в. Сега | Димитри ИВАНОВ | 18.08.2010 

Криза е. Естествено е тя да се отрази и на медиите. Спадат приходите от реклама, съответно и на печалбите от реклама (приход и печалба са различни неща, нали така). Спадът на постъпленията засегна всички медии – и електронните, и печатните – кои повече, кои по-малко; но спадът е между 15 и 25 процента. И медиите – какво да правят – икономисват от каквото могат. Даже откъм качество. Икономисва откъм качество дори Би Би Си, една институция без аналог в света, която въвела правоговорен стандарт въз основа на изговора на кентърберийските проповедници.
България не произвежда и аз мисля, че това е главният ни икономически проблем. Да, да, България все още произвежда, но производството и износът на производство все още не са достигнали обема и износа на продукция от осемдесетте години на ХХ век.
Но оттогава насам България произведе страшно много медии. По броя на медиите, съотнесен към числеността на населението, България е суперсила в сравнение с Германия, Швейцария, Холандия, Франция и други държави.
Ще речеш: през последните 20 години медиите рекламират; преди това реклама практически нямаше. Понеже от рекламата се печели, всеки иска да има своя пай от рекламите, затова в България има много медии. Не е така. Потреблението ни не е голямо, понеже купувачите не са много и нямат много пари. Рекламният пазар е не повече от 400-500 милиона, а за създаването на медии бяха вложени много повече пари. Влагаш пет лева, за да спечелиш един лев. В това няма логика.
Макар че се нароиха много медии и избуяха като бурени, осмелявам се да кажа, че медиите в България са в криза. Според мен има два вида причини за медийната криза в България. Причини от локален характер и причини от световен характер. Ще започна с втората поредица от причини.
Тъй наречената разследваща журналистика е нещо, което уважавам. Но разследващата журналистика е нещо, което струва пари, понеже разследващият журналист е непродуктивен, докато прави едно продължително разследване. Навремето се прехласвах пред разследващите журналисти Боб Удуърд и Карл Бърнстийн, които между 1972 и 1976 г. разчоплиха аферата Уотъргейт, предизвиквайки оставката на президента на САЩ Ричард Никсън. Всеки журналист мечтаеше не да се кипри пред екрана, а да е като Удуърд и Бърнстийн, които не предават новини, а произвеждат новини. Излезе, че не било точно така; те не били разследвали, ами техният тайнствен източник "Дълбото гърло" (Deep throat) всъщност дърпал конците на двамата.
Прочетох във в. "Сега" как световната криза погубва динозавъра разследваща журналистика (превод от "Дойче веле") и не намерих какво да оспоря в твърденията на "Дойче веле".
Вторият проблем е, че се появиха блогърите. Но не трябваше да казвам, че това е проблем; това е нещо много хубаво. Никой не те пита ти кой си и какъв си, и защо си такъв, и имаш ли тапия за журналист. Ако имаш какво да кажеш, казваш го и хората те четат и това е прекрасно.
Че дори да си информационен колос като Би Би Си с толкова много репортери на толкова много точки по света, те не могат навсякъде да огреят и всичко да видят, а някакъв не-журналист засне как от борда на вертолета покосяват с картечен откос цивилни в Ирак. Достатъчно е да си там, където нещо става, и да имаш съвест и да не си увреден умствено от следване по специалност журналистика. Ами WikiLeaks? Сайтът, в който лъснаха тайни за войната в Афганистан ("Сега", 27 юли 2010). Нима има разследващ журналист с такова постижение? Хиляди секретни документи, разкриващи защо има война в Афганистан.
Истината изплува и без журналистите или въпреки журналистите. В България някой каза "Нахранете журналистите". Друг сега си казва, че като напазарува една кошница медии и като каже на журналистите кого да хвалят и как да пишат – готово. Колкото и да опростачиш българските медии с парите си, доверието е капитал, който е по-голям капитал от паричния капитал. Ще видите, че е така. Помнете ми думата. Медийната империя , която се заформя в България, може да е колос за България, но тази агломерация, поглъщаща и опростачваща все повече и повече медии, е един колос на глинени крака. Това от мен да го знаете.

Стр. 11

в. Седем | Иво ИНДЖЕВ | 18.08.2010 

"БГ РАДИО" се осмелиха да ме поканят на екрана на БНТ и си понесоха наказанието за "дързостта": наложи им се да се гърчат и да ми обясняват часове преди прякото съвместно предаване с държавната телевизия защо… не трябва да участвам. Като бивш телевизионен водещ мога да си представя какво е усещането да кажеш на избрания от теб гост, че е нежелан. Не ми се е случвало, но унижението да изпълниш такова нареждане трябва да е голямо – питайте Карбовски, който ме беше поканил веднъж в "Дарик", но ми звънна да се оплаче, че началството не му дава и че за компенсация му позволили да покани… Иван Костов (на 15 октомври 2006 г.) .
Страшен съм, а!
Да измислиш причина за прогонването на госта, която да не е истинската, но все пак да звучи някак приемливо, е роля, която не пожелавам на никой уважаващ себе си журналист.
Преди седмица, когато съобщих в блога, че има "опасност" да се появя във вторник на екрана на БНТ по покана на "БГ РАДИО" в рамките на предаването "Лица в ефира", явно съм уцелил в десетката с шегата за "опасността".
Страшен съм, а (в смисъл че понякога познавам)!
Обяснението на "БГ РАДИО" (защо оттеглят поканата си в последния момент) се свеждаше до твърдението, че форматът на шоуто "Стартер", за което цяла седмица им се виждах подходящ, изведнъж се оказал неподходящ, защото щяло да става дума за музика (интересно кога са си изяснили формата и са сколасали да намерят друг участник?). Щели да ме поканят друг път – като в стария виц за възклицанието на Иванчо: "Тате каза, че ще ми купи колело, ама
друг път".
Честно казано, бях заподозрял, че "нещо се мъти" с (прекалено любезната за такъв като мен) покана за участие, защото ми бяха обещали да ми пратят въпроси, на които да отговарям духовито (!). Но нищо не изпратиха. Като непоправим позитивист и оптимист бях склонен да отдам това на прословутото българско трудолюбие, както би казал Симеон (не водещият на предаването, съвпадението на имената е случайно). Но…
Впрочем дори и обаждането за отказа не беше по инициатива на домакините усъмних се и им звъннах да разбера какво става, защото се бях наканил да пропътувам стотина километра, за да спазя уговорката. И едва тогава, след няколко прекъсвания на разговора ("лоша връзка"), изплюха камъчето. Камък ми падна от сърцето толкова са любезни, а да ги злепоставям пред властта! Страшен съм, а! Стана ми обаче интересно да си отбележа кой е събеседникът, който е преценен като по-подходящ за ролята в "музикалния формат". Някой певец? Композитор? Музикант, най-общо казано?
Бях "аз": мъж на приблизително моята възраст и ръст, с летен загар, с набола брада, многодетен, с тъмни очила, с ясна склонност към каламбура и "син"! Направо мой двойник. Но само в това отношение. Защото се оказа политик, макар и с артистичен вид и поведение – Любен Дилов-син.
Да не би пък това да е някакво специфично отмъщение, че го споменах в книгата си "Президент на РъБъ" като главния редактор на "Новинар", който спира отпечатването на броя заради статия на Иван Бакалов в моя подкрепа, след като напуснах Би Ти Ви (с репликата "Няма да си влошавам отношенията с президента заради Иво Инджев")? Едва ли. Не очаквам в БНТ да са чели книгата. Но други явно са я чели и са взели мерки авторът да не се показва по държавната телевизия.
Страшен съм, а!
Послеслав: За онези, които решат, че нещо си въобразявам и че ги "занимавам" със себе си заради "славата", пожелавам много славни дни и нощи в четене на омразни текстове на омразни автори. Сигурно е готино, но не знам с какви хапчета се постига!

