Журналистът Иван Михалев стана директор на онлайн проектите в “Медийна група България холдинг”

в. 24 часа | 05.02.2013

и заедно със Станимир Въгленов ще разширяват портфолиото на групата.

Михалев ще има за задача налагане на устойчив бизнес модел за онлайн изданията. Той ще работи и по редизайна на сайта на вестник
"Труд". Има 15 години журналистически стаж, носител е на наградата "Черноризец Храбър" за разследваща журналистика през 2008 г. за злоупотребите в пътния фонд. Автор е на книгата "Вестникът в епохата на интернет". Бил е управляващ редактор на сайта Capital до ноември 2012 г. От 1 февруари директор маркетинг на "Медийна група България холдинг" е Петко Михайлов, който доскоро се занимаваше с маркетинга на списанията в групата. Работил е като мениджър във Vector Shipping & Trading, в БНТ, а от 11 години – в отдел "Маркетинг" на "Медийна група България холдинг".

Стр. 40

Старозагорецът Станимир Въгленов спечели голяма международна награда за разследваща журналистика

в. Национална Бизнес Поща, Стара Загора | Живка КЕХАЙОВА | 24.10.2011

Старозагорецът Станимир Въгленов, чийто път в разследващата журналистика започна от НБП, спечели голямата награда за журналистическо разследване Daniel Pearl Award като член на международен разследващ екип. Наградите бяха връчени по време на международната среща на разследващите журналисти, която се проведе този път в Киев.

- Стаиимире, коя бе най-трудната част от твоето разследване? Какви са последствията от него и чувстваш ли се удовлетворен? Да очакваме ли скоро други твои разработки?

- Няма как да говоря за моето разследване – всъщност Offshore Crime, Inc е колективен труд на 7 разследващи журналисти, двама редактори и един координатор, който също е разследващ журналист.

МОЯ Е ЧАСТТА ЗА БЪЛГАРИЯ, В КОЯТО РАЗКРИХ ДОСТА ИНТЕРЕСНИ ВРЪЗКИ
което даде още сила и значимост на разследването. Но основната заслуга и за доброто разследване, и за действително престижната награда, е най-вече на колегите от Румъния и САЩ. Естествено, чувствам се удовлетворен, защото разследването доведе до ареста в Румъния на организатора на мащабната схема за пране на пари с помощта на офшорни компании. В България също имаше конкретен резултат -

ПРАВИТЕЛСТВОТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОБЛОЖИ С 10%-ТЕН ДАНЪК ОФШОРНИТЕ КОМПАНИИ (от април 2011 г.), които извършват услуги на територията на България. Истината е, че преди това години наред милиони, а вероятно и милиарди левове заобикаляха влизането си в държавната хазна под формата на данъци.
Продължавам да работя в екипи с разследващи журналисти от различни страни и със сигурност ще има и други интересни истории в бъдеще. С подобен екип от добри разследващи журналисти през 2007 г. спечелихме наградата Global Shining Light Award, която ни бе връчена на конференцията за разследваща журналистика в Торонто, Канада. Онова разследване беше за новите големи играчи в енергетиката на територията на Югоизточна Европа и за незаконните практики на някои от тях, които водят до ощетяване на потребителите. Иначе казано

РАЗСЛЕДВАХМЕ ЕНЕРГИЙНАТА МАФИЯ И ОТКРИХМЕ ДОСТА ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ И ВРЪЗКИ НА БАЛКАНИТЕ И В ИЗТОЧНА ЕВРОПА
Всъщност, още миналата година, с друг екип разследващи журналисти, бяхме много близо до спечелването на Daniel Pearl Awards с друго разследване – за фалшивите документи, чрез които се извършват множество измами, трафик на хора и др. между Източна и Западна Европа. С това разследване също бяхме сред седемте финалисти за престижната награда, но малко не ни достигна да я спечелим.
Тази година също не беше лесно, защото в надпреварата участваха над 70 разследвания от 30 държави, журналисти от най-големите световни медии.
Особено се зарадвах и за наградата, която спечели Мими Чакърова – една българка, която от 1989 г. живее в Балтимор. Тя взе голямата награда Daniel Pearl Awards за журналист, работещ в САЩ,

С РАЗСЛЕДВАНЕТО СИ ЗА ТРАФИКА НА ЖЕНИ "ЦЕНАТА НА СЕКСА"
(The Price of Sex). C него Чакърова печели вече втора престижна награда, след като през юни й беше връчена Nestor Almendros Award.

- Какво е бъдещето на разследващия журналист в България, а настоящето? Отделя ли се у нас достатъчно внимание на развитието на разследващата журналистика, на подготвянето на млади кадри?

- Благодарение на международните контакти, които натрупах чрез разследващата журналистика, през последните над 10 години следя отблизо какво се случва в областта на медиите. Виждах как медиите, основно в САЩ и скандинавските държави, постепенно се превръщат в мултимедийни организации.
Всички – вестници, радиостанции, телевизии и т.н., започват да произвеждат онлайн съдържание ида търсят своите потребители в глобалната мрежа. Тенденцията завладя Западна Европа и всички развити страни. Беше ясно, че рано или късно това ще се случи и в България, затова се подготвях, стремях се да бъда в крак с техническите новости.
Сега, от една страна,

ИЗПОЛЗВАМ НАТРУПАНИЯ ОПИТ В СЪЗДАВАНЕ НА МУЛТИМЕДИЯ ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ ОТ НОВ ТИП
от друга – участвам в създаването на нови медии, включително базирани на мобилни телекомуникации. Ръководител съм на отдела във Вестникарска група България, който поддържа интернет сайтовете на "24 часа" и "Труд", които имат над 100 000 читатели всеки ден.
За мен бъдещето и на разследващата журналистика, и на медиите като цяло, е в новите технологии, в мултимедията, в развиването на гражданската журналистика и

ЗАСИЛВАНЕТО НА ОБРАТНАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ МЕДИИТЕ И ПОТРЕБИТЕЛИТЕ НА ИНФОРМАЦИОННИ ПРОДУКТИ

- Разкажи ни за впечатленията от Украйна – как се случиха събитията, какво усети от страната, какво за теб бе най-интересно и вълнуващо?

- Глобалната конференция за разследваща журналистика в Киев, Украйна, бе 7-ма поред – след Дания (два пъти), Холандия, Канада, Норвегия и Швейцария. Аз имах шанса да участвам във всички срещи с изключение на Швейцария и мога да направя сравнението с Киев – и там организацията беше на отлично ниво.

СРЕД 400-ТЕ УЧАСТНИКА БЯХА МНОГО ОТ НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ ИМЕНА В РАЗСЛЕДВАЩАТА ЖУРНАЛИСТИКА
Освен презентации и кръгли маси, в рамките на конференциите има и специализирано обучение за журналисти – по Computer Assisting Reporting, Excel, по най-различни продукти на Google и други компании, чрез които се подготвят мултимедийни журналистически продукти.

ПОДОБНО ОБУЧЕНИЕ НЕ СЕ ПРЕДЛАГА НИКЪДЕ В БЪЛГАРИЯ, НИТО В ИЗТОЧНА ЕВРОПА
а на Запад е изключително скъпо. Затова участието в тези конференции е особено важно.
Киев е красив град, доста по-чист и подреден от София, с добре поддържани сгради, паркове и т.н. В същото време разделението между богатството и беднотата е фрапиращо – имат както страшно много скъпи коли, луксозни заведения и високи цени, така и изключителна бедност. Освен това полицейщината е много по-голяма, отколкото в България – видях как действа тяхната жандармерия например.

Стр. 8

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 23.10.2010 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 23.10.2010

