в. Янтра Днес, Велико Търново | Златина ДИМИТРОВА | 28.12.2011
Журналистът Георги Коритаров е част от екипа на проекта “Информационни и комуникационни технологии – движеща сила за промяна в образованието", по който работи и СОУ “Ем. Станев" във В. Търново. Той участва в първата работна среща по инициативата в старата столица. Проектът обхваща трансграничния регион на България и Румъния, а СОУ “Ем. Станев" е сред трите български училища, избрани да участват във въвеждането на електронно обучение по математика и биология. Разработката е на стойност 1,4 млн. евро, като още през февруари в СОУ-то ще бъдат оборудвани два специализирани кабинета.
Предвидено е класните стаи да бъдат обзаведени с нови мебели, бели мултимедийни дъски, проектори с лаптопи за педагозите и персонални компютри за децата. Новата техника ще бъде свързана с интернет и ще бъде на разположение на ученици в 9 клас. По проекта е заложено създаването и на дигитални учебници, които ще заместят скъпите учебни материали по биология и математика.
Георги Коритаров е завършил СУ “Св. Кл. Охридски", специалност “Славянска филология". Владее сръбски, хърватски, руски, полски, английски и китайски език, ползва и албански език. Журналистическата му кариера започва след промените във в. “Демокрация". По-късно работи закратко в “Демокрация 91" и във вестник “Континент". От 1992 г. е в радио “Свободна Европа". През 2003 г. поставя началото на предаването “Блиц" в бТВ в рамките на сутрешния блок, което е съвместно с радио “Свободна Европа". От началото на 2005 г. е в Нова телевизия, където води половинчасово токшоу, наречено “Коритаров Live". Напуска Нова телевизия през 2008 г. В момента води предаването “Свободна зона" по ТВ+, като през последната година негови гости бяха редица политици, общественици, културни дейци. През м.г. телевизията и предаването на Коритаров направиха конкурс за млади журналисти “Свободна зона за журналистика".
- Г-н Коритаров, защо българската журналистика се нуждае от свободна зона?
- Българската журналистика преди всичко се нуждае от качествено образовани хора. В момента образователното ниво на журналистиката е отчайващо ниско, каквото впрочем е нивото в много други сфери на дейност. Като казвам образователно ниско равнище, тук може би следва да се подчертае и една особена форма на демотивация на хората да се стремят към натрупване на повече познания и професионализъм. Изправени сме пред комплексен проблем, който във видимата си част може да бъде обозначен с краткото определение “чалга култура", т.е. безсмисленост на действията, хаос. Има скъсване на връзката между перспективата и потенциала, който много млади хора носят в себе си и обречеността им да не бъдат реализирани адекватно в среда като българската. От там всъщност тръгва и идеята за образованието. Това е и причината да се включа в българо-румънския проект “Информационно-комуникационните технологии – движеща сила на образованието". Той се реализира в рамките на европейската програма за трансгранично сътрудничество България – Румъния 2007-2013 г. Негова цел е чрез въвеждане на иновативни технологии като дигитализация на образованието по биология и математика да се дадат един вид стимули, да се отвори нов хоризонт към идеята за равенство и перспектива чрез образование.
Колкото до “Свободна зона", това е опит за символична алтернатива към всичко онова, което се случва в българските медии. “Свободна зона" е призвана да бъде алтернатива на журналистическия слугинаж, на журналистическото робство пред различни форми на мафия и олигархична зависимост, на журналистическото чуждопоклонничество. “Свободна зона" е опит да се покаже, че там, където има стремеж към образование, към култура и безкомпромисност при отстояване на определени възгледи и идеи, е пространство на свободата.
- Загубихме ли свободата на словото?
- Свободата на словото като национална ценност на практика отдавна сме я загубили. И не само това – българското общество показа неспособност да разпознае какво реално представлява ценността свобода на словото и нито за миг не направи необходимото да я защити с граждански ресурси. Свободата на словото отдавна е загубена категория у нас, ако изобщо е съществувала в масовите представи на българските граждани. Сега сме на път да загубим и свободата на словото дори като индивидуална ценност у някои журналисти и отделни личности, защото на общия фон различните форми на защита не изглеждат дори донкихотовски по поведение, а нелепо, отчаяно и абсолютно лишено от адрес поведение на конвулсия.
- Кои са най-големите цензури днес?
