сп. Тема | Милена ДИМИТРОВА | 26.06.2011

Студентите по журналистика, които днес не знаят кой е Чърчил, утре ще насаждат на аудиторията ценности ала Елочка Шчукина за радост на политиците

Ако имаше откровен министър, който да се отбие на конференцията "Образованието на журналисти", организирана наскоро в София от Медийната програма на фондация "Конрад Аденауер", щеше да признае колко пречат на всяка власт грамотните репортери и коментатори. Само че в залата в "Арена ди Сердика" не се появиха държавници. А и надали днес има шанс да се срещне такъв разкрепостен политик, какъвто е бил сър Уинстън Чърчил. Когато навремето се запознал със Съмърсет Моъм, той веднага му предложил: "Виждам, че сте способен оратор и пишете добре. Хайде да се споразумеем: аз няма да ви преча, а вие няма да сте ми опозиция."
През последните десетина години въпросът за журналистическото образование у нас съзнателно е избягван. Кризи, избори и политически интереси оправдават пренебрегването му. Не е добър вкус медиите да излагат свой проблем, вместо да си вършат работата и да информират.
Образованието обаче остарява по-бързо, отколкото се развиват новите технологии и новите платформи за социална информация. Професията репортер все още е престижна, но, уви, ниско платена. Издателите са на сметка от по-слабо грамотна и поради това евтина и по-лесно заменяема смяна от държачи на микрофони, пишещи под диктовка, с понятиен и речников запас като на Елочка Шчукина (няма да им обяснявам тук коя е).
В Америка медийна теория и практика се учат в престижни университети. В Германия, както припомниха лекторите, издатели заедно със синдикатите откриват школи за наставничество при добри журналисти. В съседни страни в Югоизточна Европа преподаването на PR и комуникации върви в един "разряд" с философията, психологията и социалните науки. В Сърбия искат от абсолвентите по журналистика да са талантливи, да са натрупали теория и познания за световната медийна материя, вещо да пишат новини и да са убедени, че са журналисти само когато не си изкарват парите с друго – когато не го съвместяват с реклама или с каране на такси. В Хърватска пък журналисти стачкуват от трийсетина дни, само че издателите не се тревожат. Вестници излизат и с "карашък" съобщения: чист PR, преписани сензации. Ама и така се продават -винаги има глад за информация.
Да ограмотиш журналистите на което и да е общество е по-важна мисия, отколкото да обучиш политиците му. Във властта има мандати и колкото по-преходна е тя, толкова по-добре е имунизирана срещу корупция. В демокрациите журналистиката е призвана да опонира на всяка власт – докато не я опитомят, подчинят или подкупят. От древна Елада досега няма, не е измислен и не съществува по-добър социален механизъм от медиите за контрол върху властта между изборите. Ако, разбира се, новинарите имат условия и съвест да изпълняват призванието си. Затова са толкова важни професионалната етика и гаранциите за свобода на словото като "майка на всички свободи.
През март 1946 г. Чърчил отива в Америка. Връща се символично към корените си, тъй като майка му била красавица с индианска кръв, която прекосила Океана, в Париж си намерила британски аристократ за съпруг и му родила синове. В американския град Фултън в щата Мисури Чърчил произнася прочутата си реч за Желязната завеса, спусната след Втората световна война. Речта прозвучава в Уестминстърския колеж – в средата на "царевичака", където англичани преди стотина години са открили школа по образа на Уестминстър с мисия да образова американските политици. "Студентите по журналистика имаха да напишат текст по случай 65-годишнината от речта на Чърчил във Фултън. Само че нито един студент не знаеше кой е Чърчил. За Фултън не ги и питах", оплака се доц. Тотка Монова, декан на факултета по журналистика и масови комуникации, и повдигна булото на тъжната до срам реалност на академичното медийно образование. Под ключ и под охрана е студийният комплекс във ФЖМК, в който може да се записват и да се излъчват предавания за националния ефир. В него са инвестирани 3 млн. лв., но трябват още 200 хил. лв., за да завърши ремонтът и общината да позволи да се ползват и горните етажи на сградата на факултета. Нямало скоро да отворят библиотеката, която отдавна не работи.
Студентите също се оплакаха от академичното тяло: все по-дълбока пропаст ги разделя от професорите им, занимавали ги с контент-анализ на стари вестници, не обърнали внимание на студентския фестивал "Журналистика 6 1 калория", не уважавали усилията им… Според Орлин Спасов, който е асистент от ФЖМК и изпълнителен директор на фондация "Медийна демокрация", работодателите искали евтина работна сила и виновен за некачественото образование бил медийният пазар. Той корумпирал младите хора, бил изкривен и ги държал далеч от стандартите в професията.
Само че катастрофата има по-дълбоки корени. Доцентската заплата е 370 евро на месец и преподавателите са принудени да се издържат и с друго, вместо да се посветят на изковаването на таланти като Димитър Найденов, Йосиф Хербст или Опра Уинфри. Учебната програма е същата, каквато е била преди три години, а това е най-престижното и първо у нас висше образование по журналистика.

Немалко професори нямат интернет вкъщи

не си позволяват парно през зимата, нито да купуват нови книги. "На трима даже разписвам разрешителни да живеят в студентските общежития, не им стигат средствата за квартира", въздъхна деканът. Основната грижа на академичното ръководство е да осигури средства за заплати, каза още Монова.
Една добра школа по журналистика не само обучава следващата смяна в професията, а генерира и наука, отбеляза проф. Миролюб Радойкович от Белградския университет. В Софийския отдавна не се е чувало за професорски труд с истински полезни изследвания, а не със съчинен принос като за пред покойната ВАК, присмиват се студентите. Как обаче 1300 възпитаници и стотина преподаватели от ФЖМК да погребат ненужната вражда, подклаждана от безпаричието и от страха, че утре няма да има работа и за едните, и за другите? Как да се случи това, ако няма поне обществено признание за труда и на едните, и на другите? "Трябва да се презареди журналистиката," предложи Матиас Барнер, директор на Медийната програма за Югоизточна Европа на фондация "Конрад Аденауер", като се опря на модерния термин re-load.
Възпитаничката на ФЖМК Дарина Сарелска, която е изпълнителен продуцент на бTV, се удиви защо факултетът не се адаптира и защо не произвежда кадри за телевизионните занаяти – оператор, монтажист, продуцент. Дискусионно е дали във факултета да останат само магистърски програми, щом от гимназиите идва полуграмотно поколение, нечувало за Чърчил…
"Аз се питам кой е отговорен за това?", стресна се телевизионната водеща Добрина Чешмеджиева. Не е факултетът, по-скоро е средата, намира тя, убедена, че журналистиката продължава да е престижна професия у нас въпреки омагьосания кръг, в който мизерията я закопава. В департамента "Журналистика и масови комуникации" в Американския университет в България, където цената на образованието е над възможностите на средностатистическия българин, не се оплакват от стеснен кръгозор, нито от демодирана наука. "Поставени са ни високи цели, непрекъснато обновяваме академичния план и го изпълняваме", мотивира с интернет страницата на ДжейЕмСи ръководителката му Динка Спировска. По-различното в Благоевград е, че отглеждат лидерски качества у бъдещите журналисти независимо от коя родина идват. Доказано е, че коментаторите стигат до върховете на майсторството само в страната, в която са родени и израснали. По природа професията трудно се конвертира, макар да е голям плюс за журналистите, ако познават и чужда среда: така по-добре сверяват представите си с реалността.
Талант не стига, трябва много учене, защото медиите насаждат ценностите и техният труд рефлектира върху обществото и вкусовете му, синтезира Берхард Руде от частния Институт за обучение на журналисти в Германия. Което е още един аргумент защо "презареждането на журналистиката" не е академична грижа само на ФЖМК, а публичен проблем на държавниците, обсебили правото да диктуват как да се развива обществото.