Водещ: Затвор за журналисти, подбуждащи към дискриминация предлага правителството. Министрите приеха поправки в НК, които предвиждат решетки до 4 години, глоба между 5 и 10 хил. лв. и обществено порицание за този, който чрез средствата за масова информация или електронни информационни системи подбужда към дискриминация, насилие, омраза, основани на раса и народност, етническа принадлежност или всякакви други признаци. Ето това научихме на 20 октомври, когато стана ясно, че продължаваме да търсим дъното на класацията по свобода на словото на „Репортери без граници”. Кое е новото дъно? 70-о място, последни в Европа, но тази година в компанията на Гърция. По този повод на следващия ден Валентина Петкова от в. „Труд” предложи иронично да се криминализира професията журналист, защото е непредвидима. Не знам дали въобще някой си задава въпроса дали трябва за журналистите да има теми табу, облечени в законова форма. Това всъщност е един от критериите за липса на свобода на словото, натиск от страна на властта чрез законови или икономически заплахи. Ден по-късно пред радио „Дойче веле „ експерт от „Репортери без граници” каза: „Единствените, които инвестират в българските медии изглежда са хора, които имат някакви връзки с организираната престъпност или са вързани по някакъв начин със сивата икономика”. Проблемът със свободата на медиите остава. Това е мнението на Оливие Басил, ръководител на белгийския клон на „Репортери без граници”, по повод свободата на словото в България. Експертът твърди още, че в България сивата икономика и мафията набират все повече сили. И продължава: „Натискът, който се оказва върху разследващите журналисти, занимаващи се с теми като наркотрафик, контрабанда на цигари или лекарства, а дори и с публични дела е твърде голям. И това поражда много въпроси, защото България е членка на ЕС, тя не е страна от третия свят.” Положението в България не ни изненадва с нищо, още в миналогодишната класация страната заемаше последното място сред членките на ЕС, а днес тя си дели последна позиция с Гърция. Сравнявайки резултатите от докладите на „Репортери без граници” от последните 3 години забелязваме, че България се представя все по-лошо. От 58-о място през 2008 г. до 70-о през тези. Друг сериозен проблем за медиите в България според Оливие Басил е фактът, че твърде много журналисти работят без договор. Те могат да бъдат уволнени лесно и върху тях може да бъде упражняван натиск. Влиянието на рекламодателите в България също поражда притеснение, казва Басил. Според него нарастващата им сила става причина за налагане на автоцензура у журналистите. На въпроса как ситуацията би могла да се подобри, експертът отговаря: „Бих искал да имам готов отговор на този въпрос, първо, трябва да кажа, че ние сме длъжни да подкрепим българските журналисти. Ако ЕС иска да подпомогне България, трябва да се фокусира върху правителството и да каже: Добре, благодарим за реформите, но нека да видим как се справя с правосъдието, да видим каква е връзката между законите и реалността. България има нужда от подкрепа. При това става въпрос за проблеми, които не са запазена марка само на България. Организираната престъпност е факт и в Албания, и в Румъния, така че който каже, че това е чисто български проблем, не е прав. Това е проблем на цяла Европа, защото през България и останалите проблемни страни организираната престъпност може да навлезе в целия ЕС.” Ето, лошите новини за липсващата свобода на словото са за цяла Европа. ЕС продължава да слиза надолу в световната класация за свобода на медиите на медийната организация „Репортери без граници”. „Повече от всякога се установява, че икономическото развитие, реформите на институциите и спазването на основните права не вървят непременно заедно.” Това пък е коментарът на генералният секретар на „Репортери без граници” Жан Франсоа Жулия в коментар за тазгодишната девета по ред класация. Трябва да приветстваме двигателите на свободата на пресата Финландия, Исландия, Норвегия, Холандия, Швеция и Швейцария и да се отдаде почит към решимостта на правозащитните активисти, журналисти, блогъри, които по цял свят храбро защитават правото на критикуване. От 27-те страни на ЕС 13 са в челните 10 места на класацията. За другите вече казахме. Организацията „Репортери без граници” публикува неотдавна и актуализиран списък на 40 „хищници”, посегнали на свободата на печата. Сред тях има и политически, и религиозни ръководители, както и терористични организации, които системно вземат на прицел работата на журналистите. Влиятелни, опасни и жестоки те стоят над закона, подчертава неправителствената организация. Сред тях са президентите на Китай, Иран, Русия, Куба, Руанда и Тунис. Както и колумбийската организация ФАРК, баската ЕТА, Израелската армия или палестинските въоръжени групировки. Как да бъдем по-свободни да информираме хората – това ще дискутираме днес в „Клубът на журналистите” с колегите Теодора Енчева от Би Ти Ви, Валентина Петкова от в. „Труд”, Станимир Въгленов от „24 часа” и Христо Христов от „Дневник”.
Едно от най-честите пожелания към медиите е да зачитат дневния ред на хората. Как изглеждаше този дневен ред в отиващата си седмица? Добър ден на Теодора Енчева от Би Ти Ви. Сана дума вече за незавидното място, което заемаме за поредна година в класацията на „Репортери без граници”, за свободата на словото. Колко от темите на седмицата можеха и да не влязат, ако се съобразявахме с натиска по отношение на законодателството, пък и другият?
Теодора Енчева: За щастие, този натиск все още не съществува.
Водещ: В смисъл той съществува, но някак не му обръщаме внимание.
Теодора Енчева: Именно да. Ами свободата на словото е единственият смисъл на обществените професии, включително и на журналистиката. Така че ние под каквато и да е форма, ако се откажем от тази категория, от тази ценност на демокрацията, губим всички. Така че не ми се ще изобщо да изчислявам кои теми биха могли да не присъстват в нашите месии.
Водещ: Но пък ако бяха приети предложените от кабинета промени в НК, как щяхме да информираме за един от сюжетите по линия на Яне Янев тази седмица?
Теодора Енчева: Ами вероятно нямаше да можем да го направим от страх, че ще влезем в затвора. А някак си това е недопустимо. Журналистиката е не просто професия, тя е призвание. И ако някой, който се занимава с журналистика не го знае или се заблуждава, че това не е така, той просто не е на мястото си. А пък тези, които искат да ни заблудят, че журналистиката е професия, а не призвание, те също се заблуждават.
Водещ: В крайна сметка има т текст в Конституцията, че хората имат право да бъдат информирани. Слава бог, той някак си успя да оцелее в годините. Никой или не се сети за него, или не посмя да го пипне.
Теодора Енчева: Така е, но просто не може само текстът в Конституцията, основния закон у нас, да ни дава вяра в наистина професионалните стандарти, които са валидни за цял свят. Те не са само за нашите български колеги, те не са само за съседните колеги, за съседната ни Румъния, или Сърбия, или Турция, или Гърция, с която ние заедно в тази класация сме в компания. Говори свободно този, който свободно мисли. Това наистина понякога е доста трудно и тежко. Но така, свободното слово допуска около себе си само онази власт, която има куража да опита да надживее своята временност, своята преходност. И това би било винаги оценено като едно високо достойнство на властта. Тя просто трябва да го осъзнае.
Водещ: Всъщност задавайки неудобни въпроси, ние помагаме на властта, някак това е азбучна истина.
Теодора Енчева: Да, така е. За жалост, и нас все по често се плаща не за свободното изразяване, а за удобното пресъздаване. Споменахте Яне Янев и неговите последни публични изяви. Той ги беше прекратил в тази си честота. Аз присъствах на тази пресконференция, отразих я после. Трябваше поне два пъти в репортажа, който излъчихме в Би Ти Ви Новините да спомена, че няма нито едно доказателство за неговите твърдения. И ако бях пропуснала да спомена това, щях да вкарам в заблуждение зрителите. Но имаше един друг сюжет. Освен неговите твърдения за това как управляващата партия се финансира от черна каса, и се е финансирала, имаше друг сюжет около него, който също тъй беше лишен от доказателства. Дори твърденията в случая на този бивш партиен работник за сексуален тормоз над него от страна на Яне Янев, все още са само едни изявления. Той е дал едни показания и е изпратил няколко писма. Този човек след това се скри. Аз вчера направих всичко възможно да открия неговия телефонен номер, да намеря някаква връзка с него, с хора от партията, в която той е членувал, в РЗС имам предвид, за да може по някакъв начин да се уплътни разказът му, да има някаква яснота е ли е той достоверен или не. Но ето, този човек се скри, Яне Янев отказа да коментира в детайли. Така че ние винаги трябва да сме много, много внимателни, без значение за какво твърдение става дума от страна на политици или от страна на експерти, икономисти или всякаква друга форма на съждение, което поднасяме ние на нашите зрители, слушатели или читатели. Има определени професионални стандарти, които трябва винаги да ни дават възможност да бъдем критични към всичко, което чуваме и виждаме.
Водещ: Защо така често се случва журналистите, които информират, да бъдат набеждавани в това, че са сценаристи на подобни сюжети?
Теодора Енчева: Защото е удобно. Защото е много удобно. Защото постоянно се забравя, че журналистиката е тази, която отразява действителността.
Водещ: И случващото се в крайна сметка.
Теодора Енчева: Тя не я създава. Тя може да формира общественото мнение за действителността, но тя не може да бъде по-различна от всички други обществени сфери, тя е напълно едностилна с упадъка на нацията, да кажем.
Водещ: В крайна сметка тези неща наистина се случват. Все едно да излязат журналистите виновни за авиационните сюжети, които поднесе НАП. В крайна сметка ние не бяхме сценаристи на този сюжет, но го отразихме, защото той беше реалност, факт.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто трябва да отказваме ние от колегията на българските журналисти да носим вина за нечии чужди действия. Ние не се вместваме в подобни категории. Аз мога да чувствам вина като професионалист, като човек, който се занимава с журналистика, ако аз в моята работа съм нарушила професионалните стандарти, ако аз съм сбъркала, ако аз съм преувеличила, ако аз съм подценила, защото крайностите, нали, винаги могат да бъдат проявени в една или в друга посока.

