БАПРА I 16.02.2017

Специалисти от пет български професионални организации в сферата на комуникациите приеха декларация, с която се противопоставят на използването на платени или провокирани коментатори в интернет, познати като „интернет тролове”. Повод за това е предстоящият старт на предизборната кампания, период, в който обичайно тази практика се активизира.

Организациите, приели декларацията, са Българско дружество за връзки с обществеността (БДВО), Българска асоциация на ПР агенциите (БАПРА), Дружество на ПР специалистите към СБЖ, Българска академична асоциация по комуникации (БААК) и Асоциация на специалистите по комуникации в общините (АСКО). Декларацията е отворена към всички специалисти в комуникациите да се присъединят към нея.

Професионалистите призовават всички политически партии да заявят ясно, че няма да ползват интернет тролове в своите предизборни кампании. Обръщат се също така към медиите и администраторите на страници и групи в социалните мрежи да модерират отговорно коментарите под материалите и да обявяват публично, когато има такива случаи.

„Практиката да се използват тролове е в пълно противоречие с етичните принципи в ПР и може да навреди сериозно не само на личностите, а и на гражданите. Това манипулира и ограничава свободата на избора – нещо, което трябва всячески да избягваме. Всички имаме нужда от честна и открита предизборна кампания, със сблъсък на идеи, а не на подмолни и вредни трикове“, казаха Мануела Тотева, Председател на УС на БДВО и Екатерина Димитрова, Председател на УС на БАПРА по повод съвместната декларация.

В декларацията ПР специалистите се противопоставят категорично и на практиката на създаване и разпространение на фалшиви новини (fake news) и подчертават, че тя влияе негативно върху информационната стойност и ползите за гражданите и може да доведе до сериозни обществени последствия.

ДЕКЛАРАЦИЯ

Ние, професионалистите в сферата на комуникациите, членуващи в ПР организациите Българско дружество за връзки с обществеността (БДВО), Българска асоциация на ПР агенциите (БАПРА), Дружество на ПР специалистите към СБЖ, Българска академична асоциация по комуникации (БААК) и Асоциация на специалистите по комуникации в общините (АСКО), агенции и индивидуални специалисти в ПР,

Водени от намерението постоянно да работим за чиста информационна среда и за възможности за свободен избор и съобразявайки се с етичните принципи и ценности, приети в Етичен кодекс на ПР специалистите в България, декларираме следното:

Категорично обявяваме практиката за да се използват „платени или провокирани коментатори в социалните мрежи и онлайн медиите“, известни като „интернет тролове“ за неетична и вредна. Разграничаваме се от използването на платени или провокирани коментатори в социалните мрежи и онлайн медиите и още веднъж заявяваме, че няма да ги използваме в политически или други кампании.

Противопоставяме се на практиката на създаване и разпространение на фалшиви новини (fake news) и приемаме, че това влияе негативно върху информационната стойност и ползите за гражданите.

Всичко това е особено опасно в предизборна ситуация и може да повлияе негативно не само върху изкривяването на резултатите, а и върху отделни хора и техните репутации.

В тази връзка призоваваме:

- Всички политически партии ясно да декларират, че няма да използват платени или провокирани коментатори (интернет тролове) в своите кампании
- Всички комуникационни организации, сдружения и практикуващи специалисти да подкрепят настоящата декларация и също да се ангажират с това
- Всички медии да модерират отговорно коментарите под материалите и да изтриват тези, за които си личи, че са платени или провокирани и/или използват обидни и нецензурни думи
- Всички администратори на страници, групи или други форми на масова организация в социалните мрежи, да модерират коментарите под постовете.
- Всички професионалисти, представители на медии и администратори на страници да обявяват публично кои са интернет троловете

Вярваме, че тези действия ще допринесат за създаването на по-добра информационна среда и осъществяването на по-добре информиран избор.

За БДВО:                                       За БАПРА:
Мануела Дюлгерова-Тотева        Екатерина Димитрова

За Дружество на

ПР специалистите към СБЖ:       За БААК:
Любомир Блатски                          проф. Милко Петров

