чакало някой да му даде тласък. И нещата в няква степен станаха неуправляеми.
Водещ:Това ли беше голямата изненада на този случай и каква беше поуката от този случай?
Здравко Райков: Поуката е, че докато не намерим най-важните въпроси, на които да търсим отговори, а ние все още не сме ги намерили, бягаме от тях, ще има много случаи като Катуница.
Водещ: Какво е съотношението между така наречените протоколни новини и новините на властта, и на това, което тя извършва, прерязва и т.н. открива, или това, което искат да знаят хората?
Здравко Райков: Ами аз мисля, че това, което искат да знаят хората, го няма сега в медиите.
Водещ: Кое е то?
Здравко Райков:Това са отговорите на въпросите за социалната справедливост, за възстановяване на нанесените върху обществото щети в продължение на десетилетия, за това къде отиде доверието, защо бяхме излъгани. Подобни въпроси какво ще става с децата ни утре, как ще живеем в един свят, когато…
Асен Григоров:
Водещ: Как ще отговорите на някой, който Ви каже „Това не е новина”? Къде е новината тук?
Здравко Райков:Ами фактът, че това не е новина означава, че някой не си върши работата. Хората, които вземат решения, знаят, че това вълнува останалите хора, но се опитват да ги изпратят в друго поле.
Асен Григоров:
Водещ: Последното посвещаваме с особена любов на всички медийни шефове. Хубав съботен следобед.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 24.09.2011

Водещ:Според картата на медийните зависимости, изготвена на агенцията „Marketlinks” по поръчка на фондация „Медийна демокрация”, при предишните избори Борисов беше опасната атракция. Успешното оцеляване в медиите според експертите му осигури оцеляване в политиката. Ако погледнем в ретроспекция политическата кариера на министър-председателя, няма да е пресилено да кажем, че стъпките, които той направи, за да стигне до сегашната си позиция, са стъпки пред медиите. Тогава беше такава оценката на медийните експерти. Как стоят нещата сега? Борисов е силна атракция за средствата за масова информация още от момента, в който зае длъжността главен секретар. Разбира се, спомняте си, по-популярен главен секретар от него нямаше. Данните от медийния мониторинг тогава показаха обаче, че тогавашният министър-председател Сергей Станишев имаше доста по-нисък медиен рейтинг. Как изглеждат нещата сега? Безспорно Борисов е колоритна фигура и силен магнит за медийно отразяване. Цветущ език, дръзко поведение, самочувствие като на екшън герой, вплитане на персонално вживяване и биографични препратки, иронизиране на противниците, представяне на проблеми и ситуации по един опростен и лесен за разбиране начин. Така беше на предишните избори. Митът Борисов се превърна в мита „лидер на изпълнителната власт”. Днес нещата как изглеждат и дали има някакъв проблем в това, че медиите гледат безкритично според експертите на всички митове? В началото на всяка предизборна кампания са историите за манипулации. Различни ли са те днес и какво като ги има? Темата ще коментираме днес с колегите от Българската национална телевизия Надя Томова и Росен Цветков и Антон Хекимян от БТВ, защото – защото когато едни и също истории започнат да се повтарят, би било редно да има някакъв смисъл в това да ги показваме, инак те абсолютно се обезценяват.
Заглавието на предишните избори според медийните експерти беше „Борисов опасната атракция”. Как изглеждат нещата сега? Знаем, медийните зависимости след фондация „Медийна демокрация”. Как влизаме в тези избори? Каква е приликата и разликата с предишните? Добър ден казвам на Марина Кирова.
Марина Кирова: Добър ден. Здравейте, Ирен. Добър ден и на слушателите на предаването.
Водещ: Имаме ли заглавие или още е рано да се каже?
Марина Кирова:Ами, значи в гражданските блогове можем да кажем, че ако преди имаше някаква надежда с новото управление, което се задаваше на правителството на ГЕРБ, сега не може да се каже, че има надежда. По-скоро има много разочарование и много обезверение в момента.
Водещ:Всъщност, ако има нещо различно, то е влизането на мита Борисов в ролята му на реален премиер в един, как да кажа, малко по-задочен диалог като че ли с хората с гражданска позиция.
Марина Кирова:Ами не бих казала, че господин Борисов и неговото правителство провеждат някакъв диалог с хората. Напротив, те…
Водещ:Диалогът може да изглежда по различен начин. Аз говоря, Вие ме слушате.
Марина Кирова:Ами, от гледна точка на блоговете и на гражданските блогове, по-скоро изглежда като тотална апатия на Господин Борисов спрямо обществото. Те определят неговото управление като стремеж към диктатура, като отхвърляне на всякакви демократични ценности, като някаква махленска хитрост или тарикатлък и това си пролича особено много в коментарите, които видяхме след казуса за добив на шистов газ. Тогава премиерът си позволи едни реплики от гледна точка на това, че няма да се подпише, ако ме дразните, което изключително възмути хората. Това не е форма на диалог с тях поне според блогърите. Това е просто форма на диктатура и на налагане на собствено мнение. Така че възможно е Бойко Борисов да прави някакъв диалог с хората, но от гл. Точка на тяхна гледна точка, това не е точно диалог.
Водещ: Всяка предизборна кампания, особено в началото, като че ли досега е стимулирала гражданските инициативи и коментарите на медиите, може би. Дали за тази можем да кажем това?
Марина Кирова: Не Ви разбрах, може ли да кажете отново?
Водещ: Всяка предизборна кампания по принцип би следвало да активизира хората да изразяват по-ясно позицията си. Дали и за тази кампания можем да кажем това?
Марина Кирова:Ами блогърите обикновено са доста активни хора и винаги, когато има някакъв казус в политическото пространство, който заслужава адмирации или пък заслужава критика те обикновено не си го спестяват. Сега точно преди изборите са по-активни именно защото посланията на политиците са по-активни иначе не може да се каже, че нещо по-специално се е случило. Но за това, че политиците правят повече действия и изпращат повече послания до обществото – да, има по-раздвижена, да кажем, обратна връзка.
Водещ:Не може да отречете факта, че медиите правят страшно много разследвания напоследък. Обаче какво коментират блогърите? Дали повече посланията на политиците, както казахте, или разследванията на журналистите?
Марина Кирова: Ами те по-скоро интерпретират от своя гл.точка и когато разглеждат някакъв разследващ коментар, обикновено започват като слагат линкове към него, така че те са отворени – адмирират всяко по-различно становище на журналиста, всяка градивна критика или пък похвала, когато тя е заслужена, така че те са отворени към всяко добро мнение.
Водещ:Знаете обаче, че при гражданската активност тази позиция е много крехка и като че ли, ако няма някакво развитие на дадено разследване, всеки си казва „Е, какво от това?” Това ли е позицията на блогърите?
Марина Кирова: Ами има го този аспект. Определено го има, но в същото време и хубавото на блогърите е, че те, понеже не са като журналистите всеки ден по събития в дневния ред на обществото, ами си следят някакви собствени теми, които ги вълнуват и това е хубаво, защото от време на време по собствена инициатива се връщат към стари теми и казват „Какво се случи с това? Има ли някакво развитие по този въпрос?” Има сега между другото около тези избори, които наближават, няколко интересни такива формати в новите медии. Един от тях е сайтът Политикът.Нет и там има много интересни форми – бойкометър, истинометър и ветропоказател. Хората могат да си слагат различни обещания, които политиците са дали и се следи във времето дали това се изпълнява. Така че не само блогърите,но вече има и такива сайтове, които следят.
Водещ:Ако правилно Ви разбирам, това е един малко по-творчески поглед, който можем да приобщим като назад към класиката. Всички са маскари! Да?
Марина Кирова:Ами, не знам дали назад към класиката, но по-интересни формати, които позволяват да се следят нещата. Примерно при миналите избори имаше един само по-интересен формат и това беше сайтът на Иван Костов – отговор и „е-у”. До сега има няколко по-различни сайта и формата, като сайт за подаване на сигнали за нередности с вота. Този, който Ви казах – бойкометъра. Има една нова инициатива на ГЕРБ „Социална мрежа” Аз съм за. Така че се търсят по-различни, по-нестандартни формати за диалог с хората или пък проверка на общественото мнение.
Водещ:Имаше и игри май на предишните избори.
Марина Кирова:Имаше.
Водещ:Но те нищо не постигнаха.
Марина Кирова: Нищо не постигнаха. Направи ми впечатление, че сега примерно много различни вестници или пък медии, които в сайтовете слагат награди за читателите. Да следят техните сайтове и евентуално могат да спечелят някаква награда, което също по някакъв начин е интересна форма да стимулираш хората да се интересуват от политика и от страна на самите медии.
Водещ: А защо се налага да бъдат стимулирана хората да следят? Липса на интерес ли има?
Марина Кирова: Да, това ме връща към първия Ви въпрос за заглавието и той за съжаление подчертава една тотална безалтернативна и дезинтересованост на хората. Така се получи, че с течение на годините те се разочароваха от една или от друга партия. Това позволи на вливането значи от червено-синъото пространство почнаха да влизат нови субекти като НДСВ, после като ГЕРБ. Сега обаче нямаме някаква нова партия, която да бъде възприемана от всички като Месия, която ще промени тотално политиката и липсата на някакъв ясно изразен лидер или партия, който да е нов, който да носи някакви нови морални ценности, или поне обещания за нещо ново, определено се отразява и на нагласите на хората и те наистина са дезинтересовани, тотално разочаровани, тотално дезинтерезовани.
Водещ: Търси се интереса? Това заглавие става ли?
Марина Кирова:Разбира се, да. Няма какво да привлече вниманието и интереса на хората.
Водещ: Благодаря на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. За сега. След известно време пак ще се чуем с нея. Сега добър ден на събеседниците ми в студиото. Надя Томова, здравей!
Надя Томова: Здравей!
Водещ:Антон Хекимян от БТВ и Росен Цветков. Надя и Росен разбира се са от БНТ.
Росен Цветков: Здравейте!
Антон Хекимян:Добър ден и от мен!
Водещ:Всъщност има ли разлика между предишните и сегашните избори в началото на кампанията.
Росен Цветков: Кой ще започне?
Водещ:Който пита! Росен!
Росен Цветков:Мен лично, ако говорим за това, което ние направихме, не само аз – а Надя и Антон също, следейки какво се случва преди да започнат изборите, не ми изглежда нищо по-различно. Даже, като че ли лично на мен ми изглежда, че по-страшно става някак си. Имам в предвид подготовката за изборите. Нечестната подготовка за изборите, като че ли набира много голяма скорост. Разбира се, трудно е да се направи някакво много точно сравнение, но поне…
Водещ:А като обем хората, които се регистрират тук, там на групи – по-голям ли е или по-малък?
Росен Цветков: Аз за пръв път се занимават между другото с тази тема, не знам Антон дали и на предишни избори е работил в такава посока, особено за регистрациите, но това, което в последни дни получаваме като информация, дори след като излъчихме филмите, показва, че нещата даже продължават да се случват с още по-голяма мощ, което е опасно.
Надя Томова:Аз, ако може, малко да се включа тук. Искам да се хвана за думите на Марина Кирова, която каза как медиите, те показват днес какви са събитията и после ги забравят и не ги проследяват. Ние с Росен направихме точно обратното. В края на миналата година, началото на тази отидохме и разгледахме какво се случва на места, защото знаеш, тогава влезе в сила изборният кодекс. Стана ясно, че осенноста ще бъде тогава 10 месеца и имаше огромен наплив от регистрации на хора. Всъщност, ако може ние да уточним, ние направихме един филм от две части „Глас под наем”, който се излъчи в рубриката на БНТ „В кадър”, в който показахме точно това – къде и какви регистрации са се случвали и как предизборната борба, неофициалната, започва в края на миналата година с тези регистрации за хора, които ще гласуват и те показаха нещо много, много масово. На места имаше струпвания на хиляди хора и включително по много малки населени места. В Северозападна България, селце, в което има по-малко от 350 жители, т.е. местните няма да избират кмет в селото, а само кмет на общината, имаше огромно струпване. В една къща имаше по 100 души. Страшна работа.
Росен Цветков:Всъщност стратегията е започнала още в края на предишните избори, а не от днес. Няма да се случват нещата чак сега.
Антон Хекимян: Стратегията е започнала много отдавна. Още от 2007 година с въпросните регистрации. Правейки филмите сега, по това познавам, че Вие сте работили колеги там, един от моите информатори ми предаде папка с наистина 400, може би бяха и малко повече, не съм ги броил точно, но те бяха разграфени, разпределени регистрационни карти. 400 души, които са със сигурност от цялата страна – Перник, София, Пловдив. Кой, откъдето е има, е събирал. Са дошли да гласуват на избори 2007. Тогава това не се е смятало за незаконно. Да – неморално е, но се е случвало. По данни на, всъщност в община Созопол 2000 души са се регистрирали през 2007 година, което означава, че тези хора, голяма част от тях са гласували тогава. Сега бройката, може би във връзка с промяната в закона, е значително по-малка е малко по-трудно се случват тези неща, но и техните разследвания, и нашите проверки са доказали едно – че още края на миналата година, каквато е била практиката и тогава, са започнали тези регистрации. Хората са знаели и всички местни политици от национално ниво знаят, че такава е практиката и те са се опитвали този път да е мултиплицират навсякъде в страната.
Надя Томова: Точно така. Включително, защото всички сме работили по темата Созопол, все пак знаем, че те са много атрактивни морските общини. Созопол, Несебър – там се случват много мащабни неща.
Антон Хекимян: А гласоподавателите са малко и наистина с 30 гласа се обръща вотът.
Росен Цветков:Аз, ако мога да допълня нещо, извинявай. Всъщност прави впечатление, че там, където настоящите кметове ще се кандидатират за нов мандат, там има бум на регистрациите. Тези регистрации не стават случайно и без контрола поне и това, което и нашите източници, а и ние добре го знаем по закон, няма как да не стават без контрола на настоящия кмет. Ние трябва да си направим изводите защо се случват тези неща.
Надя Томова:В малките населени места има едно много атрактивно селце – Габър се казва, вече със сигурност всички телевизионни зрители го познават това село созополско. Там кметът казва „Ами, да, няма проблем. Аз си играя, работя си с настоящия кмет на общината.” Местните там казват „Ние, на миналите избори…” Те застават с лицата си и те нямат проблем с това. Казват, че изобщо не се притесняват това дали е законно или не. Казват „Ние на миналите избори ти докарахме тук този, този, този…” Изброяват десетки имена „Да гласуват за теб. Сега ги докарваме отново да се регистрират”. Те вече са регистрирани, за да гласуват за друг кмет на общината, който пък да назначи друг кмет на селото. И това прави впечатление, че в малките населени места хората изобщо не разбират кое е законно, кое не е законно, кое е лошо, кое е добро. Не правят разлика.
Антон Хекимян: Това доказва, че дори самите хора, самите ние вече толкова много сме свикнали след цялото това говорене за купуване и продаване на вота, че дори самите ние почваме да се възползваме от това. Ето, хората от Габър, сами водят хора, за да регистрират други, а пък кметът води свои хора, за да може да спечели за себе си повече гласове. Най-страшното нещо, което е, сега, преди седмица точно се върнахме пак от Созопол и от Несебър, където продължавахме разследванията си. В несебърското село Гюлъовци, което се слави със също покупко-продажба на гласове, а ние обикаляме с необозначена кола. Те не е изключително скъпа, аз не изглеждам изключително страшно, но вървим и на втората обиколка в ромската махала ни спира човек, който ни каза какво ще правим. Аз викам „Какво ще правим?” И той вика „За кого искате да купувате?” Казваме „За нас!” И тези хора, на тях в психиката им вече, за тях е напълно нормално, те знаят, че обикаляйки една такава кола, никому неизвестна със софийска регистрация, скъпо изглеждаща, преди изборите тя е дошла за едно единствено нещо – за гласове. И тези хора сами се предлагат. Той ми каза „Аз ще ти дам 12 гласа”. Това може да звучи малко, но той като събере и още 20, това са си все пак някаква група хора, която ще гласуват за теб. А ние сме никой. В Созопол на миналите избори, говоря за местния вот, скупчване на групировки от Бургас, от целия регион. Едните се бият за единия кандидат, другите – за другия. Стоят пред секциите, плашат хората. Представете си – ние успяваме да си спазарим гласове, дори сега в Созопол в ромската махала, а какво остава за това, когато ти имаш един или двама по-едри другаря, които идват при теб, респектират те дори силово, психически – как няма да гласуваш за тях при условие, че си взел пари?
Водещ: Всъщност има една стара хипотеза, че многото информация е също вид цензура. Добре де, при положение, че толкова…
Антон Хекимян:Ние обучихме хората може би как да си продават гласа.