Наистина ли е непредвидима професията журналист? Това предложи в коментар през седмицата Валентина Петкова от в. „Труд”. Поводът – предложенията, приети от кабинета за промени в НК, предвиждащи затвор и глоби за журналисти, подбуждащи към дискриминация. Добър ден на Валентина Петкова от в. „Труд”. Как хората щяха да научат, да кажем, само за един от сюжетите през седмицата, случая с гей скандала по повод Яне Янев, ако тези норми законодателни бяха факт?
Валентина Петкова: Ами не знам точно по какъв начин щяха да научат, вероятно много предпазливо, завоалирано, казано не директно, с много заобикалки. А може би някъде щеше да проработи и автоцензурата, имайки предвид новите поправки в НК, които наистина ограничават правата на журналистите и правят много субективна оценката за това кое е законно и кое не Еврозоната законно. Изобщо това посегателство върху езика, върху думичките, с които ние работим всъщност е много страшно и много неприятно. Явно, че от нас се иска да произвеждаме само добри новини, особено по отношение на управляващите, които в крайна сметка наложиха тази поправка. Те искат да чуват за себе си само хубави неща.
Водещ: Всъщност наистина ли е непредвидима нашата професия за всички политици, които са на власт? Защото аз не мисля, че такива рестрикции се опитват да въвеждат само тези, които в момента са на власт, това е една трайна тенденция.
Валентина Петкова: О, разбира се. Всички управляващи, когато всъщност вземат властта, стават много чувствителни към писанията, общо взето към позицията на журналисти, към отношението към тях, и те наистина се страхуват от нас. И тази поправка е продиктувана точно от този страх. Те по този начин искат абсолютно да са сигурни, че няма да им сервираме неприятни изненади, неприятни новини и няма да ги изненадваме с нещата, които те самите произвеждат. В края на краищата ние отразяваме това, което те правят.
Водещ: От друга страна обаче, те обикновено успяват да си ги сервират сами тези изненади. Една така естествена метафора беше, че в деня, в който министрите приеха тези промени в НК, беше публикувана и класацията за свободата на словото на „Репортери без граници”. Това наистина е естествена метафора. 70-о място, в компанията на Гърция, ако това въобще е някакво, как да кажа, утешение, защото миналата година бяхме пак на последно място в Европа, но самички.
Валентина Петкова: Да, и тенденцията е много неприятна, защото ние, пък и колегите в другите вестници, бяхме показали таблицата как се е движил рейтингът на българската журналистика през последните 15-20 години. Ние отиваме все по-надолу, вървим все по… и то в последните демократични години, когато свободата на словото не трябва да бъде ограничавана по никакъв начин. Но знаете ли, аз много съм притеснена, защото в много случаи действително заработва в нас самите автоцензурата. Това е много страшно. Поколението журналисти от преди 89-а година, те така или иначе не могат да се излекуват от тази болест никога, това е един вътрешен механизъм, който винаги сработва, колкото и да се опитват да бъдат свободни. Но защо младото поколение колеги трябва и те да заболяват от тази болест. Защо сега, когато седнат да пишат… Защото например изрази като „червени бабички”, „сини бабички”, добили… разбира се ние журналистите жонглираме с езика, позволяваме си да бъде иронични, понякога да се шегуваме, това се възприема, аз не смятам, че някой се обижда, даже членове на СДС и на БСП употребяват тези изрази. Сега ако употребим един такъв израз, нас могат да ни вкарат в затвора, зависи кой как ще го оцени и какво наказание ще ни наложи.
Водещ: Зависи кой политик как ще го възприеме, как ще го прочете и в какво настроение.
Валентина Петкова: Да. Защо е необходимо всичкото това? Още повече, че тук има едно престараване от страна на нашето правителство. Изобщо това е едно синхронизиране с рамкова конвенция на ЕС, но тя изобщо не изисква това, което предвиждат поправките в нашия НК. Точно тази.. да се посяга и да ни ограничават… Защото всъщност става дума за подбуждане към расова, етническа вражда…
Водещ: Дискриминация най-общо казано.
Валентина Петкова: Ксенофобия, омраза към различните, и т.н. С това сме абсолютно съгласни, естествено, че никой няма право да посяга и да обижда на тази основа когото и да е. Но когато става дума за такива сфери като, да речем обществено положение, възраст, семейно положение…
Водещ: Икономическо положение.
Валентина Петкова: Извинявайте,но ако сбъркам и примерно вие не сте госпожица, а сте госпожо и аз сбъркам с обръщението и т.н., това трябва ли действително да бъда наказана за това?
Водещ: Ами зависи пак от политика как ще се почувства.
Валентина Петкова: Не, толкова са много нюансите и толкова опасно това, което те всъщност искат да направят, че аз съм потресена наистина, как е възможно, кому е нужно това.
Водещ: Нека опитаме да влезем в диалог и с Теодора Енчева от Би Ти Ви, която е в студиото и да поразсъждаваме над въпроса коя цензура е по-травмираща за нас журналистите – тази, която ни налага властта, ето в тази модификация, предложение за промени в НК, или икономическата, Теди?
Теодора Енчева: Те са еднакво травмиращи, но по различен начин. Те имат еднаква сила, защото са цензури, но това, което през цялото време трябва да знаем, че ние ще бъдем подлагани на опити да бъдем цензурирани. И това някак си не се учи в университета. Или пък по-лошо е, ако го научиш от опит разбира се, но пък трябва да го знаеш по презумция, защото е ясно, че ти не си удобен, ти не си полезен, ти не си приятел на тези, ти не си помощник на тези, за които пишеш, които описваш, които пресъздаваш, които показваш. Ти си техният коректив.
Водещ: Валя, защо толкова трудно разбират политиците, че ние всъщност като техен коректив им помагаме?
Валентина Петкова: Ами защото сме неудобни, защото сме непредвидими, защото сме тези, които им посочват грешките. Никой не обича да бъде критикуван, да бъде разобличаван. Особено пък когато е под прожекторите, особено когато се е самозабравил и смята, че е недосегаем, че може да си позволи всичко. Властта, тя не е лека работа, тя не е за всеки. Доста изкушава и изобщо тежка, тежка е работата, когато си по върховете на властта, защото се откъсваш от земята и губиш ориентири. И понеже ние ги сваляме на земята, хич не им е приятно.
Водещ: Каква ще бъде съдбата на тези приети от министрите промени според вас?
Валентина Петкова: Ох, на мен много ми се ще, даже ние журналистите като че ли не вдигаме достатъчно шум, по някакъв начин да бъде коригирана тази поправка. Защото това наистина е безумно, то това е и неприложимо. Дори един правозащитник като Михаил Екинджиев се опасява, че това, нямаме достатъчно подготвени магистрати, които да намерят баланс между тези ценности и да отсъждат кой е прав, кой е крив. Самите магистрати са доста учудени, някои от тях разбира се, и те не знаят как точно ще се прилага една такава поправка. Аз все се надявам това по някакъв начин да отпадне. Защото в Европа наказателната мярка е до 3 години, нашата е, предлагат тя да стане до 4 години. Изобщо има едно престараване, което никой не ни го иска и на никого не е необходимо. Все се надявам, че няма да се стигне до това.
Водещ: Това обаче е едно тежко дежа ву от миналото като че ли това престараване. Едва ли, то е със статут според мен на генетична модификация, едва ли можем да го избегнем. Но пък дали в навечерието на връчването на наградите „Черноризец Храбър” не е добре да направим някаква акция ние журналистите и да напомним, че в крайна сметка не ние измисляме сюжетите, а това, че запознаваме хората не ни прави част от сценария?
Валентина Петкова: Ами това е много добра идея. Наистина, още повече, че наближава и 1 ноември, и 10 ноември… В крайна сметка наистина не е ли свободата на словото единствената реална придобивка, която имаме след 89-а година и от която всички се възползваме? Не бива да го допуснем това нещо. И наистина ние самите журналисти трябва да бъдем по-настоятелни и да ни чуят. И не бива, ние, просто наистина трябва да се направи нещо.
Водещ: Много ви благодаря, Валентина Петкова! Теодора Енчева от Би Ти Ви е в студиото. Да я попитам и нея, ще съумеем ли някак си да бъдем единни и да кажем какво мислим за подобен тип промени, подобен тип вмешателство в работата ни, защото тук мисля, че става дума за вмешателство в работата ни.
Теодора Енчева: Това, което очаквам, е, че трябва да бъдем единни. Но ние като колеги журналисти рядко сме били разединени в такива случаи. Но това, което най-реално очаквам да се случи е да задейства принципът „ако пленарната зала не реши друго”. Това обичаше да повтаря в началото н а демокрацията Гиньо Ганев, когато беше зам.-председател на НС, за да напомни, че ние сме парламентарна република и в пленарната зала, когато влязат законопроектите, макар и инициирани от правителството, те биват поправяни, те биват редактирани и биват съобразени с демократичните принципи.
Водещ: Но пък наша работа е да заявим несъгласие с тези промени.
Теодора Енчева: Да, да, несъмнено. И ние не бива да пропускаме това. Но също така не бива и да пропускаме да напомняме по-честичко на тези, които в момента са във властта, няма значение дали в случая е партия ГЕРБ или това изобщо е принцип, който последователно спазват всички политически партии като дойдат власт, е да имат пред очите си, да речем примера на един Чърчил. Чърчил, който е управлявал държавата Англия във време на тежки кризи, всякакви – икономически, политически – точно този политик по-скоро се е притеснявал, отколкото да се е радвал в утрините, в които вестниците не са публикували негова карикатура. Това наистина знам, че като представа е доста далеч от българските политици, но пък, как да кажа, еволюцията съществува за това. Примерите съществуват за това, за да ги следваме.
Водещ: Вероятно следващите депутати, които влязат в залата е добре да намерят един подарък от нас, избрани цитати от Чърчил, освен „Приказка за стълбата” и някои други екстри, които те самите си поднасят.

