Прессекретариатът на “Дондуков” 2: Държавният глава е учуден

в. Труд | 2010-03-07

Президентът държи на коректните отношения с институциите, поради което на председателя на парламента ще бъде изпратен и писмен, и звуков запис от срещата. Това се казва в официалното съобщение на прессекретариата на Георги Първанов, разпространено вчера.
“Президентът обаче смята за неразумно разширяването и включването в проблема на българския парламент", подчертават от неговата администрация.
Оттам заявяват, “че е нормална административна практика на официални срещи на президента, на дискусии и заседания да се води стенограма". В съобщението се казва още, че и в други случаи президентската администрация е публикувала стенограми от работата на институцията. (виж стр. 4)
“Проведеният с министър Симеон Дянков разговор не съдържа никаква поверителна или засягаща личността му информация. Президентът изразява учудване защо оповестяването на този разговор създава притеснения в ГЕРБ", заявяват от “Дондуков" 2.
В защита на държавния глава вчера се включи и вицепрезидентът Ангел Марин. В предаването “Сеизмограф" по Би Ти Ви той коментира заплахата на ГЕРБ за импийчмънт на Георги Първанов.
“Знаят ли тези хора, които говорят за това, какво ще стане, ако бъде отстранен президентът? Няма да има избори, аз ще съм президент. Мен повече ли ме харесват", попита Ангел Марин.

Стр. 3

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 6.03.2010 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-03-06