За АСКО:
Михаела Малеева 

Илюстрация: sitemedia.bg

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 1.10.2011

Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести? Ограничава ли ги някой? Научихме ли се да се опазваме от политическите злоупотреби с информациите и коментарите си? Играха ли честно самите медии в конкурентна среда? Наистина ли част от протестиращите се разсърдиха на журналистите или това беше нечий PR? Успяхме ли да отговорим на въпроса какво и защо се случи в Катуница и до колко емоцията от съпреживяването на мястото на събитието е риск, който може да ни подведе да пристъпим отвъд територията на обективността? В изданието днес ще чуете коментарите на професор Здравко Райков и Асен Григоров, които вече са в студиото и на професор Милко Петров по телефона. Наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове от интернет? Отговорът ще чакаме от доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Поли Петрова, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Останете с нас. Разговорът в „Клуба на журналистите” започна още на фона на Фреди Меркюри. Добър ден казвам на гостите си и първото, което искам да попитам професор Здравко Райков, който преподава и убеждаваща комуникация в това число в „Софийкият университет” хора ли са журналистите, защото си зададохме този въпрос? Здравейте!
Здравко Райков: Специални хора. Журналистите наистина са много специални хора, защото имат невероятна власт върху мислите и емоциите на милиони хора. Така че тази власт наистина ги прави по-особени от обикновените хора. Нормални хора са си, като всички нас. Също изпитват напрежение, гняв, радват се на доброто време. Нормални хора са, но наистина ролята им е много важна и много особена.
Водещ:Така ли е? Добър ден и на Асен Григоров.
Асен Григоров:Здравейте!
Водещ:Така ли е и до колко журналистите бяха цитирани в живота на хората? Всъщност случаят Катуница, като че ли се превърна в една обща тема на разговор. Вън и извън медиите. До колко се препокриваше говоренето извън медиите с това, което се говореше в медиите?
Асен Григоров: В такава ситуация наистина журналистите са важни, защото имаме, нали това не е нещо, което се случва в центъра на София. Дори и да се случи в центъра на София пак много ограничен хора могат да имат пряк достъп, пряка информация до това. Но това е сложно събитие, кризисно събитие, което се случва наистина далеч от погледите на основните медии и цялата интерпретация на събитието минава през журналистите. В този смисъл е хипер важно как говорим, какво говорим, кого как наричаме, с какви имена, защото предполагам, че ще влезем след малко в разговора по същество. Там ще има какво да кажа, но отговорността е огромна. Сега, каквото и да си говорим за социалните мрежи twitter.com и facebook.com, те вървят все още, аз съм 24 часа на ден там през телефона, през компютъра и т.н. Мрежите вървят след журналистиката и през журналистиката. На свой ред хората през социалните мрежи пък интерпретират това, което журналистите правят, така че цялата информация за събитието с цялата отговорност пада върху журналистите в такъв случай.
Водещ: Имаме ли вече комплекс 14 януари, защото това, което се случи след пътно транспортния инцидент, както го наричат, много приличаше на това, което се случи на 14 януари пред Парламента?
Асен Григоров: Аз мисля, че, сега, ако трябва във времето съвсем просто да опиша ситуацията на 14 януари, там се събраха хора да гласуват срещу, да протестират срещу определи поправки в закона за Електронните съобщения. Някой, най-вероятно полицията, внедри група ектремистка, идиоти, лумпели някакви, които чупеха, биха, вдигаха заграждения. Полицията не се намеси известно време, след което нали напрежението ескалира и полицията го използва за повод да разгони и бие народа. Това беше 14 януари, с каквито и иначе по-благоприлични думи да го обличам. Дали сегашният случай е подобен – не съм 100% сигурен. Аз смятам, че първоначалният инцидент, нали битото момче, прегазеното момче от бус по-скоро беше резултат от някакви вътрешно двукланови или там каквито са били напрежение. След което разбира се много хора, много организации – политически и не политически, параполитически, ако искате за това после ще говорим, се опитаха да се възползват от ситуацията. Така най-опростено…
Здравко Райков:И всъщност случаят е по-сложен и изразява комплекс от други емоции и чувства, натрупани в продължение на последните 2-3 години.
Водещ:Чувства или факти?
Здравко Райков:Ами и факти да. Хората живеят в един реален свят и колкото и да се говори, че този свят не е такъв, какъвто изглежда, те го виждат, защото едно е официалната пропаганда, която тотално бълва от всевъзможни родни медии. В момента се осъществява невероятен натиск върху медиите, особено пък по време на избори. Хората са измислили и лоста за този натиск – чували с пари. Но в момента е изведен на преден план от подсъзнанието на нашата нация, нашето население, фактически стереотип. Когато са активирани стереотипите, тогава разумът минава на заден план и подобно на футболните фенове, които реагират срещу противниковия отбор сигнално, пещерно, те са лоши. Така и тук – другият етнос е лош. Още повече, че се ескалира и това вече се усеща последните дни и от политически заинтересовани среди да се изгради образа на врага, който е виновен за всички ваши вреди. Но за мен лично, аз съм социолог по образование и убеждение, в основата е накърнената социална справедливост. Това е, което в момента намира изход, израз, изказ в етническия проблем.
Асен Григоров:Само да добавя. Значи проблемът изобщо не е етнически според мен. Той получи някаква етническа обвивка в последствие вече, когато се включиха заинтересованите страни. Иначе това, което взриви хората от Катуница, е липсата на правосъдие, липсата на ред, липсата на каквото и да било внимание от държавата, защото това, че този така наречен цар Киро е циганин, няма никакво значение. Те не се изправиха срещу него, защото е циганин, а защото си позволи да извади мутри, за да смачкат едно момче, което можеше да…
Здравко Райков:Той е демонстрирал подобна наглост не за първи път. Това е една пружина, която буквално се натяга и трябва някаква искра, за да избухне и за да освободи напрежението, което е натрупано толкова много време.
Водещ: Обаче седмица след страстите вече се очертаха обществените оценки. Футболните фенове получиха една лоша оценка. Те разбира се веднага реагираха и ще работят за подобряване на имиджа си. Но къде са журналистите? Дали и те не получиха обществена присъда като феновете?
Здравко Райков: Асен каза нещо много важно преди малко, че трябва много да се внимава в изказа, в интерпретацията на това, което се случва и аз мисля, че по-голямата част от журналистите проявиха чувство за граждански дълг, защото най-важното е да се запази все пак устойчивостта. Да се изправим пред ситуацията в Косово никак не е трудно при положение, че има толкова много етноси и на нашата територия. И има толкова много високо социално недоволство. След като то не може да бъде канализирано, да бъде разрешено с едни такива форми, както става в нормалните държави, в богатите държави, в уредените държави, тогава улицата излиза на преден план и страстите трябва да бъдат охлаждани. Иначе може да разрасне наистина голям пожар. И за мен лично журналистите помогнаха в не малка степен тези страсти да бъдат уталожени.
Водещ:А зад кадър, като че ли останаха – на мен много ми хареса това определение, пара политически образувания.
Асен Григоров:Ами пак казвам. Ако аз имам някаква, да кажем някакво възражение от начина, по който всички колеги отразяваха събитията, то е в няколко наименования. Първо не виждам този човек защо трябва да се нарича цар, при това цар може да се нарича в ироничен, някакъв смисъл, но всички медии отразяваха събитието, казвайки „цар Киро”, защото ние нито сме монархия, нито той е човек. Те фактически го легитимират по някакъв начин. Та царица Костадинка, та принцове. Някаква невероятно с извинение простотия. Но когато това минава официализирано през медиите, то променя възприятието и дава всъщност интерпретация. Ако ти кажеш на този човек „цар” го интерпретираш като личност. Второто нещо е с въпросните футболни агитки. Значи тук имам много възражения. Всеки човек обича някакви неща. Ако аз отида на мач, съм футболен фен. Като свърши мача и отида на концерт съм музикален фен. Ама защо не се каже, че примерно музикални фенове отидат да протестират, а футболни агитки. Смисъл футболна агитка е тогава, когато отиват на мач. Иначе са някаква група граждани, които протестират. Не можем просто да ги наречем футболен фен.
Здравко Райков: В случая интересът към футбола ги е сплотил. И те са използвали точно този интерес, точно тази опорна точка, за да…
Асен Григоров:То механизма ми е ясен. Въпросът е, че ние не можем да ги наричаме футболна агитка, защото днес има два протеста, доколкото знам обявени. Ако им погледнете исканията, исканията са чисто политически. Няма никакво място за друго тълкуване. Те твърдят, че не са срещу сегашното правителство, а срещу всички, но това си е чиста политика и чисти политически искания. В този смисъл и играта с футболните агитки. Има и друга страна – на мен ми е ясно, че това са организирани групи, които се манипулират лесно, защото някак си милионерите и интелектуалците в тази страна не са футболни фенове. Футболни фенове са хора от по-декласирани социални групи. Ама те са по-декласирани и по тяхна причина. Смисъл не са учили, не са си намерили работа и т.н. В този смисъл са по-лесно управляеми и по-лесно маниполируеми, така че и тази страна я има, но като журналисти някак си трябваше да дадем този нюанс на нещата ми се струва.
Здравко Райков:Може би много бързо се развиха нещата. И явно наистина част от колегите може би се нуждаят от някаква допълнителна подготовка за реагиране в такива кризисни ситуации. Но за мен в основата пак са социални проблеми, защото вижте кои са основните протестиращи. Те са тийнейджъри и хора под 20 годишна възраст общо взето. Това е поколението, което след тези 2 години най-вероятно ще остане безработно поне до края на десетилетието. Натам вървят нещата. Нещо б се случи между другото и в страни като Великобритания и като Франция, дори в Германия. Ние имаме едно изгубено поколение. Това е поколението между 15 и 20 години заради глобалната криза и заради маса други неща – бюрокрация, корупция и всякакви такива индикатори, които всеки ден ги чуваме, слушаме, забелязваме, виждаме. И това поколение фактически се оказа поколение без ценности. То няма на какво да се опре и много лесно може да бъде тласнато в една или друга посока. И аз мисля, че журналистите, макар че това е много трудно, защото в наше време журналистиката се движи в някаква сфера, в някакъв мит, че е независима. Няма такова нещо. Много е даже зависима. Журналистиката избягва този ключов момент. Коя е основната причина и как трябва да се променят нещата, за да могат да бъдат интегрирани тези загубени поколения, наши поколения в следващите години?
Водещ:Зависи ли от емоцията журналистиката и говори ли българският журналист на тези изгубени поколения? Останете с нас – продължаваме след малко. В „Клубът на журналистите” сега приобщаваме към разговора и професор Милко Петров по телефона. Добър ден!
Милко Петров: Добър ден!
Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести и обучава ли ги някой? Има ли нужда да бъдат обучавани? Това е темата, която коментираме. Вашият коментар? Разбира се отправната точка е случая Катуница.
Милко Петров: Журналистите трябва да бъдат подготвени за всякаква ситуация, включително и за т.нар.кризисен PR. Интересното е, че наистина има дисциплина в кризисен PR, но нямаме журналистика в кризисни ситуации. Само се отразяват отделни случаи как журналистите са се държали, как са се опитали да отразяват гледните точки. Онова, което е обществената, негативна реакция срещу журналистите, е именно преднамерената журналистика и предварително взетата журналистическа позиция. Това е нещото, което дразни публиката. Това е нещото, което дразни хората, защото предварително взетата позиция преди показване, проучване, осветляване на различните гледни точки всъщност води и до поргешни изводи.
Водещ: Самото представяне обаче на различни гледни точки дали не е една травматична тема?
Милко Петров: Трябва да видим всички гледни точки и всички думи, които са казани и може би понякога предметите, които са показани. Ако ние ги крием, ще се получи изкривена представа. Разбира се, задача на журналистите е след това да организира едно адекватно коментиране, обясняване на протестите и съответно отговорите на отговорните институции. На тези, които би трябвало да бъдат отговорни.
Водещ: Вашата оценка за тона на журналистите по случая Катуница каква е?
Милко Петров:Журналистите са най-различни. Едни са доста пристрастни. Някои даже партизански настроени в отделни медии. Другите се опитват да бъдат обективни, но има и няколко позиции, които под привидната обективност всъщност се опитват да внушават оценка за събития, да лепят етикети. Нещо, което според мен, не винаги е допустимо. И това предизвиква и гневната реакция на част от публиката, защото предварителното настройване и предварителната оценка всъщност кара човек да се съгласява с тях. Тогава журналистиката вече не е 4та власт, а 4ти клон на управлението, както говорят някои американски изследователи, иронизирайки непреклонните американски медии.
Водещ:Между другото понеже Вие можете да посочите страшно много примери, зад океански, за журналистически реакции, посочете някой, който би могъл да бъде от полза за отразяване на подобни събития, защото знаем – зад океана нещата не винаги са били и не винаги са, и днес, гладки.
Милко Петров: Журналистите заплащат своята обективност понякога с отиване в затвора. Това е /…/ да кажем от „New York times”, да кажем /…/ блогърът. Както чернокожият репортер /…/, известният случай /…/ Става дума за следното – дали журналистите само ще бъдат око на обществото, ще отразяват събитията и ще ги оценяват след това и няма да разузнават в полза на правителството или на едно и друго, и ще отказват да посочват източниците си. Или от друга страна те ще бъдат всъщност част именно от този 4ти клон. Т.е. ще се опитват да дават някаква обществена рецепта преди да са запознали обществото с повечето гледни точки. Това е много важен въпрос – дали журналистиката трябва да гаси пожари или да разпалва пожари. Ние предпочитаме като че ли да гасим пожарите, но всъщност така не ги ли разпалваме за в бъдеще?
Водещ: Всъщност журналистите не е ли добре да са си журналисти, а да не се правят на пожарникари?
Милко Петров: Ами понякога някои журналисти се правят. Разбира се, че трябва да бъдат журналисти и наистина трябва да бъдат евентуално точно око, посредник, медия, внедрение, наблюдател на обществото вътре в събитията. Но нашите журналисти, въобще това е една европейска традиция и се опитват да имат мисия. Когато се откажат от мисията, те понякога изпълняват и определени препоръки. И това е традиция в нашата журналистика и ние я познаваме тази традиция. Има рецидиви и днес.
Водещ:Има рецидиви и днес. Протестиращите се разсърдиха на журналистите като цяло или по-скоро това е PR, който е удачен и води точно натам, накъдето Ви говорите, че журналистите не бива да се поддават и да стават 4ти клон, а да си останат 4та власт?
Милко Петров:Има такива случаи и всъщност PR е точно това – опитът да бъде масажиран в една или друга посока общественият мускул, обществената реакция да бъде пренасочена. Но ние имаме доста примери на преднамереност, на демонстрация. Ето, мога да дам пример с една репортерка в национална телевизия не от случая Катуница, а малко преди това. Беше около случая с убитото момиче в „Борисовата градина”. Не знам дали си спомняте. Имаше и едно шествие на младежи. Т.е. преди Катуница имаше и други подобни прояви на несъгласие, на протест, на шествие със свещи и същата тази репортерка направи един от другата част на парка и изведнъж ни показа млади майки и ни каза „Ето, вижте, тук няма никакви хора”. А те са няколко 200-300 метра по-нагоре, но ето – къде е камерата на журналиста? При събитието или при преднамерената постановка на събитието? И тогава как може хората да вярват на подобна репортерка и на подобна информационна емисия? За това е обществената реакция. Т.е. журналистът трябва да търси събитието, да го установи, да го покаже, а не всъщност събитието да дойде на крака при журналиста и при определена постановка да се извърши някаква драматургия на новината.
Водещ:Нека и Вас да попитам – редно ли е вече да твърдим, че имаме комплекс 14 януари и по отношението на отразяване на подобни събития?
Милко Петров: Всъщност комплексът, Вие го наричате „14 януари”, а в смисъл, че ние правим събитието, ние се показваме и в този смисъл събитието придобива публичност, а ние съответно себестойността на герои. Разбира се, че го има и това е естествено. Много хора искат да влязат в общественото полезрение, но има и политическа драматургия във всичко това.
Водещ:Научихме ли за седмица горещи страсти около Катуница? Нещо за политическата драматургия или това ще оставим за разследващата журналистика?
Милко Петров: Нека да оставим на разследващата журналистика наистина, нека да не се правим на разследващи журналисти. Онова, което характеризира разследващата журналистика в България и което не е много добро, е да се подкрепя вече избраната теза с една произволна анкета от няколко човека от улицата, обикновено, които тласкат или са незаинтересовани и е преобладаваща вече избраната теза. Това не е разследваща журналистика. Това просто е групировка, както нашата преса не е точно разследваща жълта преса, а е всъщност литературна журналистика с фактологичен укор. Това не е жълта, разследваща, драматична журналистика. Това е моето мнение отдавна, аз отдавна го споделям. Но ние я наричаме жълта, защото просто трябва да я наподобим с определени световни образци. И смятаме, че сме /…/ Това е всъщност подменена журналистика, която има външните признаци, но не е това, което е в действителност. Това, което се прави по света. Понякога и при нашата разследваща журналистика се проявява същият синдром – да наподобява, да имитира, по един или друг начин да тласка хората към обществени настроения, които преди това са предначертани и са очаквани. Т.е. обществото е онова стадо, което след поредния изстрел – една хубава метафора от един български филм „Спомен за близначката”, трябва да бъде придвижено донякъде, след това отново спокойно спира и почва да пасе до следващия изстрел и до следващото спускане по склона. Великолепна, хубава метафора – не си спомням кой беше режисъорът.
Водещ:Чия работа е убеждаващата комуникация, убеждаващия PR в ситуация на такива обществени протести – на полицията или на журналистите?
Милко Петров: Това е работа на полицията и на съответните органи, които са на местната и на държавната власт. А журналистите могат да препредават тези внушения, но не бива да се нагърбват с тази роля. Не е тяхна работа. Иначе излиза, че журналистиката е на държавна служба, дори да е под привидността на някакъв корпоративен…Не е работа на журналистиката да прави PR на властта.
Водещ: Помогна ли журналистиката при случая Катуница на гражданското общество?
Милко Петров: Да. Според мен от части помогна. Показа най-малкото степента, градуса на общественото недоволство. Но дали в пълна степен ще помогне за намиране на рецептата и на онова, което всички ние очакваме – подготовката на пакет от мерки – законодателни и социални, които да решат проблемите и да даде глас на безгласните най-после, а не дневният ред на властта да ни го посочват като дневен ред на обществото. В този смисъл помогна от части, но не напълно.
Водещ:Искате да кажете, че има известна злоупотреба с протоколните новини, така ли?
Милко Петров:Това с оглед на събитията ли?
Водещ:Ами, не. По принцип съдя от отговора Ви.
Милко Петров:Смисъл такава злоупотреба с дневния ред и с новините разбира се, че има. За това просто – далеч преди тези събития. Опитът да се замени едно събитие с друго, да се преакцентира. Всички ние дълги години имахме нужда от добрата новина. Естествено даже имаше такава тенденция да търсим добрата новина, защото само негативизмът създава едно разрушително чувство на омерзение у човека, че живее, че той е от никъде за никъде и живее в една никаква страна. Но пък добрата новина не може да бъде само, така да се каже, свързана с /…/ на няколко по-твърди мъже и жени в държавата. Очевидно трябва да бъде търсена и това е работа на журналистите. И разбира се на техните редактори.
Водещ:И по възможност да бъде истинска тази новина, за да може да бъде новина.
Милко Петров: Да не бъде откривана на телефонна будка, все пак.
Водещ: Благодаря Ви за това участие, професор Милко Петров. А ние продължаваме в студиото с Асен Григоров и с професор Здравко Райков. Асене, понеже започна вече твоята телевизионна изява в един малко по-смел формат. Сега е моментът да те питам днес защо пак за случая Катуница се говореше? Има покриване ли по отношение на обществения интерес към тази тема?
Асен Григоров: Ами случаят Катуница е много, наистина много пикова и кризисна ситуация, която извади няколко неща на показ. Сега не знам, дори и аз не мога да изчета всички коментари и медии, може някой да го е писал, обаче едно от нещата, които се виждат, четейки, че тези протести от довечера ще искат и за което ще се борят, някак си една голяма група хора заявява ясно, че не са представени политически. И изобщо начинът, по който той тръгна през една етническа фаза, сега минава през някаква друга. Тези събития показват, че партиите в България отдавна не представляват никого освен себе си, някакви там … Тук няма леви, десни, буквално всички са в кюпа. Преди няколко години нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че аз ще кажа…
Водещ:Такова нещо.
Асен Григоров:Такова нещо, че партиите не представляват никого и всички са в кюпа, обаче това, което се случва в момента е изключително видим знак. И тя в последните няколко години избиваше по различен начин, но за първи път избива в протести. И ако някой трябва сериозно да се замисли – това са така наречените политици.
Здравко Райков: По всяка вероятност това е началото.
Асен Григоров:Да, ама наистина всички политици трябва да се замислят, защото положението е много гранично. Може да се отиде на варианти, които никой от нас не би си пожелал и не би желал да се случват.
Водещ:Коментирахме в предишния брой на „Клубът на журналистите” начините на закупуване на гласове. За съжаление този случай би могъл да бъде причислен като пример и то в посока показваме например, но не даваме за пример. Обаче аз се замислих върху това дали пък купуването на гласове не се сдоби с един по-различен начин? Не купуване на цели изборни секции, не купуване на гласове там по едни списъци с еднолични данни, а купуване на влияния чрез поощрение на определени граждански протести?
Асен Григоров: Това не работи вече. Смисъл тази криза на доверието всъщност обезсмисля и купуването на гласове, защото Вие ще дадете 20 лева, аз ще отида и ще дам 30, друг ще даде 40. Накрая не е ясно тези хора за кого ще гласуват всъщност дали ще гласуват. Каквото и да е, става по-трудно да ходят вече под строй и там да мерят с клечки.
Здравко Райков:Но аз мисля, че тук вече недоверието не е само към политиците. То е и към 4те власти. Това се забелязва и това се вижда.
Асен Григоров: О, да. Няма никакво съмнение просто. Но аз иначе съм съгласен много направо с всичко, което каза професор Петров преди малко по телефона. Нямам даже какво особено да добавя или да коментирам, но недоволството, което се насочи към медиите всъщност е частично отдушник на другото недоволство, което трябва да се насочи към политиците.
Водещ: Въпросът е дали някой го насочва ловко или не.
Асен Григоров: Ами това е въпрос, дето се вика, за 1 милион долара.
Здравко Райков: Въпрос на талант – някои го могат, други не го могат.
Асен Григоров:Въпрос на талант, но смятам, че хората се разгневиха на медиите, нали всичко това, което каза професорът, го има – интерпретативната журналистика, предпоставянето на някаква теза и опитите да си я докажеш. Всичко това го има обаче журналистите сме видимата част. Всъщност говорим много повече и някак си много повече сме експонирани преди медиите и това недоволство, което идва към нас…
Здравко Райков: Тук има и друг момент, който обикновените хора го усещат. Това е обвързаността на медиите с властта. Те имат чувството, че медиите са ги предали и че медиите все повече се превръщат в един церемониален майстор, който през цялото време им внушава „Еди колко си лентички са прерязани. Еди колко си срещи са направени. Х това каза. У това каза.” Но те не присъстват в този дневен ред на медиите. Те присъстват само, когато стане пожарът. Иначе ги няма. Вместо тях има някакви други образи в публичното пространство, с които те не могат да се идентифицират. Те не са като тях. Те живеят в някакъв нереален свят. Обикновеният човек живее в друг свят. Това недоверие, което блика отвсякъде, вече се пренасочва към медиите, защото за тях медиите са всъщност говорителят на властта. Те не са техният говорител.
Водещ: Как ще коменирате едно такова изказване, че английските бобита трябва да се поучат от българските полицаи по отношение на масовите безредици, а българският съд трябва да се поучи от английският съд и това всъщност не е ли една нова редакция на една стара фраза „Ние ги хващаме, а пък те ги пускат!”?
Здравко Райков: Между другото във Великобритания след онези, в началото на годината, в началото на март – големите демонстрации, пак тийнейджърите бяха на улицата. Тогава в самото британско общество се чуха възгласи, че британските полицаи трябва да взаимстват опит от френската полиция. И бяха изпратени, даже бяха изпратени хора на специализация във френските части. Аз мисля, че нашата полиция също трябва да се научи малко от опита на френската полиция. И от опита разбира се на британската полиция. Но тук става дума за съвсем друг манталитет. Ние живеем в друга географска ширина.
Асен Григоров: Това звучи като виц.
Водещ: Е, така де, звучи като виц, ама истински цитат си е.
Асен Григоров: Това са публични общества, граждански общества, системи, които работят 200 години. И когато нещо не е перфектно, то наистина се просветява до последния детайл.
Здравко Райков: Там има правосъдие. Ако някой прекрачи границата и това правосъдие се отнася от императора до обикновения човек. Тук правосъдието заработва в една определена ниша.
Водещ:Всъщност липсата на правосъдието беше кризата, която…
Здравко Райков:Липсата на много неща, но върховенството на закона разбира се, може би водещо в основата, стигна се до там, че американският посланик публично заяви, че в България правосъдието е за богатите, то защитава богатите. В интервю по националната телевизия. Беше коментирано доста в медиите. Но и правосъдието също е рожба на времето, на духа, на прехода, на всички тези неща, които се случиха не много качествено през тези 20 години и които ескалираха през последните 2 години. Разбира се.
Водещ: В крайна сметка дали няма прекалени изисквания и прекалени надежди, необосновани, които хората възлагат на журналистите и после се сърдят, че нещата не се получават, Асене?
Асен Григоров: Това е, което преди малко обсъждахме. Хората възлагат надежди, журналистите по една или друга причина не винаги се оказват…
Водещ: Рефлексията „спират ми водата и аз не се обаждам на ВИК, за да питам, а се обаждам в някоя медия” дали не придоби един нов смисъл?
Асен Григоров: Ами обикновено предполагам се обаждат по 18 пъти на ВИК и после вече са принудени да се обаждат на медиите.
Здравко Райков: Да не забравяме, ч между 4 и 6 часа от денонощието на хората е пред медиите. За тях медиите са всичко – те са основният източник на информация, като включим разбира се и социалните мрежи, които са част от медиите.
Асен Григоров:Естествено, но то това е и начин на живот.
Здравко Райков: Така че, колкото и да негодуваме, ние не можем да минем без тях, но трябва да сме много критични към тях. Аз си спомням тук един израз на любимия ми Марк Твен, който беше казал преди повече от 100 години, че „Белята на човечеството е в това, че има твърде много глупаци, които вярват на вестниците.” Много неща не са се променили в рамките на този 1 век. Трябва да сме критични. Все пак има и друг момент, че журналистите, колкото и да не звучи красиво, те са наемни работници. Те работят в някаква медия, която, хайде да изключим обществените медии като Националната телевизия, Националното радио, които са обществени и имат други механизми, но в частните медии те защитават определени интереси. Там има корпоративен дух, корпоративна мисия, корпоративна политика. Не може да избягаш – това е калъп. На теб ти определят от-до възможностите.
Асен Григоров: При някои има една друга тема – някой ден, ако искаш можеш да се занимаваш в частните медии, броят на работодателите се стеснява драматично.
Водещ:Да. Окрупняване.
Асен Григоров:Ама това прави алтернативата пред един журналист почти нулева. Т.е. той започва да се страхува, че ако излезе от медийната група Х, няма да го вземат в У, а Z няма…
Водещ: И тук е моментът да попитам…
Здравко Райков:За цензурата, всъщност за това говорим.
Водещ:Да, това е истинският механизъм на автоцензурата. Тук е моментът, Асене, да те попитам накрая къде бяха по-ясни журналистите в посланията си – в блоговете и във facebook.com, и изобщо в социалните мрежи или в медиите, в които работят?
Асен Григоров:Имаш в предвид по този случай конкретно ли?
Водещ: Да.
Асен Григоров: В блоговете и във facebook.com хората си позволяват да се изразяват по-политически некоректно, така да кажем. И това има две страни. Не можем да кажем „Там е по-добре” или „Тук е по-зле”.От една страна, ако седнем да говорим за политическата коректност, аз ще кажа, че политическата коректност уби политиката. И нали съм готов да се аргументирам много дълго време. От друга страна обаче при такива кризисни ситуации наистина много тънък баланс трябва да се прави между това – коректността и влиянието на журналиста, чрез което той може да манипулира по един нежелан начин даденото събитие.
Водещ:До колко в случая Катуница имаше някаква манипулация? Останете с нас. Продължаваме след малко. Сега ще продължим с едно отклонение, просто защото по време на музиката тук разговорът не спря и интересна идея подхвърли професор Здравко Райков. За това ще Ви кажа – да кажем нещо за образованието, за Холандия, защото като че ли подобни събития там не биха могли да се случат по обективни причини.
Здравко Райков: Финландия е интерес за нас по много параметри. Тя първо е с население почти като нашето, даже по-зле от гледна точка на природните ресурси, отколкото България. Има дървета, няма кой знае какви природни изкопаеми. И някъде до средата на 90-те години тя е в много дълбока криза заради разпадането на тогавашния Съветски съюз, който беше един от основните купувачи на продукцията на финландските предприятия и това довежда до много висока безработица, фалити, нещо, което ние наблюдаваме в момента в България. Но финландците вземат решение, което им позволява за период по-малко от 10 години да излязат някъде от дъното на класацията за страните по конкурентноспособност на първо място в момента на света. И това решение в момента е образованието. Инвестират в знания. На времето, може би Чърчил е много прав, когато е казал, че империите на бъдещето са империите на знанията. В момента разходите на образователното министерство на Финландия е 6 пъти повече, т.е. държавата дава 6 пъти повече пари на образователното министерство, отколкото на тяхното полицейско министерство. И по ред показатели от гл. Точка на образованите – завършено висше образование, на магистърски степени, докторати направени – Финландия е водеща страна в света.Стандартът на живот няма смисъл да го коментираме.
Водещ: Остаряло ли е икономическото клише, че по време на криза се строи инфраструктура и така се излиза по-лесно от кризата. Дали по време на криза решението не е образование, както казвате?
Здравко Райков: Това е едно грешно разбиране на хора, които не могат да определят приоритетите на една нация. Ние сме невероятно талантлив народ от гледна точка на генетичното ни богатство и не случайно имаме и откриватели. Даже на компютъра носи българско име. Много постижения в областта на науката и на технологиите, на азбуката и какво ли не още, които свидетелстват за добър генетичен материал. И ако държавата беше разумна да изведе на преден план не полицейщината, а инвестицията в знанията, тогава България в следващите 5-6 години щеше да бъде на много по-добри позиции, отколкото е в момента. В по-далечна перспектива ще се превърне в една водеща страна. Развитието на света в следващите 50-100 години ще върви по тази линия. Мина времето даже на информационната епоха. Едно понятие, с което се спекулираше. Ние вече сме в един съвсем друг свят на след информационния. После информационната епоха, в която решаващи са знанията и това показват всички големи държави, на които ние завиждаме заради техния жизнен стандарт, заради просперитета, който имат – постигнали ли са го благодарение на инвестиции в знание и в наука.
Асен Григоров:
Водещ: Икате да кажете, че не е важна новината, а важен е коментарът на новината. Това по отношение на работата на журналистите, за да бъдат в крак с времето все пак.
Здравко Райков: И двете неща са важни. Не може да изкривите тенденцията – те засяга цял свят, засяга България, особено пък България, след като образованието е на заден план толкова много години, че има невероятно оглупяване на огромна част от хората. И те се нуждаят от ориентири, които се съдържат в коментара. Една новина не би била разбрана, всяка новина има различни пластове на осмисляне, в дълбочина от повечето хора, ако не бъде коментирана, ако не бъде съпроводена с допълнителни разяснения. Но този коментар никога не е безпристрастен. Върху него винаги слага отпечатък политиката на съответната медия, интересите, които тя защитава. В никакъв случай – това е част от демократичния свят, ние живеем в плуралистичен свят, в многообразен и всяка една медия изразява интересите на определена социална прослойка. Това е хубаво. Но всъщност, когато говорим за подобни коментари тук изскача думата манипулация. Коментарът не ни ли води, не ни ли внушава определени насоки намислени? Да внушава ги. Внушава ги, но ние сами сме виновни за това, че се поддаваме на такива внушения. Никой не ни пречи да имаме много източници на информация. Друг е въпросът, че хората са лениви, невежи, мързеливи.
Водещ: Обаче безопасно ли е за българските журналисти да бъдат активни блогъри?
Здравко Райков:За никой журналист никой на планетата, на която и да е точка от планетата не е безопасно да бъде активен. Това е част от журналистическата професия. Тя неслучайно е…
Водещ: Това безспорно е така, но да кажем, на острова и изобщо в Европа, тенденцията е журналистите да бъдат и много активни блогъри. У нас има едно известно въздържание в тази насока. Дали има някакви обективни причини според Вас?
Здравко Райков:Не. Никой не може да забрани на човек да си направи блог в интернет. Това е най-демократичната медия в историята на човешката цивилизация. Вероятно е просто въпрос на лична активност да създаде блог и по-важното е какво ще кажеш в този блог, твоята позиция. Заемайки вече една позиция…
Водещ: Или може би все пак е въпрос на съобразяване с факта, че работодателят е също сред читателите.
Здравко Райков: Това е много тъжна истина. Това наистина е така. Това означава, че журналистиката се отдалечава от своята мисия. Тя не иска да бъде един будител, да стимулира хората да вземат активна жизнена позиция. Властта винаги, във всички времена и навсякъде се е стремяла да подчини журналистите, да ги направи свои слуги. За съжаление у нас това, за една не малка част от журналистите, се е получило вече. Виждаме как трубадури на властта летят и носят посланията във всевъзможни медии.
Водещ: Лечението какво е? На една ръка поне разстояние от политиците?
Здравко Райков: Ами лечението е журналистът да се върне именно към своето призвание, да бъде критик, конструктивен, ако щем да го наречем това по-меко, ако звучи, на тази информация, която идва към него. Тук на няколко пъти се споменаваше думата PR. Действително това е една технология, която много стремително се развива и заема все по-добри позиции в следващи години, но журналистиката в информационните си медии вече е подчинена на PR. Изследванията показват, правят едни много интересни изследвания в последните 20-15 години, по една и съща методика и ги повтарят различни години и установяват, че вече между 80 и 95% от съдържанието на информационните емисии на телевизиите в Европа, на радиостанциите идват от PR отделите. Това не означава, че PR, че неговата задача е да защитава интересите на клиентите, които плащат.
Водещ: Това означава, че PR си върши добре работата обаче не означава нищо добро за журналистите.
Здравко Райков: Точно.
Водещ:Защото вместо…
Здравко Райков:Вижте до къде се стигна. Миналата година Министерството на труда в САЩ публикува прогнози за професиите, които ще умрат до края на това десетилетие в САЩ. И в други страни. На първо място е журналистиката. PR им вземат тяхната роля.
Асен Григоров:
Водещ: Ами предполагам, че това, което току що казахте, го чу и доцент Георги Лозанов. Добър ден.
Георги Лозанов: Здравейте. Чух, че ще умре журналистиката.
Водещ:Надявам се, че ще цитирате Марк Твен в този случай, като кажете, че този слух е твърде преувеличен.
Георги Лозанов: Да. Във всички случаи журналистиката престава да е водеща. Има сериозни проблеми, нищо за щастие в медийната сфера не отмина, но просто нещата се развиват бързо и се сменят. Голямо влияние върху тази промяна ще има блогърската журналистика, въобще журналистиката в новите медии.
Водещ:Безопасно ли е обаче за българските журналисти да бъдат и активни блогъри?
Георги Лозанов: Ами аз не знам дали е безопасно, но във всички случаи журналистиката все повече ще излиза от рамките на строго парцелирана професия и ще става по-обшо комуникативно настроение на аудиторията.
Водещ: И в тази посока няма как да не Ви попитам наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове в интернет? Защото тази активност, която проявяват хората, като че ли е на път да бъде сплашена. Това е на пръв прочит разбира се.
Георги Лозанов:Да бъде сплашена.
Водещ:Разбира се, че се шегувам, но става дума за едни правила, според които само тези, които плащат ще имат право да излъчват мачове, което доведе до една криза преди известно време.
Георги Лозанов: В интернет това не подлежи на регулация, още по-малко от …
Водещ:Слава Богу, да.
Георги Лозанов: Ами, да. Дано да е за хубаво действително, защото има две страни по тази тема, но за други това носи определен риск. Както и да е. Може тези мобилизации, които вървят през интернет, често са в полза на твърде агресивни каузи, както виждаме, ако въобще може да се нарекат каузи. Но това също е друга тема. Така или иначе сега интернет не е заплашен от някаква регулация, най-малкото за това, че правото по отношение на тази форма на регулация все още много я гледа с почуда и няма още изградена собствена система, по която да реагира.
Водещ:По отношение обаче на традиционните медии, знаем, по-кротките хора не обичат да ходят на мачове именно заради едни по-буйни агитки, но въпросът е къде ще можем да гледаме мачове и…
Георги Лозанов:Аз знам, че всичко произтича от списъка за обществено значими събития.
Водещ:Да и какво предстои във връзка с този списък.
Георги Лозанов:Нищо не предстои. Този списък се отнася преди всичко до това кой по какъв ред има право на достъп до правата за тези събития, а не толкова за тези 90 секунди репортажи, които във всички случаи ще са валидни за всички събития, към които има интерес и към, които някой е носител на правата за тях. Сега, за плащанията и не плащанията, там има една вратичка, макар че СЕМ специално ще разглежда тази тема през другата седмица, в която се казва, че могат да се изисква нещо да се заплаща, колкото струват разходите по осигуряването на разходите на тези репортажи по право. Дали това ще е база на някакви нови и специални договарания, трудни за медиите, аз се надявам, че няма да се стигне до това и се надявам, че СЕМ, както и от други отношения, ще изиграе посредническа роля върху взимането на думата, така че ще намери възможен и за двете страни вариант.
Водещ: Защото като че ли надделя усещането през тази седмица, че футболните хора заемат една доста твърда позиция по отношение на плащането.
Георги Лозанов:Ами при футбола разбира се. Трябва да набави приходи за собственото си развитие, но това не може да става за сметка на лишаването на аудиторията от достъп до тези събития. /…/ Механизми, през които хората да се върнат към стадионите, но нека не забравяме, че това е въпрос на избор и на персонална воля, а не /…/
Водещ: За съжаление обаче връзката много се влоши, но разбрахме основното. Благодаря на председателя на СЕМ доцент Георги Лозанов. Разбрахме, че разбира се няма да бъдем лишени от 90 секунди. Това беше – медиите няма да бъдат лишени от неплатените 90 секунди от значими спортни събития. Що се отнася до футболните мачове разбира се, става дума за това и ще има развитие следващата седмица по отношение на изясняването на правата. Ами ние как да завършим с доцент Здравко Райков – убеждаващата комуникация чия работа е? На PR или на журналистите?
Здравко Райков:Може би трябва да завършим с това, че светът се променя с невероятни темпове и динамика, и ако не се адаптираме към тези промени, ако не уловим водещите тенденции, ще ни бъде трудно.
Водещ:Лесно ли им беше на журналистите в първите моменти в Катуница, когато пристигнаха и започнаха първите излъчвания на живо?
Здравко Райков: Едва ли са очаквали какво ще се случи след това. Това, че ще отпушат едно напрежение, което само е чакало някой да му даде тласък. И нещата в няква степен станаха неуправляеми.
Водещ:Това ли беше голямата изненада на този случай и каква беше поуката от този случай?
Здравко Райков: Поуката е, че докато не намерим най-важните въпроси, на които да търсим отговори, а ние все още не сме ги намерили, бягаме от тях, ще има много случаи като Катуница.
Водещ: Какво е съотношението между така наречените протоколни новини и новините на властта, и на това, което тя извършва, прерязва и т.н. открива, или това, което искат да знаят хората?
Здравко Райков: Ами аз мисля, че това, което искат да знаят хората, го няма сега в медиите.
Водещ: Кое е то?
Здравко Райков:Това са отговорите на въпросите за социалната справедливост, за възстановяване на нанесените върху обществото щети в продължение на десетилетия, за това къде отиде доверието, защо бяхме излъгани. Подобни въпроси какво ще става с децата ни утре, как ще живеем в един свят, когато…
Асен Григоров:
Водещ: Как ще отговорите на някой, който Ви каже „Това не е новина”? Къде е новината тук?
Здравко Райков:Ами фактът, че това не е новина означава, че някой не си върши работата. Хората, които вземат решения, знаят, че това вълнува останалите хора, но се опитват да ги изпратят в друго поле.
Асен Григоров:
Водещ: Последното посвещаваме с особена любов на всички медийни шефове. Хубав съботен следобед.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 20.08.2011

