Тема: Морал и етиката в ПР-а, За кого работят троловете
Гости: Максим Бехар, ПР експерт, Деница Сачева, ПР експерт, Александър Дурчев, експерт по комуникации

Водещ: Добро утро. Пред нас е самоорганизирала се група от ПР експерти.
Водеща: Деница Сачева, Максим Бехар, Александър Дурчев. Какво ви възмути в предишния разговор за троловете, става дума за предишния от миналата седмица, не сега с Радан Кънев? Имаше цяла седмица обаждания, получавах от различни ваши колеги, които казаха „Така не може”.
Максим Бехар: Как не може?
Водеща: Не разбрах как не може. Сега ще ми обясните.
Деница Сачева: Ето, ние сме ви донесли повода за нашето възмущение.
Водещ: Така. Етичен кодекс на ПР специалистите в България. Я да видим дали ще се справим с камерите.
Деница Сачева: Това е подарък за вас, за вашето студио. Защото вие редовно каните различни коментатори, които коментират всичко, което се случва в България. И говоренето, публичното говорене е голяма отговорност. Затова ще се радваме, ако хората знаят все пак, че има определени етични правила, които трябва да се спазват, за да може думите да не разрушават света.
Водеща: Тоест в предишния разговор не са били спазени. Дайте малко да се върнем назад. Там беше казано, че Барак Обама е трол, че политиката е …
Водещ: Ама защо е трол? Защото имал екип, който пише коментарите от негово име в Туитър.
Водеща: Че политиката се продава по същия начин, както се маркетира да кажем един търговски продукт.
Максим Бехар: Не искам да се връщам на разговора от миналата седмица. По-скоро, първо, не сме самоорганизирали се, а представлява БАПРА – Българската асоциация на ПР агенциите, които сме организация от много години. Вече 12, ако не се лъжа. Второ, това, за което ставаше въпрос миналата седмица нямаше нищо общо с ПР-а. Защото да платиш 5 лв. на някой, да влезе в един форум под една статия и да напише нещо анонимно, в голяма чест тези писания, те са пълни глупости, те са нонсенс, нима това е ПР. Няма нищо общо. Една от дефинициите, които аз съм си направил през последните години за ПР-а, това е да казваш истината по начина, който да се хареса. И тук, когато акцентираме на думата истина, как е възможно въобще някой да си помисли, че може да бъде бизнес дори – да платиш на един студент или на един човек, който да влезе да напише някаква глупост. Смятам, че това няма нищо общо с бизнеса Public Relations, смятам, че това е работа на някакви абсолютно аматьори, доносници, хора, които не са разбрали въобще за какво става дума – да влизат някъде и да пишат анонимни със своите nicknames.
Водеща: Добре, ето Радан Кънев каза – ние сме прекратили. Ама сега целият интернет е пълен с такива хора. Ако трябва само една реплика, все едно аз съм Оля Генчева, тя каза – това не беше заданието, това беше всъщност, ние трябваше да оценим присъствието в интернет, как хората възприемат съответния кандидат и да реагираме. Тоест някаква малка част от ПР-а, така ли?
Александър Дурчев: Аз мисля, че тук споделяме едно мнение с колегите – това по никакъв начин не може да бъде наричано ПР. Това по дефиниция не може да бъде ПР. Има две дименсии това нещо. Първото е, че ПР-а до голяма степен развива бизнеса, развива и обществото. Това нещо не прави нито едното, нито другото, освен бизнеса на Оля Генчева.
Водеща: Добре, какво прави? Ето това е много интересен въпрос. Какво прави?
Александър Дурчев: ПР-а превежда.
Водеща: Какво правят троловете? До какво водят?
Александър Дурчев: …
Водеща: Доносници, да.
Деница Сачева: Това е изкривяване на реалността.
Водещ: В договорите клаузите са управление на репутация в социалните мрежи, нали горе-долу така са формулирани нещата в договорите.
Александър Дурчев: Само че имате абсолютно делигимитация, има липса на информация за това кой стои зад дадено лице в интернет. Тоест нямате легитимен човек, с който вие говорите. Имате някакъв трол, гном или там нещо, което …
Деница Сачева: Вижте, понеже става дума за репутация, трябва да говорим за това, което е истинската репутация. Истинската репутация – тя не се гради по този начин. На първо място, каквото и да е било свързано с комуникация, то би трябвало да има съдържание. Тоест репутацията на първо място се гради от фактите, които самата личност, партия, организация или фирма произвежда сама.
Водеща: Добре. Една опорна точка и това е съдържанието.
Деница Сачева: Съдържанието не е това. Съдържанието, в случая, ако говорим за политика, съдържанието е самата политика. И както виждате, това, че в България се живее в толкова много паралелни реалности, това, че доверието вече между всички е толкова разбито, това, че има професии, в които анонимно човек може да получава пари, просто за да говори глупости или за да псува в интернет, това вече е признак за абсолютно разложение на обществото. От това няма полза никой, абсолютно никой. И никой не е изградил репутация по този начин. Няма такъв пример в световната история.
Водещ: Имат полза тези, които …
Деница Сачева: Има полза от разграждането на доверието.
Водеща: Да. И вместо …
Водещ: Интернет да не е такава чиста, свободна форма на комуникация.
Максим Бехар: Тя е свободна форма.
Водещ: Тя е свободна, но всеки знае вече, че в коментарите…
Александър Дурчев: Има подобни тролове и губи доверие…
Деница Сачева: Ама ние сме царе в това да унищожаваме доверието. Аз мисля, че в България специално това е едва ли не национален спорт да се разгражда доверие и да се унищожава доверие, което за мен е изключително жалко. И ние затова сме тук, за да кажем, че това не е нашият бизнес и че ние не се занимаваме с такива неща. И това не може да бъде нашият бизнес.
Водещ: Добре, а чий бизнес е? Защото всички партии имат подобни договори, или голямата част от партиите се разбра, че ползват подобни услуги.
Александър Дурчев: Вижте, ние не можем да го спрем да съществува това нещо. То съществува така или иначе. То е някакъв бизнес, който си има неговите собствени правила. Въпросът е, че то не може да бъде дефинирано като ПР по никакъв начин. Това е все едно една врачка, телевизионна да я наречем журналист. Просто е абсурдно.
Водещ: Или политически анализатор. Отваряте много добра тема. Много колеги в предаванията си правят това – канят врачки и представят…
Александър Дурчев: Страхотно. Ако мислите, че може да се приравните към тези журналисти. По същия начин ние се ограничаваме от подобни практики. Това е нещо, което е далеч от морала, далеч от легитимността на ПР-а, далеч от абсолютно всичко, с което се занимават нашите колеги и нашия бизнес.
Максим Бехар: Това, което ние правим е огромна отговорност. Защото ако отидеш на пазара и си купиш кило картофи и се окаже, че тези картофи, купуваш ги в чувалче и те са развалени, ти се прибираш вкъщи и виждаш, че са развалени, след това отиваш при продавача, вдигаш му скандал. Това са си отношения между теб и продавача на картофи. Ако обаче ние работим за един клиент, било то политическа партия, и от името на нашия клиент започнем да лъжем медиите, а медиите да лъжат техните читатели, зрители, слушатели и каквото и да е, това означава, че ние в ПР бизнеса носим гигантския риск да повредим обществото. И затова трябва всичко да се върши много прозрачно, много точно и много етично с нашите си имена, с нашите си послания. И абсолютно съм съгласен с Дени, че никой досега не е постигнал нещо, ако е произвел кофти стока, тя да бъде представена като добра…
Водеща: Просто, според мен, резултатът е, че всичката стока изглежда кофти. Никой не може чрез тролове да направи някой да изглежда добър, а може да го омаскари другия. Това е …
Максим Бехар: Все по-малко и по-малко. Защото и ние много пъти и в това студио сме говорили на тема Фейсбук. В крайна сметка социалните медии са единствените свободни и независими медии, защото там си със своето име и своята снимка. Не може да излъжеш и да кажеш…
Деница Сачева: Не винаги, за съжаление.
Водеща: Добре. Ама как реагирате вие, ако това е масова практика? Наеме ви партия…
Водещ: Давай, давай. Друг въпрос щях да задам.
Водеща: … Добре. Наеме ви партия и ви каже „Сега, аз няма да работя с Деница Сачева, защото тя е, страшно много добри връзки има с медиите, обаче няма тролове”. Какво правиш?
Деница Сачева: Работя, работя.
Максим Бехар: Тя ще почерпи…
Деница Сачева: Аз имам моята фирма вече 13 години и не ми се е налагало да правя това. Платила съм цената да не го правя по различни начини, дори включително и поради това, че все още съм в графата малки и средни фирми. Но просто това не го правя. И ако преди не съм го правила, защото интуитивно съм знаела, че не трябва да го правя, днес не го правя абсолютно съзнателно. Защото последните 20 години от живота ми показаха много ясно докъде води изкривяването на реалността. Ние виждаме в момента толкова много политици, които са общо взето със срината репутация. Те не могат да правят нищо друго вече. Не просто не могат да бъдат политици, те просто не могат да упражняват някаква професия, точно защото са били изкуствено напомпани в някакъв момент с това да бъдат изкарани на сцената. Обаче най-лошото е, че те са загубили не просто собствените си биографии. Най-лошото е, че те са загубили нашето време и живот. И аз срещу това се бунтувам. И не смятам, че това е някакъв наивитет или нещо, което не би трябвало да бъде сериозно и не би трябвало да бъде тема за обсъждане. Това е нашата, на ПР агенциите корпоративна социална отговорност. Ние трябва да бъдем внимателни какво популяризираме.
Водещ: Фирмата на г-жа Маркес все пак член ли е на вашата асоциация или не е член?
Деница Сачева: Не.
Максим Бехар: Аз я чух за първи път във вашето предаване.
Деница Сачева: Не, не е.
Максим Бехар: Не, но това не е толкова…
Водещ: Добре. А ако фирма-член се разбере, че поеме такива ангажименти или поема такива ангажименти…
Водеща: И как се разбира, ако те не са записани в договори?
Максим Бехар: Оф, нямам идея. Би трябвало да го обсъдим първо в УС и след това да го поставим на вниманието на нашите членове. Но това не е толкова страшно. Аз не вярвам някой от тези хора, които ние познаваме и са в ПР бизнеса наистина да плаща на едни хора, които да пишат глупости или псувни или всякакви идиотщини.
Водещ: Ама това е по-скоро политическо изказване – в смисъл, че не вярвате. Не е вярно, че не вярвате.
Максим Бехар: Ами, не, не вярвам някои от хората, които познавам в ПР бизнеса. И мога да изброя тук 10 компании, с които ние се виждаме постоянно и си обменяме мнения, участваме в търгове и сме конкурентни – някой печели, някой друг губи. Обаче абсурдно е някой друг да плати.
Водещ: Вие какво казвате всъщност на фирмите, които се занимават с ПР „Колеги, не правете така? или казвате на политическите партии „Не ползвайте такива услуги, това не е ПР”?
Максим Бехар: Казваме – това не е ПР. Това, всичко може да е…
Деница Сачева: Ние дори тази седмица, която отмина изпратихме Етичния кодекс на всички народни представители, на всички евродепутати и на всички председатели на извънпарламентарно представени партии и им казахме, че това са правилата, по които ние работим. А останалото, което те биха искали да си поръчват или което смятат, че според тях ще им свърши работа, то просто, нека, те са свободни, разбира се, да го поръчат, но поне да не го наричат ПР. Защото това не е нашата професия.
Водещ: Найо Тицин пише във Фейсбук, ми казват колегите,
Водеща: Слушалка.
Водещ: Слушалка, да. „Не беше ли именно Деница Сачева ПР на Прошко Прошков по време на кампанията, която се е сключил този договор”?
Деница Сачева: Аз много благодаря на Найо за този въпрос. Договорът Лийдуей, както преди малко също Радан каза, е договор, който е сключен от централата на Демократи за силна България, сключен е за интернет кампания на национално ниво. В интерес на истината…
Водещ: Ти си третата от екипа на Прошко Прошков, която се оказа, че не знае…
Водеща: … Иван Стамболов миналата седмица, който също каза…
Деница Сачева: Мога да гарантирам както за себе си, така и за хората, с които съм работила по време на тази кампания, че от наша страна, ние винаги сме писали в интернет със собствените си имена, със собствените си физиономии, със собствените си акаунти. И това, което се е случвало по отношение на този договор няма никакво отношение към работата на щаба на тогавашния кандидат за кмет на София.