Водещ: Някога на мегдана съперниците разрешавали споровете помежду си. Сигурно и като антитеза на дуелите. Вчера на най-личния мегдан в България – пред президентстовто – нямаше надиграване, а надснимане. Веднага след това дойде и стенограмата и медиите зарязаха снимането и започнаха цитирането, за да отворят място за големите обяснения. И така, докато всеки загуби нишката. А днес бе поискана стенограмата нотариално заверена и на звуков носител. А това се случва ден, след като суверенът се произнесе – българското оперно чудо е събитието на ХХ век.
Българското оперно чудо е събитието на ХХ век. Удивителното на този избор беше не само че изглеждаше невъзможен на фона на самоиронията, с която дадохме мощно рамо на чушкопека. Изумителното е, че се чука коментари, че това не е избор, защото е ген. И тези коментари не дойдоха от събраните като в юмрук гласове от Димитровград. Дойдоха от неподписания днес часови коментар. Цитирам: „Все едно да отбележим като най-важен факт от изминалото столетие, че 18% от българите са зеленооки”. Край на цитата. Третото място бе за откриването на шестия сърдечен тон. Ако смените изданието с „Труд”, можете да прочетете за съмнението, че малко хора са участвали в гласуването. Защото кой друг освен докторите би гласувал за това събитие. Нищо че голямото мнозинство българи разбрахме от тази кампания за това откритие. Как да не се замислим отново за нашенския феномен да бъркаме рейтинг с доверие? И защо тогава да се изненадваме, че политиците вече открито ни поднасят стенограмите за публикуване. Така спестяват времето, в което те могат да попаднат в медийните пощенски кутии. Да, имаше голям интерес към стенограмите на МС, но откакто те са в Интернет, интересът спадна. Дали поднасянето на избрани стенограми от президентството ще събуди интереса на хората, само шоумените си знаят. За сценария на избора на събитието на ХХ в. и за самия избор ще говорим с Димитър Стоянович, сценарист на кампанията на БНТ1. Отвъд кампаниите седмицата донесе далеч по-сериозни и лоши новини за насилие над деца. И днес има нови, уви. Как говорят медиите за това насилие, как говорят хората и каква правят институциите ще коментираме с Кристи Петрова от в. „Политика”. „Кома” – журналистика или публицистика. В сряда предстои колегата Огнян Стефанов да представи книгата си. Очаквайте да чуете и неговия коментар.
Добър ден на Димитър Стоянович! Подлежи ли избора на събитие на ХХ в. на сценарий?
Димитър Стоянович: Ами както по принцип в историята сценариите се пишат от хората, от събитията и от определени личности. Това са трите, как да кажа, края на триъгълника, който въобще тика историята напред или назад. Така че от гл.т. на сценариста, какъвто съм аз, тя просто се подвежда в някаква посока и оттам нататък, както и с това предаване, хората пишат.
Водещ: Но вотът не подлежи на сценарий или подлежи?
Димитър Стоянович: В никакъв случай вотът не подлежи, той и затова е интересен.
Водещ: Доколко имаше логика в коментарите, че ето един Димитровград не е бивало да попадне в такава класация? Това не е ли един стар повик за цензура?
Димитър Стоянович: Ами разбира се, че е така. Според кого един паметен, значим строеж, който наистина олицетворява цялостната промяна в… как да кажа, и вътрешния, и визуалния свят на българина, защото Димитровград е паметник, той е паметник на една нова култура, която идва в България, това я да я наречем съветската или болшевишка управленческа система, която налага своите методологии и те включват дори, как да кажа, точно домовете, в които живеем, колите, които караме, уредите, които използваме. Това е една изключително важна промяна, която бележи нашия ХХ в. безспорно. А Димитровград е наистина един град, изникнал от нищото. Три села и два завода се създава на едно голо поле един град по съветска система, тя е съветско-американска, тя не може и да се нарече точно каква е чисто архитектурната й същност, но така или иначе по един съветски образец се строи този град и той е наистина уникално явление. Това е строеж, безспорен строеж на ХХ в. А това, че на някой не му се иска това да попадне, аз не смея да го коментирам. За мен това е белег на изключително ниска култура и на страховити комплекси, разбира се, които донякъде разбирам и оправдавам. Но не би трябвало да е така. Време е да скъсаме с тези неща и да сме малко по-отворени към нещата, които са се случили и които предстои да ни се случат.
Водещ: Какви журналистически коментари събра класацията?
Димитър Стоянович: Журналистически точно. Ами журналистически, точно както и нежурналистически – всички се движат в посоката на една болезненост. Връщането към ХХ в., което беше нашата цел, е желанието да се направи първа равносметка за това, което ни се е случило и това, което ни е довело дотук в момента и ни направи такива, каквито сме. Този опит очаквано предизвика много агресия, много страсти, крайности, необективност. И според мен в крайна сметка си свърши работата, защото…, тук дори мога да говоря за някакъв вид сблъсък на поколения, но не в принципна млади – стари, а в желанието от едно поколение нататък да се спре вече ровичкането в старите рани или… не се изразих точно, не да се спре, ами вече да се лекуват тези рани, защото не може постоянно да отваряш един и същ шрапнелен белег, отново всеки път да го разтваряш, всеки път да го тикаш в лицето и нищо друго да не прави. В смисъл, да оставаш на това място, без да отиваш напред. Раните от миналото и хубавите моменти си остават в миналото. Да, те ни правят такива, каквито сме, но осъзнавайки ги, давайки им реална и обективна оценка, вървим напред. И на мен примерно, и на хората около мен ни е омръзнало да се занимаваме с едно и също нещо, без да вървим напред. Някак си и това се опитахме да направим точно с това предаване, естествено в много по-голям национален мащаб.
Водещ: Кой остана най-доволен? Май учителите по история? Защото безспорно това беше едно добро познание. Учителите по история за 6-и клас, май?
Димитър Стоянович: И шести, десети и единадесети.
Водещ: И десети, и единадесети също да.
Димитър Стоянович: разбира се, това е… как да кажа, това е ос новата на цялата тази кампания – образователния елемент. Всичките тези страсти, които в периферията възникват, те са добре дошли, но центърът е точно образованието, нещата, които много, много хора, бих казал преобладаващата част от хората не са чували или удобно са забравили. Логиката на Мечо Пух най-много обичам удобните приключения не важи от гл.т. на историята. Историята трябва да се знае и с нейните дидактично казано поуки да вървим напред горди и щастливи.
Водещ: Равносметката на коментара на хората каква е – повече отрицание, повече положителни оценки, кое надделява?
Димитър Стоянович: Надявам се, че положителните оценки са повече, доколкото все пак здравомислещите хора би трябвало да са повече от нездравомислещите и озлобените, и хвърлени в някакви си собствени драми с определени политически събития. Лично аз за себе си мога да кажа, че все пак колкото и да бях вътрешно подготвен за това, много се изненадах колко още злоба има точно около… как да кажа, политическата ситуация в момента. То е ясно, че в историята политическата озлобеност е зловеща, тя върви в полюсност, истински крайности, но че тя продължава до ден-днешен в едни изключително интелигентни хора, които би трябвало да са осмислили процесите, би трябвало да са преминали през тези, как да кажа, пубертетни прояви на политическа крайност, оказа се, че въобще не е така. И че когато се изложат проблемите, за които пак казвам, свикнали сме удобно да си мълчим, някак си хън-мън, все едно, че ги е нямало, изведнъж се оказва, че всичко, въгленът си седи отдолу под пепелта и той страхотно гори. И пред очите ми едни наистина приятни, смислени хора се превръщат в полувидиотени, как да кажа, персонажи от ранни стачки някакви, които искат да бият, искат да мразят, искат да унищожават и най-лошата ни черта – да рушим вместо да изграждаме. И това наистина беше за мен една много голяма изненада, която аз проследих, казвам го без цинизъм, с искрен интерес.
Водещ: Продължаваме с обещаната история на чушкопека. Това като че ли беше най-големият победител от вота на отрицание и на поляризация.
Димитър Стоянович: Е, да, по принцип категорията битови нововъведения за ХХ в. е категория, която цели някак си да предизвика чувство за хумор във всички случаи, въпреки и сериозните кандидати. Но като цяло това е битова категория. Няма нищо по-смешно от бита в крайна сметка.
Водещ: Имате ли чушкопек у вас?
Димитър Стоянович: Разбира се, че имам. Как? Аз съм истински българин, моля ви се.
Водещ: Всъщност едва ли има къща без чушкопек, аз също имам, вярно, не е от този усъвършенстван модел „Мерцедес”, но все пак имам чушкопек.
Димитър Стоянович: Чушкопекът е един изключително симпатичен уред. Даже аз лично съм носил чушкопек до Виена, където брат ми беше студент. И съм носил в един рейс ужасяващ 90-те години в ръката си, през цялото време на пътуването, 14 часа бях в скута си с един чудесен чушкопек, чисто нов, където той гордо печеше чушки до края на следването си. И неговите хазяи австрийци, много сериозни хора, графове, изключително се наслаждаваха и сами пекоха чушки като изоглавени в тези 7 години.
Водещ: Те ли са новите собственици на този чушкопек?
Димитър Стоянович: Да, да, мисля, че да. Както и една от тези нашите класически скарички, имаше едни квадратни с решетка вътре, единичка отгоре реотан за правене на принцеси. Мисля, че те останаха наследство. Въпреки че те си направиха и един много любопитен експеримент, измериха, че чушкопекът, българският в техния дом, харчеше повече ток, отколкото всичките им уреди едновременно включени заедно. И естествено много се забавляваха от този факт.
Водещ: То не е много забавно, но…
Димитър Стоянович: Не е много забавно, но това е соцуред в крайна сметка и съвсем логично. Добре, че не им е изгорил инсталацията.
Водещ: Но всъщност историята на чушкопека и неговата малка победа като че ли има и някакъв втори план?
Димитър Стоянович: Винаги има втори план. Чушкопекът в крайна сметка е символ. И извън чувството за хумор и тези, които са гласували чисто на майтап, че това е българското нововъведение в бита, наистина в световен мащаб чушкопекът изобразява начина на мислене и начина на живот на българския народ в една определена епоха. Не че сега не е така, но нали говорим за ХХ в., някак си по-успокоително е, че чушкопекът е символ на… как да кажа, на всичко онова изгубено, бих казал изгубено точно след 9-и септември, целия този домашен уют, работата на семейството да направи зимнина, да се подготви за пролетта, да обере реколта и тези абсолютно български хубави традиции, които са тотално унищожени, чушкопекът е последният някак си, последната тъжна реакция на сгромолясването на тази да я наречем патриархална българска система.
Водещ: След като новите собственици на чушкопека ,за който говорим във Виена са направили тези изчисления, хубаво е да си дадем сметка дали и ние правим подобни изчисления, притежавайки всеки един от нас такъв уред, затова, че много ток отива.
Димитър Стоянович: Дълбоко се съмнявам, че има българин, който си прави една толкова сериозна сметка. Ние наистина сме научени, че всичко е на килограм – парно, ток, вода, всичко се лее из ведро, и въобще тази спестовност, която е типична за западноевропейското общество е част от начина му на мислене, и не случайно това общество е на толкова високо ниво световно, това нещо у нас не съществува. И дори сега, когато общо взето всички сме на ръба на битовото оцеляване, просто ние не си правим такава сметка. Много по-лесно е разбира се да се оплачеш, да кажеш, ах, колко е висока сметката за тока, ах, колко е зле с водата, парното ме съсипва, а всъщност ти нищо не правиш за това наистина да си направиш една сметка за месеца за живота и да видиш какво трябва да направиш.
Водещ: Дали обаче тази сметка не е направена подсъзнателно и това да обяснява провала на финала на чушкопека? Защото той много тежко се сгромоляса.
Димитър Стоянович: Е, и чушкопекът, милия, имаше доста сериозна конкуренция в… как да кажа, наистина много по-сериозни кандидати за събитието на ХХ в., които мен ми е изключително тъжно, защото според мен чушкопекът напълно заслужава да бъде българското събитие на ХХв. Каквато и вълна от възмущения и проклятия да се понесе над страната, мисля, че той наистина е един символ на този век и на българина, който наистина остава. Но пък много хубаво наистина рамкира цялата класация от чушкопека до операта – това са такива едни стъпала, които са извървени. Хубаво е, че го има, за мен това е по-важното.
Водещ: Да заговорим по-сериозно и за победителя. Защо победи операта? Това е една носталгия по все по-дефицитната култура в ежедневието ни или нещо друго?
Димитър Стоянович: Първо трябва да кажа, че аз съм потресен от факта, че операта спечели. Това не е нещо, което съм очаквал със сигурност. Това за мене е всъщност изненадата, която поднесе зрителя. Точно както си говорехме в началото за историята кой я пише, дори през ум не ми е минавало, че едно културно събитие, и то бих казал от високите етажи на културата, доколкото има разделение, може да бъде определено за събитие на ХХ в.
Водещ: Сигурно е обаче, че меломаните не са организирали подривна дейност, така щото операта да спечели, и едва ли само меломаните направиха операта победител. Затова ми се ще да питам дали това е някакво полуосъзнато чувство за дефицит на култура в ежедневието ни?
Димитър Стоянович: Това разбира се е така, както и от поводите за гордост, защото ясно е колко от нас познаваме хора, които слушат опера денонощно и това е тяхната музика. Това наистина не е, за съжаление, музиката на ежедневието. Но хората според мен, някак си висотата на положението на това изкуство, фактът, че вътре има наистина една тълпа буквално от българи, които са на върха на това великолепно изкуство, топли, радва, стресва, трогва, очарова и т.н. и от тази гл.т. гласуваш за това, което наистина е лишено от един минус. Защото всичко друго има и хубави, и лоши страни, съмнения, драми някакви, докато за оперното чудо, за българските гласове нищо лошо. И разбира се тук има, много е важна на първо място фигурата на Борис Христов, който е вътре в тази номинация. От него започва всичко буквално в българската опера на толкова високо международно ниво. Това е човекът, който наистина е познат на всяка българска къща, всеки българин знае „Многая лета” в неговото изпълнение. и почти във всяка къща това изпълнение присъства. И то наистина отпушва в една друга посока, подсъзнателна, което е прекрасно. Наистина за мене е изключителна изненада. Аз съм много горд, че това е победителят, защото наистина показва едно развитие напред, един шамар точно върху озлоблението и безсмисления разговор. Аз лично много мразя безсмислените разговори, които тъпчат на едно място. Това е една крачка напред, това е една крачка към смисъла на нашето съществуване въобще. От друга страна, за мен нямаше наистина никаква драма да спечели и чушкопекът, и…
Водещ: Димитровград.
Димитър Стоянович: И Димитровград, неговия славен подгласник и т.н., и т.н., и 9-и септември, за който всички бяха подготвени, че той именно ще е събитието на ХХ в.
Водещ: Колко процента от нас зрителите научихме за шестия тон?
Димитър Стоянович: Процентът е близо до 100 според мен, защото самият аз, когато писах за тези неща, всъщност научих, че българин е открил шестия сърдечен тон и всичките други научни подгласници, които останаха на по-задните места. Всъщност самият аз, а зрителите в много по-голям мащаб съм сигурен, че са били до голяма степен потресени от това какво се е случило, какво е направено, изобретено в България и това доказва смисъла на една подобна кампания.
Водещ: Такова едно откритие облаче зад Океана веднага ще бъде опаковано и продадено като супер хитова стока. Защо у нас това не се случва, даже и не знаем, че има подобно изобретение, което е дал българин на света?
Димитър Стоянович: Е това е огромната разлика между тоталитарната и демократичната система. Това е съвсем логично. Така, както съветските учени са изобретили почти всичко от най-съвременната модерна технология, която ни заобикаля в момента, пък никога не се е знаело за това, или тайно под маса самата държава го е продавала на своите най-големи конкуренти и т.н., и т.н., това нещо се е случило в много по-малък мащаб със случай за шестия сърдечен тон или лекарство нивалин, че ако щете и с чушкопека, който при подходяща търговска форма може да е един много любопитен и колоритен пазарен продукт.
Водещ: Как беше, съветското джудже е най-голямото джудже?
Димитър Стоянович: Разбира се, 20 години щастливо детство и т.н. Това е… как да кажа, наистина тоталитарната система е един затворен остров, в който корабокрушенците при късмет се запознават с Петкан, но в обичайния случай си остават сами до края, докато островът не потъне или континентът не се приближи.
Водещ: По-здрави ли сме вече, след като успяхме да изберем събитието на ХХв.?
Димитър Стоянович: Мисля… как да го кажа, защото тръгнахме от медицинския термин, някак си започваме лека-полека, електрошокът, ефектът на електрошока з апочва да връща сърдечните тонове лека-полека. Мисля, че още, надявам се, че след още 30, 40, 50 години да сме излекували безспорно дълбоките си рани от миналото и от нашия път.
Водещ: Ако сега трябва наново да напишете сценария, какво ще промените?
Димитър Стоянович: Нищо нямам намерение да променям, историята най-малкото не може да се промени. Няма смисъл да се променят неща, които не подлежат на промяна. Бъдещето ще ги промени по най-логичния и най-нормалния начин.
Водещ: Това, което най-много ви изненада в тази кампания и това, което не се случи, а много ви се щеше да се случи?
Димитър Стоянович: Наистина искрено ми се щеше да видя все пак откровено по-интересуващите от случващото се хора. Дълбоко мислещи за нещата, които са им се случили и поне опитвайки се да направят равносметка за собствения си живот. За съжаление, въпреки всичките неща, мисля, че още като цяло не сме достатъчно силни да кажем трезво за собствения си живот какво не сме успели да направим, какво сме успели да направим. Предпочитаме все още да си затваряме очите, за да е по-безболезнено някак си, да не се тревожим с неща, които не са ни май много приятни. А това за мене е все пак болест, истинска.
Водещ: Кой трябва да пише учебниците по история? Това е една… как да кажа, доста медийна тема, много години наред ние журналистите се занимавахме с това да коментираме кандидатстудентски или кандидатгимназиални бисери, сега обаче дойде времето като че ли да се коментират повече учебникарските бисери. Аз имам един любим от учебника за 2-и клас по български език и литература как е подредена българската азбука. Знаете ли?
Димитър Стоянович: Не.
Водещ: По азбучен ред.
Димитър Стоянович: Има логика.
Водещ: Та кой трябва да пише учебниците по история? Защото в крайна сметка едва ли само с медийни продукти трябва да запълваме липсата на познания за историята ни?
Димитър Стоянович: Образованието във всички случаи е един от най-важните приоритети и на държавата, и на обществото. Мисля, че тези две… как да кажа, колони, които са доста нисички при нас, поразклатени, с подбити основи, те са тези, които трябва да контролират и да насочват процеса. Защото образованието е основата на всеки един човек във всичко, което направи от този момент нататък. Когато образованието е глупаво, слабо, политизирано, то прави глупави, слаби, политизирани хора.
Водещ: Обаче могат ли медиите и родителите, които се явяват преводачи на учебниците, да променят образованието?
Димитър Стоянович: Аз затова казвам, че държавата е тази, която… тя е първата колона, тя е тази, която трябва да има образователна политика. И тази политика да слага важното, новото и да чисти всички тези туморни образования, които естествено, че има в цялата ни учебна програма, да не говорим по мое време какви изумителни глупости са преминали през очите и съзнанието ми. Те със сигурност и мен са ме повредили донякъде, но хайде, аз след това съм учил история на университетско ниво и донякъде съм поизчистил повечето неща. Но ако това стане за нормалния и израстващ човек, на когото мозъкът му е все още отворен и необременен с обичайните житейски глупости, това много ще тикне напред чисто, дето си говорим, за основата на един човек, на когото тепърва му предстои развитие.
Водещ: Кое помага повече – историческите познания или журналистическите рефлекси при правенето на един такъв сценарий, който, пак да кажем, има сценарий, но той не е сценарий на гласуването?
Димитър Стоянович: Не би могло неподготвен от историческа гледна точка човек да седне и да напише тези сценарии, и въпреки това казвам, че журналистическият рефлекс е по-важен, защото едно е да познаваш историята и да умееш да я анализираш, защото това е главното умение в историята, а не да помниш цифри и дати, но най-важно е как го поднасяш, така че да бъде разпознаваемо, интересно и смилаемо от хората. Затова точно казвам, че в случая журналистическият рефлекс е на първо място.
Водещ: Какво могат медиите и гражданското общество заедно, нека с това да завършим?
Димитър Стоянович: Засега, напълно откровен ме питате, аз напълно откровено ви отговарям, засега мисля, че нищо не могат да направят. Това е абсолютно категорично. Нито имаме медии, които са обединени от нещо или от някакви каузи, нито имаме гражданско общество. Така че по този въпрос, уви, нямам какво повече да кажа.
Водещ: Това е един доста песимистичен коментар, той няма ли друга страна?
Димитър Стоянович: Ами няма друга страна. Каква друга страна? Ние просто, нашето общество, ние имаме заглавия на някакви неща, но нямаме съдържание. Имаме форма, но не и съдържание. Може да си говорим до утре за нашето гражданско общество, ама аз като не го виждам в нито едно проявление, по никакъв начин обединени около смислени проекти, каузи, задачи, които кипят около нас. А е една цялостна апатия във всичко, с което се захващаме и най-много дето си говорим са някакви политизирани страсти, където да излееш горчилката и малко да ти олекне.
Водещ: Обаче тази седмица се оказа, че апатията много сериозни корени е пуснала и сред чиновниците, които въпреки сигналите за насилие над деца, като че ли се отдават на апатията главно?
Димитър Стоянович: Точно за това говорим, няма работеща… Държавата, колкото и да ни се иска да функционира поне с 10-20% от способностите си, тя не функционира. Тя е зациклила преди много десетилетия. И тя просто не върши своите задачи. Всеки се крие от своята отговорност. Няма отговорност. От кого да търсиш отговорност? Кой е този истински гражданин на свободния свят, който става и казва: това беше моя отговорност, аз се провалих и ще си понеса последствията? Нямаме тук такова нещо. Тук е размиване на отговорност, обща отговорност. Той е виновен, другият, полицията е виновна, а пък прокуратурата май е по-виновна. За какво става дума? Имаме един турлюгювеч, в който ако искаш да правиш лошо, ако искаш да крадеш, ти си в прекрасното място, в перфектното място. Това е.