За поредна година научихме, че сме в дъното на класацията на „Репортери без граници” по отношение на свободата на словото, научихме и в цифричка как изглежда дъното, 70-то място, все по-надолу и по-надолу го търсим. Добър ден на Станимир Въгленов от „24 часа”. Какво се случва с разследващата журналистика? Нека да започнем от най-уязвимата част на нашата работа, разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Само преди да започна, бих вметнал нещо във връзка с доклада на „Репортери без граници”. Склонен съм да не се съглася може би за първи път с тяхната класация. Не мисля, че сме на 70-та позиция реално.
Водещ: А къде сме?
Станимир Въгленов: Мисля, че сме поне около позицията на Румъния, която мисля, че е 52-а, или нещо такова. Казвам това, защото познавам добре ситуацията в Румъния, работя постоянно с колеги разследващи журналисти от Румъния и знам, че в никакъв случай нещата не са по-добре от нас.
Водещ: А как тогава да тълкуваме предложеното в същия ден, в който излезе класацията, предложената промяна от кабинета, приета от министрите разбира се, за това, че се предвижда затвор за журналистите и глоби между 5 и 10 хил. лв. за подбуждане на дискриминационни практики?
Станимир Въгленов: Мисля, че такава промяна в законодателството отдавна трябваше да бъде приета. Но веднага уточнявам, тя не засяга само журналистите. Защото бих казал, че те са едни от последните, които възбуждат расова омраза. Това в България се прави предимно от политиците. Предимно от хора, които злоупотребяват по този начин, най-вече от хора, които имат имунитет, имам предвид депутатите.
Водещ: Това е така, но как ние, ако тази норма беше приета, законодателна норма, щяхме да отразим сюжета с гей скандала около Яне Янев, при положение че ни грози, как да кажа, затвор, глоба? Т.е. този сюжет отпада от дневния ред ли, не се е случил, ние не пишем за него?
Станимир Въгленов: Специално както бяха отразени нещата във вестник „Труд”. Той беше единственият вестник, който потърси Яне Янев. Мисля, че и други вестници разкриха този скандал в най-големи подробности едновременно с в. „Труд”, но те не си направиха труда да му звъннат. Т.е. тук няма нищо общо проблемът със сексуалността на даден човек, а с търсенето на засегнатата страна. Т.е няма никакъв проблем дали става въпрос за гей връзка или за обикновена хетеросексуална връзка, в даден скандал, когато има засегнати страни, те трябва да бъдат потърсени, намерени и тяхната позиция да се отрази.
Водещ: Разбирам. Нека да се върнем към разследващата журналистика все пак, защото ми се струва, че подобни законодателни промени по някакъв начин ще бъдат поредната спирачка за разследващата журналистика, защото не бива да крием от никого, че кризата посегна и на разследващата журналистика.
Станимир Въгленов: Без всякакво съмнение разследващата журналистика, както медиите като цяло по света, е в голяма криза. Тя е в някаква степен определена от тази обща ситуация в света, в смисъл трансформацията на медиите от традиционния си вид в един друг вид, който е под голямо влияние на интернет. От друга страна, има и друга предпоставка специално в България, разследващата журналистика да не бъде повече това, което беше в последните 20 години, а именно, че правоохранителните органи в България за първи път от тези 20 години насам започнаха в някаква степен да вършат своите задължения. Т.е. досега 20 години разследващата журналистиката и журналистиката като цяло трябваше да върши тяхната работа, т.е. да намира, да разследва и дори да наказва публично престъпниците, поне обществото очакваше това от тях. А сега вече правоохранителните органи, говоря поне в частност МВР и прокуратурата до голяма степен си вършат работата. Вие виждате специално пресцентъра на МР буквално дава и с видео кадри как престъпници се залавят. Това досега го правеха предимно журналистите със скрита камера и т.н. как се извършват престъпления. Т.е. има някаква трансформация и на местно ниво. Имам предвид в България. Т.е. разследващата журналистика не може да работи по този начин, по който работеше досега. Тя според мен трябва да се развива в две основни посоки. Първо, да бъде още по-задълбочена от преди, защото това качество й липсваше в голяма степен, и освен това да бъде и по-регионална, имам предвид повечето големи процеси, свързани с организирана престъпност и не само, да нямат само местен характер, т.е. български, те са свързани поне с околните страни. Т.е. разследващите журналисти трябва да работят все повече в контакт със свои колеги от Балканите, за да могат да разкриват взаимовръзките в тяхната цялост. Какво всъщност се случва, когато някъде се извършва престъпление. То никога не е индивидуално и не е характерно само за една страна. Имам предвид неща като трафик на хора, като наркотрафик, като пране на пари, ако щете, всички тези неща са взаимосвързани минимум на регионално ниво, на балканско.
Водещ: Говорил сме неведнъж и два пъти с вас, винаги е бил актуален първият принцип, който вие формулирате за разследващите журналисти, да оцелеят. Продължава ли да е актуален или вече е дошло времето за един по-актуален принцип, който да стане първи, да си отворят устата?
Станимир Въгленов: Според мен е време да сменим този принцип. Наистина времето на оцеляването премина. Разследващите журналисти вече могат да бъдат по-спокойни за своята работа. Но да знаят до какви граници може да се простира едно разследване. И да внимават да не ги преминат, т.е. да не притиснат човека до такава степен, че той да няма друг избор, че той да ги елиминира. Защото това нещо остава като възможност, като риск навсякъде, и в страните, които са в началото на списъка като най-свободни.
Водещ: Да, но тогава пък, как да кажа, нищо добро, няма да има въобще разследващи журналисти може би?
Станимир Въгленов: Не, не, не мисля. Даже би трябвало да са повече. И според мен интересът расте. Казвам го от личен опит, защото подготвих поне два курса с млади разследващи журналисти във Факултета хо журналистика н СУ заедно с колежката ми Алексения Димитрова. Има много млади хора, които имат интерес в тази област и една не малка част със сигурност ще се занимават с това нещо.
Водещ: Има ли достатъчно медии, които да публикуват техните разследвания?
Станимир Въгленов: Според мен медийния пейзаж в България дори става по-богат с всяка година и въпреки кризата. Виждате, че последните две години, поне говорим за все по-сериозна криза, почти не бяха закрити медии, почти не бяха закрити. Ако направим сравнение примерно със САЩ, където много вестници просто спряха да излизат, други преминаха онлайн. В България някак си все още слабо се чувства това нещо, но със сигурност предстои едно окрупняване. При всички положения медийния пейзаж ще бъде достатъчно шарен, има предвид балансира,н за да може едно разследване, ако не излезе в една медия, със сигурност да излезе в друга.
Водещ: Благодаря на Станимир Въгленов от „24 часа”! Мен малко ме смути разбира се фактът, че предложените промени в НК намират и подкрепа у някои от нас. Но не за това ще продължим да говорим с Теодора Енчева от Би Ти Ви. Повече или по-малко са разследванията? Изобщо, как да кажа, има ли достатъчно медии за разследвания на хора, които чувстват журналистиката като свое призвание?
Теодора Енчева: Това, което се случи в последните години у нас, е, че се появи една нова медия, и тя се нарича интернет. Това пространство може би е най-свободното от всички медии в България, и в интернет започнаха да се появяват много разследвания. Те разбира се не могат да бъдат оценени като единствените, нито пък да бъдат фаворизирани, но така или иначе те съществуват. И не можем да се правим, че това не се е случило.
Водещ: Всъщност те изпълняват ролята и на коректив на нашата работа.
Теодора Енчева: Да, понякога. Понякога това се случва. А иначе дали ще се намират медии, в които да се публикуват разследвания, те винаги ще се намират. Просто е въпрос на мащаби.
Водещ: Кой обаче е по-големият проблем, дали, ако един свободен журналист иска да направи разследване, но няма средства за това, това разследване ще стане факт, или дали ще има медия, която да публикува едно такова разследване, кой е по-големият проблем?
Теодора Енчева: Винаги по-големият проблем е да се намери журналистът. Това е по-голямата проява на свобода на словото, по-трудната. Така че у нас фриленсърите, хората, които не са прикрепени към определена медия и не получават заплатата си всеки месец от вестник, телевизия или радио са много по-малко наброй. Но това да ни прави, как да кажа, песимисти или оптимисти за разследващата журналистика не е достатъчно. Защото всеки ден има сюжети, всеки месец или всяка година възникват онези истории, които могат да ни обяснят отделни съвсем случайно дори подхвърлени факти, така че въпрос на професионална смелост е да се намери как тези сюжети да бъдат разказани. Да, наистина това е много рисково понякога, понякога то дори струва всичко на колегата, който започне да го прави. Но така е в тази професия.

