Капитал, Light | Даниел НЕНЧЕВ | 13.11.2010
Той е идеолог на "Ку-Ку" и повечето му производни тв проекти, автор на няколко книги и доскорошен участник в най-неприятното телевизионно риалити за всички времена – "Парламентарен контрол". Днес противоречивият Дилов пише книга за прехода, издател и председател на редакционния съвет на вестникк "Новинар" и главен редактор на авторитетното двумесечно списание L’Europeo. Преди всичко Дилов-син е завършил История на журналистиката. И без съмнение има любопитно мнение за процесите, които протичат в българския й вариант.
Защо станахте толкова масов?
Давам си сметка и даже с лек уплах сам си отварям хладилника, защото може да изпадна от него. Това дойде от Facebook. Там имам 20 000 абонати на страницата и 56 000 уникални прочитания на ден. Тоест доста самостоятелна медия. Нарочно го правя там, където не е комерсиално. Първо, аз посегнах към Facebook, когато отпадна хипотезата, че го правя, за да получа избиратели. Бях сигурен, че няма да се кандидатирам, отказах да влизам в парламента и тогава направих страницата си, профила. А за "България търси талант" ме излъгаха арменци – те са царе да те изпържат.
Какво е списание L’Europeo?
L’Europeo е нещо различно, ново, знак е. Все повече го виждам да стърчи от чантите на дами, на които нищо от външния вид не предполага, че четат такива текстове. Явно го носят, за да е ясно, че го имат. L’Europeo хич не се сърди на ония, които го купуват, само защото снобеят. Напротив. Ние сме щастливи, че освен че ще го купят, ще научат и че Гогол не е интернет търсачка. L’Europeo е знак за другост. И се припознава и от разни хора, на които не им се ще много да са българи. Списанието е различно като теми, а и от начина, по който се говори в повечето медии в момента. А и тази негова извънвременност, извън злобата на дните, го прави много привлекателно. Доближава се до един формат, който в България никога не е бил известен – Quarterly, в който големите събития са представени винаги през лична история. Истории до крайност хуманизирани, независимо за какво става дума – за желязото в спанака или за гриповете, които се предават по медиен път – птичи, свински и т.н.
А какво искате да промените?
Както в италианския вариант, ще има доста повече национални теми, които са експонирани на фона на някакви световни процеси. Винаги имаме българска история – в рамките на контекст, който е най-малкото европейски. Примерно кражбата на тялото на Чарли Чаплин, където е лъжа с лъжа в лъжата – изключително интересно. Или сравнявахме Атомното "Ку-Ку" с румънците, грузинците, Орсън Уелс. Освен това повече ще са текстовете, специално възложени да бъдат написани от хора, които имат специално знание по темата, а не ги ровят да ги търсят и събират. Ще се появят много неочаквани автори – хора, които не са забелязани от българските медии, а и те не са имали кураж да пишат, но са примерно страхотни специалисти по далекоизточна модерна история – каквото се случва в момента в Китай, Япония. Хора, които пишат и добре, там живеят, там са социализирани и могат да разкажат истории, които тук не ги знаем и наистина ще бъдем като Марко Поло.
Какво предстои на медийния пазар?
Медийният пазар ще бъде огледален на политическия в предстоящия сезон.
Какво означава това?
Означава секс без хигиена. Ужасно ще бъде. Ще има много бурни събития със сигурност – задава се очевидно титаническа политическа битка. И това ще се отрази на медиите със сигурност, поради малкия пазар. Ако пазарът беше достатъчно могъщ да подкрепи едно издание, включително и рекламния – то нямаше да бъде толкова зависимо от политически субекти или икономически, които пък са зависими от политическите. И това е една затворена верига. Затова много възлагам на интернет изданията, защото там свободата е много по-голяма. Хората, които наблюдават медийния пазар, мислят по това явление и съм почти сигурен, че ще бъде подкрепено предложението ми от догодина да има "Черноризец Храбър" и за блогъри.