Водещ: Ок. Но става любопитно, вече някой от ДСБ да вземе да излезе и да каже – аз знам за този договор. Защото досега никой не знае за този договор, а пък той се оказва факт.
Водеща: Добре. Ако положението с партиите е ясно – деликатно е, става дума все пак за някакви идеи, става дума за пари, защото те се финансират от нашите данъци със субсидии, да кажем как стои въпросът с корпоративния свят, когато един продукт бъде пуснат на пазара и някой организира хора, които да казват – този телефон не става, еди-какво си. По същия начин ли…
Александър Дурчев: Абсолютно по същия начин стои, както и в политическата комуникация. Говорим пак за морал. Не може нещо, което е лошо да показано хубаво тролово …
Водеща: Да, ама всяка реклама някак си казва – маргаринът е здравословен, пък ние знаем, че може би не е напълно или имаме съмнения, да кажем. Всяка реклама има известна хипербола, има, може да подлъже.
Александър Дурчев: А мислите ли, че един трол може да ви убеди в истинността на дадено послание.
Водещ: Ако е прикрит като мама, която казва – ето, аз храня детето с маргарин и то расте здраво, но щастливо.
Александър Дурчев: И ако мама е с никнейма Соня69 мисля, че нямате никакъв шанс да повярвате на човек, който не съществува, като Соня, ами е Гошо например.
Максим Бехар: В момента ние управляваме десетки кампании в социални медии на наши корпоративни клиенти. И в моята компания е забранено, който и да е да пише под псевдоним, под никнейм. И ако някой напише Соня69 или ако напише нещо кофти за продукт на наш клиент, тогава ние влизаме и с името на клиента или с името на маркетинг директора на клиента и казваме, че това не е така. И може да водим такъв спор денонощно, може да водим такъв спор постоянно, но няма да влезем с 10 никнейма и да платим на някои студенти, които да влязат и да напишат – ама това не е вярно, ама това не е така и да влязат в някаква безумна дискусия. Опитът ни сочи, че на третия, четвъртия път, когато ние влезем с нашето име и с аргументи спорим, в кавички слагам спорим с някаква неизвестна личност, той спира вече. И прозрачността, и нашата персонализация е най-добрият начин да покажем предимствата на продукта на един клиент. Ако обаче този продукт няма предимства, сори, ти си загубен. Няма предимства, не може да спориш, нямаш аргументи. И силата е в продукта, силата е в това, което клиентът е произвел и начина, по който ние го правим професионално, а не в нашите никнеймс. Наистина в моята компания е забранено.
Водещ: Дайте прогноза за ПР бизнеса в предстоящата изборна кампания? Какво очаквате да се случи, до къде да се стигне? Защото гледаме политически ще стигнем очевидно много далеч?
Водеща: Като, да, като ние под ПР по-широко мислим нещата, отколкото вие бихте отговорили чисто професионално.
Деница Сачева: Аз преди всичко ще се радвам, ако видя, че в рамките на европейската кампания се наемат ПР агенции, които наистина отговарят на правилата на това, за да бъдат ПР агенции и отговарят на Етичния кодекс. Защото до този момент това са по-скоро бели врани, които се случват, отколкото практика на политиците. Нарочват се определени хора, които се титулуват като ПР. Доста често между другото, за съжаление това са ваши колеги журналисти, които смятат, че тъй като имат достатъчно контакти в медиите, това ги прави добри ПР-и. Но ПР-а специално в нашата професия много отдавна медиите не са единственото нещо, с което ние се занимаваме.
Водещ: Да. И не е просто да се обадиш и да кажеш…
Деница Сачева: … да се обадиш на журналиста, да му поръчаш нещо. Това са просто неща, които са абсолютни отживелици. Така че какво ще се случи – не знам. Във всеки случай ще се радвам, ако по време на европейската кампания има малко повече европейски теми. Защото това действително е нещото, от което зависи бъдещето в следващите години. И ако отново политическите кампании преминат в кал и в замервания, в компроматни войни, в това да се очерни другият кандидат, по този начин само ще изместим още малко доброто бъдеще на българите с няколко години.
Александър Дурчев: Ами, а дано, ама надали както се казва. Честно казано, ние това, което се борим от години е наистина да запазим едно място за ПР-а като една дисциплина, която води до това да се комуникират ценностите. От години се борим с това, което каза, с ПР-и, които са бивши журналисти, борим се с Евгени Минчев, борим се с …
Максим Бехар: …
Александър Дурчев: Ти си дълги години доказал се истински ПР специалист. Борим се в момента с троловете. Тоест постоянно някакво ново предизвикателство, което се титулува ПР. Не, това не е ПР. Това, което е ПР-а са компаниите и вътрешните отдели, които се занимават с комуникации на ценности, на марки, на политически партии и личности. Далеч от манипулация.
Водещ: Добре.
Водеща: Добър образователен разговор стана.
Максим Бехар: Ние сме щастливи, че тази история с троловете се появи сега. Защото много хора видяха, че всъщност това са измислени псевдоними, никнеймс, се плаща за това, стана много публично…
Водещ: Да, удари се малко бизнесът с троловете.
Водеща: Много беше полезно. Аз забелязвам, че хората веднага по форумите казват – махнете го този трол. Веднага вече човек има усещането, че трябва да внимава.
Максим Бехар: Това ще даде малко по-европейски привкус на следващата кампания. Обаче кампанията е функция на кандидатите. Ако има свестни кандидати…
Водещ: Дума да няма. Едно изречение от теб, тъй като имаме ангажимент през БНТ за завършилия Форум на бизнес лидерите, където са излъчени определени компании.
Максим Бехар: Това са наградите за корпоративна социална отговорност, които аз основах преди 11 години, тогава бидейки председател на форума.
Водещ: Което също е част от ПР-а, да кажем, като сме заобразовали хората.
Максим Бехар: Това е огромна част от ПР-а. Защото това, за което ние говорим, много сложно се изразяваме – корпоративна социална отговорност. Вероятно не много хора го разбират, особено събота сутрин, кафетата, закуските. Обаче това, истината е, че това са компании, които правят така, че техните служители или техните партньори, или техните клиенти да се чувстват по-добре. И тази година имаше 56 проекта в нашите награди, на Форума на бизнес лидерите, от които 40% бяха в областта на образованието. Това означава компании, които вадят пари и образоват своите служители или образоват други хора. Тоест, когато държавата не може да се грижи за образованието, тя дори и да може да се грижи, няма как да го направи. Защото бизнесът се движи със 100 км/ч, образованието се движи с 20 км/ч. И в това движение има огромна пропаст. Никога образованието не може да стигне бизнеса. Особено нашия бизнес, който е супер динамичен. И ми се струва, че това е някакъв светъл лъч, един от много занапред в България, които ще има, да има организации, които да казват на своите членове, на своите компании – абе аджеба, вие какво сте направили за вашите служители, вие какви крушки им слагате – дали им пазите зрението, дали инвестирате, плащате ли си данъците, как се разправят с вашите клиенти, честни ли сте, почтени ли сте. Колкото повече такива организации, толкова по-добре. Много съм хепи. Малко се учудих, че миналата година президентът връчи наградите, по-миналата …
Водещ: Извинявай. Григор спечели мача срещу Мъри.
Максим Бехар: Браво. Супер, браво.
Водещ: Извинявай много, че те прекъснах.
Водеща: …
Максим Бехар: Не знам дали знаеш, аз миналата година на един благотворителен бал купих неговата ракета, с която той …
Водеща: Не, не знаех.
Максим Бехар: … взе един сет срещу Надал. И това е историческа ракета. Григор Димитров.
Водещ: Трябва да я дадеш да я пробвам.
Максим Бехар: Тя стои в моя офис, БНТ дойде да направи филм, когато той спечели преди две-три седмици. Тя стои в моя офис, точно на рецепцията в една голяма витрина с автографа на Григор, с благодарствено писмо от мен. Знаеш ли защо? За да може всичките ми служители сутрин да минават по 30-40, 50 пъти покрай тази ракета и да си кажат – можем, ние българите можем.
Водещ: Довиждане. Много ви благодаря.
Водеща: … да си довърша изречението за …
Максим Бехар: Една мартеница за вас специално, направено от сирийски, деца на сирийски бежанци. Нашата асоциация организира правенето на тези мартеници. Дадохме им урок по България. Заповядайте. Българо-сирийска мартеница.
Водеща: Благодаря.
Водещ: Всичко хубаво. Благодарим за разговора.  

www.dartsnews.bg | 05.09.2013

Джаро става вестникар

Чаканият нов български сериал "Четвърта власт" тръгва по БНТ от 29 септември (неделя). В него Джаро, в чиято роля е Михаил Билалов, сменя амплоато. От хладнокръвен мафиот интелигент, какъвто е в сериала "Под прикритие", той става вестникарски шеф.
Носителят на "Аскеер" ще играе главен редактор на вестник. Сред медийните му подчинени ще е друг тв любимец, а също и театрален, Деян Донков. Звездата на Народния театър ще играе разследващ журналист.
Новият сериал на БНТ е продуцирана от Найо Тицин и Димитър Коцев-Шошо, в интригата са забъркани медии, тайни служби и политици. Тази зима екипът на продукцията снима при минусови температури и сняг в центъра на София. В каста влизат още Ани Пападопулу, която е в ролята на репортер, а екранният й съпруг е Атанас Атанасов. Последно го гледахме като агент Колев в "Стъклен дом".
В различна роля зрителите ще видят и Владо Пенев, който е известен като добрия полицай Емил Попов в "Под прикритие". Актьорът ще играе престъпен бос, собственик на футболен клуб, който сменя с лекота лъскави часовници и манекенки.

Оригинална публикация

Водещ: Едно от най-обсъжданите събития в социалната мрежа е новогодишното обръщение на президента Росен Плевнелиев. Първото обръщение опит, поне моето усещане беше такова, лично, опит да даде надежда на хората, опит да е по-различно, действително, обстановката…
Водеща: По-малко клишета.
Водещ: По-малко клишета. В същия момент явно старанието да се онагледява и с картина това, за което се говори, конкретиката, изигра нелепа шега, не знам дали е шега, но да видим една карикатура на Чавдар Николов.
Водеща: Може би трябваше да започнем с откъса от словото…
Водещ: „Скъпи колорадски българи!”
Водеща: Защото това, което ще видите сега е откъс от речта на президента Росен Плевнелиев, която беше излъчена от всички национални телевизии в новогодишната нощ, в която когато се онагледяваше онази част от речта за красивите природни дадености на България, освен Царевец, разбира се кадър от Царевец, осветен от онова шоу „Звук и светлина”, следващият кадър беше на красива планина и ненаблюдателните са решили, че това е една от красивите български планини.
Водещ: И това нещо възбуди страхотно количество коментари. Както видяхте и карикатури. Ние показахме от в. „Преса” на Чавдар Николов карикатурата. Тук виждате търсачката Гугъл, че и това излиза – Родопите. Явно и за Гугъл нещо повторено, лъжа, сто пъти става истина.
Водеща: …сайта на „Балкантурист” и след малко ще ви дадем думата и ще представим и гостите.
Водещ: Става истина това, което се повтаря сто пъти като лъжа…
Водеща: Очевидно е взел, очевидно тази снимка от щата Колорадо, роки маунтийнс, скалисти планини и т.н., взел тази снимка „Балкантурист”, за да рекламира българските Родопи в случая.
Водещ: От хубаво, от хубаво е дошло, от желание да рекламира българските Родопи. Арман Бабикян и Найо Тицин да ви представим, наши гости.
Водеща: И оттам насетне администрацията на президента, или поне онези хора, които са се постарали да напудрят с кадри речта на президента, са взели този кадър, смятайки, че това, щом е на сайта на „Балкантурист” и рекламира Пампорово…
Водещ: Пак е от хубаво.
Водеща: …е българска гледка. Само че ние такива скалисти планини на пръв поглед, май, в България нямаме. Мисля, че, май, нямаме…
Арман Бабикян: И такива полета от жълт кантарион също нямаме.
Водеща: И от там социалните мрежи се взривиха.
Водещ: Коментарът ви?
