БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 1.10.2011
Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести? Ограничава ли ги някой? Научихме ли се да се опазваме от политическите злоупотреби с информациите и коментарите си? Играха ли честно самите медии в конкурентна среда? Наистина ли част от протестиращите се разсърдиха на журналистите или това беше нечий PR? Успяхме ли да отговорим на въпроса какво и защо се случи в Катуница и до колко емоцията от съпреживяването на мястото на събитието е риск, който може да ни подведе да пристъпим отвъд територията на обективността? В изданието днес ще чуете коментарите на професор Здравко Райков и Асен Григоров, които вече са в студиото и на професор Милко Петров по телефона. Наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове от интернет? Отговорът ще чакаме от доцент Георги Лозанов, председател на СЕМ. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Поли Петрова, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Останете с нас. Разговорът в „Клуба на журналистите” започна още на фона на Фреди Меркюри. Добър ден казвам на гостите си и първото, което искам да попитам професор Здравко Райков, който преподава и убеждаваща комуникация в това число в „Софийкият университет” хора ли са журналистите, защото си зададохме този въпрос? Здравейте!
Здравко Райков: Специални хора. Журналистите наистина са много специални хора, защото имат невероятна власт върху мислите и емоциите на милиони хора. Така че тази власт наистина ги прави по-особени от обикновените хора. Нормални хора са си, като всички нас. Също изпитват напрежение, гняв, радват се на доброто време. Нормални хора са, но наистина ролята им е много важна и много особена.
Водещ:Така ли е? Добър ден и на Асен Григоров.
Асен Григоров:Здравейте!
Водещ:Така ли е и до колко журналистите бяха цитирани в живота на хората? Всъщност случаят Катуница, като че ли се превърна в една обща тема на разговор. Вън и извън медиите. До колко се препокриваше говоренето извън медиите с това, което се говореше в медиите?
Асен Григоров: В такава ситуация наистина журналистите са важни, защото имаме, нали това не е нещо, което се случва в центъра на София. Дори и да се случи в центъра на София пак много ограничен хора могат да имат пряк достъп, пряка информация до това. Но това е сложно събитие, кризисно събитие, което се случва наистина далеч от погледите на основните медии и цялата интерпретация на събитието минава през журналистите. В този смисъл е хипер важно как говорим, какво говорим, кого как наричаме, с какви имена, защото предполагам, че ще влезем след малко в разговора по същество. Там ще има какво да кажа, но отговорността е огромна. Сега, каквото и да си говорим за социалните мрежи twitter.com и facebook.com, те вървят все още, аз съм 24 часа на ден там през телефона, през компютъра и т.н. Мрежите вървят след журналистиката и през журналистиката. На свой ред хората през социалните мрежи пък интерпретират това, което журналистите правят, така че цялата информация за събитието с цялата отговорност пада върху журналистите в такъв случай.
Водещ: Имаме ли вече комплекс 14 януари, защото това, което се случи след пътно транспортния инцидент, както го наричат, много приличаше на това, което се случи на 14 януари пред Парламента?
Асен Григоров: Аз мисля, че, сега, ако трябва във времето съвсем просто да опиша ситуацията на 14 януари, там се събраха хора да гласуват срещу, да протестират срещу определи поправки в закона за Електронните съобщения. Някой, най-вероятно полицията, внедри група ектремистка, идиоти, лумпели някакви, които чупеха, биха, вдигаха заграждения. Полицията не се намеси известно време, след което нали напрежението ескалира и полицията го използва за повод да разгони и бие народа. Това беше 14 януари, с каквито и иначе по-благоприлични думи да го обличам. Дали сегашният случай е подобен – не съм 100% сигурен. Аз смятам, че първоначалният инцидент, нали битото момче, прегазеното момче от бус по-скоро беше резултат от някакви вътрешно двукланови или там каквито са били напрежение. След което разбира се много хора, много организации – политически и не политически, параполитически, ако искате за това после ще говорим, се опитаха да се възползват от ситуацията. Така най-опростено…
Здравко Райков:И всъщност случаят е по-сложен и изразява комплекс от други емоции и чувства, натрупани в продължение на последните 2-3 години.
Водещ:Чувства или факти?
Здравко Райков:Ами и факти да. Хората живеят в един реален свят и колкото и да се говори, че този свят не е такъв, какъвто изглежда, те го виждат, защото едно е официалната пропаганда, която тотално бълва от всевъзможни родни медии. В момента се осъществява невероятен натиск върху медиите, особено пък по време на избори. Хората са измислили и лоста за този натиск – чували с пари. Но в момента е изведен на преден план от подсъзнанието на нашата нация, нашето население, фактически стереотип. Когато са активирани стереотипите, тогава разумът минава на заден план и подобно на футболните фенове, които реагират срещу противниковия отбор сигнално, пещерно, те са лоши. Така и тук – другият етнос е лош. Още повече, че се ескалира и това вече се усеща последните дни и от политически заинтересовани среди да се изгради образа на врага, който е виновен за всички ваши вреди. Но за мен лично, аз съм социолог по образование и убеждение, в основата е накърнената социална справедливост. Това е, което в момента намира изход, израз, изказ в етническия проблем.