Вие сте член и на съюза на издателите, които дават наградите за журналистика "Черноризец Храбър". Какво е новото в него тази година?
За пръв път не издателствата предлагат текстове, а всеки журналист може сам да си предлага. Второ – награда за журналистическа книга. Третото, което смятам, че е редно да кажем – беше много хубав жест наградата за цялостно творчество. Тя се знае предварително, но не се обявява. Радостина Константинова, посмъртно, създателката на 168 часа. Още повече че тя ще отиде в една фондация за млади журналисти.
Каква е вашата дефиниция за добър журналист?
Има нещо много важно на ценностно ниво. Моето поколение е изпердашено и няма да роди повече добри журналисти. Защото на нас, особено във Факултета, а и в редакциите, ни преподаваха мита за така наречената обективна журналистика. Обективната журналистика за мен е крайно субективна журналистика, пожелала да остане анонимна. На нас ни се преподаваше това – че трябва да бъде разделен коментарът от новината и всички тия неща. И всъщност човекът, който казва "аз" в журналистиката, първо трябва да си извоюва правото да го казва. Обаче, като добие това право, той трябва да го казва. Не да се крие зад титула на вестника или да се крие зад твърдението, че е добър обективен журналист. И този модел на личността на журналиста тепърва ще излезе и сила ще му дадат електронните медии и интернет.
Правят впечатление тия, които пишат от първо лице, единствено число, защото те се ангажират с позиция и пишат по-скандално. Това не е оная журналистика, която е занаят – шиенето на потници, правенето на интервюта, писането на дописки. Голяма част от журналистиката в България е и продължава да е паркетна. Някакви хора ходят на пресконференции и след това ги преписват. И тук пак се надявам, че агенциите и интернет ще убият това.
Най-важното, което се случи, и най-важното, което не се случи с медиите у нас?
Езикът се разкрепости страхотно, обогати се, освободи се. Трябва да си даваме сметка за това. Може би единственото нещо, което не се случи, а трябваше да се случи, е разследващата журналистика. Заради девалвацията на професията – много издания, ниски тиражи, малко заплащане… Много трудно е да отгледаш и да успееш да поддържаш истински разследващ журналист. Защото той трябва да може с едно разследване да живее 2-3 месеца, докато направи следващото. И това е ужасно трудно да се направи. Няма как да го пращаш по пресконференции. Има един порок, който се случва в България – добрите журналисти ги правят началници. Не можеш в България да си суперрепортер на 56 години. Просто системата не те оставя. Тя не ти плаща достатъчно. Ти, ако си добър журналист, на 56 години трябва да си вече главен редактор. И не говоря за собственост. В една от най-големите български фирми, със стотици милиони оборот годишно, държателката на 7% от капитала продължава да е секретарка на шефа. Защото просто е много добра секретарка и не иска да бъде друга – не иска да бъде шеф на отдел, не иска да бъде представител в Лондон, не. Тя е секретарка на шефа, ходи сутрин половин час преди него, прави кафета, вдига телефоните и е акционер. И то е акционер от самото създаване, тя е учредител. Та тук не можеш да отгледаш суперрепортер, който, независимо на каква възраст, първо, да е много ОК с парите, които изкарва, и второ, да е горд с това, че е репортер. Аз не бих бил собственик на "Новинар", бих бил репортер на "Новинар", ако взимах същите пари, които взимам като собственик. Но просто няма как да си храня ужасно многото деца, а да не говоря за другото.
Стр. 24 – 25
Преди повече от три години (сякаш са минали три десетилетия) написах статия за "Икономист", в която се опитах да предвидя бъдещето на медиите. Тогава оспорих твърдението, че ние като общество сме по средата на медийно преобразяване, което по своята значимост е сравнимо с промяната, която започна с Гутенберговата печатарска машина през Ренесанса. Една медийна епоха свърши, едно ново начало започна:
