БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-03-06
Водещ: Някога на мегдана съперниците разрешавали споровете помежду си. Сигурно и като антитеза на дуелите. Вчера на най-личния мегдан в България – пред президентстовто – нямаше надиграване, а надснимане. Веднага след това дойде и стенограмата и медиите зарязаха снимането и започнаха цитирането, за да отворят място за големите обяснения. И така, докато всеки загуби нишката. А днес бе поискана стенограмата нотариално заверена и на звуков носител. А това се случва ден, след като суверенът се произнесе – българското оперно чудо е събитието на ХХ век.
Българското оперно чудо е събитието на ХХ век. Удивителното на този избор беше не само че изглеждаше невъзможен на фона на самоиронията, с която дадохме мощно рамо на чушкопека. Изумителното е, че се чука коментари, че това не е избор, защото е ген. И тези коментари не дойдоха от събраните като в юмрук гласове от Димитровград. Дойдоха от неподписания днес часови коментар. Цитирам: „Все едно да отбележим като най-важен факт от изминалото столетие, че 18% от българите са зеленооки”. Край на цитата. Третото място бе за откриването на шестия сърдечен тон. Ако смените изданието с „Труд”, можете да прочетете за съмнението, че малко хора са участвали в гласуването. Защото кой друг освен докторите би гласувал за това събитие. Нищо че голямото мнозинство българи разбрахме от тази кампания за това откритие. Как да не се замислим отново за нашенския феномен да бъркаме рейтинг с доверие? И защо тогава да се изненадваме, че политиците вече открито ни поднасят стенограмите за публикуване. Така спестяват времето, в което те могат да попаднат в медийните пощенски кутии. Да, имаше голям интерес към стенограмите на МС, но откакто те са в Интернет, интересът спадна. Дали поднасянето на избрани стенограми от президентството ще събуди интереса на хората, само шоумените си знаят. За сценария на избора на събитието на ХХ в. и за самия избор ще говорим с Димитър Стоянович, сценарист на кампанията на БНТ1. Отвъд кампаниите седмицата донесе далеч по-сериозни и лоши новини за насилие над деца. И днес има нови, уви. Как говорят медиите за това насилие, как говорят хората и каква правят институциите ще коментираме с Кристи Петрова от в. „Политика”. „Кома” – журналистика или публицистика. В сряда предстои колегата Огнян Стефанов да представи книгата си. Очаквайте да чуете и неговия коментар.
Добър ден на Димитър Стоянович! Подлежи ли избора на събитие на ХХ в. на сценарий?
Димитър Стоянович: Ами както по принцип в историята сценариите се пишат от хората, от събитията и от определени личности. Това са трите, как да кажа, края на триъгълника, който въобще тика историята напред или назад. Така че от гл.т. на сценариста, какъвто съм аз, тя просто се подвежда в някаква посока и оттам нататък, както и с това предаване, хората пишат.
Водещ: Но вотът не подлежи на сценарий или подлежи?
Димитър Стоянович: В никакъв случай вотът не подлежи, той и затова е интересен.
Водещ: Доколко имаше логика в коментарите, че ето един Димитровград не е бивало да попадне в такава класация? Това не е ли един стар повик за цензура?
Димитър Стоянович: Ами разбира се, че е така. Според кого един паметен, значим строеж, който наистина олицетворява цялостната промяна в… как да кажа, и вътрешния, и визуалния свят на българина, защото Димитровград е паметник, той е паметник на една нова култура, която идва в България, това я да я наречем съветската или болшевишка управленческа система, която налага своите методологии и те включват дори, как да кажа, точно домовете, в които живеем, колите, които караме, уредите, които използваме. Това е една изключително важна промяна, която бележи нашия ХХ в. безспорно. А Димитровград е наистина един град, изникнал от нищото. Три села и два завода се създава на едно голо поле един град по съветска система, тя е съветско-американска, тя не може и да се нарече точно каква е чисто архитектурната й същност, но така или иначе по един съветски образец се строи този град и той е наистина уникално явление. Това е строеж, безспорен строеж на ХХ в. А това, че на някой не му се иска това да попадне, аз не смея да го коментирам. За мен това е белег на изключително ниска култура и на страховити комплекси, разбира се, които донякъде разбирам и оправдавам. Но не би трябвало да е така. Време е да скъсаме с тези неща и да сме малко по-отворени към нещата, които са се случили и които предстои да ни се случат.
Водещ: Какви журналистически коментари събра класацията?