Ivo.bg

Стр. 5

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 7.08.2010

Едните хващат, другите пускат, третите цитират и накрая кой какво разбра?
Няколкото “революционни идеи” за новия закон за медиите изгубиха шансовете си да станат реални текстове, докато бяха коментирани от експерти.
Каква е рамката на новия медиен закон, изводи от дискусиите изводи на дискусиите на експертите – коментар на Радомир Чолаков
Едните хващат, другите пускат, третите цитират и накрая кой какво разбра?
Защо цитатите на съдии, прокурори и полицаи объркаха всички – Иво Никодимов от БНТ 1 и Силвия Великова от програма “Хоризонт” на БНР.
…
Радомир Чолаков: ..тема по тема, частните медии, електронни медии са за пълна либерализация на лицензионните режими, която вече се обуславя и от обстоятелството, че влизаме в цифровата ера. В бъдещия закон за радиото и телевизията няма да има най-вероятно думата лиценз. Всички радиа и телевизии ще бъдат поставени на регистрационен режим, защото в крайна сметка вече и технологически възможности всеки с един общо взето по-мощен компютър и една по-свястна камера да си прави програма в домашни условия и да я излъчва в интернет. Така че едно от добрите неща, които ще се случат може би с новия закон за радиото и телевизията е, че просто ще иам пълна либерализация на този сектор. Другото нещо, което се поставя като въпрос е по какъв начин ще става качването на т.нар. цифрови мултиплекси. Тук има едно настояване от страна на КРС – качването на цифровите мултиплекси да става малко или много задължително. Т.нар. must carry. От страна на частните оператори обаче според мен се поставя абослютно разумно въпроса как така ще се качваш ти задължително на един частен мултиплекс без да знаеш каква цена ще плащаш. Аз също си позволих на едно от заседанията на работните групи да поставя въпроса наистина ли някой си въобразява, че работната група, пишейки закона, ще задължи частните радиа и телевизии, а и изобщо всички радиа и телевизи да се качват на мултиплексите задължително без да е ясно колко ще плащат. Тоест наистина ли ние ще ги заведем като овце, за да ги стриже мултиплекса. Ясно е, че това няма да стане. Така че ето ви един спорен дискусионен въпрос. И всъщност има един проблем с БНТ и БНР, който пак изникна малко.. как да ви кажа, насилствено. Аз винаги се учудвам как от време на време на някой му хрумва да започне да си играе с нервите на двете къщи и се поставя въпроса за обединението. Очевидно е, че двете къщи БНТ и БНР, актуалните им ръководства са категорично против. Очевидно журналистите са категорично против. Така че очевидно е,ч е това по-скоро ще остане като теоретична идея.
Водещ: Аз мисля, че доста оптимистично гледате на нещата. В смисъл че БНТ и БНР имат само един проблем. Те имат и други проблеми, но нека да ви попитам така. След тази пълна либерализация, за която става дума, предвиждат ли се някакви текстове, които да гарантират възможността на обществените медии да работят за обществената кауза, защото в крайна сметка трябва да има подобни защитни механизми.
Радомир Чолаков: Аз говорех само за частните медии. Пълна либерализация за създаването и разпространението на частни медии. Медии, които се произвеждат от частни лица. Вижте, тук горе долу с радиото и телевизията вече става като с вестниците. Всеки в крайна сметка може да си купи хартия, да си напише нещо, да си отпечата вестник и да го продава. Никога не е имало регулация за вестниците, както казахме няма и закон за печата, няма и идея да има закон за печата. Тоест винаги се е приемало, че това е един абсолютно свободен пазар, в който дето се вика читателя решава кой вестник да си купи. Регулацията на електронните медии възниква като идея, защото имаше ограничен ресурс. Нали разбирате? Като има малко честоти, по които могат да се разпространяват радио или телевизионни програми, естествено се поставя въпроса кой да ги получи и от там идва нуждата за регулация. В момента, в който няма технологична пречка и има безбройни технологични възможности за разпространение на радио и телевизионни програми просто регулацията отива в историята. Това е за частните. А сега за обществените медии, всички ние знаем, че те са една особена форма на медии и че през тях трябв ада се гарантира обществения интерес от, да го кажем в най-общ смисъл, балансирано плуралистично представяне на информация, образование, култура и развлечение. В някакви дози, които обществото с някакви свои механизми е приело за редни и правилни. Обществените медии в крайна сметка са, аз го казах и по времето на дискусията, обществените меиди са последната ни предпазна мрежа пред жълтия поток, нека да го кажа така. Тези две медии трябва да са онези две медии, които в крайна сметка съхраняват българската култура, ако щете като в ноев ковчег, за да я пренесат в бъдещето. Медиите, които извличат най-доброто и го представят. Сега всъщност спора е в механизмите, чисто правните и организационни механизми, с които се постига качеството. Знаете, че качеството няма дефиниция. Няма дефиниция за качество. Един казва – програмата му харесва, друг казва – програмата не му харесва и в крайна сметка това са субективни мнения.
Водещ: И накрая всички забравят този спор, когато стане дума за пари.
Радомир Чолаков: И накрая всички забравят този спор, когато стане дума за пари. Много ви благодаря за забележката. Защото това, което мен лично ме учуди по времето на дискусията е, че представителите на обществените медии говореха за пари, предимно за пари и че как ако има повече пари програмите ще станат може би по-добри, но във всеки случай – пари, пари, пари. Странно за мен е, че представители на частния сектор поставиха въпроса аджеба как двете медии БНТ и БНР оправдават тези пари, които искат. Тези, които получават и тези, които искат. И вижте, откровено ви казвам, аз в случая съм неутрален наблюдател, хващам себе си като неутрален човек. Разбира се имам естествена симпатия, естествена склонност към обществените медии, в частност към обществената телевизия…
Водещ: Ама защо чухте само изказванията им за парите. И други неща казаха.
Радомир Чолаков: Някак си се натрапи това з апарите, да ви кажа. Натрапчиво беше. Две неща се казаха много ясно – да няма обединение в никакъв случай, защото както каза един колега – забравете за обединение, защото иначе ще стане страшно. И друг колега, който каза – дайте ни пари и не ни закачайте рекламата, защото ще се хванем за брадвите. Това беше дословен цитат. Та исках да кажа, че се старая да бъда обективен човек и много се притеснявам от една тенденция, а именно, че частните медии все по-настойчиво представят въпроса на обществените медии – вие собствено за какво служите. Защо собствено вие смятате, че изпълнявате обществена задача, след като и ние изпълняваме обществена задача. И се дават редица примери на програми в частни медии, радиа и телевизии, които наистина като се замисли човек пък са обществено полезни.
Водещ: Разбира се, но това звучи трайно несериозно, защото тези предавания знаете как се програмират в търговските медии, само на база рейтинг. и когато тези предавания нямат рейтинг, те се свалят. Тоест всичката тази информация, която трябва да достигне до обществеото по един или друг начин, тя няма някакви шансове за изява.
Радомир Чолаков: Да, ясно. Теоретично е така. Но съгласете се, че едном обществено..
Водещ: Ама защо само теоретично? И на практика е така.
Радомир Чолаков: … обществено полезно предаване може да има висок рейтинг. не пречи. Примерно тези каозалистки предавания, които се излъчват около Коледа и Нова година, Българската коледа и прочие, които са в частните медии впрочем, редица акции, които те правят … Вижте, аз не искам да влизаме в момента с вас в този спор. Защото вие сте представител на обществена медия, аз все пак съм неутрален експерт, идващ от печатната сфера, нямам някакъв интерес в електронните медии.
Водещ: Е то е задължително да нямате интерес в електронните медии, след като сте в работната група.
Радомир Чолаков: Вижте, наистина ще ми се да бъде чуто това, което казвам. Има една лоша тенденция, в която частни медии казват кой от четирите компонента –информация, образование, култура или развлечение, ние не даваме на българското общество. От където следва логичния въпрос защо вие получавате сумарно 100 млн.плюс възможност да играете на рекламния пазар като рекламни играчи, срещу каква точно услуга? На което обществените медии казват – ние ги получаваме, защото сме обществени. Разбирате ли? Ама много е нестабилна тая позиция. И според мен ако обществените медии, двете медии БНР и БНТ не намерят някакви механизми или не се обединят около някакви механизми, с които те демонстрират как точно се случва обществения им характер, аз се боя, че становището на частните оператори, ако не сега, то в много близко бъдеще, 2012-2013, ще надделее. И като е държавата в криза и като се каже – айде няма нужда да финансираме чак толкова обществените медии, защото и не можем да оправдаем техния обществен характер на базата на някакви обективни критерии, работата може да отиде много зле. Вие знаете между другото, че има една идея, която също се лансира в бъдещия нов закон за създаване на обществен фонд. Обществен фонд, о ткойто да се финансират всякакви обществени програми. Аз съм го писал това нещо. Казах го някакси оставам с впечатление, че на никой не му прави впечатление, не знам защо не му прави впечатление. 100-те млн., които в момента държавния бюджет отпуска за финансиране на БНТ и БНР идеята е не да се отпускат целево на БНТ и БНР, а да влизат в един общ фонд, в който да могат и частни телевизии да кандидатстват със собствени проекти.
Водещ: И със собствени лобисти.
Радомир Чолаков: И със собствени лобисти, точно така. Точно така е това, да.
Водещ: И тогава какви са гаранциите за обществените медии, които…
Радомир Чолаков: Гаранциите… вижте, нека да ви го обясня така. Гаранциите за обществените медии са първо в никакъв случай да няма такъв фонд. И второ, те да намерят начина да убедят обществото,ч е техните програми са обществени. Това е висш пилотаж в медийното право. Искаше ми се да го водим тоя разговор по време на дискусията, не се получи.
Водещ: Е, нищо. То за това е "Клубът на журналистите", за д аводим такива разговори.
Радомир Чолаков: Ето, вижте. Поставям в момента ребром въпроса. Кои са правните механизми, с които обществените медии трябва да у бедят обществеността, че те заслужават 100 млн.лева плюс рекламно време?
Водещ: Нека да довършим изречението. Каква част от тези 100 млн.лева отиват за излъчване? Защото те отиват в частни ръце.
Радомир Чолаков: Е това представа нямам, да ви кажа, в смисъл нито познавам бюджета на двете къщи, няма как да се произнеса. Но да кажем< добре, айде, държавния бюджет може да ги поеме за своя сметка средствата за излъчване. С което обаче бюджета на двете къщи най-вероятно пропорционално ще бъдат намалени, така че не по врат, а по шия. Пак ще бъде същото. Не е въпроса в конкретните пера на бюджета и кое за какво се харчи. Проблема е, че се поставя много остро въпроса кое вие давате, което частните не дават. И на този въпрос БНТ и БНР според мен много спешно трябва да намерят отговор.
Водещ: Ами аз смятам, че отговора е в ефир. След като вие не сте можели да проведете на дискусията този разговор, а сега го водим по радиото – ето това е един от възможните отговори.
Радомир Чолаков: Точно така. Между другото точно така. Но това трябва да стане масова практика в двете медии.
Водещ: То във всеки един репортаж смятам в обществените медии това е практика. Разбира се винаги има изключения. Но не знам защо ние сме поставени в позицията на виновни, които трябва да се оправдават.
Радомир Чолаков: Ами просто така се получи на дискусията. Имаше много силни и остри изказвания, ако вашите гости в студиото също са били на дискусията би трябвало да си го спомнят и да им е направило впечатление. Там да кажем представителите на АБРО казаха – ние искаме да се забрани рекламата в двете медии.
Водещ: Две усмивки, скептични. Никодимов, БНТ.
Иво Никодимов: Това беше единственото сериозно, г-н Чолаков, което аз чух като резултат от тази медия и това е една борба, лобистка борба бих казал, на частните медии да нямат реклами в националните медии. А в същото време в крайна сметка виждаме, че европейската практика е съвсем различна. Разбира се, че има ограничения за рекламното време на обществените медии, но много малко са примерите, които можем да извадим и да дадем за обществени медии без реклама.
Радомир Чолаков: BBC, които не знам защо в България непрекъснато се цитира BBC между другото е точно такъв пример.
Иво Никодимов: Да не забравяме обаче, че BBC също имат реклама що се отнася до сайтовете си и до това, което не излъчват в ефира. Те също имат своите рекламни лостове, чрез които работят и чрез които събират съответно приходи, за да финансират част от дейността си. Още повече, че пък ако трябва да се върнем назад във времето, от приемането на сегашния закон за радиото и телевизията, до ден днешен никой не изпълни неговите разпоредби за финансиране на двете обществени медии, което при всички положения не е вина на радиото и телевизията, нали?
Радомир Чолаков: Не, вижте, ние всички знаехме, че те няма да бъдат изпълнени, защото фонда така, както е заложен сега действащия закон предполага всеки българин да плаща такса електромер. Размера в закона е така определен, че аз ви уверявам, още навремето, като работех в БНТ ги правехме тези сметки 1998г.и се оказа, че ако този фонд бъде задействан и бъде спряна държавната субсидия и БНТ и БНР минат само на фонд, те ще фалират за 6 месеца.
Силвия Великова: Но това е свързано с факта, че българина не обича да плаща такси.
Водещ: Силвия Великова, програма Хоризонт.
Радомир Чолаков: Ама разбира се. И защо не го приемаме този факт филососки и не кажем – да, българина няма да плаща такси. Защо настояваме да се възстанови онзи фонд, който е в закона за радиото и телевизията, след като пак ви казвам, първо размерите са такива, че БНТ и БНР при 100% събираемост ще им се намали бюджета най-малко с 60% от сегашния. А след това ние пък и знаем, че няма да има събираемост. Защо го искаме?
Водещ: Не, ние не го искаме. Ние просто коментираме създаването на мъртви законодателни текстове.
Радомир Чолаков: О, моля ви се. Разбира се. Тук се подписвам с две ръце. Точно така.
Иво Никодимов: Щастието е, че тези, които писаха този закон не го пишат и сега в това отношение.
Радомир Чолаков: Не, вижте, де да знам. Закон, как да ви кажа, писането на закона е малко или много техническа работа. Могат да го напишат младши юрист консулти в МС. Ако е въпроса кой седи на компютъра и ги пише текстовете. Въпроса е има ли някакъв здрав разум и в крайна сметка гилдията, професионалната, медиите, а пък и в крайна сметка политическия фактор как си представят уреждането на нашия общ медиен живот.
Водещ: Има ли отговори на тези въпроси след проведените дискусии или предвиждате нови такива?
Радомир Чолаков: Задължително. Ние се уговорихме и между другото това стана ясно още в х ода на самата дискусия, която ние разбираме като предварителна, след като се набележат вече, а те се набелязаха, основните спорни въпроси да бъдат разработени някакви вариантни текстове нормативни и задължително втората половина на септември аз включително ще настоявам много енергично да направим още една такава дискусия, само че вече по конкретните теми. Лицензиране за частните медии – да, не. Просто как ще изглежда регистрационния режим. Обществен характер на програмите на БНТ и БНР, тук си признавам, че това ще бъде много трудна задача, формулирането в нормативен текст как се постига обществен характер на БНТ и БНР. И ние раздадохме, впрочем, един въпросник. Много моля всички колеги,които наистина имат живо отношение към обществените медии да ни помогнат. Да ни помогнат с предложения за конкретни формулировки, за конкретни текстове, които трябва наистина да легитимират, да аргументират и да закрепят общественото начало, обществения характер в програмите на двата обществени оператора, БНТ и БНР, защото това ще ни е после, как да кажа, щита срещу частните медии, които казват спрете им рекламата и им намалете бюджета. Аз наистина пак ви казвам, чувствам себе си лобист на обществените медии и много моля самите те да помагат с аргументи в тая посока.
Водещ: Иво Никодимов.
Иво Никодимов: Аз лично си вадя едни изводи, че всъщност не обществените медии трябва да се чувстват гузни, а по-скоро редица правителства и парламенти в случая трябва да се чувстват гузни, защото историята показва, че едните приеха закон недоносче, следващите продадоха БТК с разпространителската мрежа, в следствие на което се увеличиха многократно таксите за излъчване на БНР и БНТ. И мнгоос е притеснявам да не се стигне до там, че поредните ще забранят рекламата така, както постъпиха с продуктовото позициониране.
Радомир Чолаков: Това със сигурност е така, както казва г-н Никодимов. Нека само още едно изречение да ви кажа. И под това, което той каза бих се подписал. Обаче знаете ли, ние наистина от 1998г. влязохме в една много лоша тенденция. Както той каза, един много лош закон, котйо размаза границите между обществено и частно. Впрочем ние в мометна му берем плодовете. В закона от 1998г.непрекъснато се лансираше идеята за равнопоставеност. И това беше методично натрапвано. Равнопоставеност, равнопоставеност, равнопоставеност между частните и обществените медии. А това беше много опасна тенденция. Много опасна идея, която странно защо всички обаче я прегърнаха. Идеята е те да не са равнопоставени. И аз съм го отстоявал това нещо още 1998г., заради което брах ядове тогава. Но ние сме в момента на една ръка разстояние от това, което каза г-н Никодимов. Лош закон, приватизация на БТК. Не знам какво стана след това. На една ръка разстояние сме от това БНТ и БНР да бъдат хлъзнати лекичко по пързалката и просто да изчезнат като обществени медии. Не искам да използвам по-груби изрази.
Силвия Великова: Е то това зависи от вашия закон и от политическата воля, която е неясна.
Радомир Чолаков: Това зависи до толкова, до колкото аз примерно схващам себе си като експерт в тази група, който винаги когато трябва да казва не ще казва не. Но моля ви се приемете, че аз съм 1 от 14.
Силвия Великова: Тоест вашето мнение и мнението на юрист консулта от МС имат различна стойност…
Радомир Чолаков: Моля?
Силвия Великова: Казахте за юрист консултите от МС и… Кое не е по-важното не?
Радомир Чолаков: Това ще каже гилдията.
Водещ: Къде и кога?
Радомир Чолаков: На следващата дискусия, която надявам се ще направим втората половина на септември. Тогава трябва да говорим с да и не. Конкретно предложение – да или не. И всеки ще си носи отговорността за това, което казва. И за последствията, разбира се.
Водещ: Добре. Но "Клубът на журналистите" остава отворена територия за дискусии по темата. Благодаря на Радомир Чолаков.
Радомир Чолаков: Аз ви благодаря също.