През седмицата научихме кое е новото дъно, на което се намираме по отношение на свободата на словото и класацията на „Репортери без граници” – 70-то място. Дотук събрахме няколко мнения по отношение на това реална или нереална е тази, как да кажа, класация. Станимир Въгленов от „24 часа” изрази несъгласие, че не ни се полага 70-ото място. Кое място ни се полага, добър ден на Христо Христов от в. „Дневник”. Кое място ни се полага по отношение на свободата на словото според вас?
Христо Христов: Е, едва ли ние журналистите сме хората, които трябва да си определяме мястото. Тази класация до известна степен може би действително отразява съществуващите проблеми, но на каква база се прави тя и дали е на 100% обективна може би трябва да отговорят хората, които правят тази класация. При всички случаи в това, което беше разпространено като информация за свободата на медиите в България, има някои неща, с които аз бих се съгласил, но има и други неща, с които категорично не бих се съгласил. Как колегите Белгия са стигнали до тези мнения и с кой точно, с коя точно група представители на български медии са разговаряли, за да направят тези изводи аз нямам такава информация.
Водещ: Нека да коментираме обаче нещо друго, което стана ясно в същия ден, в който научихме резултатите за свободата на словото. В същия ден министрите приеха изменения в НК, които предвиждат журналисти, подбуждащи към дискриминация, това е точният текст, да влизат в затвора, да дължат глоби между 5 и 10 хил.лв. Това как да коментираме? Като плюс за свободата на словото или като минус?
Христо Христов: Конституцията на САЩ е поправяна няколко пъти, но хората, които са запознати с една от най-големите придобивки и постижения на тази конституция е, че не може да бъде променяна онази част, която гарантира свободата на словото. Мисля, че в България винаги при определени ситуации е имало залитания към това по един или друг начин, в случая с приемане на наказателни санкции спрямо медиите или представители на медии, да се посяга върху свободата на словото. Мисля, че това е един неправилен подход, който рано или късно показва доколко реалностите се изкривяват, и това винаги се връща като бумеранг към управляващите.
Водещ: Да направим ли един опит за прогноза тогава, какво ще се случи в пленарна зала, тези промени ще бъдат приети или няма да бъдат приети?
Христо Христов: Вижте, въпросът изобщо за етническата толерантност в България през последните няколко години се разглежда изключително от гл.т. на политиците, на конюнктурни съображения и в крайна сметка ние сме свидетели как нещо, което е поднесено на българското общество, в последващи решения ту се приема, ту се отхвърля. Това между другото много ми напомня управлението на Тодор Живков от преди 89-а година, когато имаме в определени ситуации тестване на мнението на обществото и когато виждаме едни обществени настроения против дадено политическо решение, висшият партиен и държавен ръководител много бързо да се съобразява с тези решения. Не мога да не направя този паралел, тъй като не само по отношение на медиите ние сме свидетели на подобно отношение, но и по такива въпроси, които засягат и други сектори от българското общество. Така че ние можем да бъде свидетели на това как определена политика, която е предложена като политика много бързо да намери пътя към кошчето за боклук.
Водещ: Разбира,м хубаво пожелание за тези промени. Какво е бъдещето на разследващата журналистика?
Христо Христов: Ами как мога да ви кажа какво е бъдещето? Разбира се, че бъдещето трябва да бъде в посока на развитие. И тук бих изказал абсолютно несъгласие с констатациите на „Репортери без граници”, че в България разследващата журналистика липсва или ако тя я има, тя е подвластна на някакви съображения и т.н. Пак ви казвам, не знам с кого са разговаряли и как са стигнали до тези изводи, но категорично възразявам върху едно такова определение по простата причина, че ако е имало през последните 3 години политически оставки, ако е имало скандали, свързани с корупцията и последвали политически оставки, то това се дължи изключително и преимуществено на добри журналистически разследвания. Аз веднага ще посоча няколко примера. През 2008 г.,ако не се лъжа, скандалът, който се разкри, благодарение на колеги от в. „Капитал”, свързани с дейността на Агенция „Пътища” и последвалата оставка на нейния шеф. След това от това лято оставката на един от зам.-председателите на НС, свързано с едно разследване на колеги от Нова телевизия, телевизионно разследване, в което бяха разкрити опити за влияние върху медиите. И пак от това лято бих посочил разследването пак на колегите от в. „Капитал” за корупцията в съдебната система, след което последваха санкции срещу висши магистрати и съдии от ВАС. И тук мих направил един паралел, че ако добри разследвания до 2005 г., 2006 г., 2007г. не са имали такива директни последици, от периода, от който ние сме членове на ЕС това вече се утвърди като практика, именно като европейска практика. Когато бъде разкрита корупционна схема, благодарение на медиите, да следват политически оставки.
Водещ: Само да отбележа, че през 2008 г. бяхме на 58-о място, това е годината на Батко, нека така да я наречем условно, може би пък догодина ще се изкачим на 68-о от 70-то, или дай боже и по-нагоре. Благодаря за този коментар на Христо Христов от в. „Дневник”. Ами накрая така да се опитаме да минем към някакво пожелание с Теодора Енчева от Би Ти Ви. На политиците да пожелаем броят на прерязаните ленти по повод първа копка да отговаря на броя на прерязаните ленти по повод откриването на съответните обекти. А на нас какво да си пожелаем, повече разследвания, които завършват с оставка или със съдебна санкция.
Теодора Енчева: На нас колегите винаги трябва да си пожелаваме повече професионална и лична смелост, без значение дали се занимаваме с разследване или пишем фичър, или отразяваме някакво политическо събитие, това не променя изискванията към нас. Това, което специално обаче трябва да пожелаем на българските политици, които в момента са на власт, е да бъдат така добри да изпълнят със съдържание претенцията си да бъдат правителството, да бъдат управлението, което има антикомунизма и отричането от тоталитарната система като практика.
Водещ: С всички подробности, които се съдържат в това отричане.
Теодора Енчева: Да, точно така. Просто си пожелавам на себе си да мога да виждам как български политик е последователен и изпълнява обещанията си. Не искам да виждам български политик или български политици, които декларират отричане от стари норми, отричане от корупционни практики и после да виждам как това отричане е само на думи.

Станимир Въгленов, ръководител на отдел “Информационни и онлайн услуги”, Вестникарска група “България”: Интернет е все по-важен за нас

в. Пари | 2010-04-13 

По първоначални разчети се очакваше сайтовете ни (24chasa.bg и trud.bg) да започнат да генерират приходи след първите шест месеца, а реално те започнаха да носят приход още след първия месец. Към момента онлайн приходите са все още сравнително малък процент в сравнение с приходите от печатните ни издания, но очакванията ни са той да расте. Вестникарска група "България" има сериозни очаквания за растеж на приходите от реклама в интернет.
Дали онлайн изданията ще станат по-важни като присъствие от печатните ни издания, ще реши само
и единствено пазарът, респективно интересът на читателите ни.
Пазарните тенденции са категорични – интернет присъствието на медиите става все по-важно, включително за приходите на медийните групи. Развитието на нашите сайтове ще е както и до този момент – ще използваме максимално възможностите на нашите журналисти, както и всичко ново и модерно в интернет технологиите.

Стр. 23
 

 

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 20.02.2010 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-02-20