Асен Григоров:Само да добавя. Значи проблемът изобщо не е етнически според мен. Той получи някаква етническа обвивка в последствие вече, когато се включиха заинтересованите страни. Иначе това, което взриви хората от Катуница, е липсата на правосъдие, липсата на ред, липсата на каквото и да било внимание от държавата, защото това, че този така наречен цар Киро е циганин, няма никакво значение. Те не се изправиха срещу него, защото е циганин, а защото си позволи да извади мутри, за да смачкат едно момче, което можеше да…
Здравко Райков:Той е демонстрирал подобна наглост не за първи път. Това е една пружина, която буквално се натяга и трябва някаква искра, за да избухне и за да освободи напрежението, което е натрупано толкова много време.
Водещ: Обаче седмица след страстите вече се очертаха обществените оценки. Футболните фенове получиха една лоша оценка. Те разбира се веднага реагираха и ще работят за подобряване на имиджа си. Но къде са журналистите? Дали и те не получиха обществена присъда като феновете?
Здравко Райков: Асен каза нещо много важно преди малко, че трябва много да се внимава в изказа, в интерпретацията на това, което се случва и аз мисля, че по-голямата част от журналистите проявиха чувство за граждански дълг, защото най-важното е да се запази все пак устойчивостта. Да се изправим пред ситуацията в Косово никак не е трудно при положение, че има толкова много етноси и на нашата територия. И има толкова много високо социално недоволство. След като то не може да бъде канализирано, да бъде разрешено с едни такива форми, както става в нормалните държави, в богатите държави, в уредените държави, тогава улицата излиза на преден план и страстите трябва да бъдат охлаждани. Иначе може да разрасне наистина голям пожар. И за мен лично журналистите помогнаха в не малка степен тези страсти да бъдат уталожени.
Водещ:А зад кадър, като че ли останаха – на мен много ми хареса това определение, пара политически образувания.
Асен Григоров:Ами пак казвам. Ако аз имам някаква, да кажем някакво възражение от начина, по който всички колеги отразяваха събитията, то е в няколко наименования. Първо не виждам този човек защо трябва да се нарича цар, при това цар може да се нарича в ироничен, някакъв смисъл, но всички медии отразяваха събитието, казвайки „цар Киро”, защото ние нито сме монархия, нито той е човек. Те фактически го легитимират по някакъв начин. Та царица Костадинка, та принцове. Някаква невероятно с извинение простотия. Но когато това минава официализирано през медиите, то променя възприятието и дава всъщност интерпретация. Ако ти кажеш на този човек „цар” го интерпретираш като личност. Второто нещо е с въпросните футболни агитки. Значи тук имам много възражения. Всеки човек обича някакви неща. Ако аз отида на мач, съм футболен фен. Като свърши мача и отида на концерт съм музикален фен. Ама защо не се каже, че примерно музикални фенове отидат да протестират, а футболни агитки. Смисъл футболна агитка е тогава, когато отиват на мач. Иначе са някаква група граждани, които протестират. Не можем просто да ги наречем футболен фен.
Здравко Райков: В случая интересът към футбола ги е сплотил. И те са използвали точно този интерес, точно тази опорна точка, за да…
Асен Григоров:То механизма ми е ясен. Въпросът е, че ние не можем да ги наричаме футболна агитка, защото днес има два протеста, доколкото знам обявени. Ако им погледнете исканията, исканията са чисто политически. Няма никакво място за друго тълкуване. Те твърдят, че не са срещу сегашното правителство, а срещу всички, но това си е чиста политика и чисти политически искания. В този смисъл и играта с футболните агитки. Има и друга страна – на мен ми е ясно, че това са организирани групи, които се манипулират лесно, защото някак си милионерите и интелектуалците в тази страна не са футболни фенове. Футболни фенове са хора от по-декласирани социални групи. Ама те са по-декласирани и по тяхна причина. Смисъл не са учили, не са си намерили работа и т.н. В този смисъл са по-лесно управляеми и по-лесно маниполируеми, така че и тази страна я има, но като журналисти някак си трябваше да дадем този нюанс на нещата ми се струва.
Здравко Райков:Може би много бързо се развиха нещата. И явно наистина част от колегите може би се нуждаят от някаква допълнителна подготовка за реагиране в такива кризисни ситуации. Но за мен в основата пак са социални проблеми, защото вижте кои са основните протестиращи. Те са тийнейджъри и хора под 20 годишна възраст общо взето. Това е поколението, което след тези 2 години най-вероятно ще остане безработно поне до края на десетилетието. Натам вървят нещата. Нещо б се случи между другото и в страни като Великобритания и като Франция, дори в Германия. Ние имаме едно изгубено поколение. Това е поколението между 15 и 20 години заради глобалната криза и заради маса други неща – бюрокрация, корупция и всякакви такива индикатори, които всеки ден ги чуваме, слушаме, забелязваме, виждаме. И това поколение фактически се оказа поколение без ценности. То няма на какво да се опре и много лесно може да бъде тласнато в една или друга посока. И аз мисля, че журналистите, макар че това е много трудно, защото в наше време журналистиката се движи в някаква сфера, в някакъв мит, че е независима. Няма такова нещо. Много е даже зависима. Журналистиката избягва този ключов момент. Коя е основната причина и как трябва да се променят нещата, за да могат да бъдат интегрирани тези загубени поколения, наши поколения в следващите години?