Стр. 46-47

в. Уикенд | Митко ЩЕРЕВ* | 17.06.2011 

През последните години постоянно се говори и пише колко важен е пиарът. Когато се прави премиера на мегаконцерт или представяне на някакъв специален продукт, винаги се явява едно лице, което казва, че е пиар, и започва да говори "компетентно" на аудиторията, че такъв концерт (продукт) досега в България не е имало и че начинанието е уникално. Драги читатели, не им вярвайте на тези хора, защото те ви лъжат. Би трябвало въпросните пиари да се чувстват неудобно и вечер да си лягат с мисълта, че са крадци.
Да, крадци са, защото винаги е имало пиар, но преди той се идентифицираше с хубавото име реклама. Въпросните "европейци" просто смениха името реклама с пиар и постепенно го изродиха. Ето как става.
Задължението на въпросните пиари е по цял ден да звънят в редакциите на вестници и списания, както и на продуцентите на телевизионни шоута. Такава е практиката на поне 3/4 от тях – да досаждат до смърт. На тях за това им се плаща.
Опасното е, че се стигна дотам, че телевизионните продуценти си стоят по офисите и спокойно си избират това, с което ги затрупват от сутрин до вечер пиарите. Къде обаче остава "собственото производство"?… Отказът от такова става част от гигантската манипулация
Много често пиарите представят изпълнителя, продукта или театралната постановка за велика, а всъщност стоката е посредствена. Естествено е, че понякога се налага и да излъжат, защото, ако не изпълнят поетата задача да направят реклама на продукта, за който отговарят, ще бъдат уволнени.
Интересни са и действащите лица, които практикуват тази професия. Това са хора, които дават вид, че са начетени и че в рекламата са гении. Повечето от тях имат добро образование, но почти всички нямат сериозни постижения в каквато и да е област. Тоест доста от тях са като патката – хвърчи, плува и лети, но по малко. И затова накрая тези хора се хващат за пиара като удавници за сламка. Всъщност, ако анализираме фактите дотук, стигаме до тъжното заключение, че пиарът е нужен най-вече на хора с посредствен талант.
Не по-малко смешни са и една друга категория хитреци, които се занимават основно с това да ни вменяват, че най-важното нещо в живота е да мислим позитивно. Повечето от тези писатели и пропагандатори също са хора, които са се провалили най-вече в това, че не са могли да си намерят истинското място в живота и като хора, и като професионалисти. Тоест те са посредствени!… Повярвайте ми! Хора, които проповядват позитивизма, са и комплексари. Доста голяма част от тях са u некадърници
Преди няколко месеца бяхме свидетели как един доктор и режисьорът Борис Панкин в продължение на месец на пресконференции и по вестниците внушаваха на българското общество, че мюзикълът "Площад "Синева" давал нови насоки в развитието на българския мюзикъл. Посочиха и две запазени дати и салон на "Бродуей". Оказа се, че нито отидоха на "Бродуей", нито пък мюзикълът е явление. Явно на Борис Панкин не му е ясно, че голямото изкуство се прави с талант, даден отгоре, а не със оптимизъм, пиар и силата на мисълта.Спомнете си как катастрофално завърши певческата кариера и на милионерския син Руши Виденлиев, за чийто пиар бяха хвърлени стотици хиляди левове. В момента пускат от време на време една или две песни само в едно радио. Спомнете си каква психоза се създаде от рекламната кампания за филма "Мисия Лондон".
Той наистина ще влезе в историята на българското кино, но не като страхотен филм, а като филм с най-голяма телевизионна реклама в историята на българското кино. Този факт сам по себе си ме кара да си помисля какъв щеше да бъде успехът му без тази реклама?
Като заговорихме отново за пиар, изниква въпросът как навремето Моцарт е станал велик композитор още приживе, когато не е имало пиари? Надявам се да не приемете написаното от мен негативно. Просто това е едно мнение за пиара и лъжливите овчарчета – оптимистите. Иначе в България винаги е имало и ще има талантливи хора…
Но за тях почти не се пише – просто защото не са достатъчно скандални.

* Бел.ред. – Заглавието е на редакцията.

Стр. 83 

БСУ I 17.05.2011

Седмицата преди провеждането на Петия PR фестивал New PR Generation, студентите по пиар и журналистика от Бургаския свободен университет отбелязаха петото издание на „Медия свят”.

„Медия свят” е ежегоден фестивал и представлява своеобразен събитиен маратон в три етапа. Първият етап е конкурс „Медия свят” с две категории „Най-добър студент по PR” и „Най-добър студент по журналистика”. Тази година участниците в първата категория трябваше да представят идейни проекти за лого и слоган на Центъра по хуманитарни науки. Екипът Ева Иванова и Калина Тончева (4 курс пиар) са победителите за 2011 г. Участниците в категорията „Най-добър студент по журналистика” представиха журналистически анализи по обществено значим проблем. Третокурсничка Анна Манукян спечели приза във втората категория с анализа си „Ромите – неизползваният потенциал на България”.
Вторият етап е форум, на който студентите се срещат с доказани професионалисти в сферата на обществените комуникации. Дискутират се актуални проблеми на пиара и медиите в България. Стоян Стоянов, председател на БДВО и управител на пиар агенция PRoWay, и Валери Маринов, журналист в БНТ 1, бяха тазгодишните специални гости. Дискутираха се въпроси за етиката в пиара и медиите, ролята на Българското дружество за връзки с обществеността в българската пиар реалност, надпреварата между медиите в отразяването на сватбата на принц Уилиям и Кейт Мидълтън, пиар и медийните ефекти от убийството на Осама Бин Ладен и др.
Третата част е галавечер, в която студенти, преподаватели, специални гости и спонсори общуват и се забавляват в непринудена обстановка. И тази година „Медия свят” стана реалност благодарение на подкрепата на Трансвагон АД, хотелски комплекс „Сърмашик” и AVON. Победителите в конкурса „Медия свят” 2011 получиха своите награди лично от Стоян Стоянов и Валери Маринов.

Тази година конкурсът съвпада и с 20-годишнината от създаването на БСУ.

в. Show | Ива ОПРИКОВА | 27.04.2011 

- Започна "чистката" в БНТ. 480 служители на телевизията отиват на борсата. Абдикира ли държавата за обществените медии?

- Да, държавата напълно абдикира. С тези нищожни бюджети остави на произвола на съдбата и БНТ, и БНР. 60 млн. лева е бюджетът на БНТ, в което се включват и 4 регионални тв-центрове и сателитният канал. До 1989 година БНТ бюджетът беше 128 млн. лева, което се равнява на около 600 млн. лева сега, или десет пъти по-висок. Като липсват финанси, ръководството е принудено да се свива програмата, да се съкращават хора. Една програма зависи изцяло от програмната схема, а тя пък зависи от парите. Няма да скрия, че голям проблем на БНТ днес е и бюрокрацията, която се шири на воля по коридорите на "Сан Стефано". За всяко решение трябват по 7-8 подписа, което ги забавя във времето. Докато дойде време за реализацията, разбираш, че бюджетът е свит. Всяко тримесечие се свиват бюджетите.

- Вие сте първият генерален директор на БНТ, който продаде част от рекламата в частни ръце. Така се роди рекламният бос Красимир Гергов. Правилен ли беше този ход?

- Разбира се, че е правилен. И сега рекламата е в частни ръце. Когато аз поех телевизията, тя беше във финансов колапс. Дни преди да стана генерален директор, финансовият министър Стоян Александров обяви, че няма пари за телевизия и ще се наложи да ни закрият. Тогава аз поисках среща, той ми отговори: "Няма пари", а аз му отвърнах: "Аз искам само кафе". Предложих му два варианта. Единият да намерим кредитиране с дългосрочен заем и да налеем свежи пари, но финансовият министър не се съгласи. Така създадохме продуцентското начало вътре в телевизията, като обещахме две години да не закачаме държавата за средства. Съгласно тези правила редактор, който предлага програма и е намерил реклама, получава 40% от нея за хонорари на екипа, а 60% отиваха в касата на БНТ. Така хората получиха по 3 заплати на месец. а в извънбюджетната сметка имаше 22 млн. лева. А на Красимир Гергов продадох тогава 600 минути за една година на цена, която аз измислих и не мисля, че телевизията е загубила от това.
Законът за радио и телевизия, който измисли кабинета на Иван Костов, е в същия си вид и днес, а той е унищожителен. Новите управляващи от ГЕРБ тръгнаха да го променят и аз бях председател на комисията към МС. Трябваше да направим една обща концепция, въпреки разногласията за "производствените" проблеми е телевизията. А те са важни, защото телевизиите, дали са в частни ръце, или обществени, са една индустрия и програмите им се оценяват по някакъв рейтинг. Ако по света той е реален, тук е измислен и напълно тенденциозен.