Найо Тицин: Ами за мене всъщност има нещо много дълбоко символно в тази грешка. Оставям настрана чисто техническото или чисто взаимстването на снимка от друг континент, представяща красотите на България. По-скоро символът е за едно предупреждение за самосбъдващо се пророчество, в смисъл такъв, че ако тази година само планината сме сбъркали, може както сме тръгнали с дюните на Несебър, догодина в обръщението на президента да не може м дори морето да покажем или някаква красива българска природа, защото просто някой, който е овластен няма отговорност. И знаете ли, в този символ на тази грешка много умело аз видях случайно съвпадение, но както знаете няма нищо случайно, в текста на обръщението на президента, където той казва: „Нека през 2013 г. бъдем по-активни и отстояваме своето право на справедливост и солидарност! Това ще засили гражданския контрол върху дейността на политиците, защото демокрацията е свобода и отговорност.” Именно тук според мене е силното послание на тази грешка. Гражданският контрол да внимава и да бъде на своето място, за да ограничава…
Водеща: Призивът на президент е чут.
Найо Тицин: Призивът на президента е чут, като под микроскоп с този гаф, онагледяващ Колорадо вместо Родопите, защото изведнъж прикова вниманието на това дали след време ще можем да покажем и нещо от българска истинска красота, природна.
Водещ: Може Червено море да покажем.
Найо Тицин: Например. Всъщност това самосбъдващо се пророчество вече се доказва именно от сайта на „Балкантурист”. Ако не се беше случил този гаф, ако не бяха ползвали тази снимка от този сайт, най-вероятно тази снимка щеше да продължи да си стои с месеци, може би години наред, рекламираща България. никой нямаше да забележи тази грешка. Слава богу, че се случи тази грешка.
Водеща: Аз сега ако вляза в сайта на „Балкантурист”…
Найо Тицин: Вече е изтрита, не се безпокой, проверих снощи към…
Водещ: Ето я снимката, Арман?
Водеща: Иван Гарелов по телефона ни слуша и ще го включим и него.
Водещ: Трябва ли да бичуваме президента за тази грешка или трябва да му се прости, или въпросът е съвсем друг?
Арман Бабикян: Ами и да го бичуваме, и да му се прости е все тая общо взето, защото човекът, който е недогледал, не е той. Въпреки че в края на краищата той произнася тази реч. Сама по себе си тя като текст никак не е лоша. Въпреки че бих добавил друг абзац, различен от този, който Найо посочи, ще го перефразирам, където се казва, че няма нужда всеки път да започваме отначало, хайде сега да не се хабим. Общо взето, нищо, че идват избори, карайте нататък.
Водеща: Е, друго беше посланието.
Арман Бабикян: Добре, всеки може да го прочете по начина, по който му се струва. Но така, общо взето, наистина текстът не е лош. Нямаше нужда да стои в стаята на една известна компания, която продава телефони, нали, да бъде инсталиран в такава ситуация. Речта беше достатъчно добра и завладяваща, за да може той да ме гледа в очите и да ми я казва на Нова година.
Водеща: Под герба и знамето ли, където сме свикнали да я гледаме?
Арман Бабикян: ОК, той може да стои и като Атанас Семов в своето предизборно слово, когато уволняваше един човек…
Водеща: …книгите, осветлението и…
Арман Бабикян: …в същото кресло до една консервативна лампа, както се снимат половината хора във Великобритания. Нали, достатъчно беше и това. нямаше нужда да ми се въртят картинки като на презентация на фирма… да гледам снимки и да познавам, а да, това е планина…
Водеща: …хората около президента да сложат и картинки е било излишно, достатъчно е било фокусирането на вниманието върху новото, виждаме президента в друга обстановка?
Найо Тицин: Да, да, самото послание…
Арман Бабикян: Посланията са в думите му.
Водещ: А добре, обстановката подразни ли ви? Все пак не беше толкова…, все пак беше различно.
Арман Бабикян: Би била чудесна, ако не се въртяха тези картинки отстрани.
Водещ: Според вас това е било в повече като PR специалисти, а иначе обстановката?
Найо Тицин: Обстановката беше ОК. В интерес на истината известно време се чудих точно къде е – студио или не е студио…
Водеща: Да пуснем поне като покритие обстановката, за която говорим от доста време, да я припомним.
Найо Тицин: Има едно чудене в първата половин минута, точно дали е в студио, дали е в автентична библиотека. Някак си, май, си пролича, че е в…
Водеща: Пуснете обстановката, колеги, от речта на президента!
Найо Тицин: Няма лошо, наистина, трябва да признаем и да уважим стремежа за различност. Тази различност беше постигната със студиото, както казах, и със самата реч. Наистина, речта имаше доста повече човешки елементи, норамлност някаква, изчистена от клишетата, както казва Ани, и това беше достатъчно. Наистина това онагледяване, на времето като репортер си спомням, че едно от първите неща, на които са ме учили, е да не се прави чушка – чушка, копче – копче. Като казвам чушка, няма нужда да показваш… Защото думите трябва да допълват.
Арман Бабикян: А това беше като за олигофрени, той казва планина и се вижда планина. Вярно, не тази, но все едно. То и нюйоркската стокова борса я има там.
Найо Тицин: Да, това също беше нелепо.
Арман Бабикян: Пълна глупост, това не е софийската стокова борса. Но както и да е…
Водещ: Какво, какво, това сега ми е ново?
Арман Бабикян: Вижте картинките…
Водеща: Най-накрая ще пуснем ли тази реч…
Найо Тицин: Има я, където става дума за предприемчивостта на българите…
Арман Бабикян: Просто не искам да издребнявам. Забележете какво говореше Меркел по Нова година, какво говореше Обама, какво говореше Оланд. Всеки беше зает с важните неща. С това каква година идва, а не да ми обяснява как да възпитавам децата си. Аз нямам нищо против…
Водещ: Това обаче ми се струва, че се хареса на хората, че пък им дава примери конкретни, ето Марио – Марио, спасителя – спасителя.
Водеща: Искаш ли да си разменим местата, да се опиташ да се добереш до интернет?
Водещ: Ще опитаме, въпросът е, че Иван Гарелов ни чака от доста време…
Водеща: Хайде, аз ще започна разговора с Иван Гарелбов, ти опитай да се добереш до интернет…
Водещ: Да го чуем Иван Гарелов преди да…
Водеща: Защото искам да пуснем…
Водещ: Не знам какво търсим обаче.
Водеща: Речта.
Водещ: Речта ще я има в ЮТюб. Имаме ли право да пуснем ЮТюб?
Водеща: Да покажем поне обстановката от речта. „Балкантурист” дали са платили на роки маунтийн права.
Водещ: Няма връзка с интернет. Да се чуем с Иван Гарелов, докато не му е паднал мобилния телефон. Здравейте! За много години!
Водеща: Вашият коментар като дългогодишен телевизионен журналист, защото имаше и телевизионерство в тази реч, и естествено, като човек, който прави имиджа на много политици към днешна дата. Вашата гледна точка към това, което видяхме.
Иван Гарелов: Аз мисля, че става дума все пак за един приемлив гаф, на който не трябва да се обръща много голямо внимание, тъй като той няма обществено значение. И това ме връща 25 години назад, когато по времето на социализма телевизионерите трепереха от всяка грешчица, не дай боже да стане, защото много лошо ги наказваха, особено ако грешката е с някой големец. Сега би трябвало повече внимание да обръщаме не на техническите гафове, а на съдържанието. И когато вече говорим за съдържанието, наистина виждаме в речта на президента опит да избяга от шаблоните и да каже нещо по-смислено. Но аз забелязвам нещо друго, този фон, тази библиотека. Значи това е пак чисто снобски подход, и въобще при президента, независимо, че той е един модерен и културен човек, има остър дефицит откъм добър вкус. Да припомня, че онова прочуто позлатено яйце грамадно, което той подари на папата, все едно, че отива при мафиотски бос, с тази библиотека случаят е същият. Ако си застанал пред тази библиотека, утре може да те попитат колко книги си прочел от нея.
Водеща: Ама защо библиотеката е притеснителна?
Иван Гарелов: …ако ми позволите, защото не знам дали пак ще ме включите, истинският въпрос е този – трябва ли въобще да има такива приветствия от президента в 12 без 5, когато, първо, много малко хора вече слушат внимателно какво им се казва? Всички са пийнали, всички са почерпени, еуфорията е съвсем различна. Това е един остатък от живковско време, когато трябва непременно да застане бащата на масата и да каже големите неща. По-добре (…) в друг ден и час. Второ, при нас все още продължава тази двойнственост на властта. От една страна, президентът се изказва, от друга страна, пък министър-председателят търси възможност някак си и той да се изкаже по това време. Забелязах там по медиите как той, уж, излиза от МС, пък случайно го срещнали, пък там му задали въпрос, но след малко пък се оказа, че говори в кабинета му. Пък според друг вестник те били специално поканени избрани репортери, но във всеки случай да направи и той своето изказване и да не остане по-назад. Всичко това са излишни неща. Оставете хората да се веселят, оставете хората да се отпуснат и когато имаш нещо да им кажеш ценно и важно, тогава им го кажи.
Водещ: То големият въпрос е трябва ли ни реч и обръщение в 12 без 5, Иван Гарелов поставя наистина и този въпрос.
Найо Тицин: Аз честно казано, тъй като очаквах да има една различност, един опит за бягане от стериотипа, наложен 22-23 години, очаквах изявлението на президента да бъде примерно в 8 часа. Някак си в по-нормален час. Т.е. за да се избяга и от тази наистина наследена от Тодор-Живково време традиция да ни се показва най-паче човекът в най-паче момента.
Водеща: Не са искали да рискуват, традицията е президентът, държавният глава, честита Нова година, после Дунавското хоро и така.
Арман Бабикян: Наистина има някакъв резон, защото в 8 ч са по-трезви. В 12 може да пропуснеш планините.
Водещ: А понеже по телефон е Иван Гарелов, усещам, че още нещо иска да допълни?
Иван Гарелов: Аз казах, за мен това е най-важното. Аз следях и репликите на хората, които бяха тук, почти нищо не се чуваше от самото изявление. Веселбата си вървеше, това е един фон, останал така настрани. Наистина, нека, ако иска да е модерен човек новият президент, каквито опити виждам, по-добре да се отказва от всякакви шаблони и навици на миналото.
Водеща: Никога реч на президента, новогодишна, не е коментирана толкова, но както се казва, различното боде очите. И затова го правим. Така че постигнал е целта си, различен е.
Арман Бабикян: Всъщност (…) начин да си различен. Но вижте, БТВ направи чудесен обзор на годината. Един ваш колега го водеше, обзор на събитията от годината, въртяха се кадрите…
Водеща: Люба Ризова, шефът ни.
Арман Бабикян: Да, не го казвам, защото ви е шеф. На мен това ми приличаше, кадрите ми приличаха на обзор на годината.
Водещ: А, не се е монтирало тук.
Арман Бабикян: Не казвам, че тук се е монтирало, но президентът не ми е журналист.
Водещ: …като излишен опит да обобщава той годината?
Арман Бабикян: Речта му беше достатъчно добра, за да ми изпрати някакво послание като баща, майка или леля на нацията, все едно. Но тези кадри ми даваха усещане за журналист, който се опитва дам и прави обзор. Той не е.
Найо Тицин: Това, което преди да почне ефира споделихме, може би много по-подходящо би било да се включи един жестомимичен превод, примерно за нечуващите хора, и това би показало една по-силна социална ангажираност от страна на президентската институция, отколкото това, както Арман каза, като пауърпойнт презентация. Чушка – чушка, планина – планина, войни – войни, знаме – знаме.
Арман Бабикян: Особено като говорим за съпричастност в речта си.
Найо Тицин: Да, вижте, наистина, позицията на лидера, на политика, който води нация е от своя първо лице да каже някакви неща и да ги гледа хората в очите. В момента, в който сложиш нещо да се върти около него, ти забравяш да го гледаш в очите и изгубваш истинския контакт, който би трябвало да се случи между политика…
Водеща: Това е грешка обаче на екипа…
Найо Тицин: Така, така, така, не, не, в интерес на истината, наистина прекалено…
Арман Бабикян: Да, да…
Водещ: Сега ще ги обезсърчим толкова, че ако го сложат пак догодина на онова местенце, на онзи стария вариант…
Найо Тицин: Не, не, не става дума за това. Освен това, нека да си кажем, че аз, честно казано, доста се изненадах от смелостта, с която започна да се охулва това новогодишно послание на президента, като буквално седмица преди това той имаше доста по-спорни политически действия, примерно, за които не бяха предизвикани такива реакции, дори в социалните мрежи, да кажем.