Водещ: Медиите сменят собствениците си, а хората искат смяна на правилата в т.нар. забавни формати. Кой има по-голям шанс за успех? Разбира се, че собствениците за сега. Независимо от прогнозите на експертите, че от сделките на светло печелят първо зрителите. Немаловажната подробност за сбъдването на тази прогноза е на зрителите да не се гледа само на консуматори на рекламни продукти. За сега обаче техния интерес се фиксира именно по този критерий. Интересно някой дали ще направи проучване за комбинацията между вечерята и да кажем прахът за пране. Или с друг слоган казано – дано се събуждаме не от простатата, а от интереса към случващото се в реалния живот. Защото операциите с морски имена ще си останат само новинарски сюжет без обществен коментар, който да мотивира прокурорски и съдебни решения. Тази седмица БТВ смени собственика си. Дойде ли времето подобни сделки да се правят открито ще покаже само бъдещето. Факт е обаче подписа върху договора. Кой печели и кой губи – според повечето експерти печелят зрителите. За да има подписан договор очевидно и новия собственик смята, че ще спечели. Мърдок се отделя в платените канали на запад, ние сме още в сферата на развитието на безплатните. До кога ще покаже само бъдещето. Добре е обаче, че играчите излизат на светло. Добре е и че гражданските организации открито заявиха позицията си за тези зрелища и за участието на деца в подобни забавления. Иначе инерцията традиционните медии да залагат повече на зрелищата, а блогърите да стават все по-сериозни не губи актуалност. Вчера бе първия полезен петък за блогърите. На къде ще поемат ще разговаряме днес с Богомил Шопов, по-популярен сред блогърските среди като Бого. Какви разследвания правят журналистите в другите балкански държави и какви у нас. какво се слчува след това. Има ли постоянни теми и защо ще коментираме със следващия журналист, Станимир Въгленов. Какво се случва в Хаити, съдбата на държавата през седмиата се оказа, че е в ръцете на две българки. От Хаити се върна Марио Гаврилов от БНТ 1. Какво видя там. Добре дошли в "Клубът на журналистите".
Инерцията традиционните медии да залагат на зрелищата, а блогърите да стават все по-сериозни не губи актуалност. Вчера първия полезен петък за блогърите. На къде ще поемат. Добър ден на Богомил Шопов, по-популярен в блогърските среди като Бого.
Богомил Шопов: Добър ден.
Водещ: И на къде? Напред към сериозното или завой към свежото, към любопитното?
Богомил Шопов: Ами всякакви блогъри има, но наистина все повече журналисти стават блогъри, за да могат да получат малко независимост от медиите, в които работят. И ставаме свидетели на това, че доста сериозни журналисти стават блогъри, което е една добра тенденция и увеличава качеството на блого сферата.
Водещ: Какво полезно свършихте и защо събитието ви получи името полезен петък?
Богомил Шопов: Свършихме доста работа. Полезен петък беше защото хората, които списвахме блогове си говорехме с хора, които не вписват блогове и успяхме да ги убедим, че това не е чак толкова страшно и че всеки аспект от това да бъдеш блогър си има своите полезни черти и мисля, че успяхме да свършим тази полезна работа.
Водещ: Всъщност най-голямата инвестиция, която правите е във време.
Богомил Шопов: Точно така. времето за всяка професия и за всяко хоби, така да го наречем, от жизнено важно значение. И освен време, разбира се трябват и малко средства, за да може човек да има интернет и да може да си позволи да използва качествен софтуер за този блог. Но наистина най-ценния ресурс е време.
Водещ: И все пак трябва да има какво да бъде казано.
Богомил Шопов: Да.
Водещ: Нека да ви попитам, ако вярваме на рекламистите, най-жив е интереса към зрелищата. Това, че вие залагате на сериозното къде води – към интереса на хората или обратно?
Богомил Шопов: Има всякакви блогове. Най-популярните са точно тези, които залагат и на зрелищата, на жълтините, на ч1алгата ако щете и на всякакви други неща. Но наистина има сериозни блогъри, които имат гражданска позиция по определени въпроси и хубавото е, че до сега хората смятат журналистите за агенти на промяната, докато сега вече блогърите могат да се окичат и те с тази титла, защото доста полезни инициативи, тръгнали именно от блогъри, вече се осъществяват. Дори и на високо ниво, като в парламента, или на някакво ниско ниво, като междусъседски отношения.
Водещ: Каква е гаранцията, че министрите следят написаното от вас? Шегата нека оставим настрана. Абсурдния режим на получаване на покупки, купени чрез интернет предизвика мигновената реакция на финансовия министър и за нула време ходенето по гишетата бе отменено, а Симеон Дянков за по-убедително обяви чрез медиите, че си е получил стока под чуждо име, за да провери новия ред на получаване на пратките. Та каква е гаранцията, че повече министри ще четат написаното сериозно от вас блогърите?
Богомил Шопов: МВР чете блоговете. Това е нещо, което…
Водещ: Това е сигурно.
Богомил Шопов: Да. Министрите няма нужда да четат блогове. Въпроса е, че информацията, която блогърите пишат има начин да достигне до тях, и не само до министрите, а и до НС. Има си канали това да се случва. Въпроса е хората да започнат да пишат, да започнат да определят какви проблеми имат и вече тогава се намира, когато проблема се знае какъв е във всички аспекти, се намира начина за неговото разрешаване.
Водещ: Обаче ако не бяха традиционните медии, които да подхванат написаното в блога, какво щеше да се случи и дали финансовия министър щеше да прочете тази сага, защото това беше една сага, през 14 гишета се минаваше май.
Богомил Шопов: Да. Симбиозата между блогове и медии е задължителна, поне на този етап. Също тя е двустранна симбиоза. Блогърите и традиционните медии, тоест новите и старите медии т.нар. трябва да работят заедно. Това е хубавото нещо. Ето както ние вече вкарваме темата блогове в радиото, също може да вкараме темата радио в блоговете. Така че това е една задача, която и ние и вие трябва да поемем и да вървим заедно напред.
Водещ: А, не. Вие трябва да я поемете, защото блоговете отдавна влязоха в радиото. Ние си говорим доста често с вас.
Богомил Шопов: Да, така е.
Водещ: Така че инициативата е у вас. Може ли да бъде направена една седмична класация на интереса към темите на блогърите?
Богомил Шопов: То има такава класация. Има и на седмична база, и на месечна база и всякаква друга стастистика, на един от … всъщност тя е една-единствена в България. И наистина е доста полезна за всеки, който се интересува какво пишат блогърите, коя да речем е най-често употребяваната ключова дума през изминалата седмица, което може да покаже евентуално какъв интерес има сред блого-сферата.
Водещ: Какво могат гражданите и медиите и в коя група да сложим блогърите?
Богомил Шопов: Ами ние всички сме граждани, така или иначе. Блогърите може би като махнем гражданската част, това са активни граждани, граждани, които имат позиция, каквато и да е тя и намират начин да я споделят. Същото е и с журналистите. Малката разлика е, че на блогърите това е като хоби, на тях не им се плаща да правят това нещо и може би заради това се получава различен тип информация, която излиза.
Водещ: Вие мислили ли сте за приемането на някакъв етичен кодекс на блогърите, знаете, ние отдавна имаме етичен кодекс. До колко той се спазва от всички вече е друг въпрос.
Богомил Шопов: Има различни проекти и мисли по този въпрос. Всъщност такъв етичен кодекс има. Той е международен. Но никой не е длъжен да го спазва, разбира се. Това е едното от нещата в блогосферата, че никой не е длъжен да прави каквото иска. Но пък от друга страна който прави нещо, което не е етично на друго понятие, там се изтласква информацията, слиза по-надолу и така хората не мгоат да я четат. Доброто в блоговете преобладава. Това е един естествен начин на контрол.
Водещ: Най-често с вас в ефира сме си говорили за закона за електронните съобщения. Отстъпките, които направиха депутатите за т.нар. интерфейс, по-популярно като следенето в интернет и по телефона на живо, достатъчна гаранция ли са за свободата на словото и на журналистите и на блогърите и на гмуркащите се и общуващи в мрежата?
Богомил Шопов: Със сигурност не са гаранция, все още. Защото съществува това, че се задържат самите данни, което е предпоставка за злоупотреба с тях. но трябва да се оцени факта, че управляващите направиха един доста активен диалог с неправителствени организации, с полицейски партии, с всички, замесени в този проблем и за момента се избра едно що годе добро решение. Но ние продължаваме да работим, за да имаме наистина гаранцията на нашите човешки права.
Водещ: Ако правилно ви разбирам клавиатурите и мишките ще си останат по къщите, няма да излизате с тях на улицата. Така ли?
Богомил Шопов: Все още няма да излизаме, но работим на законодателно ниво, имаме доста инициативи, които скоро ще станат известни.
Водещ: Кое е най-доброто, което може да се направи в този закон, така щото да не попадаме в класациите за свобода на словото до страни като Того.
Богомил Шопов: Ами този закон едва ли ще реши проблема със свободата на словото, но принципно основната идея на такъв тип закони е те да … на всички видове закони, е те да почнат да се прилагат когато човек е виновен. Защото това е закон, който ограничава, така че един свободен гражданин не може и не трябва да бъде ограничаван от който и да е закон, що се касае разбира се до неговите граждански права. Но в момента, в който има данни за извършено престъпление от него или започне следствие срещу него, тогава този закон да влиза в сила, а не на общо основание за всички.
Водещ: Какви по-добри взаимоотношения ви се иска да има между журналистите, работещи в т.нар. традиционни, стари медии и между вас, блогърите?
Богомил Шопов: Ами да има отношения просто, защото вчера имаше такива случаи на използване на информация, примерно от информационни медии на блогъри без да бъдат цитирани… просто да се осъзнае, че всъщност това нещо интернет някой стои зад него, не че всеки може да взема всичко, което си хареса чрез някаква дадена търсачка. Просто да се уважава труда на човека, който е седнал и написал нещо ценно, щом в момента сме опрели до нуждата да използваме тази информация.
Водещ: Е, ние в радиото нямамв такъв проблем, защото както се казва ви даваме направо думата.
Богомил Шопов: Да, благодарим за което.
Водещ: Ами благодаря ви и аз. Аз лично ви желав да си направите свой вариант на етичния кодекс, а не да ползвате международния, просто защото това ще предизвика може би по-сериозна ангажираност от страна на блогърите към един такъв акт.
Богомил Шопов: Възможно е, да.
Водещ: Ами с радост ще отразим създаването на един такъв етичен кодекс. Благодаря ви за това участие. Богомил Шопов, по-известен сред блогърските среди като Бого пред "Клубът на журналистите".