- Рекламата сега е ограничена от закона за обществените медии. Справедливо ли е това решение?

- Не е справедливо. Частните телевизии имат право на реклама 12 минути на час, а националната телевизия има право на 15 минути на денонощие за шестте си канала. Журналистите в БНТ са обезверени с тия заплати по 550 лв. Това е престъпление спрямо тях, грозна провокация.

- Защо тогава избират БНТ за свое работно място и не всеки може да започне на "Сан Стефано"?

- Генералният директор е този, който трябва да избира журналистите, с които да работи. Те трябва да бъдат не само с дълги крака, но и умни. Ако отговарят само на първото условие, телевизията се пълни със смърфиетки и тогава пак не може да разчиташ на качествен продукт. Обикновено се случва така, че започват работа на 550 лв. заплата в националната телевизия и след това, като станат имена, отиват на 3000 лв. в частните медии

- Новото ръководство на БНТ използва ли опита ви?

- Не – и предното ръководство, и настоящото, не се интересува много от мен, камо ли от съветите ми. Все още правя "Полет над нощта", което се излъчва по БНТ сателитния канал и по военния тв-канал. Предаването е с нисък бюджет, но все още съществува.

- Налагахте ли контрол и цензура на новините по времето, когато вие бяхте генерален директор? Имаше ли обаждания кой да бъде показван и кой – не? Сега политиците като че ли са на опашка по всички сутрешни блокове…

- Обществото силно негодува от тия сутрешни блокове. Първият го създадох аз, но той беше истински сутрешен блок, събуждащ и подготвящ хората за работа. А сега шофьорите на политиците ги мъкнат от тв-студио в тв-студио, а те бърборят едно и също в различен час. Това отвращава телевизионната публика. Няма такава държава, в която има подобни сутрешни блокове! А за новините винаги са се обаждали политици, но по мое време аз заставах зад журналистите. Политик можеше да се оплаче от журналист единствено на мен, а аз следях всички предавания.

- При липсата на шоупрограми българинът днес се смее на парламентарния контрол…

- Ръководствата на телевизиите изхвърлиха забавните предавания заради липса на пари независимо, че българинът ги иска. На народа му остава удоволствието да гледа "Панорама" и парламентарния контрол.

- Как оценявате "Шоуто на Слави". "Шоуто на Иван и Андрей", новото "На инат". Кой от кого преписва?

- Това са неясни и като концепция, и като послания шоупрограми и по това си приличат. Ако една телевизия има за цел да възпитава национално самосъзнание, то тези програми напълно го унищожават. Не знам защо някой си помисли, че шоуто е лесна работа и им позволява да се роят.

- А в другата група – забавните предавания в по-късен час -"В джаза в събота вечер" на Вили Сечкова. "Горещо" с Венета Райкова?

- Те са пък още по-слаби. Там гостът обикновено е човек, който иска да стане по-популярен, излиза в кадър с най-добри намерения, а водещата се цели в това как да го унижи до края на предаването, което е жалко.

- Като режисьор как оценявате тв-звездите – от БНТ до последната кабеларка? Коя стои най-добре на екран?

- Оценявам ги като временни. Нямам своя любимка нито сред водещите, нито сред новинарите, защото нямам отношение към манекенки и манекени, а те стоят точно по този начин и не разбират, че това съвсем не е достатъчно. Да не говорим, че у някои дори и красотата липсва. Най-тежкият проблем днес пред телевизионерите е аутокюто.
То ги съсипва. Водещият чете текста на екрана и видимо му личи, че не мисли, а се усмихва.

- Навремето една от любимите ви журналисти е била Люба Кулезич. И сега ли е така?

- Да, вярно е – тя е умна журналистка, но напоследък се постла на една абсурдна политика да кори едни и да хвали други, което едва ли е нормално телевизионно поведение. Затова и когато ме покани като първи гост в нейното предаване в ТВ7, аз й отказах.
Когато по мое време работеше в БНТ, тя правеше предаване за кино и наистина разбираше от тази тематика. А сега се продаде и реши да се занимава с политика.

- По ваше време "Робинята Изаура" изпразваше улиците, сега "Стъклен дом" се опитва да повтори този феномен. Правилна ли е политиката на телевизиите да инвестират в "сапунки"?

- Не мисля, че са реални настоящите сериали, защото не отразяват живота на българина. Като че ли "Столичани в повече" е най-близко до зрителя. В "Стъклен дом" участват наистина имена, има своите качества, но темата за Мола е близка само на 1/10 част от народа. Хубаво е да се правят продукции, които са близки до народа и които имат някаква художествена стойност. Новият сериал на БНТ "Под прикритие" е от типа на долнопробните екшъни, които вървят в кабеларките. Разликата между тях е, че в американските сериали лошите са колумбийците, у нас – шиптърите. Серията се гледа заради екшъна, заради напрежението, но няма полза от тях за обществената телевизия, ама така или иначе кой ти гледа ползата. Всеки гледа конкуренцията с останалите телевизии.

- За да се правят стойностни сериали, трябват и много средства….

- Ще ви разкажа как играят актьорите днес у нас в българските тв сериали. Назначени са на месечна заплата, подобно на практиката в Северна Корея. Това е недостойно отношение към изкуството и много опасно!

- От всички кабеларки – обществени или частни телевизии, кое е днес предаването, от което се възхищавате?

- Много рядко мога да ахна от това, което виждам на телевизионния екран. Последно се възхитих на предаване преди 10-15 години.

- Не сте ли се изкушавали да поискате ефирно време, в което да водите предаване подобно на проф. Юлиян Вучков?

- Той ми е колега. Работеше в БНТ навремето и тогава беше нестандартен и доста луд. Гледах му предаването с премиера Бойко Борисов – това е антителевизионна журналистика.
Това е най-тъжното предаване, което съм виждал, и е тъжно за самия водещ.
На Юлиян Вучков се създава едно кухо самочувствие. Бих му препоръчал да сниши летвата, защото тази височина, която си е определил, не може да я достигне и минава под нея.

- С кое наследство се гордеете повече – с шоу програмите или със седемте дъщери?

- След няколко месеца ставам на 80 години, а се чувствам все още неудовлетворен като творец. Можех да направя много по-добри творчески неща, но сега вече съм ограничен заради годините.

Стр. 30-31

в. Труд | 22.04.2011

Ако търсите спокойствие, станете аудиолог, математик или философ

Ако още не сте си избрали поприще, а ви блазнят медиите, имайте предвид, че работата в тях е сред най-инфарктните професии. Новинарите и пиарите (които също спадат към медийните специалисти) са подложени на най-голям стрес на работното си място, показва проучване, проведено в САЩ и цитирано от Ройтерс.
Ако пък си търсите спокойна работа, най-добре да се ориентирате към специалност от здравеопазването – например станете аудиолог, логопед или диетолог. Сред най-малко напрегнатите професии са още математик и философ, сочат експертите.
Експерти проучили 200 различни професии, практикувани в САЩ, и ги подредили въз основа на 5 фактора – условия в работната среда, доходи, перспективи, стрес и физически изисквания. (За методологията виж долу -бел. ред.) Определили цифрово изражение на факторите, които водят до стрес, и съставили класация – на най-стресиращите и на най-малко напрегнатите професии.