Арман Бабикян: Това е абсолютно вярно.
Водещ: Ами така е, винаги е така.
Найо Тицин: Т.нар. едни проправителствени медии, други, изведнъж се охрабриха да говорят какъв страхотен гаф е това на президента, а никой не смееше да говори седмици наред преди това за проблемността на избирането, примерно на членове на конституционен съдия, Конституционния съд и т.н.
Арман Бабикян: …да речем, се изправи в цял ръст и каза, че е срещу проекта "Белене". За това със сигурност отделиха по-малко ресурс, отколкото за речта му по Нова година. Той каза гласно това, което управляващата партия, от която той произлизаше, нарочно казвам минало време, защото би трябвало вече да представлява нацията…
Найо Тицин: Има опит за еманципация…
Арман Бабикян: Еманципацията той ще я доказва. Имам предвид, че той все пак е длъжен да представлява нацията в момента, затова казвам, че… ОК, президентът направи това, което вие не казвате. Вие казвате, ами ние така, Цецка Цачева така, пък Червенкондев така, а президентът излезе, това е държавният глава и каза становището си по толкова важен въпрос, по който дори ще се прави референдум. Нямаше толкова коментари.
Найо Тицин: Да. Никой не обърна дори толкова голямо внимание върху това, че президентът подписа указа за назначаване на главен прокурор в последния час на последния работен ден на годината. Не се прави така. Т.е. това ако е смело и голямо събитие, то се прави много по-тържествено…
Водеща: Ние решихме да направи тази тема, и то (…) заради значимостта и социалните мрежи, вие най-вероятно сте видели какво е, това са всички интернет сайтове, най-четени, ако направиш справка в новинарските сайтове, най-четени… във Фейсбук, ни казват приятели, че е нещо страшно. Всички социални мрежи. Решихме да я направим, което може би отваря една друга тема, за сетивността на хората в мрежите за значимо и незначимо, за енергията, която се изразходва по една тема и липсата изобщо на енергия по друга тема, която… отношение и разбиране може би по друга тема. Но това е друга тема.
Найо Тицин: Защото в крайна сметка това е доста повърхностен въпрос. Много по-лесно е да видиш една такава видима грешка…
Арман Бабикян: Лесно се коментира това.
Найо Тицин: Лесно се коментира и е нещо, което не е опасно за коментиране също, нека да го кажем.
Водещ: Да чуем Иван Гарелов, защото мисля, че още е на линия.
Иван Гарелов: Аз мисля, че, слушах много внимателно разговора и бяха казани, основните неща бяха казани от моите колеги. Аз само се връщам на това, че нека да използваме случая да се опитаме наистина да наложим една корекция в тази втръснала традиция точно в 12 ч да се обръща бащата на нацията. Аз мисля, че на този инцидент по-скоро трябва да гледаме като на един етап от утвърждаването наличността на президента, защото на него очевидно му липсва все още опит, липсва му истинско самочувствие. Човекът се е постарал да бъде нещо по-различен, очевидно в него има такива опити, нека да не го отчайваме. В края на краищата гафът си е гаф и толкоз.
Водещ: Благодарим.
Водеща: Да, наистина.
Найо Тицин: Да, да, аз лично приветствах опита за различност, и още повече приветствам тази случайна грешка, която ни дава повод, особено на нас като граждани да сме много по-бдителни над безобразията, които се случват.
Водеща: Честно казано, аз от години на ред за първи път се загледах и заслушах, като видях различната обстановка увеличих телевизора, заслушах се. Така че може би ефектът е постигнат. И фактът, че говорим в момента за това.
Арман Бабикян: Да, Иван, общо взето, по един възпитан начин каза, не стреляйте по пианиста. Но да, наистина предизвика явно внимание. Оттук нататък следва да си помислим от това, което се произвежда като политика и послания, пък било то и новогодишни, независимо в колко часа, всъщност кое тежи – опаковката или съдържанието?
Водещ: Благодаря ви!          

БНР, Програма "Христо Ботев", Клубът на журналистите | 1.12.2012

Водещ: В древността хората около моретата винаги са били изкушавани от хоризонта да завладяват нови територии. Така започнало основаването на колонии, които по един eестествен начин приобщавали към себе си нови и нови територии. Ако поставим тази матрица върху непокорните според политиците на власт медии, лесно ще можем да си обясним как несметния брой през последните години нови медии, така и естественият начин, по който те приобщават към себе си други медии. Разпознавате още един много коментиран проблем- концентрацията на собственост в медиите. След това приобщаване на собствеността възниква и душната редакционна прегръдка. Имаме ли промяна, която има за цел да спести време за придобиване преди изборите, когато борбата за рейтингите става особено кръвожадна? Дали хората с икономическа власт не опитват да въведат един нов метод за придобиване на медии? За 23 години Преход публиката претръпна на гръмки фрази до степен, в която често липсата на свобода на медиите се бърка с автоцензурата. Едва ли обаче натискът, който капиталът оказва на медиите, е редно да се вменява като вина на журналистите. Обяснението е съвсем просто – едно от класическите определения за цензура е „намеса в съдържанието на медиите от външни лица” А както за всички става ясно – собствениците никак, ама никак не са външни лица. Още повече, че собствениците не еднократно са се изказвали за медиите си като например за зарзавати. А както сочи един прочит на пазарната икономика за зарзаватите е важно да стават за продаване, а не за ядене. Каквито и да са подробностите по случая „Икономедия” „Алфа банк”ѝ, медиите са една специфична част от обществото. Обявяването на придобиване на собственост няма как да не буди въпроси. Да очакваме ли ново писмо от Нели Круз или това ще бъде представено като сделка отвъд натиска? Ден след поредната знаменита реплика пък на премиера към журналистите „показвайте, не коментирайте!” Или може би пак ще бъдат обвинени журналистите, че се оплакват и излагат страната ни пред чужденците? Ситуацията много прилича на поредния римейк, само че с по-груби средства и не е прав Адам Смит по отношение на медиите. Ръката на пазара никак не е невидима. Нито ръката, нито картелите. И когато евро чиновниците започват да ни дават за пример, без да ни посочват за пример, не трябва да има изненадани. В крайна сметка в конституцията е гарантирано правото на обществото да бъде информирано. Не забавлявано и осведомявано за броя на прерязаните ленти. Последното е тегава материя, нямаща нищо общо нито с журналистиката, нито дори с истината. Кой произвежда наморници за медиите? – е въпрос, на който е редно да се търси смислен отговор. Безспорно обаче медийният спор на седмицата, потънал в мълчание, е този за „Икономедия”. Издателят Теодор Захов след малко ще коментира за „Клубът на журналистите”. какви медийни модели за финансиране да очакваме от САЩ пък ще ни подскаже Рената Велчева, която преди години работеше в програма „Христо Ботев”. Какво прави журналистите свободни, ще коментираме с Лили Маринкова от БНР, Бойко Станкушев и Бойко Василев от БНТ, Радомир Чолаков от Етичната Комисия, Тома Томов, Найо Тицин и колегите, учещи за журналисти в Университета за национално и световно стопанство. Как се опазва свободата в обществените медии, след като много колеги признаха, че БНР е свободна територия, кой още трябва да го признае? И какво още трябва да дава на хората една обществена медия, освен умни коментари и публицистика? Очакваме в студиото генералният директор на БНР господин Валери Тодоров. Днес е и един малко по-особен ден за предаването. Точно преди 5 години беше първият му брой. Ивайло Пеев не само учи журналистика в Университета за национално и световно стопанство, но и е автор в „Клубът на журналистите”. Та той днес ни подготви изненада. До сега все аз влизах в ролята на човека, който опитва да овладее желанието за казване на много неща. Днес обаче съм категорично уволнена. Ивайло просто е сложил издайнически музикален поздрав, както става ясно той е гаранция за ненамеса от моя страна. Благодаря и на преподавателите, и на журналистите в Университета за национално стопанство Петко Тодоров и Стела Константинова. За мен това са минутите на домата, на изчервяване и за радост.
Гражданин: Радвам се, че младото поколение взе да слуша радио и то точно заради такива предавания като „Клубът на журналистите”.
Гражданин: От петте години на пред, за много 5.
Гражданин: Честита 5 годишнина на „Клубът на журналистите”. Това е сериозна медийна възраст и поздравявам екипа на предаването, че толкова време създава сериозни теми, коментира в аудиторията и се отнася критично към случващото се у нас.
Гражданин: Да бъде все така обективна най-вече, да бъде свободно, защото това е един от основните принципи в журналистиката. Свобода и независимост.
Гражданин: Успява да кара необходимото за хората, да кара добродетелите, да вкара ценностите, без да ги лишава от подробната информация.
Гражданин: Аз пожелава още 50 пъти по 5 на предаването, много творческо и лично вдъхновение на целия екип и търсене на истината в дълбочина, което мисля, че предаването го постига.
Гражданин: Истината да я показват чрез глас, който умее да дава повече прозрачност на словото, обективност на човешките истории.
Гражданин: Пожелавам един голям облак от възможности, който винаги да обхваща изцяло предаването.
Гражданин: И на Ирен пожелавам още много пъти по 5 години да работи със същия план и да пази честта на журналистическата професия.
Гражданин: Ирен да е жива и здрава и мотивирана да продължава това, което прави до момента, и да и носи много щастие, защото съм сигурна, че е така.
Гражданин: И най-вече всички да бъдете много здрави, защото това е важно.
Гражданин: Поздравявам ги!
Гражданин: Дано да стане хубаво. Няма за какво! За Ирен винаги!
Водещ: Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Юлиян Бакалов, Марина Димова, Снежа Спасова, Стаматина Никова и аз Ирен Филева. Как се опазва свободата на словото в обществените медии, добър ден на генералния директор на БНР господин Валери Тодоров?
Валери Тодоров: Изглежда лесно, но не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани, защото това понятие засяга и колегите вътре, засяга и онези, които биха посегнали отвън. Свободата на словото аз разбирам като един достоен процес на свободата да бъдеш отговорен, от страна на колегите – да бъдеш обективен, честен, открит, да търсиш всички гледни точки и същевременно да защитаваш тази възможност на всеки от колегите. За съжаление ние станахме свидетели на различни видове медийни войни през годините, в които една група журналисти се опитваше да изолира гласа на друга група. Самите ние като общност платихме и продължаваме да плащаме много скъп данък на този лукс, който си позволиха някои колеги. От друга тежест, която беше прикачена, е чувството на някои от колегите, че една истина е по-голяма, друга по-малка. И една партия е по-права, друга – по-малко. И обслужването на партии, правителства, ситуации също създаде силно недоверие към онова, което е журналистика. Трети фактор беше навлизането на много случайни хора, които се нарекоха свободни журналисти и никой от гилдията не се осмели да попита „защо вие се нарекохте журналисти?” Защото и аз мога да се нарека професор академик, но Вие знаете, че не съм.
Водещ: Има много хора, които вече се кичат с тези титли. Всъщност това е времето, в което става ясна и оценката, като че ли на финансовия министър, как сме с бюджета тази година? Да се шегуваме ли с това или не? Или не е много за шега?
Валери Тодоров: Да.
Водещ: Защото предишните години се прощавахме с едни милиони, сега как стоят нещата?
Валери Тодоров: Ами бюджетът следващата година, поне от това, което мина първо четене, се съчетава с рамките на тази година, която лично мен като мениджър ме тревожи, защото нашият бюджет в момента е на нивото на 2007 година. Цените са нараснали с 30-40%, инфлацията също. Едновременно с това ние сме с 4 програми повече. Със 79 предавателя повече, защото не можем да си позволим лукса да се чуваме само там, където ще ни харесат. Ние трябва да се чуваме във всички райони. Крайгранични, трудно достъпни. Петима жители да има едно селище, те трябва да получават програмите на обществения оператор. Един въпрос, който не се разбира. Някои от политиците смятат, че те ни хранят през бюджета. Смятам за една много голяма грешка по отношение на електронните медии бяха допуснати стратегически две големи грешки. Едната е, когато бяха свалени таксите за радио и телевизия, а това е най-чистата проба, която да позволи на данъкоплатеца да изрази отношението си към двете медии и техните програми. И втората голяма грешка – когато предавателната мрежа изцяло беше предадена на частен оператор. Това не се случи в нито една от източноевропейските страни.
Водещ: Лошото е, че имаше предупреждение, че това се случва, но никой не пожела като че ли да чуе.