Водещ:Зависи ли от емоцията журналистиката и говори ли българският журналист на тези изгубени поколения? Останете с нас – продължаваме след малко. В „Клубът на журналистите” сега приобщаваме към разговора и професор Милко Петров по телефона. Добър ден!
Милко Петров: Добър ден!
Водещ:Как говорят журналистите по време на обществени протести и обучава ли ги някой? Има ли нужда да бъдат обучавани? Това е темата, която коментираме. Вашият коментар? Разбира се отправната точка е случая Катуница.
Милко Петров: Журналистите трябва да бъдат подготвени за всякаква ситуация, включително и за т.нар.кризисен PR. Интересното е, че наистина има дисциплина в кризисен PR, но нямаме журналистика в кризисни ситуации. Само се отразяват отделни случаи как журналистите са се държали, как са се опитали да отразяват гледните точки. Онова, което е обществената, негативна реакция срещу журналистите, е именно преднамерената журналистика и предварително взетата журналистическа позиция. Това е нещото, което дразни публиката. Това е нещото, което дразни хората, защото предварително взетата позиция преди показване, проучване, осветляване на различните гледни точки всъщност води и до поргешни изводи.
Водещ: Самото представяне обаче на различни гледни точки дали не е една травматична тема?
Милко Петров: Трябва да видим всички гледни точки и всички думи, които са казани и може би понякога предметите, които са показани. Ако ние ги крием, ще се получи изкривена представа. Разбира се, задача на журналистите е след това да организира едно адекватно коментиране, обясняване на протестите и съответно отговорите на отговорните институции. На тези, които би трябвало да бъдат отговорни.
Водещ: Вашата оценка за тона на журналистите по случая Катуница каква е?
Милко Петров:Журналистите са най-различни. Едни са доста пристрастни. Някои даже партизански настроени в отделни медии. Другите се опитват да бъдат обективни, но има и няколко позиции, които под привидната обективност всъщност се опитват да внушават оценка за събития, да лепят етикети. Нещо, което според мен, не винаги е допустимо. И това предизвиква и гневната реакция на част от публиката, защото предварителното настройване и предварителната оценка всъщност кара човек да се съгласява с тях. Тогава журналистиката вече не е 4та власт, а 4ти клон на управлението, както говорят някои американски изследователи, иронизирайки непреклонните американски медии.
Водещ:Между другото понеже Вие можете да посочите страшно много примери, зад океански, за журналистически реакции, посочете някой, който би могъл да бъде от полза за отразяване на подобни събития, защото знаем – зад океана нещата не винаги са били и не винаги са, и днес, гладки.
Милко Петров: Журналистите заплащат своята обективност понякога с отиване в затвора. Това е /…/ да кажем от „New York times”, да кажем /…/ блогърът. Както чернокожият репортер /…/, известният случай /…/ Става дума за следното – дали журналистите само ще бъдат око на обществото, ще отразяват събитията и ще ги оценяват след това и няма да разузнават в полза на правителството или на едно и друго, и ще отказват да посочват източниците си. Или от друга страна те ще бъдат всъщност част именно от този 4ти клон. Т.е. ще се опитват да дават някаква обществена рецепта преди да са запознали обществото с повечето гледни точки. Това е много важен въпрос – дали журналистиката трябва да гаси пожари или да разпалва пожари. Ние предпочитаме като че ли да гасим пожарите, но всъщност така не ги ли разпалваме за в бъдеще?
Водещ: Всъщност журналистите не е ли добре да са си журналисти, а да не се правят на пожарникари?
Милко Петров: Ами понякога някои журналисти се правят. Разбира се, че трябва да бъдат журналисти и наистина трябва да бъдат евентуално точно око, посредник, медия, внедрение, наблюдател на обществото вътре в събитията. Но нашите журналисти, въобще това е една европейска традиция и се опитват да имат мисия. Когато се откажат от мисията, те понякога изпълняват и определени препоръки. И това е традиция в нашата журналистика и ние я познаваме тази традиция. Има рецидиви и днес.
Водещ:Има рецидиви и днес. Протестиращите се разсърдиха на журналистите като цяло или по-скоро това е PR, който е удачен и води точно натам, накъдето Ви говорите, че журналистите не бива да се поддават и да стават 4ти клон, а да си останат 4та власт?
Милко Петров:Има такива случаи и всъщност PR е точно това – опитът да бъде масажиран в една или друга посока общественият мускул, обществената реакция да бъде пренасочена. Но ние имаме доста примери на преднамереност, на демонстрация. Ето, мога да дам пример с една репортерка в национална телевизия не от случая Катуница, а малко преди това. Беше около случая с убитото момиче в „Борисовата градина”. Не знам дали си спомняте. Имаше и едно шествие на младежи. Т.е. преди Катуница имаше и други подобни прояви на несъгласие, на протест, на шествие със свещи и същата тази репортерка направи един от другата част на парка и изведнъж ни показа млади майки и ни каза „Ето, вижте, тук няма никакви хора”. А те са няколко 200-300 метра по-нагоре, но ето – къде е камерата на журналиста? При събитието или при преднамерената постановка на събитието? И тогава как може хората да вярват на подобна репортерка и на подобна информационна емисия? За това е обществената реакция. Т.е. журналистът трябва да търси събитието, да го установи, да го покаже, а не всъщност събитието да дойде на крака при журналиста и при определена постановка да се извърши някаква драматургия на новината.