Водещ:Толкова много разследвания имаше. Дали пък интересът към подобни разследвания не е спрял при положение, че все пак, когато разказваш една и съща история, в нея има някакво послание, е добре тези, от които зависи определянето на правилата, да коментират най-малкото.
Росен Цветков: Те коментират, но това, че коментират не означава, че променят нещата така, както трябва да бъдат променени. Аз забелязвам, че хората се интересуват, обикновените хора, които ще гласуват сега, се интересуват много от тази тема, но като че ли след като изгледат всички тези разследвания, те си казват „Ами, то, какво от това? Нищо няма да се случи и този, който иска да си спечели, ще си спечели”
Антон Хекимян: Да, така че няма честни избори. Ние до някъде обезверяваме хората, които искат да гласуват, защото те си казват „Защо да гласувам, като наистина една група хора са събрали пари, ще дадат гласа си”. И това е така. Действително може би голямата избирателна активност ще промени, ще убие тези гласове, но тази избирателна активност няма как да се случи при условие, че няма за какво да гласуваш.
Надя Томова: Още повече да не забравим това пък колко показват, който са хората в избирателните списъци и колко са действителните хора след преброяване на статистиката. Според Мишо Константинов има разлика от 800 000 души, които 800 000 фигурират в списъците, но те действително не живеят тук. Те не съществуват у нас в България изобщо поне по данните на статистиката след последното преброяване в началото на годината. Това също оказва огромен ефект.
Антон Хекимян: Те променят квотите. Да, това е абсолютен абсурд. И аз не бях запознат и когато мина преброяването си мислех, че ще има корекция на списъците с гласуване. Но няма такова нещо.
Надя Томова:Няма.
Антон Хекимян:И това е абсурдно. Ето, казвам Ви – какво правят управляващите – дали са тези или на миналите. Те много добре знаят. Това е също стара схема. Тези гласове са мъртви души. По никакъв начин тези хора не са изкарани от списъците. Защо? Първо. Второ – създаде се закон за покупко-продажбата на гласове и заради това, че това е престъпление, този закон няма реална практика и реално приложение.
Надя Томова: Тези 800 000 освен, че ще променят картината за това колко хора са гласували у нас и колко не – какъв е процентът на избирателна активност.
Антон Хекимян:Което е много важно.
Надя Томова:Което е страшно важно. Особено пък за президентските избори, когато този вот може да бъде решен на първи тур, а може и на втори. Има и друго нещо. В малките населени места се говори за това, че се купуват цели изборни секции.И когато тези хора фигурират да речем в едно село в северозападна България, малко селце – 200 души по списък, ако в него живеят да речем 100 души, но има по списък 200 души. Говори се за това, че има такава практика – купува се цялата секция и се регистрира и от името на тези 100 души, които фактически не са там, не са гласували. Което наистина звучи много зловещо.
Водещ: Всъщност, ако се върнем малко назад във времето, понеже цитирахте професор Михаил Константинов, аз пък да кажа, че още от първите избори той не е спрял да говори за тези мъртви души и винаги ги е посочвал. Какво ще излезе от тази търговия на едро, това не е ли един по-остарял метод за купуване на гласове под формата на закупуване на цели изборни секции? Останете с нас. Ще продължим коментара след малко. И тъй като е безприкословно ясно, че е въпрос на отговорност да се гласува и че трябва да бъде подкрепяна от нас журналистите гражданската активност, сега ще направим едно много голямо изключение в „Клубът на журналистите”, като ще включим наш слушател, който ни се обади на необявени телефони. Ами добър ден. Кой ни звъни?
Слушател: Добър ден! Мехмед от Русе Ви звъни, който е в София студент. Аз искам да кажа своето притеснение, защото забелязвам покрай изборния ден и въобще покрай изборите, винаги тогава се обръщат към хората политическите партии, но моето притеснение е друго. Да не стане така че хората да се изпокарат покрай тези избори, защото всеки си има различен метод за събиране на гласове – едни чрез етническа омраза, едни чрез така…
Водещ:Ами те методите са едни и същи. Ние точно за това говорим с колегите в студиото. Вероятно по-късно ще включил на вълните на програма „Хоризонт”.
Слушател: Според мен хората не трябва да се поддават на такива неща.
Водещ:Как да стане това, когато са манипулирани?
Слушател: Ами, не знам. Когато един народ е манипулиран и то 20 или 30 години повече, отколкото трябва, не знам народът как трябва да постъпва. Но имайки в предвид, че народът е гладен и никой не мисли за народа, и само отгоре ни съжаляват.
Водещ:Т.е. Вие ни посочвате най-прекият път за създаване на нов мит – някой да ни нахрани например. Далеч по-добре е да намери всеки един от нас своята гражданска позиция, да си намерим въдицата и да си ловим рибата, вместо да чакаме някой да ни донесе рибата. Благодаря Ви за това участие. Надявам се, че сега мога да кажа отново добър ден на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. Здравейте пак.
Марина Кирова: Здравейте отново.
Водещ: Стигнахме тук до извода, че разказана една и съща история в годините при предишните избори и при сегашните избори от колегите журналисти, тук се обединиха и Антон Хекимян, и Надя Томова, и Росен Цветков около факта, че избори се купуват. При предишните избори това е било неморално, но законно. Сега нито е морално, нито е законно. Дали не му идва времето да се създаде една борса за гласове, може би?
Марина Кирова: Ами, това е интересна метафора, но те може би партиите си имат такива банки. Възможно е или някои купувачи на гласове си имат банки за гласове.
Водещ:Защото на борсата нещата са прозрачни, нали. Някак си се вижда. Малко повече прозрачност дали не би била от полза?
Марина Кирова:Ами в интерес на истината в блоговете много се дискутира това купуване на гласове. Като цяло се приема доста негативно, но пък личното ми мнение е, че човек ако е решил да си променя гласа, нека да си го направи, но не защото някой му е дал пари и му е купил гласа. Но пък от друга страна, много повече критика отнася не само купуването на гласове, но и етническият вот, като предвижването на рейсовете, което също не е много добра практика и не е етична спрямо общите гласоподаватели. Но като цяло повече се коментират и нещата, които примерно около изборите – компроматните войни. Значи не само купуването на гласове, от един или от друг политик, но и воденето на компроматна война между един политически представител или кандидат за някаква изборна длъжност и другите негови опоненти.
Водещ: Стъпи ли се клишето „Който води негативна предизборна кампания – губи!”, защото си спомняте, не на предишните – на по-предишните избори това клише беше създадено?
Марина Кирова: Ами не знам дали те го тъпчат, но определено имаме един нов момент и това е , ако преди беше компроматна, сега вече е автокомпроматна война. Имаме много сериозен напредък в измислянето на прояви и способи да привлечеш обществения интерес. Независимо, че някои хора, които не са толкова навътре в политическия маркетинг, явно не преценяват какво може да заведат на другарчетата си по партия.
Водещ: Фондация „Медийна демокрация” изследва медийните зависимости, но ако сега Ви поставя в друга роля и Ви попитам – разделяте медиите на жълти и сериозни, политиците на какво да ги разделим?
Марина Кирова: Ами аз не бих ги разделила на жълти и сериозни, а само на жълти. За съжаление хората в блоговете общо взето ги слагат под един общ знаменател. И това е, че не виждат някаква алтернатива, чувстват се вече излъгани от всички и се чувстват предадени от всички. Не виждат алтернатива, не виждат този, който наистина ще седне и ще измисли да направи нещо за хората.
Водещ: До колко в блоговете се коментира много важния факт, че има отново много голям брой мъртви души в списъците за гласуване? Знаете, това е един проблем, който е откакто в България се извършват избори по демократичен начин.
Марина Кирова: Ами, има такива коментари, но те не са акцент. Въртят се и за това, което се случи, че имаше такъв казус, че хората, които не се връщали последните четири месеци в България, няма да могат да гласуват, а пък тези, които са в евро зоната няма как да са отчетени. Има такъв казус, но той не е от най-широко застъпваните в google.com сферата. А това, което… Извинявайте само, че Ви прекъсвам. Това, което прави впечатление за разлика от миналите избори – тогава политиците около изборите много се активизираха. Почнаха една широка активна кампания в блоговете си. Изведнъж се втурнаха да пишат. Бяха много активни. Сега обаче, въпреки че вчера официално беше даден старт на предизборната кампания, такова раздвижване няма в политическите блогове. Дори примерно лидерът на СДС Мартин Димитров, който е много активен блогър и преди имаше по 30-40 постинга на месец, сега не е писал от месец март. Значи самите политици масово забравиха блоговете си и не се интересуват или не ползват активно тази платформа за комуникация с хората.
Водещ:Ами, те може би имат други – времето им отива в друго. Благодаря на Марина Кирова от фондация „Медийна демокрация”. Ами да продължим ние, в студиото.
Антон Хекимян: Да продължа това, защото много беше интересен разговорът с Марина. Не са писали или някой друг не им е попълвал блоговете, защото разберете! Много е странно. На тези избори, това, с което започнахме разговора, да има нещо по-различно – по-различното е, че всички изчакват до последния момент. Никой не се беше регистрирал до последния момент като кмет или общински съветник. Никой не пуска никакви платформи. Всички според мен разчитат единствено на медийните си образи, на тези образи, които им създават с четене на публикации, било то в жълти вестници, които са много четени. А никой не изкарва реални платформи, дори в предаването, в което работя – в сутрешния блок на БТВ. Каним по-значимите и по-представителните кандидат-президентски двойки и никой не изкарва кой знае каква п0латформа. Нещо, за което да се захванем, нещо, с което да спечели хората, а и самите хора според мен престанаха да слушат и не вярват на тези неща. Така че може би битката се води на друго ниво. А дали попълват блоговете си или не или facebook.com страниците си – видели са може би, че това не им носи необходимия брой гласове и са се върнали към старите практики. Не мога да кажа.
Водещ:Ами всъщност при предишните избори беше отчетено, че активността в блогове и изобщо в тези платформи, в които обединяваме т.нар. нови медии, работят зад Океана, но тук не работят като че ли.
Росен Цветков:Явно са си дали сметка, че няма да постигна нищо по този начин. О ако се хвана отново за разговора, беше споменато за рейсовте. И понеже сравнявахме с предишни избори, аз преди 2 години, 2009 г., когато бяха парламентарните избори, направихме един експеримент. Аз влязох в една изборна екскурзия, станах един екскурзиант, дори ми бяха дали пари, за да гласувам. Интересното е, че 2 години по-късно тези хора, които бяха ясни, и това, което аз бях видял, бях заснел със скрита камера, няма, те не са наказани. В смисъл, няма наистина някой, който да е понесъл отговорност. Макар че бяха ясни участниците. И това…
Антон Хекимян:Росене, ти си участвал в екскурзия в България.
Росен Цветков:Да, в България, точно така, до Плевен.
Антон Хекимян:Защото аз исках да продължа това, което коментира Марина по телефона, че изборният туризъм от Турция, винаги хората всички се хващат за това, че идват някакви автобуси, във филма, който ние направихме разследващ за Кърджали и изобщо как е протекъл вотът на предишните избори и сега какво предстои, хората, които са работили на предишните избори, казват така, автобусите донякъде наистина са мит. Защото идват хора, но идват 2-3 хил. души, не мога да дойдат повече. Идват толкова, колкото обичайно идват или малко повече. Всичко останало е както спомена и Надя, мъртви души, които дори не се налага да влизат в България. В секциите в Кърджалийско и в тези региони, в които няма представителство на големите партии, които просто бягат от там или такава им е договорката, в секцията са единствено ДПС и оттам нататък как да не се случват някакви машинации. Попълва се списъкът, това, което ми разказват на мен разбира се, попълва се, цялото село е гласувало до 9 часа, и то пак защото ти виждаш след това 100%, 100%, 99%, всички са гласували. Е как пък така всички са гласували. И това е, тези автобуси също са проформа. Те може би идват, идват 2000 души, но всички останали, които са дописани, които вдигат вота, просто не са влизали в България.
Росен Цветков:Всъщност много лесно е, това, което пък на нас ни разказаха, да се подменя протоколът, изборният протокол, да се направят такива машинации в най-отдалечените места, в планинските райони, там селата, които са откъснати от света. Там всичко може да се случи очевидно и ще се случи и сега със сигурност.
Надя Томова:Знаете ли, аз освен тези начини за подменяне на глас, за които си говорихме, съществуват и други. Освен това традиционното купуване, регистрациите, ние бяхме в едно селце, което е във Врачанския район, във Врачанската община дори, и в това селце, влизаме в това село и ние знаем, че кметът е регистрирал 25 души за един ден на един адрес.
Росен Цветков:На адреса на имот н а племенника му.
Надя Томова:На племенника му. И след това полицията във Враца се активизира, задържат го за 24 часа, отнемат всичките протоколи и така, подготвени още 25 души да бъдат регистрирани и така. Но там това, което ние видяхме, не е по-страшното това, че има такива регистрации за някакви хора, които да гласуват, защото в едно малко населено място, дето живеят 350 човека, 50 души могат да решат вота. Той един човек може да го реши, камо ли 50… Ние там видяхме нещо много по-страшно, което след като там го има, може би го има и на много други места. Там хората се страхуват ужасно много. Те се страхуват да излязат на улицата и да говорят, те се страхуват…
Росен Цветков:Да споменат името на кмета… Всъщност страхът е другият начин да накараш някого да гласува за някого, за когото не иска. Дори парите не са важни в случая. Ние записахме със скрити камери, хора, които не искаха да споменават нищо официално пред камера, да говорят каквото и да било, но пред скрита камера, която не знаейки, че ги записваме, те разказаха такива неща, в които аз лично вярвам, в смисъл, наистина, че… ставаше въпрос за настоящия кмет, той има тази власт да ги накара да гласуват.
Водещ:Да де, ама тука вече възниква журналистическият морален проблем за заснетото със скрита камера.
Росен Цветков:Ами има го този момент.
Надя Томова:Така е, но ние сме се постарали абсолютно да прикрием, да скрием тези хора, разбира се за да няма…
Росен Цветков:Да няма проблем за тях. Няма как обаче наистина тези хора да разкажат всичко това пред камера, пред микрофон.
Водещ:Ако на предишните избори ние журналистите бяхме длъжни да следим гранично-пропускателните пунктове, да броим автобусите, тук-там да броим и вътрешния туризъм, защото ставаше дума и за външен, и за вътрешен туризъм, сега къде, сега какво трябва да броим на тези избори, за да успеем по някакъв начин да дадем една ясна картина за случващото се?
Антон Хекимян:Не знам, може би да броим вече гласовете заедно с хората, които са в секциите. И пак не смятам, че дори да има нарушения, пак нещо ще се промени. Защото, това, което с и говорихме за купуване или подмяна на избирателните списъци, то е реалност, и то е реалност наистина от много години. Това, че ние го разказваме сега или сме го разказали преди 4 години нищо не го е променило. Това е като една схема, не знам, може би за източване на пари… Те работят по-добре, но схемите са едни и същи. Скоро бях на една конференция, където политиците се опитаха да ни обяснят, че това се случва само по места, че може би това купуване не променя толкова много вота, че ние сега журналистите трябва да наблегнем на купуването на избирателни секции като нещо ново. Аз обяснявам, че не е нещо ново и те много добре го знаят, и всички много добре знаят каква е схемата. Проблемът е, че не искат да се откъснат и те самите от нея.
Надя Томова:Те и хората по места я знаят каква е схемата. Те я разказват все едно си разказват песен. А да не говорим за политиците.
Антон Хекимян:А колкото за сраха, може би за хората в София той изглежда мит, но това по малките населени места е просто реалността. Да, нали, прословутите дърва, които няма да ти дадат или ще ти дадат, вече излязоха по някакъв начин от правомощията на кмета, но ти пак така или иначе много си зависим от него, когато живееш в едно малко населено място. И хората се страхуват, защото държавата като е липсвала 20 години по конкретни точки на страната, ръката, дългата ръка, тези хора са си създали свои феодални владения. И в тези феодални владения ти се съобразяваш с техните закони. И затова пък сега държавата е принудена по някакъв начин да се съобрази с тези феодали по места, за да може да пробият определени партии и да спечелят кметските избори.
Надя Томова:Като говорим, Антон, за феодали, да не забравяме, че тези избори със сигурност ще видим и това, което видяхме на миналите парламентарни избори – корпоративния вот. И това, което хората, които работят за някакъв бизнесмен, фирма или така, те гласуват за този, който той им каже и им посочи. Ние видяхме, разказаха ни и това нещо…
Антон Хекимян:И нека да е така, но докато съществуват според мен черни партийни каси, от които тези каси излизат пари за купуване на гласове, агитация или ред други неща, да се плаща на други крупни бизнесмени, за да принуждават работниците си, докато съществуват тези каси, ще съществува и купуване, и всичко останало. А когато тези пари по някакъв начин излязат на чисто като лобита, тогава вече те лобитата ще бъдат ясни и тогава хората сами ще могат да се ориентират. Но сега просто този начин е по-лесен.