Водещ: Отвъд кампаниите и стенограмите медийната седмица донесе далеч по-сериозни и лоши новини за насилието над деца. За съжаление, днес има нови. Как говорят медиите за това насилие, как говорят хората и какво правят институциите, ето това ми се ще да коментираме сега с Кристи Петрова от в. „Политика”. Добър ден! Пореден извратен начин за възпитание, пастрок наказва детето си да коленичи върху бирени капачки. Малкият не можел да брои до 10, бащата се ядосал. Какво да кажем?
Кристи Петрова: Ами не знам, аз, честно казано, ставам все по-безпомощна и все по-безсилна, когато трябва да се пише за такива случаи. Не знам, може би го съпреживявам лично, защото имам двегодишно дете, но за мене няма нещо, което да оправдава това, което се случва в последните години. Някак си американските филми, които гледаме за насилие върху деца, като че ли може би не очаквахме така на живо да се претворят и в България.
Водещ: Да, за съжаление. Какво могат медиите и гражданското общество да направят заедно?
Кристи Петрова: Това, което можем да направим е да преодолеем собствената си съпротива да четем и да пишем за тези неща, и ако може да се говори повече. Хората реагират, че не трябва да се описват тези случаи. Напротив, трябва да се описват, за да се създаде някаква обществена нетърпимост. И може би трябва колкото повече и повече да се говори. Може би трябва да се описват наистина в детайли това, което се случва, защото когато имаме една неадекватна присъда, условна или някаква от един-два месеца затвор за такова насилие, просто придобиват абсурдни размери нещата.
Водещ: От друга страна обаче защо пишем заглавия, говорим и коментираме, има ли смисъл в това? Защото очевидно нищо не се променя. Като че ли написаното, коментираното не стига до хората.
Кристи Петрова: Така е, но ако успеем да провокираме с това, което пишем, ако успеем да провокираме някакви по-адекватни наистина законодателни мерки и някакви наказания, и ако успеем по някакъв начин да провокираме социалните служби да си вършат работата и да следят за такива случаи, защото тяхното безхаберие е тотално, това са някакви чиновници, които си отчитат работата, аз не знам с какви очи си взимат заплатите и с какви очи се подписват под трудовите си задължения. Те нищо не правят в случая.
Водещ: Е да, но и днес четем, че те имат ниски заплати и правят дори и невъзможното.
Кристи Петрова: Ама ниската заплата не оправдава това, че… и ниска заплата да е, трябва все пак да си я заработиш. При положение, че две години един баща изнасилва детето си по най-грубия, най-безобразния и най-невъзприемащия нормален човек начин и социалните служби си прехвърлят като горещ картоф този случай, как може докторите да не са забелязали това насилие върху детето от Сандански, как може социалните служби да си прехвърлят отговорността, че нямали подпис, което да доказва това насилие? Трябваше ли да се стигне дотам детето да влезе с разкъсан пикочен мехур, с разкъсан анус, за да разберем какво се случва? Трябваше ли да се стигне въобще дотук? Това дете за мене не знам как ще успее да продължи живота си оттук нататък.
Водещ: За съжаление, и днес пише, че това дете изпада в ужас, когато към него приближи мъж.
Кристи Петрова: Ами нормално е. Но това е сегашният етап. А по-нататък моите наблюдения от малко по-големи деца, които са преживявали някаква форма на насилие в тази възраст, е, че те на свой ред стават насилници. Те нямат абсолютно никакви задръжки, защото те са свикнали по този начин.
Водещ: За съжаление, това е като с неграмотността, която се самовъзпроизвежда и насилието също.
Кристи Петрова: Точно така. Аз съм потресена от това, че виждам, включително в яслата на сина си, колко малки деца вече проявяват агресия, проявяват форма на насилие. Това означава, че домашното възпитание по някакъв начин има нещо сбъркано.
Водещ: Доколко ние можем да оправим това сбъркано като медии, като влияние върху хората?
Кристи Петрова: Ако излезем от тази жълта страна, която е винаги, малко детайлите, когато се описват, наблягаме малко на жълтата страна. Роднини да попитаме, да потърсим не знам кой си. Всъщност трябва да се придържаме към това, което е констатирано като факт. Има ли насилие, каква е формата на насилие и оттам нататък да се търсят някакви начини наистина да се приемат законодателни мерки, за да не се стига дотам.
Водещ: Доколко можем да помогнем на гражданското общество да го приучим да реагира, когато се сблъсква с такива случаи, а не да си казва, аз ли ще променя света?
Кристи Петрова: За съжаление, това е много дълъг път, който ще трябва да извървим за това нещо, защото аз виждам, че хората наистина го възприемат все още като… наистина, навсякъде, всеки такъв случай, който се случи, гледаме в различните форуми за майчинство, че се сформират групи за защита на децата, които искат някакви законодателни инициативи и дотам стигат нещата. Мисля, че трябва по някакъв начин хората да се научат, че когато виждаш, че един родител бие детето си, насилва го по някакъв начин, защото децата не са толкова мълчаливи, те си споделят и с приятелчета, те казват какво се случва в семейството им. Не говорим за тези деца, които са на две годинки и не могат да говорят и не могат да броят, но всички останали си разказват това, което се случва с тях и мисля, че трябва да се стигне до там да има сигнали. Видиш ли такова нещо, просто не трябва да си седиш и да си мълчиш и да чакаш да се опише във вестника и да кажеш, ама аз това съм го чел и съм го виждал.
Водещ: Колко път обаче ни остава на нас медиите да изминем дотам, при положение че едва сега започнахме да се усещаме да не публикуваме снимки без те да са обработени така че да не може да се разпознае съответната жертва?
Кристи Петрова: Да, точно това е парадоксът. Много пъти сме говорили с колеги и сме го коментирали това нещо. Дете, преживяло насилие, насилникът влиза с качулката на главата, забраняват да го снимат и ние се съобразяваме с неговите парва, а детето и родителите му са оставени, или примерно родителят, който не е участвал в тази форма на насилие, те са оставени на произвола на съдбата, пускаме ги, всички ги виждат, всички ги възприемат вече като жертва. Ние втори път ги нараняваме по този начин. Мисля, че трябва да има задължително едно спазване на този журналистически прословут етичен кодекс, който са подписали повечето медии.
Водещ: Само този кодекс обаче би ли ни помогнал?
Кристи Петрова: Ами ако имаме някаква такава нетърпимост, ако се остави само на жълтите издания да публикуват такива извратени снимки, защото е извратено наистина да публикуваш снимка на жертвата. Мисля, че нещата лека-полека ще си влязат и мисля, че тук вече трябва да има и контролните органи, които контролират медиите да си следят и те нещата, защото наистина такива снимки грозни не би трябвало да се публикуват.
Водещ: Ами дано да успеем някак по-бързо да прочетем и да спазваме етичния кодекс, особено в тези случаи, в които има насилие над деца, и дано хората да намерят все повече мотивация от това, което ние пишем и коментираме да притесняват службите, които се занимават и са длъжни да защитят тези деца!
Кристи Петрова: Точно така. И нетърпимостта трябва да се изразява и в друго. Когато съдът излиза с аргумент, че няма доказателства за физическо увреждане на едно изнасилено 6- или 11-годишно дете, цитирам в момента мотиви от делото срещу бившия депутат Владимир Кузов, когато съдът излиза с такъв мотив, много моля колегите да бъдат така добри да публикуват имената на съдиите, които са го казали това нещо, защото в случая и те трябва да бъдат на показ. Не може да излизаш с анонимни решения. Хората нека да знаят кой е съдията, който смята, че когато едно дете на 6 или на 10 години е изнасилено няма никакви последствия за него.
Водещ: А какви последствия ще има за журналистите, ако започнем да правим това?
Кристи Петрова: Предполагам, че ще имаме малко повече дела, но аз лично бих изтърпяла такова нещо.
Водещ: Всъщност може би наистина си заслужава, защото отговорността, особено когато става дума за деца и за насилие над деца, в никакъв случай не бива да разрешаваме да бъде разводнен.
Кристи Петрова: Точно така е.
Водещ: Благодаря на Кристи Петрова от в. „Политика”, с която коментирахме как ние журналистите да мотивираме гражданското общество и да станат случаите на насилие над деца по-малко.