Димитър Стоянович: Журналистически точно. Ами журналистически, точно както и нежурналистически – всички се движат в посоката на една болезненост. Връщането към ХХ в., което беше нашата цел, е желанието да се направи първа равносметка за това, което ни се е случило и това, което ни е довело дотук в момента и ни направи такива, каквито сме. Този опит очаквано предизвика много агресия, много страсти, крайности, необективност. И според мен в крайна сметка си свърши работата, защото…, тук дори мога да говоря за някакъв вид сблъсък на поколения, но не в принципна млади – стари, а в желанието от едно поколение нататък да се спре вече ровичкането в старите рани или… не се изразих точно, не да се спре, ами вече да се лекуват тези рани, защото не може постоянно да отваряш един и същ шрапнелен белег, отново всеки път да го разтваряш, всеки път да го тикаш в лицето и нищо друго да не прави. В смисъл, да оставаш на това място, без да отиваш напред. Раните от миналото и хубавите моменти си остават в миналото. Да, те ни правят такива, каквито сме, но осъзнавайки ги, давайки им реална и обективна оценка, вървим напред. И на мен примерно, и на хората около мен ни е омръзнало да се занимаваме с едно и също нещо, без да вървим напред. Някак си и това се опитахме да направим точно с това предаване, естествено в много по-голям национален мащаб.
Водещ: Кой остана най-доволен? Май учителите по история? Защото безспорно това беше едно добро познание. Учителите по история за 6-и клас, май?
Димитър Стоянович: И шести, десети и единадесети.
Водещ: И десети, и единадесети също да.
Димитър Стоянович: разбира се, това е… как да кажа, това е ос новата на цялата тази кампания – образователния елемент. Всичките тези страсти, които в периферията възникват, те са добре дошли, но центърът е точно образованието, нещата, които много, много хора, бих казал преобладаващата част от хората не са чували или удобно са забравили. Логиката на Мечо Пух най-много обичам удобните приключения не важи от гл.т. на историята. Историята трябва да се знае и с нейните дидактично казано поуки да вървим напред горди и щастливи.
Водещ: Равносметката на коментара на хората каква е – повече отрицание, повече положителни оценки, кое надделява?
Димитър Стоянович: Надявам се, че положителните оценки са повече, доколкото все пак здравомислещите хора би трябвало да са повече от нездравомислещите и озлобените, и хвърлени в някакви си собствени драми с определени политически събития. Лично аз за себе си мога да кажа, че все пак колкото и да бях вътрешно подготвен за това, много се изненадах колко още злоба има точно около… как да кажа, политическата ситуация в момента. То е ясно, че в историята политическата озлобеност е зловеща, тя върви в полюсност, истински крайности, но че тя продължава до ден-днешен в едни изключително интелигентни хора, които би трябвало да са осмислили процесите, би трябвало да са преминали през тези, как да кажа, пубертетни прояви на политическа крайност, оказа се, че въобще не е така. И че когато се изложат проблемите, за които пак казвам, свикнали сме удобно да си мълчим, някак си хън-мън, все едно, че ги е нямало, изведнъж се оказва, че всичко, въгленът си седи отдолу под пепелта и той страхотно гори. И пред очите ми едни наистина приятни, смислени хора се превръщат в полувидиотени, как да кажа, персонажи от ранни стачки някакви, които искат да бият, искат да мразят, искат да унищожават и най-лошата ни черта – да рушим вместо да изграждаме. И това наистина беше за мен една много голяма изненада, която аз проследих, казвам го без цинизъм, с искрен интерес.
Водещ: Продължаваме с обещаната история на чушкопека. Това като че ли беше най-големият победител от вота на отрицание и на поляризация.
Димитър Стоянович: Е, да, по принцип категорията битови нововъведения за ХХ в. е категория, която цели някак си да предизвика чувство за хумор във всички случаи, въпреки и сериозните кандидати. Но като цяло това е битова категория. Няма нищо по-смешно от бита в крайна сметка.
Водещ: Имате ли чушкопек у вас?
Димитър Стоянович: Разбира се, че имам. Как? Аз съм истински българин, моля ви се.
Водещ: Всъщност едва ли има къща без чушкопек, аз също имам, вярно, не е от този усъвършенстван модел „Мерцедес”, но все пак имам чушкопек.
Димитър Стоянович: Чушкопекът е един изключително симпатичен уред. Даже аз лично съм носил чушкопек до Виена, където брат ми беше студент. И съм носил в един рейс ужасяващ 90-те години в ръката си, през цялото време на пътуването, 14 часа бях в скута си с един чудесен чушкопек, чисто нов, където той гордо печеше чушки до края на следването си. И неговите хазяи австрийци, много сериозни хора, графове, изключително се наслаждаваха и сами пекоха чушки като изоглавени в тези 7 години.