Водещ:Понеже казахте така, върнахме се във феодализма по реален повод, аз пък да ви вкарам в една такава хипотеза, също по реален повод, дали някой се опитва да прави, да сложи началото на един добър политически PR с тези чорапи, дарения за политическа партия, мисля, че бяха 5 000 чорапа или нещо такова, защото преди имаше капачки, Антон спомена дървата, минахме и покрай дървата, тези 5 000 чорапа дали не са всъщност някаква, началото на някаква PR акция? Защото те прозвучаха наистина адски нелепо.
Антон Хекимян:Ами не знам, някъде са давали обувки, сега може да раздават и чорапи.
Надя Томова:Обувките са много ключови, не знам.
Росен Цветков:Ама това е метод мисля, че някъде далеч в историята, заложен.
Водещ:Обаче с обувките е лесно, там се различават ляво от дясно, но с чорапите положението е по-сериозно. Разбира се, шегата настрана, смятате ли, че политическите партии биха могли да продуцират, да предизвикат някакво гражданско, някаква гражданска оценка или реакция на всичко случващо се? Едва ли някой българин вече не знае, че избори се купуват.
Росен Цветков:Това че го знаят хората, аз лично не виждам реакцията им наистина – нито в интернет, чак толкова много, блоговете наистина като че ли са замлъкнали напоследък, във Фейсбук може би по-активно пишат хората, но какво от това? И аз пак си давам сметка, че дори и да се говори и да се пише, всъщност нищо не променя нещата.
Антон Хекимян:Смятам, че е грешно да изхождаме от това, че политиците трябва да предизвикат нещо такова. Обществото, след като ние липсваме, и ние не го предизвикваме, и ние не направим нещо… нали това пак е старата система за изчакването някой друг да ни го направи.
Надя Томова:Ние трябва да се активизираме, за да ги активизираме политиците те да работят по този въпрос.
Водещ:Как да се активизираме повече? Да направите вместо четири, пет репортажа.
Росен Цветков:За мене решението е в деня на вота, когато влезем в тъмната стаичка, там да изразим реакцията си и отношението си към това. И между другото много ми хареса, във филма ни един от участниците Михаил Константинов го каза, прецакайте брокерите. Вие решавате всичко като влезете в тъмната стаичка. Звучи много така призивно, много може би шаблонно, но в крайна сметка наистина можеш да го направиш. И няма как брокерите да са сигурни.
Водещ:И тогава какво правим със страха, който е най-древното човешко оръжие?
Надя Томова:Знаеш ли кое е най-лошото, аз пак Мишо Константинов цитирам, много ми е любим днес, но той казва, ами хубаво, обаче този вот, той си е мотивиран вот, тези хора знаят за какво гласуват, те гласуват за 50 лв. Те гласуват за техния работодател. За тях това е мотивиран вот. За нас е мотивиран вот примерно да…
Антон Хекимян:А има ли реална политика, зад която да застанем?
Надя Томова:Е това вече всеки сам си решава.
Антон Хекимян:И когато Марина коментираше по телефона за това, че, всъщност за купуването на гласове не се коментира толкова много, за тези мъртви души не се коментира толкова много, да, това са малко по-суховати теми, които обаче, може би в тях се крие разковничето. Защото за купуването всички знаем, малко изглежда като нереалистично, но това се случва. Срещам се с хора, които са мои информатори по различните градове, и те вадят един лист, плюят си на пръстите и на листите и почват да пишат, от тук хиляди, от там еди-колко си гласа ще извадим, и всъщност изборите са една изключително добра математика. Ти трябва да си много добър математик, какъвто аз не съм, за да си разбереш схемата, да си разчетеш колко са гласоподавателите, колко от тях са мъртви души, няма да гласуват, колко остават, и всичко е много подредено. И това се е случвало 20 години наред. Има хора, които от 20 години подготвят изборите по места, чиито имена не са известни, и много добре знаят кой ще гласува, как ще гласува, коя махала къде ще си даде вота, за колко пари. В Созопол записахме в едно от селата един от хората, които подготвят изборите, казва, оттук минават абсолютно всички кандидати през мене. И еди-колко си хора ще гласуват за един кандидата, но другата част няма да гласуват за него, защото е минал следващият, който е казал, поне гласувайте за мен за общински съветници. И става така, че едната част от квартала гласува за кмет, другата за общински съветници и си събират не само по 50 лв., а и по повече. А пък самите брокери на гласове и десетници…
Росен Цветков:Всъщност ние сме се превърнали избирателите в някаква бройка, в числа, които влизат в рамките на някакви сметки, важното е може би ние да объркаме тези сметки, но лично аз не вярвам, че ще се случи.
Водещ:Доколко тези опити могат да бъдат объркани, ще направим един опит да се свържем с най-цитирания днес Михаил Константинов.
Залезът на политическото говорене доведе брокерите, които купуват гласове и така всички заживяхме в един, както каза по време на песента Антон Хекимян, един нереален филм, а картината е тежка разбира се. Затова пък аз сега ще го попитам партия БТВ колко гласа ще спечели?
Антон Хекимян:Партия БТВ би трябвало да спечели 30 гласа, защото колегата ми Иван успя да си купи толкова. В интерес на истината сега последно, точно преди седмица си пазарихме и ние 30 гласа в Созопол. Но просто не разполагах в себе си с 3000 лв. Просто вотът там е малко по-скъп, искаха по 100 лв. на глас. И съвсем сериозно, аз даже, дори имаше лек проблем с разпознаването ми, в който аз се опитах да избягам – дълга и много любопитна история, която ще разкажа може би след предаването, но ние бяхме на крачка да си купим, аз просто нямах 3000 лв. в себе си. И това съм аз, който съм никой, те не ме питат за кого ще гласувам, всъщност никой не се интересува за кого ще гласуваш, те, нямаше регистрации по това време още с конкретните номера. Само казваш номера и имаш 30 гласа от тук, имаме и трети човек, който ще ти даде още 25, така че имаш 50. За селата да не говорим. Много е странно и тъжно. Да, тези хора може и да те излъжат, да те подведат и да ти вземат парите. Но те пък много дълго време са минавали през тези процедури и знаят, че излъжат ли някого, те не знаят точно с кого си имат работа. така че следва и бой, следва и заплахи и други неща. Така че 30 гласа ги имаме сигурни, и повече.
Надя Томова:Особено в малките населени места, то в един момент като почнат да се смятат сметките и е ясно в един момент кой е гласувал, кой от тези, които е трябвало да гласуват… Да речем, ако си имаш 30 сигурни гласа, пък те ти излязат с два по-малко, няма как…
Антон Хекимян:…историята, която сме разказвали с хиксчета, с игреци и т.н., доколко е играла или не, всъщност те изобщо не са важни тези символи. Ти имаш 20 човека, знаеш, че в тази секция гласуват 400 и ти трябва да имаш 100 гласа сигурни. Ако ги нямаш, ходиш да търсиш отговорника и чукаш на неговата врата.
Надя Томова:И той вече се разправя…
Росен Цветков:Всъщност никой не си позволява да не гласува под този строй и под начина, по който е убеден.
Антон Хекимян:Защото колкото и странно да ни изглежда на нас, които сме сравнително независими, в малките населени места, където играе и факторът страх, ти си взел пари. Взел ли си пари, тези хора имат друго мислене, друга логика. Нищо, че са роми, някои от тях не са, те вече се чувстват длъжни. И когато до секцията стои човекът, който ти е купил гласа и те гледа, когато влизаш вътре, или пък има скъпа кола с яки мъже отвън, малко ще се замислиш дали да прецакаш…
Водещ:Какво се случва в Созопол днес, след като нямаше медия, която да не отиде там и да си напазарува гласове, пряко или преносно?
Антон Хекимян:В Созопол ми е малко трудно да кажа какво се случва днес, но политическата обстановка там е сравнително ясна към този етап. Беше неясна в датата, когато ГЕРБ все още не бяха обявили своя кандидат, и изчакването до последно всъщност доведе дотам, че и сегашният кмет ще е кандидат на ГЕРБ. Така че обстановката там може да се каже, че е малко по-ясна от гл.т. на това, че битка може и да има, но да не е победа на първи тур. Битката ще е по-интересна за Несебър със сигурност, защото там играчите са много. И говорихме си също в едно от прекъсванията ни, че всички се акцентираме върху кметовете, да, много са важни и те като фигури, когато говорим за по-малки населени места, но никой не набляга на листите за общински съветници, където влизат всякакви хора по всякакъв начин.
Надя Томова:Точно в Несебър наистина е много добре да се огледаме и в списъка с общински съветници, още повече, че до преди няколко месеца тази община беше пример за това как може да съществува един бизнес модел. В тази община нямаше…
Антон Хекимян:Партиите там не важат.
Надя Томова:Да, там няма партии, там има едни бизнес организации.
Росен Цветков:…вече се намесват партиите, макар и слабо, ще се види какво може да се промени. Аз лично не вярвам, че нещо ще се промени…
Антон Хекимян:Или говорим за обвързване на партии с бизнеса на местно ниво.
Водещ:Само защото медиите са бедни ли, шегата настрана, не можем да си купим пък ние изборите? Излишно е да казвам, че това е сатира, но един прокурор поне потърсил ли ви е след излъчване на такива репортажи?
Росен Цветков:Аз за тази изборна екскурзия, за която споменах преди няколко минути, давах показания в Плевен в полицията, дадох си видеоматериала…
Водещ:Ама това са дознателите, а прокурор..?
Росен Цветков:Не, прокурор не. Все пак казвам, показания съм дал, разказал съм всичко. Преди мен също други хора, всички, които бяхме натъпкани в този автобус, между другото много млади хора, които гласуваха за първи път тогава. Първото им гласуване беше свързано с това да получат 15 лв. беше тогава. И го направиха всички както трябва.
Надя Томова:Прокуратурата не ни е търсила наистина, но пък от МВР ни молиха за записите, така че надяваме се, да видим дали ще има резултат някакъв по тези места, в които ходихме и картината, която показахме.
Антон Хекимян:Аз ще се въздържа от коментар, но колкото и записа да сме предали от телевизиите, реален резултат малко е трудно да се види, а и няма какво да предаваме записи. По места абсолютно всичко е ясно. Няма нужда дори ние да ходим и да проверяваме някого. Или да го покажем по телевизията, за да го направим героя може би на драгите зрители, за да видят и да цъкат с език. Полицията знае кой зад кого стои, кой купува, кой продава и т.н. Или законът не става, което също е факт, или просто никой не иска да си свърши работата. Много трудно е доказуемо това нещо. То се води като измама.
Росен Цветков:Няма свидетели, много малко свидетели има, когато се случват тези неща.
Антон Хекимян:И това за младите хора, на въпросната пресконференция, на която бях, министър Цветанов коментира случай, в който 11-класници и 12-класници, навършвайки вече възраст за гласуване, са привлечени от учителки, които им казват, хайде сега тук ще гласуваме, имате еди-каква си сума. Навлиза се и при младите хора, които това да гласуваш не е изконното ти право да дадеш собствения си вот, а агитация по най-грозен начин. И тези думи, аз, бидейки в Бургас, там също ги чух от един от информаторите, че учителките са най-добрите агитатори.
Водещ:Всъщност сега току-що им вдигаме цената.
Надя Томова:Искам друг случай да разкажа, за това, че наистина Антон е прав за това, че нещата се виждат обаче какво от това. Имахме, февруари месец, когато обикаляхме из страната, показахме едно селце в община Брусарци село Киселеево. Там тогавашният бившият кандидат на една, на партия ГЕРБ на изборите през 2007 г., който сега вече няма по никакъв начин да участва в политическия процес и в изборния процес изобщо…
Росен Цветков:И дори изчезна мистериозно.
Надя Томова:Да, включително да. Та този човек беше регистрирал за един ден на адресите на трите си къщи 45 души. Ние отидохме там, потърсихме ги тези хора, нямаше ги. той вика, ами отидоха да си вземат багажите. А къщите бяха… Абсолютно не стават, те нямат покриви, ужас е, да.
Антон Хекимян:Примерът е един и същ навсякъде.
Надя Томова:Отиваме, търсим ги тези хора. Намираме ги в Лом, в ромската махала в Лом. Тези хора не знаят, че това се е случило. Някои от тях дори не са в България, живееха в Италия. Ние показваме всичките тези неща, виждаме как, показваме адресните карти, които са попълнени с два почерка…
Росен Цветков:И с много грешки, с липса на егенета…
Надя Томова:Показахме по телевизията всичко това, което се е случвало, и то всички сигнали крещят, че това нещо не е редно. В крайна сметка очаквахме поне да има някаква прокурорска проверка, нещо да се случи. Така, тези хора в момента вече не са в тези населени места, не живеят там и по списък, но не защото е имало полицейска, прокурорска проверка, не защото държавата се е задействала, ами защото беше променен един закон, пак малко след нашите репортажи, закона за гражданска регистрация, просто този човек, който ги е регистрирал тези хора явно се е изплашил. И не е отишъл да потвърди тяхната регистрация. Т.е. тези хора са там, не са там не защото държавата е поработила, а просто защото този човек малко се е поизплашил.
Водещ:Това обаче говори, че може да има и някаква гражданска активност, която да дублира схемите на политиците. И такава хипотеза може да се изгради.
Антон Хекимян:За гражданската активност.
Водещ:В смисъл, че… да.
Антон Хекимян:Не знам. Тя коментира нещо, което, също не се бях замислял, дали тези хора, които, например аз има личните им данни, са наясно изобщо, че са им попълнени личните данни, това е същата схема като прекупвачите на вота, които имат списъци с абсолютно всички. Адрес, ЕГН и номер на лична карта. Но драмата е друга. Когато аз се обадих в община Созопол помолих да проверя трима случайни души от моя списък от 400 души, просто (…) щях да извадя и да кажа тези и тези хора все още ли са регистрирани в община Созопол или са отписани, или някъде другаде живеят. Просто нямах време да проверя…да отида до Кърджали да видя дали са регистрирани. Те ми казаха, че не могат да ми дадат такава информация, защото това са лични данни. И много е смешно, когато аз разполагам с всичките лични данни на тези хора, с които могат да свърша всякакви неща, а от общината да ми обясняват, че не могат да ми ги предоставят в момента, да ми кажат дали живеят на този адрес все още, защото било лични данни и конфиденциалност. Няма, това е смешно. При условие че ти си журналист и искаш да постигнеш разследването си докрая. И те ти казват няма.
Водещ:Ами закон за достъп до обществената информация, може би на него трябва да заложим. Но за съжаление…
Антон Хекимян:Това е една малка брънка. Нито имаме време понякога да се задълбаваме толкова много, но самият факт, че ти отказват е достатъчно показателен.
Росен Цветков:То не е случайно това.
Антон Хекимян:Защото всички те се съмняват, че може да удариш по тях, по някого от кандидатите или по някой от действащите. Аз им казах, че това са стари списъци. Стари, които…
Водещ:Политиците обичат да питат, кой казва, че хората не се интересуват от политика. Нека да отговорим на този въпрос от гл.т. на репортажите и разследванията, които пък ние правим, интересуват ли се хората от такива разследвания?
Росен Цветков:Аз го казах и в началото на предаването, хората гледат, интересуват се, виждат нещата, които очевидно ги знаят вече…
Водещ:Това обаче мотивира ли техния..?
Росен Цветков:Не, това не променя нищо.
Надя Томова:Хората гледат, цъкат с език, казва леле какво става, и това е.
Водещ:Антон?
Антон Хекимян:Или хората гледат и знаят, че и те са в същата схема, същата схема на корпоративния вот, същата схема за това, че и те са били принудени по някакъв начин, защото и за страха и за корпоративния вот навсякъде по страната е различно като мотиви и причини, но едно и също е. А другите според мен се обезверяват, или пък може би просто гледат за забавление.
Надя Томова:Аз пак да цитирам Мишо Константинов. Той казва много интересно. С тази цялата работа, цялата картина, която виждаме, съвестните хора ги демотивираме, а пък другите ги изкривяваме още повече. В смисъл може би това се получава в крайна сметка, за наше съжаление. Опитваме се да кажем на хората, абе гласувайте, за да могат ето тези, които ви ги показваме, техният вот всъщност да не е основният…
Водещ:Да не определя. Ами може би трябва да започнем да правим специални репортажи за прокурори, за политици, така щото някой да приложи закона.
Антон Хекимян:Просто законът е трудно приложим. Защото когато аз отида и си купя глас, дори и аз, купувайки го може да вляза под ударите на закона. Разбира се това няма да се случи, надявам се, с мен и с моите колеги, но тогава се води просто измама, а не купуваме на гласове. Ние просто показваме, че това се случва, може да отидеш и да си никой и да не изглеждаш страшно, но да си купиш глас.