„Кома” – журналистика или белетристика. В сряда предстои колегата Огнян Стефанов да представи книгата си. Тогава ще е премиерата. Със Стоян Колев го потърсихме, за да чуем неговия коментар.
Репортер: „Кома” – журналистика или белетристика?
Огнян Стефанов: Има и белетристика, има и журналистика. Всъщност това е един разказ за това, което ми се случи от първо лице. Описал съм предположенията си, страховете си, анализите си, вижданията си за това, което се случи. Преживяванията си в болницата, преживяванията на моето семейство, на познати, колеги, които са свързани с мене. Така че това е по-скоро една книга, едно обръщение към читателите, с които аз споделям своите мисли за тази година и половина, откакто на 22 септември 2008 г. ми се случи този опит за убийство.
Репортер: За този дълъг период от време, който прекарахте на легло сам с мислите си, кои бяха тези, които най-често ви спохождаха?
Огнян Стефанов: Кои мисли ли?
Репортер: Да.
Огнян Стефанов: Може да прозвучи странно, но първото нещо е това, че човек минал през подобно нещо, някак си започва да гледа нещата, това е шаблонно, но почва да гледа нещата от друг ъгъл. Смъртта не се струва толкова страшна, просто човекът разбира, че тя е нещо неизбежно и че не е толкова неприятно. В смисъл… да, един ден и това ще се случи, но по-скоро ме занимава въпросът всеки ден оттогава насетне защо се случи това, защо в България все още има хора, които издават смъртни присъди както си искат, към когото си искат. Имат възможност да ги поръчват, да ги изпълняват. Това ме ужасява. Това ме ужасява не само заради болките, които съм изпитал, това ме ужасява като състояние на нашето общество.
Репортер: Помогна ли ви с нещо съпричастието на многото ваши колеги, многото хора, които застанаха във ваша защита и в подкрепа на справедливите ви искания за по-бързо разрешаване на случая?
Огнян Стефанов: Да ви кажа честно, доста рядко ми се задава този въпрос. Наистина мнението и съпричастността на колегите е от огромно значение. Даже ми се струва, че тези думи не са достатъчно силни. Ад усещаш подкрепата на хора от колегията е невероятно нещо. Това наистина си струва. Колкото и занаятът ни да е вече окалян, колкото и да е оплют, колкото и самите ние да знаем, че не всичко в него върви както трябва, все пак в журналистиката работят хора, които наистина при тези условия, при които те се мъчат да запазят честта си и достойнството си при тези условия у нас, ми се струва, че това са много достойни хора. И да знаеш, че такива хора те подкрепят е великолепно чувство.
Водещ: Освен великолепното чувство съпричастност като че ли трябва да търсим мнението на колегите си, пострадали от насилие по-често. Как изглеждат акциите на МВР на фона на неразкритото още престъпление срещу Огнян Стефанов?
Репортер: Как ще коментирате акциите на МВР на фона на неразкритото още престъпление срещу вас?
Огнян Стефанов: Сигурно ще прозвучи моето мнение пристрастно, тъй като няма как да бъде някакво друго, но на мене ми се иска тези акции да завършат успешно, в смисъл успешно с присъди в съда. Предполагам, че много хора в България мечтаят за такъв момент, вече в съда да се произнесат присъди. Аз разбира се не коментирам тези хора, които сега са в ареста или са пуснати под гаранция дали са виновни или не. Аз нито имам право, нито имам знанието, фактите, за да мога да изразя подобно мнение. Но ми се иска най-сетне у нас да се случи нещо, което се случва в останалите държави. Не може ние да сме в ЕС, не може да се считаме за част от демократичния свят и все да правим някакво изключение. При това все изключенията при нас са някак си сиви, някак си неположителни, лоши направо.
Репортер: А смятате ли, че по някакъв начин ще се промени начинът ви на работа, на писане, да не кажем, ще се притъпи ли перото ви след този инцидент?
Огнян Стефанов: Аз сам трудно мога да преценя, но хората отстрани вероятно имат мнение по въпроса. Аз не изключвам това, че е възможно в дадени моменти да бъда по-предпазлив, да правя повече компромиси. И това сигурно е нормално. Но не бих желала да е така, бих желал да продължа да бъда остър, да бъда… Това да си остър, да си критичен не означава, че си прав на всяка цена, но е задължително да имаш позиция. 