Водещ: Те ли са новите собственици на този чушкопек?
Димитър Стоянович: Да, да, мисля, че да. Както и една от тези нашите класически скарички, имаше едни квадратни с решетка вътре, единичка отгоре реотан за правене на принцеси. Мисля, че те останаха наследство. Въпреки че те си направиха и един много любопитен експеримент, измериха, че чушкопекът, българският в техния дом, харчеше повече ток, отколкото всичките им уреди едновременно включени заедно. И естествено много се забавляваха от този факт.
Водещ: То не е много забавно, но…
Димитър Стоянович: Не е много забавно, но това е соцуред в крайна сметка и съвсем логично. Добре, че не им е изгорил инсталацията.
Водещ: Но всъщност историята на чушкопека и неговата малка победа като че ли има и някакъв втори план?
Димитър Стоянович: Винаги има втори план. Чушкопекът в крайна сметка е символ. И извън чувството за хумор и тези, които са гласували чисто на майтап, че това е българското нововъведение в бита, наистина в световен мащаб чушкопекът изобразява начина на мислене и начина на живот на българския народ в една определена епоха. Не че сега не е така, но нали говорим за ХХ в., някак си по-успокоително е, че чушкопекът е символ на… как да кажа, на всичко онова изгубено, бих казал изгубено точно след 9-и септември, целия този домашен уют, работата на семейството да направи зимнина, да се подготви за пролетта, да обере реколта и тези абсолютно български хубави традиции, които са тотално унищожени, чушкопекът е последният някак си, последната тъжна реакция на сгромолясването на тази да я наречем патриархална българска система.
Водещ: След като новите собственици на чушкопека ,за който говорим във Виена са направили тези изчисления, хубаво е да си дадем сметка дали и ние правим подобни изчисления, притежавайки всеки един от нас такъв уред, затова, че много ток отива.
Димитър Стоянович: Дълбоко се съмнявам, че има българин, който си прави една толкова сериозна сметка. Ние наистина сме научени, че всичко е на килограм – парно, ток, вода, всичко се лее из ведро, и въобще тази спестовност, която е типична за западноевропейското общество е част от начина му на мислене, и не случайно това общество е на толкова високо ниво световно, това нещо у нас не съществува. И дори сега, когато общо взето всички сме на ръба на битовото оцеляване, просто ние не си правим такава сметка. Много по-лесно е разбира се да се оплачеш, да кажеш, ах, колко е висока сметката за тока, ах, колко е зле с водата, парното ме съсипва, а всъщност ти нищо не правиш за това наистина да си направиш една сметка за месеца за живота и да видиш какво трябва да направиш.
Водещ: Дали обаче тази сметка не е направена подсъзнателно и това да обяснява провала на финала на чушкопека? Защото той много тежко се сгромоляса.
Димитър Стоянович: Е, и чушкопекът, милия, имаше доста сериозна конкуренция в… как да кажа, наистина много по-сериозни кандидати за събитието на ХХ в., които мен ми е изключително тъжно, защото според мен чушкопекът напълно заслужава да бъде българското събитие на ХХв. Каквато и вълна от възмущения и проклятия да се понесе над страната, мисля, че той наистина е един символ на този век и на българина, който наистина остава. Но пък много хубаво наистина рамкира цялата класация от чушкопека до операта – това са такива едни стъпала, които са извървени. Хубаво е, че го има, за мен това е по-важното.
Водещ: Да заговорим по-сериозно и за победителя. Защо победи операта? Това е една носталгия по все по-дефицитната култура в ежедневието ни или нещо друго?
Димитър Стоянович: Първо трябва да кажа, че аз съм потресен от факта, че операта спечели. Това не е нещо, което съм очаквал със сигурност. Това за мене е всъщност изненадата, която поднесе зрителя. Точно както си говорехме в началото за историята кой я пише, дори през ум не ми е минавало, че едно културно събитие, и то бих казал от високите етажи на културата, доколкото има разделение, може да бъде определено за събитие на ХХ в.
Водещ: Сигурно е обаче, че меломаните не са организирали подривна дейност, така щото операта да спечели, и едва ли само меломаните направиха операта победител. Затова ми се ще да питам дали това е някакво полуосъзнато чувство за дефицит на култура в ежедневието ни?
