БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 25.02.2012
Водещ: Съветът на Европа предприема мерки за гарантиране на независимостта на обществените медии, а обществената медийна седмица у нас ни дари с ярки примери за редакционни зависимости. И ако миналата седмица търсехме отговор на въпроса заявеното намерение от страна на ново учредения Български медиен съюз за писани на нов етичен кодекс дали е поредната схизма у нас, из медиите като вирус и заболяване се появи практиката късане на вестници пред камера. Сами по себе си тези прояви изглеждат добре заредени с рейтинг и безспорно отпушиха коментарите в социалните мрежи. Днес няколко вестникарски първи страници са решени в квалификации. И каквото повикало, това отговорило. Разбира се и това е позиция. Дали обаче не е редно да си зададем въпроса колко е часа например? В едно общество, което уважава чуждото мнение и държи на истината, не е особено добре политиците да пишат заглавията или собствениците да определят посоката на коментарите и разследванията. Вярно е, че етичният кодекс, който мнозина журналисти спазват, е доброволен обаче никак не е редно да има дни, в които го спазваме и такива,в които не го правим. Много сложно се изписва този график – не за друго. До колко бонусите, за които и тази седмица се говори, писа и показа много, щяха да видят бял свят, ако не бяха медийните войни? Това също е един важен аспект. Какво да правят обаче във всичкото това време журналистите? Никак не е случаен фактът, че правото на информация е записано в повечето европейски конституции. Не само за частта на професията, но и заради човешките права е добре поводите да бъдат поставени журналистите под общ знаменател, като част от онази крилата фраза как всички са маскари, е редно поне да бъде поставен под въпрос. Защото медийните скандали са още един аргумент, който ще ни потопи надолу по степен на свобода на словото. После разбира се ще оспорим методиката, но какво от това? След вчерашното късане на вестници, по една телевизия, днес и по една друга иронизираха късането на вестници пред камера също с късане на вестници. Стана ясно още, че потърсената позиция от Светла Петрова не е стигнала до хартиеното издание, а само до електронното, защото позицията е била принципна. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Александър Райчев, Валя Момчилова, Светла Милчева, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Бонуси, оставки, високите цени на лекарствата, как журналистите коментираха темите и какво ще се промени освен няколкото лица във властта, до колко властта е склонна да споделя информация с медии? Как ще се развие поредният спор за достъпа до информация? Темите ще коментираме с колегите Весислава Антонова от „Капитал”, Александър Кашъмов – член на Етичната комисия за електронни медии и разбира се предполагам, че вече се сетихте и Найо Тицин, чиито интерес е извън България. Воюват ли медиите и какво да правят журналистите в това време? Каквото и да си говорим, винаги става дума за пари. Така мислят и Pink Floyd. Една от основните ценности на журналистите е отношението им към дискриминацията и по-точно срещу дискриминацията. Тази позиция и практика се опитва да наложи и ЕК с ежегодна награда. И така на национално ниво Даниела Горчева вчера стана ясно, че печели и ще ходи в Европа да се конкурира с колеги. Добър ден на Даниела Горчева.
Даниела Горчева: Добър ден на Вас и на Вашите слушатели.
Водещ:Става дума за съдбата на един човек, който всички администратори се опитват да кажат, че го няма.
Даниела Горчева:Да, този случай е наистина абсурден, но за съжаление не е единствен. Това е големият проблем. Става дума за съдбата на един човек, едно създание, който е от 32 години в България. Тук е завършил Висшето си образование – МЕИ, тук е работил като инженер в продължение на години. Работил е като предприемач на малка фирма за продажбата на кафе. След това е работил в други фирми. В един момент, след като 17 години живее в България, той иска от емиграционните български служби да му предоставят право на българско гражданство. Той има това право. Служба Емиграция отказва без никакви аргументи. Предполагам поради две причини. Едната е, че все още има от миналото наследено милиционерско мислене и манталитет, тъй като те са длъжни да се аргументират. Те нямат никакви мотиви да му откажат. Другата е според мен, че вероятно Господин /…/ не се е сетил да даде рушвет, където трябва. И освен това и дискриминационно мислене, и нагласи, защото той разбира се е от /…/. По-късно нещата се развиват така, че на него му изтича този паспорт, той вече веднъж го е подновявал, и отива, както предишния път в посолството на Танзания, за да си поднови документа за самоличност. Оказва се, че в Танзания има някакви нови разпоредби. Искат му акт за раждане, какъвто никога не са му искали. Той вече живее 20 години в България. Родителите му в Танзания са починали. Аз не мога да намеря от къде може да е този акт за раждане. И в един момент се оказва, че той дефакто не съществува за бюрокрацията. Танзания не му издава нов документ за самоличност. Българската власт го обявява за нелегален и го тиква в затвора в Бусманци, където е по-страшно от обикновен затвор. От там го измъква с много усилия и самоотверженост адвокат, която се занимава с него безкористно и с тези случаи. В крайна сметка той е извън Бусманци, но без право на дом. Трябва да се подписва всеки ден в полицията. Няма право на здравно осигуряване. Няма право да работи и ние предложихме на парламентарната комисия в…Ало?
Водещ:Да, чувам Ви.
Даниела Горчева:Предложихме на парламентарната комисия към парламента, която се занимаваше с това, да изработят нов закон за чужденците. Тези хора, като /…/, те са около 1200 мисля че – да им бъде признато българското гражданство и да бъдат решени техните проблеми. Но отново за съжаление нямаше…
Водещ:Какво ще направи тази Ваша публикация освен че, Дай Боже, да Ви донесе и европейска награда освен на национално ниво?
Даниела Горчева: Ами аз много се надявам българското общество да успее да разбере чрез медиите всичките тези случаи – те действително нарушават националната сигурност, защото от една страна има хора, които са почтени, имат право на българско гражданство и които не го получават. По този начин те са насилствено маргилизирани. Те с какво трябва да се прехранват? България не може да ги изхвърли, няма право. А не им дава право на нормално съществуване – да работят, да си плащат данъците, да се издържат. А от друга страна в България са създадени на 200 000 души българско гражданство. Повечето от тях са руснаци с много пари, които кракът им не е стъпвал в България. Те не знаят българския език, тъй като много добре знаете, че Русия е по-бандитска, за съжаление, държава и от България и че много малко възможно е човек От Русия да си е спечелил богатството по почтен път. Т.е. ние сме си поканили тук руската мафия, дали сме и възможност да си купува жилища по морето и да живее тук, а на хора като /…/ – почтени хора, които работят години, им отказваме българско гражданство.
Водещ: Как видяхте българската журналистика, когато дойдохте от Холандия тук? Вие сте тук заради наградата разбира се.
Даниела Горчева:Ами аз смятам, че все пак, тъй като аз отдавна наблюдавам този процес, вече има наистина много талантливи, мнодо ерудирани, много задълбочени журналисти. Те стават все повече, Слава Богу, но продължава средата да е все още много лоша. Най-вече, защото хората се страхуват от уволнение, страхуват се. Много журналисти нямат работа. Те са безработни и освен това за съжаление демократичната преса няма частно издание. Няма също, за съжаление това, което много ми липсва в България, са смислени и задълбочени, публицистични телевизионни предавания.
Водещ:Казахте буквално – демократичната преса няма издание.
Даниела Горчева:Да. Демократичната преса няма издания. Знаете, още преди време беше отворен вестник „Демокрация” и всичките му кусури. Това беше един приличен вестник. Изчезна. Вестник „Седем”. Напоследък и вестник „ Дневник” няма печатно издание. Единствено остана може би вестник „Сега”. Това е. За мен вестници, които се афишира цинизъм, уличен език, неглижират се граждански проблеми…
Водещ:В Холандия късат ли се вестници пред камерата?
Даниела Горчева: Моля?
Водещ:В Холандия късат ли вестници пред камерата? Без значение от целта – дали да изразят позиция или да иронизират изразената позиция?
Даниела Горчева:Не. Смятам, че това не е начин да се протестира, защото късане на вестници, на книги и т.н. независимо от това дали хората са имали право да бъдат сърдити заради едно или друго нещо и гневни, и дали са прави – това не е начинът да се протестира. Би трябвало да се назоват конкретно проблемите. Аз смятам, че много български вестници демонстрират липса на чувствителност към случаите на явна несправедливост към такива граждански случаи и мога да си представя – за съжаление липсва ни демократична култура и хората за съжаление не знаят как да протестират. Все още ни липсва демократична култура, макар че има прогрес, напредък и в това отношение.
Водещ: Благодаря на Даниела Горчева за този коментар. Успех Ви желаем на европейска територия с тази танзанинска съдба, която сте описали, тази човешка история. Разбира се ще следим какво ще се случи там. Сега добър ден и на гостите ни в студиото – Весислава Антонова от вестник „Капитал”, добър ден.
Весислава Антонова: Добър ден.
Водещ: На Господин Александър Кашъмов от програма „Достъп до информацията”. Добър ден.
Александър Кашъмов: Добър ден.
Водещ:И от етичната комисия за електронни медии и колко е часа – добър ден и на Найо Тицин.
Найо Тицин: Добър ден.
Водещ: Колко е часът?
Найо Тицин: Точно един без двадесет и две.
Водещ:За българската журналистика обаче колко е? Имаш ли отговор и на този въпрос?
Найо Тицин: Ами аз мисля, че часовникът е спрял за българската журналистика. С крайно съжаление го казвам. И знаете ли? В последно време, особено печатните медии – те са две, три основни групи, които издават някакви вестници у нас. Аз ги опреличавам като онези хубавци, които искат да се сложат на булката на селото, да кажем, или на царя. Всички се борят за дърцето на булката.
Водещ:Ябълката?
Найо Тицин:Булката естествено е Бойко Борисов. С извинение за ефинизма, но те всички искат да му се харесат и пред него да покажат колко са му по-роболепни, а в същото време помежду си се ритат по кокалчетата. Мен тази игра и този сценарий ми е безинтересен.
Водещ: Веси? Спрял е часовникът – съгласи се.
Весислава Антонова: Съгласих се, че е спрял часовникът. Все пак разбира се има и журналисти, които отговарят колко е часа, разбира се завиди в какво време – в централно европейско време, защото все повече са далеч от централно европейското време медиите в България. Или по някакво друго местно време, изкривено време.
Водещ:Ако те върна към онова твое проучване по време на изборите, когато ти изследва политическата реклама…
Весислава Антонова: Колко процента е платената политическа реклама и въобще има ли неплатени такива.
Водещ: И ако се върнем към това твое разследване, то ще даде ли един малко по-ясен и смислен отговор за вестникарските войни, защото те са факт?
Весислава Антонова: Няма да се връщам към това изследване. Това мое разследване – няма избори, няма кой да плаща за тези публикации. Тук по-генералният проблем и по-отчайващият и страшният проблем е функцията на медиите като такива, защото основната функция на медиите е публичността. Публичността, през която е близо до хората, интересува се от проблемите на гражданите и е посредник един вид между гражданите и властта, и упражнява натиск върху властта, когато обаче са засегнати проблеми на гражданите и на обществото. За жалост обаче тази функция е абсолютно неглижирана на медиите според мен и те се използват съвсем други – корпоративни цели, защото това са другите цели. Проблемът на българските медии е, че през последните години зад тях стоят не хора, които имат желание да развиват медийния бизнес като истински бизнес – така, както знаем се прави на развитите пазари. За жалост аз тук не мога да дам пример с българска медия, но примерно мога да дам пример за един вестник като „Guardian”, за който всички можем да си стиснем ръцете, че е дин сериозен вестник и в годините е защитил името си на сериозен вестник, и всички сме се учили от него. За жалост тук ще използвам един цитат на рекламния бос Красимир Гергов, който в едно интервю, последно, когато бях вземала от него, беше казал „Аз такива каубойци колко съм ги виждал!” Беше се изразил за собствениците от новата Българска медийна група.
Водещ: Да де,но преди 8 дни заедно с тях създаде Български медиен съюз.
Весислава Антонова: Вземам тази метафора, защото просто ми хареса на заем от него, въпреки че тя е в съвсем друг контекст. В българските медии влязоха страшно много каубойци наистина. Хора, които изобщо нямат желание са защитават професионални стандарти. За жалост напоследък те са все по-многобройни и влияят на малкото останали сериозни медии.
Найо Тицин: Тук само една скоба – нека да си представим Делян Пеевски като каубоец.
Водещ:Ами ние можем да опишем хората, които се движат с него – преди 8 дни, вече се срещнахме и те тогава много искаха като журналисти да ни изпратят отвън на плочника да чакаме.
Весислава Антонова: Те като каубойци навредиха много и на нашата фотографка Надежда Чипева, която беше дошла няколко минути по-рано, нека кажем 15 минути преди събитието и си беше позволила да снима Делян Пеевски пред хотел „Радисън” на жълтите плочки в София и тогава неговата охрана я беше блъснал в един ъгъл, бяха я заградили и изобщо не и даваха тя да мръдне от мястото си. Тя беше изключително изплашена, когато се обади в редакцията и на нас щеше да ни се наложи да викам полиция, ако не я бяха пуснали и не бяха отишли мои колеги мъже да се застъпят за нея и да видят какво става. В една свободна държава за какво става дума. Но аз исках само да кажа, че тук основният акцент не е това дали е скъсан един вестник или не е скъсан един вестник, защото всички ние в личния си живот знаем, че може би си белим картофите на вестниците. Тук проблемът е, че се нарича журналист един човек, който изобщо не е журналист. Той дори не е и водещ. Може би е водещ единствено на собствената си глупост и простотия. Проблемът е на хората, които са му дали достъп до ефира и честно казано, гледайки го, се сещам за една много интересна реклама, вървеше по българските медии. Рекламираше се шпеков салам и там основните персонажи бяха Дон Киход и Санчо Панса. Дон Киход казваше „свободата, свободата”, „салама” – казваше Санчо Панса. И този човек, който е един слуга просто, той е слуга на своите господари, които седят за него и са му дали достъп до ефира, прави… Смисъл слугата до това може да направи – -неговите възможности стигат до тук. Той няма други възможности. Неговият капацитет е такъв. Културата му е такава.
Водещ:Нека да се върнем обаче до нещо малко по-основно. Господин Кашъмов, защо в повечето европейски конституции правото за информация е защитено? И всъщност каква е работата на журналистите? Да информират, коментират, да дават оценки вярно?
Александър Кашъмов: Ние разбира се трябва да кажем, че има два аспекта. Първият аспект е правото на всеки да получава и разпространява информация. Свободата на изразяване – това е класическата роля на медиите. Това право за пръв път е записано в международен документ във Всеобщата декларация за правата на човека. Естествено то фигурира и в нашата конституция – член 41. И отделно от него има едно по-специално право. Това е правото на достъп до документите, които съхранява държавата. Разбира се тези права са изключително важни. Те са гръбнакът на съвременната демокрация, в която всъщност все по-голяма част от света започва да пребивава, слава Богу. Това е така, защото просто – демокрацията – по-добра система от нея не е измислена. Обикновеният човек взима участие в процеса на вземането на решения. Той няма как да взема участие в процеса на вземането на решения, ако не знае дебатите, ако не знае документите и ако няма всестранна информация. Особено за това, което правят тези, на които е дал мандат да управляват.
Водещ:И ние тук всъщност нека да бъдем разбирани погрешно – не става дума за някаква журналистическа солидарност, а за правила. Между другото, ако трябва по този случай да се произнесе някоя етична комисия, коя ще се произнесе? По електронните медии или по печатните?
Александър Кашъмов: Ами няма съмнение, че ще се произнесе Комисията по етика за електронните медии. Там, където аз съм зам.председател. Защото става въпрос за нещо, което е извършено в ефира на телевизионно предаване.
Водещ:Но това е формалната страна.
Александър Кашъмов:Тя обаче е много важна, защото ако пък вече се развие казусът и някой иска на публикацията във вестник „Труд” да я представи и да се оплаче от нея като не етична, тогава ще отиде в другата комисия по печат. Това е едно формално разделение, но ние сме различни хора.
Водещ:Между другото смятате ли да разгледате този случай, защото малко вирусно плъзна късането на вестници пред камера?
Александър Кашъмов: Ами…
Водещ:Пак ще кажа – независимо то целта днес беше иронизирана тази практика, която пък видяхме вчера.
Весислава Антонова: Проблемът е, че няма да произлезе нищо от това, Ирен, защото етичният кодекс на българските медии първо не е подписан от всички медии. Второ – като се създаде новият, вторият Медиен съюз, ще се пише втори етичен кодекс. Това, което – то чест им правя на комисията, тя няма как да не се захване с това, но единственото нещо, което може да направи, е да порицае медията, която го е направила това. То така е записано.
Александър Кашъмов: Да и то при положение, че тя не е член на кодекса, това вече създава формална пречка. Друг е въпросът, че комисията по начало има право, комисиите имат право по начало да формират становища по въпроси, които са от значение за функционирането на медиите и спазването на етичните стандарти. Дали, по какъв начин ние бихме се произнесли, аз не мога предварително да кажа, но ние имаме заседание във вторник, така че много е вероятно този въпрос да бъде поставен. Още повече, че и Светла Петрова, която цитирахте преди малко, също е член на Комисията за електронните медии.
Водещ: Ами тя вчера, потърсена е нейната позиция от една телевизия. Каза, че тя не е стигнала до хартиеното издание, защото е била принципна.
Александър Кашъмов:За мен има един важен момент. Тук разбира се вероятно ще говорим за много аспекти, но проблемът има един основен момент. Естествено няма особен проблем в това като символичен жест някой да скъса някакъв документ. Да тръгнем от Мартин Лутер, който е скъсал документ.
Водещ: /…/
Александър Кашъмов: Това беше съвсем различно в случая, защото когато един… Аз все пак бих казала журналист, защото важното е за какъв се представя някой. Смисъл това е важно, за да можем да оценим неговите действия. Когато един журналист всъщност къса труда на друг журналист – това ми се струва, че е едно изключително…
Водещ:За да защити човек с властови позиции?
Александър Кашъмов:Ами аз изобщо смятам, че това е едно изключително нездравословно отношение. Това означава всъщност, че тези отделни хора, тези журналисти тогава, когато бъдат изправени пред общ проблем, а те всекидневно са изправени пред общ проблем, защото истинския опонент на журналистите е властта, тогава, когато те са изправени пред общ проблем, те няма да имат силата да го решат. А точно обратното – техният естествен опонент в един образен смисъл ще може да ползва едни журналисти срещу други и това ще доведе до раково образование в цялото общество, защото в крайна сметка…Медиите служат на гражданите и на хората.
Весислава Антонова: Служат в момента на корпоративни интереси за жалост. Много повече на търговски корпоративни интереси.
Водещ:За това има нужда да кажем, че правото на информация на хората е защитено в повечето европейски институции. Ами аз Ви предлагам след мъничко да поразсъждаваме по въпроса понеже темите от седмицата бяха бонусите, оставките – ако обаче не беше тази вестникарска война, ние дали щяхме да научим нещо за тях? Отговорете ми с да или не и по-късно ще разсъждаваме за аргументите. Според теб, Деси?
Весислава Антонова: Ами ето, нали говорим за корпоративни интереси, които стоят зад вестниците. Според мен дори обикновените граждани, ако бяхте си направили труд да разпитате хората по улиците знаят ли за какво са тези оставки, за лекарствата ли – те нямаше нищо да знаят, защото този казус има доста задколисия в него, доста трудно се обяснява. Но пък засяга много неврологична за хората тема, много важна, защото всеки един от нас е потребител на лекарства и когато видиш заглавие, че лекарствата за онкоболни скачат три пъти, тук се задейства, натиска се едно червено копче и се отприщтва…
Водещ:Да де, ама е малко странно, когато видиш, че лекарствата за онкоболни в единия вестник, че са поскъпнали три пъти, в други, че саѝ поевтинели с 400 или 500 лева.
Весислава Антонова: Ами хората просто не си купуват вестника.
Водещ: Какво си записахте, Господин Тицин?
Найо Тицин:Записах си за общият проблем, че е властта, ама аз поне разбирам така тази подмяна, за която говорим, че е подменен проблемът, т.е. никой не се занимава с проблемите на властта истински. Т.е. това, че излязоха тези бонуси не е заради несправяне или заради някакви проблеми във властта, а защото едните ритат по кокалчето другите, защото искат да се покажат колко са по-добри пред булката. А на въпроса щеше ли да излезе, ако нямаше такива медийни войни, щеше да излезе, ако имаше истински журналистически разследвания.А това не е резултат на истински журналистически разследвания.
Водещ:Какъв е резултатът – ще продължим след малко. Преди да стане ясно как ще се пише този заявен втори етичен кодекс, докато течеше песента тук протече един оживен диспут на тема „Защо не работи етичният кодекс?” Найо, ти каза, че всъщност, откакто е приет този етичен кодекс, като че ли правилата в журналистиката, в професията по-малко се спазват. Веси, твоята теза беше, че това е едно външно тяло.
Весислава Антонова: Да едно неорганично.
Водещ:Господин Кашъмов каза, че е хубаво, че все пак го има. Къде е истината?
Весислава Антонова: Не, безспорно трябва да има етичен кодекс. Въпросът е до колко медиите в България имат желание да участват в истинското създаване и прилагане на такъв документ. До колко не е фалшиво това, което Георги Лозанов е припомнил от етичния кодекс. Трябва да има взаимно уважение и лоялна конкуренция между медиите. Звучи доста изкуствено написано като се има в предвид пазара.
Найо Тицин:Ако си спомняте, етичният кодекс 2001-2002 година се написа. Нали?
Александър Кашъмов:2005.
Найо Тицин:Добре. Под /…/ на управляващите естествено, защото те са гаранция в кавички, за свободата на медиите, като че ли. Но аз си спомням от по-ранните години на демокрацията, когато по-активно бях в журналистиката, в телевизията – ние тогава нямахме етичен кодекс през 90-те години. Нямахме и вестниците нямаха. И смея да кажа, че тогава по-прилично се държаха медиите. И веднага трябва да кажа, че наистина „Капитал” прави едно голямо изключение от всички други вестници, но в случая за електронните ще говоря. Като че ли най-прилични медии все пак останаха обществените. Без да правя четка на радиото, в което сме,но някак си дори вчера водих с едни приятели този разговор. Те казаха „Добре де, ама те обществените нали са държавни. Как така се случва, че държавата и управляващите не са се разпасали спрямо обществените медии, както са се разпасали спрямо частните медии, които всъщност…?” Я на един ще му оправят, я на друг… Все ми едно, не ме интересуват корпоративните им зависимости на управляващите и издаващите тези вестници. Някак си обществените медии случиха и си само създадоха един имунитет, който да не допуска такова разпасване на властта.
Весислава Антонова: С извинение това си има свое обяснение, защото власт имащите са достатъчно умни и проницателни да знаят коя медия има голямо влияние и през коя медия може да се търгува с влияние. Един така по-наложен през годините модел на констатация за търговията с влияние. Обществените медии през годините първо, че основният лост на управляващите ги натискаха през бюджета им – да го намаляват, свиват и съответно да го увеличават и да дават подаръци някакви. Вижте какво е тяхното влияние, колко хора ги слушат, колко ги гледат.
Найо Тицин: Те са доста маргинализирани.
Весислава Антонова: Това някак си се запазва, защото властта вижда, че няма смисъл да води битките си там, а по-скоро през тези най-гръмогласните и най-влиятелните медии.
Водещ:Разбира се тук аз ще си позволя да направя едно уточнение, че все пак националното радио има много програми. Една от програмите му е „Лидер” в радио ефира, така че и това е от значение, но пък на Найо исках да кажа, че последно едни 7 милиона бяха оценката и цената на тази свобода извън бюджета. Да се върнем обаче пак на бонусите и на…
Весислава Антонова: Аз визирах, Ирен, телевизиите.
Водещ:Разбрах. Но ако не бяха тези медийни войни наистина, Господин Кашъмов, щяхме ли да научим за бонусите и ако го бяхме научили по друг начин, нямаше ли да бъде по смислено?
Александър Кашъмов:Между другото това са различни въпроси. Аз първо не съм на мнение, че през миналото десетилетие медиите са били по-лоши, отколкото бяха през 90-те години. Напротив. Аз смятам, че през миналото десетилетие медиите категорично се развиха много и всъщност се появи разследващата журналистика, която я нямаше през 90-те години.
Водещ:А сега тя къде е?
Александър Кашъмов:Това, което в момента се случва, е много странно, но зад него всъщност се виждат някои според мен и обективни тенденции, освен че има субективни. Първото нещо е , че медиите станаха силни в България. Те станаха силни, те са в състояние да формират обществено мнение. И това е така особено много през последните години, защото всъщност тук има един хубав факт – политиката вече зависи от избори. Не случайно се ходи и се купуват избори, защото тя зависи и от медиите и за това има медийни войни, защото медиите се оказва, че са важни. Едно време те не бяха толкова важни. Това според мен е една от истините, която стои зад този скандал. Тя сама по себе си е хубава, но не води до хубави неща, както виждаме. Разбира се аз смятам също така, че не е проблем да има корпоративни интереси, защото медиите, голяма част от тях са фирми. Проблемът е когато предметът на публикуване не е този, за който те не си вадят хляба с продаване на медийния продукт, т.е. с разкриване на истината, с критика на управлението, с писане на темите, които са важни за хората, а когато започват да си вадят хляба с нещо съвсем друго. Аз не знам в каква сфера е техният бизнес в момента, но този бизнес не е в медийната сфера. Това е истината.
Весислава Антонова: Пак до подмяната стигнахме, Сашо. Има разследващи журналисти, но те не правят разследванията, които са в полза на обществото, а правят разследвания, които са в полза на издателя или на собственика.
Александър Кашъмов:Тук има обаче едно голямо „но”. Значи…
Весислава Антонова: Пак са добри в ровенето на факти.
Александър Кашъмов:Освен това разследванията винаги са добри, когато в тях има истински факти. Значи аз например не бих казал, че сам по себе си дебатът за бонусите е лош дебат или че обстоятелствата, които са го извадили на яве са чак толкова важни, когато все пак обществото получава информация.
Водещ: Има ли го все пак този дебат, защото всъщност може би трябваше да спорим за това колко да е морковът и колко тоягата, а не да оценяваме броя на оставките – приети, неприети и да ги преброяваме?
Александър Кашъмов:Между другото искам да кажа, че този дебат започна всъщност доста по-рано. Той сега се поде от тези групи медии, които започнаха да го експлоатират, а всъщност този дебат се появи за първи път според моето знание като ръководител на правния екип на програма „Достъп до информация” през лятото на миналата година, когато в.”Сега” за първи път поиска тези бонуси за първите две тримесечия за миналата година. Тогава това не беше свързано с никакъв особен шум. Мина незабелязано, но има съдебно дело. Има решение на административния съд София-град, което се приема, че не са лични данни тази информация и обществото има право на нея, но тъй като беше обжалвано това решение, предстои произнасяне на Върховния административен съд. Това е за мен автентичната история на този дебат. Разбира се един от проблемите е, че някои политици много умело започнаха да го експлоатират, което пък е нормално, защото те са опозиция. Но за мен това, което е вече мое персонално мнение, лично мнение, то не е свързано с медиите как го отразяват и т.н. – аз смятам,ч е все пак не бива дебатът за публичните разходи да се замества с едно сиромашийство, с което ние да не искаме изобщо да не получават заплащане хора, които са отишли в държавната администрация и вършат важна работа все пак.
Водещ:Всъщност истинският спор е за мярката, може би за важността да се уточнят някакви правила, а не правилата да бъдат – ето, тук се сещам веднага за една крилата фраза „Не да има хора, които да разпределят дажбите.”
Александър Кашъмов:Ами спорът е малко като при помилванията. Значи…
Водещ:Между другото и помилванията са тема от седмицата.
Весислава Антонова: Наистина тук проблемът е как възникна темата. Логично тя е от миналото лято, но защо медиите не продължиха с тази настойчивост да я развиват и следят нали?
Александър Кашъмов: Точно така. Ами с помилванията се получи нещо подобно.
Весислава Антонова: Да, действително въпросът е правилен. Дали биха разбрали за този важен проблем, ако не беше всъщност настъпване по кокалчетата между две враждуващи вестникарски групи?
Александър Кашъмов: Но това пък има някакъв положителен ефект, но това не е заради настъпването, а заради това, че в демокрацията медиите живеят в конкуренция. И това е хубаво. Лошо е когато конкуренцията не е честна, когато играта не е честна. Това е един стар наш балкански проблем. Малко хора, особено от тези големите собственици, малко хора знаят как се яде с вилица и нож. Като се отиде малко по на запад се вижда, че е обратното. Този е проблемът всъщност. Този е проблемът.
Найо Тицин:Това как се яде с нож и вилица някак си аз си го обяснявам по един много драстичен начин. Знаеш ли защо? Защото когато бащите на американската демокрация и на френската революция са писали Харта за правата на човека и Декларацията за независимостта в Щатите в края на 18 век, ние за първи път – един достоен монах е написал Българската история. Ето това е. Когато едни хора, едни умове са ги занимавали проблемите, които сега тепърва ги откриваме, че има такива проблеми, те са се занимавали преди 200 години, ние тогава още не сме си знаели историята.
Водещ:Аз обаче ще направя една реплика. Венета Шопова, която е председателка на комисията за защита на личните данни, твърди, че бонусите са лични данни. Заплатите и бонусите, които получават държавни служители са лична информация, защото издават икономическата им идентичност. Край на цитата.
Александър Кашъмов: Аз тук бих казал следното – няма съмнение, че те са лични данни, защото според Закона за защита на личните данни, той се основава на директива и конвенция, всяка информация, свързана с едно лице, представлява лични данни. Само че когато говорим за Достъп до обществена информация, тук има един баланс, който се прави. Определени лични данни стават публични заради надделяващия обществен интерес на обществото.
Водещ: Всъщност тези данни ги има в декларациите, които тези политици или администратори, висши администратори са длъжни да подават към Сметната палата.
Александър Кашъмов: Ами значи да, това пък е една друга тема. Ако си спомняте имаше тема и то по това също има съдебно дело, което Административният съд София –град спечели. Това беше Декларацията на независимите народни представители, които министър Симеон Дянков не искаше да даде информация кой за коя партия е предназначил полагащата му се бюджетна субсидия. Всичките тези данни от подобен характер – те стават публични при наличието на надделяващ обществен интерес. Това е и смисъла, в който се произнесе и съдът по тези казуси. Това е хубаво да го вземе в предвид и Комисията за защита на лични данни. Между другото има по този повод един хубав текст в блога на Програма „Достъп до информация” от колегата Ани Давидова, която посочва, че има и още по-стара практика на съдилищата, които ясно казват, че подобен вид информация е обществена. Ние наистина , както каза и Найо, малко вървим след събитията в някои други по-западни краища. Не е лошо в този смисъл да забързаме малко крачката си, защото иначе ще си останем да вървим след събитията.
Весислава Антонова: И часовникът ще е спрян.
Водещ:И часовникът ще е спрян, да.
Найо Тицин: И освен това аз ще рефлектирам Сашо, който каза наистина медиите на все по-важни, не станаха, ами по-скоро се правят, защото когато те наистина те бяха важни за публиката, те имаха много по-висок тираж. В момента тиражите на тези вестници са слезли до своя минимум, което означава – сега пък в потвърждение на твоите думи, че те не се изхранват вече от журналистическия си продукт, за да бъдат купувани, а се хранят от някакъв корпоративен продукт, който им плаща рекламите, или който ги финансира и т.н. Но това дали е добра или лоша новина няма да го коментираме, но вестници вече не се купуват в България. И това до някъде дори според мен за у нас е добра тенденция.
Водещ:Да. Ами то на този фон аз пък да кажа, че на 16 февруари Съветът на Европа призова официално държавите членки да засилят редакционната и оперативната независимост на обществените електронни медии. Всъщност защо обществените? Защото за тях могат да вземат позиция от Съвета на Европа. Другите са си самостоятелни търговски обекти, но в крайна сметка обществените медии, като че ли формират общия фон.
Весислава Антонова: Ама лошото е, че не го формират. Те са все пак някакъв стожер, нали, тук говорихме за достъп на аудиторията, но тъй като през годините все пак са оставали стожер някаква добра, качествена журналистика.
Водещ: Искам да Ви кажа, че „Разделяй и владей” обяснява всичко като логика на събитията.
Весислава Антонова: Аз пак казах, има по-гръмогласни медии, не го разбирайте само през тиражи или през слушаемостта, или през гледаемостта. Но просто по-гръмоглансите медии заглушават гласа на обществените, Става въпрос като едно класическо изпълнение, оперно. То си остава чисто, но това не означава, че около него няма някакви нови, млади попълнения, които се опитват да теглят това класическо изкуство, било оперно или журналистика, и т.н. Някакви поп културни явления и да се намесят с някакви поп културни явления. Да обясня някак си.
Найо Тицин: А пък в журналистиката са и субкултурни.
Весислава Антонова: Точно така, но тук е много лошо това. Смисъл много ретроградно е всичко това, което се случва.
Водещ:До колко от този лабиринт има изход? Останете с нас. Ще продължим след малко. Ще започнем сега с едно отклонение, ще продължим т.е. сега с едно отклонение. Как държавите се отнасят към жертвите на тероризма? Това е настоящият интерес на Найо Тицин. Но понеже няма бивш журналист, за това в началото пък започнахме с уточняване на колко е часа. Аналогии могат ли да се правят?
Найо Тицин: Значи това е тема, която ме интересува от известно време. С една журналистка в Париж работим над този документален проект за документален филм. Мен ме привлича да се занимавам с теми, които са доста отвъд Калотина, с извинение. В смисъл такъв, защото това са важните теми за света. Тук дали Бареков е скъсал вестник или дали в. „Труд” е написал неговата борба въобще не ме интересува, защото първо българските вестници като почнеш да ги разлистваш повечето, особено ежедневниците, те имат една международна страница, в която обикновено в половината от тях е изпълнена с това дали някой българин е хванат някъде или български цигани са изгонени от някъде, т.е. всичко е свързано с нашата провинциалност. С голямо съжаление говоря. Когато отвориш „Guardian financial times” или който и да е друг вестник, ти ставаш част от света. Разбираш какви са общите теми, които вълнуват света и как се движи светът. Българските вестници като ги отвориш, не разбираш как се движи светът, не разбираш и как България се движи. Общо взето. Или разбираш с голямо съжаление как се движи. Темата за жертвите на тероризма е една общо взето нова тема в законодателството и за всички страни в цивилизования свят, да го кажем, защото тази тема започна да набира скорост след 11 септември 2001 година, защото се оказа, че броят на хората, които засягат тази тема се увеличава. Поради увеличаващият се тероризъм по света. И е любопитно да се види, че дори в ЕС различни страни по различен начин третират тази тема. Например в Италия жертвите на тероризъм, в смисъл хора, които по един или друг начин са осакатени от терористичен акт, държавата поема доживотна тяхна пенсия. Защото презумцията, от която са изходили в италианското законодателство е, че всъщност терористичната атака е винаги атака срещу държавата. А хората, които са потърпевши, те всъщност са странични жертви. Те са жертва на това, че държавата не е успяла да ги опази. З а това в последствие поне държавата иска по някакъв начин да ги увъзмезди или как да кажа? Някак си да поема някаква отговорност, да ги компенсира. В англо-санксонския свят е пък съвсем друго. Там са ги оставили хората сами да се оправят. Но има различни държави и по различен начин разсъждават над това нещо и мен ми е интересно да видя как съвременната и законодателна, и някак си политологична мисъл се занимава с такива актуални неща, с които може би ние ще се занимаваме след 15-20 години, ако изобщо се занимаваме.
Водещ: Защото в момента сме заети, а пък например да разсъждаваме как да се ограничат броят на жертвите на ПТП на пешеходна пътека, защото това беше темата.
Найо Тицин: Но примерно дори България може да се включи в дебата за жервтите на тероризма, защото ние имаме също жертви на тероризма. Преди 2-3, 2006 или и 2005 мисля година, двама български шофъори бяха публично обезглавени в youtube.com в Ирак. Какво стана с техните семейства? Как стана? Помня, че нещо Бойко Борисов беше отишъл до Турция, едва ли не самоотвержено да види, да ги спасява като главен секретар. Имаше някаква такава героична поза. Не знам какво стана, но все едно, няма значение. Въпросът е държавата има ли отношение към семействата на тези хора или няма отношение? Според мен няма отношение и такъв дебат не може да се повдигне тук, защото се занимаваме с всъщност много по-безсмислени неща.
Водещ:Господин Кашъмов, как Ви изглежда един такъв дебат? Възможен, невъзможен в България?
Александър Кашъмов: Дебат за тероризма? Ами разбира се това, което…
Водещ:Има ли медиен тероризъм?
Александър Кашъмов:Това разбира се по образен начин може да бъде възприето. Ами разбира се, ако говорим вече за тероризма в тесния смисъл на думата, разбира се това е интересна тема и разбира се темата за двамата шофъори е важна. Между другото аз си спомням, че тогава водихме едно дело за достъп на информация и връзка, защото беше много интересно в каква степен и какво е преговаряло тогава Министерството на външните работи. Информацията беше отказана и отказът беше потвърден от Административния върховен съд. Но всъщност истината за това подготвена ли е държавата например за подобни ситуации? Как се реагира и каква е степента на подготвеност, и какви са последиците? Това е важно. Това е важно разбира се, както и всичко друго. Всъщност това, за което говорим е, че медиите би трябвало, поне мисля, че е в полза на гражданите, да поставят такива въпроси – дали управляващите с аподготвени за една или друга ситуация, която засяга съдбите на хората, дали управляват добре парите, които данъкоплатците им дават, дали развиват бизнеса, т.е. дават възможност за условия, дали става по-добър животът за обикновения човек? Това са темите.