Пи ар експертът Диана Дамянова: С публикуването на стенограмата президентът се качи на пързалката и тръгва надолу

Vsekiden.com I Мария ФИЛЕВА I 2010-03-06

Г-жо Дамянова, кой е крив и кой е прав в спора около стенограмата на разговора между президента Георги Първанов и вицепремиера Симеон Дянков? Трябваше ли да бъде публикувана тази стенограма? И всъщност това ли е възмутителното – че е направена публично достояние или самият разговор?

Аз много мислих и знаете ли, напънах се, тъй като все пак с това си вадя хляба през последните 20 години, и си спомних, че през това време има един такъв прецедент – когато Майкъл Чорни публикува във в. “Стандарт”, когато беше негов, стенограма от свой разговор с български бизнесмен, няма смисъл да му споменавам името. Така че в историята на съвременна България това се е случвало два пъти – да се прави запис без знанието и съгласието на едната страна. Особено нечистото от пиар, пък и от морална гледна точка, е, че двамата, които водят разговора, не са в еднаква позиция. Единият знае, че този разговор ще бъде широко публично достояние и контролира своето поведение. Докато другият смята, че води разговор на четири очи и естествено се държи като при разговор на четири очи. В този смисъл просто паралелът, че този ход в България са правили само Майкъл Чорни и президентът, е напълно достатъчен и няма нужда от коментар.

А протичането на самия разговор, съдържанието на стенограмата…

Най-интересното от моята професионална гледна точка е първо, въобще целият този шум, който се вдига заради някакво телевизионно шоу. Ако така постъпваха ръководителите и държавните глави в света, английската кралица трябваше да осъди всички шоута на острова, а Обама – да не си ляга от съдебни дела. По принцип шоуто е жанр, в който се говори малко по-леко, малко по-безотговорно, с повече свобода на изразните средства и в този смисъл самата реакция на президента е леко странна. От друга страна, най-странното е, че е много непрофесионална, защото той претиражира в една седмица думата “милиардер” – същата тази дума, която особено го обижда. В този смисъл аз смятам, че не са ползвани услугите на пиар специалистите в Президентството, които безспорно са добри и доказани професионалисти. Очевидно някаква друга причина има да се постъпи толкова непрофесионално от пиар гледна точка. Не знам каква е тя, но със сигурност не е в областта на пиара.

Може ли да е минал през главите на пиарите си, обикновено Първанов се съобразява с тях?

Не познавам пиар, който би се съгласил едно подобно нещо да бъде екстраполирано и думата “милиардер” да бъде повторена 700 хиляди пъти в следващите дни, вместо да бъде забравена в следващите четири минути след предаването. В този смисъл това е непрофесионално и го пише в учебниците по пи ар – че когато се ядосаш на една медия, не бива да се изправиш пред всички останали, за да ги занимаваш с яда си към една конкретна медия и една конкретна изява. Но тъй като това се прави много системно, очевидно има някакви не пи ар причини то да се случва. И така искам да отговоря на въпроса ви за стенограмата. Тя е документ, в който президентът, знаейки, че тя ще бъде публикувана, е сложил своята визия не само за лицето Симеон Дянков. Съгласна съм, че има известен спор по отношение на изразните му средства (на Дянков – б.а.). Аз смятам, че това се дължи главно на факта, че той мисли на английски и действа по американски. Отговаря с “да” и “не” на въпросите, това е нещо, което не се случва в българската политическа реалност. Българският политик, поставен пред въпроса отговаря – от една страна, от друга страна, пък от трета и накрая отговорът му става непубликуем. Докато в американската политика се казва: Yes, I did и No, I didn`t. В този смисъл Симеон Дянков е продукт на американския политически живот и не би трябвало въобще да ни учудва начинът, по който той се държи. В тази стенограма поведението му е напълно уставно – държи се като човек, който знае, че е в по-нисша позиция и дори, според мен, като леко виновен. За съжаление обаче извиненията му не биват приети.

Изкушавам се да ви попитам има ли такъв тип поведение хранителна почва у нас? Приемат ли го българите?

Ако може така да се каже, аз смятам, че Бог ни е изпратил Симеон Дянков, точно за да се учим, че така трябва да бъде. Защото в действителност е много нехигиеничен българският политически елит в говорната му част. Като изключим Иван Костов и Бойко Борисов, и двамата дължаха големите си рейтинги именно на това, че можеха да говорят с българския народ. Цялата останала политическа класа се държи безумно витиевато и не отговаряше на въпросите, които вие, журналистите, и ние, пиарите, им поставяме. България не може и не бива да остане извън нормалните държави. А в тях политиците отговарят с “да” и “не” на въпросите и това, както виждате, дразни целия останал политически елит.

Мислите ли, че реакцията на засегналия се президент – тази стенограма, срещата и въобще скандалът около участието в едно телевизионно шоу, не се връща като бумеранг към президента. Аз гледах това предаване и не обърнах внимание на репликата. Едва на следващия ден след изявлението на президента, ми се наложи да се върна назад, да видя отново предаването и да търся точните думи на Дянков.

Точно това е най-непрофесионалното. Затова казвам, че не допускам, че президентските пиари са направили такъв дълбок гаф. Аз също гледах предаването и не обърнах внимание, мина ми някъде назад на фона на всичко, което беше казано, и ако самата президентска институция не беше обърнала това на някакъв грандиозен скандал, думата “милиардер” нямаше да добие такава публичност. Чета форумите сега и гледам, че навсякъде пише – да, президентът не е милиардер, той е мултимилионер и т.н. Почват едни шеги, на които те със своето поведение дадоха основание, иначе никой нямаше да се занимава с това. Нямаше такъв казус. Някакви водещи в някакво предаване задали някакъв въпрос, пък човекът казал – това не съм го казал.Това чух аз.

Какви последствия може да има този скандал за имиджа на президента?

По пързалката тръгва надолу. За съжаление, аз изпитвам симпатии към българския президент и към неговото пиар поведение чисто професионално, но смятам, че се качи на пързалката и тръгва надолу вече. Не виждам как хората могат да се отнасят с одобрение към този гейт със стенограмата.Това във всички случаи му носи пи ар ущърб. Не смятам, че той е калкулиран, тези хора (пиарите – б.а.) са интелигентни, те знаят какво правят, те са калкулирали, следват някаква по-важна задача, прегазвайки пиар нормите. Защото пак ви казвам, това, което е направено със стенограмата, е от арсенала на най-черния пиар – когато се нарушават нормите, на границите на нарушаване на закона. Аз не съм специалист, не мога да преценя дали тук е нарушен законът. Но това да се публикува стенограма, в която единият от участниците знае, че ще бъде излъчена, а другият си няма и идея за това, е наистина от арсенала на най-черния пи ар. Понеже имам амбицията да напиша една книга за пиара в България и си водя бележки, мога да кажа, че това в България е правено досега единствено от Майкъл Чорни.