Водещ: „Спрете тази лудост наречена самодисциплина!” – този призив видях тази седмица в нета и наистина, накъдето и да се обърнем днес изглежда, че новият свещен дял на успеха е самодисциплината. Дисциплинираме себе си да се храним правилно, да тренираме правилно и какво ли още не. Към призива имаше и една източна притча за войната на оризовите фермери. В малко селце, далеч от лудницата на града, живеел фермер, който отглеждал ориз. Обикновен човек, имал малка нива, но за него фермерството било призвание. Имал славата на много добър земеделец и за това всички го посещавали, но той от никого не криел майсторлъка си. Един друг фермер от друго съседно село обаче имал силно тяло, силна воля и силна амбиция. И той правел всичко възможно, за да догони славата на първия фермер. Разбира се стигнал до кражба на нов вит зърно, стигнал до самодисциплиниране да отдаде целия си живот на фермерството и постигнал някакви успехи, но всяка година си давал сметка, че той не е доволен и как не е никак щастлив. Накрая трябвало да се срещнат с Господ и след като влезли Господ се обърнал към земеделеца и казал „Чудесна работа, момче. Ето, седни тук. Имаш нужда от почивка.” После се обърнал към другия и му казал „Някакви въпроси?” Разбира се той имал – защо единият почива, а другият – не. А Господ отговорил „Отговорът е много прост. Ти си бил създаден за състезател по борба, а не за фермер, така че сега ще е обратно, защото имаш още работа за вършене!” Ако погледнем с малко повече въображение на тази притча, размислите ни за разликата между рейтинг и доверие сигурно ще придобият друг смисъл. Става дума за нас журналистите. Но не само ние в България мислим над този въпрос. От една страна има етичен кодекс, но от друга той не е задължителен. От една страна има сериозни журналисти, но от друга живеем май във времена на жълтото. От една страна ние журналистите описваме хората и събитията, които са, но от друга страна има хора, на които това не харесва. Най- пресният пример от тази седмица е случаят с един овчар. Не се смейте. Историята е истинска. Ето Ви редове от нея. „Може ли да те съдят за публикация, която оповестява регистрационен номер на автомобил? Може, ако мерцедесът ти е ОВ4444АР.”Пише вестник „Народен глас”. Абсурдното дело бе гледано на 11 август в Троянския районен съд, където местен бизнесмен опита да осъди журналиста Генадий Маринов по член 21 за регистрация. Съобщава се, че номерът може да се чете и като „овчар”. Дочко Дочев се занимава с производство на шперц плат, а не с животновъдство, но е платил 1000 лева, за да го наричат овчар. Това пък е казал обвинителят, т.е. адвоката на собственика на този авангарден номер. Собственикът е поискал 10 000 лева за нанесени неимуществени щети. Според защитника на свободното слово, оплакванията за клевета са неоснователни, защото всички съобщения в статията са факти, които са били истински. Освен това по никакъв друг начин не е използвана квалификация. Тук понятието овчар не е подходящо обстоятелство. Това, че не фигурира в предмета на дейност на фирмата на тъжителя, по никакъв начин не го прави позорно. В крайна сметка съдийката е оправдала журналиста по наказателното дело. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Илия Тенев, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Какви нови регулации се обсъждат в Европа след новите случаи на злоупотреба на така наречените нови медии? Какво мислят журналистите? Достатъчен ли само етичният кодекс и какви оплаквания постъпват в етичната комисия? Журналистическата етична комисия за електронни медии. Това ще говорим днес до 13: 30 с професор Милко Петров, с председателя на Комисията по етика на електронните медии Радомир Чолаков. Малко по-късно ще се опитаме да преценим кой влияе повече на нагласите на хората, за да четат. Дали сайтът „аз чета”, който навършва две години или това, че ние журналистите все повече внимание обръщаме на културата? В Туркменистан президентът разпоредил от жилищните групи да се премахнат сателитните чинии, защото се отразяват негативно на архитектурния облик, в резултат на което семейство шведски граждани с произход от Ирак били принудени да напуснат жилището си, защото отказали да се съобразят с тази заповед. У нас Комисията за защита на конкуренцията започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания. Унгарският журналист, който пишел за виното, произвеждано в държавно предприятие, се възмущава, че стотици хиляди унгарци трябва да пият с гордост и дори преданост и да плащат за това два пъти по-скъпо. Обаче се стига до съдебно производство. Преди малко Ви разказах историята за един овчар. Онзи човек, който се обидил, че е разчетен номера му като „овчар”. Но пък ние журналистите някак незнайно защо делим правата на хората да бъдат информирани от своите собствени права. Дали това е тема за размисъл и за журналистите по света? Да, разбира се. Обаче каква е посоката за разрешаване на тези конфликти. Добър ден казвам на професор Милко Петров! Здравейте!
Милко Петров: Здравейте!
Водещ: В каква посока трябва да върви регулацията? Все по-често като че ли се стига до някакви санкции на нас журналистите. Ограничаване на сайтове – за това се заговори във Великобритания само седмица преди погромите. 
Милко Петров: И малко по-късно се оказа, че социалните мрежи наистина могат да разширят обема и значението на тези погроми. Освен това едно от нещата, които се дебатират в Европа това е необходимостта от регламентация на онлайн журналистиката и някакъв етичен кодекс по отношение на блогърите, защото вие знаете, че в блоговете могат да се появят всякакви неща. Въпросът е доколко трябва да се разчита на регулация и доколко на саморегулация? И доколко саморегулацията може да обхване тези блогъри, които работят понякога със скрита самоличност и т.н. Въпросът за отговорността на медиите всъщност и за етичната отговорност трябва да бъде разгледана и като отговорност на журналистите, но и като отговорност на обществото. Така че въпросът е наистина многостранен. 
Водещ: Дали обаче ние не обогатихме тази практика на саморегулацията? Ето, ние у нас имаме етичен кодекс, но той някак не е задължителен, разбира се като всеки един етичен кодекс. Голяма част обаче от печатните издания не го спазват, не го приемат. 
Милко Петров: Не само че не го спазват, но някои от тях не го и подписват. Имахме куриозни случаи, в които някои издания, които не подписаха етичния кодекс, бяха подложени на акции от една политическа партия с нахлуване в редакцията, пожелаха защита именно с оглед на основите и началата на този кодекс. Мисля, че и колегата Чолаков, ако си спомня добре този случай, така че има и такива куриозни ситуации. 
Водещ: Той ще има възможност малко по-късно да го разкаже. Нека обаче малко се задълбочим в нуждите, кой трябва да я направи тази регулация на електронните сайтове, както вие казахте, на електронната журналистика, изобщо има ли някакво определение в момента на електронната журналистика?
Милко Петров: Има различни плуващи определения и всъщност има и разграничения по отношение на социалните медии и социалните мрежи, доколко едното е съдържание, което се прави от самите участници в тяхна полза, и друго с оглед на преследване на определени каузи. Но що се отнася до саморегулацията на блогърите и на блогърските организации в САЩ са направили опити в това отношение. Там е създадена такава организация на блогърите и там наистина има и собствени издания, където (…) други най-характерни статии, и освен това е изработила един етичен кодекс. Той, разбира се, се дообогатява и развива. 
Водещ: Но дали тази практика би могла да прескочи Океана? Защото в Европа не се говори за такива неща. 
Милко Петров: Не се говори, и да кажем в някои страни като Германия все още е доста консервативно и малко насмешливо отношението към блогърите. Тъй като в Германия професията на журналиста има сериозен социален авторитет и предимството на качествената журналистика и на изискването за професионализъм на журнализма е много силно. В този смисъл доскоро не можеше да се намери обединяващо изследване, което да покаже какъв е така да се каже ареалът на блогърите в Германия. Напоследък обаче и там има съответните пробиви и се появяват вече първи регионални организации на блогърите. 
Водещ: Като че ли обаче изостава много регулацията от развитието на медиите като такива, на платформите, чрез които се разпространяват крайна сметка коментарите и информациите на журналистите. Доскоро в ЕП се говореше за собственост, имаше дискусии относно собствеността и как тя влияе на свободата на словото. Оказва се, че не само собствеността, но и както вие казвате новите платформи влияят. Между другото…
Милко Петров: … и рекламодателите влияят, не само собствениците.
Водещ: Да, това безспорно е така. Как бихте определили практиката публикуване в блог на дадена теза, без значение тя каква е, и после излизането на същата теза на страниците на медиите? Без проверка, с позоваване на съответния блогър.
Милко Петров: Но си има позоваване на съответния блогър?
Водещ: Да.
Милко Петров: С позовавне. Ами това ще покаже само, че журналистиката е взела само единия източник и не е направила проверка на втория. Най-малкото, знаете класическото изискване за проверка от два независими източника. И това е голямата опасност от блогърството и въобще в онлайн журналистиката, че една лъжа наистина може да бъде повторена на няколко сайта и тя постепенно да се превърне в обществена истина. 
Водещ: Това ли е механизмът, чрез който чрез Фейсбук бяха усилени като с лупа призивите за мародерстване?
Милко Петров: Да, това е също възможността. Защото този тип, социалните мрежи създават чувството, че не си единствен и че много други хора ще участват. А знаете, че загубването на анонимност е едно от първите условия за появата на тълпата. Тълпата вече е склонна към ексцесии, към крайности и към разрушения. Съзнанието, че си част от общото, което се създава от социалните мрежи и ще бъдеш ненаказан всъщност може наистина да породи големи непредвидени социални промени.
Водещ: От няколко години насам организациите, които оценяват степента на свободата на словото отсъждат, че в Европа положението не е много добро, меко казано, разбира се, изключени са скандинавските страни от тази класация, каква е причината – дали не е заиграване с рейтинга и рекламодателите, както добре ме подсетихте, че и те трябва да бъдат споменати?
Милко Петров: Да, вероятно, още в началото при обявяването на предаването вие направихте интересна диференциация между рейтинг и доверие. Понякога заради рейтинга журналистиката прави много неща и може да загуби общественото доверие. И тогава може да се появят всъщност алтернативните източници на информация и те да станат първоначално истини, а след това опасни двойници, които могат да натровят доста обществени…
Водещ: Но дали това е истинска информираност? Защото подобни тези са с много кратък срок на годност и някак тяхната недостоверност лъсва бързо. Какво правят хората с тези информации и те нужни ли са им и как биха могли да бъдат насочени, или поне да знаят, че тези информации не са от тяхна полза?
Милко Петров: Трябва да извършим съпоставка с многото различни източници и освен това трябва наистина да се борим за създаване на етичен кодекс на професионалните журналисти, защото четвъртата власт се е появила в крайна сметка от наистина една обществена нужда. Някой да събира информацията, някой да я селектира и някой достоверно да ти я поднася. И ако ние журналистите се откажем от тази си отговорност, може някой друг да се намеси на опразненото място. 
Водещ: Например пиарите? Особено сега в предизборните времена.
Милко Петров: Не само, за съжаление, госпожо, не само в предизборните времена, журналистиката все повече се превръща в открит или скрит PR. И когато започне да се определя дневния ред не на обществото, а на определени елити, тогава наистина става тревожно. 
Водещ: Добре, но тогава какво ще се случи с доверието? Или просто всички ще считат, че доверието е някакъв излишен лукс?
Милко Петров: Ами доверието се е появило в четвъртата власт или защото според американското разбиране се предлага една обществена услуга, или според голяма част от европейското разбиране се предлага някаква мисия или обществено отговорна полезна роля. Ако не се изпълнява нито едната, нито другата, то и качествена, и жълта журналистика става уязвим, тя просто ще бъде ненужна. Този тип журналистика ще бъде ненужна. 
Водещ: Как в историята хората са санкционирали отклоненията от почтеността на журналистите? Ние имаме един пример, относително далечен, с една партийна книжка, тогава имаше спадане на тиражи, но като че ли за друга санкция в България някак не мога да се сетя. 
Милко Петров: О, има случаи. Обществото само, затова казах, че отговорността е на журналистите, но и на обществото от друга страна. Обществото трябва да санкционира недобросъвестната журналистика. Разбира се, етичният кодекс е опит колегията да санкционира по един или друг начин така да се каже недобросъвестната журналистика. Но такива примери има, да речем в Германия. Там се появяват две издания, в смисъл издание „Експрес” в Кьолн и съответно регионалната редакция на (…) Цайтунг, които по подобие на „Нюз ъф дъ Уърлд” подслушват полицейските честоти и научават за произшествия и за загинали по магистралите. И естествено репортер и фоторепортер почват да посещават близките на загиналите и на тяхната първа реакция и съответно поднасят изключителна новина. Това е определено като лешоядна журналистика и има един обществен (…) за бойкот на тези две издания – и на „Експрес” в Кьолн, и на съответното регионално издание на „Билд” (?). Резултатът е спад в тиражите с около 700 хил. общо за двете издания. И естествено изданията коригират своята политика.
Водещ: Но ако бъдем максимално искрени, то бихме си признали, че и у нас такава практика имаше, хайде да употребим минало време за по-безболезнено, имаше едно издание, което поднасяше подобни реакции, които са наистина много неприятно заиграване с човешката трагедия. 
Милко Петров: Да. И задълбочаване на тази трагедия. Вие знаете, че едно от изискванията в етичния кодекс е, че няма да злоупотребяваме с човешката трагедия и няма да досаждаме, образно казано, на хората именно в тези периоди, но това се прави в нашата журналистика, даже се прави и по национални медии. Аз си спомням по Канал 1 на българската телевизия, която интервюираше близките и съучениците, при това репортерката с усмихнато лице, загиналите на това момиче на „Патриарх Евтимий”, което случайно от един заблуден куршум на пиян полицай беше простреляно. И съответно това интервю ни се поднасяше като изключителна репортерска находка. Именно с близките, които получиха и забележете крайно оригиналния въпрос: Как се чувствате? 
Водещ: Да. 

