в. Стандарт, Weekend | Валерия ВЕЛЕВА | 02.07.2011
Останах в България, защото ние можем да си оправим държавата. С Чаплин си приличаме само по ръста, казва Димитър Митовски
"За филмите ще разкажа всичко, но не казвам нищо за семейството си и нищо, свързано с лични неща. Възприел съм такъв принцип в живота си и няма да го наруша. Личният живот е лична територия и нямам намерение да го правя достояние на публиката." С тези думи, казани с полуусмивка, сядаме на кафе с Димитър Митовски. Режисьорът на едни от най-успешните български филми в последните години – "Мисия Лондон", "Стъклен дом", "Под прикритие", на десетки телевизионни формати и на стотици шеметни реклами от типа на "О, Пепи", които оставиха трайна диря в съзнанието на масовия зрител, ме гледа дяволито. Полека-лека разтваря диплите на душата си, там, където са скрити възприятията за Бог, за добро и лошо. Роден в Пловдив през 1964-а под знака на Лъва, завършил филмова и анимационна режисура в класа на Доньо Донев. Днес Митовски е на върха на славата. Дебютът му е заедно с Камен Калев – "Източни пиеси", с който обра куп награди. И оттогава суперлативите за него не спират. Работяга с хъс, Митака, както го наричат приятелите му, паралелно движи 3-4 проекта. И ако това не се случва, се чувства некомфортно. След "Мисия Лондон" идва ред на "Мисия Москва" и на "Черната кутия". Любимата му книга е "Спасителят в ръжта". Купува си я всеки път, когато я види някъде в книжарница. Сам не знае защо.
- Славата здраво те полази. Не е ли опасно за нашите нрави?
- Не чувствам, че ме е полазила славата, и не смятам, че в страна като България това има някакво значение. Не знам как се чувстват американските звезди, но в България много трудно може да се говори за звезди, за слава.
- Не се прави на скромен! Четеш в пресата "Човекът, който промени представата за българското кино" и нищо не ти трепва? Не мога да повярвам!
- Да, има известно ласкателство в това. Много се радвам, че тази оценка я дават хора, които са дистанцирани от процеса в киното. Защото точно те имат най-обективния поглед за нещата и щом го казват, сигурно е така. В крайна сметка обаче само времето е единственият и абсолютен критерий дали тази оценка е вярна, или е моментна.
- Очакваше ли такъв огромен успех на "Мисия Лондон"?
- Да, очаквах успех на "Мисия Лондон", защото когато заснех филма и го събрах, вече ми беше ясно, че той ще събуди зрителски интерес. Но, признавам си, такъв огромен успех никога не съм очаквал. Допусках, че ще събере около 100-150 хиляди зрители – това бе върхът в мечтите ми! А ето, вече са го гледали над 400 000 души. Бихме американските блогмастери. "Мисия Лондон" е най-успешният филм за последните 20 години у нас. И най-касовият филм за всички времена. Явно е направен точно така, както хората са очаквали. Освен това той им показва живота такъв, какъвто е. Винаги съм искал да снимам филми, които могат да се гледат от най-широка публика и в същото време да носят послания с важните за мен неща.
- Оттогава усещаш ли особеното внимание към теб?
- Да. Сигурно има много хора, които ми се кефят, и още толкова, които не ме приемат. Това е нормално. Срещам и мнозина, които не са в бизнеса и които искрено ми казват: "Страхотно! Мерси, че най-накрая имаме възможност да гледаме нещо различно, нещо, което следим." Но знам, че всичко това е преходно, временно. Не искам да го приемам като даденост, а като нещо, което съм го изработил. То се случва сега, но човек не знае дали ще го има след година, дори след ден. Далеч съм от идеята, че има вечни неща, че като си направил нещо, си предпазен от "изненади".
- Ходиш ли да палиш свещ в църква?
- Ходя чат-пат, без конкретни поводи.
- А специално преди премиера или за нещо, за което се притесняваш?
- Не.
- Нямаш ли чувството, че някой свише ти помага?
- О, човек винаги има такова чувство. Благодарен съм на късмета, който имам, за нещата, които ми се случват. Не мога да кажа, че някой специално ми помага. Не бих искал да говоря за Господ и за неща, които просто няма как да формулирам. Нося ги в себе си и толкоз!