Водещ:Нека и Вас да попитам – редно ли е вече да твърдим, че имаме комплекс 14 януари и по отношението на отразяване на подобни събития?
Милко Петров: Всъщност комплексът, Вие го наричате „14 януари”, а в смисъл, че ние правим събитието, ние се показваме и в този смисъл събитието придобива публичност, а ние съответно себестойността на герои. Разбира се, че го има и това е естествено. Много хора искат да влязат в общественото полезрение, но има и политическа драматургия във всичко това.
Водещ:Научихме ли за седмица горещи страсти около Катуница? Нещо за политическата драматургия или това ще оставим за разследващата журналистика?
Милко Петров: Нека да оставим на разследващата журналистика наистина, нека да не се правим на разследващи журналисти. Онова, което характеризира разследващата журналистика в България и което не е много добро, е да се подкрепя вече избраната теза с една произволна анкета от няколко човека от улицата, обикновено, които тласкат или са незаинтересовани и е преобладаваща вече избраната теза. Това не е разследваща журналистика. Това просто е групировка, както нашата преса не е точно разследваща жълта преса, а е всъщност литературна журналистика с фактологичен укор. Това не е жълта, разследваща, драматична журналистика. Това е моето мнение отдавна, аз отдавна го споделям. Но ние я наричаме жълта, защото просто трябва да я наподобим с определени световни образци. И смятаме, че сме /…/ Това е всъщност подменена журналистика, която има външните признаци, но не е това, което е в действителност. Това, което се прави по света. Понякога и при нашата разследваща журналистика се проявява същият синдром – да наподобява, да имитира, по един или друг начин да тласка хората към обществени настроения, които преди това са предначертани и са очаквани. Т.е. обществото е онова стадо, което след поредния изстрел – една хубава метафора от един български филм „Спомен за близначката”, трябва да бъде придвижено донякъде, след това отново спокойно спира и почва да пасе до следващия изстрел и до следващото спускане по склона. Великолепна, хубава метафора – не си спомням кой беше режисъорът.
Водещ:Чия работа е убеждаващата комуникация, убеждаващия PR в ситуация на такива обществени протести – на полицията или на журналистите?
Милко Петров: Това е работа на полицията и на съответните органи, които са на местната и на държавната власт. А журналистите могат да препредават тези внушения, но не бива да се нагърбват с тази роля. Не е тяхна работа. Иначе излиза, че журналистиката е на държавна служба, дори да е под привидността на някакъв корпоративен…Не е работа на журналистиката да прави PR на властта.
Водещ: Помогна ли журналистиката при случая Катуница на гражданското общество?
Милко Петров: Да. Според мен от части помогна. Показа най-малкото степента, градуса на общественото недоволство. Но дали в пълна степен ще помогне за намиране на рецептата и на онова, което всички ние очакваме – подготовката на пакет от мерки – законодателни и социални, които да решат проблемите и да даде глас на безгласните най-после, а не дневният ред на властта да ни го посочват като дневен ред на обществото. В този смисъл помогна от части, но не напълно.
Водещ:Искате да кажете, че има известна злоупотреба с протоколните новини, така ли?
Милко Петров:Това с оглед на събитията ли?
Водещ:Ами, не. По принцип съдя от отговора Ви.
Милко Петров:Смисъл такава злоупотреба с дневния ред и с новините разбира се, че има. За това просто – далеч преди тези събития. Опитът да се замени едно събитие с друго, да се преакцентира. Всички ние дълги години имахме нужда от добрата новина. Естествено даже имаше такава тенденция да търсим добрата новина, защото само негативизмът създава едно разрушително чувство на омерзение у човека, че живее, че той е от никъде за никъде и живее в една никаква страна. Но пък добрата новина не може да бъде само, така да се каже, свързана с /…/ на няколко по-твърди мъже и жени в държавата. Очевидно трябва да бъде търсена и това е работа на журналистите. И разбира се на техните редактори.
Водещ:И по възможност да бъде истинска тази новина, за да може да бъде новина.
Милко Петров: Да не бъде откривана на телефонна будка, все пак.
Водещ: Благодаря Ви за това участие, професор Милко Петров. А ние продължаваме в студиото с Асен Григоров и с професор Здравко Райков. Асене, понеже започна вече твоята телевизионна изява в един малко по-смел формат. Сега е моментът да те питам днес защо пак за случая Катуница се говореше? Има покриване ли по отношение на обществения интерес към тази тема?
Асен Григоров: Ами случаят Катуница е много, наистина много пикова и кризисна ситуация, която извади няколко неща на показ. Сега не знам, дори и аз не мога да изчета всички коментари и медии, може някой да го е писал, обаче едно от нещата, които се виждат, четейки, че тези протести от довечера ще искат и за което ще се борят, някак си една голяма група хора заявява ясно, че не са представени политически. И изобщо начинът, по който той тръгна през една етническа фаза, сега минава през някаква друга. Тези събития показват, че партиите в България отдавна не представляват никого освен себе си, някакви там … Тук няма леви, десни, буквално всички са в кюпа. Преди няколко години нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че аз ще кажа…
Водещ:Такова нещо.
Асен Григоров:Такова нещо, че партиите не представляват никого и всички са в кюпа, обаче това, което се случва в момента е изключително видим знак. И тя в последните няколко години избиваше по различен начин, но за първи път избива в протести. И ако някой трябва сериозно да се замисли – това са така наречените политици.