 

 

Стига ли само доброто желание на хората от цял свят да помогнат на Хаити? Добър ден на Марио Гаврилов от БНТ 1.
Марио Гаврилов: Добър ден.
Водещ: Като че ли адреса по лична карта напоследък трябва да е Сан Стефано 29.
Марио Гаврилов: Ами така се получава, какво да се прави, правим много напрегнато филма за интересните изживявания, които имахме в Хаити и зрителите на БНТ ще могат да го видят овъв вторник от 20:30.
Водещ: Има ли шанс страната на кашоните преди дъждовния период да се промени с общите усилия на света?
Марио Гаврилов: Лично аз съм определено песимист. Онова, което се случва там в момента е просто да се поддържа някакво статукво, да се поддържа живота на тези хора. Но личното ми мнение е, че не виждам как тази държава ще излезе от състоянието, в което се намира в момента, още повече, че хората там са свикнали години наред да живеят в бедност и в мизерия и сега това допълнително съсипва тяхното битие.
Водещ: Всъщност какво се случва в Хаити?
Марио Гаврилов: В Хаити се случва една зверска ежедневна борба за оцеляване, борбата за това какво да ядеш днес, от къде да намериш поредния стрък захарна тръстика или някаква помощ, дошла от международна организация, за да оцелееш поредния ден и нищо друго. Това там е в манталитета на хората, просто по цял ден те седят и са взрени около живота, който преминава покрай тях, или по-точно който не преминава покрай тях, тъй като покрай тях нищо не се случва, освен да пристигат камиони и самолети с международни помощи.
Водещ: А всъщност какво очакват хората там и какво правим всички ние, които сме съпричастни с тази трагедия?
Марио Гаврилов: Хората там нямат особено големи очаквания. Това е в тяхната култура и в техния начин на мислене. Това е държава, която десетки години, десетилетия, ако не и векове, живее в ситуация на политически размирици, на тотална мизерия, на крайна бездност и хората нямат някакви социални перспективи или някакви очаквания за бъдещия си живот, имам предвид поне масовия хаитянин. Разбира се там има и една много малка, но все пак класа от доста богати и състоятелни хора.
Водещ: Но как стои въпроса с образованието, с инвестицията в мислене, нека така го кажем, защото спомена пред медиите напоследък, че там има главно бетон и нищо друго.
Марио Гаврилов: Истината е, че хаитяните дават мило и драго за образование, дават последните си стотинки и хората, които живеят там ми разказват, че преди земетресението е била умилителна гледка, всяка сутрин децата, които са с прекрасни униформи са отивали на училище. Мечтата обаче на образования човек в Хаити е една – как по-бързо да се махне от страната, поради което освен бедността и мизерията, страната определено страда и от липса на … как да го кажа, от липса на мозък, от липса на мозъчен потенциал, тъй като всичките и образовани хора моментално напускат и всеки си търси щастието някъде по света. това,ч е там не е водена далновидна политика, това че политиците в тази дръжава са безкрайно късогледи очевидно просто навсякъде, където още като влезеш в държавата това е очевидно, като погледнеш в един полупустинен пейзаж, особено като излизаш от съседната доминиканска република, в която туризма, икономиката, всичко цъфти. От едната страна е рая на земята, веднага след границата започва ада.
Водещ: Обаче такива територии, в които властва адът знаем, че ако там няма държава, нещата започват да вредят на всички. Достатъчно е да си спомним за Сомалия, това е една територия без държава.
Марио Гаврилов: Не съм ходил в Сомалия. В Хаити държавата е до сега по традиция е държава за частно ползване на поредния сатрап, на поредния човек, който унищожава собствения си народ и собстевната си страна. В момента практически в тази държава няма централна власт. Първо тази централна власт не разполага с финансови ресурси, след това корупцията по традиция е просмукала всички нива на управление в тази държава. Бюрократите в Хаити имат една единствена идея как биха могли да откраднат нещо, поради което е много важно международните помощи, които пристигат в тази държава да не се дават за менажиране, за разпределяне от местните власти, а да продължат да се управляват от международни организации като ООН, като УНИЦЕФ. Просто да не се дават за разпределяне от местните власти, защото те ще изчезнат.
Водещ: Как гледат хаитяните на журналистите и има ли интерес към филма за Хаити, който денонощно, както разбрахме, подготвяш, предварителен интерес има ли към него?
Марио Гаврилов: Да, определено има предварителен интерес, тъй като това е единствения автентичен репортерски поглед. Аз имах щастието, удоволствието за сега да съм единствения български журналист, който е отишъл на място да види какво е положението. Това беше едно изключително екзотично, много интересно преживяване. Хаитяните по принцип са много конктактни хора, децата там още с раждането си придобиват един много интересен манталитет. Те са изключително дружелюбни, веднага протягат ръчички, дори и към непознати хора и същевременно с това обаче първата им мисъл е как нещо да изпросят. Така че хаитяните са изключително добронамерени към външните хора, имам предвид нормалните хаитяни, тъй като това е държава с ужасяващо висока престъпност, а и сега по време на земетресението някои от ванданите паднаха и 600 от най-кървавите главорези в тази държава са в момента на свобода и това е основната грижа на военните от цял свят, които се намират на място.
Водещ: А интереса към филма ти?
Марио Гаврилов: Интереса към филма – до сега много хора се обаждат, интересуват се, какво ще представлява, какво ще видят вътре, следят и страницата на националната телевизия в интернет. Мисля, че интереса е доста сериозен.
Водещ: Имам предвид от външни оператори, дали вече има такъв заявен интерес?
Марио Гаврилов: О, не мога да ти кажа. Първо филма трябва да бъде излъчен, за да може някой ако има интерес от външни телевизионни компании да го закупуват.
Водещ: Най-голямото предизвикателство в Хаити за теб кое беше?
Марио Гаврилов: Трудно ми е да говоря. Просто беше толкова интересно и толкова любопитно, така ти се качва адреналина, че всичко беше безкрайно забавно и безкрайно предизвикателно. Най-голямото предизвикателство, като се замисля в личен план, беше да не се разплача в една американска болница. Тя представлява една огромна палатка и бях застанал в средата и просто се парализирах от мястото на скръб и на болка, в центъра на които се намирах и си казах – Боже господи, не бива да се разплаквам, защото току що бях взел интервю от едно 15-годишно момче без дясна ръка, което по време на цялото интервю се смееше, просто се усмихваше в камерата. Преди това разговарях с едно 18-годишно момиче, което беше без два крака. И си казах – боже, те не плачеха, та аз ли ще плача. Но наистина усещането за безсилието там е ужасяващо. Просто е много негативно действа психически.
Водещ: Всъщност като че ли най-спешната нужда е от болници там. От някакви полеви болници? Освен от храна.
Марио Гаврилов: В момента да. Трябва да имаме предвид, че в момента света осъществява най-мащабната хуманитарна операция изобщо в цялата история. Така че там действително се изсипват милиони долари във вид на храни, във вид на медицинска помощ. Големия въпрос е какво ще правят хаитяните, когато международните организаии, когато света, в края на краищата все някога ще се случи, дали ще е след месец, дали ще е след година, но това ще се случи – какво ще правят след това, какво ще правят инвалидите, които когато излязат от болницата ще бъдат пуснати в една жестока борба за оцеляване. В една държава, в която няма никаква социална инфраструктура, не се полагат никакви грижи и човешкия живот няма особена стойност. Те просто ще бъдат обречени.
Водещ: Да, и това е наистина много сериозно предизвикателство. Ами благодаря ти Марио. Как ще започне филма? Няма да питам как ще свърши, ще питам само как ще започне.
Марио Гаврилов: Филма започва с отбрани изключително силни реплики, просто по 2-3 думи от най-цветистите хора, които заснехме по време на филма, тъй като ние имаме интервюта може бис почти 30 човека и просто колаж от думи от всеки от тях.
Водещ: Благодаря ти. Желая ти спорна работа и до вторник, когато ще можем да видим филма. 20:30, нали така?
Марио Гаврилов: Точно така. веднага след новините.
Водещ: Марио Гаврилов от БНТ 1 пред "Клубът на журналистите".