Пилотите – №1

На най-голям стрес са подложени пилотите на граждански самолети – основно заради отговорността за живота на пътниците, а също и заради ненормирания работен ден и честите пътувания. Началнически постове също са сред най-напрегнатите. Изпълнителен директор на компания и рекламен шеф са съответно №3 и №6 в класацията на 10-те работни места с най-много стрес. Най-много представители в нея обаче има от медиите – пиарите са на №2, фоторепортерите -№4, следвани от новинарите,. Общото между тези професии са няколко инфарктни фактора – условия на жестока конкуренция, почти редовен извънреден труд и нерядко опасност за здравето и дори живота, особено при журналистите. (Двама фоторепортери бяха убити в Либия – виж стр. 27.)
Останалите професии от челната "стресова" десетка са: архитект, борсов брокер, медик в линейките за спешна помощ, брокер на недвижими имоти.
Обратната класация – на най-малко напрегнатите професии, включва такива с много малка опасност и минимални физически усилия, обясняват експертите. На първо място по тези критерии са аудиолозите – медици, които установяват и лекуват проблемите със слуха. В тази десетка са още диетолозите, денталните хигиенисти, логопедите, трудотерапевтите и хиропракторите (лекува с ръце гръбначния стълб – бел. ред.).

Най-добрите

Експертите са съставили и класация на 10-те най-добри професии, т.е. такива, които съчетават приятни условия на труд, добро заплащане и безопасност. №1 са софтуерните специалисти. В десетката са и математиците, метеоролозите, статистиците, историците. Всички тези "златни" професии обаче изискват висше образование и постоянни специализации.

Стр. 18 

Списание b2b legal I Иван Капралов I 20.04.2011

Когато говоря на студентите по журналистика за Закона за авторското право и сродните му права, обичам да поставям въпроса за авторството на новините. Има ли авторско право върху новината? Младите реагират различно, но в повечето случаи заявяват, че авторите на новините би следвало да се ползват със защита.

Новината е оставена извън приложното поле на Закона за авторското право съвсем умишлено. Защото е в обществен интерес новината да обиколи света. Да я научат всички. Да се ползват от нея. Същностната характеристика на новината изключва възможността от защита на правото на нейния автор.

Но, грешат ли младите студенти, когато се обединяват около въпроса за защитеното авторство? Лишени от основания ли са нервите на действащите журналисти, когато нервничат, че някой е преписал новината им? Професионално ли си върши работата журналист, чието основно усилие е да размести думичките във вече написана информация и да я преподпише?

Авторството на новините е един от кристалните примери, когато правото предпочита да остави регулацията на морала.

Един от ясните примери, че моралът също е социално-регулати-вен механизъм, който, подобно на правото, представлява система от норми. Система от нравствени и етични норми.

Кражбата на новината не е закононарушение, но при всички случаи е в разрез с етиката. Представлява елементарно, колегиално неуважение и би следвало да се счита за проява на сериозен непрофесионализъм. Поне теоретично.

Новинарството е бизнес Производството и разпространението на новини е бизнес. От него печелят медиите и отделните журналисти. Точно поради това темата вълнува журналистическата гилдия, която принципно счита новината за изпуснат от бутилката дух. с който всеки може оа си играе.

Разминаването между правната и моралната регламентация Кара отделния журналист да се отнася фриволно към чуждата новина, която се наема да заимства исилно ревниво към собствения медиен жиВот на негоба си разработка. ТоВа е така, защото мнозинството от днешните представители на журналистическата гилдия приеха, че липсата на правна защита над авторството на новините всъщност решава въпроса със свободното им ползване. В резултат на това схващане и развитието на новите медии се получава изкривяванена пазара, вследствие на което много журналисти остават без работа.

Отказът от саморегулация на материята всъщност реже клона, на който голяма част от самите журналисти стоят, благодарение на Интернет днес новините са много по-достъпни. Възприемана като „освободен дух от бутилка" информацията се търкаля и повтаря в цялото медийно пространство без дори да се обогатява.

Това дава възможност на мениджърите в медиите да съкращават отредените за новинари бройки без да изпитват притеснения за това как ще напълнят страниците на вестниците си или информационните си емисии в електронните медии. Когато липсват правила в медийната джунгла, просто сработва законът на по-силния.

Така големите медии просто си взимат изработените новини от по-малките и пазейки своята идентичност не се считат за длъжни да цитират източника. Националните медии се захранват от регионалните, а така наречените новинарски агенции се чудят как да убедят всички, че новината е стока, за която трябва да се плати.

Новинарството е отговорност.

Производството и разпространението на новини е отговорност. На първо място пред обективното задоволяване на обществения интерес. Новините са лицето на една медия. Чрез тях се постига или губи доверието. Въпрос на време е публиката да разкрие премълчания източник.

Въпрос на време е да улови потока, който определена редакция следи и представя като свой. Неразбирането на тази отговорност води до единственото, с което медиите оперират на пазара – доверието на своите потребители, читатели, слушатели или зрители.

Новинарството е професионализъм Професионалното производство и разпространение на новини трябва да се осъществява по определени правила. Това днес е и единствената разлика между професионално занимаващия се журналист и всеки обикновен потребител на социалните мрежи. Силно конкурентния новинарски.

отговорността на медиите и техния професионализъм. Това, че правото съзнателно се е отдръпнало от регулация не означава, че няма нужда от такава. Тя може да се осъществи единствено чрез принципа на саморегулация в дейността на журналистическата гилдия.

Емоционалният ми аргумент, че има смисъл от тези правила е свързан с често срещаните глупави ситуации, породени от „откраднати" новини. Примерно, централната емисия „Календар" на НОВА ТВ от 8-ми ноември 2010 г. Същият ден вестник „24 часа" забива за чело на броя информацията за прихванати разговори между престъпни босове, уговаряли се за организирането на покушение над премиера Бойко Борисов за сумата от 400 000 евро. Сочна новина, с която другите медии очевидно не разполагат.

Информацията обиколи интернет порталите, а ресорните репортери цял ден очакваха потвърждението на Борисов. На фона на всичко това водещият на.Календар. Николай Дойнов стартира централната новинарска емисия с анонс от сорта, че „информацията е разпространена от столичен всекидневник".

Смешно някак. Да не говорим как точно определиха „24 часа" като столичен всекидневник. Не стига това, ами и след анонса започна видео, в чието първо изречение коректно се цитира изданието, автор на новината.

Пример, че от тези правила има нужда. Пример, че „открадната" новина и породените от нея морални терзания често ни поставят в глупави ситуации. От онези глупави ситуации, в които знаеш, че не си прав, но все пак продължаваш да забъркваш кашата.

*Авторът води курс „Правни професионални етични норми в журналистиката" на студенти от специалностите Журналистика и Масови комуникации в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски". Управител е на регионалната радиостанция „Форте" и ръководи екипа на електронното списание: www.fortisimo.eu.

Оригинална публикация

Видяно за първи път в СБЖ

в. Земя | Горан ГОТЕВ | 20.04.2011

Колкото и да прозвучи странно, първият си политически урок по правене на вестник получих не във Факултета по журналистика, а във влака на път за Белград. Седях в купето в компанията на възрастен сръбски железничар, който се бе вдълбочил в четенето на сръбския вестник "Политика". Когато за момент се зазяпа през прозореца, го запитах кой е найпредпочитаният от него югославски вестник (тогава все още съществуваше СФРЮ начело с Й. Б. Тито).

- "Политика" – ми отговори без колебание моят спътник.

- А защо "Политика"? Той ли дава най-много новини? – се опитах да му подскажа отговора.