Водещ: Какво да се прави с клишетата, натежа този въпрос по много поводи тази седмица. До сега разгледахме законодателните медийни клишета от започването на регулацията на електронните медии до ден днешен. Сега се връщаме на класиката в жанра – ние ги хващаме, те ги пускат. Започнахме в началото с уточнението, че става дума за един филм, но сега се връщаме в реалността. Какво се случи, че пак се наложи да цитираме тази крилата реплика, и аз вече не знам как да я наречем. Иво Никодимов.
Иво Никодимов: Ами какво, поредица отпуснати от ареста, при това от съда. И от апелативния съд, което пък е отгоре на всичкото не подлежи на обжалване. Нещо, което отдавна не бяхме..
Силвия Великова: Не, мисля, че Бойко Борисов нещо обещаваше да го обжалват, но мисля, че не са го обяснили, че инстанцията за сега е последна.
Иво Никодимов: Което наистина отдавна не бяхме виждали точно такава поредица, макар че е съвсем нормално някой като поседи в ареста известно време след това да излезе. Докато се реши дали е виновен или не, защото в крайна сметка принципа си е ясен – всеки е невинен до доказване на противното. А доказването на противното е в тежест на обвинителя, а не в тежест на обвинения.
Водещ: Нека да се замислим сега върху това. Имаше ли равнопоставеност в цитатите, имаше ли по-гласовити пред нас, журналистите?
Силвия Великова: Да, мисля че този път нещата започват да се обърщат и ако основно до сега говоренето се изнасяше от представителите на изпълнителната власт (?) или чрез някоя агенция, сега мисля, че съдиите разбраха, че тяхното мълчание работи срещу тях. И в този смисъл има някакво отваряне, как да кажа, персонифициране, въпреки изказване на министър Цветан Цветанов, че трите съдийки, пуснали от ареста Килърите и Всичко коз никой няма да запомни имената им, аз мисля, че имената им ще бъдат запомнени и това е добре. Съда трябва да намира възможности да обяснява своите решения на популярен език. Може би не толкова популярен, колкото използват вътрешния министър и премиера, но достатъчно разбираем за хората.
Иво Никодимов: Просто съда трябва да се раздели с това свое виждане, че говори с мотивите си. Първо защото мотивите не са атрактивни, дори за писане във вестник, та камо ли са разказване по радио и телевизия. И второ защото мотивите са мотиви, но чисто човешкото обяснение защо си взел едно решение е по-важното за хората.
Силвия Великова: Това се казва простичко високомерие. Съда до сега се държеше високомерно и видя, че това му носи 1.1 рейтинг. отвори форумите, включително на специализираните и на сериозните издания, виж какво мислят хората за съда. Нищо хубаво. Така че трябва да се пречупят, да съблекат тогите и пак запазвайки позицията си на арбитъра, да започнат да обясняват защо взимат едно или друго решение, а не да се позовават на вътрешното си убеждение или на корицата на делото или на законови норми, които цитират с числа, а не с думи.
Водещ: Промени ли се обаче общественото мнение, след като започна и съда да демонстрира някаква отвореност?
Силвия Великова: Е рано е още. Няма как. (?).
Иво Никодимов: Трудно е, още повече и за нас ще бъде важно да успяваме да извадим от един съдия отговор на въпроса защо едни доказателства ги чете така, а не иначе. Както когато издава осъдителна, така и когато издава оправдателна присъда. Трудно ще бъде да обясним и един по-модерен принцип в правораздаването, който обаче е изключително важен и който всички трябва да живеем с него – че е по-добре 10 виновни на свобода, от колкото един невинен в затвора. Защото страшното са съдебните грешки. Тогава, когато вкарваш човек, който не е извършил нищо зад решетките. Това е много по-страшно, от колкото да извадиш наистина 10 виновни на свобода.
Силвия Великова: хубаво е да не са на свобода виновните, защото това после се обръща срещу съда и аз наистина се опитвам да си представя макар не смятам, че те заслужават това, е до колко съдийките които пуснаха Килърите след всичко, което написаха за тях, спят наистина спокойно, защото ако ти вмени вътрешния министър всяко следващо престъпно деяние на тези хора на твоята съвест е нещо изключително натоварващо и тежко. Това не е редно, не е правилно и за това в случая наистина направи най-силно впечатление мълчанието на прокуратурата, защото това не може да бъде спор между МВР и съда. Всъщност истинския спор е между прокуратурата и съда. Прокурора е господар на процеса, както пише в закона, той внася искане за мерките за неотклонение, той ги защитава, той събира доказателствата, давайки инструкции. Някак си липсата на прокуратурата от този разговор е симптоматично, защото тя може да бъде, как да кажа, помирителя. Тя е в съдебната власт, но зработи с изпълнителната. Съда няма как да работи с изпълнителната. Съда е арбитър, казахме го няколко пъти. Така че мълчанието на прокуратурата за мен е много странно и показва, че тя си дава сметка, че този разговор не е достатъчно професионален, но няма смелост да излезе и да го каже.
Иво Никодимов: Освен това може би тук наистина става вече доста наболял въпроса за това какво трябва да се случи с НПК така, че хем да се гарантира, че всяко едно доказателство може да бъде обективно проверявано, хем наистина и тези, които се занимават със хващането на престъпниците да знаят, че разполагат с възможности да събират доказателства, които ще могат да представят. Защото в момента проблема е в това, че все пак вкарват в съда неща, които очевидно не могат да бъдат доказателства като докладни записи между мен и теб. Ами аз винаги мога да седна на едно бюро и да напиша „Силвия е виновна”. И когато това не може да се провери обективно, как някой ще го приеме?
Силвия Великова: Това е големия въпрос за формализма, защото съда не може да се произнесе по нищо по-различно от това, което му е дадено в папките. Но винаги има възможност, аз поне съм го чувала от съдии, и винаги има възможност да се даде някакъв шанс на прокуратурата И на МВР, ако те подскажат, че чакат в близките дни някаква експертиза. Заседанията по мерките за неотклонение допускат отлагане с няколко дни заради екпсертиза и ако например тези разследващи по случая с Килърите са разполагали с нещо много важно, което до 2-3 дни след гледането на мярката е щяло да бъде готово, има начин, по който ти да оставиш следа в делото. За това и по тези мерки се явяват прокурори. Те са хорат,а които могат да кажат.но да очакваш, че съда ще предполага, че ти след няколко дни може да имаш балистична експертиза, която да доказва нещо или някакви писмени доказателства на свидетел, че тези хора са готвили покушение срещу премиера, повярвайте ми няма как да се случи и няма как да се случи, защото има и друг момент. Мерките за неотклонение могат да бъдат проверявани от инспектората на Върховната касационна прокуратура. Тоест всеки когато постановява едно или друго решение много добре знае, че макар да е последна инстанция за тези хора, над него има по-горна инстанция. Тя може да провери до колко той по доказателства се е произнесъл и до колко по някакви други причини, не знам какви са, някои намекват за пари, друг инамекват за страх. Между другото това е най-страшното, че ние сега не знам дали съда правораздава по доказателства или правораздава под страх за спокойствие, на инат.
Водещ: Или по някаква друга причина.
Силвия Великова: А ние всички можем да стигнем до този съд под една или друга форма и очакваме нас да ни съдят по това, което са събрали срещу нас, а не това, което някой във вътрешното си съзнание натрупва като обида или като ожесточение от тези думи, защото тези хора ходят в магазините. Тези хора някъде казват – аз работя като съдия и чуват колко много омраза и озлобление има срещу тях.
Водещ: Да. Оказва се, че мълчанието е слабото място на нас журналистите, защото ние трябва да цитираме, за да може обществото да си създаде мнение, по възможност върху реалността, а не върху клишето.
Силвия Великова: Да, но цитираме този, който говори. Когато говорят вътрешния министър и хората от МВР, цитираме тях.
Водещ: Да. Когато има блестящи с мълчание, ние за съжаление сме безсилни. Ами останете с нас, продължаваме след малко.

