в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 15.03.2011
Иван Искров, шефът на централната банка, запуши устата на професионалния фантазьор Юрген Рот, който иначе се представя за “разследващ журналист" – и то без много приказки и екзалтации. Постави му срок – 8 март, и онзи дори два дни по-рано разкара от блога си измишльотините си за БНБ. В началото се направи на храбрец и се заинати -“до момента не виждал повод да се съмнява в достоверността на информацията". Но понеже знае, че германският съд не си поплюва с клеветниците, накрая послушно сви опашка. Сега е ред на лековерните български телевизии да реанимират Фантазьора, да му направят изкуствено дишане, уста в уста. Отдавна не са го питали нищо за Румен Петков, Филчев, Цветанов и останалите, време е пак набързо да му издадат някоя книжка и пр. Най-малкото тукашните му ортаци могат да го потърсят и да поискат някакво обяснение от него. Няма да го направят. Те не искат да пострада репутацията му, такива типове са им нужни, за да оправдават собствените си екзалтации. Такива от породата на Рот правят истината да изглежда като неоправено легло…
…
Доста се изненадах от репортажа на Венелин Петков в “Би Ти Ви Репортерите" (13 март). Венелин е талантлив журналист, той не е от агресивните герои на екрана, но качествата му са вън от съмнение. В новинарските емисии винаги е овладян, камерата очевидно го обича заради мекото му излъчване, автор е и на няколко впечатляващи документални филма. Последният – “Поражения" – обаче неприятно ме озадачи. Това е историята на сержант Александров от българската база в Кандахар, Афганистан, който през януари миналата година е тежко ранен при ракетна атака. Проследяваме историята на неговото мъчително възстановяване. След афганистанското си приключение Александров получава протеза за 30 000 лева, каквато все още много рядко се среща в Европа. Всички разходи са за сметка на Министерството на отбраната. Това е внушението на филма. Александров не казва нищо съществено. Говорят всички други – от майка му до лекарите – но той мълчи. И филмът свършва тъкмо когато трябва да започне. Един мъж е осакатен завинаги, независимо че е получил най-съвременната протеза. Но той упорито мълчи за най-важното. Понеже всички разходи са за сметка на Министерството на отбраната. Липсва онова, което би подсказало, макар и ненатрапчиво, безсмислието на подобни авантюри. Един живот е прекършен в афганистанската пустош, в която никой никога досега не е успявал да се добере до победата. Само някои наши дребни политически спекуланти се надяват да извлекат някаква аванта от това. Един дори беше изрекъл, всъщност припомнил, лъжливата фраза: “Ако ние не отидем в Афганистан, Афганистан ще дойде тук." Е, добре, Александров е живото доказателство, че Афганистан е дошъл тук, обаче едва след като той доброволно си е купил своя билет за шоуто. Какво става сега в съзнанието/душата му, какво крие мълчанието му – филмът не дава отговор на тези въпроси. Протезата, платена от министерството, се оказва по-важна от това. Ако Александров бе отказал да говори пред камерата, това щеше да е един добър отговор. Но и това липсва във филма. Филмът се нарича “Поражения", но всъщност не е изследвано основното поражение и затова той остава на нивото на една рекламна брошура за грижовното Министерство на отбраната. Венелин може да направи втори филм – как, с какви думи и истории подготвят кандидатите за мисията в Афганистан, с какви дози оптимизъм ги примамват. Сега дори кроткият въпрос към Александров “Струваше ли си?" би свършил добра работа. Но той остана незададен. Това всъщност си е филм за една протеза, от министерството вероятно са били много доволни. Ако Александров попадне в ръцете на Карбовски и той не е екзалтиран повече от нужното, ще видим нещо съвсем различно. Ще видим човека, Карбовски ще успее да се добере до скритото му сърце. Александров всъщност има нужда от телевизионно рециклиране.