- Не си ли си задавал въпроса: защо съдбата мен ме избра за този успех?
- До голяма степен знам защо. Защото полагам неимоверни усилия и се трудя страхотно много и целенасочено. Успехът е труд. И малко късмет. И малко талант. Но трудът е на първо място. Съдбата няма да избере никого, ако той седне да я чака да го избере. Човек сам избира съдбата си, а не тя него. Трябва да обичаш работата си. Всичко, което правя, правя го с любов, отделен е въпросът, че като го направя, въобще не го харесвам.
- Много ли си амбициозен?
- Не, не съм много амбициозен и не вярвам в прекомерната амбиция. Смятам, че тогава нещата се изсушават и не се получават така, както би ти се искало. Творческият процес е по-различен – да, трябва да се стремиш да постигнеш нещо, но в никакъв случай с болна амбиция.
- Има ли нещо Чарли-Чаплинско в теб?
- Само ръста, може би! (Смее се.) Не знам, не съм се замислял. Страхотно уважавам Чаплин, за мен той е един от най-великите в киното и в изкуството въобще. Никога не ми е хрумвала идеята да се сравнявам с когото и да било. Всеки творец трябва да носи своята индивидуалност и да конструира спрямо своите възгледи и творчеството си, и плановете си, и това, което се опитва да прави.
- Кой от уроците на Доньо Донев ти е останал в съзнанието?
- Най-ценният урок, който той ми даде и който спазвам, е – да не се бъркам в неща, които не разбирам и които не мога да свърша. Той ми го показа веднъж и разбрах колко ценно е това качество.
- Какъв бе поводът за този ценен урок?
- Трябваше да направя видеоклип в стил МТВ. Обърнах се към него за съвет, а той ми каза: Не разбирам от тези неща, пробвай сам! Странно за българин да каже, че не разбира от нещо, но Доньо беше честен. Затова го уважавам. Той е един от много достойните хора, които съм срещал в живота си.
- От кого си готов да "купуваш" съвет, на чия преценка най-много вярваш?
- Част от успеха е умението да избереш на кого за какво да се довериш и той да не те подведе с мнението си, с оценката, която ще даде. Създаването на екип е майсторство.
- А съмнението в успеха не те ли гложди ли в дадени моменти?
- За да се захвана с дадено нещо, аз вярвам, че то е правилно и ще го изведа до успешен финал. Иначе просто казвам – не, това не става. И спирам да се занимавам.
- Сънуваш ли някои от сцените на филмите си?
- Сънувам, да. Всеки човек, който се занимава с изкуство, има интуиция, която в определени моменти го тласка в дадена посока.
- "Стъклен дом" или "Под прикритие"?
- Винаги и двете заедно. Първо, тези филми не бива да бъдат сравнявани. Това са два сериала в два различни жанра. Имат различни стойности и различни правила, по които се правят. Нелепо е да бъдат сравнявани. Второ, и двете продукции са много успешни и, слава Богу, имат си своята публика. Но най-радостното е, че има много хора, които гледат и двата сериала.
- Готов ли е вторият сезон на "Под прикритие"?
- Да, структурираме втория сезон на "Под прикритие"и наесен ще почнем да го излъчваме. Влизат нови нишки, нови герои, сюжетната линия ще се преобърне изцяло. Имаме сериозно намерение да вкараме във филма и Микеле Плачидо. Имаме обещанието му, сега изграждаме неговия образ, правим разчети дали ще можем да изпълним финансовите му условия и дали ще можем да се нагодим спрямо неговата програма. Той е много зает и ако имаме добро стечение на обстоятелствата, със сигурност ще го видим в сериала.
- Гледаш ли сериите в реалното им излъчване по телевизията и виждаш ли грешките им?
- Да, гледам ги и тогава ги възприемам по различен начин. Правя си изводи за детайли, които е можело да бъдат изработени по-добре, по-интересно.
- Пазаруваш ли в мол?
- Рядко ми се случва, два-или три пъти в годината. И двата пъти обикновено отивам на кино.
- Как работиш със Стефан Данаилов? Имаш ли респект пред него?
- Естествено! Ако някой ми каже, че няма респект от Стефан Данаилов, би звучало несериозно! Той е един от творците с голям опит, с огромен талант, човек, от когото можеш само да се учиш. Има и невероятно присъствие. Пожелавам на всеки да има късмета да работи със Стефан Данаилов. Той е един от малкото достойни хора, които биха обединили по някакъв начин нацията.