Димитър Стоянович: Това разбира се е така, както и от поводите за гордост, защото ясно е колко от нас познаваме хора, които слушат опера денонощно и това е тяхната музика. Това наистина не е, за съжаление, музиката на ежедневието. Но хората според мен, някак си висотата на положението на това изкуство, фактът, че вътре има наистина една тълпа буквално от българи, които са на върха на това великолепно изкуство, топли, радва, стресва, трогва, очарова и т.н. и от тази гл.т. гласуваш за това, което наистина е лишено от един минус. Защото всичко друго има и хубави, и лоши страни, съмнения, драми някакви, докато за оперното чудо, за българските гласове нищо лошо. И разбира се тук има, много е важна на първо място фигурата на Борис Христов, който е вътре в тази номинация. От него започва всичко буквално в българската опера на толкова високо международно ниво. Това е човекът, който наистина е познат на всяка българска къща, всеки българин знае „Многая лета” в неговото изпълнение. и почти във всяка къща това изпълнение присъства. И то наистина отпушва в една друга посока, подсъзнателна, което е прекрасно. Наистина за мене е изключителна изненада. Аз съм много горд, че това е победителят, защото наистина показва едно развитие напред, един шамар точно върху озлоблението и безсмисления разговор. Аз лично много мразя безсмислените разговори, които тъпчат на едно място. Това е една крачка напред, това е една крачка към смисъла на нашето съществуване въобще. От друга страна, за мен нямаше наистина никаква драма да спечели и чушкопекът, и…
Водещ: Димитровград.
Димитър Стоянович: И Димитровград, неговия славен подгласник и т.н., и т.н., и 9-и септември, за който всички бяха подготвени, че той именно ще е събитието на ХХ в.
Водещ: Колко процента от нас зрителите научихме за шестия тон?
Димитър Стоянович: Процентът е близо до 100 според мен, защото самият аз, когато писах за тези неща, всъщност научих, че българин е открил шестия сърдечен тон и всичките други научни подгласници, които останаха на по-задните места. Всъщност самият аз, а зрителите в много по-голям мащаб съм сигурен, че са били до голяма степен потресени от това какво се е случило, какво е направено, изобретено в България и това доказва смисъла на една подобна кампания.
Водещ: Такова едно откритие облаче зад Океана веднага ще бъде опаковано и продадено като супер хитова стока. Защо у нас това не се случва, даже и не знаем, че има подобно изобретение, което е дал българин на света?
Димитър Стоянович: Е това е огромната разлика между тоталитарната и демократичната система. Това е съвсем логично. Така, както съветските учени са изобретили почти всичко от най-съвременната модерна технология, която ни заобикаля в момента, пък никога не се е знаело за това, или тайно под маса самата държава го е продавала на своите най-големи конкуренти и т.н., и т.н., това нещо се е случило в много по-малък мащаб със случай за шестия сърдечен тон или лекарство нивалин, че ако щете и с чушкопека, който при подходяща търговска форма може да е един много любопитен и колоритен пазарен продукт.
Водещ: Как беше, съветското джудже е най-голямото джудже?
Димитър Стоянович: Разбира се, 20 години щастливо детство и т.н. Това е… как да кажа, наистина тоталитарната система е един затворен остров, в който корабокрушенците при късмет се запознават с Петкан, но в обичайния случай си остават сами до края, докато островът не потъне или континентът не се приближи.
Водещ: По-здрави ли сме вече, след като успяхме да изберем събитието на ХХв.?
Димитър Стоянович: Мисля… как да го кажа, защото тръгнахме от медицинския термин, някак си започваме лека-полека, електрошокът, ефектът на електрошока з апочва да връща сърдечните тонове лека-полека. Мисля, че още, надявам се, че след още 30, 40, 50 години да сме излекували безспорно дълбоките си рани от миналото и от нашия път.
Водещ: Ако сега трябва наново да напишете сценария, какво ще промените?
Димитър Стоянович: Нищо нямам намерение да променям, историята най-малкото не може да се промени. Няма смисъл да се променят неща, които не подлежат на промяна. Бъдещето ще ги промени по най-логичния и най-нормалния начин.
Водещ: Това, което най-много ви изненада в тази кампания и това, което не се случи, а много ви се щеше да се случи?
Димитър Стоянович: Наистина искрено ми се щеше да видя все пак откровено по-интересуващите от случващото се хора. Дълбоко мислещи за нещата, които са им се случили и поне опитвайки се да направят равносметка за собствения си живот. За съжаление, въпреки всичките неща, мисля, че още като цяло не сме достатъчно силни да кажем трезво за собствения си живот какво не сме успели да направим, какво сме успели да направим. Предпочитаме все още да си затваряме очите, за да е по-безболезнено някак си, да не се тревожим с неща, които не са ни май много приятни. А това за мене е все пак болест, истинска.