Валери Тодоров: Или някой като реши, че това ще ти е бюджетът примерно и той си кара така, и не признава никакви други аргументи. Радиото е една изключително гъвкава медия. Ние като обществена медия коренно се различаваме от търговските медии. Разликата е в това, че търговската медия използва създаден дивидент, за да създаде дивидент за себе си. Докато ние създаваме от себе си този културен дивидент. Ние сме най-големият процент на музика , драматургия. Ние сме единствената медия, която подава информация на чужди езици – 11 чужди езика. Благодарение на нашите музикални формации, които са водещи в своя жанр, формации с биографии от 50-70 години, се създава един солиден пласт култура, който в момента вече влиза, запълва тази празнота в периода на Прехода. Да не говорим, че ние сме единствената медия, която записва, съхранява всички най-културни и обществени събития и ако не го правим ние, ако не го записваме, съхраняваме и възпроизвеждаме – ще изчезне тази част от историята.
Водещ: Всъщност това е част от обществената функция в крайна сметка на една обществена медия. Защото ние не само трябва да информираме, не само трябва да коментираме, може би с извинение трябва да го кажа това, но трябва все пак и други неща да правим.
Валери Тодоров: Знаете ли? У нас се създаде една изключително неграмотна политическа класа през последните години, смея да го твърдя. Защото смятам, че имам някаква грамотност в своята професия и така, не проявявам излишно самочувствие – която идва на власт за известно време, натроши съдовете и след това си отива без дори да е разбрала какво е направила. И за това отношенията, които взимат политиците, трябва да бъде изключително висока от наша страна. Неразбирането за ролята на обществените медии, за мен е една тотална грешка и това неразбиране, за съжаление, се проявява от някои от медиите регулатори. И често пъти от медиите регулатори също произтичат доста нелепи съждения, които показват, че органите, които трябва да извършат регулация, трябва да достигнат нивото на компетентност, за да водят диалог с обществените медиите, казвам го най-отговорно.
Водещ: Ако трябва да сравните проблемите на обществените медии в Европа, защото разбира се Вие следите тези неща, и у нас – какво би било това сравнение? Кои са проблемите на обществените медии в Европа и кои са у нас?
Валери Тодоров: В повечето от страните, от европейските страни обществените медии изпитаха изключителен проблем именно със свободата на словото и независимостта на медиите. На много места правителствата, възползвайки се от икономическата ситуация, от кризата просто прегазиха обществените медии, поставиха удобни свои хора. Мога да кажа най-отговорно, че въпреки упреците, които имам по отношение на финансирането на БНР, у нас беше запазено едно високо ниво на политическа толерантност и правителството, политическите структури нито веднъж не посегнаха към независимостта на обществените медии. И това се цени много високо в Европа. Ето, ще Ви кажа – на последната генерална асамблея на радио комитета беше предложено опитът на БНР, опитът в България да бъде изучен и да бъде включен в трейнингите в програмите за обучение, които извършват на EBU – ЕС за радио и телевизия. Има се в предвид също така и опитът на БНР, което се смята за една от водещите медии в рамките на Съюза. В Съюза се говори много за телевизията, но ще Ви дам един такъв пример. На генералната асамблея на EBU през лятото, една трета от постиженията на организацията бяха с адрес БНР. За това ние имаме причини да имаме високо самочувствие. Още повече, че последното допитване до общественото мнение за рейтинга на България към институциите показа, че БНР се ползва с най-високото доверие сред всички институции. Обърнете внимание – публиката ни оценява като институция, защото ние не сме просто медия. Когато някой се конкурира с нас, трябва да има в предвид, че той се конкурира с нас не като медия, а като институция.
Водещ: За мен е много важна и оценката все пак на колегите. Много колеги тук гласуваха и казаха, когато имат да казвам нещо, идвам в БНР. Това обаче какво значи? Защото става дума за една и съща добра оценка, но пък от друга страна по отношението на финансовия министър към медията, това не се разбира май.
Валери Тодоров: Вижте сега, ние не можем да претендираме за цялата любов. Не можем да искаме да бъдем харесвани от всички. По-важното е да бъдем харесвани от своята аудитория, а не от финансовия министър и аз не бих искал да прехвърляме адреса директно към финансовия министър. Може би той има свои съображения, може би също има свои пристрастия. Може би механично се пренася едно отношение, тъй като може би министърът е работил, не може би – той е работил и живял повече време в САЩ. Там ролята на радиото е много ниска. Особено пък на общественото радио. Докато в Европа, знаете – съвършено обратно. А и България е една уникална страна. В България се слуша страшно много радио. Значи ние сме една, може би водеща страна. В нито една страна от ЕС радиото не е толкова популярно, колкото у нас.
Водещ: Какво направи конкуренцията за радиото? Тя ли направи толкова слушаемо радиото, защото ясно е – раздържавяването тръгна точно от радиото що се отнася до електронните медии.
Валери Тодоров: Колкото и да е неудобно да говорим, много от колегите ползваха и фондовете, и опита, и технологията, и школата, и кадрите на БНР. И за това беше много некрасиво, когато с лекота някои от тях, съжалявам за израза, плюха в кладенеца. И казаха, че това е една консервативна институция, това е… Аз си спомням даже, когато ние представяхме най-новата ни платформа „Бинар”. Това е интернет радио, телевизионна платформа. Един от младежите така естествено каза „ама аз не съм предполагал, че една консервативна институция като радиото може да направи един продукт”. Аз тогава казах „защо решихте, че ние сме консервативна медийна институция?”
Водещ: Клишетата са много…
Валери Тодоров: Да, хора с кратка биография, със скромен опит изведнъж решили, че трябва да дават оценка, че те са първи, най-добрите, най, а ние тук стоим някакви динозаври и не знаем за какво става дума.
Водещ: Нека да включим към разговора и Лили Маринкова. Добър ден, Лили.
Лили Маринкова: Добър ден.
Водещ: Кое е основното предизвикателство пред журналистите днес? Общият знаменател – всички журналисти са маскари? Икономическата криза? Или особеното поведение на политиците, които предпочитат да режат ленти и да дават напътствия? Само да показваме, а не да коментираме.
Лили Маринкова: Оставам с впечатлението, че професията е деградирала, тъй като тази класация, която осигуриха „Репортери без граница” и „Freedom house” действително говори за изпадане в дъното на класацията. От към критериите, които те развиват. Това е как се усеща самата общност. Вие знаете, че това е асоциация за журналисти, които сами са стигнали за това признание.
Водещ: Това от една страна, но от друга страна тези критерии са еднакви за всички и не са правени, така че ние да се изложим пред чужденците.
Лили Маринкова: Да, допускам, че е така. От друга страна в България се съставя представата, че основният проблем е в посоката на… В това взаимоотношение журналисти-премиер. Като причина за това е разбира се самият факт Борисов, който премина през медиите в един фон, който беше да ги завоюва, да ги ухажва и той беше медиен любимец години наред, до своето издигане като министър-председател. И тук вече нещата започнаха да стават по-сложни, тъй като, въпреки че той е най-любимият за интервю, за първи брой, за откриването на някоя рубрика, това не е достатъчно. Най-вече причината се дължи на факта, че Борисов като министър-председател твърде много надделя в личностен, в един авторитарен стил като подцени и изолира множество институции. А да не говорим за тази голяма печалба, която е на практика на вотовете на доверие на правителството или пък грубиянското отношение към тези депутатски питания, които са типични за петъчния преди обед.
Водещ: Аз си мисля, че обаче тази реплика-препоръка към журналистите „показвайте, не коментирайте” е на път все пак да се превърне в препоръка на годината. Между другото тя ме предизвика и да попитам слушателите във Фейсбук какво да правим ние журналистите? И отговорите трябва да кажа, че звучат като коментар. „Овчари се търсят” 10 отговора. „Да работят в кухнята” 7 отговора. „Да копаят” 11 отговора.Тук няма данни за окопаване на картофи ли става дума или за по-обща дейност. „Не цитирайте, не коментирайте, пълна тишина” препоръчват трима. „Къде видяхте журналисти?” питат 2. Останалите отговори препоръчват само да цитираме, да ходим за гъби, да пеем в единен хор и да отразяваме правилно. Обикновено на такива въпроси социалната мрежа отговарят по-активните хора. Може ли да прочетем обаче между редовете и желанието на тези по-активни хора все пак журналистите да коментират?
Лили Маринкова: Разбира се множество от неговите реплики, почти всички се превръщат в тема на обсъждане. Не мога да преценя дали това е едно от най… Тази, която ще спечели палмата на първенството. И това няма особено значение. Дори, ако проблемът е в това ехо на обсъжданите реплики, но колкото и Вие да се радвате на форумите и на реакцията в интернет, би трябвало да кажем, че журналистиката в съвременен план в България има качеството на безобидност, на един хор, който в никакъв случай не може да смути управлението в тези схеми, които уви – съдържат елементи на корупция.
Водещ: Даваме ли си сметка, че сме скачени съдове, защото вчера липсата на…
Лили Маринкова: Не сме скачени, но защото има доброволно служене от страна на журналистите, някои, от които съвършено прилежно се прислагват в хора на това правителство, което е типично за користните бракове. Също така можем да кажем, че един от ужасите на съвременната демокрация тъкмо в това множество на медиите, които представляват – предполагам за слушателите, за зрителите, за читателите нещо много противоречиво и объркващо.
Водещ: Каква трябваше да бъде реакцията ни на вчерашната особена новина за това как една банка ще придобие собственост върху една медийна група? Имам в предвид колегиалната.
Лили Маринкова: Уви не съм запозната дали има въобще такава реакция.
Водещ: Ами няма. Няма. То това за мен това е проблем. За това и питам. Защото неслучайно казах нещо за скачените съдове. Да, ние просто независимо какъв тип медия сме, ние сме скачените съдове в крайна сметка.
Лили Маринкова: Да, така е.
Водещ: Несвободата прелита.
Лили Маринкова: Като си помислите, че самата четвърта власт е символна.
Водещ: Да.
Лили Маринкова: От друга страна би трябвало да кажем, че никой не се дава тази свобода. Тя винаги е въпрос на конкретно отвоюване.
Водещ: И на ограничения и на борба с тези ограничения. Благодаря на Лили Маринкова. Какви журналисти са удобни за политиците, господин Тодоров? Така с известна ирония Ви питам, защото предполагам, че разполагате с такава информация.
Валери Тодоров: Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Вие кажете кои са удобни. Лично аз смятам, че журналистиката е неудобна професия. Тя трябва да задава неудобните въпроси, защото има кой да задава удобните. Винаги около всяка власт има приближен кръг, който задава удобните въпроси, предлага удобните отговори. Докато журналистиката предполага да се дават онези въпроси, които няма да ги зададат, няма да бъдат зададени в домашна среда или пък няма да служат в угода на една или друга теза. Смятам, че в този съвременен етап на Прехода, той премина през различни обрати – сега изведнъж журналистиката, която пренесе най-големите тежести, сега понася и най-тежките удари. Застрашена е не свободата на словото, ами е застрашена известността на някои медии. Аз съм съгласен с това, което каза Лили Маринкова. Най-лошото това, което се случи, е доброволното служете. Защото принудителното някак си може да бъде оправдано, въпреки че не бих го оправдал, но доброволното е нещо страшно. И не бих искал това да се случва от нашите микрофони, микрофоните на БНР, защото има някои колеги, които имат приятели, други, които се чувстват по –близки към една теза или към една власт. Ние трябва да създаваме дистанция, да поддържаме тази дистанция, за да се уважаваме самите ние. За онова, което правим. Смятам, че радиото през последните години успя да докаже това доверие, което има към него. Надявам се да го развива и вярвам, че личната свобода и личният кураж на журналиста не могат да бъдат заменени с никоя външна свобода. Вътрешната свобода е най-силният мотив и ако тя присъства, ето – казвал съм го – радиото е най-директната медия. Тук нямате екипи, нямате осветител, нямате оператор, нямате режисъор. Между нас и аудиторията стои един микрофон. Микрофонът показва всичко, което гласът издава – страх, неувереност, неубеденост, предпазливост, колебливост.
Водещ: Дано това по някакъв начин да влезе като оценка, защото 80-то място по степен на свободата на словото е доста, как да кажа?
Валери Тодоров: Вижте, все пак нека да разграничим нещата. 80-то място, то е мястото за целия медиен спектър, за всички медии в България.