- Какво мислиш за българските политици?
- В България има още дълъг път да се извърви, за да станат политиците ни такива, каквито на мен би ми се искало.
- А смяташ ли, че в тези 20 години се провалихме, че преходът ни е сбъркан, каквито мнения се чуват?
- Не мисля, че сме се провалили тотално. Но други източноевропейски държави успяха много по-бързо и много по-безболезнено да достигнат нивото на средноевропейските страни. Ние все още сме далеч от тях, не знам защо. Може би манталитетът на българите е такъв. Не съм от хората, които биха търсили вината само в политиците. Бих търсил вината и в народа. В крайна сметка народът е този, който избира политиците, и пак народът е този, който търпи тези политици.
- Какво те накара да останеш в България?
- Имах очакване, че процесите в България ще се развият по друг начин, така както става в Европа, и това бе една от причините да остана в България. За съжаление огромна част от моето поколение се изнесе. Половината ми приятели емигрираха. И до ден днешен, независимо от всичко, аз не смятам, че това е по-добрият изход. Но в едни момент си казваш: защо да стоя тук? Жалко за нещата, които не се случват у нас. Но съм оптимист. Смятам, че само ние можем да променим това, което става в държавата. Просто трябва воля.
- Като наблюдаваш политиците, има ли някой, когото искаш да включиш във филмите си като реален актьор?
- Не. Киното е фикция, няма нужда да вкарваш реални образи. За "Мисия Лондон" ми беше много смешно, като почнаха едни дебати – кой точно е президентът. Ами нито единият, нито другият. Това е събирателен образ на българския политик като цяло. Не е биографичен филм, та да се фокусираш върху дадена личност. Дори и прототип няма в "Мисия Лондон".
- Какъв си бил като дете?
- А, много странен въпрос, за първи път ми го задават. Не знам дали съм бил добро или лошо дете. Според мен добри и лоши деца няма. От малък бях много фокусиран в идеята да се занимавам с изкуство. Усетих по някакъв начин, че там ми е силата, а не в математиката. Имах една учителка в основното училище, която до ден днешен си спомням как ми каза: Митко, от тебе ще излезе артист! Казах си: Какъв артист ще излезе от мен, аз не искам да играя в пиеса. Тогава още не разбирах общия смисъл на думата "артист". По-късно разбрах какво всъщност е искала да ми каже. Занимавах се много с рисуване. Завърших художествено училище, после ВИТИЗ и ето докъде стигнах.
- Връщаш ли се в Пловдив по местата, където си тичал като малък?
- В Пловдив скоро снимах един клип за "Каменица" и се почувствах много добре. Върнах се в спомените си, срещнах хора, с които съм израснал. В Пловдив нищо не е мръднало, от мен да го знаеш.
- Как приемаш написаното за теб: "Талантът е паднал в плен на алкохола"?
- Объркали са ме с Чарли Шийн. Чел съм какви ли не небивалици за мен. Ясно е, че на този етап жълтата преса е непобедима. И много жалко за това! Евала на Слави Трифонов, че ги осъди, но той получи само морално удовлетворение. А не би трябвало да е така – тези хора трябва да си понасят последствията. Не може да се пише на когото каквото му хрумне.
- Като седнете с приятели на чаша, дават ли ти акъл за филмите?
- Не. Като сме на чаша с приятели, си говорим за живота.
- Умееш ли да готвиш, или си само на пържени яйца?
- Мога да готвя и не само вкъщи. Ако някой ме покани на гости, мога да му сготвя агнешка плешка. Няма да забравя, бяхме във Виена за Великден, при приятел, който там живее. Предложих му да направим агнешка плешка. Но не знаехме как се приготвя. Звъннахме на Ути Бъчваров и всичко бе точно. (Смее се.) Човек, който е участвал в първото кулинарно шоу, все ще му намери цаката. Сръчен съм. Не съм схванат в ръцете.
- Как се зареждаш?
- Нямам нещо конкретно, което да ме зарежда. Не спортувам активно. Карам сноуборд, но от една година не съм се качвал. Зареждам се от различни неща в живота – от случки, от приятели. Но най-вече се зареждам от постижения, направени преди мен, които ме карат да се вдъхновявам и аз да направя същото.