Водещ:Тук да завършим, репортажите трябва да продължат, дано по някакъв начин да съумеем на базата на усилията, които полагаме, да променим тази тенденция, защото да зависят изборите от вътрешния и външния туризъм, покупките на едро на гласове под формата на цели секции, това наистина звучи несериозно и не звучи като нещо, което трябва да се случва в 21-и век.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 17.09.2011

Водещ: Барак Обама, Дилма Русеф и Бойко Борисов умуват как гражданите да участват активно в управлението. Това е новина, която нито една медия днес не пропуска. Вестник „Труд” й слага заглавие „Заедно за народна власт”. Това заглавие ме подсеща да се замисля за властта и това, което тя прави за хората. И в рамките на тази мисъл ми хрумна следното – Жак е собственик на различни имоти, върху които отглежда генетично модифицирана царевица, Жан е любител-пчелар в близост до земите на Жак. Той произвежда мед, предназначен за продажба и собствена консумация, както и прашец. Прашецът може да попадне в меда, прашецът, но и в проби от меда, е установено наличие на ДНК от ГМО от царевицата. Въпросът е дали поради примесването на прашец от генетичномодицифицирана царевица медът и хранителните добавки на основата на този прашец стават подлежащи на разрешителен режим храни и дали е произведен от ГМО. Ами, според съда, на който разчитат Жан и Жак – да. Това е. А мотивът е – високо равнище на защита на човешкия живот и здраве. Жак е журналист в обществена медия, а Жан – в търговска. И двамата са нетърпими към следи от цензура, която е възможно да попадне в коментарите им и в репортажите. Георги е журналист в обществена медия, Петър – в търговска. И двамата се чудят как да обяснят с по-просто думи, че има трябва солидарността на обществото, за да няма следи от цензура, пряко свързана с икономически или властово-политически интереси. Тук обаче въпросите са повече от един – къде е по-вероятно да бъде срещната следа от цензура, която може да прелети и защо за ГМО има гражданска активност, а за цензура – не, след като основно човешко право е правото да бъдем информирани.
И още един случай. Георги е собственик на земи, в които отглежда царевица, Петър има наблизо кошери. Но нито Георги, нито Петър се интересуват от ГМО. Нито пък институциите, чиято работа е да прилагат законите.
Кой си поръчва журналисти, предавания и правила? И така може да зададем въпроса. Какви медийни дискусии се водят в Европейския парламент? По-близо ли сме до общностно медийно законодателство, което да ограничи икономическите зависимости? Какво могат и какво не преди избори медиите у нас и тези в Европа? Днес по темата ще коментират, темата ще коментираме с Огнян Златев от Центъра за изследване на медиите и евродепутатът Илияна Йотова. Свалят ли се предавания и водещи в предавания в български медии заради финансови интереси? Временните резултати от една анкета, която в момента провежда Асоциацията на европейските журналисти в България, ще обобщим с Иван Радев.
Доста регионални френски земеделски медии бяха изкупени от една банка, в Италия проблемите с медиите са безспорно много. Това са все теми, които от година насам, че и повече попадат за дискусии в Европейския парламент. Разбира се, фактът, че повечето европейски медии слизат все по-надолу по степен на свобода на словото има своите обяснения. Но като че ли за Франция, за Италия има доста факти, за България като че ли повече се мълчи. Надявам се съвсем скоро към нас в студиото да се присъедини евродепутатът Илияна Йотова, за да ни каже какво дискутират евродепутатите за медиите. Защото кризата се отразява страшно много на медиите. Но сега казвам добър ден на Огнян Златев от Центъра за развитие на медиите. Ако трябва да направим една съпоставка, да влезем в ролята на една от двете организации, които преценяват степента на свобода на словото, съпоставка на Балканите, България и Европа, какво би показала тази съпоставка?
Огнян Златев: Не особено лицеприятни неща за България. В двете най-авторитетни класации за степента на свобода на словото – едната, която е на „Репортери без граници” и другата на „Фрийдъм хаус”, ще видим, че и в двете, за съжаление, България заема последното място от всички страни-членки на ЕС и е на едно от ниските места, в долната част на таблицата, ако вземем за сравнение само страните от Югоизточна Европа, от Балканите, в която се намираме. Нали, тук има много въпроси, които могат да се поставят за изграждането, за самата методология, по която се правят тези класации, тези рейтинги. Но независимо от това, това са данните и те не могат да не ни притесняват.
Водещ: От години се занимавате с една мрежа за балканска журналистика, за разследващи журналисти. Правилно номер за разследващия журналист е да оцелее. Къде това правило е по-желязно – у нас, на Балканите или…?
Огнян Златев: Смятам, че у нас, на Балканите, значи пак е сложно да се правят някакви абсолютно сравнения между нашите разследващи журналисти и разследващата журналистика, която се прави в, да кажем, страните с по-дългогодишни традиции в демократичното си развитие, по простата причина, че мащабите и средствата, с които една медия, един журналист разполага при нас, на Балканите и в по-развитите страни, те са несъизмерими. И темите, с които нашите разследващи журналисти се занимават тук, са, нали, може би някак си по-съсредоточени върху това, което се случва при нас, отколкото да се търсят някакви взаимовръзки с да речем организираната престъпност, трансграничната организирана престъпност. Слава Богу, че в последните няколко години имаме добри вече примери, че такива вече примери започват да свързват разследващи журналисти от няколко държави едновременно, които работят по една и съща тема тук на Балканите и сега на предстоящата годишна среща, Световна среща да я наречем на разследващите журналисти, която ще се проведе в Украйна в средата на месец октомври, се надявам там да бъдат изнесени точно такива успешни примери. Но пак казвам, възможността за разследваща журналистика, за практикуване на разследваща журналистика и най-вече за публикуване на резултатите от нея, е един от важните критерии, по които се оценява степента на свобода на медиите и свобода на словото в дадена страна. За съжаление, тук при нас на Балканите, пък и особено напоследък в България нямаме много, просто всички го виждаме ежедневно, нямаме много примери за това, за едни добри разследвания. Напоследък виждам, че се появяват такива, свързани най-вече с опити или експониране на лоши практики или направо престъпни практики за закупуване на гласове, предвид предстоящите избори. Но теми, свързани с икономическа престъпност, със злоупотреби с еврофондове ги няма и разследвания по тези теми не се правят. Те са по-скоро инцидентни, отколкото практика. В края на краищата нас по това ни оценяват.
Водещ: Аз, докато говорите, се замислих за връзката между журналистите и обществото, защото тя в Италия, да кажем, е много пряка, във Франция също, във Великобритания напоследък имахме един пример, един пример, в който обществото се намеси тогава, когато стана ясно, че са подслушвани жертви, телефоните на жертви са подслушвани, за да могат да се правят материали, журналистически материали, които имат много висок рейтинг. Имаме ли чувствителност вече у нас на тази тема или е рано да се каже?
Огнян Златев: Имаше, така, периодични изследвания, които се правят за, така, къде са медиите в ценностната система и в степента на доверие на обществата, като такива проучвания се правят редовно навсякъде. И така смятам, че е налице една негативна, регресивна тенденция от последните, да кажа, четири-пет години насам, специално за България, тъй като смятам, че в началото на прехода, в началото имаше страшно висок кредит на доверие от страна на обществото към медиите, което, за съжаление, в последните години, така, доста стремглаво се спуска надолу. И това не е …
Водещ: Въпрос на рейтинг.
Огнян Златев: … точно така.
Водещ: А е въпрос на доверие.
Огнян Златев: И както виждате, това може да го разглеждаме и във връзка с падащите тиражи на печатните издания, с това, че телевизиите се напълниха с риалити програми, с шоу, а не със сериозна журналистика, аналитична журналистика. И това, че все по-голям брой читатели и хора, които искат да кажат нещо и да анализират нещо, или да коментират някаква тема, търсят като платформа за това интернет и новите медии.
Водещ: Добър ден сега и на евродепутата Илияна Йотова.
Илияна Йотова: Добър ден.
Водещ: Говорим за връзката между журналистиката и хората, и подкрепата на хората, разбира се. Тръгнахме от там, че зад френските журналисти застават хората, зад италианските също. В началото цитирахме един от многобройните примери, по-специално за купуването на регионални земеделски медии от една френска банка. Цитирахме, разбира се, и Берлускони, който успя да влезе и в днешния обеден осведомителен бюлетин на Националното радио. Та от доста време обаче това е повод за дискусии в Европарламента. Има ли българска фактология в тези дискусии, досега имало ли е и каква е била тя.
Илияна Йотова: Позволете ми първо да ви честитя празника, защото днес е наистина много хубав празник, на всички, които носят прекрасните имена на Вяра, Надежда, Любов и да пожелая много здраве на вас, на екипа, на слушателите на радио Христо Ботев. Тази дискусия в ЕП не е спряла. Аз бих казала, че с участието на няколко български журналисти на този семинар с фактите, които бяха изнесени от действителността в България, ние зададохме много теми, ние не бяхме в ситуация, нали, просто да констатираме известни факти, нито да коментираме вече до болка познати случаи, а зададохме нови теми, тъй като ситуацията с медиите в страната е може би най-тежка от цяла Европа, независимо от примерите, които дадоха френските колеги, независимо от това, което става в Италия, от този тотален монопол на Берлускони. Както виждате, в ситуацията, в която той в момента е попаднал, дори този монопол не го спасява. Но тук има нещо много сериозно, което за съжаление в България като че ли не само, че не може да се роди до край, да се развие, а сякаш в последните години се прави всичко възможно да бъде унищожено, и това е гражданското общество. Защото френските медии, френските журналисти са подкрепени в своята дейност, в своята работа от хората. И тъй като те имат тази подкрепа, имат този гръб, те са достатъчно смели да го правят. Докато виждате тук, че всяко посегателство над журналист, независимо в каква медия работи той, този колега просто е оставен да се оправя сам, никой не застава зад него. Дори в последните случаи, когато ставаше трансформацията и монополизацията на пресата в България, много кадърни журналисти, само за една нощ, се оказаха на улицата. И аз питам тогава – къде са старите структури на свободно слово, къде са синдикатите на българските журналисти. Това са отдавна изпразнени от съдържание понятия. В България просто те не съществуват. Но оставете тези чисто формални структури. Къде беше гражданската съвест, защо никой не застана на тяхна страна? Как така за една нощ любими за четене журналисти, които са търсени, чийто коментари, с тях се започваха сутрешните блокове на телевизиите и целият ден така минаваше като червена нишка, къде са тези хора? Те бяха оставени просто да се оправят кой както може.
Водещ: Проблемът може би е, че никой не забелязва това. Или малцина забелязаха. Но това в ценностната система на обществото е вероятно на доста заден план.
Илияна Йотова: Г-жо Филева, позволете ми да ви кажа, че това е един омагьосан кръг. Как да го забележат хората? Нали точно журналистите трябваше да застанат в подкрепа на своите колеги и да го напишат. Иначе хората как да се информират. Журналистиката е естественият посредник. Изведнъж всички колеги се свиха. Да, аз разбирам – криза е, трудно се намира работа. Когато останеш на улицата, не е ясно след колко време отново ще си на трудовия пазар. Но в случая всеки един политик, всяко едно управляващо мнозинство и въобще не говоря само и за управляващите, може да се разправя с един журналист по единично. Ето тук е големият проблем. Защото няма солидарност, защото няма професионални сдружения, защото няма елементарна човещина.
Водещ: Между другото, вие често политиците, депутатите казвате, че е важен и духът на закона. Сега, нека да поговорим малко и за духа на закона, онзи дух, който ограничава по един законодателен начин по време на предизборната кампания работата на двете обществени медии – БНР и БНТ. Дали този дух не е част от обяснението за подобни случаи?
Илияна Йотова: Да, аз много се надявах, че ще има промени в Закона за местните избори, който се отнася до тази част – за отразяване на кампанията. Направих си труда тези дни да го изчета отново с всичките поправки. Трябва да ви кажа, че този дух изобщо не е променен. Аз лично имам много тежки въпроси към тези, които са го правили и това мнозинство, което е гласувало този закон. Как е възможно в 21 век, след това огромно влияние на интернет, ти да затваряше една телевизия, едно радио в рамките на някакво изключително измислени диспути, където точно времетраене е казано, точно кой колко време ще има, точно всяка секунда кого след кого, да се върнем пак в началото на 90-те години с едни хронометри, което е смешно. Това не е журналистика, това е чиновническа история с всичките ми уважения към всички чиновници в тази държава. И едновременно с това ти да искаш тази медия да бъде интересна на хората. Извинявайте, но това е някакво раздвоение, което аз лично нямам обяснение как може да стане. И едновременно с това вижте какво се получава – всички частни медии казват „да, трябва да има министерски тарифи за Националното радио и Националната телевизия, защото те са с държавен бюджет”. А всъщност, когато се направи един баланс колко вие получавате от националния бюджет и колко не получавате заради орязаните ограничения и правила за рекламата при вас, всъщност се оказва, че още не знам как функционират Националното радио и Националната телевизия.
Водещ: Г-н Златев, как се работи в условията на този дух?
Огнян Златев: Сложно.
Водещ: Така добре описа.
Огнян Златев: Сложно. Ние самите се чудим как функционират националните медии – БНР и БНТ в, не само в годините на кризата, макар че това в последните две години е доста удобно обяснение за бюджетите, които се отпускат от държавата. Проблемът е в това, че всички много добре знаем всяко едно правителство в последните, от влизането в сила на Закона за радио и телевизия през 1998 година. Нали, председателят на СЕМ доц. Лозанов беше си направил труда да изброи, че има 28 поправки. Значи, мисля, че са 29 или 30 към настоящия момент. И различните правителства в някакъв етап от тяхното функциониране и парламентарно мнозинства съответно поемаха инициативата да направят промени или да пишат нови закони, които всеки един, всяка една от тези промени или всеки един нов закон, който би се написал да ни приближи още по-близо до добрите европейски практики. Защото единен европейски закон няма, нали, това е ясно. И какво се оказва, че ние минаваме само с някакви козметични поправки, вече 13-а година и нищо ново не се случва. Хубаво е, след като очевидно наблюдаваме няколко фактора – от една страна липса на гражданско общество, недостатъчна зрялост на гражданското общество, да го кажем и липса на такова, липса на, трябва ни нещо здраво, на което да стъпим, от което и с което да се сравняваме. Тоест нека да вземем закона. Законът е най-устойчивото и най-здравото нещо. Да стъпим на него и да започнем да градим.
Водещ: А може би не е зле да си дадем сметка, че един от критериите, по които ни оценяват организациите по степен на свобода на словото е именно възможността на държавата да оказва влияние върху медиите. А това е, как да кажа, доста прозрачно.
Огнян Златев: За съжаление, последните години при нас се наложи една, доста, бих казал, перфидна практика, чрез която държавата се намесва директно върху функционирането на медиите. Именно това са така наречените пари за комуникационни, информационни дейности по различните оперативни програми на ЕС. Тези пари се раздават на PR агенции, PR агенциите ги дават на медиите при определени условия.
Водещ: Логиката е – ако слушкаш, ще папкаш.
Илияна Йотова: Или ако правиш реклама, ще папкаш.
Водещ: Така де, да.
Огнян Златев: Искам да ви кажа, че поради естеството на работата си ми се налага доста често да пътувам в държави, които, нали, смятаме за недемократични и са още изостанали в своето развитие, демократично. И там например, особено в, да кажем Централна Азия, в бившите републики от Съветския съюз. Там като ми казаха за първи път понятието „гост заказ”, нали, някакъв вид държавна поръчка и аз тогава се изумих как може в 21 век такива практики да съществуват. Нали, държавата ти казва или правителството ти казва в началото на годината – тази година за медии имаме еди колко си пари, тоест внимавайте какво ще пишете и ще говорите, за да може да получите част от тези пари. В смисъл това се казва съвсем открито, не е нещо скрито, нали, покрито по някакъв начин тайно. Докато тук при нас за съжаление ние от едната крайност, която беше опиянението от свободата, която всички получихме след 89-а година, сега изведнъж отиваме точно в другата – това, че медията, че да може да функционира, трябва да се съобразява с реалностите, тоест, че няма пари и за да може да получи тези готови пари… Миналата седмица, ако сте чели в броя на вестник „Капитал” излезе една справка за най-големите рекламодатели в държавата. И се оказва, че държавата е вторият по обем рекламодател в медиите. Което за мен е скандално в една държава, която претендира да бъде демократична.