Водещ: Да, разбира се.
Валери Тодоров: Но Вие ме питате за обществените медии. Аз смятам,ч е обществените медии, въпреки твърденията…
Водещ: Точно това казвам. Дано това да натежи и да отлепим малко от това 80-то място, защото то наистина звучи обидно.
Валери Тодоров: Да, защото имаше медийни експерти, които твърдяха, че два ли не най-застрашена е свободата в т.нар.държавни медии. Ние получаваме само бюджетна субсидия, но не сме държавни медии. В последствие се оказа, че всъщност най-застрашени са частните медии.
Водещ: Аз мисля, че се промени тази тенденция и изобщо този коментар вече не е толкова актуален.
Валери Тодоров: А дали той имаше основание е въпросът? Ето това е създаването от предпоставени тези, развиването им – те също деформираха медийната среда, защото позволиха под това прикритие да се случва това, което се случи в частния сектор.
Водещ: За съжаление в частния сектор продължава да се случват все лоши неща. Понеже бърза за среща господин Теодор Захов, който е един от издателите на „Икономедия”, нека сега да му кажа на него добър ден и какво се случва, господин Захов?
Теодор Захов: Добър ден. Ами какво се случва? Имаме спор с Алфа банк.
Водещ: Говорите ли си изобщо? С банката?
Теодор Захов: До някаква степен все още, но доста ограничено.
Водещ: Казахте, че сте научили заедно с всички останали. Обикновено взаимоотношението между банка и клиент предполага все пак някаква степен на общуване.
Теодор Захов: Принципно е така, но последните действия на банката са голяма изненада за нас. Още повече, че те идват след действия от наша страна, които би трябвало да доведат по-скоро до радост и благосклонно отношение, а ние имаме втвърдяване и то до крайна степен.
Водещ: Последно длъжници ли сте или не сте?
Теодор Захов: Не според нашето мнение и оценка на юристи също така, не сме длъжници към настоящия момент. Но тук големият въпрос, разбира се стои защо се случва всичко това и защо точно по този начин?
Водещ: Да, каква е вашата теза?
Теодор Захов: Поне ние сме положили огромни усилия, които в края на краищата са сериозни и въпреки това се стига до тук. Като теза на банката е, че тя ще потърси купувач на медията на свободния пазар, така да се каже.
Водещ: Ще потърси или е намерила?
Теодор Захов: Ами…
Водещ: Понеже ви питах за хипотези.
Теодор Захов: Ами хипотеза, според мен да, имат нещо в предвид.
Водещ: Нека сега да чуем в рамките на една минута какви тенденции идват от САЩ, защото както знаете, навсякъде журналистиката и финансовият модел на медиите е проблем, особено по време на икономическа криза. Та какви решения търсят зад океана? Обикновено тези решения по-късно се облагородяват, стъпвайки на европейска земя. Нека сега да чуем заедно от Рената Велчева, колега в програма „Христо Ботев” до преди няколко години, а сега е вече зад океана. Та какви са финансовите решения, които търсят собственици на медии зад океана?
Рената Велчева: Всичките собственици на средства за масова информация – дали ще бъдат телевизии, радио или вестници, особено вестниците са много засегнати, и когато много от вестниците започнаха да правят този модел, да ти дават примерно заглавията на интернет без пари да ги видиш, обаче цялото съдържание – трябва да платиш, това беше един голям риск, който те поеха, защото не бяха сигурни дали читателят ще бъде готов да плати, но се оказа, че ако съдържанието е добро и ако аз намеря информацията полезна, съм готоваѝ да платя за нея. Другото, от което те се самоиздържат, това са разбира се рекламите. Но много големи компании вече предпочитат нещо друго – журналистика на корпорацията или журналистика на бизнеса. Това е една нова тенденция. Но те издават собствени списания или собствени предавания имат, в които те наемат журналисти професионалисти, които да пишат конкретно за техния продукт. Те изпращат тези вестници и тази информация до хора, които биха били техен потенциален клиент. По този начин те смятат, че парите, които са вкарали в една такава дейност, са много по-добре похарчени, отколкото да дават пари на вестници и списания да рекламират до всички. Дали този модел ще успее и дали това ще бъде журналистиката на финансирането на бъдещето не се знае, защото това в момента всички се опитват да разберат кой е най-добрият начин. Но едно нещо е със сигурност, че старият модел няма да работи.
Водещ: Имате ли какво да коментирате? Да не се окаже „Икономедия” собственост на, как да кажа, по тази схема да заработи?
Теодор Захов: Ами правим всичко възможно това да не стане така. Борим се с всички сили и възможности медията да остане свободна и независима, тъй като съзнаваме обществената отговорност, която Капитал и Дневник носят.
Водещ: Между другото вчера сред колегията много се коментираше как може да бъде поставен като особен залог за кредит пред банка редакционната политика?
Теодор Захов: Да, това е наистина забавно. Вижте, тя очевидно ще осигури /…/ по времето на учредяване на кредита в счетоводните записи на фирмата като нематериален дълготраен актив и от там най-вероятно просто е преписвано, за да се свържат всичките активи. И това е леко като анекдот звучи. Не мисля, че е така.
Водещ: Дали ще имате среща с банката и кога да очаквам развитие?
Теодор Захов: Не мога да кажа. Те са задействали процедури. Ние разбира се също сме дали съответните отговори. Не мога да преценя. Не мога да дам прогноза.
Водещ: Благодаря.
Теодор Захов: Но пак казвам, нашият стремеж и усилията са насочени към опазване на независимия глас на медията. И ще бъде жалко, ако това бъде похабено. Ще бъде жалко не само за нас. Ние сме най-малкият проблем. Проблемът е българското общество.
Водещ: Разбира се, че това е проблемът. Благодаря на Теодор Захов, един от издателите на „Икономедия”. Тежък е натискът, господин Тодоров. Не само за нас, но и за всички медии.
Валери Тодоров: Знаете ли, ние в началото, средата на прехода ние само се плашехме от политическия натиск. Той съществуваше, той се прилагаше. Знаете, аз съм си подал оставката като противодействие на този натиск. Но за съжаление нещата сега се изместиха в една по-жестока логика – икономическата. Тъй като не бяха въведени правила, които да определят начина на закупуване и управление на обществените активи, каквито са медиите, сега изведнъж всяка от медиите се превръща в търговска стока, съответно и може да бъде употребена за всякакви цели. За това като примерно започне една война, като тези между двете големи групи, за да разбереш горе долу какво се случва, трябва да си купиш изданията на едната група, изданията на другата група. Ако си разбрал, нали, дано да се почувстваш информиран. Мисля, че, за това Ви казах, че проблем в момента в обществото не е свободата на медиите само или свободата на журналиста, а независимостта на самите медии. И не бива, аз съм го казвал и на колегите, да упрекваме колеги, които работят в една или друга група медии, чиято политика можем да не одобряваме, да прехвърляме върху тях вината за това, което се случва. Необходимо е да бъдат създадени спешно механизми за регулация, които да позволят пълна прозрачност на публичните активи, каквито са и медиите. И тогава, когато знаете кой е собственикът и каква политика би могла да произтече от този собственик, и като познавате самия собственик, тогава вече лесно ще разпознаете един или друг акцент. А така имаше, знаете имаше едно време, бяха много популярни такива телевизионни предавания, когато зад екрана стои един силует и Вие трябва да го познаете. И ние в момента медиите много често изпадаме в тази ситуация да познаем кой стои отзад и не познаваме в повечето случаи.
Водещ: Значи можем да напомняме на политиците по-често, че конституцията защитава правото на хората да бъдат информирани, а не да бъдат забавлявани и това не е лошо да се повтаря по-често. Останете с нас, продължаваме след малко. Добър ден на Бойко Станкушев.
Бойко Станкушев: Добър ден и честит празник Ви желая!
Водещ: Много благодаря. Как успяхте да имате звук от знаменитата реплика, поредна на премиера – „показвайте, но не коментирайте!”
Бойко Станкушев: Защо? Това учудва ли Ви? Мисля, че специално за новинарския екип на БНТ това е нормална практика. Не ни подценявайте, моля Ви се!
Водещ: Как обаче да гледаме на тази реплика? Как да я разбираме?
Бойко Станкушев: 23 години човешката сензорика така се притъпява в едни не напълно нормални условия, че огромната част от аудиторията въобще не си е задава този въпрос, който Вие ми задавате. Това е диагнозата. Много хора се чудят тези дни например как е станало, че фондация Валя Крушкина наградила точно тези хора, които награди. Почти магистрално противоположно на наградите, които да речем „Черноризец храбър” даваше. Проблемна точка на стандартния зрител и слушател – наградените са едва ли не някакви маргинали, защото не са топ лицата от екрана, не са скандални. Това е втората диагноза. Забележете голямата награда получават хора, които в никакъв случай не биха могли да бъдат причислени към статуквото, към слугинажа в журналистиката, а напротив. Блогърите Асен Генов и Косъо Павлов – Комитата. Голямата награда. Другата интересна награда пак за блогър – Иван Бедров. Самата изненада издава болестното състояние на социума. Една държава, член на ЕС, която обаче стремително пропада надолу в класациите, във всички класации, които се правят в света от най-авторитетни организации по отношение на свободата на словото. Не е новина например, че някой в Страсбург спечелил дело за това, че му пречат да говори свободно. Това е ужасното. Не случайно съм сложил във Фейсбук на моя профил снимка на Аристотел и една негова мисъл, която страшно много харесвам, че човешката общност се простира до там, докъдето стига обикновения човешки глас.
Водещ: Ако по традиция в края на годината се сблъскваме за пореден пък с класациите как българинът е най-нещастният в цяла Европа, какво да кажем са самочувствието на журналистите днес?
Бойко Станкушев: Ами те журналистите са българи. Автоцензурата води до материално облагодетелстване.
Водещ: Няма как да не попитам кога звънеше телефонът на Бойко Станкушев повече – сега, когато е на ръководна позиция или преди, когато беше журналист и когато го преследваха, съдиха?
Бойко Станкушев: Честно да ти кажа, тогава,когато ме съдиха. Това продължи 3 години и 3 месеца. Звъняха нормални, загрижени хора и аз тогава, като че ли бях повече оптимист, защото си казах „брей, тези хора н се притесняват, че някой може да подслушва тези разговори, в които те правиха техните квалификации на системата, на така нар. Преход, на това, че очевидно олигарсите не подбират средства, когато трябва да затворят устата на някого”. Сега съм, като че ли малко по-песимист. Ако един човек не иска да го натискат, няма как да го натиснат. За щастие в България сме свидетели на морални победи на колеги, които в съвсем малки, в периферията са си запазили хляба и въпреки това заради куража, заради доблестта, която са проявявали, заради това, че са казвали „не”, са постигали морални победи. Лошото е, че България е на едно от първите места по съдени или преследвани журналисти. От друга страна пък голяма част от тях успяват, слава Богу, в края на краищата да извадят истината на бял свят. И им свалям шапка.
Водещ: Всъщност заслужава ли си по-често да си припомняме, че конституцията защитава правото ни да сме информирани, а не да се забавляваме, като журналисти?
Бойко Станкушев: Ще се върна години назад и ще се сетим кои бяха първите създатели на първите частни медии и ще видите, че те са доминирани от хора, свързани с бившите Специални служби. Говоря и за радио и за телевизия, и т.н. И за печат…
Водещ: Добър ден на Бойко Василев от „Панорама”.
Бойко Василев: Добър ден.
Водещ: Как да коментираме даденото указание от премиера към нас журналистите – „показвайте, не коментирайте”?
Бойко Василев: Да не го коментираме като указание, това е част от политическата риторика и който журналист го разбере като указание за работа, дълбоко ще сбърка. В крайна сметка поведението на журналиста зависи от самия него, начина, по който той се отнася към политиците, е в собствената му глава. От тук нататък всичко останало зависи от него самия.
Водещ: общият знаменател обаче винаги ни подвежда. Като че ли все по-често се случва да казват за нас журналистите, че не си вършим добре работата. Как се излиза от тази мъртва хватка?
Бойко Василев: Винаги трябва да знаем, че не си вършим добре работата. От тази гл.т. искам да честитя юбилея на Вашето предаване.
Водещ: Много благодаря.
Бойко Василев: Което е изключително полезно от тази гл.т. защото то залага на съмнението. Съмнението на журналиста към собствената му работа, съмнението на журналиста към това, което произвежда, старанието му да стигне до истината, съзнанието му, че истината не е окончателна. На това съмнение трябва да наблегнем. То е особено нужно на всички журналисти, но особено липса при българските.