- Напротив! Новините ги научаваме още предния ден и от радиото, и от телевизията. А "Политика" ги разяснява. Тя навсякъде има кореспонденти – и у нас, и в чужбина, които подробно обясняват защо, по какви причини се е случило нещо или какво може да очакваме от него. А ако сега пусна транзистора, новините в повечето утрешни вестници ще ги чуя още днес. Тъй че защо да ги купувам?… Винаги съм си мислил за този разговор в осемдесетте години на миналия век, който ми обяснява защо тиражът на вестниците главоломно продължава да се срива, защо хората вече не си купуват по няколко вестника, както правехме в миналото (естествено, вече не са по 2 стотинки), защо шумно рекламирани нови издания не издържат и по дватри месеца живот дори когато наброяват по 60-80 илюстровани страници. Не мога да отрека, че революцията в българския печат бе направена от тъй наречените "часови" вестници и конкретно от техните създатели Валери Найденов и Петьо Блъсков. На тях дължим и влизането на всекидневния ни живот в печата, и популяризирането на говора на улицата, и отразяването на събития и произшествия, за които бе немислимо да се пише в миналото. Но и тогава все още имахме само една национална телевизия и само едно национално радио, които буквално следваха новата практика на пръкващите се един след друг вестници и списания. Да, но наред с всичко хубаво, което настъпи в българските медии, и тогава се въведоха постулати и канони, които и до ден днешен тежат на българския печат и не му позволяват да бъде тъй прехвалваната и в миналото, и сега четвърта власт. Вече писах, че поне у нас такава власт няма. Какво имам предвид? Не зная от какви съображения, не зная и по чий пример, но точно в ония начални години на прехода бе въведено желязното правило, установено лично от тандема Найденов – Блъсков за разделянето на новината от коментара. Така вестниците се посвещаваха почти изцяло на новини, а коментарите – само по дватри въпроса, бяха сбутвани на вътрешните страници и колкото по-малки бяха, толкова повече се смяташе, че вестникът е истински нов вестник. Като дългогодишен кореспондент на БТА и "Дума" в чужбина, съм бил постоянен читател на главните западни (а и източни) вестници. И мога да кажа, че нито "Ню Йорк таймс" или "Вашингтон пост", нито "Франкфуртер рундшау" или "Ди пресе", нито "Монд" или "Фигаро", да не говорим за "Правда" и "Известия", правеха подобно делене. Напротив! В тях всяка новина (те също знаят, че за читателите им тя отдавна не е новина заради бързината на ефирните медии) се придружава от обстоятелствен "бек граунд", тоест от обяснение кое е довело до нея, какви са подбудите на цитираните лица, какви са целите им в близко или далечно бъдеще, какво може да се очаква от действията им. В България единствено вестник като "Дневник" спазва тази стара, но доказала се в живота си традиция. Спомням си, че преди няколко години от списание "Тема" ми поръчаха коментар за предстоящите избори в съседна Румъния. Там съм преживял цели седем години, говоря румънски като български, но с откъсването си от страната човек губи и връзките си, и познанията си за днешния и утрешния й ден. В документацията на редакцията разгърнах теченията на вестниците, но единствено "Дневник" отговори на очакванията ми. Ако той съобщаваше за някакво румънско събитие, задължително следваха напомняния кога и как е възникнало то, какви сили стоят зад него, какво се очаква и предполага, какво бъдеще вече се предвижда. Така бързо навлязох в текущата проблематика на страната, на нейните партии, на техните противоборства, на шансовете им във властта или в опозиция и т.н., и т.н. И статията ми се превърна в кореспонденция, сякаш предадена от Букурещ. У другите български вестници това на практика е забранено като ерес. Заклеймяват се дори оценъчните заглавия, понеже изразявали коментар. Впрочем тъй се появяваха и абсурдни заглавия (за първи път в "часовите" вестници) от рода на "Вълк уби човек". Кой? Вълкът или човекът? Чак от информацията става ясно, че убиец е човекът, но новото правило било вълкът да се постави на първо място, защото той бил главното в случая. В живота ни стават множество неразбории. Ако само съобщаваме за тях като случили се факти, без никакви припомняния, неизброими неща ще останат без всякакво обяснение. Та на една коментарна страница можем да прочетем само за помощта на държавата за кръводаряването, за данъка на хазарта в интернет, за кандидатпрезидентската кампания на БСП, за "петте лъжи за Белене" и комай това е всичко, което коментира най-тиражираният всекидневник миналия понеделник. При такъв подход към новините и събитията е съвсем ясно, че само те имат приоритет и за тях винаги ще се намерят страници, но коментарите по тях ще са единични и оскъдни. И нека читателите сами да си блъскат главите кое е право и кое криво. Та защо форумите в интернет стават все по-дълги и дори безкрайни? Защо по един-единствен текст например на моя колега и приятел Димитри Иванов в "Сега" коментарите на неговите фенове са обикновено поне десет, че и двадесет пъти по-обширни от неговия текст? Защото читателите изпитват въпиюща потребност не само да четат коментари, но и сами да коментират, да разсъждават, да възразяват, да се възторгват. Нима издателите на вестниците са слепи и глухи за това, което се вижда и от интернет сайтовете? Та именно те потвърждават всекидневната преситеност на хората от новини и желанието им да чуят какво означават те, какво да разбират зад станалото, какво да очакват и на какво да се надяват. Тук говоря за сериозната преса, а не за тъй наречения жълт печат с неговите чалгаджийки, кючекчийки и компаньонки на повикване – този печат си има своя публика и нека си я задоволява, както намери за добре. Тук става дума за медиите, които не са загубили представата си за обществена сила и за фактор, от който зависят и животът ни, и позициите на страната ни в света. Едно е повече от ясно и сигурно. Ако печатните ни издания продължават да бъдат текстови отражения на вчерашните предавания на ефирните медии, те просто губят смисъла на съществуването си и рано или късно ще изчезват от вестникарските будки. Ще оцелеят само новинарско-коментарните издания и идейните вестници, които пък имат твърде ограничен кръг читатели. Очевидно е, че ако печатните медии желаят да оцелеят и дори да продължат да се търсят, те решително са длъжни да се върнат към старата, тоест към вечната западна практика на писане, което, накратко казано, се свежда до израза "нещо повече за…" Защото именно това търси читателят – не повторение на вчерашния инцидент, че куче е нахапало дете или жена, а кой е неговият собственик, колко пъти е бил предупреждаван да държи хищника на верига, санкциониран ли е за предишни провинения, местната власт възнамерява ли да го предаде на съда и т.н. Казвам за найбаналния случай, но нещата трябва да отидат много по-далеч. Защо например, когато министър Николай Младенов започне да сипе злъч по адрес на бившите служители на ДС, поне една-единствена репортерка не го запита той би ли поискал уволнението на баща си, който, преди да почине, е работил в Държавна сигурност? И може ли да каже с какво бившите служители на ДС в дипломацията конкретно са навредили на националните интереси на България? И защо обявява за правило в работата си на министър лустрацията, която е забранена от Конституционния съд. Той по-голяма власт ли е от този конституционен орган? А истината е, че когато министрите дават каквито и да било изявления, младите ни колежки радостно пърхат край тях, усмихнато им тикат микрофони пред устата и с това изчерпват личното си участие в журналистиката. Не само вестниците, но особено сутрешните и вечерните политически блокове на ефирните медии ни вбесяват с незадаваните въпроси от нашите колеги. Колегите ни често виждат, че стоящият до тях министър или висш държавен чиновник ги лъже в очите, лъже и зрителите им, а те, вместо да му кажат това, благоразумно прескачат на неутрална тема. На пръсти и на прима виста бих споменал имената само на някои журналистки, които са достойни за властта, давана им от микрофона – Лили Маринкова, Светла Петрова, Диана Найденова, Ива Николова, Илияна Беновска. За репортерите от мъжки род дори не си спомням, макар да водят шумно рекламирани предавания. И такава журналистика е подчинена на основното, което ние, българите, правим през годините на великия криминален преход – ментета. Ядем ментета, пием ментета, защо да не четем и да не гледаме ментета? Ментетата се превърнаха в смисъл и съдържание на безсмисления ни живот. А ментетата са боклук. Значи и ние с труда си увеличаваме обществения боклук. Тези дни започнаха кампании за качествени български храни и за почистване на потъналата в мръсотии България. Нима няма да намерим кураж да почистим и собствената си журналистическа нива? Нима не е време да изкореним плевелите, в които тя е обрасла от двадесет и кусур години?

Стр. 8

в. Уикенд | Дани ЗЛАТАНЧЕВА | 08.04.2011

Валерия Велева ни посреща в уютния си апартамент в столичния квартал "Стрелбище" по пантофи. Журналистката, която наскоро екранизира популярната си вестникарска рубрика "По пантофи" в ефира на Нова телевизия, за първи път показа уникалната си колекция от миниатюрни обувчици, част от които са златни бижута, сребърни уникати, накичени с камъни "Сваровски" или пък просто пухени чепици и цървули.
Валерия разтвори и шесткрилния си гардероб, където една до друга са подредени десетки рокли, шити от самата нея. "По време на Лукановата зима бях изключително елегантна. Всеки ден сменях тоалети, а времената бяха жестоки… Колкото до Мадам В. – тя не успя да ме събори. Мадам В. е моята награда", коментира Валерия.