Какви разследвания правят журналистите в балканските страни и какви ние, има ли разлики, мода, добър ден на разследващия журналист Станимир Въгленов.
Станимир Въгленов: Добър ден на слушателите.
Водещ: Какви разследвания се правят, имат ли мода на балканите сред разследванията, има ли специфичен стил?
Станимир Въгленов: Специфичен стил не бих казал, някъде колегите имат по-добри умения в определена област, в други страни са по-добри в друга област. Темите като цяло са общи. Най-болезнената е естествено организираната престъпност и корупцията. Като (?) е интересно, когато колегите от различните страни имат възможност да общуват помежду си и да открият не само колко общи са проблемите, но и че са пряко свързани. В смисъл, че организираната престъпност много рядко е регионална, в смисъл в една страна или в определен град. Обикновено тя има връзки.
Водещ: Какво носи общуването в тази балканска мрежа от разследващи журналисти?
Станимир Въгленов: Първо сигурност, която е свързана с коректността на материалите. Тогава, когато и самите престъпници виждат, че журналистите просто вършат своята работа, а не (?) на някои от враждуващите групировки, както понякога се случва. Това до голяма степен помага на журналистите да оцелеят – тогава, когато биват възприемани като хора, които вършат работа, а не като войници от някакво сражение.
Водещ: Наистина ли в момента продължава най-важното, което да изпълни един разследващ журналист на балканите е да оцелее.
Станимир Въгленов: Ами аз мисля, че това винаги ще бъде задача номер 1, и в най-развитите общества е така. защото и там колкото и да са регулирани нещата, колкото и да са силни правоохранителните органи, колкото и да е организирано обществото, опасностите остават. За това журналиста трябва да работи със знанието, че най-добре това да продължи възможно най-дълго време. Така самото общество ще има повече…
Водещ: Много вятър има около вас. Да се надяваме, че ще спре за малко, за да можем по-добре да се чуваме. Сега има ли някакъв общ проект, върху който работите?
Станимир Въгленов: Да, постоянно работя в общи проекти с колеги от предимно балканските страни. Имаме …
Водещ: Ще опитаме отново да ви наберем, защото очевидно връзката е лоша, а темата е доста интересна и си заслужава да бъде чута.

Разчитаме на по-добра телефонна връзка преди тя да ни изневери преди мъничко. Започнахме да говорим за балканския проект, върху който в момента работите вие, г-н Въгленов. Та сега разчитаме на по-добра връзка и ви слушаме.
Станимир Въгленов: Ами от няколко месеца работим с колеги върху един нов проект, който засяга най-общо охранителните компании на Балканите. Това е една изключително интересна тема, според мен, и от събраните до сега данни от балкански страни се убеждавам, че това е наистина е така. само погледнете ситуацията в момента в България. Имаме министър-председател, който е собственик на една много голяма охранителна фирма и имаме един човек, обявен за голям бос на организираната престъпност, който беше вкаран в ареста миналата седмица, който е от същия бизнес. Просто охранителния бизнес според мен е едно много добро огледало както на обществото в настоящия момент, така и на това, което се случва през последните 20 години. как се развиха събитията, как се формираха определени структури и какъв път извървяха хората, които бяха свързани с тях.
Водещ: А подобни модели има и в съседните балкански страни б езспорно.
Станимир Въгленов: Абсолютно навсякъде. Като има разбира се и специфични особености. Примерно в бивша Югославия страните – там са по-засегнати от войната, самия преход. И бяха образьувани пара военни формирования, доста по-силни от българските. Организираната престъпност и свързаните с тях охранителни структури имат по-специфичен вид. Но до голяма степен много неща са общи. Самите структури имат и доста крепки връзки помежду си, към момента.
Водещ: А как се отнасят тези структури към журналистите? Рискови ли са взаимоотношенията, искам да кажа?
Станимир Въгленов: Ами според мен зависи от поведениет на журналиста. Ако той стане изключително опасен за тях, те общо взето имат методи за решаване на всякакви проблеми. И това не е тайна. Това го виждаме всеки ден, буквално. Имаше колеги, на които чупят краката. За щастие няма убит български журналист и се надявам това поне да не се променя.
Водещ: Какво най-често на Балканите замитаме под килима и само у нас ли е популярно да се бърка журналистиката с епоса, сътворен за подземния свят и това не е ли всъщност генно-модифицирана журналистика?
Станимир Въгленов: Да почнем точно от замитането на проблемите под килима. Ето днес г-н Първанов направи едно много интересно изявление, че той е за отваряне и на икономически досиета от прехода и че той е против точно това – замитането на проблемите. Да кажем – каквото било – било, сега започваме на чисто. Ами не съм сигурен, че той лично ще го направи. Просто ми се иска наистина той както го казва това нещо да поеме инициативата и първи да извади досиетата на всички хора, които по един или друг начин бяха свързани през годините и напоследък с него. Първи той да го направи това нещо, нека и премиера да го направи и да тръгнем от най-високите нива и да слезем до най-ниските. Защото аз съм абослютно съгласен с него – имаме гореща нужда от това нещо и за да започнем наистина на чисто единствения начин е да видим какво всъщност се случи и кои сме ние.
Водещ: И всъщност доста интересни са и какво казвате самите икономически досиета, а не толкова другите за обвързаност с една или друга служба.
Станимир Въгленов: Ами разбира се, защото те са действащи досиета. Те не са нещо, което стои в някакви папки някъде. Това са структури, които са изключително активни. И нещо повече –т е ще бъдат много активни за в бъдеще. Те ще определят нашето бъдеще.
Водещ: Какъв е интереса на западните ни колеги към подобен вид разследвания?
Станимир Въгленов: Интереса е голям. Там тези процеси разбира се са текли в някакъв период от време, някои от тях 30-те години на миналия век, някои по-скоро. Интереса им е голям. Как стоят нещата при нас. защото ние освен друго сме и посткомунистическо или постсоциалистическо или не знам какво пост общество сме. Но си имаме специфичните особености и това е много интересно за тях.
Водещ: До колко застъпена на балканите е еко тематиката? И до колко това е повод за истински разследвания, защото това е безспорно една модерна тема, но там също имат голямо замитане под килима.
Станимир Въгленов: Ами има замитане и според мен основната причина за това е, че обществото не е активно по тези проблеми. То просто не е осъзнало колко сериозни са те и всъщност по-големия проблем е, че има много по-сериозни въпроси, изправени пред него, свързани до голяма степен с неговото оцеляване отново, за да се стигне до екологични промени. Те някак си остават на заден план. Включително глобалното затопляне и неща, които всъщност са изключително важни, но хората просто не могат да ги усетят толкова близки все още. И вие виждате – процесите срещу ГМО, така нареченото, събират 300 човека. Това просто не е сериозно. В 2 млн. София.
Водещ: Това се случва у нас, а в балканските страни? Каква е температурата на гражданското отношение към подобни проблеми?
Станимир Въгленов: Мисля,ч е каквато и при нас, да не кажа и по-ниска. Там другите проблеми са още по-големи. Ние пак сме доста напред, имам предвид България, Румъния, са доста по-напред вече от останалите страни на балканите.
Водещ: Аз мисля, че за чест на българската журналистика, ние направихме доволно много по отношение на ГМО така щото хората да имат отношение към това, коетос е случва, защото безспорно това е една непозната тематика и ако ние журналистите не я обясним на хората, едва ли ще има някой друг.
Станимир Въгленов: Абсолютно съм съгласен. Същото беше и с организираната престъпност, корупцията, когато преди 15 години ние говорехме, тръбяхме и т.н. Тогава тези неща бяха доста далечни за обществото. А сега виждаме, че цялтоо общество вече се ангажира, то просто не иска да живее по този начин. По същия начин ще се получат нещата и с ГМО, с еко проблемите. В един момент хората ще узреят и ще разберат колко са важни. Но те трябва да започнат да мислят, сега общо взето под влияние на чувствата, тласакни от постоянните събития и катаклизми около тях.
Водещ: И накрая да ви попитам – какво могат медии и граждани заедно? Могат ли вече повече? Днес, 2010 г?
Станимир Въгленов: Разбира се, че могат и го правят. Само хора, които примерно са отсъствали от страната не могат да усетят колко големи проблеми всъщност преживяхме. Като цяло посоката е правилан и като цяло постигаме нещата. Тъжното е, че това става твърде бавно. Нямаме време за губене, но нещата се получават.
Водещ: Излязохме ли от ерата на разрешаването на предимно продоволствени проблеми, свързнаи с т.нар. природни монополисти и прочие в общуването си, ние медиите с гражданите?
Станимир Въгленов: Мисля, че и медиите и гражданите вече са доста зрели и мнгоо бързо се разбират. Комуникацията е вече трайна. От тук нататък и медиите има още много какво да научат, да постигнат, и гражданите.
Водещ: Можем ли да очертаем една линия, която никой да не си позволява да преминава. От едната страна да сме ние журналистите и гражданите, от другата страна да са всички с икономически и властови интереси?
Станимир Въгленов: Това със сигурност ще стане. Станало е във всички нормални общества. Но за мен първостепенната задача в момента е да (?) избиваме по улиците. Всъщност това е за съжаление имиджа на България пред света. място, където убиват хора по улиците. Това е. този имидж първо трябва да изчистим.
Водещ: Да, за съжаление обаче този имидж с разследвания не се чисти. Може би трябява да има и други сюжети, с които да подпомагаме този процес на изчистването.
Станимир Въгленов: Аз съм оптимист напоследък. Правоохраснителните органи най-после започнаха да правят това, което трябваше да правят от 20 години насам. Най-после го правят.
Водещ: Ами дано вашия оптимизъм е заразителен и дано успеем някак си наистина да очертаем тази линия, която да не бъде прекрачвана, защото тогава нещата стават лесни за замитане под килима.
Станимир Въгленов: Абсолютно.
Водещ: Благодаря на разследващия журналист Станимир Въгленов.

Водещ: Думите да значат повече и най-вече да казват истината. Това е една оптимистична прогноза, която очертахме днес в "Клубът на журналистите”.