Водещ: Кой трябва да пише учебниците по история? Това е една… как да кажа, доста медийна тема, много години наред ние журналистите се занимавахме с това да коментираме кандидатстудентски или кандидатгимназиални бисери, сега обаче дойде времето като че ли да се коментират повече учебникарските бисери. Аз имам един любим от учебника за 2-и клас по български език и литература как е подредена българската азбука. Знаете ли?
Димитър Стоянович: Не.
Водещ: По азбучен ред.
Димитър Стоянович: Има логика.
Водещ: Та кой трябва да пише учебниците по история? Защото в крайна сметка едва ли само с медийни продукти трябва да запълваме липсата на познания за историята ни?
Димитър Стоянович: Образованието във всички случаи е един от най-важните приоритети и на държавата, и на обществото. Мисля, че тези две… как да кажа, колони, които са доста нисички при нас, поразклатени, с подбити основи, те са тези, които трябва да контролират и да насочват процеса. Защото образованието е основата на всеки един човек във всичко, което направи от този момент нататък. Когато образованието е глупаво, слабо, политизирано, то прави глупави, слаби, политизирани хора.
Водещ: Обаче могат ли медиите и родителите, които се явяват преводачи на учебниците, да променят образованието?
Димитър Стоянович: Аз затова казвам, че държавата е тази, която… тя е първата колона, тя е тази, която трябва да има образователна политика. И тази политика да слага важното, новото и да чисти всички тези туморни образования, които естествено, че има в цялата ни учебна програма, да не говорим по мое време какви изумителни глупости са преминали през очите и съзнанието ми. Те със сигурност и мен са ме повредили донякъде, но хайде, аз след това съм учил история на университетско ниво и донякъде съм поизчистил повечето неща. Но ако това стане за нормалния и израстващ човек, на когото мозъкът му е все още отворен и необременен с обичайните житейски глупости, това много ще тикне напред чисто, дето си говорим, за основата на един човек, на когото тепърва му предстои развитие.
Водещ: Кое помага повече – историческите познания или журналистическите рефлекси при правенето на един такъв сценарий, който, пак да кажем, има сценарий, но той не е сценарий на гласуването?
Димитър Стоянович: Не би могло неподготвен от историческа гледна точка човек да седне и да напише тези сценарии, и въпреки това казвам, че журналистическият рефлекс е по-важен, защото едно е да познаваш историята и да умееш да я анализираш, защото това е главното умение в историята, а не да помниш цифри и дати, но най-важно е как го поднасяш, така че да бъде разпознаваемо, интересно и смилаемо от хората. Затова точно казвам, че в случая журналистическият рефлекс е на първо място.
Водещ: Какво могат медиите и гражданското общество заедно, нека с това да завършим?
Димитър Стоянович: Засега, напълно откровен ме питате, аз напълно откровено ви отговарям, засега мисля, че нищо не могат да направят. Това е абсолютно категорично. Нито имаме медии, които са обединени от нещо или от някакви каузи, нито имаме гражданско общество. Така че по този въпрос, уви, нямам какво повече да кажа.
Водещ: Това е един доста песимистичен коментар, той няма ли друга страна?
Димитър Стоянович: Ами няма друга страна. Каква друга страна? Ние просто, нашето общество, ние имаме заглавия на някакви неща, но нямаме съдържание. Имаме форма, но не и съдържание. Може да си говорим до утре за нашето гражданско общество, ама аз като не го виждам в нито едно проявление, по никакъв начин обединени около смислени проекти, каузи, задачи, които кипят около нас. А е една цялостна апатия във всичко, с което се захващаме и най-много дето си говорим са някакви политизирани страсти, където да излееш горчилката и малко да ти олекне.
Водещ: Обаче тази седмица се оказа, че апатията много сериозни корени е пуснала и сред чиновниците, които въпреки сигналите за насилие над деца, като че ли се отдават на апатията главно?
Димитър Стоянович: Точно за това говорим, няма работеща… Държавата, колкото и да ни се иска да функционира поне с 10-20% от способностите си, тя не функционира. Тя е зациклила преди много десетилетия. И тя просто не върши своите задачи. Всеки се крие от своята отговорност. Няма отговорност. От кого да търсиш отговорност? Кой е този истински гражданин на свободния свят, който става и казва: това беше моя отговорност, аз се провалих и ще си понеса последствията? Нямаме тук такова нещо. Тук е размиване на отговорност, обща отговорност. Той е виновен, другият, полицията е виновна, а пък прокуратурата май е по-виновна. За какво става дума? Имаме един турлюгювеч, в който ако искаш да правиш лошо, ако искаш да крадеш, ти си в прекрасното място, в перфектното място. Това е.
