в. Труд I Валентина ПЕТКОВА I 2009-09-18
Една елегантна жена слиза от автомобил и забързано тръгва по улиците въпреки високите си токове. Не бях виждала Дияна Дамянова от години и наистина съм впечатлена от прекрасния начин, по който изглежда. Не, няма ново гадже. Просто някогашната зам.-председателка на КНСБ за 20 г. извървя път, по който многократно е падала и ставала, но е успяла, както тя се изразява, “да стане човек”. Успешният й ход е пиар агенцията й, с която тя проправи пътя на т.нар. връзки с обществеността. Вторият й удар е работата й с “Лукойл”. Това лято се прочу като шеф на предизборния щаб на Вежди Рашидов. За пръв път от 12 г. в Кърджали, освен ДПС и ГЕРБ, успя да вземе депутатски мандат благодарение и на нея.
- Диана, участието ви в предизборната кампания означава ли, че връщате вкуса си към политиката?
- Не, просто помогнах на приятели в изборите. Вежди Рашидов е мой близък от 25 г. и аз му дължах това. Не беше политическа битка, просто трябваше в Кърджали да направим пробив. С гордост мога да кажа, че успяхме.
- Кое е онова, което коренно се е променило у вас?
- През тези 20 години преход узрявах и мога да кажа, че сега седя много вдясно. Слава Богу никой не ми дава управлението на държавата, защото бих я раздържавила. Абсолютно съм убедена, че бизнесът е този, който дава хляб на същия онзи пролетарият, когото много обичам.
- Вероятно, защото успяхте в частния бизнес. Случайно ли създадохте първата пиарска агенция у нас, или се получи, защото сте умна?
- Когато излязох от КНСБ, не знаех какво да правя. Лягах си вечер много омъчнена и се чудех каква ще е следващата ми стъпка. Докато бях в профсъюза, се оказа, че притежавам дарбата да бъда посредник в общуването между журналисти и институции. Установих, че има огромен трап между медиите и институциите, които говорят с терминология, която другите не разбират. Политиците все се оплакваха: “Аз това не съм го казал.” А на мен не беше ми се случвало да публикуват нещо, което не съм казала… Затова една сутрин се събудих с решението, че знам как да направя така, че да няма неразбиране между едните и другите.
- Хора, които ви познават отблизо, твърдят, че в онези години сте била доста необуздана?
- Оооо, аз бях много дива. Помня, че в деня , в който ме качиха на 11-ия етаж на КНСБ и влязох в кабинета на Петър Дюлгеров, бях обута с еспадрили и къси чорапки, везани от баба ми. С тези същите чорапки Кръстьо Петков ме заведе на конгрес на профсъюзите, на който, без много да съм наясно, бях избрана за зам.-председател по международната дейност, защото знам езици… По онова време често си позволявах да нахлувам в кабинета на Кръстьо Петков с ръце на кръста…
- Не сте се спирала пред нищо?
- Може да се каже. Няма да забравя как една вечер излизам от сградата на КНСБ съсипана от умора и някакви хора ме чакат, защотонепременно трябвало да говорят с мен. Опитах се да отложа срещата за другия ден. Те обаче заявиха, че е невъзможно, защото били от селскостопанската авиация, която на другия ден Министерският съвет искал да закрие. Изслушах ги и ги попитах имат ли самолети и могат ли на другия ден да кацнат на магистрала “Тракия” в Пловдив по време на заседанието на МС. Те викат – това е незаконно. Обещах им, че ще уредя въпроса. На другия ден няколко самолета кацнаха на магистралата и я блокираха. А министрите нямаше как да не ги забележат. За такова нещо днес биха вкарали някого в затвора… Сега не бих си позволила подобно действие, но по принцип съм страшен войник. Заловя ли се с някаква работа, захапвам и докато не я приключа, не се отказвам. Конкуренцията в нашия бранш стана голяма. Не знам по каква причина, но аз се профилирах в т.нар. кризисен пиар. В момента, в който някоя институция или фирма закъса, се обръща към мен. Оказа се, че умея да правя хубав имидж и в този смисъл “Лукойл” е едно от истинските ми достижения.
- Хъсът за работа, който притежавате, въпрос на характер ли е, или е нещо, което се учи?