Илияна Йотова: Тук нещо много важно искам да кажа. Значи, ние трябва да избегнем от това изкушение да обвиняваме само едната страна. Защото аз бих попитала и много колеги в медиите, включително и в държавните медии – защо някак си доброволно се отказахме от това да имаме силни медии. И тъй като говорим сега за избори, за това как медиите се подготвят за тях, как ще се отразява кампанията, една година преди изборите във Франция например няма телевизия или радио във Франция, което от един определен момент нататък в денонощието да не се подготвя само темата избори – всевъзможни гледни точки, всевъзможни спорове на най-различните им, било то от седмицата, от деня, въобще по принцип свързани с изборите. А у нас ние се отказахме доброволно от публицистиката. Да, прав е колегата, като каза, че риалитито измести публицистиката. Сигурно ще има натиск от държавата. Но ако ние действително искаме като журналисти да бъдем коректив на това, което се случва, такива дискусии са необходими. И затова, когато ти вече си изгубил облика си на такава медия, много лесно след това ти казват “Ами, хайде законът е такъв, направи три диспута, от които в интерес на истината интересните политически играчи често се отказват, защото те в тези пет минути няма какво да кажат”. Само да се покажат на екрана. Това вече изобщо не е важно, това не е БНТ от 90-а година, когато беше единствената телевизия и е важно да те види баба и дядо на село, нали.
Водещ: Докато слушахме „Хиподил”, тук в студиото се обединихме около заключението, че това си беше един жив музикален коментар. Разбира се, шегата настрана. Обещахме преди да дадем думата на „Хиподил” да поговорим малко за собствеността, съда и гражданското общество. Г-жо Йотова, пак ще ви върна към дискусиите в Европарламента. Там стана дума за пряката връзка между изкупуването на френските земеделски медии. Ние знаем колко късно и някак изненадващо Комисията за защита на конкуренцията се самосезира относно монопола – теми, по които ние сме говорили нееднократно, разбира се. Каква може да бъде причината, според вас? И доколко можем да търсим тук обяснение на липсата на гражданско общество, що се отнася до солидарност към журналистите?
Илияна Йотова: Голямо усилие е било от страна на Комисията по конкуренция най-накрая да се самосезира, след като този проблем стои вече няколко години на дневен ред. Всъщност аз искам да ви задам един риторичен въпрос – какво се случи с онова голямо изследване, което беше поръчал г-н Дянков, финансовият министър, за собствеността на медиите в България и за това кой кой е, като собственик на медиите. Едно писмо, което трябваше да бъде публично достояние, в което медиите трябваше да бъдат разказани тези факти. И се оказа, че то някак си потъна така и никой повече не се заинтересува.
Водещ: Аз мога да ви отговоря. С пряка връзка със законодателството.
Илияна Йотова: Ами, добре. Тогава нека не е риторичен въпросът, отговорете ми. Защото аз наистина може би съм изпуснала.
Водещ: А как се установи връзката, как се установи собствеността по законодателен път на българските медии – чрез поправка в Закона за библиотечното право.
Илияна Йотова: Да, можеха със същия успех да го направят с поправка за биоорганизмите, нали, по същия начин, с поправка в този закона. Но вижте, нежеланието на политиците за прозрачност пряко рефлектира върху всички тези закони и върху всички тези действия. И тук искам да бъда разбрана съвсем точно – не е последното правителство, нито първото, вероятно няма да бъде и последното, точно защото няма гражданско общество, което да бди над тези процеси. Съвсем скоро се оплакахме с моите колеги французи, с които имаме сега, най-така допирни точки, защото и те правят кампания, и ние правим кампания. И този, тази вълна, това цунами, което заля тема „Плевнелиев” медиите само преди няколко дни, и то най-вече визирам печатните медии. Кажете ми кога в най-новата история двата най-тиражни вестника – Труд и 24 часа излизат с епично платно – интервю на един и същи човек. Аз, ако съм на мястото на г-н Плевнелиев, веднага бих уволнила PR-ите си, които му подготвят тези интервюта. Как е възможно в един ден в тези два вестника да излизат две интервюта, които са абсолютно написани под индиго, понеже се отнася…
Водещ: Има ли значение дали интервютата са две или едно? Защото пък аз си спомням големи интервюта със Сергей Станишев.
Илияна Йотова: И в двата вестника? Не, аз не си спомням такъв момент. И ще ви кажа защо – защото принцип в нашата работа винаги е бил, че това не е сериозно. Защото всякакъв елемент на достоверност отпада и си личи, че просто са нагласени фалшиви нещата. Аз смятам, че това не прави услуга и на г-н Плевнелиев в случая. Знаете ли, много хора го коментираха. Аз имах възможността това, с този факт да се запозная в самолета. И почти целият самолет коментираше „хайде стига толкова”, нали. Така че реакцията на хората… След 20 години много трудно българинът вече може да бъде заблуден.
Водещ: Как реагираха френските ви колеги?
Илияна Йотова: Ами, показаха ми техния закон, в който ясно е казано, че трябва да има равнопоставеност между политическите партии при отразяването в медиите. Много сериозен закон, със сериозни санкции, и то са санкции за собствениците на вестниците, за ред.-колегиите и т.н. Плюс, аз попитах „Добре, а това означава ли, че например тук е вестник, който е издание на френската компартия, знаете, може би един от последните вестници в Европа, дали и той се ползва със същата привилегия”. Тя каза „Нещо повече, имаме закон, в който правителството, държавата е задължена да подпомага издаването на вестници такива, като (…) само и само да има плурализъм на мненията”.
Водещ: Дискутирали ли сте някакви промени в законодателството, така че да не се различават толкова рязко българските медии от европейските медии?
Илияна Йотова: Не, защото няма обща такава регулация в ЕС по отношение на медиите.
Водещ: Много ли е далеч?
Илияна Йотова: Не, по-скоро, ако я има, тя ще бъде най-вече за електронните медии. Знаете ли, дискусиите в европейските институции вече се измества от тези проблеми. Тук при нас още е малко ориенталска историята на тази тема. Защото сега Европа отговаря повече на нови предизвикателства. Например, усилията ни са съсредоточени преди всичко в интернет. Опазването на хората вече от интернет – това е актуалната там, особено на децата. Тук говорим вече за защита на интелектуална собственост – на литература, на музика, на кино чрез интернет. Тук са най-вече усилията на европейските институции. И когато правим дискусия за свободата на медиите, такива каквито направихме в България или такава, каквато направихме в ЕП, това се счита още така като остатъчни проблеми, които просто трябва да се изживеят, разбирате ли. И затова, когато човек се върне в България и се сблъска тук с действителността, просто разбира, че ние живеем в два свята.
Водещ: Говорите ли с колегите си за промяна на българското законодателство?
Илияна Йотова: С кои колеги да говоря?
Водещ: Ами, с вашите колеги.
Илияна Йотова: С моите колеги от БСП – с г-н Курумбашев и г-н Кутев говорим, да, защото ние смятам, че ние сме колеги, журналисти и имаме своите виждания и сме ги имали през годините. А с управляващото мнозинство не мога да говоря. Опитала съм един-два пъти, срещам стена от мълчание. Може би, защото те не смятат за редно да говорят с никой друг, освен със себеподобните си. Аз по-скоро имам тежки съмнения, че става въпрос за изключително некомпетентен народ.
Водещ: Мислите ли, че ако беше тези избори внесена някаква промяна по отношение на така, белезниците, с които са вързани ръцете на двете обществени медии – Националното радио и Националната телевизия имаше шанс да мине една такава промяна?
Илияна Йотова: Ако бях на мястото на управляващите, веднага ви казвам – бих дала пълна свобода на двете обществени медии и бих направила конкуренцията в медиите по отношение на изборите действително реална.
Водещ: Но да кажем, че когато една политическа сила, една власт, тя няма мотив да го направи, но пък работа на опозицията е да внесе подобно нещо, подобна промяна.
Илияна Йотова: Първо, опозицията не може да събере гласовете, за да направи тази промяна. И второ, точно, ако си на мястото на управляващите трябва да го направиш това. Още повече нека да бъдем реалисти, в момента управляващото мнозинство извън конюнктурата се радва на едно, да речем разбиране в медиите и на бих казала, така, доста голяма липса на критика. По меко от това не мога да се изразя. Но националните медии – радиото и телевизията, наред с другите медии трябваше да има конкуренция кой, как по интересно да представи изборите. Защото в крайна сметка, вижте, това е парадоксално. Всички казват – много зависи от политиците, а ние от година на година избираме все по-малко познати хора. И след това казваме „въй, какво направихме, ами той не се оказа такъв, какъвто го мислехме”. Е, как да се окаже, когато ние този човек не го виждаме. Сега в момента било модерно, управляващото мнозинство казва така „ние нямаме нужда от дебат, в смисъл дебат в медиите, защото всичко, което ние правим, то се вижда от хората”. От тук стъпката към диктатурата е много малка. Когато ти лишиш гражданското общество от този спор, от този дебат, от представата, от сблъсъка на различни идеи, това много напомня времето преди 20 години. А съм сигурна, че в последните години преди 89-а година този диалог е бил доста по-разкрепостен.
Водещ: Ако можете днес да предложите някаква промяна, тя как би звучала в едно-две изречения?
Илияна Йотова: Би звучала така, както го направи ЦИК по отношение на останалите медии. Знаете, че те излязоха с едно решение пред няколко дни – всяка една медия, всяка една ред.-колегия да има възможността да представи пред политическите сили своята визия за отразяване на кампанията, да седнат политическите сили, сигурно ще има някои претенции, но всичко се решава въпрос в рамките на диалога и действително оттук-нататък … Аз мечтая, аз съм кръвно свързана с БНТ. Аз искам по време на тази кампания, в която те ме уверяват, че хората не се интересуват от политика. Това са глупости. Хората се интересуват от политика, просто няма къде да я гледат. По време на кампанията искам националната медия – БНТ да е онази предпочитаната медия, от която хората ще искат да разбират какво се случва за изборите точно от нея.
Водещ: Може и радиото.
Илияна Йотова: Да, и от радиото. Да, и от радиото. Знаете ли, аз съм се занимавала години наред с ПР-ската дейност на БСП. И тези диспути, на които е обречено БНР. Това, на първо място, е подигравка с журналистите в това радио, с тези написани въпросчета и предварително уточнени и този хронометър. А още по-голяма обида е към тези, които участват в диспутите, а най-вече обидата е за тези, които слушат.
Водещ: Асоциация на европейските журналисти провежда една анкета за свободата на словото този месец. Продължава до края на месеца. Тя е в два варианта – за журналисти и за медийните правни експерти. Досегашните данни очаквам да научим от г-н Иван Радев. Добър ден.
Иван Радев: Добър ден и честит празник на всички ваши слушатели и на всички жители на София.
Водещ: Честит празник. Имаме ли повод да си честитим празника – повече свобода на словото, по първите данни, които получавате?
Иван Радев: За да можем да кажем дали е повече или по-малко, ние трябва да разполагаме с данни от миналата година, за да имаме база за сравнение. А всъщност нашата асоциация е новоучредена и за първи път организира тази анкета. Тя е във връзка с един доклад, който всяка секция на Асоциацията на европейските журналисти, всяка национална секция, те са над 30 в цяла Европа, изпраща всяка година до централата на организацията и този доклад се предоставя на Съвета на Европа. И нашата идея е вместо ние да седнем и да напишем доклада на базата на собствените ни наблюдения върху свободата на словото, върху ситуацията със свободата на словото в България, да организираме една анкета, в която ще попитаме всеки един журналист или всеки един човек, който се занимава или е свързан по някакъв начин с медиите за неговото мнение – има ли свобода на словото в България и каква е нейната степен.
Водещ: И ще можете ли да го напишете този доклад по този начин или ще трябва сами да си го напишете? Досегашните събрани данни как…
Иван Радев: Имаме добри данни. Въпросите са няколко вида. Единият от въпросите е – всеки има възможност да оцени самостоятелно по 5-балната система степента на свобода на словото. Всеки е питан дали е оказван натиск върху него в работата му като журналист или дали медията, в която работи е подложена на вид натиск. А има и въпроси, които са оставени отворени като поле за коментари, в които всеки журналист може да разкаже за случаи на посегателство на свободата на словото и да сподели своите виждания.
Водещ: И каква е общата оценка? Около среден 3 ли е? Около среден 3 ли гравитира?
Иван Радев: Ще се въздържа в момента да я кажа. Анкетата продължава до края на септември, може да се промени. Но това, което прави впечатление, че почти няма участник, попълнил секцията, който да не е посочил, че някога в даден момент е ставал обект на натиск и е подложен на натиск в работата си – било на икономически, било на политически, било от друго естество.
Водещ: Ако в първата графа, ще уточняваме допълнително, дали гравитира оценката около среден 3 или някаква друга, в другите две графи преобладава датата, така ли да ви разбирам – натиск върху журналисти, натиск върху медии?
Иван Радев: Да. Определено всеки е ставал свидетел, почти всеки е ставал, да не генерализираме, тъй като … не са упоменати, медията, в която работят е свободна. Но огромното мнозинство някога в даден момент е било за съжаление.
Водещ: Кой проявява повече интерес към анкетата – журналистите или експертите? Защото казахме вече – два варианта са анкетите.
Иван Радев: Да, анкетите са в два варианта. Журналистите, разбира се. Но това е съвсем нормално, тъй като и журналистите са повече, отколкото експертите.
Водещ: Мислили ли сте да правите анкета в три варианта – и за хората? Защото е много важно зад журналистите да стоят и хората. Защото експертите са си експерти.
Иван Радев: … обикновените хора, тяхното мнение е много важно и сме мислили за такъв вариант. Въпросът е чисто организационен, тъй като трябва някакво по-представително социологическо проучване, за да се достигне наистина до цялата аудитория в България и да стане представително за страната.
Водещ: Кога да очакваме да научим точната оценка?
Иван Радев: Резултатите ще бъдат публикувани в началото на октомври, заедно ще бъдат изнесени и казусите, които ни са споделени от журналистите в рамките на това проучване.
Водещ: Предполагам, че после ще ги коментирате в „Клубът на журналистите”?
Иван Радев: Разбира се. Като каня всички…
Водещ: Получавате покана още от сега.
Иван Радев: Благодаря за което. Разбира се, че ще я уважим. Каня всички колеги да попълнят анкетата, тъй като мисля, че досега не е правен точно такава анкета в такъв вид…
Водещ: Добре, нека да ви попитам и нещо друго, на което вие най-вероятно няма да ми отговорите. Но пък аз съм длъжна да ви попитам. Поръчват ли се журналисти в България, поръчват ли се предавания и поръчват ли се правила?
Иван Радев: Ами, на базата на данните от анкетата – да. Поръчката е вид натиск. От наблюденията, които имаме в нашата организация в медиите, които, не само в медиите, в които сме работили, но и от колегите, с които общуваме, има такива случаи. Да, това е…
Водещ: Много ви благодаря. Ще очаквам с нетърпение гостуването ви и коментара ви за тези обобщени данни от тези анкети. Иван Радев от Асоциация на европейските журналисти в България ни разказа повече за продължаващата в момента анкета, която е достъпна до журналисти, до експерти. Дано догодина и до хората. Г-н Златев, обещах да направим една прогноза как ще изглеждат БНР и БНТ след по-малко от седмица, когато влизат законодателните ограничения на нашата дейност.
Огнян Златев: Ами, всичко зависи, тоест до голяма степен зависи от срещата, която ни предстои с политическите партии, парламентарнопредставените и извънпарламентарните, които ще участват на изборите. Тази среща предстои следващата седмица, на която ще се уточни програмата, реда на появяване, как точно ще се случват всички тези неща…
Водещ: И дали ще се дава обществена поръчка за доставка на хронометри.
Огнян Златев: Да. Иначе за съжаление, казвам за съжаление на нас като слушатели и зрители г-жа Йотова е права, че това с начина, по който досега са били организирани тези диспути вече едва ли интересува някого, тъй като слава Богу, благодарение на техническия прогрес информацията буквално ни залива от всички страни и смятам, че хората, които разсъждават, мислят и им пука за това какво ни чака, ще намерят достатъчно много, разнообразни източници на информация, за да вземат своето информирано решение на 23 октомври.
Водещ: Тези правила, по които сме длъжни да работим като обществени медии, законодателно регламентирани, не ни ли превръщат в едни, как да кажа, платформи на ПР послания?
Огнян Златев: Безспорно има такава опасност, тъй като до голяма степен в последните няколко години голямата част от материалите излизат, те са ПР материали, които излизат из медиите, за съжаление. Така че едва ли ще направим кой знае какво изключение, особено във време на избори. Аз по-скоро, така, искам да погледнем за след изборите и за това какво ще се случи тогава и действително как ще продължат да функционират БНТ и БНР, защото така моето мнение е, че това, което ни е необходимо, е едно действително ново законодателство, което да сложи някаква нова рамка и някакви нови правила на масата, за да е ясно как ние, как функционират обществените медии да не чуваме всеки ден обвинения и различни спекулации-манипулации за това как двете национални медии трошат едни пари на данъкоплатците, а пък отсреща няма нито качествена програма, нито е интересно, младите хора не слушат и т.н. Нали, неща, които няма как да се случат, няма как да се получи добро качество, след като то не е обезпечено материално и законно.
Водещ: Хубавото е, че все по-често и експерти, и колеги признават, че в крайна сметка все пак добре, че ги има националните медии, защото това е една територия на свобода, останала все още от икономически зависимости поне.
Огнян Златев: То е така. Неслучайно специално за БНР четохме тези изследвания за аудиторията и виждаме, че БНР действително се радва на една изключително висока аудитория. Хората слушат и предимно слушат БНР, като искат да се информират от радио. Нескромно мога да кажа, че за последната, така, година има някаква положителна тенденция и по отношение…
Водещ: Връщането…
Огнян Златев: … връщането авторитета на БНТ, особено що се отнася до новините и публицистиката.
Водещ: Така, върнат авторитетът сега преди изборите има всички законодателни шансове да се провали обаче с тези хронометри.
Тази седмица се разделихме с председателя на Съюза на българските журналисти г-н Милен Вълков. Разбира се, досега стана дума за солидарност. Това е една тема, по която той много работеше. Нека да си припомним, нека да си припомним неговите амбиции, които дай Боже някой да може да реализира, защото всички сме единодушни, че солидарност на хората с журналистите е необходимо.
Милен Вълков: Според мен, в България липсва така наречената журналистическа солидарност. Тя съществува в много държави. Но за това нито на този процес в България естествено има значение и икономическият фактор, и най-вече политическият фактор. Собствениците на медии, които диктуват условията принуждават журналистите да играят тази роля, тоест да работят по тяхната свирка. Аз много добре знам, че в цял свят собствениците диктуват условията на определени медии. Но тогава, когато концентрацията съществува, тогава вече и собствениците се обединяват, по един и същи начин влияят в една и съща насока върху работата. Погледнато нормативно от гледна точка на законите, ние имаме изключително в Конституцията заложени моменти, които фиксират и регламентират това нещо. Но това на практика не се използва. И знаете ли, аз тук ще кажа, че голяма е вината на властимащите, независимо от какво – дали са леви, десни, центристи и т.н. Тук веднага искам да ви кажа, че подобни явления съществуват и в доста европейски държави, тоест негативни явления, разбира се. Да вземем примерно Берлускони, във Франция и т.н. Но тук стигаме пак до солидарността. Всички ние сме свидетели какво става в Италия – постоянни журналистически акции срещу това нещо.
Водещ: … смея да гледаме и в Гърция какво се случва в момента.
Милен Вълков: Аз щях да кажа, вие ми взехте думите, да. В Гърция, във Франция има. При нас още сме далеч, за съжаление от тази масова проява на колегията.
Водещ: Имаше една автореклама на предаване в българска медия, която представляваше един хамстер, който се въртеше в една люлка и така текстът зад кадър беше „Има ли друг живот”. Та за Националното радио и Националната телевизия по време на избори има ли друг живот, г-н Златев>
Огнян Златев: Сигурно има и се надявам да сме живи да го видим. Пак казвам, когато очевидна е необходимостта от промяна на правилата, по които да действат двете национални медии, за да станат те действително и обществото да ги припознае като свои, да станат те обществени.
Водещ: А по отношение на солидарността – дали подобен клип би звучал обективно?
Огнян Златев: Значи, за солидарността, тя не може да бъде постигната с такъв тип инструменти, какъвто клипове и агитации. Солидарността е част от народопсихологията, бих казал. И в този смисъл нас са ни необходимо очевидно още дълги години някакви количествени натрупвания, за да се получи действително тази солидарност. Защото, нали, днес е празник, нека да не се връщаме към някакви мрачни страници в историята на държавата ни. Но не е вчера тази солидарност липсва.
Водещ: Ами, в повечето конституции, европейски конституции, във всички тоест европейски конституции е защитено правото на хората да бъдат информирани. Повечето европейци бранят това право. А ние като че ли доброволно се отказваме от него.
Огнян Златев: Защото е по-лесно да гледаш забавното предаване и да не мислиш, особено когато живеем във време на криза, да не мислиш за проблемите, с които се сблъскваш. Хората не си дават сметка за това, че са много по-податливи на различни внушения, идващи от различни политици, когато те не могат, нямат възможността да вземат информираното решение, не са информирани, нямат информация. По-лесно е, още римляните са го казали „Хляб и зрелище”.
Водещ: Обаче отвъд римляните има и други живот, така ми се ще да завършим днес, и този живот е в ръцете ни. Ние правим избора, правим го всеки ден. 

Тема: Рожден ден на радио София
Гост: Валери Тодоров, генерален директор на БНР

Водещ: Днес празнува и радио София. Четвърти рожден ден. Наш гост в студиото – генералният директор на БНР Валери Тодоров. Добро утро, добре дошъл и Честит празник. Освен на радиото, Честит празник и на София. Какво празнуваме днес, според вас?
Валери Тодоров: Аз мисля, че това, днешният празник не е само на София. Защото е празник на всички хора, които уважават историята, обичат историята и държат на столицата като част от България. Затова мисля, че това е един наш съвместен празник с общината. Радвам се, че знаете, националното радио е стартирало някога като радио София. По-късно има предавания за столицата. Но фактически ние преди четири години, решихме да създадем, да развием една регионална станция за столицата, тъй като това е територия с особена атмосфера. Не искам да говоря за влиянието на столицата върху цялостния обществен, политически, културен живот на страната. Така че ние се върнахме към една много, много стара идея, дълго време отлежавала. Надявам се, че това внимание по никакъв начин няма да бъде оценявано от публиката в страната като един акцент върху столицата. Напротив, ние искаме да покажем онова, което с тези предавания, онова, което и самите столичани не знаят.
Водещ: Всъщност прави впечатление, че екипът е доста младежки. Културната тематика е добре засегната в програмата на радио София?
Валери Тодоров: Да. Средната възраст е около 23-24 години. Така че…
Водещ: Шани, виждаш ли? Време е да ние да си ходим
Водещ: Млади софиянци.
Валери Тодоров: Там само мениджърският екип е от моето зряло… Мисля, че има нужда и от нас с по-дистанциран поглед, по-емоционален и върху история, и върху онова, което е медията като средство – да предава факти, съобщения. Това е една радиостанция, не само най-младата, с изключително интересна програма. Тя има изключително интересна музикална линия. Препоръчвам и на младите хора. Ориентирана е към по-младежката аудитория, към по-необичайни жанрове. Много лека програма, ориентирана за леко възприемане. Същевременно вие там можете да чуете неща, които няма къде другаде да чуете. Тази програма даде първия риалити роман в България. Тази програма спечели две години пред програма на Европейския парламент. И тя издаде също един уникален документ – приказка на брайловото писмо за Европейския парламент – изключително интересно помагало за хората, които имат…
Водещ: Но в крайна сметка, понеже и програмата се казва „София”, а тя и дебютира на 17 септември, ако не се лъжа?
Валери Тодоров: Да, точно така.
Водещ: Преди четири години. С какво мислите, че радио София при сегашните масмедии, като започнем от интернет и свършим до телевизиите допринасят за динамичното развитие, за динамиката на града, за вътрешното развитие, билото в областта на културата, било на организацията въобще?
Водещ: Защо? Един акцент, казахте преди малко – не искам останалата част от България да се чувства подценена. Но защо все пак има нужда от този акцент върху София?
Валери Тодоров: Защото наистина София е град с уникална атмосфера, най-големият град в страната. Същевременно, през последните години, не знам защо като магнит столицата привлече много хора от страната и много хора се оказват свързани със столицата. Така че е хубаво ние да получаваме навреме информацията за този град, в който има много проблеми, които за щастие и се решават. Когато говоря за програмата на радио София и за онова, което тя дава, ами, ако слушате програмата, вие ще можете да знаете, ако пътувате от вкъщи, например за колко време и с какво закъснение можете да стигнете до всяка точка на града, като започнем от работата си и до други обекти. Вие можете да слушате музика, можете да чуете най-полезната информация. Така, както програмата отделя внимание на най-интересните музикални жанрове, ориентирани към младите. Тя е автор на една идея. Тук колекцията „Златен хит”, златен български хит. Това са най-мелодичните песни, това са хитове, създавани през годините, представени през погледа на авторите, на композиторите. Един много интересен акцент. Но не само музикалната програма е онова, върху което трябва да се акцентира. Аз не мога да разкажа всичко. Нека на честотата 94,5 в столицата онези зрители, които обичат радиото, могат да чуят много интересни неща, които, мисля, ще бъдат изненада за тях.
Водещ: Без радио не мога.
Валери Тодоров: Аз също.
Водещ: Рожденият ден. Как ще празнувате?
Валери Тодоров: Неслучайно един от слоганите на радиото е „Чуй София”. И „Виж града”.
Водещ: Празненството, по случай рождения ден, нека да кажем няколко думи за него? Концерт?
Валери Тодоров: Това е един уникален концерт.
Водещ: Предстои?
Валери Тодоров: Организиран, съвместно с Столичната община. Благодарим за домакинството на операта, тъй като през този сезон възникна проблем със залите. Знаете, ние имаме шест музикални състава, едно уникално богатство. Но концертът, сам по себе си, е едно уникално събитие. Защото ще събере не само музиката на „Бийтълс”, но ще събере уникални музиканти, които не можете да видите на едно място – Симфоничният оркестър, под диригентството на Емил Табаков. Милчо Лилиев няма нужда да го представям. Бил е дългогодишен, бил е четири години всъщност диригент на БигБенда на националното радио, Борис Карадимчев, чиито бароков концерт, ще чуете рапсодията „Орфей на Милчо Лилиев и също така сюитата „Бийтълс” на Любомир Денев. Това са произведения, например рапсодията „Орфей”, изпълнявана само веднъж, през 95-а година, така че тя е един своеобразен римейк. Но сега направено с повече мащаб, с повече възможности, с повече въображение. Като добавим и детската група „Пим-пам”, мисля, че почитателите на музиката и при това почитателите на всички жанрове, ще изпитат едно усещане. Препоръчвам ви на вас, на 18-и от 19 часа в операта. Мога от сега да кажа, че има изключителен интерес към това събитие.
Водещ: Надявам се. Последно да ви попитам. Започнахме с това, какво празнуваме днес. С режисьорката Дела Пеева си говорихме за отношението. Вие какво бихте променили? Или какво ви се иска сега, днес да бъде променено?
Валери Тодоров: Знаете ли? Според мен, на София не й стигат, има какво да се направи по организацията на движението. По пътищата много се направи през последните няколко години наистина. На мен лично не ми стига една нова модерна сграда, една голяма зала, казвам, неслучайно сграда, защото я разглеждам като така един мултимедиен комплекс за концерти. Имаме нужда, вече залите, които се използват, и зала „България”, където ние гостуваме и останалите зали, вече не отговарят, започват да изостават от онова богатство, което дава техниката, за да се усети музиката като изкуство, като развитие. Надявам се, аз мисля, че ние ще се опитаме също така да инициираме една такава идея. Надявам се да получим подкрепа. Има нужда. Заслужава си заедно със спортните зали, да имаме и музикални зали.
Водещ: Дай, Боже. Благодаря ви много.
Водещ: Аз мисля, че това беше прекрасен финал за разговора, защото напълно подкрепям вашето становище. Щях да спомена нещо и за сградата на радиото, но тя все пак изглежда доста добре, особено от вътре след някои от ремонтите.
Валери Тодоров: Тя и от страни изглежда…
Водещ: (…)
Валери Тодоров: Това е една от най-старите сгради в София.
Водещ: Прав сте. Благодаря ви за това гостуване. 

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 10.09.2011

Водещ: Ако в началото е словото, за нас журналистите в началото би трябвало да е историята и макар и непреживяно от първо лице да бъде разказана така, защото когато едни и същи истории започнат да се натрупват, ние хората започваме да се замисляме за случващото се около нас и тогава може би имаме шанса да намерим отговор на въпроса защо се случва. Инак разказването на истории би се обезсмислило. Има ли истории около нас, журналистите? Разказваме ли ги? Добре ли ги разказваме? Няма по-подходящ месец от септември, за да си дадем сметка за това. Какви истории разбрахме да разкажем ние, журналистите, на многото септемврийски дати. 6-ти септември, 7-ми септември, 8-ми септември, 9-ти септември, че и 11-ти септември. Има ли политика в тези истории? Има ли политика в така наречените нови медии? Вчера си направих един експеримент. Попитах добрия стар чичо google.com за 9ти септември и за 11-ти септември. С изумление открих, че за 9ти септември получих 70 милиона резултата, а за 11-ти септември – доста по-малко, около 17 милиона. Коментарът е излишен. Това са безпристрастни данни. Защо има толкова много политика? Как коментираме политическите факти и как избираме по какъв начин да ги коментираме? В началото обаче днес ще започнем с истинската история за убийството на Георги Марков, разказана от брат му, защото тя е обвързана към една от многото септемврийски дати – 7ми септември. И така. Набираме брата на Георги Марков Никола. Къде?
Никола Марков: Близко до Милано, на 60 км, в Арона, който се намира на /…/на около 50 км от швейцарската граница. И езерото половината е в Швейцария, половината е в Италия.
Водещ: Какво си спомняте за брат си? За хубавите неща, които заедно сте преживяли?
Никола Марков: Преживяхме много хубави и много лоши неща, но нека говорим за хубавото най-напред. Георги беше един брат, истински бих казал. Между нас имаше една връзка, която продължи до моето бягство от България. Бяхме винаги заедно, въпреки че нашите професии бяха противоположни. Той се отдаде на литература, четиво, писане, аз на търговия. Но това съвсем не ни разделяше и прекарвахме много, много време заедно. Извън това, взаимно си помагахме в тежки финансови години. Специално след 9 септември през 50 година, когато мизериите в България бяха страшни и никога не сме си отказали помощ един на друг. Георги беше много, много ученолюбив за разлика от мен. Обичаше да чете, аз много по-малко. И още през 50 години започна да сътрудничи на списания и вестници в областта на култура, на филми, на театрални пиеси, на много неща. Извън бягството, имигриране бих го нарекъл по-правилно, в Италия най-напред живя при мен, но нямаше никаква перспектива в Италия, тъй като киното беше в голяма криза и замина за Англия, но това не попречи да поддържаме непрекъснато връзки.
Водещ:Вие сте доста различни, а казвате, че връзката помежду Ви е била силна? Защо е била силна?
Никола Марков: Защото живяхме в много тежки години, където никой не можеше сам да се справя. Безработица, липса на храни, липса на средства, без специални привилегии, които не бяха дадени на нашето семейство поради т.нар. партийски произход, защото баща ми е служил във „фашистка”, в България никога не е съществувала фашистка партия, може би комунистите да служат на сталинската армия, но в България се служеше на българската армия.
Водещ:Обсъждаше ли Георги с Вас своите репортажи по-късно?
Никола Марков:Посещавах много често Лондон и репортажите Георги ги пишеше, докато аз правех кафе. За няколко минути, бих казал от 10 до 20 минути, той написваше репортаж от 3 страници, който след това отивахме да изпращаме по пощата на „Дойче Веле” и на „Свободна Европа”, така че аз много добре помня и зная колко лесно за него беше да напише един от репортажите. Той пишеше по един на ден, бих казал по един на час, ей тъй. Сяда и почва да пише, както Ви казах преди малко, докато аз направя кафето в кухнята, той вече е написал репортажа.
Водещ:Какво го мотивираше да ги пише?
Никола Марков:В един от репортажите си той казва „Направиха си държава за тях.” Или както той твърди „Върнахме се в периода на /…/”
Водещ: За един журналист е много важно да има обратната връзка. Как се справяше той с липсата на такава връзка или тя беше само илюзорна липсата и?
Никола Марков:Излизаха хора от България, които казваха истината. Коя беше истината? Че предаванията на Георги Марков се слушаха от Тодор Живков до последния ратай. Книгите, когато излязоха, задочните репортажи, бяха отнесени в България и се продаваха, и се четяха на коли, на парчета, на хартийки, защото беше забранено, беше престъпление да се четат задочните репортажи на Георги Марков. Георги имаше връзка със свои приятели, негови съмишленици, негови съидейници, но знаете какви щяха да бъдат последиците, ако някой станеше на крак, както професор Ликова, да защитят Георги Марков. Професор Ликова беше уволнена от работа, малтретирана за това, че се осмели да каже нещо добро за Георги Марков.
Водещ: За какво си говорихте обикновено?