Водещ: Отвъд кампаниите и стенограмите медийната седмица донесе далеч по-сериозни и лоши новини за насилието над деца. За съжаление, днес има нови. Как говорят медиите за това насилие, как говорят хората и какво правят институциите, ето това ми се ще да коментираме сега с Кристи Петрова от в. „Политика”. Добър ден! Пореден извратен начин за възпитание, пастрок наказва детето си да коленичи върху бирени капачки. Малкият не можел да брои до 10, бащата се ядосал. Какво да кажем?
Кристи Петрова: Ами не знам, аз, честно казано, ставам все по-безпомощна и все по-безсилна, когато трябва да се пише за такива случаи. Не знам, може би го съпреживявам лично, защото имам двегодишно дете, но за мене няма нещо, което да оправдава това, което се случва в последните години. Някак си американските филми, които гледаме за насилие върху деца, като че ли може би не очаквахме така на живо да се претворят и в България.
Водещ: Да, за съжаление. Какво могат медиите и гражданското общество да направят заедно?
Кристи Петрова: Това, което можем да направим е да преодолеем собствената си съпротива да четем и да пишем за тези неща, и ако може да се говори повече. Хората реагират, че не трябва да се описват тези случаи. Напротив, трябва да се описват, за да се създаде някаква обществена нетърпимост. И може би трябва колкото повече и повече да се говори. Може би трябва да се описват наистина в детайли това, което се случва, защото когато имаме една неадекватна присъда, условна или някаква от един-два месеца затвор за такова насилие, просто придобиват абсурдни размери нещата.
Водещ: От друга страна обаче защо пишем заглавия, говорим и коментираме, има ли смисъл в това? Защото очевидно нищо не се променя. Като че ли написаното, коментираното не стига до хората.
Кристи Петрова: Така е, но ако успеем да провокираме с това, което пишем, ако успеем да провокираме някакви по-адекватни наистина законодателни мерки и някакви наказания, и ако успеем по някакъв начин да провокираме социалните служби да си вършат работата и да следят за такива случаи, защото тяхното безхаберие е тотално, това са някакви чиновници, които си отчитат работата, аз не знам с какви очи си взимат заплатите и с какви очи се подписват под трудовите си задължения. Те нищо не правят в случая.
Водещ: Е да, но и днес четем, че те имат ниски заплати и правят дори и невъзможното.
Кристи Петрова: Ама ниската заплата не оправдава това, че… и ниска заплата да е, трябва все пак да си я заработиш. При положение, че две години един баща изнасилва детето си по най-грубия, най-безобразния и най-невъзприемащия нормален човек начин и социалните служби си прехвърлят като горещ картоф този случай, как може докторите да не са забелязали това насилие върху детето от Сандански, как може социалните служби да си прехвърлят отговорността, че нямали подпис, което да доказва това насилие? Трябваше ли да се стигне дотам детето да влезе с разкъсан пикочен мехур, с разкъсан анус, за да разберем какво се случва? Трябваше ли да се стигне въобще дотук? Това дете за мене не знам как ще успее да продължи живота си оттук нататък.
Водещ: За съжаление, и днес пише, че това дете изпада в ужас, когато към него приближи мъж.
Кристи Петрова: Ами нормално е. Но това е сегашният етап. А по-нататък моите наблюдения от малко по-големи деца, които са преживявали някаква форма на насилие в тази възраст, е, че те на свой ред стават насилници. Те нямат абсолютно никакви задръжки, защото те са свикнали по този начин.
Водещ: За съжаление, това е като с неграмотността, която се самовъзпроизвежда и насилието също.
Кристи Петрова: Точно така. Аз съм потресена от това, че виждам, включително в яслата на сина си, колко малки деца вече проявяват агресия, проявяват форма на насилие. Това означава, че домашното възпитание по някакъв начин има нещо сбъркано.
Водещ: Доколко ние можем да оправим това сбъркано като медии, като влияние върху хората?
Кристи Петрова: Ако излезем от тази жълта страна, която е винаги, малко детайлите, когато се описват, наблягаме малко на жълтата страна. Роднини да попитаме, да потърсим не знам кой си. Всъщност трябва да се придържаме към това, което е констатирано като факт. Има ли насилие, каква е формата на насилие и оттам нататък да се търсят някакви начини наистина да се приемат законодателни мерки, за да не се стига дотам.