Здравко Райков: По всяка вероятност това е началото.
Асен Григоров:Да, ама наистина всички политици трябва да се замислят, защото положението е много гранично. Може да се отиде на варианти, които никой от нас не би си пожелал и не би желал да се случват.
Водещ:Коментирахме в предишния брой на „Клубът на журналистите” начините на закупуване на гласове. За съжаление този случай би могъл да бъде причислен като пример и то в посока показваме например, но не даваме за пример. Обаче аз се замислих върху това дали пък купуването на гласове не се сдоби с един по-различен начин? Не купуване на цели изборни секции, не купуване на гласове там по едни списъци с еднолични данни, а купуване на влияния чрез поощрение на определени граждански протести?
Асен Григоров: Това не работи вече. Смисъл тази криза на доверието всъщност обезсмисля и купуването на гласове, защото Вие ще дадете 20 лева, аз ще отида и ще дам 30, друг ще даде 40. Накрая не е ясно тези хора за кого ще гласуват всъщност дали ще гласуват. Каквото и да е, става по-трудно да ходят вече под строй и там да мерят с клечки.
Здравко Райков:Но аз мисля, че тук вече недоверието не е само към политиците. То е и към 4те власти. Това се забелязва и това се вижда.
Асен Григоров: О, да. Няма никакво съмнение просто. Но аз иначе съм съгласен много направо с всичко, което каза професор Петров преди малко по телефона. Нямам даже какво особено да добавя или да коментирам, но недоволството, което се насочи към медиите всъщност е частично отдушник на другото недоволство, което трябва да се насочи към политиците.
Водещ: Въпросът е дали някой го насочва ловко или не.
Асен Григоров: Ами това е въпрос, дето се вика, за 1 милион долара.
Здравко Райков: Въпрос на талант – някои го могат, други не го могат.
Асен Григоров:Въпрос на талант, но смятам, че хората се разгневиха на медиите, нали всичко това, което каза професорът, го има – интерпретативната журналистика, предпоставянето на някаква теза и опитите да си я докажеш. Всичко това го има обаче журналистите сме видимата част. Всъщност говорим много повече и някак си много повече сме експонирани преди медиите и това недоволство, което идва към нас…
Здравко Райков: Тук има и друг момент, който обикновените хора го усещат. Това е обвързаността на медиите с властта. Те имат чувството, че медиите са ги предали и че медиите все повече се превръщат в един церемониален майстор, който през цялото време им внушава „Еди колко си лентички са прерязани. Еди колко си срещи са направени. Х това каза. У това каза.” Но те не присъстват в този дневен ред на медиите. Те присъстват само, когато стане пожарът. Иначе ги няма. Вместо тях има някакви други образи в публичното пространство, с които те не могат да се идентифицират. Те не са като тях. Те живеят в някакъв нереален свят. Обикновеният човек живее в друг свят. Това недоверие, което блика отвсякъде, вече се пренасочва към медиите, защото за тях медиите са всъщност говорителят на властта. Те не са техният говорител.
Водещ: Как ще коменирате едно такова изказване, че английските бобита трябва да се поучат от българските полицаи по отношение на масовите безредици, а българският съд трябва да се поучи от английският съд и това всъщност не е ли една нова редакция на една стара фраза „Ние ги хващаме, а пък те ги пускат!”?
Здравко Райков: Между другото във Великобритания след онези, в началото на годината, в началото на март – големите демонстрации, пак тийнейджърите бяха на улицата. Тогава в самото британско общество се чуха възгласи, че британските полицаи трябва да взаимстват опит от френската полиция. И бяха изпратени, даже бяха изпратени хора на специализация във френските части. Аз мисля, че нашата полиция също трябва да се научи малко от опита на френската полиция. И от опита разбира се на британската полиция. Но тук става дума за съвсем друг манталитет. Ние живеем в друга географска ширина.
Асен Григоров: Това звучи като виц.
Водещ: Е, така де, звучи като виц, ама истински цитат си е.
Асен Григоров: Това са публични общества, граждански общества, системи, които работят 200 години. И когато нещо не е перфектно, то наистина се просветява до последния детайл.
Здравко Райков: Там има правосъдие. Ако някой прекрачи границата и това правосъдие се отнася от императора до обикновения човек. Тук правосъдието заработва в една определена ниша.
Водещ:Всъщност липсата на правосъдието беше кризата, която…
Здравко Райков:Липсата на много неща, но върховенството на закона разбира се, може би водещо в основата, стигна се до там, че американският посланик публично заяви, че в България правосъдието е за богатите, то защитава богатите. В интервю по националната телевизия. Беше коментирано доста в медиите. Но и правосъдието също е рожба на времето, на духа, на прехода, на всички тези неща, които се случиха не много качествено през тези 20 години и които ескалираха през последните 2 години. Разбира се.
Водещ: В крайна сметка дали няма прекалени изисквания и прекалени надежди, необосновани, които хората възлагат на журналистите и после се сърдят, че нещата не се получават, Асене?
Асен Григоров: Това е, което преди малко обсъждахме. Хората възлагат надежди, журналистите по една или друга причина не винаги се оказват…
Водещ: Рефлексията „спират ми водата и аз не се обаждам на ВИК, за да питам, а се обаждам в някоя медия” дали не придоби един нов смисъл?