Никола Марков:Георги имаше едно строго определено становище, което се изразяваше в неговото писане, в един от репортажите. Докато съществува Съветския съюз, България ще бъде робска държава. И така точно стана.
Водещ:Доста книги излязоха, забравени в България в последните години. Какво обаче остана ненаписано?
Никола Марков: Не е казана истината около Георги, защото в много от списанията го правеха агент на всички разузнавания, човек на този, човек на онзи и какви ли не още. Истината за Георги беше една – че самият Тодор Живков го изрази в една от неговите фрази „Талантлив, но не е наш.”
Водещ:Не влагаме ли прекалено много политика. Обикновено, когато правим оценки на такива дати като 9ти септември, 7ми септември?
Никола Марков: Аз бих желал да се даде много повече внимание на Георги Марков като писател, отколкото като – никога не е бил политическа личност, но неговият политически живот, и ако го съдят бъдещите поколения, бих желал да го съдят като литературен деец, като литературна личност, както днес се говори за Вазов, Алеко Константинов, Каралийчев и да не казвам имената на останалите, но както много други писатели, които по една или друга причина трябваше да мълчат дълго време. Как да кажа, струва ми се, че още продължава една кампания за дискредитиране на Георги от страна на, може би, заинтересовани, било политици, било икономисти, било в областта на литературата, където не малко завист и злоба съществува. Аз смятам, че това, което Георги е написал, е написал. Всеки има право на свое мнение и становище, но никой няма право да окалва и да /…/ по този начин, по който са се нахвърляли много кръшкачи в България. Още след падането на режима аз бях в България, където се отвратих от отношението на много драскачи. Не искам да ги назовавам журналисти, защото нямат достойнство да бъдат журналисти. Бях интервюиран от една другарка от един вестник, на която трябва да и кажа „Няма да публикувате нищо без мое разрешение!” Защото изопачаване на интервютата тогава бяха в реда на нещата, добре организирани от бившата ДС. Вие казвате бяло, те пишат черно.
Водещ:Сега нещата предполагам, са вече различни.
Никола Марков:Сега са различни, защото има свобода на израза, свобода на печата, но съвсем не спира охулването на Георги по разни вестничета на разни заинтересовани личности. Както знаете и следствието отиде във властта на /…/, защото има политически интерес да не се търси убиеца на Георги.
Водещ:Казвате „охулване”. Какво имате в предвид?
Никола Марков:Ами охулване разбирам какво ли не. Най-голямата, бих казал, отвратителна новина, която четох във вестника, че Георги Марков е бил пред развод с жена си и че детето не било негово, и че Георги Марков оставил 2 милиона долара в една банка, на което аз писах във вестника на /…/, ако не се лъжа, се казваше, ако обича да ми даде името на банката, за да отида да изтегля пари, защото аз 2 милиона долара не съм виждал на куп. Това нещо и самата съпруга Анабел, която все още се казва Маркова, не можа да понесе и се отказа от България.
Водещ:А това не се ли случва вече и в италианските медии.
Никола Марков:Случва се – охулване, окалване, злоба, завист. Тук, ако четете пресата, по-голям престъпник от Берлускони няма и по-голям светец от някой си друг – няма. И после излезе от калта, че онзи е още по-мръсен от този и т.н. Така че това не ме учудва. То е съществувало винаги и ще продължава да съществува, защото човешката злоба и завист…
Водещ: Кой от всичките репортажи на Георги бихте ни препоръчали днес да го прочетем? Този, който дава някакъв ключ, с който да можем да заключим въпросната злоба и завист, за които говорите.
Никола Марков:Много са, но най-интересното да четете е пресата му с Тодор Живков. В тях се вижда отношението на Георги към режима и ще видите какво е представлявал тогавашния наш велик, на който още има паметник. На един престъпник има паметник в България, но на Георги Марков няма и една паметна плоча. Нищо не е направено в България без негово одобрение, както убийството на брат ми. Той го одобрява. Не го организира той, но той го одобрява, а ние организаторите ги знаем кои са. Знам много добре кой е организирал всичко. Знам много добре как точно, защото може би и Вие знаете, но аз знаех всичко преди да бъде убит Георги и в август 1978 – от 3ти до 18ти аз бях в Лондон при него, за да го предупредя за последен път, че ще бъде убит в най-скоро време. Тази информация получавах чрез двоен агент от София. Директно от организаторите на убийството. И Тодор Живков не го спря. Но, както Ви казах – за него има паметник.
Водещ:Как гледаше брат Ви на тези предупреждения?
Никола Марков: Доста небрежно и последните му думи „Ако искат да ме убият! Да ме убият – те знаят какъв скандал ще стане!” Моят отговор беше „Брат ми, когато ти си мъртъв, какъв ли скандал ще стане, няма да има полза от него!” Добрите спомени останаха с това, че брат ми не загуби живота си напразно. Аз телефонирах на брат ми в Лондон и след дълго звънене, много дълго, може би три или четири минути, звъня телефона, най-накрая той ми отговори и ми каза „…моят доктор е във ваканция!” Това бях последните му думи, които чух от него, докато беше жив. След което вече явно отровата почна на действа. Този ден го помня като един от най-черните ми дни. Беше петък сутринта, в 10 часа. Той вярваше, че никога няма да посегнат на него. Беше убеден.
Водещ: В „Клубът на журналистите” се радвам да кажа добър ден на доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ.
Георги Лозанов: Добър ден.
Водещ: И на братовчеда на писателя Георги Марков, Любен Марков, здравейте!
Любен Марков: Здравейте.
Водещ:Ами да започнем от тук – вървят ли журналистите след митовете? И какви са съвременните митове? Аз изброих няколко септемврийски дати, доцент Лозанов.
Георги Лозанов: Ами, това е така, тежък философски въпрос, по какъв начин въобще в съвременната култура са митовете. И за това трябва да го опростим разбира се и да кажем, че разбира се митът за една бивша или бивш по-добър живот, за това, че назад в близкото минало е било по-добре, отколкото всички промени, които са последвали. Който като всеки мит има и нещо обективно, но така да се каже е свързано с разочарованията на прехода, но това е един много устойчив мит, особено последните години. Това се вижда. И това е един много разяждащ общественото съзнание. И за съжаление минава и през медиите този мит. Не мога да кажа, че медиите в това отношение показаха /…/, макар че – ето във връзка с Тодор Живков, общо взето поне имаше някаква двойнственост в отношението към този факт. Нямаше я тази патетична вълна, която тръгна от това честване. Според мен това беше един голям тест за това дали общественото съзнание вече е променило отношението към един комунистически диктатор, какъвто той беше независимо от отделни човешки характеристики, които могат да бъдат изтъквани негови, до това да се гледа на един национален герой почти, така, както беше чествано. И се направи този тест, който мина и през медиите, и за моя голяма тъга, разочарование, общо взето той се оказа успешен тест. Обществото, ако не да подкрепи, поне не оказа някаква особена съпротива на тази трансформация на 20 години на образа на Тодор Живков. И то не е въпроса в образа на Тодор Живков, а в самия Тодор Живков. Това е емблема на едно цялостно отношение към комунистическото минало.
Водещ:Чухме от брата на Георги Марков, че в крайна сметка, няма една паметна плоча на Георги Марков, но пък има паметник на Тодор Живков, обаче аз се сещам сега за един друг устойчив мит и дали е мит разбира се ще попитам Любен Марков. Митът, че убийството е поръчано за рождения ден на Тодор Живков. Убийството на Георги Марков, на „Ватерло”?
Любен Марков:Не, аз мисля, че това е съвпадения някакво, което се е получило. За мен това е или 3тия или 4тия опит. Цялата 1978 година е годината, в която Георги е получава още от началото големите предупреждения. Предишната година е работено върху неговото движение – от 1976, 1977 е работено вече много сериозно върху неговото движение. И 1976 година мисля, че е взето решението той да бъде ликвидиран.
Водещ:А защо е толкова устойчив митът?
Любен Марков:Ами, вижте, около Георги има много митове.
Водещ:Да, ние говорихме преди да дойдете в студиото. Вие даже сте си правил труда да ги изчислявате в проценти начина на разпространение на тези митове и местата, където се разпространяват тези митове. Разбира се за чест на професията на журналистите – по-малко са журналистите, повече са т.нар. форумци, ако ги съотнесем към тях като към новите медии.
Любен Марков:Ами форумците са последните две-три години. Искам да Ви кажа, че за Георги от 1969 до 1979 година имаше пълно мълчание. От 1989 година до преди три или четири години, до преди вече да се появят форумните, не знам дали да кажа ченгета или нещо подобно, но предполагам, че това са хора, които са вързани с убийците на Георги, в пресата, която излиза, аз до преди 3 или 4 години, бях отделил около 700-800 публикации, от които само около 150 бяха положителни за него. 200 имаше общи информационни и останалите около 400, два или три пъти повече, бяха откровени компромати. Казвам Ви, че… И това нещо е с една такава последователност, защото ние пълним обикновено между 7ми и 11ти септември вестници, радио и телевизия, там по някоя и друга минута, по някоя и друга колонка за положителното на Георги, това, което е направил.
Водещ:Тазгодишната оценка каква е?
Любен Марков:Но искам да кажа, че форумните ченгета и останалите- те почивен ден нямат. Какво да Ви кажа оценката? Като грамофонни плочи – едно и също си говорим. Не знам какво да кажа повече от това, че е убит и че има прекалено много вече факти и обстоятелства и това съм го казал – няма само цветна снимка или филм на извършването на атентата срещу Георги. Няма го признанието на убиеца. Да, ама някой трябва да го потърси. Няма го и оръжието тук примерно, което е и че все някой пречи на разследването, и на прокурорите, и на съдиите.
Водещ:Доцент Лозанов, как една човешка история, защото това безспорно е една човешка история, би могла да накара нас журналистите да поразтурим тези митове? И изобщо не е ли прекалено много политиката?
Георги Лозанов: Вижте, по отношение на Георги Марков, радвам се, че говорим за това, в демократична България така, както живеем сега от поне 20 години, тя колко е демократична е друга тема, това е един исторически ресурс на новото демократично време – съдбата на Георги Марков. Включително и това, което е писал, животът му, защото той е един човек, който се е съпротивлявал. Това нещо, този ресурс до голяма степен се разпилява в митове, в странични неща. Някак си не става важен за обществото. Има календарно отношение към него. Сега вярно, че тук покрай честванията на Тодор Живков, започна и малко повече да се вглеждат в образа на Георги Марков, защото някак си става една асиметрия непоносима.
Водещ:Тук и митът помогна.
Георги Лозанов:Но като цяло ние и без това нямаме своите 68, това е стар разговор. Нямаме достатъчно ясна и неясна десиденстка физиономия на обществото преди 1989 година. И Георги Марков е едно от малкото лица на тогавашната съпротива. Сега, по отношение на него могат да възникнат много въпроси. Както казва Господин Марков форумни ченгета или какво ли не да пускат фалшиви дири, това е на ченгетата номерът и т.н. Да замъгляват цялата работа, да внасят съмнения, защото тези съмнения могат и да имат своите основания, но всичко това трябва да е в много по-голяма степен център на публичността и това, а не в тези маргинални, но доста влияещи така да се каже с подмолно на общественото мнение, каквито са форумите и интернет. И мисля, че в това отношение медиите имат голям дълг. Не случайно Христо Христов стана като, така да се каже, персонален изследовател на Георги Марков. Не за друго, ами просто защото другите изследователи и хората, на които им се иска да се върнат на това, а пък през връщането на Георги Марков е връщане към една друга оценка на миналото. Основният проблем и затова виреят всички тези митове е, че работата на паметта, както се казва и в сферата на теорията, не дава продукт. Т.е. не рационализира миналото и го оставя на фазата на случайни отношение, на фрагментарни преживявания, на това кой как през едни лични маршрути е влизал, защото то все още е близко свързано с нас това минало. И през това някак си се гради представата за него, оценката, паметта, а не през един, какво да кажа, отдалечен вече исторически анализ за това, което направиха в другите страни, Вярно, в Германия оценката на фашизма е 20 години след края на войната. В някакъв смисъл, истинският обществен дебат, но тези 20 години минаха при нас.
Водещ: И тези 20 години минаха, но как ще коментирате факта за 70 милиона резултата за 9ти септември и едва 17 за 11ти септември?
Георги Лозанов: Минаха с обратен знак при нас. Аз си позволих даже да напиша в една статия, че така или иначе след 1989 година общо взето отношението към Тодор Живков беше като към престъпник. Неслучайно отиде на съд., Друг въпрос е какво беше това дело, но все пак имаше присъда 7 години. Може би е силна дума, но такава беше доминиращата обществена нагласа. Сега доминиращата нагласа – 20 години след прехода, е по-скоро като към герой. Което е абсолютен парадокс, но като че ли времето тече назад. Защото по-логично е тогава, когато хората, свързани с него, току що живели този живот да могат да го оценяват през тази лична връзка, а след 20 години да го оценяват през историческа дистанция и през това какъв е бил режимът, през това какво се е случвало в този режим и отново говорим за кърпените чорапи. Показват се вещи, които е придобил като държавен глава, като някаква лична залъга, въобще създава се от едни фрагменти образа, за да може да се скрие същината…
Любен Марков: То не става от само себе си.
Георги Лозанов:Да.
Водещ:Добре. Липсват ли истински човешки истории, които да бъдат разказани от нас журналистите или просто това е дневният ред на хората и по-скоро техният интерес?
Георги Лозанов: Аз не искам да кажем, че това не са човешки истории. Напротив. Според мен нашата журналистика общо взето мина в тази по-скоро западна традиция, на разглеждането на новините през човешката история, ако за това говорите. Но според мен проблемът е в това, което най-предпоставихте като тема – за това, че има една общо взето реставрация на миналото, която минава през митове. И то митът е малко красива дума за тази работа. През едни фалшификации, през едни фалшиви образи, които се генерират, включително често пъти и от медиите или поне в медиите. А медиите винаги са били длъжни да бъдат в някакъв смисъл чистачи на общественото съзнание. Да го чистят от тези…
Любен Марков:Да, ама те го замърсяват в някои случаи.
Георги Лозанов:Да не говорим за медиите като за братска могила – всички заедно. Те са най-различни.
Любен Марков: Говоря в някои случаи.
Водещ: Господин Марков, да Ви попитам, понеже чухме от Никола, братът на Георги Марков, че би искал да гледаме на Георги Марков като на писател и понеже стана дума, тук имаше един диалог зад кадър, дали са поставени негови пиеси? Поставени ли са?
Любен Марков: Поставен е преди 7 или 8 години „Архангел Михаил” в ловешкия театър. Даже един път чух, че е бил на представление в софийския театър.
Водещ:Но е бил със статут на дипломна работа.
Любен Марков:Да. Тогава беше, сега не съм го виждал – Васил Василев, сега е директор на ловешкия театър между другото. Но това е пиеса „Архангел Михаил”, която 1974 година печели първа награда на театралния фестивал в Единбург. А сега в момента се репетира, мисля, че на 10 октомври ще бъде премиера в Народния театър на „Да се провреш под дъгата” и я поставят пак Асен Шопов, който е поставил 1968 година и тогава пиесата е играна само 13 пъти във „Военния театър” с много силен актъорски състав – Васил Михайлов, Роси Чанев, Чочо Попйорданов. Просто. Аз ходих на една репетиция. Поддържам връзки с Асен Шопов, защото Асен е човекът, който две пиеси прави на Георги и двете му ги спират. Комунисти.
Георги Лозанов:Да, това също е свързано с работата на паметта, но вече в сферата на изкуството, защото действително е едно към едно, ако се върнем към литературното наследство на Георги Марков и драматургичното, няма да отговори на очакванията, защото той е свързан, както казах със съпротива, а в онези времена знаците на тази съпротива са били по-други. Сега е всичко вече толкова пъти изказано, изкрещяно, че това може, ако се върнеш просто към него, да се загуби. И за това трябва да се върне през интерпретация. Хубаво е, че Асен Шопов го прави, но аз бих се радвал да видя новите поколения, които да намерят своята гледна точка към Георги Марков. По съвсем друг начин да го представят. За това връщане говоря, а не към връщането към официалните клишета, на които е честването. И така, като че ли, има едно ужасно плашещо „déjà vu”, като че ли сме в 1978 година, когато е убит. Впрочем като стана дума за убийството на Георги Марков, не е толкова важно дали е в чест на рождения ден на Тодор Живков или не, но е важно например какво е участието на Тодор Живков в това.
Водещ:Ами той Никола каза, че всъщност той го е одобрил.
Георги Лозанов:Ами, ето сега, роднините да кажат. Това не е източникът на това говорене, на тази информация. Тя трябва да дойде от едно разследване, от един честен разговор в обществото и то в онези кръгове на обществото, в онези институции, в които имат информацията.