…
Телевизионното рециклиране е новият жанр, който все повече се налага. Едни и същи хора гостуват в различни предавания, водещите не се стесняват да ги канят, все едно че имат шанса да разговарят с Далай Лама. Някаква ливанка, която отнема излишните килограми по магически начин – кой ги връща обратно веднага след това, засега не е ясно – гостува при Росен. Сетне цъфва при Иван и Андрей. Владо Береяну пък, който вероятно иска да отнеме от любовните си мъки,също е при тях, за да повтори онова, което е казал няколко дни по-рано при Гала. Самата Гала гостува на същите водещи, явно за да повтори онова, което ни е казала няколко дни по-рано при Цв. Р. по същата телевизия. Едни и същи хора се изреждат при едни и същи водещи. Разказват едни и същи истории. На водещите това не им прави впечатление, защото отдавна вече никой не си задава важния въпрос: “Какво ново постигнах с това интервю?" И това е обяснимо, след катоте нямат високи цели – освен да извадят някому окото. Най-жално ми става, когато големи имена от миналото попадат в ръцете на неподготвени водещи. Разговарят с тях, все едно че за първи път ги виждат. Тези примитивни интервюта са боклукът, който покрива думите, изречени от забележителни личности през годините. Вече нямат търпението да проникнат в един характер, в един човешки свят, да го изследват бавно и внимателно, с уважение. С една Стоянка Мутафова например е напълно безсмислено да се разговаря, ако не знаеш какво е споделяла тя през годините, ако не познаваш ранните й интервюта. Задоволяват се с някакво лигавене и тогава дори великата Мутафова, която е изключителна в своята проникновеност, се принуждава да им приглася – за да не ги обиди. Тези хора не правят интервюта със съзнанието, че ги оставят за времето, те просто изпълняват набързо поредния си ангажимент – да не остане чинията им празна, нещо такова. Дори водещи, които вече от дълги години са на екрана, не се сещатили не желаят да се върнат отново към предишните си герои. Година по-късно сержант Александров ще бъде още по-интересен, особено ако си позволи да говори. Най-потърпевш би трябвало да е Бойко, след като е колонизирал всички телевизии. Обаче не е, поне засега, и това може да бъде обяснено. Той е най-доброто доказателство за фиаското на водещите – всеки от тях примира Бойко да му гостува в студиото, защо обаче – този отговор изобщо не го занимава. Достатъчно е да се усуче някак около хероя, да се опита да му зададе поредните инфантилни въпроси и сетне да наблюдава отстрани собственото си предаване, обсебено от Б. Б. Почти след всеки по-обширен разговор Бойко спокойно може да каже: “Мерси, откраднах ти шоуто." Повечето водещи изглеждат жалки в негово присъствие, но това сякаш ги прави щастливи. Колкото по-банално е едно интервю, толкова по-доволни са те. Разходки по повърхността на монумента, нищо повече. През 2002 г. беше възможно да се направи един по-общ разговор с Бойко, той беше сравнително все още неизвестен. Днес, след като е дал стотици интервюта, той обаче остава все още същата енигма. Много забавен навремето бе отговорът му, когато го попитах какво представлява според него адът. Сега със сигурност отговорът му ще бъде доста по-различен. Отделям внимание на Монумента/Бойко, понеже той е под ръка на всички. И въпреки това си е все още толкова непознат. С шеги и натиск той успява да баламоса репортерите, сам мистифицира образа си. В този смисъл шансът да бъдатопознати важните фигури на времето става все по-нищожен. След поредните банални въпроси те се отръскват и всичко изпада от тях. Като кучето на бай Киров.
Само в една емисия Новини на Би Ти Ви (7 март) видяхме поразителни примери за българското безвремие: езическият ритуал “Тричане" на куче в странджанското село Бродилово и свада, при която англичанинът Роджър, заселник в поповското село Тръстика, наръгал с нож съселянина си Стефан. Имате много поздрави от Бродилово със следващите две реплики.