Водещ: КЗК започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания на територията на страната. Ще бъде извършена проверка относно съществуващите условия за функциониране на ефективна конкуренция и отношенията между основните участници, разпределенията на пазарните им дялове, както и бариерите за навлизане на потенциални конкуренти. Така сложно и трудноразбираемо звучи простата истина, за която много пъти сме си говорили в „Клубът на журналистите” вече, това дали не е в превод царят е гол. Проф. Милко Петров, първо към него се обръщам. И защо чак сега комисията се самосезира според вас?
Милко Петров: Ами отдавна намекваме, че общо взето тази комисия не си гледа много работата и очевидно тя се самосезира и по въпроса за „Лукойл”, виждаме, че се самосезира по въпроса за разпространението на печата, имаше публикации във в. „Капитал”, ако не се лъжа и другаде, може би трябва да се замисли и по въпросите за цифровите мултиплекси. Така че има определени неща в сферата на медиите, които тази комисия трябва да изясни. Там бяха поставени наистина тревожни данни за контрола върху разпространителските фирми в страната и от кои среди произтича този контрол. 
Водещ: Като че ли капката, която преля, бяха телевизионните кадри за това как се крият вестници, едни вестници, пък други вестници се показват. Но толкова много коментари имаше в гилдията, пък от друга страна, те безсмислени ли са тези коментари, които ние правим?
Милко Петров: Не, те са именно капката, за която говорихте, която прелива чашата и обикновено принуждава институциите да работят. Може би една от слабостите на нашето общество е, че прекалено гръмко обявяваме една истина и после твърде бързо се отказваме да я следваме и фактически да осъществяваме този натрупващ се ефект, който да предизвика и да принуждава институциите да работят. Тази шумност, сензационност на разкритията, които тихо от първа страница изведнъж прошумяват на втора, трета и последна, всъщност ни води до едно управление чрез скандали. Шумни скандали, които бързо, просто тихо, кротко зашумяват някъде и изчезват и публиката бива привикната към това, привикнала към тази сензационна драматичност, от която нищо не произлиза. Но това убива доверието в журналистиката. 
Водещ: Докато ми говорихте се сетих, не знам защо ми изплува образът на трета страница на в.- „Сън”, но там на трета, макар че пак става дума за таблоид…
Милко Петров: …да, но това нали знаете наложено на Мърдзок именно от викторианските, поствикторианските нрави на Англия. Той е имал навика, както го е правел в Австралия и във вестниците в Щатите да сложи тази живописна илюстрация на първа страница, но викторианските нрави, тогава е имало също обществена реакция, не толкова санкция правителствена, го принуждават винаги да ги слага на трета, на вътрешна страница. 
Водещ: Всъщност аз заради това ви казах, защото това е…
Милко Петров: Ако говорите за тази илюстрация.
Водещ: Това е, да, да, за тази илюстрация. Хайде, за тези, които не са разгръщали трета страница на в. „Сън” да кажем, че това е един красив женски образ, който е малко по-скромно облечен, меко казано. Но разбира се това е една естествена метафора, която с нравите на Мърдок беше добре обяснена. Нека сега да включим към нашия разговор и Радомир Чолаков, здравейте, г-н Чолаков! Защо след толкова много коментари в гилдията чак сега изведнъж се разбра, че царят е гол и че има вероятно монополно положение на територията на печатните медии. За електронните ще изчакаме по-нататък.
Радомир Чолаков: Не, аз не мисля, че сега се каза, че царят е гол. Просто поздравявам г-н Петров за неговото изказване току-що. Факт е наистина, че ние откриваме някакви неща, съобщаваме ги като сензация, неща, които всички сме ги знаели през цялото време, съобщаваме ги като сензация, след което два дни по-късно ги забравяме, за да кажем след една година, че сме направили някакво страшно откритие. Специално за задаващия се монопол в медиите, аз лично съм писал март месец 2009 г. и общо взето ефектът беше същият. Няколко души казаха, да бе, да, верно, може би ще има такова нещо. След което всички забравиха, сега се събуждат и казват, олеле, боже, какво стана.
Водещ: Ами може би аз…
Радомир Чолаков: Откровено да ви кажа, нямам обяснение. Нямам обяснение за това наше поведение, то е колективен медиен суицид. 
Водещ: Обаче се получава една рефлексия у хората. Ето, този пример с овчаря също има заложби да бъде естествена метафора, нищо уличаващо няма в това да видиш един смешен номер на кола, човекът си е платил 1000 лв. за едни 4 четворки, обаче номерът в колата за зла ирония може да се прочете като овчар. Там е работата обаче, че журналистите сме винаги виновни и се е стигнало до занимаване на съда с този казус, забележете и колко е поискал въпросният притежател на този номер, 10 000 лв. Тази рефлексия не пречи ли в нашата работа?
Радомир Чолаков: Не знам, вижте, лошото е, че… Не, вижте, как да ви кажа, четох наскоро, умен човек беше казал, че ние започваме да развиваме някаква странна способност да избираме да се занимаваме с маловажното и второстепенното и изпитваме панически страх да задълбаем в някоя тема, камо ли пък да я продължим за повече от 3 дни. И това започва да се превръща според автора на твърдението в антропологичен проблем. Аз наистина трябва да ви кажа, че ставам все по-голям песимист, защото, как да кажа, нали, винаги е имало през последните 20 години опити от разни хора някой да стане господар на България. Нали, дето се вика минаха ни пред очите. Знаме как свършиха. Учудвам се, че опитите не свършват, включително и с медиите между другото. И това, което, как да ви кажа, най- така ме притеснява е готовността на гилдията да приеме това за факт. Ами да, най-вероятно ще има господар и ние там ще видим някак си да се разберем с него. Значи ние упорито не искаме да сме свободни хора, в медиите включително. Говорим си някакви такива базисни принципи от етичния кодекс на българските медии, от етичния кодекс на Би Би Си, цитираме ги, сякаш те не се отнасят до нас, след което констатираме, ама ние защо не ги спазваме. Ами не знам защо не ги спазваме, да ви кажа. Защото може би не искаме да сме свободни хора или не можем да сме свободни хора. Ние не знаем каква е функцията на медиите, ние решихме, че медиите служат, за да се забавляваме. Ами аз съм го цитирал Постмън хиляда поти, всички са го цитирали, че се забавляваме до смърт.
Водещ: Зависи чия смърт, проф. Петров?
Радомир Чолаков: Нашата, нашата.
Милко Петров: Нашата обща или на социума ни като цяло. Първо, искам да кажа за шегата на този човек, който се е обидил. Ние имахме министър, който се казваше Овчаров и сега все още действащ политик, имахме министър, който се казваше Свинаров, имахме генерал, който се казва Чобанов. Така че няма нищо обидно, просто човекът не знам защо се обижда. Иначе това, което каза колегата Чолаков е изключително интересно, защото то навлиза наистина в народопсихологията, в онова, което всъщност представлява битността може би на българския народ. Може би винаги необходимостта от закрилник, от батюшка, от някой по-силен, който да ни свърши работата, и това може би се прехвърля и върху медийната общност. Самата идея за допускане за господар, за несхващане, че ти си всъщност арбитър елегантиерум в обществото, онзи, който е над тебе, бил той главен редактор или собственик е само мениджърът и всъщност, че ти служиш на обществото, а след това на медийния чорбаджия, може би това нещо, което е дълбоко в цялостното възпитание на обществото и може би даже в нашето преподаване по журналистика също не е дотам изпипано. Може би ранното практикуване на студенти в редакциите ги принуждава да се съобразяват с изискванията и каноните на отделни редакции. Но наистина може би трябва да помислим да разберем защо този рефлекс на покланяне, предварително покланяне, даже преди да е поискано в медийната, в много медийни хора.
Водещ: Как ние медиите бихме могли да насочим хората, да им обясним с някакви по-прости и разбираеми думи..?
Милко Петров: (…), където изведнъж казва, че в. „Сега” го носят само в събота, в останалото време той не се носи. И то става дума за пресечката на ул. „Васил Друмев” и „Любен Каравелов”…
Водещ: Това е в центъра на Варна, да. 
Милко Петров: (…) продължа мисълта на Радомир Чолаков и защо не функционира надеждно едно бюро, одит бюро за тиражите фактически. Това е другата страна. И всъщност регламентацията трябва да погледне и нататък. Защото това касае и рекламодателите и доверието в медиите и всъщност защо беше саботирана тази идея. Вие знаете по света,а че одит бюрата по тиражите всъщност са едни от най-надеждните институции, може в Германия, в Англия, в Щатите, може да следите реалния тираж на вестниците. Продължавам мисълта просто на колегата Чолаков.
Водещ: Добре де, г-н Чолаков, да приемем, че някак си достига изданието Х до Лом. Каква е възможността то да се покаже на репа, да се види на репа, да не е отдолу?
Радомир Чолаков: Ама вижте, те са вързани тези проблеми. Значи примерно никой от медиите, не знам защо пак, не се е занимавал с механизма, по който общините отдават места за поставяне на будки за вестници. Значи трябва да ви кажа, че там ако се заровите, много интересно ще ви бъде. Кой получава право да сложи будка, срещу какво го получава това право, за колко време се сключва договора и има ли някакви изисквания въобще? Значи, вижте, пак да се върна…
Водещ: И ще открием винаги едно повтарящо се име, на един повтарящ се разпространител. Това казвате в прав текст.
Радомир Чолаков: Не е задължително, не, не е задължително. Може да откриете имена на приятели на съответния кмет, на негови братовчеди, лели, стринки и т.н., които след това разбира се влизат във връзка с големия разпространител, защото те няма откъде да си вземат вестниците, и се получава една много мрачна симбиоза по веригата. Но вижте, наскоро говорихме с колеги от Германия, които изявиха желание да дойдат и примерно пред Съюза на издателите и журналистическата общност, ако разбира се има интерес, да бъде показан един немски закон запечата как изглежда, да се види какво пише вътре и да се анализира. Просто толкова ли е вредно това нещо, толкова ли е опасно и дали пък случайно те нямат някакви решения, които биха били полезни за нас. И да ви кажа този закон, който тогава гледахме в Германия, общо взето една трета от него е посветена именно на разпространението. И там пише изрично, че разпространител няма право да откаже да разпространи, да вземе вестник, и будка няма право да откаже да сложи вестник. И това се наказва със санкции. Значи сега, извинявайте, ама, как да кажа, онези държави са малко по-либерални от нас, или да кажем с малко по-дълга либерална традиция и след като те са казали, че не може да има абсолютна свободна пазарна икономика в сферата на разпространение на информация и мнения, те знаят защо са го казали. Значи, защо ние казваме, че тази сфера ще трябва да бъде абсолютно свободна от всякакъв контрол, абсолютно свободна от всякаква намеса, Се Се Ер (?) всеки да прави каквото си иска. Ами всеки ако прави каквото си иска, аз ви гарантирам, че ако се случи това, което казвам, догодина няколко хиляди журналисти ще са без работа. На никой ли не му пука за това?
Водещ: Едва ли, едва ли за това става дума. Но все пак дали този закон ще дойде и до България? Защото вие хубаво, че сте го гледали там в Германия, ама не е лошо и тук да бъде видян. Аз си мисля, че едно такова събитие би събрало доста публика. Как да кажа, може би въпросът с разпространението на вестниците специално може да получи едно работно заглавие „Солунската митница”. 
Милко Петров: Би могло.
Радомир Чолаков: Би могло, да, би могло. Вижте, то ясно е, че интересът в контрола върху разпространението на медиите е по-скоро политически и икономически разбира се, но на първо място политически. Впрочем проф. петров вметна мимоходом, ние го пропуснахме, въпроса с мултиплексите. Значи там пък става дума за разпространението пак на информацията и на мненията, само че в електронен вид. Пак всички знаят, че там нещо става, ама какво точно става, абе майната му, ще се разберем някак си. Е, няма да се разберем, бе г-жо Филева. 
Водещ: Още повече, че имаме горчивия опит с продажбата на БТК и пропускането на възможността едни предаватели да бъдат изведени от там и рекетът, който дойде по-късно…
Радомир Чолаков: Да, благодаря ви между другото за примера. Значи навремето като се приватизираха български пощи всички коментираха кой ще ги купи и колко пари ще плати. Никой не коментираше последствията за свободата на словото в България от тази продажба. В момента всеки ден в някой медия някой либерал или комунист казва, че е крайно време да се приватизират Български пощи. Български пощи, нека да го кажа много ясно, са последната опора на разпространението на вестници, последната. Ако тази опора падне…
Водещ: Лом остана без вестници, но не само Лом.
Радомир Чолаков: България ще остане без вестници. Дайте да приватизираме пощите, ха-ха-ха, колко е хубаво да се приватизират пощите, хайде приватизирайте ги и ще видите какво ще стане. 
Милко Петров: (…), от която всички ние се оплакваме, че все по-малко се чете и младите все по-малко се интересуват от четене и от печатното слово и въобще се интересуват от сериозната проблематика. 
Водещ: Каква прогноза за сериозната журналистика бихте направили, проф.Петров?
Милко Петров: Сериозната журналистика къде – в България или по света?
Водещ: Ще стигне ли до Лом, ако се възползваме от примера на г-н Чолаков.
Милко Петров: Би трябвало да стигне до Лом, защото във всяка една страна между 7 и 11 % са елитите, които движат обществото, и то и работещите…
Водещ: Все пак това е конституционно право на хората да бъдат информирани. А не да бъдат забавлявани, нали?
Милко Петров: Да, и именно тук обществото би трябвало да се погрижи, защото ние виждаме примера на европейски държави, които правят всичко възможно, за да запазят медиите и печатните медии като част от културата на едно общество, като част от неговата цивилизационна традиция, за да може то да бъде продължено по-нататък. Защото в противен случай не мога да разбера защо фактически и страни като Франция и Италия правят всичко възможно да запазят своя тип качествена печатна журналистика, а ние, страна, която е в развитие като демократична (…) не се стремим да го направим? Ето това също не става докрай изяснено.
Водещ: Може би не сме достатъчно пораснали да сме осъзнали това, че сме длъжни да бъдем по-пламенни в защита си на свободата на словото, ние българските журналисти. Като че ли смятаме, че всякакви разговори и коментари на тази тема ще бъдат съотнесени в графата гледаш в пъпа си.
Милко Петров: В никакъв случай, защото фактически защитавайки себе си като професия, журналистите защитават и кардиналния интерес на обществото да получава…
Радомир Чолаков: Точно така е.
Милко Петров: И затова (…) Англия се защитават, и този етичен кодекс не случайно, спомняте си за Грег Дайк и за бунтовете на журналистите, където всъщност се защитават тези принципи, които гарантират демократичната структура на обществото. 
Водещ: Г-н Чолаков, не ми отговорихте обаче за закона, немския закон аз печата, кога да очакваме една такава дискусия?
Радомир Чолаков: Идеята беше, че немски колеги, загрижени от ситуацията в България, имат намерение да дойдат и да организират конференция или семинар, на който да представят просто немския опит, немския закон за печата преведен на български, и да се види толкова ли е страшно това нещо. Това беше идеята. Предполагам, че до края на годината може би. Исках да кажа две думи във връзка с последните ни разсъждения, да продължа разсъжденията на проф. Петров. Значи вижте, факт е, че елитите във всяко общество са малко, но другото нещо, което ме изумява напоследък, не напоследък, непрекъснато в същност е колко трябва да е прост нашият елит, за да си въобразява, че му е по-лесно да управлява прости хора. Значи, френският елит има нужда от четяща грамотна Франция. Италианският елит има нужда от грамотна четяща Италия. Защото тамошните елити знаят, че техният статут, ако щете тяхното материално благополучие се крепи върху грамотни, образовани, богати хора. Сега, значи, ако ние сме решили, че е голяма далавера да изпростяваш собствения си народ, да го лишаваш от информация, да го забавляваш до смърт, да не му позволяваш той да решава съществените си проблеми, най-накрая пак по дългата верига на причинно-следствените закономерности и ти губиш. Ти като медия, ти като елит, ти като чорбаджия, ти като, нали, каквото искате. Разбирате ли, аз вече се отказах да говоря за етика, защото съм останал с впечатление, че хора, които говорят за етични норми, малко или много ги гледат като луди, хайде ти пък какво ми говориш, говоря за рационален икономически интерес. Значи рационалният икономически интерес на всяко европейско общество налага неговият народ да е грамотен и заможен. А не беден и прост.
Милко Петров: Това е една изключително вярна прогноза, но има известен оптимизъм в нея, защото то зависи от качеството на елита. И дали няма да иска да превърне хората в подобни на него. Нали, одобрявам това, което казвате…
Радомир Чолаков: Затова казах, г-н Петров, може би трябва да акцентираме работата си малко върху елитите, защото както казах, нямам добро мнение за интелектуалното ниво на българския елит и може би трябва да се поработи малко върху елита и да му се обясни, че неговите практики са вредни в крайна сметка за самия него.
Милко Петров: (…) Но вижте, тази идея да няма закон за печата тръгна през годините на прехода, може би защото следвахме американския модел. Наистина без такъв закон за печата. И винаги предложението за закон за печата се схващаше като форма на ограничение на свободата на словото. Журналистите винаги го схващаха в тесен смисъл, само като ограничение, но не и като защита. И едва сега се осъзнава, че този закон може да бъде и защита. Но САЩ са друг тип общество, много мощно, там си има и различни фондации и различни форми. И там има национално публично радио, телевизия, система, която така или иначе се грижи и за образованието и за разпространението на информацията. Това е просто друг тип общество. А нека да гледаме по-скоро европейските модели, скандинавските модели, холандския, където наистина има фондове за защита на печатното слово. Фондове „Робин Худ”, които защитават фактически и регионални, и алтернативни медии. 
Радомир Чолаков: Точно така.
Водещ: Ами може би е време да се организира една такава дискусия. Аз бих се радвала, г-н Чолаков, ако по-раничко ни запознаете с този немски закон. Ще разчитам. Благодаря ви за това участие, и най-вече ви благодаря за това, че казахте, че трябва да се чете, полезно е да се чете. Аз се чудех как да представя следващия събеседник в „Клубът на журналистите” Александър Кръстев от сайта „Аз чета”. Вие обаче максимално облекчихте моята задача. Имате ли въпроси към него?
Радомир Чолаков: Поздравете го. Трябват ни възрожденци, трябват ни пионери. Изобщо трябва да се борим.
Водещ: Благодаря ви за това участие!

Водещ: След признанието на проф. Милко Петров и на Радомир Чолаков, че Александър Кръстев е възрожденец, освен да му честитя, добър ден! И така, сега по-сериозно, пет години „Аз чета” и две години сайтът „Аз чета” от създаването досега. Минахме ли периодът, в който беше немодерно да се чете? И какво може да направи един сайт, какво могат да направят медиите, доколко медиите се включиха в популяризиране на тази, хайде да я наречем възрожденска идея. 
Александър Кръстев: Ами лично по мое мнение все пак медиите трябва да са тези, които с тяхната си всъщност възрожденска, поне така ми се иска, функция да помагат за развиването на четенето, да помагат на родителите да възпитават своите деца, че трябва да се чете, дори да не четат на 6-7 години, но когато дойде възрастта, в която трябва вече човек да се учи малко повече от живота, не само от това, което има на улицата, но и от книгите и така…
Водещ: Узряхме ли да идеята, че това е един вид социална отговорност да се чете, да се знае? Защото в крайна сметка политиците може и да имат сметка от един необразован народ, той по-лесно се управлява, нашият инстинкт обаче за самосъхранение обаче сработи ли и доколко медиите направихме нещо в тази посока?
Александър Кръстев: Въпросът е много труден. Първото, което ми хрумва така или иначе е, че елитът, интелектуалният елит никога не е бил мнозинство, в което и да е от обществата, и това, което би трябвало медиите да се стараят да се случва е този елит да не е съвсем минимален в България, да не е 1-1,5%, а да е малко по-висок.
Водещ: Кога дадена книга би излязла на първа страница на някой вестник?
Александър Кръстев: В България точно…
Водещ: Каузите успяват някак си да се доберат, макар че заради по-жълтата част на… сега ще цитирам тук в. „Новинар”, който е сложил една снимка за посетилите на един фестивал, които позират голи на стадион като част от фотографски проект на германска фотографка – „Голо сърце”. Но книга няма, книга досега не съм виждала на първа страница на вестник.
Александър Кръстев: Предстои да излезе, тя дори може би вече е на пазара книгата „Аз, Бойко”, която е дело на сценаристите на „Шоуто на Слави”, и може би тя би създала скандал, след като някой я прочете, въпреки че обикновено медиите в България не четат книгите, за които пишат.
Водещ: Това е една много тъжна констатация. Както политиците може би не четат законите, за които говорят, така и медиите да не четат книгите, за които пишат. Това значи директно обвиняване във формализъм може би.
Александър Кръстев: Ами те така или иначе не пишат много-много за книги. 
Водещ: Имаше опити, имаше притукри във вестниците за книги, които като че ли идваха и си отиваха във времето. Защо това не се превърна в трайна тенденция, заради липсата на рейтинг ли?
Александър Кръстев: Ами не, в интерес на истината все повече от големите медии, за вестниците става въпрос най-вече, и дори и списанията, издават собствени книги, за които закупуват права и ги издават заедно с вестниците и списанията, но по този начин разбира се те насърчават четенето, но за съжаление, те гледат на това най-вече като бизнес. И много рядко се е случвало да бъде издавана такава книга, която да е нещо извън чисто художествените…
Водещ: Разбира се, ти си завършил PR. Какъв PR трябва на книгата, за да стига до хората и какво зависи от медиите, макар че на медиите работата не им е да правят PR?
Александър Кръстев: Да, на медиите работата им е да са посредник. Предвид пиарът, който излиза от самите издателства, медиите си вършат добре работата като посредник. Въпросът е, че конкретно за самите книги може би трябва да се създават малко повече диалози, доста повече медии трябва да са, да ги наречем домакини на дискусии, не само за конкретни заглавия, но и за течения, за тенденциите в книгите, за актуалните теми, за които се пише в книгите. Има такива книги, не четем, не издават само класики и такива неща, има…
Водещ: Как се промениха нагласите за две години обаче? Пак да се върнем на този въпрос.
Александър Кръстев: Обръща се все повече внимание на това как се представя една книга, търси се все повече диалог с читателя. Искрено аз се надявам ние да сме допринесли достатъчно за това, просто защото откакто сме създали сайта преди 5 години, диалогът е най-вече това, което търсим, диалогът между читателите и издателствата, диалогът между книгите и читателите. 
Водещ: Хайде да направим сега едно сравнение. Всяко едно издателство праща на журналистите, когато излиза една книга, една кратка бележка, кога е кратка, кога не чак толкова кратка. По същия начин обаче постъпват и създателите на филми. Защо техните бележки са доста по-различни от тези на издателите на книгите и какво би направило, би ги доближило?
Александър Кръстев: Първо, основната разлика е, че един филм може да се изгледа за максимум 2 часа, една книга рядко може да се прочете за 2 часа…
Водещ: Аз говоря за написването, за написването на тази бележка. Едните пишат бележки, добри бележки, другите пишат формални бележки, най-общо казано. И когато читателят хване вестника, където, да кажем, са публикувани бележката за нов филм и бележката за нова книга, естествено по-атрактивното четиво предизвиква по-големия интерес. Те нещата са прости. Въпросът е защо издателите не полагат тези усилия и дали това е точно така?
Александър Кръстев: Ами истината е, че много малка част от издателите полагат усилия техният продукт да достигне добре до читателите, а не просто да го има в книжарниците и следващата седмица, в която излезе друга книга, просто тази книга да бъде забравена. Но прекалено малко са, да не кажа, че се броят на пръстите на едната ръка тези, които се опитват да го направят. Друг е въпросът колко успяват да го направят. И за мен не е добре това, че има книги, за които маркетинговият бюджет надвишава в пъти това, което може не само да се спечели като печалба то продажбите, но изобщо от постъпленията от продажби на една книга. Това говори за някакъв тип корумпираност на пазара, за съжаление. 
Водещ: Това говори директно за пране на пари. Всяко нещо се прави с икономическа изгода, в което няма нищо лошо. Ако искаш да го правиш по-дълго, няма как да губиш и да продължаваш да губиш и да продължаваш да го правиш. Елементарна е логиката. 
Александър Кръстев: Истината е, че всички ние искаме да се издават много качествени заглавия, но те не се купуват или са много скъпи и са икономически нерентабилни. И загубите, които издателствата получават от тези заглавия, се избиват с по-леки четива, езотерика и такива неща, които се купуват много повече. 
Водещ: Стани милионер за едни ден и т.н. ,в тази плоскост.
Александър Кръстев: Монаси, които си продават фераритата и подобни неща. 
Водещ: То, разбира се, не може без това. Създава ли се общество, което иска да сподели какво е прочело?
Александър Кръстев: Да. Тук вече можем да говорим с една гаранция и с вярата, че това общество, което тепърва нараства, след 5, 10, 15 години вече ще е съвсем узряло. Просто защото както може би слушателите се сещат, става въпрос за посредника интернет, който дава възможност за много повече дискусии. В момента между съвсем младите, от тийнейджъри до хора на 24, 25 години, разбира се и на повече, което означава, че след 10 години, когато всички те ще са в активна възраст, те ще обичат книгите, ще си купуват повече книги, така че аз съм доста сериозен оптимист. 
Водещ: Добра новина ли е това и в подкрепа на този оптимизъм ли е фактът, че производителите на технологични чудеса, в чиито кабели съвсем скоро може би ще се обесим, но шегата настрана, те обръщат внимание на електронното четене?
Александър Кръстев: Което е чудесно. Просто защото, и едно време Маршал Маклуън е казал, съобщението е средството. Така че книгата е книга. Аз лично не съм чак такъв фетишист да обичам допира на хартия. Има хора, които си държат на това, но книгата е книга. Когато човек иска да чете, на мен лично ми е много по-лесно с електронен четец, защото става в пъти по-бързо. Хора като мен, които имат желание да четат много повече…
Водещ: Е, разбира се, романтиката е допълнителна екстра за хора пък като мен, които обичат мириса на печатарското мастило. 
Александър Кръстев: Да, вече има и такива електронни четци, които пускат и аромат на хартия и на мастило. Точно направени от тези хора с кабелите. 
Водещ: Което безспорно е добра новина. Какво се коментира последната седмица? Лято е, през лятото е редно да ни остава повече време за четене. Кои са четивата, които се коментират? Само да не съм чула нищо за Винету.
Александър Кръстев: Ами, за съжаление, май един човек (…) тази книга. И то беше отдавна. Ами това, което се коментира напоследък всъщност е може би събитието на годината, което като превод на български все още не е дошло, но се чете много в България и на английски, това е последната част от поредицата „Песен за огън и лед” на Джордж Мартин „Танц с дракони”, което е книга наистина явление, просто защото всички, които харесват фентъзито и историческите книги, я чакат от 2005 г., когато излезе предишната книга от поредицата. 
Водещ: А любовта към фентъзито не е ли една стаена мечта за някакви малко по-различни правила, в които да живеем, едно по-различно общество, в което да живеем, ден о връщане към приказките, към детството на всеки един от нас?
Александър Кръстев: Да, и към приказките, разбира се и малко бунтарство, което не е лошо. Това е целта на книгите, просто да ни накарат да помечтаем, но да мечтаем положително. Не да стигаме дотам, просто да искаме да се заровим в книгите и да не искаме да виждаме нищо друго около нас. 
Водещ: Това беше темата, която мъчи журналистите, кандидатите за журналисти тази година, ако си спомняш. Ами да завършим с една прогноза. Колко още трябва да се променят нагласите, така щото на политиците да им бъде по-трудно, т.е. ние хората да ги караме и да работят, да бъдем грамотни?
Александър Кръстев: Ами тези неща трябва да се променят от по-малка възраст.
Водещ: 5 мин. преди 13:30 ч дай едно заглавие, което да ни даде една нова идея за този уикенд?
Александър Кръстев: Много труден въпрос е това.
Водещ: Е добре де, какво четеш?
Александър Кръстев: Всъщност в момента чета (…).
Водещ: Е не, това не е заглавие за препоръчване сега. Коя е книгата, за която не ни остава време да прочетем? Може да е някаква класика? Да подсказвам, Айн Ранд?
Александър Кръстев: Айн Ранд може би. В момента издават Булгаков, но файлетоните, което е нещо, което си струва да се прочете, просто за да видим, че той е добър не само в дългите жанрове, но и в сатирата. 
Водещ: А сатирата е важна част от нашето ежедневие. 
Александър Кръстев: Много сериозна. Там става въпрос за 20-те години на ХХ в. Болшевишка Русия. Такава сатира ми се иска да виждаме и в България в момента.
Водещ: Да. Ами това е идеята на Александър Кръстев. Можете да я последвате. Имате пред себе си цял съботен следобед и цял неделен ден. 

БНР, Новини в 14.00 часа | Борислава СЛАВОВА | 20.05.2011 

Програма Хоризонт на БНР е лидер в страната ни сред радиостанциите през последното десетилетие. След него се нареждат Дарик радио и Радио 1. Това сочат данни от проучване на телевизионната и радио-среда за периода 2001 – 2010 г. От трите национални телевизии най-голям ръст в пазарния дял бележи Нова телевизия. Докато тя отчита скок от 10% за десетилетието, то БНТ за същото време губи 22% от пазарния си дял.
Програма Хоризонт е най-слушаното радио през последното десетилетие. По думите на Маргарита Пешева, научен ръководител на проекта „Електронната медийна среда в условията на преход и цифровизация”, това е радиоинституцията на България.
Маргарита Пешева: Оказва се, че цялата електронна медийна среда е успяла да създаде и да налажи една много голяма влиятелна радиопрограма като Хоризонт, която е абсолютен победител.
В телевизионната среда се забелязва намаляване на оригиналните предавания, допълни Пешева. За сметка на това и трите национални телевизии успяват да развият новините като жанр. Лидер в това отношение е Би Ти Ви.
Маргарита Пешева: В топ 10 на десетилетието има само едно оригинално телевизионно предаване, това са новините на Би Ти Ви. Всички останали предавания са външни продукции, няма я разследващата журналистика, няма я актуалната публицистика.
Българският зрител започва да има все по-комерсиален подход към медиите. На какво се дължи това професорът по чуждестранна журналистика Милко Петров обясни:
Милко Петров: Медиите се опитват да се осъществят на пазара на общественото внимание. Все още се стремят да бъдат преди всичко харесвани, отколкото проблематизиращи.

На 22 март 2001 г. в Българското национално радио ще се състои Кръгла маса на тема „Радиосредата 2001-2010: аудитория, поведение, реклама, цифровизация”. Кръглата маса се провежда в рамките на научно-изследователския проект „Електронната медийна среда в условията на преход и цифровизация 2001-2012 г.”, осъществяван от изследователи от Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски” и от ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, финансиран от Фонд „Научни изследвания” към МОМН. На кръглата маса ще бъде представено и новото научно онлайн издание „Newmedia21.eu. Медиите на 21 век”.

Програма на Кръглата маса

10.00 ч. Откриване. Встъпителни думи от генералния директор на БНР г-н Валерий Тодоров. Встъпителни думи от доц. д-р Маргарита Пешева, ръководител на научно- изследователския проект
10.15 ч. Доц. д-р Маргарита Пешева (ВТУ). Националната радиоаудитория. Основни тенденции
10.45 ч. Доц. д-р Маргарита Пешева. Аудиторията на програма Хоризонт – развитие и перспективи
11.15 ч. Доц. д-р Лилия Райчева (ФЖМК-СУ), проф. д-р Кирил Конов. Цифровото радио. Основни тенденции, перспективи
11.45 ч. Почивка. Кафе пауза
12.00 ч. Проф. дфн Милко Петров (ФЖМК-СУ). Медийно поведение: 2010 г. Основни тенденции
12,30 ч. Весислава Антонова (в. Капитал). Радиорекламата. Основни тенденции, перспективи
13.00 ч. Проф. дфн Милко Петров. Представяне на новия сайт Newmedia21.eu
13,15 ч. Дискусия
13,45 ч. Закриване.

————————————————————————–

Пълната информация за събитието може да откриете в EventBox.bg – Бизнес събитията в България: http://www.eventbox.bg/events/1579

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 5.12.2010

Wikileaks и провокацията на БТВ и "168 часа"