Асен Григоров: Ами обикновено предполагам се обаждат по 18 пъти на ВИК и после вече са принудени да се обаждат на медиите.
Здравко Райков: Да не забравяме, ч между 4 и 6 часа от денонощието на хората е пред медиите. За тях медиите са всичко – те са основният източник на информация, като включим разбира се и социалните мрежи, които са част от медиите.
Асен Григоров:Естествено, но то това е и начин на живот.
Здравко Райков: Така че, колкото и да негодуваме, ние не можем да минем без тях, но трябва да сме много критични към тях. Аз си спомням тук един израз на любимия ми Марк Твен, който беше казал преди повече от 100 години, че „Белята на човечеството е в това, че има твърде много глупаци, които вярват на вестниците.” Много неща не са се променили в рамките на този 1 век. Трябва да сме критични. Все пак има и друг момент, че журналистите, колкото и да не звучи красиво, те са наемни работници. Те работят в някаква медия, която, хайде да изключим обществените медии като Националната телевизия, Националното радио, които са обществени и имат други механизми, но в частните медии те защитават определени интереси. Там има корпоративен дух, корпоративна мисия, корпоративна политика. Не може да избягаш – това е калъп. На теб ти определят от-до възможностите.
Асен Григоров: При някои има една друга тема – някой ден, ако искаш можеш да се занимаваш в частните медии, броят на работодателите се стеснява драматично.
Водещ:Да. Окрупняване.
Асен Григоров:Ама това прави алтернативата пред един журналист почти нулева. Т.е. той започва да се страхува, че ако излезе от медийната група Х, няма да го вземат в У, а Z няма…
Водещ: И тук е моментът да попитам…
Здравко Райков:За цензурата, всъщност за това говорим.
Водещ:Да, това е истинският механизъм на автоцензурата. Тук е моментът, Асене, да те попитам накрая къде бяха по-ясни журналистите в посланията си – в блоговете и във facebook.com, и изобщо в социалните мрежи или в медиите, в които работят?
Асен Григоров:Имаш в предвид по този случай конкретно ли?
Водещ: Да.
Асен Григоров: В блоговете и във facebook.com хората си позволяват да се изразяват по-политически некоректно, така да кажем. И това има две страни. Не можем да кажем „Там е по-добре” или „Тук е по-зле”.От една страна, ако седнем да говорим за политическата коректност, аз ще кажа, че политическата коректност уби политиката. И нали съм готов да се аргументирам много дълго време. От друга страна обаче при такива кризисни ситуации наистина много тънък баланс трябва да се прави между това – коректността и влиянието на журналиста, чрез което той може да манипулира по един нежелан начин даденото събитие.
Водещ:До колко в случая Катуница имаше някаква манипулация? Останете с нас. Продължаваме след малко. Сега ще продължим с едно отклонение, просто защото по време на музиката тук разговорът не спря и интересна идея подхвърли професор Здравко Райков. За това ще Ви кажа – да кажем нещо за образованието, за Холандия, защото като че ли подобни събития там не биха могли да се случат по обективни причини.
Здравко Райков: Финландия е интерес за нас по много параметри. Тя първо е с население почти като нашето, даже по-зле от гледна точка на природните ресурси, отколкото България. Има дървета, няма кой знае какви природни изкопаеми. И някъде до средата на 90-те години тя е в много дълбока криза заради разпадането на тогавашния Съветски съюз, който беше един от основните купувачи на продукцията на финландските предприятия и това довежда до много висока безработица, фалити, нещо, което ние наблюдаваме в момента в България. Но финландците вземат решение, което им позволява за период по-малко от 10 години да излязат някъде от дъното на класацията за страните по конкурентноспособност на първо място в момента на света. И това решение в момента е образованието. Инвестират в знания. На времето, може би Чърчил е много прав, когато е казал, че империите на бъдещето са империите на знанията. В момента разходите на образователното министерство на Финландия е 6 пъти повече, т.е. държавата дава 6 пъти повече пари на образователното министерство, отколкото на тяхното полицейско министерство. И по ред показатели от гл. Точка на образованите – завършено висше образование, на магистърски степени, докторати направени – Финландия е водеща страна в света.Стандартът на живот няма смисъл да го коментираме.
Водещ: Остаряло ли е икономическото клише, че по време на криза се строи инфраструктура и така се излиза по-лесно от кризата. Дали по време на криза решението не е образование, както казвате?
Здравко Райков: Това е едно грешно разбиране на хора, които не могат да определят приоритетите на една нация. Ние сме невероятно талантлив народ от гледна точка на генетичното ни богатство и не случайно имаме и откриватели. Даже на компютъра носи българско име. Много постижения в областта на науката и на технологиите, на азбуката и какво ли не още, които свидетелстват за добър генетичен материал. И ако държавата беше разумна да изведе на преден план не полицейщината, а инвестицията в знанията, тогава България в следващите 5-6 години щеше да бъде на много по-добри позиции, отколкото е в момента. В по-далечна перспектива ще се превърне в една водеща страна. Развитието на света в следващите 50-100 години ще върви по тази линия. Мина времето даже на информационната епоха. Едно понятие, с което се спекулираше. Ние вече сме в един съвсем друг свят на след информационния. После информационната епоха, в която решаващи са знанията и това показват всички големи държави, на които ние завиждаме заради техния жизнен стандарт, заради просперитета, който имат – постигнали ли са го благодарение на инвестиции в знание и в наука.