- Обсебен си от проектите си?
- Не, по-скоро не мога да спра да работя в тази посока. Ето, скоро си мислех – кога ще дойде това време да спра да се занимавам само с глупости и ще почна отново да рисувам. При това съвсем целенасочено. Защото продуцирането на кино е огромна бюрокрация, има неща, които ти изпиват енергията. Докато рисуването те зарежда.
- Когато си ядосан, как изглеждаш?
- Ядосан! Не знам. Хората казват, че не е добре да седиш около мен, когато съм ядосан. (Смее се.) Но аз не мога да преценя. Старая се да не крещя. Имам други начини, с които да покажа на хората, че това, което са направили, не е добре според мен. Когато си продуцент-режисьор, трябва да имаш респект. А той не се постига с крещене, хвърляне, търчане или с други подобни външни изблици. Постига се с професионализъм, единствено и само с професионализъм – да накараш хората да ти вярват и когато те ядосат, да знаят, че има ясна и точна причина за това, а не някаква моя прищявка.
- В тв сериалите се съревноваваш сам със себе си. Това не те ли притеснява?
- Не. Не бих казал, че е така. В последно време има доста успешни български филми. Предстоят да излизат и много нови тв продукти. Колкото повече се развива пазарът, толкова по-добре. Случи се така, че ние първи направихме много първи продукции, но то не е от вчера. Ние първи докарахме в България големите тв формати "Стани богат", "Биг брадър", първи направихме най-комерсиалния филм, най-гледания филм. Явно предугаждаме посоките в нашата си област. Да го наречем, имаме нюх.
- Страх ли те е от неуспеха?
- Не. Във всеки момент всеки може да направи нещо неуспешно. Аз съм от хората, които каквото и да им се случи, след това ще станат и ще продължат напред. Ще се боря да постигна следващия успех.
- И не ти ли се е случвало да си кажеш: Митак, този успех е много голям, спри се!
- Не, никога не си казвам така, защото винаги има следваща цел. И винаги се стремя към нещо повече от това, което съм постигнал дотук. Това е заложено в най-големите творци, които никога не са спирали да мислят и да измислят нови проекти. И да ги реализират. До смъртта си.
- Кога си плакал?
- А, много често си плача.
- Сериозно?
- Да. Като ходя на кино, постоянно плача в салона. Вълнувам се. Не си мисли, че съм някакъв корав варварин. Аз съм чувствителен човек и се вълнувам от това, което става наоколо. За други неща съм много корав, но киното ме вълнува.
- Как постигаш баланса?
- Той е вътре в мен. Различните ситуации извикват на преден план различни качества, които имам.
- Вярваш ли в другия живот?
- Имам страхотни противоречия в себе си по този въпрос дали има друг живот или не. Не изключвам да има и други възможности на живот, защото ние знаем много малко за света. Но настройката ми е, че животът е тук и сега. И сега трябва да правиш нещо, а не да чакаш то да се случи в някой друг живот. Трябва да се радваме на живота такъв, какъвто е, и да го живеем по най-добрия начин.
- Мислил ли си за смъртта?
- Да. Това е едно от нещата, които са неизбежни и трябва да се приемат философски. Но… странно е, все пак.
- А как печелиш доверието на хората?
- Ето на този въпрос нямам отговор. Знам едно основно правило, което прилагам винаги – да бъда максимално откровен и честен с хората. И да им казвам всичко директно и на момента. Другото вероятно е чар.
Стр. 4-5
От детския буквар сме закърмени, че книгата е прозорец към света. Не може същото да се каже за българските телевизии, уви. Електронната медия е критикувана както от познавачи телевизионни критици и авторитети, така и от всички останали потребители. Неслучайно отзивите са предимно лоши – на хората в България им е писнало от реклама и "рекламни" репортажи, лоши като смисъл и лошо поднесени новини, предавания за псевдозвезди и звездички, някакви пошли реалита. Документалните и научнопопулярни филми у нас почти изчезнаха, пък и не бяха интересно направени. Скука лъха от екрана, едни и същи лица се въртят до забрава. Не е така обаче на Острова. Тук телевизията наистина си струва да се гледа и може да се каже, че е прозорец към света, защото функцията й да учи не е затихнала
