в. Труд I Ива НИКОЛОВА I 6.02.2012
Зевсов гняв разтресе журналистическото братство заради тъпоумното съобщение на т.нар. спецсъд до медиите, което ги призовава да съгласуват текстовете и заглавията на информациите си за него с пресцентъра му. После по стар български обичай шефът на спецсъда Георги Ушев започна да се обяснява, че хората му не искали да кажат това, ами друго, макар да не стана ясно какво. Пороят от ругатни отнесе авторката на скандалната претенция – някоя си Румяна Георгиева. Разпищяха се всички как е възможно в цивилизована България толкова открито да се прилага нецивилизована цензура и само дето още не са изправили горкичката Румяна с белезници пред институцията, в която работи, за особено тежко престъпление срещу свободата на медиите.
Истината е зловеща
Истината за проявата на това пресаташе е много по-зловеща и мащабна. Нейният грях е само, че е била първично откровена и по най-дърварски начин е заявила онова, което мислят и в повечето случаи усърдно вършат всички нейни колеги по институциите.
Широкото гражданство знае за съществуването на министерства, агенции, комитети и какви ли още не държавни структури, които издържа с данъците си. Но не подозира, че в тях изхранва и една специфична порода хора, населяващи т.нар. пресцентрове, които се именуват пресаташета и – с извинение! – пиари. Последното ще рече държавни служители, които би трябвало да осъществяват връзките на институциите с обществеността, сиреч с въпросното широко гражданство, което им плаща заплати от джоба си, за да го информират.
Ядец! Почти всички журналисти могат да се закълнат, че тази порода по всички възможни начини пречи на достъпа до информация и къса връзките с важните лица в тези институции, като ги крие от медиите. Много по-лесно е да се уговориш направо със съответния министър или шеф на агенция да сподели актуално мнение, отколкото да убедиш пиара или пресаташето му да съдейства. И въпреки усърдната размяна на имейли с покани, писането на предварителни въпроси, уточнения и безбройни телефонни разговори в течение на дни, в крайна сметка резултатът е нулев.
За пробив могат да се смятат случаите, в които все пак успяваш да изкопчиш отговор по същество в писмен вид. Например като този на Министерството на здравеопазването за проблемите на съдебните психиатри и медици и състоятелността на експертизите им, избуял покрай убийството на Мирослава от Перник. На въпрос трябва ли нещо да се промени в нормативната уредба и практика в тази област, отговорът на здравното ведомство, подписан с “Пресцентър”, гласи: “Винаги един нормативен акт може да бъде изменен и допълнен. Практиката и приложението му доказват дали има допуснати празноти. Съвсем скоро беше сформирана междуведомствена работна група, в която участваха и представители на съдебните психиатри, и като резултат беше обнародвана Наредба 2. МЗ е отворено и занапред за диалог. За по-добро качество на експертизите МЗ счита, че би било полезно занапред да се предприемат стъпки за непрекъснато повишаване компетентността на вещите лица, които я изготвят. Също така възложителите да подбират правилните специалисти.” (Правописът е на оригинала.)
Колкото разбрахте вие от този отговор, толкова и ние.
Ето и друг шедьовър на словесността, този път с автор “Пресцентър на МРРБ” (Министерство на регионалното развитие и благоустройството), на покана към компетентен представител на ведомството да дебатира по повод на сблъсъка между кабинета и археолозите заради забавения строеж на магистралите:
“Във връзка с поканата ви информираме, че ще се въздържим от участие до окончателното решаване на този въпрос. Дотогава МРРБ няма да коментира този въпрос през медиите.”
Изненада!
На същата покана със същия текст и подпис отговаря и агенция “Пътна инфраструктура”. Смело мога да заявя, че след “окончателното решаване на този въпрос” тяхното мнение няма да е интересно на абсолютно никого. Както няма да е интересна и Лиляна Павлова, когато престане да бъде министър, макар сега според отговорите на пресцентъра й да е “твърде натоварена”, за да отговаря на актуални въпроси. Тогава, ако ще да е пълен хайлак и да увисне на вратата на някоя медия, ще я помолят да се отдръпне, за да не пречи на движението.
Но докато текат мандатите на министри, премиери, че дори и на президенти, ей такива потайни героини създават ореола на тяхната недостъпност и избирателен подход към медиите, а съответно и към гражданската аудитория. Трябваше например да изтекат двата мандата на Георги Първанов и ген. Ангел Марин, за да стане известно, че бившата шефка на президентския пресцентър Бойка Башлиева старателно е пресявала поканите за интервюта към тях и сама е решавала кои да им предаде и кои не. Впоследствие стана ясно, че двамата дори не са чували за някои от тези покани, макар тя да коментираше мълчанието им с фразата: “Нямам положителен отговор.”
Същата пресслужба, оглавявана от Башлиева, направи и пресявката на медиите, които получиха право да отразят от всички допустими места “смяната на караула” на “Дондуков” 2 на 22 януари. И то без дори да си направи труда да мотивира писмено отказа си. Нищо, че същите тези журналисти от частни медии чрез заплатите си са я хранили 10 години. И въпреки че тя е бивш журналист и би трябвало да е по-компетентна от злополучната Румяна със средно образование. Уви, разлика няма.
Тези Румяни имат различни имена – Катя Шавулева (МОСВ), Мария Чипилева (МЗ), Милена Петрова (МРРБ), Бетина Жотева (МФ), Дафина Върбанова (МТСП), Ирина Гъркова (на вицепрезидента Маргарита Попова, а преди това на МП)… Тяхното име е легион, както би рекъл поетът. Легион от препъникамъни между властта и гражданите, в които се препъва, пада и си разбива носа именно властта. И винаги в края на всеки безславно завършил мандат отчита, че не нещо друго, а “лошата медийна политика” е съсипала имиджа й.
Не е ясен принципът, по който тези хора са подбирани и назначавани на съответната длъжност (за младши експерти например се провеждат конкурси). Но те попиват най-гнусните маниери на родната бюрокрация с протакания, недомлъвки, връщания и накрая – отказ.
Един господ знае откъде пресаташетата и пиарите са се обучавали на правилата на този занаят. Но ако са преминали през съответните факултети на университетите, не е странно защо не са наясно каква им е работата. Защото в повечето от тях с професорски титли по пиар, каквото и да значи това, се кичат хора, които не са свикали дори една пресконференция в живота си. И е трудно да си представим какво точно преподават на бъдещите пресаташета и пиари.
Хроничният проблем
Бедната Румяна, наритана щедро от всички нас – журналята, заслужава и една добра дума. Защото смъкна маската от този хроничен одушевен проблем, наречен пиари и пресаташета, които храним с парите си, за да ни лишават от конституционното ни право на достъп до информация. Все отнякъде трябваше да се започне. Та декларациите за откритост на всяка власт и всяко ново управление да не звучат като в печалното заключение: искахме да стане по-добре, а то стана както винаги.
Докато не се справят с този проблем, за всички институции ще е по-добре да си вържат пиарите, та да им е мирен имиджът.
ИВА НИКОЛОВА*
*Авторката е директор на студио "София" на Нова българска телевизия.
). 