Денка Димитрова: “Аз си го храня кучето, аз ще си го правя каквото искам."
Димитър Киров: “Обичаят е – завързва се кучето, завърта се два-три пъти и се пуска вътре във водата, измива се, окъпва се и като излезе и се изтръска, ако има нещо, то всичко пада." А ето как общува с Роджър селянин от Тръстика: “Нали не му разбирам на езика, нещо вика, аз му викам – Ко? Ко?, той – Ок, Ок, и туй то. Три кучета има, всяка сутрин ги бий. Що ги бий, маниак ли е, какъв е тоз човек."
В Тръстика смятат хората, които малтретират кучета, за маниаци. В Бродилово пък разчитат на кучетата повече, отколкото на здравната каса. А на бул. “Витоша" (софийската “Шан-з-Елизе" – бре, бре) се проведе първото общонационално гонене на зли духове (пак репортаж от същата емисия).
И това е днешна България.
В “Малък коментар" в същия този ден децата отговаряха на въпроса: “Кои са хулиганите?" Невероятно красиви и одухотворени лица – и на човек чак му става страшно. Каква е гаранцията, че те няма да попаднат на обратния път, който отвежда към въртопите на Тръстика и Бродилово?
…
И на този фон българските екзалтации са още по-смущаващи. Медицинските сестри от либийската афера все още са със смъртни присъди, те не са отменени. Навремето, в общото въодушевление, президентът ги помилва. Без да има това право.
От една страна, нашето време тече тягостно бавно, като в езически ритуал, изрисуван на някаква скала. От друга – склонни сме да се екзалтираме по нищожен повод – дори той да има стойността на подхвърлено петаче. Бившият либийски министър на правосъдието изрече една необичайно мръсна глупост – че онези клети деца са заразени по заповед на Кадафи. Някои тукашни ентусиасти подхванаха интригата. Единствено адвокатът Хари Харалампиев намери кураж в “Денят започва" (БНТ) да отръска от либийската драма тази измишльотина. Дежурните нашенски юргенротовци не успяха навреме да се вкопчат в нея и да пренапишат наново всичко. Много често нашата история се шаржира от подобни хора. Обаче нобелистът Монтание и проф. Колици доставиха истината по време на онзи чудовищен процес.
…
Информация за читателите ми от сайта на вестника, но тя вероятно ще бъде любопитна и за всички останали.
Федър се подвизава в сайта на в. “ Труд" от края на 2009 г. Интересът му към рубриката на К. К. датира от 26 юни 2010 г. Първоначално е държал да бъде разпознаван като “читател" и “българин". Впоследствие преображенията му еволюират от “любопитен", “отегчен", и “развеселен", до “РоршаРх", RFC и “Потайно Опасен Анонимник". Често пише под чужди псевдоними, и то на някои от постоянните коментатори на рубриката – Джордж, Румен Митов, Боян, Стратий и други. Най-накрая се установява на името Федър.
Изключително продуктивен – с повече от 300 коментара (по-точно 337).
Своеобразен пик в активността на Федър е имало след излизането на дописката “SMS от Янето. Парафин и портокали". Там той е взел участие в дискусията цели 42 пъти. В последно време агресията го е обсебила окончателно, той ругае всеки, дръзнал да му противоречи. Ако някой притежава айпи адреса му, може да посети сайта http://en.utrace. de в любимия на всички Uncle Google. И ще научи доста забавни неща. Един читател ми изпрати една интересна мисъл, която блуждаела в мрежата неподписана: “Да изтипосаш своя творба в интернет и да я оставиш свободна за коментари е като да отвориш широко вратите на бутиков хотел, в който и последният дрипльо ще може да се отърка чисто гол в дивана “Честърфийлд". Бел. ред.: Другите дописки от рубриката “Приказки за телевизията" можете да прочетете в рубриката “Кеворк". Предишната бе прочетена от 30 689 души и коментирана 66 пъти.
Стр. 16