Водещ:Но това не става с етичен кодекс май. Това става по друг начин.
Александър Кашъмов:Ами етичният кодекс е едно от средствата. Ако си представим, че все пак медийното слово тече като река, какво представлява етичният кодекс? Той е просто един бент, защото реката трябва да има корито. Не знам.
Водещ:Кой къса дигите тогава?
Весислава Антонова: Според мен всичко става с професионална журналистика, с качествена журналистика и с хора с характер. Защото не може основният аргумент да е, че ще уволнят от вестника, ако ти си добър с качествена журналистика. Те ще уволняват, ще уволняват и в един момента нали, то няма да може. Има някакъв предел на уволнения. Не може пазарът да е само от слуги и изплашени хора, защото има много качествени журналисти във всички медии и въпросът е кой колко е направил някакъв компромис, дали е направил и защо го е направил.
Водещ:Ами накрая да си зададем пак въпроса колко е часа? Имаме ли шанс да се движим по точното време, Господин Тицин? Изобщо кого да попитаме колко е часът днес?
Весислава Антонова: Себе си.
Найо Тицин: Ами да, първо себе си да се погледнем наистина и да… Знаете ли? Когато се прави избор, хората много повече се двоумят за Коледа дали да си купятр пуйка или прасе, примерно, отколкото мислят какво да изберат на избори, което общо взето им се случва, нали? На 4 години. И после много се учудват и започват на втория ден след изборите да се казват „Ох, ами сега какво стана?” Не си мислел достатъчно или си гласувал напук, против нещо, а не за нещо и не си мислел като си правил това нещо. Вчера ми попадна на повод часа – наистина от Калотина на Изток часовникът все повече се забавя, направо е спрял. Когато вчера гледах в youtube.com предизборните клипове в подкрепа на Путин, аз доста се шашнах. Те са под на слова – „Русия без Путин? Апокалипсисът е утре!” Където ти обясняват, че ако не е Путин, всичко отива по дяволите. Как Русия ще предостави ядреното си куфарче на Обама директно. Как целият Запад е доволен от „демократизацията” на Русия. И т.н.
Водещ:И това е един медиен член 1-ви.
Найо Тицин:Да. И как без Путин всичко е загинало и само с него могат да оцелеят и да се радват на това, което в момента си се радват. Така че на мен ми е любопитно догодина да видим до каква степен някои партии ще ползват същата фразиология и лекция, как без това всичко е загинало. Въпреки че преди 5 години имаше зачатък на някакви такива простотии. Имаше зачатък на такова спиране на часовника.
Водещ:За всичко е виновен Жак /…/, който на времето дойде и направи онази карта с черепчетата. Тази рекламна лекция той я създаде.
Найо Тицин:Да, но тези автори на путиновите клипове са го минали десетократно. Просто страхотно.
Водещ:Господин Кашъмов, които дела ще дадат някакъв отговор на въпросите, чиито отговори търсим днес?
Александър Кашъмов:Ами тук може да се каже, като стана дума за избори – слава Богу в България около избори се разглеждат по-интересни и по-важни въпроси, свързани с управлението, свързани с публичността на кандидатите, а не с ядреното куфарче.
Водещ:Добре, че нямаме ядрено куфарче.
Александър Кашъмов:В това отношение всъщност и това, което забелязвам като тенденция в последните години е, че властта и политиците все повече се интересуват от конкретното обществено мнение. Съответно взимат и някакви управленски решения. В тази връзка обаче в ден днешен е на общественото внимание един много важен казус пред Конституционния съд, защото преди 2-3 седмици беше атакуван един текст от закона за досиетата от страна на тричленният състав на Върховния административен съд. Това е текстът, според който се обявява принадлежност към Службите за сигурност на съответните хора само на основата на документи, които те не са подписали. Там картончета, посочени данни в регистрационни дневници и т.н. Това е доста притеснително, защото обществото все пак за последните години свикна, 5 години вече има едно постепенно разкриване на тези лица от Комисията, която е съставена от представители на различни политически партии. Знаем – действа независимо, има съдебен контрол. И хората свикнаха, когато дойдат избори, да преценяват кандидатите си и през тази призма и това е редно, защото това е свързано с морала на обществото.
Водещ:Това е част от разбирането на даден човек към живота, към околните.
Александър Кашъмов:Точно така и за това е важно ние да знаем в крайна сметка за кого гласуваме, кой ще ни управлява. Важно е да се разкрият зависимостите, свързани с нашата ДС. Важното е обществото да прочете историята си, за да може да върви напред и именно в този момент това конституционно дело, по което разбира се Конституционният съд ще се произнесе, се оказва един доста важен момент в нашето общество тук и сега, защото то ще определи постигнатият консенсус през 2006 година и последвалото отваряне на тези документи дали ще продължи или ще бъде сериозно разтърсен и обществото по някакъв начин ще се върне назад.
Водещ:А особено за журналистите това поне е много важно, защото аз си мисля, че е важно кой говори, нали така Веси?
Весислава Антонова: Важно е разбира се.
Водещ:Найо?
Найо Тицин:О, да.
Весислава Антонова: Според мен е много важно дали действително е важно това усещане, което имат хората, че има някакъв двоен стандарт при отваряне на досиетата, че има хора, чиито досиета се отварят и такива, на които това им се спестява.
Водещ:Свободна територия за разследващата журналистика. Ами аз накрая да пожелая от екипа ни хубав съботен следобед. Александър Райчев, Снежа Спасова, Светла Милчева и от мен Ирен Филева.