- По-страшното е, че се появи автоцензурата и тя се появява там, където инстинктът за оцеляване доминира над професионалната съвест. В днешно време е много трудно или неточно да се говори за цензура, защото, ако на времето класическото определение за цензура е имало точно определен периметър – не може да се говори срещу власт, против тези и тези личности, против тази или онази партия, т.е. цензурата макар и форма на насилие над свободата на словото е имала ясно очертани координати. Днес такова нещо няма. Във всеки един момент субектът на насилие се променя, същевременно се изменя и територията, която е забранена за дискусии. Това става в зависимост от икономическите интереси на тези двигатели, на тези, които използват медиите като инструмент, като армия, за да защитават някаква форма на печалби.
За мен кулминацията на куриоза в съвременната автоцензура е състоянието, при което определени телевизии се чудят как да нападат конкурентни медии и противникови икономически субекти, като същевременно защитават управлението на страната, но пък част от обвиненията към конкуренцията е, че тя е доброжелателна към управлението. Значи трябва да се извърши толкова сложен журналистически пирует, при който да бъде засегнат само икономическият противник, но не и управлението. Това е много сложно и в известен смисъл, за да се прилага съвременна автоцензура днес, е висша форма на професионализъм. Да разбереш как да минеш при специален слалом в ските между всички жалони и колчета, така че да нацелиш само това, което е предмет на войната на твоя феодал, без да нанесеш други поражения. Това е наистина висш пилотаж на слугинажа.
- Каква оценка бихте дали на медиите в отразяването на отминалата предизборна кампания и изборните резултати?
- Ролята на медиите беше такава, каквато бяха си самоопределили самите те. Те са регистратори на процеси, без обаче да са в позиция да могат да провокират въпроси, нови тенденции, да предизвикват обществени дискусии или да преобръщат настроения, както беше преди години. Днес това не се случва. Те са констативни. Движат се дотолкова, доколкото им позволява пейзажът.
- Какво ви дава сили да продължите в тази професия?
- Ако ме питате дали съм се изморил – да, изморих се. Огромна част от тези битки за мен са имали много голям смисъл, но са завършвали безсмислено, защото не е била постигана онази разпознаваемост, която дава на битката красивата окраска, че тя наистина е имала обществен смисъл. Просто хората в България наблюдават всичко това отстрани, може би му се радват, когато видят активно поведение, изправена личност, нещо различно от това, което те правят. Много се радват на това, но го правят тихо. Толкова тихо се радват в кухничките си, колкото тихо в кухничките си преди време са роптаели срещу някакви деспотични режими.
- Обикновено оценката за работата на журналиста е много субективна. Вие как понасяте критиките?
- Мен критиките ме радват. Аз съм много рядко същество в разбирането си за допустимост на критика. Пуснал съм открит телефон, на който могат да се обаждат всякакви хора. Така съм правил и преди, в други електронни медии, където съм работил. Могат да ме критикуват, могат да ме ругаят, могат да ме наричат, както си пожелаят. Аз приемам всичко това, и то поради едно много съществено разбиране – че журналистът, когато застава пред микрофона, играе своеобразна актьорска роля. Не че в тази роля не са личната култура на журналиста, личният му рефлекс, личните му принципи и т.н., но заставайки пред камера или микрофон, ти играеш роля. Ако един актьор на сцената говори от името на текста, който е написан от драматурга, то един журналист пред микрофона говори и действа от името на обществения интерес. Той е този, който определя най-общо казано сценария за поведение. Така че журналистът е актьор, а един артист трябва да е способен да приема всякакви оценки за своята роля. Затова аз приемам всякакви оценки. Мен това не ме дразни. Напротив аз съм се чувствал най-признат, когато съм бил най-силно критикуван. Не за друго, а защото критиките към мен никога не са били свързани с професионалното ми поведение, а с отстоявани позиции. Отстояваните от мен позиции винаги са били свързани с принципи на толерантност, на разбирателство, на модерност, на реформация и на стремеж към образование. И когато ме критикуват масово заради тези принципи единственото, което мога да направя, е тъжната констатация колко ниско продължаваме да падаме като нация.
Стр. 5
Журналистът Георги Коритаров гостува на Марк О’ Селски в предаването „На инат” по Нова телевизия. Още в самото начало на интервюто Коритаров извади любимия си атрибут – своята лула. Попитан дали е изпушил лулата на мира с друг именит журналист Кеворк Кеворкян, след бурни скандали в медиите преди няколко години, Коритаров отговори, че не знае дали „този човек” още пуши, като стана ясно, че конфликтът помежду им никак не е завършил.