Асен Григоров:
Водещ: Икате да кажете, че не е важна новината, а важен е коментарът на новината. Това по отношение на работата на журналистите, за да бъдат в крак с времето все пак.
Здравко Райков: И двете неща са важни. Не може да изкривите тенденцията – те засяга цял свят, засяга България, особено пък България, след като образованието е на заден план толкова много години, че има невероятно оглупяване на огромна част от хората. И те се нуждаят от ориентири, които се съдържат в коментара. Една новина не би била разбрана, всяка новина има различни пластове на осмисляне, в дълбочина от повечето хора, ако не бъде коментирана, ако не бъде съпроводена с допълнителни разяснения. Но този коментар никога не е безпристрастен. Върху него винаги слага отпечатък политиката на съответната медия, интересите, които тя защитава. В никакъв случай – това е част от демократичния свят, ние живеем в плуралистичен свят, в многообразен и всяка една медия изразява интересите на определена социална прослойка. Това е хубаво. Но всъщност, когато говорим за подобни коментари тук изскача думата манипулация. Коментарът не ни ли води, не ни ли внушава определени насоки намислени? Да внушава ги. Внушава ги, но ние сами сме виновни за това, че се поддаваме на такива внушения. Никой не ни пречи да имаме много източници на информация. Друг е въпросът, че хората са лениви, невежи, мързеливи.
Водещ: Обаче безопасно ли е за българските журналисти да бъдат активни блогъри?
Здравко Райков:За никой журналист никой на планетата, на която и да е точка от планетата не е безопасно да бъде активен. Това е част от журналистическата професия. Тя неслучайно е…
Водещ: Това безспорно е така, но да кажем, на острова и изобщо в Европа, тенденцията е журналистите да бъдат и много активни блогъри. У нас има едно известно въздържание в тази насока. Дали има някакви обективни причини според Вас?
Здравко Райков:Не. Никой не може да забрани на човек да си направи блог в интернет. Това е най-демократичната медия в историята на човешката цивилизация. Вероятно е просто въпрос на лична активност да създаде блог и по-важното е какво ще кажеш в този блог, твоята позиция. Заемайки вече една позиция…
Водещ: Или може би все пак е въпрос на съобразяване с факта, че работодателят е също сред читателите.
Здравко Райков: Това е много тъжна истина. Това наистина е така. Това означава, че журналистиката се отдалечава от своята мисия. Тя не иска да бъде един будител, да стимулира хората да вземат активна жизнена позиция. Властта винаги, във всички времена и навсякъде се е стремяла да подчини журналистите, да ги направи свои слуги. За съжаление у нас това, за една не малка част от журналистите, се е получило вече. Виждаме как трубадури на властта летят и носят посланията във всевъзможни медии.
Водещ: Лечението какво е? На една ръка поне разстояние от политиците?
Здравко Райков: Ами лечението е журналистът да се върне именно към своето призвание, да бъде критик, конструктивен, ако щем да го наречем това по-меко, ако звучи, на тази информация, която идва към него. Тук на няколко пъти се споменаваше думата PR. Действително това е една технология, която много стремително се развива и заема все по-добри позиции в следващи години, но журналистиката в информационните си медии вече е подчинена на PR. Изследванията показват, правят едни много интересни изследвания в последните 20-15 години, по една и съща методика и ги повтарят различни години и установяват, че вече между 80 и 95% от съдържанието на информационните емисии на телевизиите в Европа, на радиостанциите идват от PR отделите. Това не означава, че PR, че неговата задача е да защитава интересите на клиентите, които плащат.
Водещ: Това означава, че PR си върши добре работата обаче не означава нищо добро за журналистите.
Здравко Райков: Точно.
Водещ:Защото вместо…
Здравко Райков:Вижте до къде се стигна. Миналата година Министерството на труда в САЩ публикува прогнози за професиите, които ще умрат до края на това десетилетие в САЩ. И в други страни. На първо място е журналистиката. PR им вземат тяхната роля.
Асен Григоров:
Водещ: Ами предполагам, че това, което току що казахте, го чу и доцент Георги Лозанов. Добър ден.
Георги Лозанов: Здравейте. Чух, че ще умре журналистиката.
Водещ:Надявам се, че ще цитирате Марк Твен в този случай, като кажете, че този слух е твърде преувеличен.
Георги Лозанов: Да. Във всички случаи журналистиката престава да е водеща. Има сериозни проблеми, нищо за щастие в медийната сфера не отмина, но просто нещата се развиват бързо и се сменят. Голямо влияние върху тази промяна ще има блогърската журналистика, въобще журналистиката в новите медии.
Водещ:Безопасно ли е обаче за българските журналисти да бъдат и активни блогъри?
Георги Лозанов: Ами аз не знам дали е безопасно, но във всички случаи журналистиката все повече ще излиза от рамките на строго парцелирана професия и ще става по-обшо комуникативно настроение на аудиторията.
Водещ: И в тази посока няма как да не Ви попитам наистина ли ще се стигне до арести на снимки и информации за футболни мачове в интернет? Защото тази активност, която проявяват хората, като че ли е на път да бъде сплашена. Това е на пръв прочит разбира се.