Водещ: В "Клубът на журналистите" продължаваме да разсъждаваме със Силвия Великова от програма Хоризонт на БНР и Иво Никодимов от БНТ 1 върху въпроса какво могат да направят журналистите така щото един репортаж, в който звучи трайното клише „ние ги хващаме, те ги пускат” да бъде нещо повече от филмова реплика и да носи малко повече смисъл на хората. Нямаме средства, с които да принудим съдиите или в конкретния случай прокуратурата, която блесна с мълчание.
Силвия Великова: Не, няма никакъв механизъм, по който да ги принудим освен ако те самите не осъзнаят, че мълчанието им работи срещу тях. Така че всеки сам преценява мълчанието злато ли е или не.
Иво Никодимов: Ами трудно е по принцип. Човек трябва да усеща това, което се случва и да намери начин да го пресъздаде.
Силвия Великова: Вчера, извинявай, един прокурор каза нещо много интересно. И това е статистика на прокуратурата, между другото. 96% осъдителни присъди се постановяват в България. Ние тук си говорим за едни 4%, това са втренчените дела, знакови, брюкселски, както искаш ги наричай, където каквото и да се случи, то се приема много драматично. Алексей Петров продължава да стои в ареста, очевидно там има събрани доказателства. По-голямата част от Наглите са в ареста, очевидно там има доказателства. Защо тогава не възхваляваме съда в тези случаи и не казваме колко са велики, готини, прекрасни, арбитър…
Иво Никодимов: На мен ми направи вчера впечатление изказването на един съдия, който каза – ще бъдат доволни от нас, когато има 100% осъдителни присъди. Е няма такава държава. Познаваме една държава такава от миналото, времето на Съветския съюз. В съвременното, в модерното право такава държава няма. Дори и в ЕС, ако трябва да бъдем точни, статистиката е категорична, че около 70% са осъдителни и 30% оправдателни присъди, дори има страни, в които оправдателните присъди са към 40% и горе долу нещата са във варианта 50-50.
Силвия Великова: Не, това пък не говори добре и за тези, които повдигат обвинения, ако се стига до 40% оправдателни присъди. Аз мисля, че в този случай ние стоим доста добре, доста сериозно и строго и за това не може от случилото сде по 2-3 дела да се правят знакови генерални изводи, че съдебната система и съда е корумпиран и обвързан с Красьо, с Октоподи и с кого ли не. Просто това са недопустими изявления на политици, защото в крайна сметка се оказва, че в случая с Килърите това е абсолютен парадокс. Ти тръгваш, създаваш си враг в лицето на съда, заради убийтвото на един човек. Аз не казвам какъв е този човек, добър, лош или не. Но това е човек с около 18 висящи дела, Юрий Галев,тоест самия човек трябваше да влезе на съд малко преди да бъде убит. Тоест човек, който ти не си успял за толкова много години смятайки го за еди какъв си да събереш каквито и да е доказателства и да го изпратиш там, където му е мястото. За това се стига и до убийството. Това не са убийства случайни. Някой посегна на Юрий Галев, защото той на някой друг беше направил нещо.
Водещ: Всъщност има реплики и от други филми, те също са класика. Дали н якой скоро ще ги цитира, защото има доста класически примери за това как полицаи, на филм, на кино пак да кажа, правят подобни акции. Защото така може да продължим?
Силвия Великова: Ама ние видяхме наскоро на сайта на МВР как се арестува нарко задържан и му се казва – казвай какво е това иначе много ще те боли. Значи истината е, че няма никой, който да е съвършен в тази сложна правоохранителна, правораздавателна система. Всъщност какъв е проблема. Проблема е, че МВР непрекъснато обяснява, че съдебната система не става, дали е с този висш съдебен съвет, дали с друг висш съдебен съвет, че има корумпирани съдии там, Цветан Цветанов ги изброи до 5%. Но не каза кои са те. Имаме един Петър Сантиров с обвинение за подкуп. Петър Сантиров щяха да го правят спец съдия. Това е друга гледна точка към кадровия подход, който МВР има.
Иво Никодимов: Въпроса значи е, че трябва да стане ясно кои са корумпираните. Това значи, че службите трябва да си свършат работата, част от които са в МВР, а други може би в ДАНС.
Силвия Великова: Прокуратурата да ги превърне в доказателства.
Иво Никодимов: И прокуратурата да повдигне обвинения, превръщайки тези данни в доказателства, разбира се.
Силвия Великова: И докато това не се случва, аз се питам дали всъщност МВР не го устройва това, което се случва в момента.
Иво Никодимов: Защото и драмата с Красьо Черния е същата. И този скандал ще тегне, тъй като ние знаем Красьо Черния с кого си е говорил, но няма доказателства за какво. И ако Красьо Черния наиситна си е говорил с лицето Х за осигуряване на майстор водопроводчик – какво от това? Но пък ако Красьо Черния си е говорил с лицето Х, за да бъде назначен еди си кой за председател на определен окръжен или районен съд, тогава нещата са много различни. А ние не знаем.
Силвия Великова: Но пък имаме близо 20 наказани магистрати, въпреки че не знаем за какво си е говорил с тях. Тоест нещо се е случило. Нямаме нито един наказан политик или полицай.
Водещ: Но пък имаме подходящ…
Силвия Великова: Но те също бяха на Красьо, имаше 2-3 уволнени или наказани полицаи, нищо повече..
Иво Никодимов: Да, полицаи от Плевен…
Силвия Великова: … от 1000 души в тефтерчето на Красьо. Така че нека … справедливостта трябва да е справедливост до край. Истината е, че съдебната система с всичките и недъзи се оказа единствената, която започва да се чисти, включително и с магистратските имоти също, Цветанов настоява за бързина. Там нещо се случва, има дисциплинарни производства. Какво се случва с бивши МВР шефове, които също са получили по този начин имоти, бивши кметове, политици – нищо, ползват си ги.
Иво Никодимов: Тоест политическото тефтерче на Красьо Черния трябва да заработи.
Водещ: А в това време той обяснява, че е адски обиден от това, че му викат Черния, защото той бил бял.
Силвия Великова: Ами не е точно бял, но няма значение. Дали е бил на солариум или е естествено черен, това е атракцията в случая.
Иво Никодимов: Така че трябва наистина да видим какво се случва и обществото може би тук е и неговата роля да спре да избира политици, които си падат по Красьо-Черневци.
Силвия Великова: Аз все пак да се върна към темата. Нека да ги назоват поименно корумпираните съдии, защото очевидно за съдии говорим, явно прокурорите не са корумпирани. Те отличниците очевидно повече се поддават от двойкаджиите там от чиновете, и тогава ще бъде по-лесно да си обясним какво се случва в съдебната система , защото аз също съм чувала за купуване на дела, чувала съм за съдии, които контактуват неподходящо. Ама аз съм го чувала, аз не разполагам с инструментите да го докажа. С тези инструменти разполагат тези, които в момента са сърдити на съда.
Водещ: И те неслучайно работят във ведомство, което се нарича силово. То за това се нарича силово.
Силвия Великова: Ами видяхме Станислава Димитрова, просната на земята, с целите и 35 килограма. И аз се питам защо трябва да проскаме една 25-годишна жена само защото е женена за Валентин Димитров. и да проскаме на земята примерно и един от Наглите. Не смятам, че трябва да има знак за равенство по начина, по който в България се наказват извършителите на престъпление.
Иво Никодимов: Още повече, че вчера например имаме друг прецедент, в който самия съд в производство по мярка за неотклонение записа, че тази жена не е извършила престъпление и намекна на прокуратурата, че всъщност данните, които те са представили водят до извод за извършване на престъпление на други две лица. Единия от които е съпруга на тази жена.
Силвия Великова: Евентуално. А в същото време з аобществото ще остане неясно защо. Софийския районен съд каза, че Станислава Димитрова е извършила престъпление и трявбва да стои в ареста, а Софийския градски съд прочете същите доказателства по различен начин. Всъщност това е обяснението, което дължи на съда и това, че България има двуинстанционен контрол на мерките за неотклонение и триинстанционен на делата по същество не е достатъчно обяснение. Хората имат нужда да знаят защо един съд вижда, че тази жена .. срещу нея има достатъчно доказателства. Други твърдят, че тя изобщо няма нищо общо с престъплението. От тук идва неяснотата и по ирония на съдбата се оказва, че по-склонни да обяснят своите решения са тези, които постановяват по-непопулярните за властта решения. Защото ние трудно можем да очакваме районния съдия, оставил Станислава Димитрова или окръжния съдия оставил Килърите да излязат пред журналисти и простичко… а те излизайки пред нас илизат пред хората, това е идеята, ние няма да занесем тези интервюта вкъщи…
Водещ: Да, категорично.
Иво Никодимов: Тоест това, което казах, ние да можем да направим едно сравнение между това защо един прочита доказателствата така, а друг прочита доказателствата иначе.
Силвия Великова: А те са едни и същи. Те не са се променили. Три дни делят мерките за неотклонение една от друга.
Водещ: Близо ли сме, с една дума накрая, близо ли сме до възможността да имаме всички цитати? По-близко ли сме от друг път?
Силвия Великова: Ами не знам, зависи какво става със списъка на МВР. Ако е понамалял може и да станат по-нормални отношенията. Ако има още за заваляне от онези, които ги бяха описали, сигурно цитатите ще станат до тука.
Водещ: Иво?
Иво Никодимов: Аз по-скоро си мисля да не стигаме до повече цитати, а да почнем да виждаме, че всеки по веригата си върши работата, защото в крайна сметка вярно е това, че всички са едно цяло и че нещо, което започва в МВР свършва в съда. Ако всеки по веригата си свърши работата както трябва, ако бъдат събрани доказателства, ако те бъдат внесени и бъде доказано – да, наистина това, за което говорим че ни се случва 20 години ще спре да ни се случва.
Силвия Великова: Знаеш ли, като с журналистиката е. Последната дума е наша, ти можеш да ми затвориш микрофона сега.
Водещ: Аз не, режисьора ще го направи след малко.
Силвия Великова: Последната дума е на съда. Всеки трябва да знае чия е последната дума, да се надява, че тя е наистина обоснована на реалността.
Водещ: И че е обективна и че не е цитат от кино. Ами така да завършим, с пожеланието за хубав ден се разделяме.

БТВ, Тази сутрин | 10.08.2010

Водещ: Сашо Диков е наш гост. Добро утро.

Сашо Диков: Добро утро.

Водещ: Ще си говорим за езика на политиците и дискусията, която отприщи изказа на Божидар Димитров. Самият той постави въпроса дали е по-добре да си запази езика такъв, какъвто го има години наред, или да бъде лицемерен и да говори благоговейно. Той самият каза, че може ако реши да говори благоговейно. Но би било лицемерно от негова страна. Само че в началото искам да попитам Сашо Диков за нещо друго. При последното му гостуване при мен и при Ани той постави едни въпроси, свързани с публичните декларации пред Сметната палата за това, което са отчели като доходи и имущество висши държавни служители. Имаше ли някакъв резултат, някакво последствие от това, което ти посочи като въпроси, съмнения и подозрения за произхода на тези средства?

Сашо Диков: За съжаление, или по-скоро естествено, че нямаше никакво продължение, защото нещата в няколко случаи бяха много скандални. Като започнем от Роман Василев и се свърши до бившия шеф на лудницата и сегашен заместник-министър на здравеопазването. Никакво продължение. Очевидно никой не се трогва особено, че един като Роман Василев може да спечели 80 000 от игра на българската, на софийската борса, или 40 000 лева може да вземе от обезщетение за строеж. Никой не се трогва от това, че един шеф на лудницата може да има милион, или милион и нещо в банката. Поне да се пита откъде, и как, и що. Доколкото знам, самите те са отказали коментар. Така че…

Водещ: Ти постави под съмнение законността на тези доходи.

Сашо Диков: Не, аз не съм поставил под съмнение. Аз не ги знам. Аз искам когато един човек е на позиция като на Роман Василев, аз искам да знам всичко, свързано с него. Дали това не е умело, интелигентно прикрит рушвет. Примерно. Тези 80 000 от борсата. Запознати казват, че това е идеално прикриване на рушвет. Но пък може човекът наистина да си ги е спечелил нормално и законно.

Водещ: Казваш, че не обвиняваш, а питаш.

Сашо Диков: Естествено. Нормално за моята работа е да питам. Нормално е да ме интересува как така бившият шеф на лудницата има един милион на влог в банката и сума ти апартаменти. Най-нормално е да се попита. Само че тук, след като той не иска да говори, някой трябва да го принуди да говори. Но тъй като този някой, който трябва да го принуди, очевидно не желае да го принуди, имам предвид разбира се Бойко Борисов, по същия начин стигаме, обвързвайки тази тема с днешната, по същия начин Бойко Борисов…

Водещ: За всичко ли трябва Бойко Борисов? Винаги ли трябва да принуждава той, да казва?

Сашо Диков: След като нямат усещане. След като нямат усещане някои негови хора, или хора от парламента и депутати. Защото онова, което започна като малко или повече като някаква изцепка, вярно неинтелигентна, тъпа, цинична дори на Божидар Димитров, сега изведнъж виждаме как тя се разрасна и след вчерашната декларация на депутати от Бургас, които поддържат Божидар Димитров, това е върха на тъпотията по случая.

Водещ: Хиперболизира ли се обаче ответната негативна реакция? Интересно ми е какво мисли човек като Сашо Диков. Защото ти също се славиш като човек с пиперлив, с рязък език.

Сашо Диков: Аз съм за това човек да има пиперлив и рязък език. Но той трябва да е наясно докъде може да стига и докъде не може да стига. Особено когато си на позиция като човек на обществена позиция, било депутат, било…

Водещ: Каква е границата?

Сашо Диков: Границата е най-нормална. Тук има най-нормална граница. Ти не можеш да кажеш „шибан народ” или колеги. Това е обидно, това в определен смисъл е цинично.

Водещ: Брулени можело да означава.

Сашо Диков: Не, да оставим, то може да означава сто неща. Ясно беше за мен, и би трябвало, Божидар Димитров е достатъчно интелигентен да си дава сметка, че това е, приемаме, изтървал в изблик на нерви, изтървана реплика. Най-нормалното и задължително беше да се извини. Ако не на народа, което е пък абсурдно и недопустимо въобще да се изразява по този начин, поне на колегите си археолози. Вместо това, той прави нови гафове. Нови гафове, мисля че пак при вас го е казал там, българките със зърната, пък циците, пък това-онова, как ходели.

Водещ: Ходят разсъблечени в църква.

Сашо Диков: Което е само по себе си нова тъпотия. И върха на тъпотията е вчерашната декларация на бургарските депутати, които го поддържат, защото той, виждате ли, работел със сърцето си, той мислел със сърцето си. В случая той мисли с оная си работа. Извинявам се за часа. И може би без изобщо да се извинявам. И това е върха на тъпотията, да подкрепяш един човек когато е направил такъв очеваден гаф. И нямаше нищо по-естествено, нормално и задължително да се извиниш. Тук нещата ескалираха от това, че Бойко си затрая. И бургаските депутати изтълкуваха неговото мълчание като одобрение на поведението, виждате ли – мъжкарското поведение на Божидар Димитров. И затова се плонжираха, или по-скоро се метнаха пред Божидар Димитров. Но от депутатите едва ли можем нещо да очакваме, след като тяхната шефка поне на два пъти стана абсолютно за смях, говорим като език. Първия път, когато каза за недоразумението Румяна Желева пред европарламента, когато защитаваше поста си, да каже, че това било блестяща защита. И втория път когато каза, че оставката на Лъчо Мозъка, виждате ли, това било много достойна постъпка. Каква достойна постъпка е да подадеш оставка когато Бойко ти е наредил да я дадеш?

Водещ: Ако се върнем към случая с господин Божидар Димитров, пак казвам, той каза: аз мога да говоря благоговейно, но трябва ли да бъда лицемерен? Много хора са му казвали, че той вече не е същия като в началото. Видях и друго мнение, различно от твоето, на литературовед – проф. Михаил Неделчев. Той казва, че крайните изказвания превръщат Божидар Димитров в по-оригинален и във функционален политик и че политиците не трябва да имат стерилен речник.

Сашо Диков: Тук няма никаква… Аз съм за това, нека политиците да имат нестерилен речник. Аз съм за това, нека като Дянков да говорят за старците в БАН за феодални.

Водещ: Феодални старци, да.

Сашо Диков: Значи там го подкрепям. Феодални старци, защото когато си на хиляда години не даваш кой знае каква продукция научна. Наричай ги както искаш. Но в случая, само че аз веднага казвам друго. Какво стана? Нахаканият каубой, който дойде от Америка тук да ни просвещава, въпреки че тотално стана за смях и не знам още докога ще го държи Бойко, но това е друга история. Изведнъж нахаканият каубой като отиде, или по-скоро Бойко като го прати при Първанов, изведнъж някакво детенце, напикано или насрано детенце пред Първанов мълчи и си трае като да не кажа какво.

Водещ: Ето, сега някой ще каже: какъв е речникът на коментатора.

Сашо Диков: Да, но е точно така. Аз се чудя, чакай бе, Първанов там те прави за две стотинки, ти се свиваш и се гънеш като ученичка. На всичкото отгоре смятах и продължавам да смятам, че …

Водещ: Къде е границата? Кога можеш да казваш феодални старци и кога може да казваш шибани колеги?

Сашо Диков: Когато имаш основание. Аз съм за това политиците да се изразяват ясно и категорично, образно, или както искаш. Само че в случая тук не става дума за установен израз.

Водещ: Само че това се харчи. Избирателят сякаш харесва да му казват опуква, опукваш.

Сашо Диков: Нека да се харчи, но не можеш да ги наричаш шибани когото и да било. Защото шибани добре знаем какъв смисъл има. Но ако нещо си сбъркал, защото Божидар Димитров в това интервю радиозаписът показа, той до един момент спокойно говори и изведнъж превърта. Изведнъж превърта и казва: шибания народ.

Водещ: Изнерви се, защото дни наред се поставя под съмнение…

Сашо Диков: Нищо по-логично. Нищо по-логично от това. Защо да не се поставя под съмнение? Защо ако някой постави под съмнение нещо, особено такъв исторически факт, ти ще го наричаш шибаняк, или шибан археолог, или шибан народ. Но тук нещата според мен с изказа на Божидар Димитров идват като логична последица от много по-опасния речник на Бойко Борисов и Цветан Цветанов. Казвам много по-опасния.

Водещ: Защо?

Сашо Диков: Защото първо Цветанов прави серия от изказвания, абсолютно недопустими за поста му, по адрес на съдиите и съдебната система.

Водещ: Ти говориш за съдържанието, а не за самите думи.

Сашо Диков: Естествено, че за съдържанието говоря.

Водещ: Защото думите му са нормални.

Сашо Диков: Ти когато говориш за последната изцепка на Първанов, когато каза, че виждате ли, тези петстотин и не знам колко хиляди изтеглени от там по „Всичко коз”, май че може и да са за освобождаването на…

Водещ: Това не е на Първанов.

Сашо Диков: На Цветанов, извинявай. Това говори за жестоко объркване, без да предоставиш нито един факт. Когато пускат Маргините, да казваш, че това е заради нереформираната съдебна система, когато се държиш абсолютно неадекватно по един крайно неубедителен начин. Да защитаваш полицаите в историята с Кърджали, без да даваш отговори на някои основни въпроси като това защо са цивилни, има ли съдебна санкция за цялата тази акция и тем подобни други неща. Това е изключително опасно. И това, което ми прави впечатление е, че докато в началото, до един момент Бойко се различаваше от него, като например по историята с Маргините. Цветанов ти казва: тази присъда е заради нереформираната съдебна система, Бойко каза: имаше нещо гнило в това дело още от самото начало. И по Кърджали каза: аз се срамувам от действията на полицаите.

Водещ: Това е обаче друга тема, дотолкова доколкото чисто като езикови характеристики войната между съдебната власт и изпълнителната е факт. Там проблемът не е в изразните средства, сами по себе си, а в смисъла.

Сашо Диков: Естествено, за смисъла говорим. За смисъла. Тъпо е да правим някакъв лингвистичен или не знам какъв анализ. Не става дума за това. Става дума, че когато си на тези позиции, трябва да имаш мъжеството да гледаш трезво на нещата. Не можеш да си се втренчил в съдиите и да казваш: 5% от тях са корумпирани, да не обелваш дума за прокурорите. Няма как с тоя двоен аршин. Не може, Бойко Борисов няма право да казва: ние тези решения на съда за килърите и всичко ще ги обжалваме, когато те са необжалваеми. Някой го е подвел и там. Това не става така.

Водещ: По тази тема той постави въпроса – добре де, този „Калашников”, който го намерихме, иронично каза: не се шият дрехи с „Калашников”, нали?

Сашо Диков: Добре де, но човекът е вътре в ареста. Човекът го оставиха с „Калашников”. Трите съдийки, тук искам да поздравя Канна Рачева за страхотното интервю. Всеки, който е гледал това интервю на тези три, за мен обикновени български жени, личи си – слушаш и им вярваш. Слушаш и им вярваш. И последното, което си мислиш е, че са корумпирани. Те казват по най-простичкия и ясен начин: полицаите са непросветени, прокурорите са, или прокурорът в случая е некомпетентен. Това беше израза. И ако има някой, който наистина иска в тази държава, или поне в тази сфера нещо да стане, като Бойко и Цветанов, дано са гледали това интервю, поне да престанат всичко да им е насочено към съдиите.

Водещ: Доста аргументи казаха съдийките. Но имаше пък едно изречение, че мафия в България не може да има и няма. Което за всички, преживели прехода, е с една огромна въпросителна.

Сашо Диков: Добре. Тук не това е въпроса. Има или няма мафия, кой как разбира мафията е съвсем отделен въпрос. Въпросът е, че моят скромен опит от посещенията ми в съдебните зали показва – в огромния си брой случаи си личи, че очевидно разследващите полицаи, дознатели и т.н. не си вършат както трябва работата. Прокурорите са елементарни, да не кажа прости и…

Водещ: Беше поставен въпросът как им преподават едни и същи хора. Едните стават най-глупавите, другите стават най-перфектните хора.

Сашо Диков: Така излиза. Но какво да направя, като очевидно прокурорът като не знае как да си събере доказателствата. Или пък другото – ето го този звездата кънкьорът Светозар Костов, върши престъпления. Той извърши престъпления. Три дни преди Апелативният съд да се произнесе…

Водещ: Прокурорът по делото Ставийски. Така ли беше?

Сашо Диков: По делото Стависки и по делото сега на Алексей Петров. Два дни преди да се произнесе Апелативният съд, огромно интервю в „24 часа”. Пред мен отказа да говори, защото той знае, че пред мен не трябва да говори. Но пред „24 часа” говори, и то говори нещо, което е подсъдно. Той извърши престъпление казвайки, вменявайки вина на човек, който не му е завършил процеса. И той ще бъде осъден – Светозар Костов. Само че аз казвам: целта може би оправдава средствата. Защото те се бяха парализирали, че Апелативният съд може да пусне Алексей Петров, защото няма доказателства, защото няма „октопод”. Разбираш ли за какво става дума. И затова. Само че такова опасно, престъпно говорене, то не прави впечатление на никого. Затова казвам, че един такъв… Когато започват да се прекрачват границите, и то очевадно се прекрачват границите на говоренето от Бойко Борисов и Цветан Цветанов, оттам надолу се плъзва вече цялата тази работа.

Водещ: Още малко за езика на политиците и тези, които са опозиция. Нарочно ти опонирам с контра примери. Изказването на Сергей Станишев на Бузлуджа, че „не се гаси туй, що не гасне”, много подразни някои пожарникари. Видях, че самите те счетоха това като обида към тяхната професия. Изказването пък преди, многото изказвания на Ахмед Доган за порциите и за летящата чиния срещаха ли такъв остър отпор, като сравняваш, както сега има. Или пък така един аршин ли е от страна на медиите?

Сашо Диков: Естествено, че няма един аршин. Просто аз съм се ужасил от това, което става в съдебната зала, примерно няколкото процеса, два-три процеса, която следя, и след това начина, по който се отразяват в медиите. Толкова е скандално, толкова е некомпетентно, аз не знам страх ли, слугинаж ли, какво е на сегашните ни журналисти. Говорил съм с един там главен редактор. Викам, бе как е възможно твоят човек по този начин да мълчи за очевадни факти, като в случая със следователя Тенчо Попов вика по коридорите на съдебната зала: „следователят си поиска подкупа”. Това е рекет. Николай Цонев. Това нещо на другия ден го няма. За да го няма това в един вестник… Главният редактор вика: то момчето, репортерът повече гледа като юрист. Какво гледаш като юрист, ти пак гледай като юрист, но първо си журналист, да му се не види. И ред такива факти, които създават една… И понеже добре знаят и Цветанов, и Борисов, че каквото и да кажат, каквото и да направят, медиите са в такова клекнало положение, че някакси ще мине и замине.

Водещ: Клекнало?

Сашо Диков: Естествено. Това е опасно. Опасно е това за държавата. Не може Бойко…

Водещ: Добре, факт е, че ти говориш и правиш този анализ сега публично, без никакъв проблем.

Сашо Диков: Правя, защото на мен, аз тук мога да говоря каквото си искам. Но по-важното е, че моите собственици са ми дали правото да говоря също така каквото си искам. И затова смятам, че… И затова казвам, че аз имам чувството, че Бойко Борисов като че ли изгуби реалната представа за правилно и неправилно. Говоря в съдебната система. Особено покрай тези огромни удари, наистина шамари, които получиха покрай „Наглите” и „Килърите”. Не може.

Водещ: Черно-бяло ли е там?

Сашо Диков: Абсолютно черно-бяло е. Не може така едностранчиво да гледаш. И в същото време след най-оглушителния шамар, който е получавала прокуратурата и полицията – случая с жената на Вальо Топлото – мълчание. Къде е Борис Велчев да говори за прокурорските изцепки примерно на тоя юнак Костов. Къде е…

Водещ: Каним и прокуратурата, Сашо.

Сашо Диков: Мълчанието и на Борисов, и на Цветанов за Вальо Топлото, за жена му. Какво се каза?

Водещ: В дълги отпуски са отговорните прокурори.

Сашо Диков: Остави тия работи за дългите отпуски. Когато ти просваш няколко човека по корем с белезници на асфалта и ги държиш час – час и половина. И когато след това се оказва, че няма не доказателства, няма престъпление, това говори за нещо жестоко, сбъркано. И самият съд ти казва: няма смисъл от такава показност. Няма престъпление, защото отива жената да си взима парите от друга жена, от която има документ.

Водещ: Да.

Сашо Диков: И там ги посрещат полицаите, качулките, просването. Което наистина би трябвало да разтревожи всеки един, който му дреме какво става и как става. Аз затова ги навързах така нещата, за да стигнем до очевидната простотия на Божидар Димитров.

Водещ: Сашо Диков с нагледно доказателство, че поне тук в това студио може да се каже всичко абсолютно свободно. Защото по темата за езика, за речника на политиците, направихме струва ми се прелюбопитен коментар. И на войната между съдебна и изпълнителна власт и за положението на медиите. Много благодаря.

в. Посредник, Плевен | Иванка ВАТЕВА | 03.08.2010

Никоя власт не обича неудобните въпроси, но работата на журналистите е да ги задават

Тези дни един скандал направи не само гласа, но и името на един журналист по-разпознавяемо. Диана Янкулова – Тренева е родена в Червен бряг. В семейството й няма журналисти, а самата тя като малка виждала бъдещето си, свързано с пианото. Една нощ обаче, прекъснала репетицията и се заслушала в нощния блок на “Хоризонт". Гласът на водещия я омаял. От раз е приета във Факултета по журналистика на Софийския университет и бързо разбира, че има “радиоглас". Не споменава броя на годините в Българското национално радио, но са много.
Това е част от фото-колаж, който от пресцентъра на МВР подарили на Диана преди година, при завръшането й в радиото. Ясна е оценката на колегите за нея, щом е в образа от литографията на Георги Данчов “Свободна България".

- Диана, ти си сред познатите гласове на БНР, но малцина знаят, че си кадър с плевенска “закваска". Сподели основното в професионалната си биография, като започнеш от първите стъпки и стажа в някогашната “Септемврийска победа".

- Ах, много назад ме връщаш!

- Защото се познаваме повече от 20 години и аз знам, а смятам, че е важно да се чуе, че ти не си журналист, който е започнал с една година в пресцентъра на МВР, а дълги години преди това си работила в “Хоризонт", където сега просто се върна.

- Благодаря ти за това припомняне, защото е известно, че ако една неистина се повтаря многократно, тя затъмнява всичко останало. И наистина си спомням, че през лятото на 1988-а като първокурсничка бях назначена като стажант-репортер в тогавашния плевенски вестник “Септемврийска победа", в отдела, в който беше и ти. Така се случи, че образувахме екип от съмишленици и тръгнахме по предприятия, но не да пишем за ударното изпълнение на петилетни планове, а за неща, които вълнуват и тормозят хората.
До ден-днешен си спомням един от първите си репортажи – за най-стария автомобил в Плевен, оказа се “Мерцедес Бенц", изоставен от немските войски след Втората световна война, реновиран и използван от новия си собственик да пренася сено и за други селскостопански дейности. Щом си спомням какво съм писала, значи наистина е било интересно.

- А после?

- По-нататък нещата се случиха като в мечтите ми. Аз съм искала винаги да работя в програма “Хоризонт", защото, слушайки един нощен блок, избрах професията на журналиста, затова учих във Факултета по журналистика, затова специализирах радио, започнах и съм работила единствено в радиото. До онзи момент през 2008 г., когато бях поканена от министър Михаил Миков да се присъединя към Отбора на самоубийците. Много добре си спомням тази фраза.

- Това ли буквално беше изразът или го казваш сега, от разстояние на времето?

- Не, просто така ми представи работата, която трябваше да върша там. Защото е ясно, че някои може и да отиват в политиката с цел облага, издигане, престиж, а хората, които Миков покани в МВР, бяха извикани за работа, чиито трудности и неуспехи бяха предизвестени. И може би затова приех, ако беше толкова гладко и лесно, нямаше да отида. За журналистите беше важно да работят по-спокойно с МВР и аз се чувствах предизвикана да им помогна след всички скандали и истории, които имаше около начина, по който се подаде оставката на Румен Петков. Сега виждам, че съм постъпила глупаво, защото за някои политици това означава край на професионалната кариера. Но се надявам по-голямата част от обществото и от колегията да не мисли така.

- Следиш ли реакциите, четеш ли коментарите във форумите? С какво впечатление оставаш?

- Това се оказва доста тягостна работа. На моменти бях изумена от начина, по който съм възприемана от хората.
Сега разбирам, че много от тях смятат, че аз съм човек, който подхожда да бъде фелдфебел в казарма и да командва войници, явно така им звуча. Категоричността на нещата, които говориш, и на мнението, което имаш, може и така да се възприеме
Като се връщам в професионалната си кариера, виждам, че в различни периоди съм била неудобна и за сини, и за червени, и за всякакви други.

- А не е ли точно това смисълът на журналистиката, нали тя трябва да бъде кучето-пазач на обществото? Защо след 20 години демокрация все по-малко медиите, техните критики и бележки се чуват от политиците и управляващите?

- Може би защото в един период от мандатите онова, което ти нашепват в ухото, представата ти за величие става много по-натрапчива от онова, което виждаш и чуваш от поданиците. Хората, които вземат решенията, не се редят на опашки, не пътуват с градски транспорт, не стъпват на земята. Те възприемат нещата за живота през медиите, а напоследък медиите са се превърнали в хиперболизирано огледало. И те искат да виждат в огледалото отговора на въпроса Кой е най-красив. Затова трудните теми, неудобните въпроси, критиките не са хубаво нещо, не бива да се чуват
Но ние всички знаем как завършват тези разговори. Лошото е, че тук става малко по-рано, обикновено е на билото на мандата, някъде в края на втората година се проявява тази нетърпимост към различното мнение. Сега по-бързо се развива ситуацията. И може би това е само началото.

- Опитът в последните години обаче показва, че който се е изправил срещу медиите е загубил битката. Или ти смяташ, че самите медии са капитулирали и нямат тази сила и тази роля?

- Не мога да кажа, че нямам добро мнение за професията си и за гилдията, защото няма да е честно. Знам, че медиите имат свои собственици, свои бизнес партньори, търговски, а много често и политически интереси. И журналистите в тях не могат да си позволят абсолютно принципно и професионално отношение винаги. Може би тъкмо поради липсата на такива собственици и на цялата върволица от интереси, които това води, последната относително чиста територия за свободен и принципен разговор по темите на обществото остават БНР и БНТ.

Затова концентричните кръгове, които предизвика този случай, ако го наречем атака срещу БНР или Сидеров срещу Янкулова, поставят други въпроси: какъв ще бъде този нов медиен закон, за рекламата ли става дума или за политическия контрол върху началниците на обществените медии, колко да остане територията за публицистика в тях, не е ли по-добре и там да се заселят турските сериали, от които никой политик не страда и с които никоя власт не трябва да отговаря на неудобни въпроси. Всичко това започна с един инцидент, който може би най-бързо ще бъде забравен в шумотевицата.

- Темата всъщност не беше ли изместена в самото предаване “Нещо повече" на 28 юли, по нея или за един вид лично обяснение се обади г-н Сидеров?

- Да, политиците имат това право да изместват темата и често да не отговарят за думите си. А всъщност за тези, които са слушали, и за онези, които не са темата беше за полицейското насилие, в паралел между 2 случая, станали в период от 2 години
Единият е с побоя над евродепутата Димитър Стоянов. Ако прегледате полицейските бюлетини, ще видите, че в съобщението не се казва полицаите виновни ли са или не, упражнили ли са насилие над г-н Стоянов, а че той е осуетил полицейска проверка над две лица, които на митинг са носили опасни предмети – вериги, ножове, нунджако, които не се допускат, защото е опасно. Полицаите са били длъжни да ги изземат и са си свършили работата. Кой кого е бил и ритал, кой кого е заплашвал и ругал е въпрос на прокурорска проверка и доколкото знам, делото е в съдебна фаза. Така че
“Атака" в опозиция говореше за полицейско насилие и показваше синините на Димитър Стоянов в редица предавания. Две години по-късно други полицаи влизат в дома на други хора, които може да са виновни, може и да не са, но не е работа нито на политиците, нито на медиите да определят, има съд. Също има полицейско насилие. Но сега за него говори една друга политическа сила, а “Атака" сигурно не стои така ревностно зад човешките права
Големият разговор е има ли нещо, което да оправдава погазването на правата на хората в демократична държава, та било то и голямата цел преследване на престъпността. И защо 20 години се борихме за тези права, които сега така лесно сме готови да дадем. Кога инцидентът ще се превърне в практика.

- Можем ли ние, журналистите, да накараме политиците да дадат отговор на тези въпроси?

- Аз се озадачих, че разговорът в предаването първо тръгна от личния момент между Волен Сидеров и мен, отиде в голямото “прочистване на радиото" от кадрите на политически сили, които сега не са на власт и пак се върна на личния момент “Янкулова като бивш директор на пресцентъра на МВР", може би защото изведнъж разбра колко ретро звучи “прочистването" през 2010 г. и колко неприемливо.
Дори самата аз не вярвам на 100 процента, но ми се иска да се убеждавам всеки ден, че свободата на словото е една спечелена битка
Не искам да си мисля, че ще дойде поредният партийно назначен началник, който ще затвори студиото на радиото, ще сложи един полицай пред него като през 2001 г. и ще подмени всичко – не само хората, но и въпросите, и темите, звученето. Това се е случвало и ще бъде срамно дежавю за нас.

- Доста песимистично звучиш.

- Ами ако са прави онези, които казват, че чалгализацията в обществото вече е тотална и че ние не искаме да бъдем предпазени от такава зараза
Какво значение имат тези големи въпроси? Наесен ще му мислим дали икономическата политика е била добра, дали е трябвало да се вслушаме повече в своите добронамерени си критици, или ще ни ударят сметките и тогава ще се чудим. Сега е по-добре да се пее “Води ме в близката квартална кръчма".

- Какви изводи направи за себе си, ще промениш ли нещо в работата си?

- Как да се променя?! Това би означавало пълна победа на онези сили, които искат да ни върнат години назад. Аз няма да престана в тази или в друга медия, в която животът ме отведе, да поставян наистина важните и сериозните теми, с истинските въпроси. За дитирамби винаги ще се намерят журналисти, медии, и техните собственици
Та ние съвсем скоро видяхме как буквално за една нощ цели редакции преобръщат редакционната си политика, независимо, че собствениците им са партийно близки до политическите противници на днешните управляващи. Това е възможно, това е лесно, но се прави по други причини. Аз разполагам единствено с професионализма по призвание и по диплома и не смятам, че тази цена си заслужава, за да я плащам. Докато съм действащ журналист, сега в “Хоризонт", аз ще бъда такава. И никоя партия няма да може да каже, че съм “нейното момиче".

Стр. 7

в. Труд | Кеворк КЕВОРКЯН | 28.07.2010 

Днес е 190-ата седмица, в която Кеворк Кеворкян е на страниците на “Труд" с рубриката си “Приказки за телевизията". От края на 2006 г. неговите анализи са едни от най-четените и най-коментираните (справка – електронното издание на вестника ни). И това не е случайно.
Кеворкян четвърт век, с малки изключения, беше автор и водещ на легендарната “Всяка неделя". В допитване до зрителите през 2004 г. тя бе посочена като най-доброто предаване, а Кеворкян за най-добрия водещ в 45-годишната история на БНТ. Тези резултати бяха потвърдени в проучване за 50-годишния юбилей на телевизията. А през последните години той доказа, че е виртуоз не само пред камерата, а и като пишещ журналист.
Миналата седмица бе доста бурна, 211 коментара на скромната ми дописка не са шега.
От тях 161 са общо взето в подкрепа на автора. 50 – против. Това число заслужава внимание. Зад него се крият 23 читатели: един е повторил 9 пъти мнението си, друг 6 пъти, трети – 5 пъти, двама по 4 пъти, и пр. Аз все още разбирам и от веднъж.
В краен случай трябва да ми се повтаря два пъти. Все пак – благодаря.
***
И какво видях през седмицата? Ето какво.
В първия момент помислих, че Гена Трайкова е нападната от комар – както се случи с една азиатска говорителка, която се принуди да глътне насекомото, за да защити професионалната чест на телевизията си. Слава Богу, Гена не се наложи да го прави, нямаше и комар в студиото й – само директно включване от Русе за тамошните комари. Но ефектът беше същият. Как се развиха събитията?
Гена анонсира репортерката Кристина Владимирова, и преди да е задала въпроса си, тя рече: “Надежди има…" И прекъсна започнатото изречение.
А пък Гена погледна като онази азиатска говорителка и след мъничка пауза попита: “Има ли надежда за край на кошмара на русенци с комарите?"
Стана ясно, че въпросите са предварително уточнени. Така е днес – всичко предварително се изпипва, уговаря, шлифова, излъсква – дори за сърбежите от русенските комари.
Водя дело срещу една добре известна ви телевизионна цветарка и понеже се крие като плъх изисках от телевизията длъжностната му характеристика. И там срещнах нещо изумително.
Ето какво е било едно от задълженията на този храбрец: “Да репетира всичко текстове от 5 до 7 пъти, преди да излезе в ефир."
Да репетира от 5 до 7 пъти тъпите думички, които ще ръси в ефир! Иначе си дава вид, че е много важна персона, че от него зависи дали слънцето да изгрее или не. А пък се оказва, че е един нищо и никакъв комар. Толкова елементарен, че въпросното слънце със сигурност го отбягва.
Разбира се, иначе Гена си върши добре работата, от доста време е и редактор на “Би Ти Ви Репортерите", една от най-солидните рубрики на Би Ти Ви. Кристина очевидно също притежава качества. Обаче едно просто изречение трябва да се репетира, няма как. Това е голямо бреме за тези момичета – и за всички в занаята, макар че може би все още не го осъзнават.
Два дни по-късно Венелин Петков също не успя навреме да омеси едно изречение. Някаква клета дискотека в Балчик била прекалено шумна, Венелин трябваше да съобщи за това важно събитие, но неизвестно защо се разколеба, погледна листа пред себе си и накрая се реши да каже, че дискотеката била шумна “от късна вечер до ранни зори". Просто изречение, но му тежеше като окови от федерален затвор за особено опасни престъпници. Тези обикновени, но предварително съчинени фрази са адът на иначе способни водещи. И Венелин не смее да импровизира, а иначе вече е отличен журналист, с чудесни перспективи пред себе си. И той, и Гена, и мнозина други имат и още едно качество – не са заразени от налудно-натрапчивите мании за важност на хора като онзи плъх, за който стана дума.
***
Доста странни реплики се чуха през седмицата – не особено смислени, и досадни като ухапвания на комар.
Например покрай неразбориите около проекта “Горна Арда" научихме невероятни подробности, бяха направени нови открития – няма спор, историята на българския преход изобилства с открития, всяка нова чета политици колумбовци все открива някакви америки.
Българската история сякаш се пише със симпатично мастило. Решаваш да видиш какво е било по-рано, отгръщаш назад страниците напосоки – а те са празни, трябва да се взираш в бели листа. Написаното/казаното е отлетяло с изсъхването на мастилото. При това, колкото и да нагряваш по-късно страниците с ултравиолетова лампа, нищо не се появява, нищичко.
И повечето политици сякаш са създадени по подобен начин – изглежда в материала, от който са омесени и в който нечистите примеси са далеч над нормата, има и немалка доза симпатично мастило. И, хоп, няма ги – идват от мъглата и след време изчезват, разтварят се отново в нея. И това време става все по-кратко.
…
Едно особено ухапване – тази ли е точната дума? – долетя чак от Рим.
Бойко откри там плоча в църквата “Свети свети Виконтий и Анастасий" – жест към паметта на папа Йоан-Павел Втори, който предостави този храм на българската общност за извършване на богослужения.
В Рим имаше вече подобна плоча – поставена в базиликата “Санта Мария Маджоре" преди близо три десетилетия. И подписана, както следва – “От признателния български народ".
Сега освен признателния народ се е подписал и Бойко. (И то не със симпатично мастило.) Живков не е бил толкова умен, за да го стори. Обаче съветниците му със сигурност са били по-схватливи от тези на Б. Б.
Не е моя работа всъщност, но не е уместно човек да ръси името си, където му падне.
…
Между другото.
Бях във Враца на 2 юни 1980 година, за да излъчвам второто, извънсофийско издание на “Всяка неделя". И по някое време, може би час преди началото на програмата, в хотелската ми стая нахълта директорът на продукция Георги Петков, за да ми каже, че на площада е направен атентат срещу Живков, който бил в града заради Ботевите тържества на Околчица. “Хайде, де" – рекох аз и реших, че Гошо се шегува. В нашия екип си подхвърляхме доста волности. Репортерът Емо Розов например беше накарал една уредничка да пусне пропуск за влизане в телевизията на Александър Солженицин, който по онова време си траеше нейде из Северна Америка. Тъй че изобщо не повярвах на Гошо.
И по-късно също не повярвах на версията за “атентата" – понеже на два пъти разговарях във “Всяка неделя" с “атентатора" Цветан Килограмски. Веднъж веднага след промените през 1989 година, и втори път през 2004 година. И двата пъти Килограмски твърдеше, че просто е искал да предаде писмо на Живков, нищо повече.
През 1980 година Живков беше вече 26 години на власт, ако се брои от времето, когато е станал първи секретар на комунистическата партия.
А в наши дни, още на първата година от властването на Бойко, една жена скочи с детето си срещу колата му в кърджалийското село Кирково.
Нищо особено не искам да кажа.
…
Константин Караджов (Би Ти Ви, 21 юли) направи отличен репортаж за посещението на премиера в Кирково.
И там имаше ухапвания от комари. Един симпатичен мъж зададе извънредно смислен въпрос и додаде: “С висше образование съм, но не мога да разбера какво правите."
А комарът му отговори, зъъ-зъъ: “Ами ти, като си с висше образование, няма да гледаш тютюн бе, човек. Нали си с висше? Мисли тогава нещо с главата."
Малкото клакьори се захилиха, но телевизионната публика със сигурност е потънала в земята от срам. Това беше рядко безтактна реплика на земеделския министър Найденов.
Репортажът не скри опита на Шерие Юсейн от с. Фотиново да се добере до премиера.
А той пропусна една възможност – в стила на грубовато-симпатичния пиар, който го задоволява засега, да спечели още малко лустро. Или е преценил, че няма шансове, не съм сигурен. Но не се спря да разговаря с Шерие.
Все едно, в Кирково се случи нещо важно.
Ние не познаваме България, взираме се предимно в София и големите градове, нямаме очи за истинския български живот, а той вече е ужасен. И е живян от неизменно добри, почтени и кротки хора. Виновни единствено за това, че допускат да бъдат анимализирани до краен предел. И може би изобщо не допускат, че с търпението си анимализират, в крайна сметка, и държавата.
Караджов наистина е добър репортер, но беше допуснал и една досадна грешка. Във въведението му към срещата в Кирково тамошните хора бяха лаконично наречени “местните". Надявам се, че това е един невинен пропуск. Иначе, ако не е така, следващото определение за хората от покрайнините ще бъде “аборигените". А още по-късно – “белите остатъци" в една циганска държава, и пр.
Истината за България може да бъде видяна в Кирково и, разбира се, навсякъде другаде в подобни селища. А не по морското крайбрежие, където всичко вече е гротескно до краен предел.
Драмите по морето тепърва започват и това е неизбежно, понеже там дълго време властваше един безразсъден, алчен разум. Безумията се състояха главно по време на мандата на царя, писах вече за това, и под разсеяния му поглед. Сетих се за него, понеже тия дни, около мораториума за имотите му, отново повториха фрагмент от скорошното му интервю по Би Ти Ви, в който с половин уста – да не би случайно да споменат К.К.! – стана дума за първото ми интервю с него през февруари 1990 година. Усукванията на царя вече са ви втръснали, обаче сега той надхвърли себе си. Пак го питаха дали е имал имуществени претенции към България – и той взе, че отговори по онзи нелеп начин, който вече владее виртуозно. Навремето искал да каже, че няма претенции за пропуснати ползи заради това, че имотите му били отнети. Ново двайсет. Това са успели да измислят за 5 години гламавите адвокати край него. Ах, ти, царю честити, лихварю сладък!
Чудна държава сме.
Пластичните хирурзи започнаха да се появяват по рекламни билбордове. В резултат силиконовите цици масово започнаха да се пукат.
Държавата отпуснала над 4 милиона за реклама на българския туризъм – и по морето започнаха да гърмят хладилниците и помпените станции.
Когато един премиер се оправдава, че не е лихвар и очаква да му повярваме, какво очаквате от спекулантите край морето, които искат да изкормят живота за един сезон. Вместо да си купят по един агрегат за 4-5 хиляди лева. Там войната тепърва започва. Един актьор беше споменал, че Холивуд е публичният дом на американската мечта. Ако побутнем малко тази фраза, бихме могли да кажем, че нашето крайбрежие твърде скоро ще се превърне в клоаката на една от българските мечти.
Изглежда нищо у нас вече не може да бъде направено, без да бъде непрекъснато наблюдавано извънредно внимателно. Нашият девиз може би трябва да бъде “Пикай и покажи" – както в Америка наричат извънболничната терапия, при която веднъж месечно се изследва урината на обвиняемия за употреба на наркотици…
Бел. ред.: Другите дописки от рубриката “Приказки за телевизията" можете да прочетете в сайта на вестник “Труд" – в рубриката “Анализи". Предишната бе прочетена от 12 981 души и бе коментирана от 211 от тях.

Стр. 16

в. Монитор | 28.07.2010

Създателят на Wikileaks Джулиън Асанж е австралиец, базирал разследващата си организация в Швеция.

Възможно ли е Wikileaks да измести традиционните медии? Въпросът добива все по-голяма актуалност, след като базираната в Швеция организация публикувала в сайта си 91 000 документи, съдържащи информация за войната в Афганистан.
За тези, които не знаят, уточняваме, че Wikileaks е система за масово публикуване на тайна информация от анонимен източник. Съществува от декември 2006 г. и е базирана в Швеция.
Тези дни около името на Wikileaks се зашумя, след като въпросните 91 000 документи бяха споделени първо с "Ню Йорк таймс", с лондонския "Гардиън" и германското списание "Шпигел".
Схемата показва как интернет и социалните мрежи отреждат централни роли в журналистиката на групи, които допреди няколко години не съществуваха, разпространи БТА. Но показва също, че традиционните медии все още имат ключова роля в новините.
Въпросът е дали Wikileaks е журналистика – термин, чиято гъвкавост бе изпробвана от организации, публикуващи материали в блоговете и Туитър, докато световната мрежа заплашва финансирането на традиционните медии и отслабва контрола им върху публикуването на новини.
"Не знам как да нарека това, което Wikileaks прави," заяви Пол Стайгър, главен редактор на организацията за разследваща журналистика "ПроПублика" и бивш отговорен редактор на "Уолстрийт джърнъл". – Те са ново явление." И докато вестници като "Ню Йорк таймс" се придържат към класическите новини, основателят на Wikileaks Джулиън Асанж казва пред "Шпигел": "Изпитвам удоволствие да помагам на уязвимите. И да мачкам негодниците."
Wikileaks публикува хиляди документи от източници, които според организацията разобличават корпоративната и правителствената корупция. Тя например пусна в обръщение видеоклип на американска хеликоптерна атака в Ирак през 2007 г., при която бяха убити около десет души, включително двама журналисти от Ройтерс..
Заради това видео Wikileaks обра толкова критики, колкото и САЩ за самата атака. Някои обвиниха организацията, че е монтирала кадрите избирателно, за да подсили гледната си точка, макар че, честно казано, традиционните медии търпят подобни обвинения от столетия.
В последния случай Wikileaks привлече внимание към афганистанските документи, като ограничи първоначалното им разпространение до традиционните средства за информация. Решението им да подхванат темата с документите гарантира, че тяхното въздействие ще се усети по целия свят. Броени минути след публикуването им линкове към материалите се появиха в Туитър, блогърите започнаха дискусии по тях, а новинарските сайтове препредадоха историите.
"Колкото по-важно и по-голямо е изтичането на информация, толкова по-малък е шансът то да бъде отразено както трябва, ако бъде обнародвано незабавно и за всички," заяви на пресконференция в понеделник в Асанж. Wikileaks сподели материала с традиционните вестници месец преди публикацията, като им даде време да проучат документите.

ДОСИЕ

Създателят на Wikileaks Джулиън Асанж няма дом, отсяда при приятели по света. Неговата мрежа включва 800 доброволци и 10 000 "поддръжници".
Wikileaks разчита на сървъри в няколко държави, чието законодателство осигурява по-голяма защита на разкритията на организацията, съобщи "Ню Йорк таймс".
Страницата на Wikileaks в Туитър посочва местоположението й като "навсякъде". Австралиецът Асанж и колегите му използват кодирани комуникации и подозират, че са следени.
В известен смисъл Wikileaks разбива на пух и прах традиционните начини за правене на новини. Експертите по журналистика наричат това "краудсорсинг" – да използваш мрежа от хора, които се ровят в документи, вместо да разчиташ на самотен разследващ репортер.

Стр. 23

в. 24 часа | Йоанна ИЛИЕВА | 26.07.2010

"Нямам време да чета вестници, информирам се от интернет. Този отговор се чуваше често от кандидатстудентите по журналистика на устния изпит в УНСС, състоял се вчера. Темата за икономическата криза поизпоти кандидатите, докато коментираха фактите за България и антикризисните мерки на правителството. Повече ги затрудни обаче въпросът "Какво представлява Лисабонският договор?" Само няколко души знаеха отговора.
Младежите признаха, че са очаквали по-лесни въпроси. "Не можах да се сетя навреме какво е Лисабонският договор. Откъде да знам, че ще ме питат и за Европейския съюз?", отсече притеснено момиче.
На устния изпит се явиха 173-ма кандидати, получили оценка, не по-ниска от 4,00 на писмения. Те се борят за 50 места. Конкуренцията тази година е помалка в сравнение с миналата. Момчетата имат по-голям шанс, защото по традиция са по-малко от момичетата, а местата са по 25 за всеки пол.

Стр. 7

в. Банкер | Андриана МИХАЙЛОВА | 24.07.2010

Кое е по-опасно – да отразиш в медиите военните действия в Ирак или да пишеш за корупцията по високите етажи на властта? Според последните статистики второто е по-смъртоносно за журналистите. Все повече репортери загиват не по време на военни действия в опасни райони на света, а в собствените си страни. Разследванията са новата смъртоносна заплаха за журналистите. Последната, засега, жертва бе гръцкият журналист Сократис Гиолиас.

Покушението над Гиолиас стресира Гърция

Трийсет и седем годишният шеф на новините в радио "Тема" и един от създателите на блога за разследвания "Гризачи" бе разстрелян с 20 куршума пред жилището си в Атина. Непознат мъж позвънил на входа на Гиоли-ас сутринта и му казал, че някакви типове се опитват да задигнат колата му. Журналистът оставил вкъщи бременната си съпруга и малкия си син и слязъл да провери какво става. На входа го посрещнали трима и започнали да стрелят. Това е първото посегателство върху живота на гръцки журналист от 20 години насам, отбелязаха местните медии.
Полицията свърза убийството с терористичната организация "Секта на революционерите". "Ройтерс" припомня, че групировката се появи през февруари 2009-а когато извърши въоръжено нападение срещу полицейски участък в южната ни съседка. Няколко седмици по-късно двама мъже с качулки стреляха по сградата на гръцката частна телевизия "Алтер" в югозападната част на Атина. Нямаше ранени. "Сектата на революционерите" обикновено поема отговорност за нападенията си на компактдискове, които изпраща до медиите. В изявленията си организацията заявява, че нейна мишена са полицията, политици, адвокати и журналисти.

Сократис Гиолиас стана популярен в Гърция около съвместните си разследвания с колегата си

Макис Триандафилопулос от телевизионния канал "Алтер". След това работи в анонимния блог "Гризач", нашумял с поредица от горещи разследвания. Все още не е ясно какво точно е написал или е искал да напише Сократис Гиолиас, преди да бъде разстрелян. Неговата смърт обаче накара представители на медиите, бизнеса и правосъдието в Гърция да поискат охрана от властите в страната, съобщава в. "Вима". Тревогата се е засилила поради факта, че конкретната организация реализира заплахите си за убийството на журналисти, отправени от нея преди година и половина. За първи път страхът от действията на въоръжени групи е обхванал почти всички в Гърция, изтъкна "Вима". "Първоначално мнозина смятаха, че "Сектата на революционерите" играе някаква игра за сплашване, сега обаче всички усещат какви са нейните цели, но никой не знае коя ще е следващата й жертва", писа още вестникът, позовавайки се на източници от полицията.

2009-а с черен рекорд

През последните две години убийствата на журналисти в света се увеличават. Констатацията е записана в доклад на ЮНЕСКО. Също там се твърди, че 60% от жертвите сред журналистите са в държави, които не са във война, но в които публикуването на информации по по-деликатни теми е опасно.
По данни на организацията на ООН през периода 2008-2009 г. са убити 125 журналисти в 27 страни. Сто двайсет и двама са били репортерите, загинали, докато изпълняват професионалните си задължения през 2006-2007-а. До неотдавна 2006 г. държеше черния рекорд по най-голям брой убити журналисти – тогава насилствено бе отнет животът на 69 представители на медиите. Но 2009-а я измести със 110 жертви. Това е рекордно висок брой за последните десет години, категорични са експертите от Международния медиен институт във Виена в доклада си "Преглед на свободата на печата в света". Институтът обединява мненията на главните редактори на водещи медии от 120 държави.
Азия е бил най-опасният за репортерите и операторите район, където смъртта е покосила 55 души. Трийсет и осем са загиналите във Филипините, като 31 от тях са жертва на въоръжено нападение на автомобилната им колона на 23 ноември в южната част на архипелага.
Осем журналисти загинаха при насилието в Пакистан след началото на военната операция на правителството срещу талибаните, трима не се прибраха от репортажите си в Афганистан, 24 – от Латинска Америка, 14 – от Африка.
Жертвите в Близкия изток са шест, от които четирима са работели в Ирак. Там броят на убитите журналисти намалява заради завишента сигурност, посочват в доклада си експертите от ЮНЕСКО. Седем пък са репортерите, ликвидирани в Европа през 2009-а – петима в Русия, един в Турция и един в Азербайджан.
Над 800 са жертвите от 1992 г. досега
Това показва "броячът" на нюйоркския Международен комитет за защита на журналистите (CPJ). Той дава подробна информация за всичките 819 случая. Според статистиката му 72% от журналистите са станали жертва на преднамерено убийство. И едва 18% са загинали във военни действия. "Изглежда, че разследването на фактите около корупцията в Москва, Манила или Загреб може да се окаже също толкова фатално, колкото и осветляването на случващото се по време на война", написа преди време в коментара си за "Уолстрийт Джърнъл" професорът в Юридическия факултет на университета "Чапман" Джон Хол.
Американците са изчислили още, че Ирак, Филипините, Алжир, Русия и Колумбия са най-смъртоносните държави за репортерите (виж карето). В тях са загинали най-голям брой представители на средствата за масово осведомяване.
Деветдесет и три процента от жертвите са мъже, като 57% от загиналите са работили за печатни издания, а останалите – за телевизии, радиа и за ИНТЕРНЕТ сайтове. От загиналите 4% са били издатели или собственици на медии, 6% – продуценти, а 13% – на свободна практика. Трийсет и осем на сто са били с ресор "Политика", 35% са били военни репортери, 21% – разследващи. Любопитното е, че 3% от убитите са били спортни журналисти.
Комитетът за защита на журналистите подчертава още, че при 89 на сто от случаите извършителите не са разкрити. Едва за 4% има наказани. За предполагаеми поръчители на убийствата най-често се смятат политически групи. Представители на правителствата са замесени в тях в 24% от случаите. Криминалните групировки са участвали в 13% от покушенията над журналисти, а 5% "дял" имат военните. Миналото лято Международният комитет за защита на журналистите осъди неразкритите убийства на 17 руски представители на средствата за осведомяване от 2000 г. досега и предупреди, че критичната журналистика може да се превърне в несъщесвуващо понятие в Русия.
Има ли подобен казус с критичната журналистика в България? Слава Богу, в най-новата ни история нито един журналист не е платил с живота си за написаното или казаното от него. Въпреки това побойниците на главния редактор на сайта "Фрог нюз" Огнян Стефанов, който оцеля по чудо, не са известни. Нито пък тези, които поставиха бомба във входа на разследващия репортер от "Нова телевизия" Васил Иванов, и отново по чудо нямаше пострадали. Подобни истории със сплашване и физическо насилие се "случват" на мнозина. Увеличава се броят на засегнатите в провинцията, настъпили нечий феодален интерес. За повечето от тях до националните медии почти не стига информация – проблемите, както се казва, се "локализират на място". Или се "разрешават", като някоя професионална организация изпрати протестно писмо. До медиите.
Експерти твърдят, че разследващата журналистика у нас не е, каквато е в Европа. Тоест не е така ефективна и от нея нямало последствия в обществото. Тезите им обаче се оборват донякъде с първата оставка на политик заради намесата му в журналистическо разследване (заместник-председателя на ГЕРБ и шеф на здравната комисия в парламента Лъчезар Иванов). Според други медийни специалисти разследващата журналистика в България почти липсва. И причините трябвало да се търсят още на скамейките в Журналистическия факултет и в особеностите на отношенията между властта и медиите в нашата страна. А те през последните години са особено топли.
По света са убити повече журналисти заради разследвания за корупция, отколкото във военни конфликти.

Стр. 36

БНТ, новини в 18.00 часа | 20.07.2010

Максим Бехар: Честит празник!
Водещ: Благодаря много, ще се постараем новините ни да не са жълти, защото това е темата на нашия разговор.
Максим Бехар: Това е пожелание за много жълти цветя и по-малко жълти новини.
Водещ: Да, защото ще говорим за… разбира се ще стане дума и за жълтите новини, но най-вече за обществената телевизия, за новините на обществената телевизия. И все пак 20 години говорим за обществена телевизия, има ли я?
Максим Бехар: Има я разбира се, журналистиката става все по-честна, все по-почтена, все по-точна, и не защото, да кажем, тези 20 години родиха повече професионалисти, а защото има промяна в комуникациите. Вече не е необходимо да имаш само един телевизор вкъщи и да си го пуснеш и да гледаш това, което ти кажат или това, което ти внушат. Просто самият факт, че има интернет, самият факт, че има социални мрежи ни дава възможността да научаваме различни мнения от различни страни. Няма как журналистиката да не бъде точна, честна и почтена, защото ако днес излъжеш от екрана, утре или след 5 мин. веднага ще те опровергаят някъде другаде.
Водещ: Така е, но успява ли БНТ да мине, да обхване новините от всички гледни точки, да бъде обективна, да създаде това впечатление от зрителя? „По света и у нас” за тези 50 години дали е успял да запази и този авторитет? Обективните новини в България да бъдат в „По света и у нас”.
Максим Бехар: БНТ е много добра телевизия, много професионална телевизия. И не само защото съм студиото на БНТ, бих го казал и в студиото на всяка една друга телевизия, че БНТ за тези 20 години успя да изгради един много добър екип, да удържи професионализма, което не е малко. В същото време да удържи на традициите и да представя едни доста точни, доста почтени новини. Но не може да не съзнаваш, че през следващите 10-15 години тези новини, които сега правите, няма да имат нищо общо с новините, които ще трябва да бъдат правени от различни екипи и от различни други професионалисти.
Водещ: Разбира се. Във времето има развитие. А има и голяма промяна. Струва ми се, че „По света и у нас” успя да запази марката си. Но какво направи отстрани погледнато, какво промени, за да бъде по-близко до зрителите, защото както вече говорихме има конкуренция, има различни медии? И аз си мисля, че за тези години „По света и у нас” доста се промени.
Максим Бехар: Едната промяна на националната телевизия е очевидна. Ето виж, нямаш нужда вече да имаш големи телевизионни екрани, трябва да имаш само това, нещо, което да си носиш със себе си, нещо, с което аз не се разделям от 2 месеца. Тук това е сайтът на националната телевизия, мога да гледам „Новините в 100 секунди”, мога да гледам сегашните новини, мога да гледам и в 20 часа емисията. Телевизията излиза в интернет и БНТ го прави доста интелигентно и доста настъпателно, доста иновативно бих казал. В същото време запази интересните предавания, запази пъстротата на новините, запази спокойния тон рано сутрин. Личи си от агресивната политическа полемика, която според мене я направи още по-обичана и още по-гледаема сутрин. Но ако вие продължавате промените с тези темпове, това ще бъде само в интерес на зрителите. Защото вече няма да имаме нужда от телевизори, за да гледаме телевизия. Показах ти ето това. След 10 години телевизорите, които ние имаме сега вкъщи, големи, малки, каквито и да са, плазмени, ще бъдат излишни. Но освен това телевизията става интерактивна. Ако ние в момента дискутираме, много хора ще могат след 10 години да кажат своето мнение, да се съгласят с мен, с тебе или да не се съгласят, и това може да бъде изписано на екрана.
Водещ: Аз точно това исках… защото става дума за рейтинг, винаги в телевизията рейтингът е определящ. Къде е границата между новините на комерсиалните и тези на обществената телевизия?
Максим Бехар: Виж, не бих сравнявал…
Водещ: И каква е разликата естествено в новините на тези медии?
Максим Бехар: Не бих сравнявал телевизиите, а по-скоро бих сравнявал различните медии. Защото голямата особеност през последните 5 години, която промени нашия свят, е, че сега всеки прави новини. Всеки участва в новините и всеки има достъп до всички новини. И само преди 5 години какво беше нужно, за да бъдеш телевизионен журналист? Да имаш камера, да си завършил журналистика или телевизионно операторство, да имаш съответния ценз, да имаш телевизия. Ами сега в една социална мрежа като Фейсбук и още хиляди, всеки има своята си телевизия, всеки може да каже своите новини. Всеки може да опонира.
Водещ: Точно това исках да подкрепя това изказване, защото тази сутрин в „Денят започва” един мой колега Спас Кьосев каза нещо, което на мен много ми хареса, че докато преди няколко години боговете са били тези, които се показват на екрана и правят новините, сега боговете са тези, които ги гледат. Всъщност толкова много медии има, и трябва да изберат теб.
Максим Бехар: Точно така, тези, които гледат новините, те могат да правят вече новини. И това е огромната разлика. Струва ми се, че в комерсиалните телевизии това начало ще бъде още по-силно положено, защото тези, които правят новини, всъщност първо ще се насочат към комерсиалните телевизии. Винаги ще има разлика между обществената телевизия, и не цитирам само Англия и Франция като пример, и комерсиалните телевизии. Обществената телевизия трябва да отстоява интересите на обществото като цяло, трябва да ги информира нормално, спокойно и интелигентно и трябва да бъде често арбитър в спорове, които се зараждат в обществото, дори и между бизнес организации, дори между самия бизнес. Комерсиалната телевизия няма кака да не заема страната на едни от тези спорещи или на една от тези страни.
Водещ: А в този ред на мисли може ли обществената телевизия да се използва за политически PR например? Имаше един прекрасен американски филм „Да разлаеш кучето”. 
Максим Бехар: Не би трябвало. Доколкото си спомням „Да разлаеш кучетата” беше свързан по-скоро с частна телевизия, но мощна, голяма частна телевизия. Но обществената телевизия наистина трябва да изразява всички възможни гледни точки и да казва на обществото това, което ще се случи след 5 години. Нашето общество в момента има нужда от страшно много вяра, доверие в това, което се случва, трябва да знае, че светът е по-хубав, той наистина е по-хубав. И България е прекрасна страна, една от най-хубавите в света. И ако ние не го осъзнаваме това, ако ние не вярваме, че България може да направим супер европейска държава и обществената телевизия не стои зад тази концепция, всичко ще стане много по-трудно.
Водещ: И след толкова много хубави думи за „По света и у нас” каква е вашата лична оценка по десетобалната система за „По света и у нас”?
Максим Бехар: 8,5, за да оставя все пак 1,5 за бъдещото развитие. Но наистина много висока ми е оценката. Честит празник още веднъж!
Водещ: Благодаря!