Любен Марков: Ами полицията имат изключителна вина в това нещо, защото в края на краищата и до ден днешен, аз гледам, че истината за Георги Марков чака политическо решение.
Водещ: Това е много сериозна присъда.
Любен Марков:Не. Това е 100%. Аз съм 22 години вътре във всичките, в цялата тази, 95 на 100 от истината я стигнахме 1995 година. И от там нататък всичко беше, даже казвам, преди няколко години беше казано, че не е патриотично да се говори за Георги Марков. А само Ви казвам, че има едно просто аритметично правило.
Водещ:А какво значи „не е патриотично да се говори”?
Любен Марков: Ами не е патриотично, защото така се излагаме пред чужденците, защото ние сме… Защото аз казвам – не съветски разузнавачи, българите са организирали убийство. Мен не ме интересува кой е натиснал спусъка. Мен ме интересува тези, които са подготвили, колко са платили, колко време е струвало това нещо. И това се знае. И Христо го е написал точно. И Ви казвам – това са едни камъчета, които правят грамадата.
Водещ: Това е повече от сигурно, че журналистите дори и да стигнат до истината, дори и да я кажат, както е направил Христо, това, уви, не е достатъчно. Как да се говори за политика от нас журналистите? Останете с нас. Продължаваме след малко. Политика и политиканстване. Доцент Лозанов, как да намерим разликата между двете – смисъл, казвам го метафорично разбира се, ние журналистите?
Георги Лозанов: Ами днес сте решили с трудни въпроси да се занимаваме.
Водещ:Ами, те май не са трудни.
Георги Лозанов:Да, защото те не са трудни, когато са въпрос на професионален рефлекс, рефлекс на съвестта – тогава от само себе си се решават, без да си ги поставя съвестта. Но понеже аз мисля…
Водещ: Това като член в етичния кодекс много трудно може да се формулира.
Георги Лозанов:Да. Има два начина да се пише така споменатото преди – два честни начина. Единият е да пишеш балансирано, да представяш различните гледни точки и да ги оставиш те да се вмъкнат помежду си и в крайна сметка читателят, слушателят или зрителят да направи своя избор. Така, понеже изборът е сравним на свободата, така генерираш свобода в аудиторията. Защитаваш неговата свобода. Другият начин е, особено в границата не на информацията, а на коментара, да заявиш своята позиция и да заявиш, че през тази позиция коментираш политическия свят, лицата му и т.н. От там нататък започват отклоненията от тези две, за мен и двете абсолютно валидни, професионални модела на поведение, когато искаш да скриеш позицията си зад безпристрастност и да манипулираш аудиторията, когато започнеш да изпълняваш PR поръчки и PR в това отношение е големият враг на журналистиката, който да маскираш като журналистика. Когато оставиш самата политика, нейните митове, ако искате, нейните послания, да минават през теб като фуния и да добиват легитимността на журналистическо послание и т.н. знаем ги всички тези отклонения. За това за мен тези два начина на писане, така ги схематизирам, общо взето са някаква гаранция за това политиката да минава по добър начин през медията. В това отношение ние имаме дълъг път през прехода и не много радостен опит особено във връзка с това, че политиката много често през годините в прехода изместваше журналистиката. И журналистиката се превръщаше в нещо като, разполагаше се в ложите и от там задаваше своите въпроси или често пъти своите аплодисменти.
Водещ: Вие безспорно имате опит и доста изследвания зад гърба си в рамките на фондация „Медийна демокрация”. Това се случва по време на избори или това се случва винаги?
Георги Лозанов: По време на избори става по-осезаемо. Разбира се аз сега съм в качеството си на регулаторен орган и съвсем не мога да правя независими така да се каже някакви политически изказвания или дори зависими. Въобще се пазя от това да влизам в политиката в своите анализи, но мога да кажа, че по време на избори има, до сега, колкото съм наблюдавал през годините, една такава схема, по която се движат нещата. Обикновено в края на мандатите нашите медии застават срещу този, който вече ще си отива, на власт е и видимо вече ще напуска сцената, и започват да усещат, сетивата им се разтварят, журналистическите сетива и не само журналистическите, за който идва след това и този следващия е понесен от една вълна. От едно благоразположение, което го носи до към средата или до към края на мандата. И това се повтаря като един цикъл. За мен този цикъл не е много радостен, защото е някак си много в подчинение на властовите отношение. Журналистиката по би ми се искало да я видя от обратната страна, където властта върви – тя да върви в другата посока. Макар че сега при Първанов не се случи така. Президентът, който сега ще си ходи…
Любен Марков: Не е подсъдим. Ако беше подсъдим като Тодор Живков, щяхме да видим какво ще стане.
Георги Лозанов: При Тодор Живков е обратното. Искам да кажа, че сега виждам в това отношение, в този модел някакво разклащане. По отношение на Първанов една малко протоколна ласкавост до края върви и всичко стои малко като един политически фото тапет.
Водещ:Обаче има ли ги другите белези, които изброихте? Има ли някой на гребена на вълната вече качен?
Георги Лозанов:Ами не. В това отношение ми се струва, че има един баланс в нашата журналистика. Няма в момента опит, стръвни опити, както се е случвало, да се открие кой ще бъде победителят и вече да се създават с него друг тип близости.
Водещ:Това безспорно е комплимент, че кристалната топка вече не е…
Георги Лозанов: То може би дори и от това, че все по-=трудни стават категоричните прогнози, мнения. Разбира се в това отношение най-голямата жертва са социолозите, но и не само социолозите, и журналистите. Макар че за мен, няма да се ангажирам с политически хипотези, нямам и право на това, но общо взето ми се струва, че хората са тези кандидати, основните кандидати са добра извадка за щастие. Имат възможности да направят относително мотивиран избор.
Водещ: Всъщност, като че ли няколко пъти подчертахте, че нямате право на политически коментари и не искате да ги правите, защото така е редно, но въпреки всичко намирате начин да ги правите на правото на културата. Какви бяха отзивите във facebook.com, когато поканихте хората на представянето на Вашата книга „Мое дясно” на „Аполония”?
Георги Лозанов:Първо да кажа, че тя събира текстове, които са писани преди поканата ми за влизането ми в СЕМ, защото след това престанах да пиша такива текстове политически. Ами, не знам. Във facebook.com специално аз от скоро влязох на тази територия, след като дълго се чудих дали въобще да го правя, но от чисто медиен интерес. А пък facebook.com в момента е една мощна медия, каквото и да говорим.
Водещ:Третият по големина народ в света.
Георги Лозанов:Да и аз нямам право да стоя зад това, но влязох само, колкото да има поглед и достъп, не толкова да водя активна медийна политика във facebook.com. За съжаление други ангажименти не ми дават тази възможност, а човек или влиза в това и го прави, или гледа да не подвежда аудиторията си, приятелите си, както там се наричаме всички. И аз, само написах една покана, за който е в Созопол и много радостно, защото книгата ми беше представена там за втори път след София, много радостно, че това в един топъл следобед, беше една препълнена задушна зала и какво да кажа – книгата се казва „Мое дясно” и имаше тази солидарност на угрижения десен човек в България. Това се чувстваше.
Водещ: Ако трябва да цитирам Бойко Станкушев – „Какво става с дясното?”
Георги Лозанов:Книгата е за много неща, каквито аз съм писал през годините. Аз съм я писал зад гърба ми, защото това са текстове, които аз съм публикувал ден за ден, по различни поводи. Накрая ги събрах и се оказа, поне аз така си мисля, че добиха една цялост, в някакъв смисъл говорят за нещо. Говорят най-вече за това как оставаш десен, въпреки цялата трудност на дясното политическо представителство през тези години.
Водещ:Всъщност това е личната история.
Георги Лозанов:Да. И за това как дясното се откъсва от политиката и става много повече биографичен факт, свързано с тях самия, в ценностен, в културен смисъл, в емоционален и много по-малко за съжаление като ясна политическа платформа. Но аз си позволих да кажа нещо на представянето. Ще го повторя и тук с едно изречение, ако ми позволите.
Водещ: Разбира се.
Георги Лозанов:Дясното се крепеше тези 20 години преди всичко на тази емоция на голяма част от хората, която беше родена през комунизма – на нетърпимост по-малка или по-голяма, към едно общество, към неговия идеологически фалш, към репресията му и т.н. Всеки биографично го носеше това нещо и колкото и да нямаше политическо представителство дясното, то беше представено през тази наша памет и участие в онзи живот. Само че аз дадох пример там. Една сервитъорка, която решаваше кръстословици, казах и „Кажете ми да Ви помогна младо момиче”. Тя ми каза кое е предишното име на улица „Пиротска”? Тя не беше чувала за „Жданов”. Първо аз страшно се зарадвах и казах и, че можеше и да не чуе никога за Жданов, което сигурно е хубаво, но аз и казах кой е Жданов и го написа тя там, но по-важното е, че това беше абсолютно ясен знак, че ние, които носим емоционалната реакция, негативна, мрачна на онова общество на базата, на която се крепеше дясното тези 20 години, полека отстъпваме място на едни, които няма да носят тази емоция. И тогава то трябва твърдо да стане политическо дясно с всички демократични ценности на тази характеристика.
Водещ:Иначе съдбата на Тодор Живков…
Георги Лозанов:Ще започнат едни безкрайни всенародни чествания.
Водещ:Всъщност нека да си дадем сметка, защото се оказа, че 9ти септември е по-силен дразнител за журналистите, отколкото 11ти септември, който едва ли има разумен човек, който би спорил, какво се случи на 11ти септември.
Георги Лозанов: Вижте, нека да не гледаме чисто количествено на това, защото ако 9ти септември е повод за преоценки и за преосмисляне, няма съмнение, че в границата на нашата собствена история, това е много важен ключ да разбереш какво ти се случва, в крайна сметка там се пречупва гръбнакът на историята в един момент и влизаме в една общо взето историческа катастрофа, която трае много години. Вярно е, че 11ти септември е световна катастрофа и там се пречупва един гръбнак на едно разбиране, ценностно, либерално за света, за което аз продължавам да страдам, защото освен всички жертви и до днес е 11ти септември, даде право на тези, които търсят по-голямо ограничение на човешките права – имаха ресурс да го направят. И то не като външен враг а на територията, вътре в държавите. Но, ако се използва 9ти септември, за да се вгледаме в тази счупена история и после нейното бавно лепене след 1989 година, колко сме залепили вазата.
Водещ:Господин Марков, докато слушахме малко музика, за едно съвпадение заговорихте. Да зададем поредния мит, може би.
Любен Марков:А не, това е публикувано и в книгата на Христо Христов даже пише, че смъртта на Георги Марков съвпада по дата, час и ден на седмицата – понеделник с една разлика от 23 години с първия самолет, който се забива в Манхатън, така че нашата фамилия си е изживяла своя Манхатън 1978 година. Но само искам да се върна с минута на предишната тема, която доцент Лозанов каза. Тази носталгия по миналото, която е, тя е заложена и тя много се връзва с това, че младото поколение не знае кой е Жданов. Тук има едно поставяне. Вижте, толкова години ние сме живели…
Водещ: Доцент Лозанов, ще проверите ли в мониторинга колко пъти в медиите тази година е имало анкети на тема „Кой е Тодор Живков” с млади хора. Има ли смисъл от такова занимание?
Георги Лозанов: Но това е самата истина. Че е паметта и аз за това толкова се борех да вярвам, че правителството сега, макар че още не е започнало изграждането, утвърди проект за изграждане на музей на комунизма. Ако не друго, поне да има едно място тази памет по някакъв начин да се погледне, където младите хора могат да влязат, да има някаква връзка между поколенията с този музей.
Любен Марков: Да няма мит.
Георги Лозанов: Да няма мит., да ги виждаш нещата. Един музей, посветени на жертвите, на радостите, които е имало по онова време, но преди всичко посветен на жертвите на този режим, защото ние, като че ли забравихме, че става дума за един репресивен режим. Режим, който не зачиташе човешките права и това е най-меко казано.
Любен Марков:И който се смяташе за ляв.
Георги Лозанов:Който се смяташе за ляв, да. Като пък лявото винаги е защитавало човешките права срещу някаква именно репресивна политика.
Любен Марков: Това са сбърканите неща. Лявото е трудът, дясното е капиталът.
Георги Лозанов:За това моята книга се казва „Мое дясно”. Смисъл мое дясно, твое ляво – всичкото е много преувеличено.
Водещ: Да. Ами благодаря Ви за този разговор. Какво да прочетем за 11ти ноември и къде да го прочетем, доцент Лозанов? Според Вас?
Георги Лозанов:За 11ти?
Водещ:Септември.
Георги Лозанов: Септември.
Водещ: И по света излязоха много конспиративни теории.
Георги Лозанов:Страшно много неща излязоха. Страшно много се писа за това. Аз вече съм се загубил в това море. Някои от тези, които писаха, вече ги няма, като /…/ например и други хора. Да не казвам име на философ, защото освен всичко друго, 11ти септември, онези удари самолетни, доведоха Западния свят до страхотна криза на интерпретациите, която предхождаше даже финансовата криза. Трудно разбрахме какво е това, защото цялата система за сигурност на западния човек и на…
Водещ:Изведнъж рухна.
Георги Лозанов: Да, защото тя стъпва върху зачитането на човешки живот. Човешкият живот сам по себе си е ценност и ако за теб това не е ценност, включително и собственият ти живот, тогава всичко се преобръща наопаки и за съжаление, според мен, сега 10 години по-късно, не сме намерили онази интерпретация, която аз сега да кажа – ето, това прочетете и ще имате отговор на въпроса какво се случи и какво следва от това, което ни се случи тогава, преди 10 години.
Водещ: Защото братът на Георги Марков ни каза какво да прочетем, кой от задочните репортажи. Препоръча ни тези, които са свързани със срещите на Георги Марков с Тодор Живков, но вероятно трябва да минат повече години след 11ти септември, за да имаме такава отправна точка. Благодаря Ви за този разговор. Много човешки истории бяха разказани след рухването на Близнаците. Добър ден на Бойко Василев от Българската национална телевизия.
Бойко Василев: Добър ден!
Водещ:Има такива дати, които ни карат да се връщаме към такива стари история, да намираме нови и може би го прави, за да намерим отговор на въпроса защо се случват. 10 години по-късно намираме ли го?
Бойко Василев: Случват се, защото светът се движи от тези събития. Една книга напоследък, „Черният лебед”, показва, че всъщност това е правилото на историята. Тя се формира от неочаквани, от никого непредвидени събития с огромни последствия и те ни движат напред. Така че – щем, не щем ще се случват и в бъдеще няма да можем да ги предвиждаме.
Водещ:Но ние журналистика, наша работа е, наша позиция е да обръщаме внимание на това. Аз започнах в началото на предаването с един много странен факт за 9ти септември 70 милиона резултата дава чичо google.com. За 11ти септември – 17 милиона. Как ще коментираш този факт, Бойко?
Бойко Василев: Ами въвела си го на български?
Водещ:Естествено, че съм го въвела на български. Аз търсих българската реакция, не търсих чуждата. Много политика?
Бойко Василев:Не, затваряне към света. Аз си спомням тогавашния министър председател Симеон Сакскобургготски каза, че това е събитие далеч от нас. И парадоксално обаче всичко след това го опроверга. Оказа се, че събитието не е далеч от нас. Оказа се, че то има големи последствия за нас – като почнеш от влизането ни в НАТО, после участието ни в Иран и Афганистан – жертвите, които дадохме, политиката, която водехме, светът, който се промени, европейските фондове и какво ли не. Завърза се една верига, която стигна до нас по много различни начини. Обаче ние не сме го още разбрали. Още не сме свикнали, че светът е много малък. Всичко, което се случва в него, опира до нас пряко. /…/
Водещ:Има някакъв проблем със звука. Ако продължаваш да не чуваш, Бойко, моля те спри да се движиш, за да съумея да ти задам още един въпрос. А той е защо ще правите живо студио за 11ти септември? Няма да стане този… Ще опитаме да възстановим връзката. Да се надяваме, че мобилната клетка ще бъде благосклонна към нас за една – две минути още. Живо предаване ще правите посветено на 11ти септември. Защо? За да намерите отговора или?
Бойко Василев:Искаме да направим това живо предаване просто, за да покажем, че светът е важен. Да върнем светът на българския зрител. Ако забелязвате – това е политика…
Водещ:Да, забелязваме. Но най-вероятно ще го чуем някой друг път, защото се оказа, че мобилната клетка не е наш приятел тази събота. Но да се надяваме, че другата събота ще бъде. Сега Ви желая от името на целия ни екип – Ваня Новакова, Александър Райчев, Мария Рачева, Цвети Бахариева и от мен Ирен Филева хубав и спокоен съботен следобед.