Водещ: Хубаво е понякога даже да си признаваме, че не харесваме домати по медиите или други акции, защото това на практика е външен натиск?
Бойко Василев: Не харесваме домати, защото доматите не са аргумент. Доматите също са политическа реплика. Както репликата за „показвайте, не коментирайте”, така репликата с доматите е част от предизборната кампания. Тя е част от политическата реторика. Това е друг начин да се изрази политическа позиция. Когато обаче за журналисти се говори на едро „тези са такива, онези са такива”, без конкретика, а всъщност с тайно закодираното желание да отразиш някакво партийно мероприятие, ето тук не става. За това аз съм за журналистика, която защитава себе си и собственото си достойнство. Както и от към управляващите, така и от към опозицията.
Водещ: В края на годината по традиция излизат обобщения, класации, разбира се няма изненада – вече не е новина, че българите са най-нещастните европейци. Как са с усещането за щастие и нещастие журналистите?
Бойко Василев: В България винаги нещата изглеждат доста по-лошо, отколкото са в действителност. Част от това е и нашата работа, журналистическата работа.
Водещ: И със свободата на словото ли е така?
Бойко Василев: В свободата на словото не е така. В свободата на словото всички лоши новини са верни. Но от тук нататък въпросът е какво се прави всеки ден в страни от гръмките декларации. Аз смятам, че едно достойно поведение на екран, в ефир, пред вестника, то говори само за себе си. Без гръмките декларации. Но освен това, пак повтарям, важно е съмнението. Важно е желанието ни, волята ни да се погледнем от страни и да кажем по нещо самокритично за журналистиката като започнем от себе си.
Водещ: За последния месец колко политици зад кадър се усъмниха в репортажите от България, които както аз казвам „ги въдворяваш” да гледат „Панорама”?
Бойко Василев: Не се усъмняват. Аргументът – това говори народът, работи чудесно.
Водещ: Което значи, че са пораснали може би.
Бойко Василев: Според мен политиците виждаме в тях неща, които не искаме да виждаме в себе си, виждаме в тях. Всичко е въпрос на сравнение. Виждал съм и доста по-лоши политици от нашите.
Водещ: Нека да включим сега към коментарите и колегата Иван Михалев до скоро в „Капитал”, вече колега на свободна практика.
Иван Михалев: Това е поредната според мен, недопустима намеса на министър-председателя в работата на журналистите. Да, наистина ние имаме свобода на словото, но проблемът е, че нямаме свобода на медиите. Медиите като цяло в България стават все по-зависими от свиващия се рекламен пазар, а пък на него държавата става все по-голям играч. Наскоро пак имаше напътствия към журналистите кого да питат и какво да питат, което не е европейско. Министър-председателят по такъв начин да слогистира журналистите, защото журналистиката е коректив на властта и всяка намеса, дори и с най-добронамерени, дори изречени с чувство за хумор реплики, създава у колегите журналисти усещането за намеса и то за намеса от първия човек в държавата, нали защото в него е концентрирана най-голямата власт. Така че аз да Ви честитя първата петилетка, мисля, че има нужда от такъв тип предаване. То е едно от малкото, може би единственото специализирано предаване за проблемите на медиите, на журналистиката в България. През последните години точно, докато Вие сте правили това предаване, сме свидетели на това как отслабва ролята на медиите като институция. Те все повече се превръщат в обслужващ придатък и все по-малко изпълняват другата си функция да служат на обществото като кучето пазач, както сме го учили едно време във факултета по журналистика.
Водещ: Как е батко?
Иван Михалев: Делото тече. То три пъти имаше фал старт, както се казва. В общи линии има на първо квадратче още, дето се казва „след 5 години може би ще си говорим в по-конкретен план”.
Водещ: Ами батко е добре, както стана ясно. Медиите не са добре. Да напомня – „батко” стана крилата фраза на разследването на Иван Михалев за пътните фондове някога. Да кажа добър ден и на Радомир Чолаков.
Радомир Чолаков: Добър ден. Честит рожден ден!
Водещ: Благодаря Ви. Да Ви питам прилича ли Ви по нещо атаката срещу „Икономедия” на, как да кажа, неблагополучията, през които и Вие минавате?
Радомир Чолаков: Ами не. Може да изглежда така, но останах с впечатление, че става дума за бизнес въпрос. За някакви неуредени финансови взаимоотношения. Предполагам ,че и банките в момента са нервни, както всички стопански субекти.
Водещ: Но медиите са нещо по-особено все пак.
Радомир Чолаков: За съжалени, както каза господин Тодоров одеве, с когото разговаряхте. Той каза няколко умни неща между другото. Едното, от които е, че за съжаление ние в началото на Прехода и в целия Преход пропуснахме възможността да дефинираме медиите като нещо различно от тока. С изключение на обществените.
Водещ: И така, собственици на медии да не се подвеждат, да ги сравняват със зеленчуци например.
Радомир Чолаков: Много свободен, либерален подход възприехме ние към медиите, включително журналистите и в момента берем плодовете. Значи, ако медията е стока, то медията произволно се търгува и свободно се продава, и се купува. И в момента просто виждаме резултатите на една идеологическа наша индоктринация, на която за съжаление не можахме да намерим сили да се противопоставим. И да ги дефинираме като нещо друго.
Водещ: Ами значи тепърва трябва да ги търсим тези неща. Благодаря на Радомир Чолаков. Последно и от Румен Леонидов очаквам някакъв отговор. Как да станем по-свободни, господин Леонидов?
Румен Леонидов: Ами или човек се ражда свободен, или не. Скоро ми се наложи да цепя дърва и виждам, че някои дървета по рождение са неразцепваеми. Така е и когато хленчим и когато плачем върху нашите журналисти, трябва да знаем, че това се прави от личности като Вас, като Лили Маринкова, като Петър Волгин и въпреки че сигурно репликата на министър-председателя е доста нелепа, аз я виждам по-скоро като предупреждение към собствениците на медиите. „Потвърждавайте моите успехи, недейте да карате журналистите да ме плюят”. И самият факт, че най-свободната медия е БНР.
Водещ: Много подтекст намерихте в тази реплика.
Румен Леонидов: Ами гледам да схвана психологията на характера. И не ми се струва, че е толкова важно какво ще ми препоръча министър-председателя, ако аз имам страховете на мишок, който при тропване с крак веднага се разбягва. Така че браво на радиото, браво и на телевизията, националните, защото ако имаше наистина това правителство желание да ни затвори устата, това щеше да стане чрез генералните директори. Слава Богу вашият генерален директор има един доста успешен мандат според мен. Аз съм се учудвал на храбростта Ви да говорите нещата в прав текст, да не заобикаляте проблема, да не го завоалирате, да не бъдете слуги, да не бъдете обслужващ персонал.
Водещ: Ами някак си явно…
Румен Леонидов: Много наши колеги работят с медии, където си вадят хляба, никой не ги запомня и никой не ги знае. Това е друг проблем. Но има, тези, които са в опозиция във в”Сега” да кажем, в бивол, в някои други медии – там има чудесни журналисти, които са толкова аргументирани, че аз, ако съм на власт, ще бъда страшно щастлив те да ми бъдат приятели, защото тяхната безкомпромисност е по-важна, отколкото слагачеството и хвалбите.
Водещ: Благодаря и на Румен Леонидов. Ами господин Тодоров, ето чухте голяма част от оценките за БНР. Да вземем да изнасяме свобода от тук, шегувам се разбира се. Наистина мисля, че трябва по някакъв начин по-често да повтаряме това, че медиите са особена част от обществото и наистина са пазач на обществото, не куче касичка.
Валери Тодоров: Аз бих предложил друг вариант. Нека да не изпадаме в такъв виц, да гледаме вогледалото. Виждаме, че сме най-красивите и най-свободните.
Водещ: и ние искаме да продължим да бъдем.
Валери Тодоров: Това е една неприятна тенденция, ако ние продължим така да казваме „ние сме най-свободните”, защото винаги ще се намери някой, който ще поиска да Ви отнеме тази свобода. Въпросът е не ние непрекъснато да го афишираме, въпросът е да го забелязват другите. Виждам, че те го забелязват, че те го оценяват. За това не е необходимо и ние да го афишираме. Просто свободата е относително понятие. Лично аз смятам в нашата професия е далеч по-важно като аргумент да развиваме професионалните стандарти, когато ние работим по професионалните стандарти – свободата се превръща в един от тези стандарти. Свобода, независимост, обективност, съпоставяне на всички гледни точки, анализ, разполагането им във времето и според обществените настроения, защото ние сме един посредник и ние не бива да прекаляваме също с тази роля от посредник да се превърнем в учител или поучител и т.н. Много е тънка понякога дистанцията в оценката и самооценката.
Водещ: Но за това пък имаме коректива на социалните мрежи. Как виждате социалните мрежи като важна част от радиото?
Валери Тодоров: Радиото е най-близко до социалните мрежи. Радиото е една пресечна точка между традиционната медия и социалните медии. Така че това ни дава много големи възможности и радиото като една изключително гъвкава институция, която позволява прехвърляне върху различни платформи, със сравнително не голяма инвестиция, аз смятам, че това е един изключително важен за нас аргумент да търсим нови средства, нови изразни възможности. Най-важното според мен е, че за щастие радиото се превърна в най-големият защитник на езика, на българския език. Много се промениха изразните средства. В тях навлезе много свободна лексика. И ако ние не защитим езика, правоговора, дори правописа, нищо, че сме електронна медия, смятам, че ще загубим много.
Водещ: Това е важно и за музиката да го кажем, защото ние в това предаване сме коментирали, например в Румъния няма радия, които са с, как да кажа, с извинение за публиката – които нямат чалга формати. Нямат лицензирани такива. При нас има доста. А това са важни неща все пак.
Валери Тодоров: Не е опасна самата чалга, дори като музика. Има е хора, които я харесват. Опасна е чалга културата, защото лекотата, с която може да се измести един автентичен жанр, по същия начин се измества политическата същност.
Водещ: В един момент се превръща в униформа.
Валери Тодоров: Да и когато се променя професионалната идентичност, когато липсата на стандарти се обяснява с липса на средства или с липса на свобода или с Бог знае какви липси, тогава вече става страшно, защото Вие можете да оправдаете всичко. Няма и не бива да има оправдания, когато има дефицит в професионализма. За мен това е изключително важно, а свободата идва като естествен, произтичащ фактор от наличието на стандарти. За това аз бих искал, призовавам колегите – пазете професионализма като гарант на всички останали свободи.
Водещ: И по-често да си припомняме, че свободата е нещо, за което се борим всеки ден. Благодаря Ви за този разговор. Благодаря на всички, които се включиха с мили поздрави. На Фейсбук страницата ни днес говорихме много, молим да ни извините. И се разделяме по традиция с пожеланието „бъдете свободни”.     