- Как се чувствате в ефира на Нова телевизия под ръководството на двама младежи, Иван и Андрей, които са продуценти на предаването ви?

- На тях им е приятно това, което аз правя. На мен също. Те ме потърсиха. Бях изненадана, когато ми казаха, че са се сетили за рубриката ми "По пантофи" в "Труд" и ми предложиха да я реализирам в телевизионен вариант. Приех, защото много по-въздейст-ващо е камерата да улавя емоционалните състояния на събеседниците. Поканата дойде на втория ден от излизането ми в дълга отпуска от вестника. И вместо да замина на далечно пътешествие, за да се разтоваря, останах тук и релаксирам, променяйки заниманията си. Това е ново зареждане за мен.

- Чу се, че новите собственици на "Труд" искат да ви уволнят от вестника?

- Никой официално не ми е съобщил това. Пък и не знам какъв мотив ще измислят.

- Според Огнян Донев – за нелоялност към фирмата.

- Шегувате се! Аз – "нелоялна" към "Труд"! Има ли по-голяма нелепица от това? Винаги ще защитавам правото на журналиста да може да изразява свободно мнението си. Щом имаме свободата да критикуваме политиците, трябва да имаме смелостта да погледнем и себе си. Не аз сътворих огромния медиен скандал в момента, който за съжаление нанася непоправими вреди на журналистиката като цяло и е демонстрация на върхова нелоялност към професията и към марката "Труд", която е изграждана 75 години, 19 от тях – и с моя труд и преданост към вестника. А ако някой си мисли, че може да сплашва журналист за назидание на колегите му, значи има проблем с изповядването на демократичните норми. През 1992 г., в зората на демокрацията, бях уволнена от Асен Агов от телевизията заради интервю с Иван Славков. Сега, в уж развитата ни демокрация, ако пак бъда уволнена за изразяване на мнение, това означава, че за 20 години не сме постигнали нищо.

- Притеснявате ли се, че Иван и Андрей могат да използват имиджа ви на Мадам В.?

- Това е минало, което слава Богу, успях да преживея, благодарение на колегите и приятелите си. Бях уязвена заради критична публикация. Година по-късно времето доказа, че съм била права. Мадам В. всъщност е моята награда!

- Смятате ли, че бихте могли да прескочите Мадам В.?

- Защо да го прескачам? Мадам В. не успя да ме събори. Няколко бръчки повече на лицето, няколко бели косъма повече в косата – човек се гордее с преживяванията си. С времето те му стават някак скъпи, мили… Всички знаят, че аз никога не съм правила поръчкови материали, никога не съм писала под диктовка. Макар че, често заради крайните ми позиции съм чувала подобни клевети. Цветята са единствените "подкупи", които съм приемала. Когато отбелязвахме с колегите от "Труд" 13-годишнината на рубриката "По пантофи" във Военния клуб, събрах букети, които пренесох с два микробуса.

- Ползва ли пантофи авторката на "По пантофи"?

- Разбира се. Имам любими розови и жълти пантофи, бели, сини, всякакви. Сменям ги в зависимост от настроението. Притежавам и няколко изящни статуетки на пантофки: стъклени, сребърни, с камъни "Сваровски". Мънички златни пантофки ми подариха тогава от КНСБ. Рубриката ми "По пантофи" в "Труд" се радваше на огромен успех. Хората ме свързват с нея и сега, когато тя вече не съществува по страниците на вестника. Бяха наистина запомнящи се интервюта, защото преди 10-15 години никой не смееше да говори с политиците за човешките им драми, за любовни истории, за жени, разводи. Е, аз го направих.

- Какви са слабостите ви?

- О, имам си слабости. Прекалено емоционална съм. Понякога хората около мен страдат заради това. Заплесвам се по цветя, обичам да ги засаждам, пресаждам. Смятам, че докосването до пръстта е вълшебство
Имам усещането, че тя изцежда от човешкото тяло негативната енергия и пречиства. Обожавам мушкатото, целият ми балкон е със саксии мушката.

- Каква е историята на дрехите, които сама сте си ушили?

- Отново заплесване. Аз израснах на столичната улица "Граф Игнатиев", срещу Съюза на журналистите. Завърших 127-о училище, после 7-а гимназия и имах щастливо детство. Всяко лято карах ролкови кънки в градинката пред хотел "Рила" – невероятно удоволствие. В училище, освен литературата, много обичах часовете по "Трудово обучение". Там се научих да шия и да готвя. Идваше ми отръки. По-късно започнах да си купувам редовно списание "Бурда". Свалях кройки, преработвах ги според фантазиите ми. Благодарение на умението ми да рисувам, почнах сама да си измислям тоалети. И сядах на шевната машина. Беше ми интересно, защото по това време у нас нямаше дизайнерски фирми, колекции, освен "Лада". Измислих си рокля за бала и сама си я уших. Така в годините на нямането, аз имах доста дрехи, изработени и скроени от мен. Е, имах и неуспешни опити. Майка ми дълго време пазеше тези "грешки на растежа" в скрин. Мога да шия всичко – от панталон до бална рокля. Най-голямото ми постижение е зимно палто.
В трудната Луканова зима, когато по магазините нямаше нищо, аз бях елегантна, благодарение на умението да шия. Сега вече нямам време за шевната машина, лък и по-лесно ми е да вляза в един бутик, или да отида при някоя от любимите ми дизайнерки и бързо-бързо да сменя визията си. Имам два шесткрил-ни гардероба, които всяка пролет "прочиствам", като нося дрехи или в църквата или ги раздавам на приятелки или пък на напълно непознати хора. Спазвам правилото на елегантната дама – всеки ден съм с различен тоалет. Дори по време на криза не си позволявам два дни да ходя с един и същи костюм.

- Вашите баници са почти исторически. Повечето политици и журналисти са ги опитвали. Донесоха ли ви късмет?

- За късмет – не знам. Но че са доставяли удоволствие на всички, които са ги опитвали, в това съм сигурна. Умението да правя баници наследих от баба ми по майчина линия. Моите корени са от Габрово-Севлиевския край. Стар род сме – нашето родословно дърво е с 200-годишна история.
Имам деди, участвали в Априлското въстание
Един от тях е бил сред съратниците на Левски. След потушаването на въстанието е заточен в Диарбекир. Връща се в родината с отрязани пети. Негова праправнучка е моята баба Велика, на която съм кръстена и която беше невероятна жена и домакиня. Всъщност тя ме е отгледала като малка, почти до 7-годишна възраст. Ходеше нагиздена с наниз от осем златни пендари.
В неделя, когато се виеше хорото на мегдана, баба слагаше обувки на ток, обличаше атлазено елече и задължително рокля от черно кадифе. Изключителна жена. Може би приличам мъничко на нея по цвета на очите – зеленооки сме. Тя ме научи да правя и козунаци, как да бухват на височина една педя. Всяка година меся козунаци почти в промишлени количества – за семейството ми, за колеги и приятели. Приятно ми да черпя с козунаци, с баници и сарми. Особено на рождения ми ден това се е превърнало в ритуал. Аз готвя само за удоволствие. Не съм всеки ден над печката, нямам такова време. Но каня ли гости, се развихрям и задължително кулинарствам с биопродукти.

- Оттам ли тръгва легендата, че имате селски имоти, в които отглеждате плодове, зеленчуци, че дори и животни?

- Имаме фамилна къща в едно софийско село. Тя е 100-годишна, поддържана в копривщенски стил, с чудна градина. В нея съм засадила над 50 зюмбюла, има повече от 100 рози.
На чардаците й съм направила цветен водопад от сакъзчета. Истински земен рай. А за животните -отглеждам само една персийска котка.

- Пазите в тайна личния си живот. Нищо не се знае за бившия ви мъж. Кой е той?

