БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 20.08.2011
Водещ: „Спрете тази лудост наречена самодисциплина!” – този призив видях тази седмица в нета и наистина, накъдето и да се обърнем днес изглежда, че новият свещен дял на успеха е самодисциплината. Дисциплинираме себе си да се храним правилно, да тренираме правилно и какво ли още не. Към призива имаше и една източна притча за войната на оризовите фермери. В малко селце, далеч от лудницата на града, живеел фермер, който отглеждал ориз. Обикновен човек, имал малка нива, но за него фермерството било призвание. Имал славата на много добър земеделец и за това всички го посещавали, но той от никого не криел майсторлъка си. Един друг фермер от друго съседно село обаче имал силно тяло, силна воля и силна амбиция. И той правел всичко възможно, за да догони славата на първия фермер. Разбира се стигнал до кражба на нов вит зърно, стигнал до самодисциплиниране да отдаде целия си живот на фермерството и постигнал някакви успехи, но всяка година си давал сметка, че той не е доволен и как не е никак щастлив. Накрая трябвало да се срещнат с Господ и след като влезли Господ се обърнал към земеделеца и казал „Чудесна работа, момче. Ето, седни тук. Имаш нужда от почивка.” После се обърнал към другия и му казал „Някакви въпроси?” Разбира се той имал – защо единият почива, а другият – не. А Господ отговорил „Отговорът е много прост. Ти си бил създаден за състезател по борба, а не за фермер, така че сега ще е обратно, защото имаш още работа за вършене!” Ако погледнем с малко повече въображение на тази притча, размислите ни за разликата между рейтинг и доверие сигурно ще придобият друг смисъл. Става дума за нас журналистите. Но не само ние в България мислим над този въпрос. От една страна има етичен кодекс, но от друга той не е задължителен. От една страна има сериозни журналисти, но от друга живеем май във времена на жълтото. От една страна ние журналистите описваме хората и събитията, които са, но от друга страна има хора, на които това не харесва. Най- пресният пример от тази седмица е случаят с един овчар. Не се смейте. Историята е истинска. Ето Ви редове от нея. „Може ли да те съдят за публикация, която оповестява регистрационен номер на автомобил? Може, ако мерцедесът ти е ОВ4444АР.”Пише вестник „Народен глас”. Абсурдното дело бе гледано на 11 август в Троянския районен съд, където местен бизнесмен опита да осъди журналиста Генадий Маринов по член 21 за регистрация. Съобщава се, че номерът може да се чете и като „овчар”. Дочко Дочев се занимава с производство на шперц плат, а не с животновъдство, но е платил 1000 лева, за да го наричат овчар. Това пък е казал обвинителят, т.е. адвоката на собственика на този авангарден номер. Собственикът е поискал 10 000 лева за нанесени неимуществени щети. Според защитника на свободното слово, оплакванията за клевета са неоснователни, защото всички съобщения в статията са факти, които са били истински. Освен това по никакъв друг начин не е използвана квалификация. Тук понятието овчар не е подходящо обстоятелство. Това, че не фигурира в предмета на дейност на фирмата на тъжителя, по никакъв начин не го прави позорно. В крайна сметка съдийката е оправдала журналиста по наказателното дело. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Илия Тенев, Ралица Неделчева, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Какви нови регулации се обсъждат в Европа след новите случаи на злоупотреба на така наречените нови медии? Какво мислят журналистите? Достатъчен ли само етичният кодекс и какви оплаквания постъпват в етичната комисия? Журналистическата етична комисия за електронни медии. Това ще говорим днес до 13: 30 с професор Милко Петров, с председателя на Комисията по етика на електронните медии Радомир Чолаков. Малко по-късно ще се опитаме да преценим кой влияе повече на нагласите на хората, за да четат. Дали сайтът „аз чета”, който навършва две години или това, че ние журналистите все повече внимание обръщаме на културата? В Туркменистан президентът разпоредил от жилищните групи да се премахнат сателитните чинии, защото се отразяват негативно на архитектурния облик, в резултат на което семейство шведски граждани с произход от Ирак били принудени да напуснат жилището си, защото отказали да се съобразят с тази заповед. У нас Комисията за защита на конкуренцията започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания. Унгарският журналист, който пишел за виното, произвеждано в държавно предприятие, се възмущава, че стотици хиляди унгарци трябва да пият с гордост и дори преданост и да плащат за това два пъти по-скъпо. Обаче се стига до съдебно производство. Преди малко Ви разказах историята за един овчар. Онзи човек, който се обидил, че е разчетен номера му като „овчар”. Но пък ние журналистите някак незнайно защо делим правата на хората да бъдат информирани от своите собствени права. Дали това е тема за размисъл и за журналистите по света? Да, разбира се. Обаче каква е посоката за разрешаване на тези конфликти. Добър ден казвам на професор Милко Петров! Здравейте!
Милко Петров: Здравейте!
Водещ: В каква посока трябва да върви регулацията? Все по-често като че ли се стига до някакви санкции на нас журналистите. Ограничаване на сайтове – за това се заговори във Великобритания само седмица преди погромите.
Милко Петров: И малко по-късно се оказа, че социалните мрежи наистина могат да разширят обема и значението на тези погроми. Освен това едно от нещата, които се дебатират в Европа това е необходимостта от регламентация на онлайн журналистиката и някакъв етичен кодекс по отношение на блогърите, защото вие знаете, че в блоговете могат да се появят всякакви неща. Въпросът е доколко трябва да се разчита на регулация и доколко на саморегулация? И доколко саморегулацията може да обхване тези блогъри, които работят понякога със скрита самоличност и т.н. Въпросът за отговорността на медиите всъщност и за етичната отговорност трябва да бъде разгледана и като отговорност на журналистите, но и като отговорност на обществото. Така че въпросът е наистина многостранен.