- Семейната ми история е сложна. Бях осиновена от леля си, която беше режисьор в Народния театър. Така от 3 до 18-годишна възраст изиграх всички детски роли в театъра и израснах под прожекторите. Това беше моят огромен старт в живота ми. И когато през 1989 г. светнаха прожекторите и мнозина се оказаха под тях, имаше подготвени и неподготвени. Аз бях изключително подготвена, защото 18 години бях на сцената и нямах страх от камери. Напротив, публиката вдигаше адреналина ми.
- И сте щастлива, щом сте там, където ви е добре?
- Нищо подобно. Аз съм непрекъснато нещастна и с усещането за току-що произведен провал. Удовлетворението може да дойде, но едва на следващия ден, след като видя как е отразено във вестниците това, което правя. Имам изключително висока степен на критичност към себе си и висока степен на толерантност към това, което другите вършат. За тези 20 години не се е случвало да заспя, преди да съм прочела утрешните вестници, които излизат вечер. Така че това не е въпрос на характер, а е свръхпретенция, която ме принуждава непрекъснато да ръчкам. Навремето моят приятел Димитър Луджев казваше, че ако ме назначат за министър на войната, България веднага ще влезе в поне четири войни. Разбира се, с годините вече не правя глупости, някъде на 33 г. станах човек. Имам чувството, че на мен всичко ми се е случвало.
- И можете да намерите изход от всяка ситуация?
- Не, разбира се. Но имам дарбата не само да правя радикални предложения в кризисен момент, но и да ги отстоявам. И да поема целия риск. Всъщност, мястото си под слънцето извоювам не с гениалност, а с решителност. Поемам отговорност за нестандартни ходове, за които повечето хора казват – да питаме, да видим какво ще каже шефът и т.н. В това отношение съм джаста-праста. Но не предлагам безумни решения, а такива, за които знам, че са работещи.
- Тази решителност помага ли ви, или ви пречи в личния живот?
- Аз нямам много личен живот. От 16 години живеем с Джеки Стоев и ми е уютно на две места. Вкъщи, където се наслаждавам на тишина, и в планината с Ива Петрони.
- Откъде тази любов към планината?
- Родният ми баща беше планинар и вероятно това ми е предадено. Едно от нещата, които ненавиждам, са коктейлите. На такова място обаче се срещнахме с Ива и на следващия ден направихме първото си изкачване на Витоша. Това беше преди 11 години. Оттогава не сме се разделяли. В петък вечер започва да ни пари под краката, палим колата и се махаме от София. В момента, в който върховете застанат над мен и нямам мобилна връзка с никого, съм щастлива. Случвало се е да вървим по 6-7 часа, без да си кажем дума.
- Не е тайна, че печелите добре, но и че не сте “материално момиче”. И все пак в това отношение как се промени животът ви?
- Имам нулево отношение към парите. Това, което изкарвам, инвестирам в трите деца, за които нося отговорност – сина ми и племенниците ми.
- А къщи, имоти?
- Живеем в жилището на Джеки – хубав апартамент на пл. “Славейков”. Кооперацията е стара и занемарена и като влезеш в нея си казваш – какъв бардак. В нашето жилище обаче виждаш нещо съвсем друго, тъй като го направихме прилично за окото. Преди време на гости ни беше английски кинорежисьор и попита в такава обстановка ли живеят българските режисьори. Отговорих му – не, така живеят българските бизнес дами… Преди 15 години случайно открих убийствена къща от дърво и камък в Странджа над Царево, на 4 км от морето. Погледнах и казах – искам я. Тя е днес гнездото ни.
- Оказа се, че за изборите в Кърджали са ви помогнали над 200 ваши лични познати, това ли е приятелският ви кръг?
- Приятелският ни кръг е от 2-3 семейства – Иван Кръстев, Ива и Йово и Гого Лозанов. Това е кръгът, в който живеем, но и с тях все по- рядко се виждаме. Моята голяма мечта е да имам свободно време, да си седя в къщата в Странджа и да варя сладко от дюли с прекрасен аромат.
Оригинална публикация
Ясен Гуев е новият директор "Корпоративна политика" на GLOBUL, който ще отговаря за отделите "Връзки с обществеността”, „Вътрешна комуникация” и „Корпоративна социална отговорност" в компанията.