Георги Лозанов:Да бъде сплашена.
Водещ:Разбира се, че се шегувам, но става дума за едни правила, според които само тези, които плащат ще имат право да излъчват мачове, което доведе до една криза преди известно време.
Георги Лозанов: В интернет това не подлежи на регулация, още по-малко от …
Водещ:Слава Богу, да.
Георги Лозанов: Ами, да. Дано да е за хубаво действително, защото има две страни по тази тема, но за други това носи определен риск. Както и да е. Може тези мобилизации, които вървят през интернет, често са в полза на твърде агресивни каузи, както виждаме, ако въобще може да се нарекат каузи. Но това също е друга тема. Така или иначе сега интернет не е заплашен от някаква регулация, най-малкото за това, че правото по отношение на тази форма на регулация все още много я гледа с почуда и няма още изградена собствена система, по която да реагира.
Водещ:По отношение обаче на традиционните медии, знаем, по-кротките хора не обичат да ходят на мачове именно заради едни по-буйни агитки, но въпросът е къде ще можем да гледаме мачове и…
Георги Лозанов:Аз знам, че всичко произтича от списъка за обществено значими събития.
Водещ:Да и какво предстои във връзка с този списък.
Георги Лозанов:Нищо не предстои. Този списък се отнася преди всичко до това кой по какъв ред има право на достъп до правата за тези събития, а не толкова за тези 90 секунди репортажи, които във всички случаи ще са валидни за всички събития, към които има интерес и към, които някой е носител на правата за тях. Сега, за плащанията и не плащанията, там има една вратичка, макар че СЕМ специално ще разглежда тази тема през другата седмица, в която се казва, че могат да се изисква нещо да се заплаща, колкото струват разходите по осигуряването на разходите на тези репортажи по право. Дали това ще е база на някакви нови и специални договарания, трудни за медиите, аз се надявам, че няма да се стигне до това и се надявам, че СЕМ, както и от други отношения, ще изиграе посредническа роля върху взимането на думата, така че ще намери възможен и за двете страни вариант.
Водещ: Защото като че ли надделя усещането през тази седмица, че футболните хора заемат една доста твърда позиция по отношение на плащането.
Георги Лозанов:Ами при футбола разбира се. Трябва да набави приходи за собственото си развитие, но това не може да става за сметка на лишаването на аудиторията от достъп до тези събития. /…/ Механизми, през които хората да се върнат към стадионите, но нека не забравяме, че това е въпрос на избор и на персонална воля, а не /…/
Водещ: За съжаление обаче връзката много се влоши, но разбрахме основното. Благодаря на председателя на СЕМ доцент Георги Лозанов. Разбрахме, че разбира се няма да бъдем лишени от 90 секунди. Това беше – медиите няма да бъдат лишени от неплатените 90 секунди от значими спортни събития. Що се отнася до футболните мачове разбира се, става дума за това и ще има развитие следващата седмица по отношение на изясняването на правата. Ами ние как да завършим с доцент Здравко Райков – убеждаващата комуникация чия работа е? На PR или на журналистите?
Здравко Райков:Може би трябва да завършим с това, че светът се променя с невероятни темпове и динамика, и ако не се адаптираме към тези промени, ако не уловим водещите тенденции, ще ни бъде трудно.
Водещ:Лесно ли им беше на журналистите в първите моменти в Катуница, когато пристигнаха и започнаха първите излъчвания на живо?
Здравко Райков: Едва ли са очаквали какво ще се случи след това. Това, че ще отпушат едно напрежение, което само е чакало някой да му даде тласък. И нещата в няква степен станаха неуправляеми.
Водещ:Това ли беше голямата изненада на този случай и каква беше поуката от този случай?
Здравко Райков: Поуката е, че докато не намерим най-важните въпроси, на които да търсим отговори, а ние все още не сме ги намерили, бягаме от тях, ще има много случаи като Катуница.
Водещ: Какво е съотношението между така наречените протоколни новини и новините на властта, и на това, което тя извършва, прерязва и т.н. открива, или това, което искат да знаят хората?
Здравко Райков: Ами аз мисля, че това, което искат да знаят хората, го няма сега в медиите.
Водещ: Кое е то?
Здравко Райков:Това са отговорите на въпросите за социалната справедливост, за възстановяване на нанесените върху обществото щети в продължение на десетилетия, за това къде отиде доверието, защо бяхме излъгани. Подобни въпроси какво ще става с децата ни утре, как ще живеем в един свят, когато…
Асен Григоров:
Водещ: Как ще отговорите на някой, който Ви каже „Това не е новина”? Къде е новината тук?
Здравко Райков:Ами фактът, че това не е новина означава, че някой не си върши работата. Хората, които вземат решения, знаят, че това вълнува останалите хора, но се опитват да ги изпратят в друго поле.
Асен Григоров:
Водещ: Последното посвещаваме с особена любов на всички медийни шефове. Хубав съботен следобед.
Няма пречки при отразяването на имената на компаниите в електронните медии, когато става въпрос за социално отговорни кампании и инициативи, въпреки че практиката това да не се случва все още продължава. Това стана ясно на организираната от БДВО дискусия на тема „Кой стои зад доброто? Всички гледни точки за отразяване на компаниите в електронните медии“, която се проведе вчера в „Офис на открито” в градината на ул. Кракра 16.