Водещ: Дали обаче ние не обогатихме тази практика на саморегулацията? Ето, ние у нас имаме етичен кодекс, но той някак не е задължителен, разбира се като всеки един етичен кодекс. Голяма част обаче от печатните издания не го спазват, не го приемат.
Милко Петров: Не само че не го спазват, но някои от тях не го и подписват. Имахме куриозни случаи, в които някои издания, които не подписаха етичния кодекс, бяха подложени на акции от една политическа партия с нахлуване в редакцията, пожелаха защита именно с оглед на основите и началата на този кодекс. Мисля, че и колегата Чолаков, ако си спомня добре този случай, така че има и такива куриозни ситуации.
Водещ: Той ще има възможност малко по-късно да го разкаже. Нека обаче малко се задълбочим в нуждите, кой трябва да я направи тази регулация на електронните сайтове, както вие казахте, на електронната журналистика, изобщо има ли някакво определение в момента на електронната журналистика?
Милко Петров: Има различни плуващи определения и всъщност има и разграничения по отношение на социалните медии и социалните мрежи, доколко едното е съдържание, което се прави от самите участници в тяхна полза, и друго с оглед на преследване на определени каузи. Но що се отнася до саморегулацията на блогърите и на блогърските организации в САЩ са направили опити в това отношение. Там е създадена такава организация на блогърите и там наистина има и собствени издания, където (…) други най-характерни статии, и освен това е изработила един етичен кодекс. Той, разбира се, се дообогатява и развива.
Водещ: Но дали тази практика би могла да прескочи Океана? Защото в Европа не се говори за такива неща.
Милко Петров: Не се говори, и да кажем в някои страни като Германия все още е доста консервативно и малко насмешливо отношението към блогърите. Тъй като в Германия професията на журналиста има сериозен социален авторитет и предимството на качествената журналистика и на изискването за професионализъм на журнализма е много силно. В този смисъл доскоро не можеше да се намери обединяващо изследване, което да покаже какъв е така да се каже ареалът на блогърите в Германия. Напоследък обаче и там има съответните пробиви и се появяват вече първи регионални организации на блогърите.
Водещ: Като че ли обаче изостава много регулацията от развитието на медиите като такива, на платформите, чрез които се разпространяват крайна сметка коментарите и информациите на журналистите. Доскоро в ЕП се говореше за собственост, имаше дискусии относно собствеността и как тя влияе на свободата на словото. Оказва се, че не само собствеността, но и както вие казвате новите платформи влияят. Между другото…
Милко Петров: … и рекламодателите влияят, не само собствениците.
Водещ: Да, това безспорно е така. Как бихте определили практиката публикуване в блог на дадена теза, без значение тя каква е, и после излизането на същата теза на страниците на медиите? Без проверка, с позоваване на съответния блогър.
Милко Петров: Но си има позоваване на съответния блогър?
Водещ: Да.
Милко Петров: С позовавне. Ами това ще покаже само, че журналистиката е взела само единия източник и не е направила проверка на втория. Най-малкото, знаете класическото изискване за проверка от два независими източника. И това е голямата опасност от блогърството и въобще в онлайн журналистиката, че една лъжа наистина може да бъде повторена на няколко сайта и тя постепенно да се превърне в обществена истина.
Водещ: Това ли е механизмът, чрез който чрез Фейсбук бяха усилени като с лупа призивите за мародерстване?
Милко Петров: Да, това е също възможността. Защото този тип, социалните мрежи създават чувството, че не си единствен и че много други хора ще участват. А знаете, че загубването на анонимност е едно от първите условия за появата на тълпата. Тълпата вече е склонна към ексцесии, към крайности и към разрушения. Съзнанието, че си част от общото, което се създава от социалните мрежи и ще бъдеш ненаказан всъщност може наистина да породи големи непредвидени социални промени.
Водещ: От няколко години насам организациите, които оценяват степента на свободата на словото отсъждат, че в Европа положението не е много добро, меко казано, разбира се, изключени са скандинавските страни от тази класация, каква е причината – дали не е заиграване с рейтинга и рекламодателите, както добре ме подсетихте, че и те трябва да бъдат споменати?
Милко Петров: Да, вероятно, още в началото при обявяването на предаването вие направихте интересна диференциация между рейтинг и доверие. Понякога заради рейтинга журналистиката прави много неща и може да загуби общественото доверие. И тогава може да се появят всъщност алтернативните източници на информация и те да станат първоначално истини, а след това опасни двойници, които могат да натровят доста обществени…
Водещ: Но дали това е истинска информираност? Защото подобни тези са с много кратък срок на годност и някак тяхната недостоверност лъсва бързо. Какво правят хората с тези информации и те нужни ли са им и как биха могли да бъдат насочени, или поне да знаят, че тези информации не са от тяхна полза?
Милко Петров: Трябва да извършим съпоставка с многото различни източници и освен това трябва наистина да се борим за създаване на етичен кодекс на професионалните журналисти, защото четвъртата власт се е появила в крайна сметка от наистина една обществена нужда. Някой да събира информацията, някой да я селектира и някой достоверно да ти я поднася. И ако ние журналистите се откажем от тази си отговорност, може някой друг да се намеси на опразненото място.
Водещ: Например пиарите? Особено сега в предизборните времена.
Милко Петров: Не само, за съжаление, госпожо, не само в предизборните времена, журналистиката все повече се превръща в открит или скрит PR. И когато започне да се определя дневния ред не на обществото, а на определени елити, тогава наистина става тревожно.
Водещ: Добре, но тогава какво ще се случи с доверието? Или просто всички ще считат, че доверието е някакъв излишен лукс?
Милко Петров: Ами доверието се е появило в четвъртата власт или защото според американското разбиране се предлага една обществена услуга, или според голяма част от европейското разбиране се предлага някаква мисия или обществено отговорна полезна роля. Ако не се изпълнява нито едната, нито другата, то и качествена, и жълта журналистика става уязвим, тя просто ще бъде ненужна. Този тип журналистика ще бъде ненужна.
Водещ: Как в историята хората са санкционирали отклоненията от почтеността на журналистите? Ние имаме един пример, относително далечен, с една партийна книжка, тогава имаше спадане на тиражи, но като че ли за друга санкция в България някак не мога да се сетя.
Милко Петров: О, има случаи. Обществото само, затова казах, че отговорността е на журналистите, но и на обществото от друга страна. Обществото трябва да санкционира недобросъвестната журналистика. Разбира се, етичният кодекс е опит колегията да санкционира по един или друг начин така да се каже недобросъвестната журналистика. Но такива примери има, да речем в Германия. Там се появяват две издания, в смисъл издание „Експрес” в Кьолн и съответно регионалната редакция на (…) Цайтунг, които по подобие на „Нюз ъф дъ Уърлд” подслушват полицейските честоти и научават за произшествия и за загинали по магистралите. И естествено репортер и фоторепортер почват да посещават близките на загиналите и на тяхната първа реакция и съответно поднасят изключителна новина. Това е определено като лешоядна журналистика и има един обществен (…) за бойкот на тези две издания – и на „Експрес” в Кьолн, и на съответното регионално издание на „Билд” (?). Резултатът е спад в тиражите с около 700 хил. общо за двете издания. И естествено изданията коригират своята политика.
Водещ: Но ако бъдем максимално искрени, то бихме си признали, че и у нас такава практика имаше, хайде да употребим минало време за по-безболезнено, имаше едно издание, което поднасяше подобни реакции, които са наистина много неприятно заиграване с човешката трагедия.
Милко Петров: Да. И задълбочаване на тази трагедия. Вие знаете, че едно от изискванията в етичния кодекс е, че няма да злоупотребяваме с човешката трагедия и няма да досаждаме, образно казано, на хората именно в тези периоди, но това се прави в нашата журналистика, даже се прави и по национални медии. Аз си спомням по Канал 1 на българската телевизия, която интервюираше близките и съучениците, при това репортерката с усмихнато лице, загиналите на това момиче на „Патриарх Евтимий”, което случайно от един заблуден куршум на пиян полицай беше простреляно. И съответно това интервю ни се поднасяше като изключителна репортерска находка. Именно с близките, които получиха и забележете крайно оригиналния въпрос: Как се чувствате?
Водещ: Да.
Водещ: КЗК започва проучване на пазарите на издаване и разпространение на печатни издания на територията на страната. Ще бъде извършена проверка относно съществуващите условия за функциониране на ефективна конкуренция и отношенията между основните участници, разпределенията на пазарните им дялове, както и бариерите за навлизане на потенциални конкуренти. Така сложно и трудноразбираемо звучи простата истина, за която много пъти сме си говорили в „Клубът на журналистите” вече, това дали не е в превод царят е гол. Проф. Милко Петров, първо към него се обръщам. И защо чак сега комисията се самосезира според вас?
Милко Петров: Ами отдавна намекваме, че общо взето тази комисия не си гледа много работата и очевидно тя се самосезира и по въпроса за „Лукойл”, виждаме, че се самосезира по въпроса за разпространението на печата, имаше публикации във в. „Капитал”, ако не се лъжа и другаде, може би трябва да се замисли и по въпросите за цифровите мултиплекси. Така че има определени неща в сферата на медиите, които тази комисия трябва да изясни. Там бяха поставени наистина тревожни данни за контрола върху разпространителските фирми в страната и от кои среди произтича този контрол.
Водещ: Като че ли капката, която преля, бяха телевизионните кадри за това как се крият вестници, едни вестници, пък други вестници се показват. Но толкова много коментари имаше в гилдията, пък от друга страна, те безсмислени ли са тези коментари, които ние правим?
Милко Петров: Не, те са именно капката, за която говорихте, която прелива чашата и обикновено принуждава институциите да работят. Може би една от слабостите на нашето общество е, че прекалено гръмко обявяваме една истина и после твърде бързо се отказваме да я следваме и фактически да осъществяваме този натрупващ се ефект, който да предизвика и да принуждава институциите да работят. Тази шумност, сензационност на разкритията, които тихо от първа страница изведнъж прошумяват на втора, трета и последна, всъщност ни води до едно управление чрез скандали. Шумни скандали, които бързо, просто тихо, кротко зашумяват някъде и изчезват и публиката бива привикната към това, привикнала към тази сензационна драматичност, от която нищо не произлиза. Но това убива доверието в журналистиката.
Водещ: Докато ми говорихте се сетих, не знам защо ми изплува образът на трета страница на в.- „Сън”, но там на трета, макар че пак става дума за таблоид…
Милко Петров: …да, но това нали знаете наложено на Мърдзок именно от викторианските, поствикторианските нрави на Англия. Той е имал навика, както го е правел в Австралия и във вестниците в Щатите да сложи тази живописна илюстрация на първа страница, но викторианските нрави, тогава е имало също обществена реакция, не толкова санкция правителствена, го принуждават винаги да ги слага на трета, на вътрешна страница.
Водещ: Всъщност аз заради това ви казах, защото това е…
Милко Петров: Ако говорите за тази илюстрация.
Водещ: Това е, да, да, за тази илюстрация. Хайде, за тези, които не са разгръщали трета страница на в. „Сън” да кажем, че това е един красив женски образ, който е малко по-скромно облечен, меко казано. Но разбира се това е една естествена метафора, която с нравите на Мърдок беше добре обяснена. Нека сега да включим към нашия разговор и Радомир Чолаков, здравейте, г-н Чолаков! Защо след толкова много коментари в гилдията чак сега изведнъж се разбра, че царят е гол и че има вероятно монополно положение на територията на печатните медии. За електронните ще изчакаме по-нататък.
Радомир Чолаков: Не, аз не мисля, че сега се каза, че царят е гол. Просто поздравявам г-н Петров за неговото изказване току-що. Факт е наистина, че ние откриваме някакви неща, съобщаваме ги като сензация, неща, които всички сме ги знаели през цялото време, съобщаваме ги като сензация, след което два дни по-късно ги забравяме, за да кажем след една година, че сме направили някакво страшно откритие. Специално за задаващия се монопол в медиите, аз лично съм писал март месец 2009 г. и общо взето ефектът беше същият. Няколко души казаха, да бе, да, верно, може би ще има такова нещо. След което всички забравиха, сега се събуждат и казват, олеле, боже, какво стана.
Водещ: Ами може би аз…
Радомир Чолаков: Откровено да ви кажа, нямам обяснение. Нямам обяснение за това наше поведение, то е колективен медиен суицид.
Водещ: Обаче се получава една рефлексия у хората. Ето, този пример с овчаря също има заложби да бъде естествена метафора, нищо уличаващо няма в това да видиш един смешен номер на кола, човекът си е платил 1000 лв. за едни 4 четворки, обаче номерът в колата за зла ирония може да се прочете като овчар. Там е работата обаче, че журналистите сме винаги виновни и се е стигнало до занимаване на съда с този казус, забележете и колко е поискал въпросният притежател на този номер, 10 000 лв. Тази рефлексия не пречи ли в нашата работа?
Радомир Чолаков: Не знам, вижте, лошото е, че… Не, вижте, как да ви кажа, четох наскоро, умен човек беше казал, че ние започваме да развиваме някаква странна способност да избираме да се занимаваме с маловажното и второстепенното и изпитваме панически страх да задълбаем в някоя тема, камо ли пък да я продължим за повече от 3 дни. И това започва да се превръща според автора на твърдението в антропологичен проблем. Аз наистина трябва да ви кажа, че ставам все по-голям песимист, защото, как да кажа, нали, винаги е имало през последните 20 години опити от разни хора някой да стане господар на България. Нали, дето се вика минаха ни пред очите. Знаме как свършиха. Учудвам се, че опитите не свършват, включително и с медиите между другото. И това, което, как да ви кажа, най- така ме притеснява е готовността на гилдията да приеме това за факт. Ами да, най-вероятно ще има господар и ние там ще видим някак си да се разберем с него. Значи ние упорито не искаме да сме свободни хора, в медиите включително. Говорим си някакви такива базисни принципи от етичния кодекс на българските медии, от етичния кодекс на Би Би Си, цитираме ги, сякаш те не се отнасят до нас, след което констатираме, ама ние защо не ги спазваме. Ами не знам защо не ги спазваме, да ви кажа. Защото може би не искаме да сме свободни хора или не можем да сме свободни хора. Ние не знаем каква е функцията на медиите, ние решихме, че медиите служат, за да се забавляваме. Ами аз съм го цитирал Постмън хиляда поти, всички са го цитирали, че се забавляваме до смърт.
Водещ: Зависи чия смърт, проф. Петров?
Радомир Чолаков: Нашата, нашата.
Милко Петров: Нашата обща или на социума ни като цяло. Първо, искам да кажа за шегата на този човек, който се е обидил. Ние имахме министър, който се казваше Овчаров и сега все още действащ политик, имахме министър, който се казваше Свинаров, имахме генерал, който се казва Чобанов. Така че няма нищо обидно, просто човекът не знам защо се обижда. Иначе това, което каза колегата Чолаков е изключително интересно, защото то навлиза наистина в народопсихологията, в онова, което всъщност представлява битността може би на българския народ. Може би винаги необходимостта от закрилник, от батюшка, от някой по-силен, който да ни свърши работата, и това може би се прехвърля и върху медийната общност. Самата идея за допускане за господар, за несхващане, че ти си всъщност арбитър елегантиерум в обществото, онзи, който е над тебе, бил той главен редактор или собственик е само мениджърът и всъщност, че ти служиш на обществото, а след това на медийния чорбаджия, може би това нещо, което е дълбоко в цялостното възпитание на обществото и може би даже в нашето преподаване по журналистика също не е дотам изпипано. Може би ранното практикуване на студенти в редакциите ги принуждава да се съобразяват с изискванията и каноните на отделни редакции. Но наистина може би трябва да помислим да разберем защо този рефлекс на покланяне, предварително покланяне, даже преди да е поискано в медийната, в много медийни хора.
Водещ: Как ние медиите бихме могли да насочим хората, да им обясним с някакви по-прости и разбираеми думи..?
Милко Петров: (…), където изведнъж казва, че в. „Сега” го носят само в събота, в останалото време той не се носи. И то става дума за пресечката на ул. „Васил Друмев” и „Любен Каравелов”…
Водещ: Това е в центъра на Варна, да.
Милко Петров: (…) продължа мисълта на Радомир Чолаков и защо не функционира надеждно едно бюро, одит бюро за тиражите фактически. Това е другата страна. И всъщност регламентацията трябва да погледне и нататък. Защото това касае и рекламодателите и доверието в медиите и всъщност защо беше саботирана тази идея. Вие знаете по света,а че одит бюрата по тиражите всъщност са едни от най-надеждните институции, може в Германия, в Англия, в Щатите, може да следите реалния тираж на вестниците. Продължавам мисълта просто на колегата Чолаков.
Водещ: Добре де, г-н Чолаков, да приемем, че някак си достига изданието Х до Лом. Каква е възможността то да се покаже на репа, да се види на репа, да не е отдолу?
Радомир Чолаков: Ама вижте, те са вързани тези проблеми. Значи примерно никой от медиите, не знам защо пак, не се е занимавал с механизма, по който общините отдават места за поставяне на будки за вестници. Значи трябва да ви кажа, че там ако се заровите, много интересно ще ви бъде. Кой получава право да сложи будка, срещу какво го получава това право, за колко време се сключва договора и има ли някакви изисквания въобще? Значи, вижте, пак да се върна…
Водещ: И ще открием винаги едно повтарящо се име, на един повтарящ се разпространител. Това казвате в прав текст.
Радомир Чолаков: Не е задължително, не, не е задължително. Може да откриете имена на приятели на съответния кмет, на негови братовчеди, лели, стринки и т.н., които след това разбира се влизат във връзка с големия разпространител, защото те няма откъде да си вземат вестниците, и се получава една много мрачна симбиоза по веригата. Но вижте, наскоро говорихме с колеги от Германия, които изявиха желание да дойдат и примерно пред Съюза на издателите и журналистическата общност, ако разбира се има интерес, да бъде показан един немски закон запечата как изглежда, да се види какво пише вътре и да се анализира. Просто толкова ли е вредно това нещо, толкова ли е опасно и дали пък случайно те нямат някакви решения, които биха били полезни за нас. И да ви кажа този закон, който тогава гледахме в Германия, общо взето една трета от него е посветена именно на разпространението. И там пише изрично, че разпространител няма право да откаже да разпространи, да вземе вестник, и будка няма право да откаже да сложи вестник. И това се наказва със санкции. Значи сега, извинявайте, ама, как да кажа, онези държави са малко по-либерални от нас, или да кажем с малко по-дълга либерална традиция и след като те са казали, че не може да има абсолютна свободна пазарна икономика в сферата на разпространение на информация и мнения, те знаят защо са го казали. Значи, защо ние казваме, че тази сфера ще трябва да бъде абсолютно свободна от всякакъв контрол, абсолютно свободна от всякаква намеса, Се Се Ер (?) всеки да прави каквото си иска. Ами всеки ако прави каквото си иска, аз ви гарантирам, че ако се случи това, което казвам, догодина няколко хиляди журналисти ще са без работа. На никой ли не му пука за това?
Водещ: Едва ли, едва ли за това става дума. Но все пак дали този закон ще дойде и до България? Защото вие хубаво, че сте го гледали там в Германия, ама не е лошо и тук да бъде видян. Аз си мисля, че едно такова събитие би събрало доста публика. Как да кажа, може би въпросът с разпространението на вестниците специално може да получи едно работно заглавие „Солунската митница”.
Милко Петров: Би могло.
Радомир Чолаков: Би могло, да, би могло. Вижте, то ясно е, че интересът в контрола върху разпространението на медиите е по-скоро политически и икономически разбира се, но на първо място политически. Впрочем проф. петров вметна мимоходом, ние го пропуснахме, въпроса с мултиплексите. Значи там пък става дума за разпространението пак на информацията и на мненията, само че в електронен вид. Пак всички знаят, че там нещо става, ама какво точно става, абе майната му, ще се разберем някак си. Е, няма да се разберем, бе г-жо Филева.
Водещ: Още повече, че имаме горчивия опит с продажбата на БТК и пропускането на възможността едни предаватели да бъдат изведени от там и рекетът, който дойде по-късно…
Радомир Чолаков: Да, благодаря ви между другото за примера. Значи навремето като се приватизираха български пощи всички коментираха кой ще ги купи и колко пари ще плати. Никой не коментираше последствията за свободата на словото в България от тази продажба. В момента всеки ден в някой медия някой либерал или комунист казва, че е крайно време да се приватизират Български пощи. Български пощи, нека да го кажа много ясно, са последната опора на разпространението на вестници, последната. Ако тази опора падне…
Водещ: Лом остана без вестници, но не само Лом.
Радомир Чолаков: България ще остане без вестници. Дайте да приватизираме пощите, ха-ха-ха, колко е хубаво да се приватизират пощите, хайде приватизирайте ги и ще видите какво ще стане.
Милко Петров: (…), от която всички ние се оплакваме, че все по-малко се чете и младите все по-малко се интересуват от четене и от печатното слово и въобще се интересуват от сериозната проблематика.
Водещ: Каква прогноза за сериозната журналистика бихте направили, проф.Петров?
Милко Петров: Сериозната журналистика къде – в България или по света?
Водещ: Ще стигне ли до Лом, ако се възползваме от примера на г-н Чолаков.
Милко Петров: Би трябвало да стигне до Лом, защото във всяка една страна между 7 и 11 % са елитите, които движат обществото, и то и работещите…
Водещ: Все пак това е конституционно право на хората да бъдат информирани. А не да бъдат забавлявани, нали?
Милко Петров: Да, и именно тук обществото би трябвало да се погрижи, защото ние виждаме примера на европейски държави, които правят всичко възможно, за да запазят медиите и печатните медии като част от културата на едно общество, като част от неговата цивилизационна традиция, за да може то да бъде продължено по-нататък. Защото в противен случай не мога да разбера защо фактически и страни като Франция и Италия правят всичко възможно да запазят своя тип качествена печатна журналистика, а ние, страна, която е в развитие като демократична (…) не се стремим да го направим? Ето това също не става докрай изяснено.
Водещ: Може би не сме достатъчно пораснали да сме осъзнали това, че сме длъжни да бъдем по-пламенни в защита си на свободата на словото, ние българските журналисти. Като че ли смятаме, че всякакви разговори и коментари на тази тема ще бъдат съотнесени в графата гледаш в пъпа си.
Милко Петров: В никакъв случай, защото фактически защитавайки себе си като професия, журналистите защитават и кардиналния интерес на обществото да получава…
Радомир Чолаков: Точно така е.
Милко Петров: И затова (…) Англия се защитават, и този етичен кодекс не случайно, спомняте си за Грег Дайк и за бунтовете на журналистите, където всъщност се защитават тези принципи, които гарантират демократичната структура на обществото.
Водещ: Г-н Чолаков, не ми отговорихте обаче за закона, немския закон аз печата, кога да очакваме една такава дискусия?
Радомир Чолаков: Идеята беше, че немски колеги, загрижени от ситуацията в България, имат намерение да дойдат и да организират конференция или семинар, на който да представят просто немския опит, немския закон за печата преведен на български, и да се види толкова ли е страшно това нещо. Това беше идеята. Предполагам, че до края на годината може би. Исках да кажа две думи във връзка с последните ни разсъждения, да продължа разсъжденията на проф. Петров. Значи вижте, факт е, че елитите във всяко общество са малко, но другото нещо, което ме изумява напоследък, не напоследък, непрекъснато в същност е колко трябва да е прост нашият елит, за да си въобразява, че му е по-лесно да управлява прости хора. Значи, френският елит има нужда от четяща грамотна Франция. Италианският елит има нужда от грамотна четяща Италия. Защото тамошните елити знаят, че техният статут, ако щете тяхното материално благополучие се крепи върху грамотни, образовани, богати хора. Сега, значи, ако ние сме решили, че е голяма далавера да изпростяваш собствения си народ, да го лишаваш от информация, да го забавляваш до смърт, да не му позволяваш той да решава съществените си проблеми, най-накрая пак по дългата верига на причинно-следствените закономерности и ти губиш. Ти като медия, ти като елит, ти като чорбаджия, ти като, нали, каквото искате. Разбирате ли, аз вече се отказах да говоря за етика, защото съм останал с впечатление, че хора, които говорят за етични норми, малко или много ги гледат като луди, хайде ти пък какво ми говориш, говоря за рационален икономически интерес. Значи рационалният икономически интерес на всяко европейско общество налага неговият народ да е грамотен и заможен. А не беден и прост.
Милко Петров: Това е една изключително вярна прогноза, но има известен оптимизъм в нея, защото то зависи от качеството на елита. И дали няма да иска да превърне хората в подобни на него. Нали, одобрявам това, което казвате…
Радомир Чолаков: Затова казах, г-н Петров, може би трябва да акцентираме работата си малко върху елитите, защото както казах, нямам добро мнение за интелектуалното ниво на българския елит и може би трябва да се поработи малко върху елита и да му се обясни, че неговите практики са вредни в крайна сметка за самия него.
Милко Петров: (…) Но вижте, тази идея да няма закон за печата тръгна през годините на прехода, може би защото следвахме американския модел. Наистина без такъв закон за печата. И винаги предложението за закон за печата се схващаше като форма на ограничение на свободата на словото. Журналистите винаги го схващаха в тесен смисъл, само като ограничение, но не и като защита. И едва сега се осъзнава, че този закон може да бъде и защита. Но САЩ са друг тип общество, много мощно, там си има и различни фондации и различни форми. И там има национално публично радио, телевизия, система, която така или иначе се грижи и за образованието и за разпространението на информацията. Това е просто друг тип общество. А нека да гледаме по-скоро европейските модели, скандинавските модели, холандския, където наистина има фондове за защита на печатното слово. Фондове „Робин Худ”, които защитават фактически и регионални, и алтернативни медии.
Радомир Чолаков: Точно така.
Водещ: Ами може би е време да се организира една такава дискусия. Аз бих се радвала, г-н Чолаков, ако по-раничко ни запознаете с този немски закон. Ще разчитам. Благодаря ви за това участие, и най-вече ви благодаря за това, че казахте, че трябва да се чете, полезно е да се чете. Аз се чудех как да представя следващия събеседник в „Клубът на журналистите” Александър Кръстев от сайта „Аз чета”. Вие обаче максимално облекчихте моята задача. Имате ли въпроси към него?
Радомир Чолаков: Поздравете го. Трябват ни възрожденци, трябват ни пионери. Изобщо трябва да се борим.
Водещ: Благодаря ви за това участие!
Водещ: След признанието на проф. Милко Петров и на Радомир Чолаков, че Александър Кръстев е възрожденец, освен да му честитя, добър ден! И така, сега по-сериозно, пет години „Аз чета” и две години сайтът „Аз чета” от създаването досега. Минахме ли периодът, в който беше немодерно да се чете? И какво може да направи един сайт, какво могат да направят медиите, доколко медиите се включиха в популяризиране на тази, хайде да я наречем възрожденска идея.
Александър Кръстев: Ами лично по мое мнение все пак медиите трябва да са тези, които с тяхната си всъщност възрожденска, поне така ми се иска, функция да помагат за развиването на четенето, да помагат на родителите да възпитават своите деца, че трябва да се чете, дори да не четат на 6-7 години, но когато дойде възрастта, в която трябва вече човек да се учи малко повече от живота, не само от това, което има на улицата, но и от книгите и така…
Водещ: Узряхме ли да идеята, че това е един вид социална отговорност да се чете, да се знае? Защото в крайна сметка политиците може и да имат сметка от един необразован народ, той по-лесно се управлява, нашият инстинкт обаче за самосъхранение обаче сработи ли и доколко медиите направихме нещо в тази посока?
Александър Кръстев: Въпросът е много труден. Първото, което ми хрумва така или иначе е, че елитът, интелектуалният елит никога не е бил мнозинство, в което и да е от обществата, и това, което би трябвало медиите да се стараят да се случва е този елит да не е съвсем минимален в България, да не е 1-1,5%, а да е малко по-висок.
Водещ: Кога дадена книга би излязла на първа страница на някой вестник?
Александър Кръстев: В България точно…
Водещ: Каузите успяват някак си да се доберат, макар че заради по-жълтата част на… сега ще цитирам тук в. „Новинар”, който е сложил една снимка за посетилите на един фестивал, които позират голи на стадион като част от фотографски проект на германска фотографка – „Голо сърце”. Но книга няма, книга досега не съм виждала на първа страница на вестник.
Александър Кръстев: Предстои да излезе, тя дори може би вече е на пазара книгата „Аз, Бойко”, която е дело на сценаристите на „Шоуто на Слави”, и може би тя би създала скандал, след като някой я прочете, въпреки че обикновено медиите в България не четат книгите, за които пишат.
Водещ: Това е една много тъжна констатация. Както политиците може би не четат законите, за които говорят, така и медиите да не четат книгите, за които пишат. Това значи директно обвиняване във формализъм може би.
Александър Кръстев: Ами те така или иначе не пишат много-много за книги.
Водещ: Имаше опити, имаше притукри във вестниците за книги, които като че ли идваха и си отиваха във времето. Защо това не се превърна в трайна тенденция, заради липсата на рейтинг ли?
Александър Кръстев: Ами не, в интерес на истината все повече от големите медии, за вестниците става въпрос най-вече, и дори и списанията, издават собствени книги, за които закупуват права и ги издават заедно с вестниците и списанията, но по този начин разбира се те насърчават четенето, но за съжаление, те гледат на това най-вече като бизнес. И много рядко се е случвало да бъде издавана такава книга, която да е нещо извън чисто художествените…
Водещ: Разбира се, ти си завършил PR. Какъв PR трябва на книгата, за да стига до хората и какво зависи от медиите, макар че на медиите работата не им е да правят PR?
Александър Кръстев: Да, на медиите работата им е да са посредник. Предвид пиарът, който излиза от самите издателства, медиите си вършат добре работата като посредник. Въпросът е, че конкретно за самите книги може би трябва да се създават малко повече диалози, доста повече медии трябва да са, да ги наречем домакини на дискусии, не само за конкретни заглавия, но и за течения, за тенденциите в книгите, за актуалните теми, за които се пише в книгите. Има такива книги, не четем, не издават само класики и такива неща, има…
Водещ: Как се промениха нагласите за две години обаче? Пак да се върнем на този въпрос.
Александър Кръстев: Обръща се все повече внимание на това как се представя една книга, търси се все повече диалог с читателя. Искрено аз се надявам ние да сме допринесли достатъчно за това, просто защото откакто сме създали сайта преди 5 години, диалогът е най-вече това, което търсим, диалогът между читателите и издателствата, диалогът между книгите и читателите.
Водещ: Хайде да направим сега едно сравнение. Всяко едно издателство праща на журналистите, когато излиза една книга, една кратка бележка, кога е кратка, кога не чак толкова кратка. По същия начин обаче постъпват и създателите на филми. Защо техните бележки са доста по-различни от тези на издателите на книгите и какво би направило, би ги доближило?
Александър Кръстев: Първо, основната разлика е, че един филм може да се изгледа за максимум 2 часа, една книга рядко може да се прочете за 2 часа…
Водещ: Аз говоря за написването, за написването на тази бележка. Едните пишат бележки, добри бележки, другите пишат формални бележки, най-общо казано. И когато читателят хване вестника, където, да кажем, са публикувани бележката за нов филм и бележката за нова книга, естествено по-атрактивното четиво предизвиква по-големия интерес. Те нещата са прости. Въпросът е защо издателите не полагат тези усилия и дали това е точно така?
Александър Кръстев: Ами истината е, че много малка част от издателите полагат усилия техният продукт да достигне добре до читателите, а не просто да го има в книжарниците и следващата седмица, в която излезе друга книга, просто тази книга да бъде забравена. Но прекалено малко са, да не кажа, че се броят на пръстите на едната ръка тези, които се опитват да го направят. Друг е въпросът колко успяват да го направят. И за мен не е добре това, че има книги, за които маркетинговият бюджет надвишава в пъти това, което може не само да се спечели като печалба то продажбите, но изобщо от постъпленията от продажби на една книга. Това говори за някакъв тип корумпираност на пазара, за съжаление.
Водещ: Това говори директно за пране на пари. Всяко нещо се прави с икономическа изгода, в което няма нищо лошо. Ако искаш да го правиш по-дълго, няма как да губиш и да продължаваш да губиш и да продължаваш да го правиш. Елементарна е логиката.
Александър Кръстев: Истината е, че всички ние искаме да се издават много качествени заглавия, но те не се купуват или са много скъпи и са икономически нерентабилни. И загубите, които издателствата получават от тези заглавия, се избиват с по-леки четива, езотерика и такива неща, които се купуват много повече.
Водещ: Стани милионер за едни ден и т.н. ,в тази плоскост.
Александър Кръстев: Монаси, които си продават фераритата и подобни неща.
Водещ: То, разбира се, не може без това. Създава ли се общество, което иска да сподели какво е прочело?
Александър Кръстев: Да. Тук вече можем да говорим с една гаранция и с вярата, че това общество, което тепърва нараства, след 5, 10, 15 години вече ще е съвсем узряло. Просто защото както може би слушателите се сещат, става въпрос за посредника интернет, който дава възможност за много повече дискусии. В момента между съвсем младите, от тийнейджъри до хора на 24, 25 години, разбира се и на повече, което означава, че след 10 години, когато всички те ще са в активна възраст, те ще обичат книгите, ще си купуват повече книги, така че аз съм доста сериозен оптимист.
Водещ: Добра новина ли е това и в подкрепа на този оптимизъм ли е фактът, че производителите на технологични чудеса, в чиито кабели съвсем скоро може би ще се обесим, но шегата настрана, те обръщат внимание на електронното четене?
Александър Кръстев: Което е чудесно. Просто защото, и едно време Маршал Маклуън е казал, съобщението е средството. Така че книгата е книга. Аз лично не съм чак такъв фетишист да обичам допира на хартия. Има хора, които си държат на това, но книгата е книга. Когато човек иска да чете, на мен лично ми е много по-лесно с електронен четец, защото става в пъти по-бързо. Хора като мен, които имат желание да четат много повече…
Водещ: Е, разбира се, романтиката е допълнителна екстра за хора пък като мен, които обичат мириса на печатарското мастило.
Александър Кръстев: Да, вече има и такива електронни четци, които пускат и аромат на хартия и на мастило. Точно направени от тези хора с кабелите.
Водещ: Което безспорно е добра новина. Какво се коментира последната седмица? Лято е, през лятото е редно да ни остава повече време за четене. Кои са четивата, които се коментират? Само да не съм чула нищо за Винету.
Александър Кръстев: Ами, за съжаление, май един човек (…) тази книга. И то беше отдавна. Ами това, което се коментира напоследък всъщност е може би събитието на годината, което като превод на български все още не е дошло, но се чете много в България и на английски, това е последната част от поредицата „Песен за огън и лед” на Джордж Мартин „Танц с дракони”, което е книга наистина явление, просто защото всички, които харесват фентъзито и историческите книги, я чакат от 2005 г., когато излезе предишната книга от поредицата.
Водещ: А любовта към фентъзито не е ли една стаена мечта за някакви малко по-различни правила, в които да живеем, едно по-различно общество, в което да живеем, ден о връщане към приказките, към детството на всеки един от нас?
Александър Кръстев: Да, и към приказките, разбира се и малко бунтарство, което не е лошо. Това е целта на книгите, просто да ни накарат да помечтаем, но да мечтаем положително. Не да стигаме дотам, просто да искаме да се заровим в книгите и да не искаме да виждаме нищо друго около нас.
Водещ: Това беше темата, която мъчи журналистите, кандидатите за журналисти тази година, ако си спомняш. Ами да завършим с една прогноза. Колко още трябва да се променят нагласите, така щото на политиците да им бъде по-трудно, т.е. ние хората да ги караме и да работят, да бъдем грамотни?
Александър Кръстев: Ами тези неща трябва да се променят от по-малка възраст.
Водещ: 5 мин. преди 13:30 ч дай едно заглавие, което да ни даде една нова идея за този уикенд?
Александър Кръстев: Много труден въпрос е това.
Водещ: Е добре де, какво четеш?
Александър Кръстев: Всъщност в момента чета (…).
Водещ: Е не, това не е заглавие за препоръчване сега. Коя е книгата, за която не ни остава време да прочетем? Може да е някаква класика? Да подсказвам, Айн Ранд?
Александър Кръстев: Айн Ранд може би. В момента издават Булгаков, но файлетоните, което е нещо, което си струва да се прочете, просто за да видим, че той е добър не само в дългите жанрове, но и в сатирата.
Водещ: А сатирата е важна част от нашето ежедневие.
Александър Кръстев: Много сериозна. Там става въпрос за 20-те години на ХХ в. Болшевишка Русия. Такава сатира ми се иска да виждаме и в България в момента.
Водещ: Да. Ами това е идеята на Александър Кръстев. Можете да я последвате. Имате пред себе си цял съботен следобед и цял неделен ден.