Водещ: Доколко можем да помогнем на гражданското общество да го приучим да реагира, когато се сблъсква с такива случаи, а не да си казва, аз ли ще променя света?
Кристи Петрова: За съжаление, това е много дълъг път, който ще трябва да извървим за това нещо, защото аз виждам, че хората наистина го възприемат все още като… наистина, навсякъде, всеки такъв случай, който се случи, гледаме в различните форуми за майчинство, че се сформират групи за защита на децата, които искат някакви законодателни инициативи и дотам стигат нещата. Мисля, че трябва по някакъв начин хората да се научат, че когато виждаш, че един родител бие детето си, насилва го по някакъв начин, защото децата не са толкова мълчаливи, те си споделят и с приятелчета, те казват какво се случва в семейството им. Не говорим за тези деца, които са на две годинки и не могат да говорят и не могат да броят, но всички останали си разказват това, което се случва с тях и мисля, че трябва да се стигне до там да има сигнали. Видиш ли такова нещо, просто не трябва да си седиш и да си мълчиш и да чакаш да се опише във вестника и да кажеш, ама аз това съм го чел и съм го виждал.
Водещ: Колко път обаче ни остава на нас медиите да изминем дотам, при положение че едва сега започнахме да се усещаме да не публикуваме снимки без те да са обработени така че да не може да се разпознае съответната жертва?
Кристи Петрова: Да, точно това е парадоксът. Много пъти сме говорили с колеги и сме го коментирали това нещо. Дете, преживяло насилие, насилникът влиза с качулката на главата, забраняват да го снимат и ние се съобразяваме с неговите парва, а детето и родителите му са оставени, или примерно родителят, който не е участвал в тази форма на насилие, те са оставени на произвола на съдбата, пускаме ги, всички ги виждат, всички ги възприемат вече като жертва. Ние втори път ги нараняваме по този начин. Мисля, че трябва да има задължително едно спазване на този журналистически прословут етичен кодекс, който са подписали повечето медии.
Водещ: Само този кодекс обаче би ли ни помогнал?
Кристи Петрова: Ами ако имаме някаква такава нетърпимост, ако се остави само на жълтите издания да публикуват такива извратени снимки, защото е извратено наистина да публикуваш снимка на жертвата. Мисля, че нещата лека-полека ще си влязат и мисля, че тук вече трябва да има и контролните органи, които контролират медиите да си следят и те нещата, защото наистина такива снимки грозни не би трябвало да се публикуват.
Водещ: Ами дано да успеем някак по-бързо да прочетем и да спазваме етичния кодекс, особено в тези случаи, в които има насилие над деца, и дано хората да намерят все повече мотивация от това, което ние пишем и коментираме да притесняват службите, които се занимават и са длъжни да защитят тези деца!
Кристи Петрова: Точно така. И нетърпимостта трябва да се изразява и в друго. Когато съдът излиза с аргумент, че няма доказателства за физическо увреждане на едно изнасилено 6- или 11-годишно дете, цитирам в момента мотиви от делото срещу бившия депутат Владимир Кузов, когато съдът излиза с такъв мотив, много моля колегите да бъдат така добри да публикуват имената на съдиите, които са го казали това нещо, защото в случая и те трябва да бъдат на показ. Не може да излизаш с анонимни решения. Хората нека да знаят кой е съдията, който смята, че когато едно дете на 6 или на 10 години е изнасилено няма никакви последствия за него.
Водещ: А какви последствия ще има за журналистите, ако започнем да правим това?
Кристи Петрова: Предполагам, че ще имаме малко повече дела, но аз лично бих изтърпяла такова нещо.
Водещ: Всъщност може би наистина си заслужава, защото отговорността, особено когато става дума за деца и за насилие над деца, в никакъв случай не бива да разрешаваме да бъде разводнен.
Кристи Петрова: Точно така е.
Водещ: Благодаря на Кристи Петрова от в. „Политика”, с която коментирахме как ние журналистите да мотивираме гражданското общество и да станат случаите на насилие над деца по-малко.
„Кома” – журналистика или белетристика. В сряда предстои колегата Огнян Стефанов да представи книгата си. Тогава ще е премиерата. Със Стоян Колев го потърсихме, за да чуем неговия коментар.
Репортер: „Кома” – журналистика или белетристика?