Водещ: Обикновено журналистите контролират властта. На път ли е този модел да бъде окончателно демонтиран? Не само у нас, а и по света? За три години Wikileaks има повече удари, отколкото Washington post за тридесет, обяви интернет гуруто Клей Шърки. Американско списание квалифицира Wikileaks като „Апостоли на екстремната прозрачност”. Тази екстремна прозрачност обхваща всичко, от имейлите на Сара Пейлин до данъчните декларации на Уестли Снайбс. Безспорно Wikileaks зае централно място в общественото внимание по света. „Не знам как да нарека това, което Wikileaks прави и не го казвам с пренебрежение”, казва Пол Сайгър – главен редактор на организацията за разследваща журналистика и бивш отговорен редактор на Wall street journal. По думите му това е ново явление. И докато вестниците като New York times се придържат към историческите жалони, всички новини, които стават за публикуване и съобщават вестите без страх или пристрастия, основателят на Wikileaks Джулиан Санч обявява пред Spiegel: “Изпитвам удоволствие да помагам на уязвимите и да мачкам негодниците”. Сайтът му публикува хиляди документи от източници, които според организацията разобличават корпоративната и правителствена корупция. В известен смисъл организацията разбива на пух и прах традиционните начини за правене на новини. И докато светът се вълнуваше от новите документи, които избълва Wikileaks, у нас бе създадена нова парламентарна група – Верту. Благодарение на един журналистически експеримент. Единственият аргумент срещу този експеримент, разбира се, бе морален. Доколко било етично журналистите да залагат капани на политиците? Къде по-сериозно и ужасяващо обаче беше това, което вчера прозвуча в Народното събрание по така наречения „докторски случай”. Едва ли случайно днес в медиите се появяват неподписани коментари с подозрения, че всеки може да бъде подслушван. Безспорно лекарската лексика е неподлежаща на коментар, но това не значи, че не подлежи на коментар фактът, че тези лекари са били подслушвани. Защо? Въпросът виси във въздуха. Сигурно предстои да чуем как е имало разработка за разкриване на корупция или друга версия, но вчера така и не стана ясно защо е имало СРС. А това е повече от морален проблем. Все пак журналистите трябва да могат да разследват другите власти, а подслушвани – едва ли биха могли да го направят. Променят ли се отношенията между различните власти не само у нас? Къде е мястото на гражданската журналистика? Защо журналисти залагат капани на политици? Теодор Насков е вече в студиото. С Румяна Миланова ще се чуем по телефона. Колегите от „168 час” са автори на верту-аферата за депутати. Позволява ли етичният кодекс на журналистите да правят това? Ще коментираме с Таня Величкова – член на етичната комисия за електронни медии. Възможен ли е днес нов Watergate? Ще коментираме с професор Милко Петров – преподавател по чуждестранна журналистика и изграждане на имидж във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. И Мариян Маринов – блогърът от „Електронна граница”. Как във Франция журналистите коментираха аферата Wikileaks, ще имаме възможност да чуем и от Александър Градинаров от Париж. И така, обикновено журналистите контролират властта, на път ли е този модел да бъде окончателно демонтиран?
Възможен ли е днес нов Watergate, от тук започваме разговора в търсене на отговор на въпроса дали е на път да бъде демонтиран моделът журналистите да контролират властите. Добър ден първо казвам на професор Милко Петров, преподавател по чуждестранна журналистика и изграждане на имидж в Софийския университет. Пред мен е и неговата книга, която предстои да има своята премиера – „Америка – социалният тропик, социум и медии на САЩ от Пулицър до Мърдок”. Добър ден!
Милко Петров: Добър ден!
Водещ: Нов Watergate?
Милко Петров: Дали е възможен? Разбира се, че е възможен, както в традиционните, така и в новите медии. Това, което става с Wikileaks е най-пресният случай. Преди това можем да погледнем нещата, да кажем вестник New York Times с неговите разкрития за това, че няма ядрени установки в Иран. Случая на Джудит Милър – това е една журналистка, която влезе в затвора, но не издаде своите източници на информация. Случаи, свързани с астероидите в спорта, с мафиотски игри в западното крайбрежие на Съединените щати. Така че американската журналистика винаги има такива примери на гражданска или протестна журналистика и всъщност това е едно от изискванията за това общество, различните власти и ако приемем, че журналистиката е четвърта – да контролира и да балансира останалите. Така че Watergate е винаги възможен. Хубавото е, че Watergate беше направен от едни много млади репортери, но и старите кримки в занаята също могат да предизвикат изненади.
Водещ: Дали да не търсим, как да кажа, младите репортери сред блогърите. Добър ден на Мариян Маринов от „Електронна граница”!
Мариян Маринов: Всичко е възможно вече, тъй като ерата на интернета е дошла отдавна. Мисля, че не е съвсем правилно да се търси измежду интернет потребителите новите новини, тоест вече не търсим във вестника. Вече хората проверяват някакъв сайт, намират информацията, проверяват в интернет и после споделят с други свои приятели. Предават нататък и така се получава една новина, която трудно може да бъде изтрита, която не дава такъв контрол, какъвто би бил с един нормален вестник или една телевизия.
Водещ: Какво се случва сега всъщност с Wikileaks, спрян ли е – не е ли спрян?
Мариян Маринов: Има много общи(?) срещу Wikileaks да бъде спрян. Още от средата на октомври американците поемат една много гадна тактика за спиране на сайта, като той основно се движи от дарения и хората от Америка решават, че ще говорят с фирмата, която се движи за техните дарения и спират достъпа им до сметките. Направо фирмата пише до Господин Санч, че те няма да работят повече с него, тъй като били сложени под око от американците. Австралийците директно спират работа с този сайт, за да… нямат го в тяхната мрежа. Така че/../ се казва сайтът, просто отказва работа с тях. Проблемът там е, че много от тези фирми като Paypal също са американски и това означава, че тези хора не могат да получават повече пари. От там нататък Wikileaks са, не знам дали нарочно, но три дни по-късно пускат документите за Афганистан. Така че нещата продължават и е много интересно нещо е когато нещо излезе на Wikileaks, има много хора qтака, както американците гледат постоянно, нали, техните служби гледат сайта, за да могат да видят какво ново е излязло за тях, така има много други хора, които чакат само да копират информацията някъде другаде, така че да не може да изчезне. Малко по-късно – през ноември, се случва американците да кажат на фирмата, която регистрира техния домейн: спрете им домейна! И няколко часа след като им спират домейна, Wikileaks се мести на друг домейн, който е швейцарски.
Водещ: Всъщност архивните документи за американската дипломация, подготвени за публикуване на сайта Wikileaks, са се съхранявали в шифрован вид от сто хиляди лица по целия свят. Това журналистика ли е, Професор Петров?
Милко Петров: Това вече преминава границата на журналистиката, защото започва да се стига по-скоро въпроса за информацията и за тайните служби, и за правото на достъп. Спорено е. Въпросът е следният – винаги тайните служби и дипломацията ще се опитват да събират някаква информация, въпросът е да съумеят да я пазят. Задачата на журналистите, включително и на блогърите като най-младия отряд на журналистиката, е да откриват информацията, а другите институции да бъдат така добри да умеят да я пазят.
Водещ: Доколко това е възможно? Нека сега да се върнем у нас. Видяхме какви са проблемите по света на журналистиката, с какво се сблъсква. Добър ден на колегата от 168 часа – Теодор Насков!
Теодор Насков: Добър ден!
Водещ: Може би трябваше и за вас да има едно верту. Шегувам се! Шегата на страна. Имат ли право журналистите, ние журналистите, да поставяме такива капани на политиците?
Теодор Насков: Аз не виждам причина да нямаме право, нали, нашата работа е, в крайна сметка, това – смисъл да проверяваме тези хора дали държат на обещанията си или това са някакви само предизборни фишеци, които просто за пореден път да излъжеш някаква група от хора да гласуват за тебе, за да може ти четири години или там, колкото изкара мандата съответния парламент, да си стои на топло, нали. То това беше идеята – да видим дали, след като миналата година на изборите Господин Борисов и цялата партия ГЕРБ обещаха, че те ще променят модела на предните парламенти и на другите стари партии, нали, че това стоенето в зала е нещо, което е между другото, може и да не стане, смисъл не е задължително или някой друг може да гласува вместо тебе и всякакви такива неща, които – а ти през това време си вършиш някакви други неща. За това решихме просто да проверим дали наистина те ще си спазят обещанието да си стоят само на работа. И съответно…
Водещ: Как се роди идеята?
Теодор Насков: Идеята точно от това се роди, Решихме да видим тези хора, ако ги поставим на някакво изкушение, дали са склонни да загърбят работата си там и така. Просто мислехме какво да бъде и повечето от тези депутати, поне по наша преценка, ламтят за някакви скъпи неща. Няма как да им обещаем, че ще им подарим една S класа, нали, или скъп мобилен телефон – нищо, че звучеше достатъчно достоверно като подарък и за това просто решихме – първоначално беше просто някаква идея по някакъв си начин да успеем да ги изкушим. В последствие решихме, в крайна сметка, да стане с телефон.
Водещ: Колко минути, или секунди, колко време беше мълчанието в мига, в който депутатите видяха камерите?
Теодор Насков: Повече от минута беше със сигурност. Те просто, то не само мълчание, устата им бяха увиснали. Така че – доста време беше.
Водещ: Всъщност какви аргументи чухте срещу експеримента си?
Теодор Насков: Никакви аргументи не чух.
Водещ: Не, не тогава. По принцип от тогава до сега.
Теодор Насков: Аз не чух някакви аргументи срещу… Освен че Госпожа Цачева единствено, каквото чух да казва, че едва ли не то било недопустимо, защото ние внушаваме, че всичките така правели – нали, че целият парламент правел така, но фактът, че представителната извадка показва, че 40-45% от хората, които бяха поканени, дойдоха. Ако бяхме поканили 240, около 110 щяха да дойдат.
Милко Петров: Те дойдоха почти мнозинство.
Теодор Насков: Да, почти мнозинство.
Водещ: Ето, за това се заговори за нова партия, за нова парламентарна група. Всъщност как да определим този експеримент, професор Петров?
Милко Петров: Това е журналистически експеримент. Това, което правеше /…/ навремето, което правехте други автори. Журналистът си сменя професията, придобива нова социална роля. Сега – това е малко уязвимо по журналистически, по кодекса за журналистическата етика, че журналистът, например, няма право да сменя професията, свята легитимност и едно друго, но освен в случаите, когато придобива изключителни от значение информации за обществото. В този смисъл този социален експеримент, защото за мен това е социален експеримент, същност е допустим, защото ние придобиваме изключителна информация за навиците на властите и поведението на публични личности. Ние сме ги избрали там да бъдат личности, доколкото е възможно еталони и ако те не могат да го направят, а те имаха морални претенции като политици, следователно ние трябва да помислим за следващите избори за тези дами и господа.
Водещ: И всъщност те са призвани да определят по какви правила ще живеем ние като общество и ако те имат проблем с правилата, които трябва да спазват при избора си да притежават или не скъп мобилен телефон…
Теодор Насков: Тук проблемът не е по-скоро да притежават или не – по-скоро това е изкушението, че тези хора са склонни да заменят всичко друго за някаква облага. Смисъл мобилният телефон е просто някакъв пример за склонността им да приемат нерегламентирани облаги, защото в крайна сметка те много добре знаят, ако не много, нали правилника на Парламента, който им забранява подобни неща. Т е с пълното съзнание, че подаръкът, който сме им обещали, е двадесет пъти по-скъп от границата, в която те могат да получават подаръци – те въпреки това дойдоха с очакванията да го получат този подарък. Колкото и после да се извиняват, че те нямали да го вземат, нали, само дошли от любопитство, на което може би самите те не си вярват на тези оправдания. Но това е.
Милко Петров: И нека да не излизат с оправданието, че това са човешки слабости, както се казва за един министър повлиял на външния вид. Още от времето на представителната демокрация като не е казал, че тези хора ни представляват и в този смисъл имат една отговорност повече.
Водещ: Обаче това го пише в едни много дебели книги и трябва много ровене, а бързаме във времето. Как ехото от това обикновено човешко желание за притежание на скъп мобилен телефон? Българите? Доколко всъщност има или е възможно да има някакъв проблем между журналистическите експерименти и етичния кодекс. Останете с нас, ще продължим по темата след малко. Продължаваме в „Клубът на журналистите” да разсъждаваме по въпроса имат ли право журналистите, ние, да залагаме капани на депутатите? Сега се радвам да кажа добър ден на колегата от вестник 168 часа – Румяна Миланова.
Румяна Миланова: Добър ден!
Водещ: Имаме ли право да залагаме капани?
Румяна Миланова: Зависи, това не е капан. Това, ние го определихме като един експеримент.
Водещ: Добре, да правим експерименти?
Румяна Миланова: Не е било клопка за някой друг. Това беше просто един тест колко са податливи на подобни експеримент нашите депутати.
Водещ: В студиото, мой гост е Вашият колега Теодор Насков. С него уточнихме точния процент на хората, които се поддават на такива експерименти, как да кажа. Колко човека Ви звъннаха с недоволство, откакто станаха ясни резултатите от този журналистически експеримент?
Румяна Миланова: С недоволство – не. Няма, абсолютно между другото никакво. Според мен няма кой да си позволи такова нещо, защото всичко се видя. За да има коментари, че било капан или нещо подобно – няма такива. Поне на мен никой не ми е звънял.
Водещ: Сега, казвам добър ден и на Таня Величкова от „Хоризонт”. Тя е член на Етичната комисия. Позволява ли Етичният кодекс на журналистите да правят такива експерименти? Добър ден!
Таня Величкова: Добър ден и от мен. Във всички случаи не пречи. Аз специално прегледах наново Етичният кодекс преди нашия разговор и трябва да Ви кажа, че открих много повече текстове в подкрепа на подобни експерименти или за мен действително най-точният термин е тестове, отколкото против. За всички е ясно, че публичните личности имат по-малка степен на лична защита и какво, ако този експеримент не беше журналистически, а беше действително корпоративна покана? Тогава тези хора щяха да отидат там и да приемат едни подаръци, благодарение на които, може би, щяха да влязат в някакви зависимости , които ще повлиаят на тяхната работа. В Етичния кодекс пише изрично, че ако използваме уловки, скрити камери, микрофони или друга специална техника за някакво прикриване на професионалната си идентичност, както е в случая, това се разрешава само, ако няма друг начин да осигурим изключително важна за обществения интерес информация и ще посочваме в информацията, че са използвани такива методи. В този случай – всичко това е спазено и какъв по-голям обществен интерес от този да сме сигурни, че депутатите, когато решават съдбините на държавата, действат по съвест и от интереса на обществото, а не от някакви други скрити интереси. Така че от гледна точка на Етичния кодекс и на правилата на нашата професия, мисля, че в случая няма нищо укуримо, напротив – колегите съвсем точно са спазили всички детайли, за да се види единствено и само податливостта на нашите депутати към подобни изкушения.
Водещ: Която, разбира се, е обяснима, но в никакъв случай не бива да бъде факт и то в този голям процент. Благодаря на Таня Величкова. Румяна да попитам още, понеже ние си говорим и за Wikileaks в студиото. Според Вас, възможен ли е нов Watergate?
Румяна Миланова: Не!
Водещ: Причините?
Румяна Миланова: Ами, просто това е нещо абсолютно – журналистически експериметн, който имаше за цел да провери доколко са податливи нашите депутати на подобни …
Водещ: А по света дали е възможен нов Watergate?
Румяна Миланова: Зависи. Ще видим.
Водещ: Опитваме се да сверим часовника – дали по един и същи начин има санкции след журналистически разкрития. Морални, разбира се.
Румяна Миланова: Според мен, поне в България – за санкции трудно може да се говори, както виждате. Това е нещо, което показа на обществото що за хора са нашите депутати, но пък оттам нататък едва ли самите те ще получат някаква санкция. Но в този аспект, по света, ако беше станало такова нещо, щеше да има по-строги санкции.
Водещ: Щеше да има някакви санкции!
Румяна Миланова: Да, така е, щеше да има някакви санкции. Най-малкото някакви санкции. За съжаление, отново в България нещата се случват по този начин. И въпросните депутати ще се разминат.
Водещ: Благодаря на Румяна Миланова. Продължаваме в студиото, Теодор Насков, „168 часа”. Всъщност какво трябваше да се случи след един такъв експеримент според вас?
Теодор Насков: В смисъл, с кого да се случи нещо?
Водещ: Ами с тези от парламентарната група на луксозните мобилни телефони?
Теодор Насков: Ами в крайна сметка, нали, видяхте, че официални санкции няма как да има, нали, няма как той да бъде отзова,н такъв механизъм не предвижда законът. Но тук опира до морал. Аз лично така си мисля, че в повечето държави, които са що-годе нормални най-малкото след подобно нещо, когато ти си показал, че твоята съвест е доста податлива на подобни изкушения е нормално самият ти в един момент да прецениш, че може би е по-добре да се оттеглиш от политиката примерно или от тази длъжност, която заемаш. Както сами видяхме тук подобни мисли дори въобще не им минаха на господата от тази партия нова. По-скоро те почнаха, дори обърнаха палачинката и почнаха нападателно, че едва ли не ние сме виновни, че сме ги провокирали да вършат някакви такива лоши неща.
Водещ: Ние журналистите ли не си вършим добре работата, проф. Петров или просто политиците имат извънредно здрав имунитет за такива журналистически експерименти?
Милко Петров: Вие сте изключително галантна, бих казал. Българският народ има един по-точен термин, това е тъпигьозлък. И наистина нашето общество трябва да има една по-висока чуваемост към това, което се случва. И гражданските структури да реагират много по-остро. За съжаление, вие знаете, в други страни се случва как всъщност са предизвикани големи политически скандали именно от много по-невинни действия и събития. При нас, за съжаление, обществото още не може да реагира по подобен начин.
В „Клубът на журналистите” ще продължим да упорстваме за телефонна връзка с Париж, но засега метеорологичните условия не са наш приятел. Затова продължаваме в студиото с Теодор Насков от „169 часа”. Най-изумителната реакция в този журналистически експеримент за вас коя беше?
Теодор Насков: Ами най-изумителната, то по-скоро най-смешната беше г-жа Алексиева, ако не се лъжа от ГЕРБ, която се опита да се скрие под стола си. След това, аз вчера прочетох някакви нейни колеги са разказали на журналисти в други вестници, че тя тогава дори е говорили, питала ги е дали е много високо и дали може да скочи през прозореца, в смисъл, да излезе през прозореца. Аз не съм го чул, защото бях далеко все пак от нея, на няколко метра, но което…
Милко Петров: Членката на здравната комисия ли?
Теодор Насков: Да.
Водещ: Е те прозорците са за това, за да бягат от там депутатите. Заговорихме се и за няколко други такива експерименти, проф. Петров, вие цитирахте случая Иван Славков и Би Би си. Той е добре забравен.
Милко Петров: Също така можем да споменем и случая с румънския журналист на Дунав мост, когато българските митничари, даже и една българска съдийка тръгна да го арестува за използване на СРС едва ли не, за скрита камера, за това, че той документираше всъщност стремежа към подкупване на родните гранични митничарски кадри. Но преди това бяха предупредени от румънските си колеги, че това е много опасен разследващ журналист. Знаете след това реакцията, която последва у нас и в Европа и всъщност на втора инстанция тази присъда беше отменена. Всъщност случаят с Иван Славков е известен. Случаят с екипи на Би Би Си телевизия и на германската телевизия във Варна. Ставаше дума пак за трафик или за туристически услуги, или за трафик на деца, износ на деца. Всъщност тогава интересно, че местните полицейски или прокурорски органи много им харесва тази презумция, тази догадка, залегнала в българското право, че не бива да се подтиква към определено престъпление и че този, който подтиква към определено престъпление носи едва ли не същата вина. И тогава разследващият журналист, човекът, който прави този журналистически експеримент, автоматично може да влезе в капана, в много сложна съдебна сага. Освен ако разбира се не се докаже, че той изпълнява определени, така да се каже верифицирани от редакцията задачи.
Водещ: Освен ако не започнем с колегите от Европа да се разменяме, ние да разследваме там, те тук. Защото някак по-лесно става.
Милко Петров: Да започнем да издаваме европейски заповеди за арест за български престъпници в чужди съдилища.
Водещ: Как се отнася американският съд към американския журналист? Има ли разлика в отношението на българския съд към български журналист?
Милко Петров: Американският съд много интересно се отличава, тъй като в тази книга аз преглеждам един доста продължителен период около от 1883 г. до 2009 г. В различните времена, интересно, че дори и тази общо взето могъща институция се е отнасяла различно. Да речем по време на последното президентство на Буш имаше въздействие по американския съд и имаше случай на осъдени и пратени в затвора журналисти. От друга страна, американският съд действа доста ефективно, има много губернатори пратени в затвора, сенатори, пратени в затвора. Ето този злополучния от щата Илинойс, този, който се опита да изтъргува сенаторското място на Барак Обама. И фактически веднага след това към журналиста от „Чикаго трибюн” бяха предприети, и към главния редактор бяха предприети редица чисто съдебни процедури. Става дума с в. „Ню Йорк Таймс”, с „Вашингтон поуст”. И там в американския съд след указания на главния прокурор по времето на президента Буш се взе една много по-остра позиция спрямо редакциите и журналистите, които не желаят да издадат своите източници за информация. И се възстанови случая Брансбър (?) от 60-те години, при който журналист е пратен в затвора, защото не иска да издаде своя източник на информация. Сред „Черните пантери”, това е една организация на чернокожите американци, той отказва, защото заявява, че тогава всъщност ще наруши моралното обещание, което е дал. И е пратен в затвора. Интересно е, че администрацията на Буш възстанови същия този казус и започна да предприема акции срещу журналисти. Да ги сплашва, да ги принуждава да издават едни или други източници на информация. Но има и редица други случаи, когато американският съд е защитавал едно от основните права – правото на информация и свободен изказ.
Водещ: Всъщност тогава няма защо да си задаваме въпроса защо възникна Wikileaks. Има логика в това, Wikileaks всъщност какво е?
Милко Петров: Wikileaks е опитът да се намери още една друга, алтернативна протестна журналистика. Трябва да сме наясно, че битката между властта, между елитите, не само властническите, но и корпоративните, и поданиците винаги ще бъде ожесточена. Елитите успяват по един или друг начин да овладеят традиционните (?) медии, затова обществото се стреми да създава своите алтернативи. И все повече журналистиката става журналистика на протеста, на агората и фактически се връщаме някъде в древността, където всеки…
Водещ: Нека сега да се върнем отново на блогърите с Мариан Маринов. Вашият отговор на въпроса какво е Wikileaks?
Мариян Маринов: Това е място, което дава гласност на малките хора. Там всеки може да даде информация за нещо, което се е случило. Wikileaks решават кое е наистина значимо и си заслужава да се публикува. И те публикуват тази информация, така че всички да имат достъп до нея. И се грижат да направят възможно тази информация да не изчезне, въпреки натиска отгоре върху хората, тази информация да може да се види. Така че да няма лесен начин за едно правителство, един човек, една фирма, колкото и големи да са те, да могат да прикрият тази информация. Като в повечето случаи това, което прави Wikileaks не е точно изкарване на много, как да кажа, класифицирана информация,а по-скоро потвърждаване на много неща, с които е спекулирано в медиите до момента. Но те наистина го потвърждават. И това потвърждение вече води до търсене на отговорност, която не може да се търси само с някакви спекулации.
Водещ: А Санч какъв е, журналист, хакер, какво още друго му приписваха?
Мариян Маринов: За мен лично той е свободомислещ човек. Не бих казал, че е точно журналист, защото не знам кой е вестникът, медията, която го подкрепя, която стои зад него. Така че ако гледаме по вашата дефиниция за журналист, той не е журналист. Но на практика той като човек и нещата, които прави са много… това, което прави го прави журналист, но дефакто няма, как да кажа, юридическото…
Милко Петров: Не, трябва да разширим понятието за журналист. Това е медия мениджър, в този смисъл, а медийните мениджъри могат да бъдат причислявани към журналистите. И вие много правилно започвате да говорите с оглед на ефекта, ефектът, който предизвиква всъщност го причислява към журналистиката в този смисъл.
Мариян Маринов: Да, но той не може да бъде журналист към една определена медия с нещата, които той прави. Просто няма шанса да го направи, защото винаги ще има натиск. А така той е свободен човек, който има правото си като свободен човек да публикува каквото на него му е дадено.
Водещ: Ако му дадат обаче.
Мариян Маринов: Но тъй като има много хора, които искат да споделят…
Водещ: Затова щях да ви питам, в България на кого може да разчита? Той е изброил 100 хил. човека по света, сигурно има и българи сред тях.
Мариян Маринов: В България има достатъчно хора, които биха искали да го подкрепят. Дори аз имам мои познати, които имат желание да дадат голямо количество трафик, над 50 гигабита трафик, само за да може техният сайт да работи. Така както се случва с фирми, които дават много от трафика на „Амазон”, те да бъдат, как да кажа, побутнати от нечие правителство, за да бъде спрян техният сайт, така има други хора, които биха желали с голямо удоволствие да им дадат още малко трафик, още малко ресурси, за да може тази информация да бъде достъпна.
Водещ: Колко са напреднали, има ли такива разговори?
Мариян Маринов: В момента Wikileaks се хостват в Швеция, като не всичко им е там, т.е. сървърите са във Франция, всичко е разпръснато добре, че да не може едно място да ги спре. А в България кой ще им помогне, имайте предвид, че хората, с които аз си говоря, техните ресурси не са в България. Така че въпросът стои как правителствата, където се намират машините, техните закони как им позволяват това нещо, за да не може просто ей така да дойде правителството и да каже, ами ние взимаме тези компютри и си заминаваме с тази информация.
Водещ: За да стане по-ясно, нека да кажем, че част от тази информация се прехвърляше на един торент тракер.
Мариян Маринов: Не само един, много торент тракери ги поддържат. Като идеята там е, че информацията е разпределена между страшно много хора в интернет и е невъзможно от един човек просто да изчезне.
Водещ: Нека сега да ви помоля да си сложите слушалките, успяхме най-сетне да осъществим връзка с Париж, където е Александър Градинаров. Добър ден!
Александър Градинаров: Представете си, че аз тъкмо се качвам в самолета за България, и тук вали сняг до колене.
Водещ: Тук ще ви посрещне дъжд също до колене. Шегата настрана. Да вие попитам как френските колеги оцениха аферата Wikileaks?
Александър Градинаров: Честно казано във Франция аферата Wikileaks не направи бог знае, не разбуни кой знае колко духовете, тъй като очевидно французите нямат чак толкова много скрити-покрити неща. Но какво ми прави на мен впечатление в цялата тази афера. Как реагират различните страни. Т.е. западните демокрации реагират много остро, докато бившите тоталитарни страни въобще не им пука от аферата Wikileaks. Защо е така? Нали затова си говорим, за свободата на словото. Свободата на словото, когато е в бившите тоталитарни страни е, викат срещу бездна. Всеки може да вика срещу бездна и да слуша собственото си ехо, но в двупартийните реални системи, когато кажете нещо, то има съответен ефект. И затова естествено в западните демокрации разкритието на тайни действа като взрив. Докато в бившите тоталитарни страни е като един повей на южен вятър.
Водещ: И като сюжет за забава.
Александър Градинаров: Сюжет за забава, естествено. вижте колко всички са (…). Ами да, защо не, толкова е шик, че той съобщава такива неща. И оттам нататък можем да си помислим кой дава парите всъщност на Wikileaks, за да прави всичко това.
Водещ: Ами хубав въпрос. Вероятно мнозина ще си го зададат.
Александър Градинаров: Ами естествено, Wikileaks е един супер мъж, който все пак се е сетил да публикува неща, които разгневените журналисти държат в чекмеджетата си. Те не могат да ги публикуват. И той им дава израз. Но все пак някой е дал някакви пари за всичко това, за да цъфне то така красиво.
Мариян Маринов: Аз бих искал да се включа тук. Идеята е, че г-н Санч ходи на много конференции, където се среща с хора, които искат да помогнат. И наистина това, че американците успяха да му спрат дарителската сметка е проблем, който е доста голям. Съответно тези дарения крепят Wikileaks. И както казах и по-рано, има много хора, които имат желание да дарят не само пари, а и техника, която да държи този сайт. Имайте предвид, че страшно много хора се интересуват от тази информация и съответно има страшно голяма нужда този сайт да бъде държан на достатъчно добри връзки, машини. Затова тези хора примерно не плащат за самите машини, те просто имат приятели.
Водещ: Ето това е един от отговорите.
Александър Градинаров: Искате коментар върху това? Ами естествено, ако смятаме, че всичко това е направено просто от романтици, доброжелателно настроени, които са такива фенове на свободата на словото, че те са готови да дадат и последния си лев, за да цъфти то, какво по-красиво от това. Но ние знаем, че в нашия свят нещата не стават така, нали?
Водещ: Ами да, може и така да се каже. Благодаря ви! Ние продължаваме в студиото. Мариян Маринов се засмя, когато заговорихме за романтизъм.
Мариян Маринов: Идеята е, че Wikipedia като цяло това е най-голямата към момента енциклопедия в цял свят. А тя се държи единствено на дарения. Ако можем да поддържаме една голяма енциклопедия като Wikipedia онлайн само от дарения, защо да нямаме и медия, която се поддържа само от дарения. Не вярвам, че се поддържа само от дарения, в никакъв случай, но основната идея е, че има много дарения, които, сега един човек може да дава 5 долара, но представете си 500 000 човека по 5 долара.
Милко Петров: Разбира се има и редица конспиративни теории тук. Знаете някои от тях, желание да се свали стойността на долара и т.н., да се предизвика всъщност икономически удар върху развиващата се икономика на Китай. Има различни такива версии, тъй като знаете, че Китай е най-големият всъщност държател на американски съкровищни бонове и на американска валута. Така че изведнъж те могат да станат хартийки. Има такива теории. Но защо да не предположим, че има и едно желание в определени среди, такива среди, които подкрепиха, да речем и Обама със същите тези дарения, и му създадоха за първи път икономическо превъзходство над републиканската партия. Никога досега кандидатът на демократите не е имал толкова много средства. Защо да не предположим, че именно тази група от хора всъщност оказват тези дарения, и да се опитва да преодолее този кадифен контрол над медиите, за който говореше Чомски.
Водещ: А дали имате в чекмеджето си неща, които биха заинтригували Wikileaks? Гневен журналист ли сте, имате ли си в чекмеджето такива материали?
Теодор Насков: Аз в чекмеджето каквото имам, то е излязло в бял свят в крайна сметка. Но все пак нормалните медии…
Водещ: Традиционните да кажем.
Теодор Насков: Традиционните, все пак има неща, които каквото и да имаш в чекмеджето, в смисъл, там стилът на пускане, на писане на някакви дописки е следният. Може да напишеш нещо, което може да го докажеш. В случая, ако имаш факти, които потвърждават тази информация и съответно тя да може да издържи после в съда, го пускаш. Така че аз няма как да имам нещо друго в чекмеджето, което да му го дам там. Просто всичко, което го имаме си го таковаме. Другите неща ние можем да ги знаем, но няма как да гарантираме за тяхната достоверност.
Водещ: Възникна спор сред нас кое е по-тоталитарно – дали информацията да е централизирана, или да не е централизирана. Проф. Петров?
Милко Петров: О не, аз влязох в разговора с идеята, че информационното общество върви към определена централизация и централизацията на властовите структури е характерна за тоталитарния или централизирания, авторитарния тип държава. Авторитарния тип държава е лесно да бъде катурната, ако се овладее този единен команден център. Същото, всъщност демокрацията предполага дисперсирани отговорности и дисперсирани права, т.е. много центрове. И е трудно да бъде завладяна такава демократична държава, има различни носители на власт. А какво се получава при информацията, и тук нашият млад колега каза, че при информацията има централизация, но заедно с това има и подкрепа, но дали има и други носители на…
Мариян Маринов: Основната идея е, че самият интернет е направен като разхвърлена система. Т.е. нямате едно централно място, което може да спре целия интернет. Има много ситуации, когато както се случва, някой сайт да изчезне за известно време, но то е за известно време, докато се оправи проблемът. По същия начин се случва и с информацията. Информацията се появява на едно място, тя веднага почва да се копира на други места в интернет. И по този начин е изключително трудно, почти невъзможно…
Милко Петров: Искате да кажете, че се съхранява по този начин, щом тя се мултиплицира.
Мариян Маринов: Да…
Милко Петров: Но когато информация от секретен тип, както е тази в Wikileaks, с една флашка всъщност можете, влизайки в центъра на определена власт може да измъкнете тази информация и да предизвикате световна сензация.
Мариян Маринов: Да, и което е много по-интересното, че тази информация няма кой да я свали, тъй като тя ще бъде архивирана поне на 10, 20, 100 различни места. Ще има хора, които ще искат да я четат и сега, и след една година, и след пет. И затова има и три фирми, които се грижат точно да има тази информация, достъпна в миналото да може да се чете какво е било.
Водещ: Ако вашият експеримент попадне в интернет след 10 години кой ще го чете, с депутатите от партията на мобилните телефони?
Теодор Насков: Предполагам, че дори след 10 години, честно казано, аз поне така си мисля, гледайки миналото, предполагам, че и бъдещето ще е така, ситуацията ще бъде същата и тогава в парламента. Така че може би и тогава ще им е интересно. Най-малкото да сравняват как е било по-рано и да установят, че няма никаква промяна.
Милко Петров: Да сме живи и здрави, ще го даваме за пример на студентите как да правят журналистически експерименти. Защото спомняте си случая с АЕЦ "Козлодуй", със студентската програма „Ку-Ку”, а с нубийската връзка с Васил Михайлов, нали Васил Михайлов, общо взето им казваме да бъдат по-провокативни. Така че имате гаранция да бъде…
Мариян Маринов: Мястото е точно измежду младите хора, точно в университета. Там, това е нещото, което ще напомня за това нещо.
Водещ: Какви бяха първите реакции на блогъри или на хора към трайния интерес на нашите депутати към мобилните телефони?
Теодор Насков: Аз честно казано много не съм следил. Единствено видях на страницата на Би Ти Ви, след като го излъчиха репортажа отдолу под коментарите, което ми беше много странно, че една не малка част от коментарите бяха от типа, тук това е някаква поръчка, някой е дал пари, примерно Иван Костов го е поръчал това нещо, някакви такива параноидни развивания на теории, конспирацията как на еди-какво си сме избрали еди-кой си по поръчка на еди-кой си с еди-каква си цел, някакви такива неща, които просто аз, честно казано, не мога дори да си обясня как може да възникне подобна идея като коментар на това, но…
Мариян Маринов: Може ли да попитам, вие сложихте ли коментар отдолу срещу тези коментари?
Теодор Насков: Не, естествено, че не, защо да слагам коментар.
Водещ: В крайна сметка всеки е свободен да изкаже…
Теодор Насков: Всеки си има някакво мнение, но аз просто търся да си обясня как се е появило това мнение, по какъв начин на мислене да стигнеш до такъв извод.
Водещ: Защо конспирацията винаги е обяснение, истина от последна инстанция, проф. Петров?
Милко Петров: За коя конспирация говорите? Ами защото това е изключителният вкус на хората към потайното и към скандала. Потайното е винаги нещо, което се крие и после изведнъж идва скандалът и това е като катарзисът в драмата, или може би като шутовския финал в комедията. И хората страшно много обичат именно този разрив между претенции и действителност. Значи през цялото време е имало една официозна претенция, колко са добри и колко приятелски се отнасят държавите, и дипломатите как се потупват на коктейли и взаимни приятелски срещи, и изведнъж се оказва, че едните са бройкали другите, записвали са ги и са правили доста солени преценки за тях. Ето този разрив между претенция и действителност от времето на Аристотел досега се смята за основа на драматургичната изненада. Ето това печели хората, това е скандалът.
Водещ: И колкото и да е малък нашият мобилен скандал, той също се вписва в тези граници.
Милко Петров: А всъщност вдали това, което направиха колегите от „168 часа” и Би Ти Ви е скандал? Има едно, не знам дали знаете етимологията на думичката „скандал”, понеже пиша нещо по този въпрос. Идва от гръцката дума skandalom, това е малката пръчица, която стои в капана, която мишката бута, когато отиде да изяде сиренцето и остава вътре. Всъщност ето, неволно те бутнаха пръчицата.
Теодор Насков: Аз не виждам как може да е скандал нещо. В крайна сметка, ако си говорим реално, аз ако бяхме направили една анкета предварително сред хора обикновени, всеки щеше да ни каже, че това ще се случи. Нали никой не е очаквал нещо обратното да се случи. Мисля, че тези наши депутати не са отишли там само и само с единствената мисъл как да защитават интересите на избирателите си? Мнението на голяма част от обществото е, че те отиват там, за да обслужат собствените си интереси. Така че това не е скандал, това не е изненада, че те откликнаха на тази покана. По-скоро това е нещо, което е нормално.
Водещ: Малко се позагуби един детайл, който за мене е много важен. Поканата от кого беше?
Теодор Насков: Този детайл между другото демонстрира липсата въобще на култура на тези хора.
Милко Петров: Политическа и всякаква.
Теодор Насков: Беше кръстен на името на един масов убиец, така да кажем… Барби…
Милко Петров: Или Барбие го писаха дълго време.
Теодор Насков: Което в крайна сметка говори за, едно, липса на култура, друго, все пак тези хора колко са свикнали да получават някакви неща безплатно. Защото е много елементарно да влезеш в интернет, да напишеш името му, все пак малко да се усъмниш, когато получиш такава покана, да ти подаряват толкова луксозен подарък, без да ти казват нищо, от някаква непозната фирма. Аз лично бих най-малкото потърсил тази фирма има ли я, съществува ли, какви са те. И когато напишеш това, веднага ти излиза какво е името, кой стои зад това име. И най-нормалното нещо е просто да не отидеш. Но тези хора дори и това елементарно усилие не са си го направили, което въобще говори много още по-лошо за тях.
Водещ: Какво трябва да пише в новия закон за медиите, проф. Петров?
Милко Петров: Много неща трябва да бъдат написани.
Водещ: Основното.
Милко Петров: Какво, може би трябва да се направи един закон, който всъщност да разлежда (?) обществените медии радиото и телевизията със своя регулаторен орган, както да кажем частично е в Англия структурата на Би Би Си. Отделно има един (…), офис комюникейшън. И едновременно с това да бъдат ясно разписани правата. Или може би трябва да бъде фиксирано и ясно казано собствеността върху медиите. Там докато не се изясни този въпрос, не се гарантира плурализмът на гледните точки, многообразието, отговорността за медиите тук, няма представители на електронните медии, важността на едно събитие, градирането на новините, защото не може важни събития, наскоро имахме медиен панаир във факултета, не може централна комерсиална телевизия протестите на студенти и преподаватели от 4-5 хил. души да е на 24 мин. от централната информационна емисия. А преди това има съобщение за фалшив пакет със стари парцали на спирка във Варна, коментирана от окръжния шеф, който казва, че това е фалшива тревога и няма нищо. Как е възможно това? За 10 години 4-5 хил. човека не се събират току-така. И това не е новина за тази комерсиална телевизия, която има и нещо българско в името си. Та как, кой градира новините, кой е пазачът на изхода и каква е неговата обществена отговорност? Разбира се, БНТ не отминава това, ето също другият въпрос, ще кажа нещо за лошия навик за телевизиите, винаги от награди, да кажем наградите на СБЖ, националната телевизия съобщи само за наградата на БНТ, а именно на програма „Здраве”. Напълно заслужена, но голямата награда на името на Йосиф Хербст беше дадена на Захари Главчовски, едно име в сферата на оформлението на вестниците, не беше споменато. Разбирам, комерсиалните телевизии имат своя политика, но защо националната, обществената телевизия… Така че въпросите са много.

в. Класа | Иван ВЪРБАНОВ | 20.09.2010

Изтъкнати български учени, медийни експерти и преподаватели по журналистика и масови комуникации представиха своя общ изследователски проект – книгата "Думите на медийния преход". Медийният речник съдържа 27 актуални медийни понятия, които обхвашат важни явления и процеси, новите практики, промяна на регулаторната рамка, предизвикателствата пред журналистиката и медиите в дигиталната ера. "Думите на медийния преход" е значимо изследване за периода на медийния преход и създаването на новата медийна демокрация. Повече за характеристиките на прехода и трансформацията към новите аудиовизуални услуги, както и за уникалното издание разказва доц. д-р Маргарита Пешева.

Доц. Пешева, вие сте съставител, автор и редактор на един нов медиен речник, който разглежда основни медийни понятия, които навлязоха в медийните практики през последните години, чиято официална премиера беше преди дни в БНР. Какъв бе поводът за неговото съставяне и кои са авторите на този интересен и значим научен труд?

Речникът "Думите на медийния преход" е част от голям научноизследователски проект, който се осъществява от екип изследователи от двата най-влиятелни държавни университета у нас – Софийския и Великотърновския университет, по линия на Министерството на образованието, младежта и науката. Бенефициент на проекта е Великотърновският университет. Проектът стартира с издаването на този речник, в който се представят 27 основни медийни понятия, които навлязоха в медийното ни всекидневие в последните няколко години. В екипа, който подготви речника, участват такива известни медийни експерти като проф. Милко Петров и проф. Христо Кафтанджиев, доц. Борислав Градинаров, гл. ас. Мария Попова, д-р Евгения Николова, д-р Силвия Цветкова-Казандзи, г-жа Ели Герганова.

За кого е предназначена книгата?

Стремежът на научния колектив беше да представи новите медийни понятия достатъчно сериозно и същевременно достъпно, за да бъдат полезни на широк кръг читатели. В целите на речника влиза разширяване на медийната грамотност, той ще е особено полезен за студентите от журналистическите специалности в няколко университета, за работещите в медиите, за всички потребители на интернет и новата он-лайн журналистика. Опитахме се да бъдем максимално полезни на медийната общност, дали и доколко сме успели – това ще кажат нашите читатели.

Вие сте издали речника на традиционен хартиен носител и на диск, което ясно показва една от посоките на медийния преход. В екипа имахте ли разногласия на какъв носител трябва да се издаде речникът?

Ръководехме се предимно от необходимостта да се отдаде нужното уважение на хартията – като традиционен носител, и на диска – като модерен електронен носител. Същевременно речникът е достъпен безплатно в интернет – той е публикуван на сайта на издателство "Фабер", на което дължим чудесното оформление на книгата и диска.
Как медийната глобализация и развитието на комуникациите промени медиите и самата журналистика?
Медийният свят става все по-цялостен, различията между отделните медии изчезват, в днешните онлайн формати те трудно се различават, защото по един и същ начин транспортират медийно съдържание чрез думи, графики, звуци или образи. Днешният и утрешният ден принадлежи на интернет, на онлайн журналистиката и потребителската информация, която всекидневно ни предлагат блоговете и социалните мрежи. Онлайн журналистиката се отличава най-вече с голямата активност на потребителя, който разширява медийната територия и често влиза в ролята на журналистически коректив.

Как гледате на дебата за бъдещето на печатните медии и състезанието с електронните вестници? Прави ли са онези, които предричат, че вестникът заради цифровизацията в бъдеще ще изчезне?

Не трябва да страдаме по хартията, която постепенно отминава като медиен носител за вестника и за книгата. Спомнете си колко бързо забравихме грамофонната плоча, аудиокасетата, видеокасетата? Също толкова бързо ще забравим и хартията. Книгата и въобще писмената цивилизация не е заплашена от изчезване, но тя е в процес на смяна на своя основен носител. Което не означава, че вестниците и книгите на хартия ще изчезнат напълно, но скоро те ще се печатат единствено за колекционери, ще се превърнат в бутикови издания.

Кои са основните принципи и стандарти на новата медийна политика във времето на преход за медиите и революцията, която налагат новите технологии?

В европейското семейство, към което принадлежим, медийната политика приоритетно разглежда децата като основна ценност на обществото, които стриктно трябва да се пазят от вредно медийно съдържание. Постоянно се търсят средства и механизми за гарантиране на медийната демокрация в контекста на голямото разширяване на мрежата, от голямо значение е защитата на личната неприкосновеност на потребителите в интернет, овладяването на онлайн престъпленията. Новите технологии изискват нов вид медийна грамотност, но и по-либерална регулаторна рамка.

Какви трансформации предстоят за електронните медии след 2012 г.? Кросмедийната комуникация ли е формата на бъдещето?

Едно и също медийно съдържание вече се транспортира на различни медийни платформи -стихове и разкази се четат в книга или на джи ес ем, филми и телевизионни програми отдавна се предлагат на различни екрани, видео по заявка или в мрежата. Кросмедията е днешният и утрешният ден на интегралната медийна среда. В рамките на една мултинационална компания едно и също медийно съдържание вече се тиражира "през" нейните вестници, радио, телевизия, интернет и така намира възможно най-широка аудитория.

В условия на медиен преход, как медийната концентрация ще запази медийния плурализъм?

В европейското медийно законодателство се поставят бариери пред различните видове концентрации, в защита на медийния плурализъм, който осигурява на потребителя достатъчно разнообразно медийно съдържание, произведено от различни транснационални компании. Много е важно как ще се развиват в бъдеще обществените медии, дали ще бъдат достатъчно стабилни, за да гарантират в нужната степен обществения интерес.

Ще бъдат ли зададени работещи формули в новия медиен закон по отношение на нерешени проблеми?

Аз лично се надявам, че ще бъде създаден модерен и добре работещ медиен закон, обърнат към новите медийни практики и интересите на нашето общество. Но затова ще е нужно много време и експертни усилия.

Кой е верният модел за финансирането на обществените медии и успоредно с това да имаме силни търговски медии?

Европейските практики са разнообразни, но напоследък във Франция и Испания се налага нов подход, който напълно изключва таксите и рекламата, и на тяхно място включва определена държавна субсидия и системи от данъци, които плащат телекомуникационните и търговските оператори. Идеята на Европейската комисия е, че електронната среда като цяло има задължения към своя обществен сектор, защото той е съществена гаранция за развитието на медийната демокрация, за опазването на националната култура и обществените ценности. Една добре развита електронна медийна среда е от полза както за обществените, така и за търговските медии. У нас приоритетно трябва да се създаде модел за финансиране на обществения медиен сектор, който да е подходящ за българските условия, и да гарантира тяхната стабилност, многопрограмност и конкурентоспособност на медийния пазар. Не е редно да се противопоставя общественият на търговския сектор, още по-нередно е да се противопоставя националното радио на националната телевизия. Моделът за тяхното финансиране не трябва да се обвързва с кризата, но да съдържа необходимите гаранции, че двете обществени медии след две години ще бъдат напълно готови за цифровия преход.

Къде са българските медии по отношение на международните стандарти и практики днес?

Ние сме част от глобалния медиен свят, българските медии възпроизвеждат част от предимствата, но и основните недостатъци на световните медии. И едните, и другите са засегнати от кризата, все повече вестници спират да излизат на хартия и минават онлайн, има окрупняване на кабелния бизнес, който у нас се готви за предстоящата цифровизация, телекомуникационните оператори разширяват платформите си и включват цифрова сателитна телевизия. Медийният свят става по-цялостен и заедно с това – все по- трудно обозрим.

Стр. 20

EVENTS.dir.bg I 2010-05-19

БДВО I 2010-04-21

Вече могат да се записват участниците за Четвъртия PR фестивал

21 Април 2010 г. – София – Днес председателят на журито в „PR Приз” 2010 Аня Павлова оповести, че приемът на проекти за участие в „PR Приз” 2010 е приключил на 15 април, а проектите са класирани по категории и са предадени за оценка на членовете на журито. Тази година в конкурса са участвали 29 проекта от 27 агенции, компании и организации в 11 категории. Има също 5 одобрени проекта за специалната категория „PR студент”. Следователно общо 33 проекта ще бъдат оценявани до публичните защити на 15 и 16 май, а един е дисквалифициран.

Любопитен факт е, че за втора година подред липсват проекти в определени категории, а именно: „PR на политическа организация”, „Кризисен PR”, „PR кампания в сектор Финанси и връзки с инвеститори”, „PR кампания в сектор Информационни и телекомуникационни технологии (ICT)” и „PR кампания за персонален имидж”. Тази година липсват кампании също и в категорията „Вътрешноорганизационен PR”.

„Наблюдава се тенденция към отпадане на определени категории от конкурса, тъй като няма участие в тях, откакто сме ги измислили. Явно все още специалистите не са узрели за това да споделят опит и да покажат какво са постигнали в тези сфери. Идеята ни беше да предоставим възможност на колегите от сферата на политиката, финансите, телекомуникациите, имиджмейкинга и всички, които умеят да се справят с кризата да покажат какво могат. Но явно още е рано за това.” – сподели Милена Атанасова, председател на БДВО

Първоначално бе оповестен следният състав на журито: Аня Павлова – председател на ИМАГИНЕС и председател на журито за PR Приз 2010; Милена Атанасова – председател на БДВО; проф. дфн Милко Петров – ръководител на катедрата на ЮНЕСКО “Комуникация и връзки с обществеността” на Факултета по журналистика и масова комуникация при СУ „Св. Климент Охридски”; д-р Валерия Пачева – гл.ас. към катедра „Медии и обществени комуникации” към УНСС; Надя Кантарева – началник "Пресцентър" на Министерство на образованието и науката; Любов Костова – мениджър “Връзки с обществеността” и “Проекти за комуникация на науката” в Британски съвет – България; Велислава Ивановска – началник отдел "Връзки с обществеността" в ПИБ; Цветeлина Петрова – редактор „Маркетинг и медии” в списание „Мениджър”; Албена Ивайлова – собственик и управител на PR агенция „VIVEKA”; проф. дфн Георгий Почепцов – преподавател по теория на комуникациите в Мариуполския университет – Украйна, първият президент на първата PR Асоциация в Украйна; Аманда Джейн Сучи – преподавател по PR техники в университета в Катаня, Италия и член на борда на Глобалния алианс. Впоследствие обаче в състава на журито влезе и Юлия Угринова – мениджър „Корпоративни комуникации” в „Софарма”. Така журито тази година ще се състои от общо дванадесет човека.

Стартира и записването за Четвърти PR фестивал. С цел по-лесното администриране на фестивала, тази година има ранна и късна регистрация. Заявката за участие може да бъде изтеглена от www.prpriz.info и следва да бъде изпратена попълнена на e-mail: s.stefanova@bdvo.org или на адрес: БДВО/ Българко дружество за връзки с обществеността
София 1504, ул. “Сан Стефано” 25

PR Приз 2010 се провежда с любезното съдействие на Mtel, Софарма, Гранд хотел София и медийното партньорство на: БТА, Списание „Мениджър”, Списание „Тема”, Списание „Sign Cafe”, Blitz.bg, AvantX и специализираното онлайн издание „Медии и обществени комуникации”.