- Той е научен работник. Работеше в БАН, биолог е. Отдавна сме разделени, но сме в прекрасни отношения. Оженихме се по голяма любов. Аз бях на 24 години. На 25 родих сина ни. За съжаление, работата ми в телевизията стана причина да се разделим. Не успях да направя баланса между професия и личен живот. Впрочем, всички мои връзки са били плод на голяма любов. Никога не е било просто влюбване. Когато емоцията ме "завихри", отдавам й се напълно. А пък, когато настъпи раздялата, остава приятелството. Времето лекува болката от нараняванията. И ни държат хубавите спомени. Имала съм късмет да бъда винаги с интелигентни мъже, с които заедно сме надживявали страстите си. Моите родители никога не са си повишавали тон в мое присъствие. Баба и дядо също. Макар да са имали много тежки моменти в живота си – след 9 септември 1944 г. дядо ми, богат търговец, е бил пратен на лагер на язовир "Копринка". Колкото и да съм го питала, какво е преживял там, никога не ми е разказвал. Запази достойнство с мълчанието си. Не позволи омразата да стане част от живота ни.- Срещнахте ли голямата любов, или продължавате да я търсите?

- Съпругът ми е моята голяма любов. И тази голяма любов прерасна в невероятно приятелство.

- После, при другите връзки, какво се получаваше?

- Почти същото…

- С композитора Найден Андреев изкарахте дълга любов…

- С него се запознах в телевизията. Впечатли ме с музиката си. Както се казва – грабна ме. Той ме накара да пропиша стихове. Невероятен талант е. Иван Гранитски, който още от онова време познава стиховете ми, настоява сега да ги издам. По тези стихове Греди Асса направи 12 великолепни еротични графики. Когато наскоро се "престраших" да покажа стиховете си на Любо Левчев, той остана доста изненадан. Това са поетични изповеди на жена разкъсвана между работа, семейство, дете. По някои от тях Найден създаде много хубави песни. За съжаление, и връзката ми с него, продължила много дълго, се разпадна, износи се някак си. Но пък останахме приятели. Сега се чуваме по телефона, виждаме се, говорим за професионални проекти. Свързват ни медиите, изкуството.

- Влюбена ли сте в момента?

- (Смее се.) Не. Сега няма мъж до мен.

- Не ви вярвам! Цялата сияете!

- Така е, не съм влюбена. Имам много приятели и дори не ми стига времето за всички. Не крия годините си, не ги чувствам, приемам всякакъв вид преживявания. Чувала съм да казват, че мъжете трудно допускат силни жени до себе си. Вероятно е така. Вероятно има някакъв респект, някаква бариера. Сериозната журналистика те кара винаги да държиш сметка за контактите си, за средата, в която се движиш. Случвало се е да ми признават след време мъже, че са ме харесвали, но не са имали смелост да ми го кажат в очите. И сме се разминали… Сигурно е било просто увлечение, а не онзи химически взрив, без който любовта не може да пламне. Ухажори много, но емоционална връзка нямам.

- Сама ли живеете?

- Да, но през деня срещам толкова хора, че вечер искам да си почивам. Защото изживявам и проблемите им, и историите им.
Не усещам самота, не живея в тъга, напротив – в хармония със себе си съм. Имам много работа, подхванала съм няколко проекта. Дописвам книгата си за Йосиф Цанков, големия български композитор. Разнищвам в детайли любовните му, житейски и професионални драми и започвам да правя документален филм за този голям, но уви, забравен български творец.

- Синът ви с какво се занимава?

- Има рекламна агенция, иска да живее извън моята сянка и аз го разбирам. Има си приятелка, но като го гледам, не е тръгнал да се жени. Радвам се, че споделя всичко с мен за момичетата, за проблемите си. Не му давам акъл. Знам, че сам трябва да изживее и да открие всички тайни на любовта – дали ще се опари или не, не зная.

- Политиците, с които сте направили стотици интервюта, не ви ли изкушават с предложения за членство в партия, или за ръководен пост?

- Имала съм няколко покани, но винаги съм ги отказвала. Не ставам за политик, защото съм прекалено откровена и директна. Искрена съм. И затова съм била атакувана. Харесвам работата си като журналист, времето доказа, че това е моето призвание. Баща ми искаше да стана детска лекарка – не се получи. Животът ми е журналистика!

Стр. 24-25, 70 

Водеща: Добро утро отново. Продължава сутрешния ни блок. Как ние, медиите, се справихме със заложническата криза в Сливен? В продължаваме да търсим отговор на този въпрос, добро утро казвам на Силвия Великова, журналист от БНР и Николай Христов, колега от „Дарик радио”. В студиото остава и Петков, един от психолозите, преговаряли с похитителя Стефан Петров. Сега, извинявайте, обаче, първо, вас да питам. Да уточним, какво гледаше и какво слушаше, похитителят в банката? До кои медии той имаше достъп, за да разберем по какъв начин са оказвали влияние върху евентуални негови решения?
Светослав Петков: От началото имахме информация, че разполага с телевизор и радио. После установихме, че той е имал достъп до интернет и някакво малко радио, което е слушал. Интернетът беше .. време. И остана само радиото и така, в процеса на преговорите, той каза, че има достъп само до радио „Фокус” и от „Дарик радио”. И от там е получавал информация.
Водещ: И като казахте интернета беше на време, имате по-точно кога предвид в хронологията на събитията?
Светослав Петков: Ами, още в началото…
Водещ: На същия ден.
Светослав Петков: 10-11 часа.
Водеща: Откровено ви питам, за да разговаряме и откровено с колегите, медиите по някакъв начин медийното отразяване, лично на вас, в преговорния процес, попречи ли ви ?
Светослав Петков: Имаше един момент, когато така, информацията, която беше изтекла в медиите, не ни помагаше. ВВ никакъв случай и това беше състоянието на пострадалите.Защото така, ние в преговорите го убедихме, че трябва да излезе по най-безболезнения за всички, начин от тази ситуация и че той не е направил нищо в тази ситуация. Няма осъществен обир. Няма ..
Водеща: А от медиите, той чува, че охранителя е в критична ситуация..
Светослав Петков: Прострелян. Че е в критично състояние…
Водещ: и разбира, че е извършил сериозно престъпление и вече от там последиците, стават доста сериозни.
Светослав Петков: И ни беше много трудно да го, да го убедим, че човекът е стабилизиран, че е в стабилно състояние, което така, трябваше да му повлияе на по-нататъшното решение.
Водещ: И на каква струна заиграхте, ми е интересно?
Светослав Петков: Всъщност, много тънка, че в медиите не винаги излиза истината. И че ние черпим информация от източника, че ние, лично сме говорили с лекарите, които извършват и че нашата информация е по-достоверна.