А може би целта му не е била да очерни противника си, а да “избели” своя имидж?

За мен са някакви други политически цели. Било е толкова важно и належащо да се направи някакво по особен начин политическо изявление, че е поет рискът това да нанесе тежък пи ар ущърб на президента. Или поне, понеже имам страшно уважение към колегите и следя работата им – в Президентството не работят идиоти, а компетентни хора, които знаят много добре какъв ще бъде ефектът от всичко това, и аз смятам, че тя няма да качат доброволно президентът на тази пързалка надолу. Според мен е избрано по-малкото зло – имало е нещо да бъде съобщено и е избран този начин да бъде сторено, независимо, че това в очите на някои професионалисти и на повечето граждани ще прозвучи зле. След два месеца, ако някой вложи средства да направи социологическа анкета, ще останат две неща – че има някакви милиони около президента, защото това се повтори толкова много пъти, че накрая това остава в гражданите, и второ, неприятното чувство от стенограмата. Това са нещата, които ще останат. Историята ще забрави този глупав миг.

Не знам дали така лесно ще се забравят. Нещата се задълбочават, конфликтът се разраства. От ГЕРБ излязоха с декларация, Борисов и Цветанов също са категорични – че президентът си подготвя политически проект, че ще изискат аудиозапис от разговора и ако има разминаване, ще сезират Конституционния съд. Обвиниха го в нарушение на чл.32, ал. 2 от Конституцията.

Да, прочетох. Аз смятам, че оттук нататък ще става още по-неприятно. Сега плъзгащата се надолу шейна на президента, ще срещне изключителния пиар на Бойко Борисов и от всичко това най-вероятно ще стане доста весело в държавата. Друг е въпросът дали това не подменя по някакъв начин дневния ред на обществото. Но повтарям, аз смятам, че зад това, което Президентството извърши се крие някаква друга политическа задача и в името на нея са използвани нечисти и от гледна точка на закона, и от гледна точка на пиара, и от гледна точка на морала методи.

Как ще се отрази скандалът на пиара на Дянков, на кабинета на ГЕРБ, защото правителството застана зад своя вицепремиер?

При Дянков нещата стоят простичко. При него работата е – не е важно какво казват за теб, важно е да ти пишат правилно името.

Пак звучи много американски това.

Да, да. Вижте, той е американски възпитаник. При него няма непоследователност на действията. Той се държи така, както е възпитан, така, както смята, че трябва да се държи и го прави безкомпромисно. В това отношение, аз изчетох внимателно стенограмата, той се държи субординационно, показвайки, че президентът е много по-велик от него, но неотклонно отказва да се извини за нещо, което не е направил.

А може би президентът просто си изпусна нервите и намери отдушник за гнева си, защото жълтата преса наистина го атакува зловещо.

Друг е въпросът дали той не причинява на Дянков това, което би искал да причини на медиите. И всъщност да отправя някакъв… Нямам представа. Във всеки случай, каквато и да е била целта, цената, която се плаща, е толкова висока… Достатъчно е в България един процент от хората да се замислят и да видят колко некрасиво е това, което се случва, те ще говорят с още 1-2 %, те с още толкова и вие знаете как тръгва лавината надолу. Много неприятно, просто необяснимо е. Дано политическата цел, която е преследвана, да изплаща много тежката цена, която ще бъде платена. Действително става дума за първорангова институция и затова примерът е много лош. Когато Майкъл Чорни записва свой събеседник и го публикува в собствения си вестник, това е нечистоплътно и отвратително, но по някакъв начин хората си казват – абе, тези всичките са маскари. Когато президентът прави това и го публикува на официалната страница на Президентството, това вече е санкционирано от държавата. И е много, много лош белег за държавата.

Бихте ли извинила президента, ако се окаже вярно това, което твърди неговото пресаташе Бойка Башлиева – че Дянков е знаел, че се прави стенограма – стенографката била стояла срещу него, че от всяка среща на държавния глава се прави стенографски протокол и е право на президента да прецени коя стенограма да огласи?

Моето мнение не би се променило по никакъв начин. Убедена съм, че това нещо няма как да е така, защото просто трябва да си сляп, за да не виждаш, че единият знае, че го записват, а другият не знае, но по същество това не променя факта. Тук имаме прийом от черния пиар. Черен пи ар се прави от подобни стенограми и те биват публикувани. Ако Симеон Дянков е дал своето съгласие, тогава с Първанов и с шейничката надолу. Дянков иначе не се плъзга надолу.

Може да са имали различни очаквания от разговора. Държавният глава се е подготвил. Не е било среща на четири очи, Дянков е сам, отсреща са началникът на кабинета на Първанов – Никола Колев, президентският съветник Кирил Ананиев.

Не, на президента цялата му реч е подготвена и това се вижда ясно. Вие сте в медиите и много добре знаете как може да съсипеш абсолютно всеки, ако публикуваш негов нередактиран текст, казан в непринуден разговор. Тук е направена и тази манипулация – единият е бил готов за записа и се държи на сцена и си чете от листчето, а другият търси своите думи в истинското си желание, както аз оставам с впечатление, да изглади едно нещо, което наистина е недоразумение, защото гледах предаването и там Дянков наистина не каза, че президентът е “милиардер”.

Смятате ли, че е редно сериозни политици да участват в шоу програми?

Ох! По принцип трябва, но в българската политическа реалност е по-добре да го избягват. Иначе в нормалния свят, трябва и те участват.

Защо да не участват и родните политици? Не стават ли така по-близки на своите избиратели?

Аз наистина смятам, че хората трябва да виждат всички страни на политиците и на елита си. В този смисъл всички шоу предавания са направени, за да покажат една друга страна на този елит, която зрителят има право да види и е напълно резонно те да участват. Въпросът е, че в България всичко е до такава степен изкривено и противоестествено, че може би ако аз бих отговаряла за някакъв политик, а аз, слава Богу, не отговарям, бих му препоръчала да избягва този жанр на този етап. Тук се сблъсква моралното разбиране с професионалното, като знам какви коментари може да предизвика подобна изява. Проблемът е в това – че на нас всичко ни се привижда като една огромна сцена, на която всичко се случва по някакъв сценарий, а всъщност всички тези медии – и жълтите, и шоу предаванията, и другите медии имат някакъв собствен живот и в него имат място всички. Не смятам, че това е трибуна, забранена за политиците. Друг е въпросът, че не бих препоръчала на човек, за който работя, да отиде в подобно шоу.

Спечелил ли е някой досега от участието си в тв шоу?

О, да, определено. Не помните ли, че само преди един чифт избори, когато нямаше толкова много шоута и имаше само Слави, всички се изреждаха там?! То беше като предизборно студио. И никой никога не го е считал за порочно. Сега просто има малко повече телевизии, малко повече шоута, малко повече медии, иначе ситуацията не се е променила. Истината е, че тези предавания не са направени срещу народа. Направени са, защото народът ги иска и обича и там хората трябва да покажат и другата страна от себе си. Нали са уж публични, нали можем да ги осветяваме? Няма лошо да се явяват, лошото е, че обществото е неподготвено да приеме голяма част от нещата, които се случват и аз от инстинкт за самосъхранение бих предпочела да не пускам подопечните си в подобни предавания.

Оригинална публикация

Снимка: вестник "Труд"

И новините на БНТ стават цял час

в. Труд | Елена ПЕТКОВА | 2010-03-06

Новините на БНТ1 в 20 ч стават цял час от понеделник, съобщиха от обществената телевизия. Така държавната медия вече ще бълва информация по 2 ч и 35 минути в делничните дни. Конкурентните Би Ти Ви и Нова тв също направиха централните си емисии едночасови преди време.
Репортажите от горещите събития по БНТ1 ще станат по-подробни с повече гледни точки. Ще има коментари по най-наболелите проблеми от деня, които ще се правят от експерти или репортери. Ще се канят и гости на живо в студиото. “Искаме те да са нюзмейкъри (б.а. – от англ. – създаващи новини)или авторитети", обясни пред “Труд" водещият Даниел Чипев. Приоритет ще имат политическите и международните новини, “защото нашите проучвания показват, че аудиторията се интересува от политически интриги", казва още той. Зрителите пък ще могат да дават своите мнения по горещите проблеми във форума на сайта на БНТ1 или във Фейсбук. Най-интересните коментари ще бъдат цитирани в емисията. От днес стартира нова рубрика – “100 въпроса за моята работа". В нея репортерите на телевизията ще дават съвети на зрителите за това как да си намерят работа, за най-търсените професии в момента и за възможностите за преквалификация.