Огнян Стефанов: Има и белетристика, има и журналистика. Всъщност това е един разказ за това, което ми се случи от първо лице. Описал съм предположенията си, страховете си, анализите си, вижданията си за това, което се случи. Преживяванията си в болницата, преживяванията на моето семейство, на познати, колеги, които са свързани с мене. Така че това е по-скоро една книга, едно обръщение към читателите, с които аз споделям своите мисли за тази година и половина, откакто на 22 септември 2008 г. ми се случи този опит за убийство.
Репортер: За този дълъг период от време, който прекарахте на легло сам с мислите си, кои бяха тези, които най-често ви спохождаха?
Огнян Стефанов: Кои мисли ли?
Репортер: Да.
Огнян Стефанов: Може да прозвучи странно, но първото нещо е това, че човек минал през подобно нещо, някак си започва да гледа нещата, това е шаблонно, но почва да гледа нещата от друг ъгъл. Смъртта не се струва толкова страшна, просто човекът разбира, че тя е нещо неизбежно и че не е толкова неприятно. В смисъл… да, един ден и това ще се случи, но по-скоро ме занимава въпросът всеки ден оттогава насетне защо се случи това, защо в България все още има хора, които издават смъртни присъди както си искат, към когото си искат. Имат възможност да ги поръчват, да ги изпълняват. Това ме ужасява. Това ме ужасява не само заради болките, които съм изпитал, това ме ужасява като състояние на нашето общество.
Репортер: Помогна ли ви с нещо съпричастието на многото ваши колеги, многото хора, които застанаха във ваша защита и в подкрепа на справедливите ви искания за по-бързо разрешаване на случая?
Огнян Стефанов: Да ви кажа честно, доста рядко ми се задава този въпрос. Наистина мнението и съпричастността на колегите е от огромно значение. Даже ми се струва, че тези думи не са достатъчно силни. Ад усещаш подкрепата на хора от колегията е невероятно нещо. Това наистина си струва. Колкото и занаятът ни да е вече окалян, колкото и да е оплют, колкото и самите ние да знаем, че не всичко в него върви както трябва, все пак в журналистиката работят хора, които наистина при тези условия, при които те се мъчат да запазят честта си и достойнството си при тези условия у нас, ми се струва, че това са много достойни хора. И да знаеш, че такива хора те подкрепят е великолепно чувство.
Водещ: Освен великолепното чувство съпричастност като че ли трябва да търсим мнението на колегите си, пострадали от насилие по-често. Как изглеждат акциите на МВР на фона на неразкритото още престъпление срещу Огнян Стефанов?
Репортер: Как ще коментирате акциите на МВР на фона на неразкритото още престъпление срещу вас?
Огнян Стефанов: Сигурно ще прозвучи моето мнение пристрастно, тъй като няма как да бъде някакво друго, но на мене ми се иска тези акции да завършат успешно, в смисъл успешно с присъди в съда. Предполагам, че много хора в България мечтаят за такъв момент, вече в съда да се произнесат присъди. Аз разбира се не коментирам тези хора, които сега са в ареста или са пуснати под гаранция дали са виновни или не. Аз нито имам право, нито имам знанието, фактите, за да мога да изразя подобно мнение. Но ми се иска най-сетне у нас да се случи нещо, което се случва в останалите държави. Не може ние да сме в ЕС, не може да се считаме за част от демократичния свят и все да правим някакво изключение. При това все изключенията при нас са някак си сиви, някак си неположителни, лоши направо.
Репортер: А смятате ли, че по някакъв начин ще се промени начинът ви на работа, на писане, да не кажем, ще се притъпи ли перото ви след този инцидент?
Огнян Стефанов: Аз сам трудно мога да преценя, но хората отстрани вероятно имат мнение по въпроса. Аз не изключвам това, че е възможно в дадени моменти да бъда по-предпазлив, да правя повече компромиси. И това сигурно е нормално. Но не бих желала да е така, бих желал да продължа да бъда остър, да бъда… Това да си остър, да си критичен не означава, че си прав на всяка цена, но е задължително да имаш позиция.
Като отговор на очевидната криза за нови и свежи тв лица у нас, продуцентът Красимир Ванков е решил проблема като вместо човек, използа 3D магаре. Името му е Марк О’Селски и ще се появи в ефира на ТВ7 в началото на май. Виртуалният герой ще води 30-минутно вечерно ток шоу “На инат”, подпомаган от ко-водеща. Чий глас ще бъде използан за озвучаването на Марк, Ванков не иска да издава, затова пък ни сподели плановете си за нетрадиционния водещ. 