Водеща: Така.
Николай Христов: Ами, ако мога аз да кажа нещо в началото. Значи, според мен, липсваше някаква стиковка между МВР и медиите. Нямаше човек, който да комуникира с медиите. Аз лично мога да кажа, защото бях от хората, които оперативно отразяваха,това беше просто звънене на посоки по телефоните на този, който вдигне, който каже нещо, защото в българската история, когато се върнем назад, такива тежки кризи със заложници е имало преди 1989 г. Не броя случая през 2009 г с отвлечения автобус. Там беше малко по-различно, така че в случая беше едно звънене на посоки на хора от ръководството на МВР, този, който вдигне, този, при който пробием. Така, че и ако МЕВР беше помагало, защото тука сигурно е имало информация, която сме изнасяли и не сме помагали много на МВР, но за сметка на това, пак казвам, нямаше стиковка между медиите и министерството в случая. Може би, трябваше да се дават някакви специални информации. Пресцентърът на МВР излизаше с някакви 2 изречения-3. Сещате се, че това няма как да помогне на един сериозен журналист, в такава ситуация, когарто имаме доста сериозна криза.
Водещ: С 2 думи, доста хаотично.
Николай Христов: Доста хаотично, доста хаотично, факт.
Силвия Великова: Както казахме, на всички това ни беше за пръв път.И на журналистите, и на психолозите, и на полицията. Аз, обаче, слушах вашето изказване, за това как е излязла информация за състоянието на охранителя. Опасявам се, че той наистина е в критично състояние и това, че ние предавахме, че той е в стабилно състояние е информация, която идваше от лекарите. Изобщо, на мен много ми се губи истината в този случай. След едно представяне на този човек като добро момче, което социалните условия са принудили да направи този шок, сега сме в ситуацията да виждаме един закоравял престъпник. Слушам колеги, нали говорим откровено за нас си, които раздават присъди. Мисля, че не е наша работа, да правим това. Хубаво е да изчакаме съда, да издаде своята присъда. Можем да казваме на хората, че може…
Светослав Петков: Това със сигурност е така.
Силвия Великова: ..Че този човек може да получи доживотна присъда. И ако този човек признае вината си, може да остане само 10 г. в затвора..
Николай Христов: Да, защото, извинявай, че те прекъсвам, появиха се информации, наистина вече с конкретни години, присъди..
Силвия Великова: Вживяхме се в ролята на герои. В това събитие, ние не сме герои. Ние сме хората, които трябваше да го отразяват, малко неумело, заради създалата се ситуация. Имаше и друг момент, който оповестихте като много критичен, който е попречил. Това, че той е наркоман.Извинявайте, това беше официална информация, подадена от МВР. Ние нямахме друг избор, освен да я съобщим, в минутите, когато имаше много малко информация. За това, нека, се слушаме в шефа на баретите.
Водеща: Да.
Силвия Великова: За това, че човек осъзнава като дава информация..
Николай Христов: Всъщност, ако мога да добавя едно изречение. Силвия е абсолютно права. През цялото време медиите цитирахме източниците, с които е разполагаме. Поне аз действах по този начин. Говорих с министъра, цитирайки министъра. Говорих с главния секретар, цитирайки главния секретар. Говорейки с премиера, цитирайки премиера. В такива кризи, според мен, тежки кризи със заложници, появяването на не потвърдена информация понякога помага, понякога пречи. За това аз се придържах към една така, тактика, цитиране точно на източниците, които ми подаваха информация. Силвия Великова; И вие сте имали нужда от това, информацията да бъде достатъчно достоверна. Ако имаше човек, който да я съобщава, това също щеше да бъде и във ваша полза. Така ние не знаем кое е достоверно, недостоверно, кое ви пречи, кое не ви пречи.
Светослав Петков: Често пъти ние успяхме с определени приоми, да …
Силвия Великова: Да манипулирате добре, да…да направлявате.
Светослав Петков: Беше важно да разбере той да разбере, че охранителят, който той е прострелял, е извън опасност. Аз мисля, че това се получи и това доста повлия така, на края на процеса.
Водеща: Нека, да изчистим ситуацията с наркомана, защото тук след минути само, ще е самия министър Цветан Цветанов. Ще попитаме и него, за да изчистим до край ситуацията. Умишлено подвеждаща ли беше това, че той е наркоман или напротив, гаф е, че МВР, лично министър Цветанов съобщи, че той е наркоман?и до колкото разбирам, това доста ви е попречило в преговорите?
Светослав Петков: Ами, вижте, ползват се определени приоми, за да стигнем така, да разберем най-бързо, кой е човека вътре. Що за човек е той. За нас беше важно да разберем, характеристики на личността, за да можем да определим линия на действие за напред. ТТ.е.?
Водеща: И за това пуснахте заблуждаващата информация, че той е наркоман?
Водещ: Да видите, как ще реагира, на тази дискредитираща много за него, информация? Нещо, от което той се срамува? Силвия Великова: Добре, защо тогава Росен Йорданов ни се скара, че сме съобщили тази информация по този начин много сме ви попречи ли? И тук ли имаше игра? Ние се объркваме кога всъщност сте били искрени с нас и кога не.
Светослав Петков: Вижте, ние не можем така, през цялото време да..
Водещ: Да разкриваме нашите козове..
Светослав Петков: Да разкриваме нашите козове.
Николай Христов: Защото ще ви кажа, извинявайте, че ви прекъсвам…
Светослав Петков: Нека не даваме повод, следващите, които са …
Николай Христов: Получи се ситуация, в която аз разговарях с хора от ръководството на МВР и те ми казаха следното, на камерата, на която ние виждаме профила на похитителя, отговарят двама души. Христо и Стефан. В момента ние се опитваме да установим, кой от двамата е бил вътре. Не знам до колко вярно е било това, но даже в началото се появи информация, че похитителят се казва Христо, че отново е от Нова Загора. Отново е човек от региона. После чак е бил изчистен профила на Стефан. Но дали това е било вярно, което ни е било подадено като информация или пак е ваша оперативна игра, аз не мога да кажа.
Водеща: Еми…
Водещ: Явно тук отново стигаме до момента, в който вие не искате да разкривате.
Силвия Великова: А може би, защото всички са ужасени това да не се повтори и това сатанизиране на този човек, в момента е точно този страх. След като ние обяснихме, че той е поръчал кола, вафли, каквото и да е там за хората, че се е държал добре с тях. Вечерта видяхме витрините, че са продупчени от хаотичното стреляне. Чухме вече разказите на уплашените жени. Чухме и политическото използване на този случай. България в криза социална. Посягат и правят ето това. В момента ,мисля, че вече сме в другата крайност. Да заклеймим този случай, да накажем много строго този човек, за да няма след него други. Всъщност, това е големия страх на МВР..
Водещ: Не знам, но мое би, тука виждаме ефекта на махалото. Първо, имаше симпатията се появи, ако си спомняте и после.. се лашнахме да го сатанизиран.
Водеща: Ами, въпроса е, тази симпатия, която в момента мнозина хора изпитват, ето има подписка в негова подкрепа, за намаляване на присъдата. Всъщност,ваш продукт ли е в момента тази симпатия, която изпитва в момента българското общество или ?Вие ли създадохте, как да кажа, този херувимски образ на Стефан?
Светослав Петков: Вижте, Стефан, както казаха и от медиите, образът му не е сатанизиран. Това е един човек, който е изпаднал в криза. Разбира се, трябва да получи заслуженото за това, което е свършил. Ние сме му обещали справедлив процес.
Силвия Великова: Само, че заслуженото за рецидивиста е едно, заслуженото за случайния престъпник е друго.
Светослав Петков: Естествено.
Силвия Великова: Всъщност, това е голямото очакване.
Светослав Петков: Процесът ще определи кое е заслужено за него.
Водеща: Силвия и Ники, да обобщим, че времето напредна. Какво искате да се промени в една бъдеща, не дай си, Боже, ситуация, така, че работата между МВР и журналистите, да е много по-синхронна и много по-ползотворна?
Николай Христов: Само с едно изречение, ще кажа. Това беше първия такъв сериозен случай от много години насам. Надявам се втори да няма, но ако не дай си Боже, се случи, трябва да има по-стройна комуникация между министерството и медиите. Това би помогнало и на двете страни.
Силвия Великова: Ами, да цитираме шефа на баретите. Мисля, че няма нужда ние да казваме, какво смята един човек от системата, смята, че това е грешката.
Водещ: Мисля, че около това всички се обединяват, че не беше добре организирана комуникацията.
Водеща: Добре. Много ви благодаря за този разговор. Силвия Великова, Николай Христов и Светослав Петков, в разговор за това, как ние медиите издържахме изпитанието на заложническата криза в Сливен. След секунди новините с Аделина Радева.

в. Новинар | 17.03.2011

Открита е процедурата по номинирането на най-стойностните предавания в българския ефир, които ще бъдат отличени с наградата за телевизионна журналистика "Св. Влас". Призът се връчва на един победител и има две части – предметна и парична. Паричната част на наградата е на стойност 10 000 лева, а предметната представлява оригинален плакет и значка копие на плакета.
Наградата беше учредена на 10 март 2011 г. Според регламента един автор или цял екип могат да бъдат отличени от 5-членно ротационно жури, председателствано от проф. Ивайло Знеполски. Телевизионните предавания трябва да са оригинални, български и да са излъчени в програмата на поне една от телевизиите, лицензирани или регистрирани от СЕМ.
Тази година първите по рода си номинации ще обхващат цялата оригинална и лицензирана телевизионна продукция в родния ефир, излъчена в периода 1 януари 2010 г. – 1 март 2011 г. Периодът за предложения за участие в тазгодишната селекция приключва на 29 април. Списъкът с финалистите ще бъде обявен след 1 май и ще включва до 20 продукции. До един месец след това ще бъде излъчен и победителят. Предложения за участие в конкурса се приемат на адрес: www.nagradasvetivlas.com.

Стр. 4

Оригинална публикация