Стр. 18

Диана Дамянова: Първанов направи тежък PR-гаф

www.bgnes.com | 2010-03-06

Публикуването на стенограмата от разговора между вицепремиера и финансовия министър Симеон Дянков и президента Георги Първанов е тежък гаф.
Това смята известният български PR-специалист Дияна Дамянова. Прочетох на няколко пъти стенограмата от вчерашната среща между Георги Първанов и Симеон Данков. За мен този случай със сигурност ще влезе в учебниците. Това е най-големият PR-гаф. Това е много тежък PR-гаф, каза пред Про.БГ Дияна Дамянова. Според нея публикуването на стенограмата е уникално явление и "подобно нещо тя не е срещала през последните десет години в нито една бяла държава". Дамянова смята, че при разпространяването на стенограмата може би има и юридическо нарушение. Тя смята, че вицепремиерът Симеон Дянков мисли на английски и говори по американски.
БГНЕС припомня, че между президента Георги Първанов и Симеон Дянков избухна лют спор след участието на вицепремиера в телевизионно шоу. В него Дянков каза в отговор на въпрос дали Първанов е млад милиардер -не е млад. Вчера по искане на финансовия министър се състоя среща между двамата. След приключването на разговора при държавния глава пресцентърът на президентството публикува пълният текст от стенограмата на срещата.

Оригинална публикация

 

Кръгла маса на тема „Капиталовият пазар в България – накъде след кризата?”

EVENTS.dir.bg

Кога: 9 март 2010 г. (вторник), 11.00 часа
Къде: София, зала „Средец”, хотел Шератон
Достъп: Само с покана и За медии
Организатор: Асоциация на индустриалния капитал в България и вестник “Стандарт”

Събитието: Асоциация на индустриалния капитал в България и вестник “Стандарт” имат удоволствието да Ви поканят да присъствате и отразите кръглата маса на тема „Капиталовият пазар в България – накъде след кризата?”, която ще се проведе на 09. 03. 2010 г. от 11 часа, в зала „Средец”, хотел Шератон.

Организаторите на събитието биха желали да подновят дискусията за бъдещето на българския капиталов пазар, особено предвид започналото икономическо оживление, водени от разбирането, че добре развитият и функциониращ капиталов пазар е важен механизъм за насърчаване на конкурентоспособността на бизнеса. 

Модератори:
Г-жа Славка Бозукова – главен редактор на в. „Стандарт”
Г-н Васил Велев – Председател на УС на АИКБ

ПРОГРАМА

Зала „Средец”, хотел Шератон, 09. 03. 2010 г.

10.30 – 11.00 Кафе и регистрация

11.00 – 11.15 Откриване
Г-н Симеон Дянков – заместник министър–председател, министър на финансите на Република България
Г-н Димитър Костов – подуправител, Българска народна банка
Г-н Петър Чобанов – председател, Комисия за финансов надзор

11.15 – 12.00 Панел 1
Бъдещето на Българска Фондова Борса и на публичните компании

Критерии за успех при приватизация на държавния дял на БФБ;

Подобряване на услугите, предоставяни на публичните компании и на представянето на информация за тях;

Възможности за листване на нови емитенти;

Възможности за делистване на компаниите, поддържани изкуствено в статут на публични компании.

Г-н Румен Радев – председател, Национална комисия по корпоративно управление, заместник председател на УС на АИКБ
Г-н Иван Такев – изпълнителен директор, Българска фондова борса
Г-н Андрей Пръмов – финансист
Дискусия

12.00 – 12.45 Панел 2
За и против обединяване на небанковия и банков надзор

КФН – суперрегулатор, предимства и недостатъци на дейността в момента;

Предизвикателства при сливането на небанковия и банков финансов надзор – голям мащаб на операции, сливане на функции, загуба на перспектива.

Проф. Бистра Боева – факултет "Международна икономика и политика", Универститет за национално и световно стопанство
Г-н Любомир Бояджиев – председател на Управителния съвет, Българска асоциация на лицензираните инвестиционни посредници
Г-н Апостол Апостолов – преподавател във Висше училище по застраховане и финанси
Дискусия

12.45 – 13.00 Обобщение на направените изводи и закриване

Допълнителна информация: Асоциация на индустриалния капитал в България

Оригинална публикация

Бодо Хомбах, съуправител на ВАЦ: Ние сме журналистическа манифактура

в. 24 часа | 2010-03-05 

Интервю на Бодо Хомбах, съуправител на ВАЦ, дадено за в. "Франкфуртер рундшау"

- Г-н Хомбах, вие често говорите с политици, вероятно и за тежкото положение на медиите. Усещате ли готовност от тяхна страна да помогнат?

- Политикът, който цени разследващите медии и наистина иска да им помогне, още не се е родил. Когато политиците чуят, че медиите имат проблеми, показват интерес, от една страна. А често съм виждал и черно задоволство. Но тези напрегнати взаимоотношения са съвсем в реда на нещата.

- Как изглеждат нещата тогава в медийната политика?

- Сещам се за една актуална книга по този въпрос. Обобщено казано, в едно от есетата в нея пише: Има добри и лоши медии. Има такива, които развиват демокрацията, и такива, които й вредят. Медии, които развиват демокрацията, са заслужили подкрепа от държавата, защото пазарът се провали не само при банките, той се провали и при медиите. Може би трябва да се помисли за одържавяване на ДПА.

- Преценявайки израза на лицето ви, май сте на друго мнение…

- Чакам деня, в който държавата ще реши кои медии са полезни и кои не.

- Смятате ли, че държавната помощ за медии е добра идея?

- Ако въобще може да се допусне такава помощ, трябва да се намери форма, която с абсолютна сигурност защитава медиите от влиянието на държавата. Иначе скоро и при нас ще се случват неща като в обществените телевизии. Държавата за мен не е плашещ призрак, но едно трябва да знаете: където се говори за държава, всъщност става дума за бюрокрация и партии. И бързо попадате в партийна пропорционалност и партийна намеса.

- Какво мислите за индиректна държавна помощ – например чрез намаляване на ДДС?

- Не искам да казвам твърде голяма дума и да настоявам за някакъв вид държавни субсидии. Но след като ме питате, мога да кажа, че намаляването на ДДС за продуктите на пресата ще е толкова разумно, колкото и намаляването му при хотелските нощувки. Сериозно, аз вярвам твърдо в необходимостта от пресата като четвърта власт. Отговарял съм за цяла изборна кампания. Тогава не ставах всяка сутрин с мисълта как днес да информирам възможно най-обективно медиите. В предишния ми политически живот се вдигаше доста шум около мен, но невинаги оправдано. Бях, така да се каже, жертва и причинител едновременно. Познавам всички страни и затова мога да кажа, че нито един морален постулат не действа така дисциплиниращо за дейността на един политик, както рискът грешното му поведение да бъде публикувано в медиите. Затова за медиите като стълб на една функционираща демокрация не трябва да има никаква зависимост, никакъв механизъм, позволяващ намесата на партиите. Алчността на партиите да влияят върху съдържанието и персоналните решения, би била незадоволима.

- Тоест издателствата трябва сами да си помогнат.

- Ние във ВАЦ във всеки случай знаем: главната ни компетенция не е само печатането на вестници. Ние сме журналистическа манифактура. Как да се намира качествената журналистика решава пазарът. Важно е да се следят технологичните скокове и да се подготвяш за всички опции. Да кажем, iPаd (нов продукт на Apple, който комбинира айфона с преносим компютър – бел. ред.). Но преди всичко издателството трябва да прави възможна качествената журналистика.

- Говорите за качество, а през 2009 г. задраскахте във вестниците си в Северен Рейн-Вестфалия 300 от 900 работни места за журналисти. Критиците ви виждат в това противоречия.

- За безплатните медии посредствената журналистика е твърде скъпа, а за медиите, които искат и в бъдеще да печелят пари, посредственото не е достатъчно добро. Журналистиката, която и в бъдеще иска да си заслужава цената, трябва да се отличава – както и всички креативни дейности – с качество и блестящ резултат.

- Значи искате по-малко, но по-качествени журналисти?

- Това е профсъюзно табу, знам. Но това е позицията ми, не мога да я променя.

- Тогава как стана така, че никое друго издателство не загуби толкова тираж в рамките на 1 година, колкото загубихте вие? Читателите не разбират ли качеството на вестниците ви?

- Този въпрос не може да е сериозен!

- Напротив!

- Първо от тази сметка трябва да извадите онези тиражи, при които просто се отказахме да присъстваме в определени региони, защото бяхме по-малкият вестник без перспектива. Освен това ние излизаме в регион, в който населението се топи, а квотата на мигрантите е много висока. А за социалните притеснения в региона, които се изразяват и чрез безработица и размер на социалните помощи, не се налага да обяснявам нищо. Загубата на тираж няма нищо общо с повишеното качество на вестниците ни.

- Не би ли било по-честно да кажете: Ние, мениджърите на ВАЦ, твърде дълго правихме твърде малко или погрешното. Сега трябва да спестим колкото може повече пари, и то така, че съдържанието на вестниците ни да може все още да се продава като журналистика.

- Старите ни структури живееха от смесени калкулации, при които не ставаше ясно къде са загубите. Това го разделихме. Последващите тежки действия можахме да проведем съвсем социално. Но, разбира се – ние не искаме само да пестим, ние искаме сега, когато си възвърнахме икономичността, да инвестираме в бъдещето. Една възможност за растеж е онова списание, което Щефан Ауст (прочут журналист, дългогодишен главен редактор на "Шпигел", бел. ред.)развива под работното заглавие "Седмицата". Той вече ни показа четири изцяло изработени нулеви издания. Последното го прочетох от първия до последния ред. Чувствах се невероятно добре информиран. Едва две седмици по-късно успях да открия подобни информации в друго списание.

- За какво ставаше дума?

- От вътрешната ситуация в Йемен до стуацията в американската армия. Радваме се, че работим заедно с Ауст, защото той се интересува най-вече от качеството. Тези дни той ще представи и една онлайн платформа, която е много модерна. Сътрудничеството ни с него има и стратегически компонент: когато iPad стане ежедневие, ще има нужда от свързване между списанията и движещите се образи, както и от дидактически добре разделената журналистика. Всеки знае, че обикновеното ръководене на списание в тези бедни откъм реклама времена е авантюра. А в авантюризъм никой никога не ни е обвинявал. Освен това е ясно, че без стабилен партньор не бихме могли и да помислим за подобно нещо.

- Говори се, че преговаряте с цюрихското издателство "Рингие", че към месечното му списание "Цицеро" ще пасва и едно седмично издание.

- Не коментирам. Дори и с едно мигване не коментирам. Ние водим преговори с партньори. Със стратегически и финансови партньори.

Стр. 26

PR-експертът Аня Павлова: Сръдня на пазара не е същото като да изразиш мнението си в медия

Vsekiden.com I Валерия ЙОНКОВА I 2010-03-05

Г-жо Павлова, мислите ли, че електронните медии трябва да носят отговорност за съдържанието на т.нар. форуми, или коментарите на публикуваните в изданието информации, интервюта и анализи?

Когато една медия дава възможност на хората да изразяват своето мнение на нейна територия, то тази медия ги прави част от своите автори. Електронните медии се опитват да делят своите автори на официално поканени и свободно допуснати. Официално поканените автори обикновено се оказват мишена на авторите със свободен достъп. Най-малкото, което трябва да осигури една медия, е равностойно позициониране на своите автори. Не може едните да бъдат охулвани, оплювани и ругани, а за другите да няма никакви правила. Разбира се, повечето електронни медии предупреждават, че ще премахват нецензурни и вулгарни изрази, но това съвършено не е достатъчна мярка за равностойно положение на авторите на една медия. Поканените автори винаги застават със своето име и лицето си зад това, което казват.

Но тези своеобразни творци се чувстват удобно, почти недосегаеми. Крият се зад анонимност и отприщват всичките си задръжки…

Авторите със свободен достъп предпочитат да се крият зад никове. Но смятам, че всяка подобна медия трябва да изработи кодекс за себе си, независимо от законовата готовност на България. Всеки автор със свободен достъп, криещ се под псевдоним, може да бъде назован с едно единствено име и това е името на медията, която му дава своят дом. Получава се една груба и несправедлива формула: Каним автора, той застава с името си, а след това го оплюват от името на медията, която го е поканила.

Можем ли да наречем форумите своеобразна втора медия, нещо като допълнение към основната?

Коментарните части на електронните медии също са медии и тези медии формират послания, формират мнения, опитват се да формират влияние. И пак носител на това послание, влияние се явява същата медия, която предоставя територия за това.

Как според вас може да се реши проблемът? И ние, журналистите от тези медии също сме обект на нецензурни пожелания.

Въпросът за цензурата и автоцензурата винаги излиза на преден план при подобни проблеми. Мисля, че думата регулация е тази, която трябва да стане много важна за всички електронни медии. Тъй като не е добре за каквато и да е било медия да живее с двоен стандарт – едната чат от авторите ги регулирам, а другата част – не. Хората трябва да са наясно, че медията е институция и трябва да има отговорности от две страни – от страната на медиите и от страната на авторите, които желаят да ползват тази медия, за да изразяват своето мнение. Хората трябва да са наясно, че сръдня на пазара и в трамвая не е същото като да изразиш мнението си в медия. Трябва да има етика, култура и изисквания, принципи и правила. Медията трябва да наясно, че всеки пишещ на територията й е автор. Ето защо тя трябва да създаде и оповести правила за това. Всеки, който иска да се пише, се съобразява с тях, а всеки, който не го прави – престава да е неин автор. Медия без правила губи своята тежест и неусетно се превръща в място за асансьорна белетристика. Тя от своя страна дразни всички и предизвиква само едно желание – да бъде почистена.

Много от пишещите във форума обаче непрекъснато се оплакват от цензура и когато системният администратор изтрие текста им, ни обвиняват, че цензурираме с аргумента, че Интернет е свободна територия.

Наличието на регулация и правила не може да бъде приемано като цензура. Цензурата има много ясни характеристики – винаги добро за някой, винаги лошо за друг, а за трети никога и нищо. Но и това не е точно цензура – това е онова, което в момента разяжда повечето медии в България и се нарича автоцензура. Интересно е, че с този тип регулация повечето медии се справят успешно.

Интернет пространството предлага огромни възможности на човек да изкаже мнението си. Територията, на която всеки под всякаква форма може да изрази мнението си е широко разпространена в България – това за блоговете и Фейсбук. Така практически всеки има възможност да има своя лична медия и да определя свои лични правила за живота там. Ако електронните медии се приемат като сериозни медии с влияние и тежест, те трябва да разберат, че правилата и принципите на сериозната журналистика важат и за тях.

Оригинална публикация

Българската конфедерация за връзки с обществеността обявява конкурса “PR Приз” 2010 и PR Фестивал на 8 март

EVENTS.dir.bg

Българската конфедерация за връзки с обществеността организира пресконференция по повод официалното оповестяване на двете най-големи ежегодни събития в сферата на PR в България – конкурсът за постижения в сферата на Връзки с обществеността ”PR Приз” и единствения по рода си, четвърти поред, PR фестивал в страната.
 
През 2010 година конкурсът ”PR Приз” навършва 10 години от своето съдзаване.

Организаторите ще разкажат какво предстои, кои ще бъдат участниците в журито на конкурса, какви изненади се готвят за него и каква програма се планира за фестивала.

Информация за Пресконференция за обявяване на конкурса "PR Приз" 2010 и на PR Фестивал, организирани от Българската конфедерация за връзки с обществеността, 8.03.2010 г.

Източник: Българско дружество за връзки с обществеността

Оригинална публикация

Пресконференция за обявяване на конкурса “PR Приз” 2010 и на PR Фестивал, организирани от Българската конфедерация за връзки с обществеността

EVENTS.dir.bg

Кога: 8 март 2010 г. (понеделник)
Къде: София, Национален пресклуб на БТА
Достъп: За медии
Организатор: Българска конфедерация за връзки с обществеността

Събитието: Българската конфедерация за връзки с обществеността организира пресконференция по повод официалното оповестяване на двете най-големи ежегодни събития в сферата на PR в България – конкурсът за постижения в сферата на Връзки с обществеността ”PR Приз” и единствения по рода си, четвърти поред, PR фестивал в страната.

През 2010 година конкурсът ”PR Приз” навършва 10 години от своето съдзаване.

Организаторите ще разкажат какво предстои, кои ще бъдат участниците в журито на конкурса, какви изненади се готвят за него и каква програма се планира за фестивала.

Източник: Българско дружество за връзки с обществеността

Оригинална публикация