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 25.02.2012

Водещ: Съветът на Европа предприема мерки за гарантиране на независимостта на обществените медии, а обществената медийна седмица у нас ни дари с ярки примери за редакционни зависимости. И ако миналата седмица търсехме отговор на въпроса заявеното намерение от страна на ново учредения Български медиен съюз за писани на нов етичен кодекс дали е поредната схизма у нас, из медиите като вирус и заболяване се появи практиката късане на вестници пред камера. Сами по себе си тези прояви изглеждат добре заредени с рейтинг и безспорно отпушиха коментарите в социалните мрежи. Днес няколко вестникарски първи страници са решени в квалификации. И каквото повикало, това отговорило. Разбира се и това е позиция. Дали обаче не е редно да си зададем въпроса колко е часа например? В едно общество, което уважава чуждото мнение и държи на истината, не е особено добре политиците да пишат заглавията или собствениците да определят посоката на коментарите и разследванията. Вярно е, че етичният кодекс, който мнозина журналисти спазват, е доброволен обаче никак не е редно да има дни, в които го спазваме и такива,в които не го правим. Много сложно се изписва този график – не за друго. До колко бонусите, за които и тази седмица се говори, писа и показа много, щяха да видят бял свят, ако не бяха медийните войни? Това също е един важен аспект. Какво да правят обаче във всичкото това време журналистите? Никак не е случаен фактът, че правото на информация е записано в повечето европейски конституции. Не само за частта на професията, но и заради човешките права е добре поводите да бъдат поставени журналистите под общ знаменател, като част от онази крилата фраза как всички са маскари, е редно поне да бъде поставен под въпрос. Защото медийните скандали са още един аргумент, който ще ни потопи надолу по степен на свобода на словото. После разбира се ще оспорим методиката, но какво от това? След вчерашното късане на вестници, по една телевизия, днес и по една друга иронизираха късането на вестници пред камера също с късане на вестници. Стана ясно още, че потърсената позиция от Светла Петрова не е стигнала до хартиеното издание, а само до електронното, защото позицията е била принципна. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Александър Райчев, Валя Момчилова, Светла Милчева, Снежа Спасова и аз Ирен Филева. Бонуси, оставки, високите цени на лекарствата, как журналистите коментираха темите и какво ще се промени освен няколкото лица във властта, до колко властта е склонна да споделя информация с медии? Как ще се развие поредният спор за достъпа до информация? Темите ще коментираме с колегите Весислава Антонова от „Капитал”, Александър Кашъмов – член на Етичната комисия за електронни медии и разбира се предполагам, че вече се сетихте и Найо Тицин, чиито интерес е извън България. Воюват ли медиите и какво да правят журналистите в това време? Каквото и да си говорим, винаги става дума за пари. Така мислят и Pink Floyd. Една от основните ценности на журналистите е отношението им към дискриминацията и по-точно срещу дискриминацията. Тази позиция и практика се опитва да наложи и ЕК с ежегодна награда. И така на национално ниво Даниела Горчева вчера стана ясно, че печели и ще ходи в Европа да се конкурира с колеги. Добър ден на Даниела Горчева.
Даниела Горчева: Добър ден на Вас и на Вашите слушатели.
Водещ:Става дума за съдбата на един човек, който всички администратори се опитват да кажат, че го няма.
Даниела Горчева:Да, този случай е наистина абсурден, но за съжаление не е единствен. Това е големият проблем. Става дума за съдбата на един човек, едно създание, който е от 32 години в България. Тук е завършил Висшето си образование – МЕИ, тук е работил като инженер в продължение на години. Работил е като предприемач на малка фирма за продажбата на кафе. След това е работил в други фирми. В един момент, след като 17 години живее в България, той иска от емиграционните български служби да му предоставят право на българско гражданство. Той има това право. Служба Емиграция отказва без никакви аргументи. Предполагам поради две причини. Едната е, че все още има от миналото наследено милиционерско мислене и манталитет, тъй като те са длъжни да се аргументират. Те нямат никакви мотиви да му откажат. Другата е според мен, че вероятно Господин /…/ не се е сетил да даде рушвет, където трябва. И освен това и дискриминационно мислене, и нагласи, защото той разбира се е от /…/. По-късно нещата се развиват така, че на него му изтича този паспорт, той вече веднъж го е подновявал, и отива, както предишния път в посолството на Танзания, за да си поднови документа за самоличност. Оказва се, че в Танзания има някакви нови разпоредби. Искат му акт за раждане, какъвто никога не са му искали. Той вече живее 20 години в България. Родителите му в Танзания са починали. Аз не мога да намеря от къде може да е този акт за раждане. И в един момент се оказва, че той дефакто не съществува за бюрокрацията. Танзания не му издава нов документ за самоличност. Българската власт го обявява за нелегален и го тиква в затвора в Бусманци, където е по-страшно от обикновен затвор. От там го измъква с много усилия и самоотверженост адвокат, която се занимава с него безкористно и с тези случаи. В крайна сметка той е извън Бусманци, но без право на дом. Трябва да се подписва всеки ден в полицията. Няма право на здравно осигуряване. Няма право да работи и ние предложихме на парламентарната комисия в…Ало?
Водещ:Да, чувам Ви.
Даниела Горчева:Предложихме на парламентарната комисия към парламента, която се занимаваше с това, да изработят нов закон за чужденците. Тези хора, като /…/, те са около 1200 мисля че – да им бъде признато българското гражданство и да бъдат решени техните проблеми. Но отново за съжаление нямаше…
Водещ:Какво ще направи тази Ваша публикация освен че, Дай Боже, да Ви донесе и европейска награда освен на национално ниво?
Даниела Горчева: Ами аз много се надявам българското общество да успее да разбере чрез медиите всичките тези случаи – те действително нарушават националната сигурност, защото от една страна има хора, които са почтени, имат право на българско гражданство и които не го получават. По този начин те са насилствено маргилизирани. Те с какво трябва да се прехранват? България не може да ги изхвърли, няма право. А не им дава право на нормално съществуване – да работят, да си плащат данъците, да се издържат. А от друга страна в България са създадени на 200 000 души българско гражданство. Повечето от тях са руснаци с много пари, които кракът им не е стъпвал в България. Те не знаят българския език, тъй като много добре знаете, че Русия е по-бандитска, за съжаление, държава и от България и че много малко възможно е човек От Русия да си е спечелил богатството по почтен път. Т.е. ние сме си поканили тук руската мафия, дали сме и възможност да си купува жилища по морето и да живее тук, а на хора като /…/ – почтени хора, които работят години, им отказваме българско гражданство.
Водещ: Как видяхте българската журналистика, когато дойдохте от Холандия тук? Вие сте тук заради наградата разбира се.
Даниела Горчева:Ами аз смятам, че все пак, тъй като аз отдавна наблюдавам този процес, вече има наистина много талантливи, мнодо ерудирани, много задълбочени журналисти. Те стават все повече, Слава Богу, но продължава средата да е все още много лоша. Най-вече, защото хората се страхуват от уволнение, страхуват се. Много журналисти нямат работа. Те са безработни и освен това за съжаление демократичната преса няма частно издание. Няма също, за съжаление това, което много ми липсва в България, са смислени и задълбочени, публицистични телевизионни предавания.
Водещ:Казахте буквално – демократичната преса няма издание.
Даниела Горчева:Да. Демократичната преса няма издания. Знаете, още преди време беше отворен вестник „Демокрация” и всичките му кусури. Това беше един приличен вестник. Изчезна. Вестник „Седем”. Напоследък и вестник „ Дневник” няма печатно издание. Единствено остана може би вестник „Сега”. Това е. За мен вестници, които се афишира цинизъм, уличен език, неглижират се граждански проблеми…
Водещ:В Холандия късат ли се вестници пред камерата?
Даниела Горчева: Моля?
Водещ:В Холандия късат ли вестници пред камерата? Без значение от целта – дали да изразят позиция или да иронизират изразената позиция?
Даниела Горчева:Не. Смятам, че това не е начин да се протестира, защото късане на вестници, на книги и т.н. независимо от това дали хората са имали право да бъдат сърдити заради едно или друго нещо и гневни, и дали са прави – това не е начинът да се протестира. Би трябвало да се назоват конкретно проблемите. Аз смятам, че много български вестници демонстрират липса на чувствителност към случаите на явна несправедливост към такива граждански случаи и мога да си представя – за съжаление липсва ни демократична култура и хората за съжаление не знаят как да протестират. Все още ни липсва демократична култура, макар че има прогрес, напредък и в това отношение.
Водещ: Благодаря на Даниела Горчева за този коментар. Успех Ви желаем на европейска територия с тази танзанинска съдба, която сте описали, тази човешка история. Разбира се ще следим какво ще се случи там. Сега добър ден и на гостите ни в студиото – Весислава Антонова от вестник „Капитал”, добър ден.
Весислава Антонова: Добър ден.
Водещ: На Господин Александър Кашъмов от програма „Достъп до информацията”. Добър ден.
Александър Кашъмов: Добър ден.
Водещ:И от етичната комисия за електронни медии и колко е часа – добър ден и на Найо Тицин.
Найо Тицин: Добър ден.
Водещ: Колко е часът?
Найо Тицин: Точно един без двадесет и две.
Водещ:За българската журналистика обаче колко е? Имаш ли отговор и на този въпрос?
Найо Тицин: Ами аз мисля, че часовникът е спрял за българската журналистика. С крайно съжаление го казвам. И знаете ли? В последно време, особено печатните медии – те са две, три основни групи, които издават някакви вестници у нас. Аз ги опреличавам като онези хубавци, които искат да се сложат на булката на селото, да кажем, или на царя. Всички се борят за дърцето на булката.
Водещ:Ябълката?
Найо Тицин:Булката естествено е Бойко Борисов. С извинение за ефинизма, но те всички искат да му се харесат и пред него да покажат колко са му по-роболепни, а в същото време помежду си се ритат по кокалчетата. Мен тази игра и този сценарий ми е безинтересен.
Водещ: Веси? Спрял е часовникът – съгласи се.
Весислава Антонова: Съгласих се, че е спрял часовникът. Все пак разбира се има и журналисти, които отговарят колко е часа, разбира се завиди в какво време – в централно европейско време, защото все повече са далеч от централно европейското време медиите в България. Или по някакво друго местно време, изкривено време.
Водещ:Ако те върна към онова твое проучване по време на изборите, когато ти изследва политическата реклама…
Весислава Антонова: Колко процента е платената политическа реклама и въобще има ли неплатени такива.
Водещ: И ако се върнем към това твое разследване, то ще даде ли един малко по-ясен и смислен отговор за вестникарските войни, защото те са факт?
Весислава Антонова: Няма да се връщам към това изследване. Това мое разследване – няма избори, няма кой да плаща за тези публикации. Тук по-генералният проблем и по-отчайващият и страшният проблем е функцията на медиите като такива, защото основната функция на медиите е публичността. Публичността, през която е близо до хората, интересува се от проблемите на гражданите и е посредник един вид между гражданите и властта, и упражнява натиск върху властта, когато обаче са засегнати проблеми на гражданите и на обществото. За жалост обаче тази функция е абсолютно неглижирана на медиите според мен и те се използват съвсем други – корпоративни цели, защото това са другите цели. Проблемът на българските медии е, че през последните години зад тях стоят не хора, които имат желание да развиват медийния бизнес като истински бизнес – така, както знаем се прави на развитите пазари. За жалост аз тук не мога да дам пример с българска медия, но примерно мога да дам пример за един вестник като „Guardian”, за който всички можем да си стиснем ръцете, че е дин сериозен вестник и в годините е защитил името си на сериозен вестник, и всички сме се учили от него. За жалост тук ще използвам един цитат на рекламния бос Красимир Гергов, който в едно интервю, последно, когато бях вземала от него, беше казал „Аз такива каубойци колко съм ги виждал!” Беше се изразил за собствениците от новата Българска медийна група.
Водещ: Да де,но преди 8 дни заедно с тях създаде Български медиен съюз.
Весислава Антонова: Вземам тази метафора, защото просто ми хареса на заем от него, въпреки че тя е в съвсем друг контекст. В българските медии влязоха страшно много каубойци наистина. Хора, които изобщо нямат желание са защитават професионални стандарти. За жалост напоследък те са все по-многобройни и влияят на малкото останали сериозни медии.
Найо Тицин: Тук само една скоба – нека да си представим Делян Пеевски като каубоец.
Водещ:Ами ние можем да опишем хората, които се движат с него – преди 8 дни, вече се срещнахме и те тогава много искаха като журналисти да ни изпратят отвън на плочника да чакаме.
Весислава Антонова: Те като каубойци навредиха много и на нашата фотографка Надежда Чипева, която беше дошла няколко минути по-рано, нека кажем 15 минути преди събитието и си беше позволила да снима Делян Пеевски пред хотел „Радисън” на жълтите плочки в София и тогава неговата охрана я беше блъснал в един ъгъл, бяха я заградили и изобщо не и даваха тя да мръдне от мястото си. Тя беше изключително изплашена, когато се обади в редакцията и на нас щеше да ни се наложи да викам полиция, ако не я бяха пуснали и не бяха отишли мои колеги мъже да се застъпят за нея и да видят какво става. В една свободна държава за какво става дума. Но аз исках само да кажа, че тук основният акцент не е това дали е скъсан един вестник или не е скъсан един вестник, защото всички ние в личния си живот знаем, че може би си белим картофите на вестниците. Тук проблемът е, че се нарича журналист един човек, който изобщо не е журналист. Той дори не е и водещ. Може би е водещ единствено на собствената си глупост и простотия. Проблемът е на хората, които са му дали достъп до ефира и честно казано, гледайки го, се сещам за една много интересна реклама, вървеше по българските медии. Рекламираше се шпеков салам и там основните персонажи бяха Дон Киход и Санчо Панса. Дон Киход казваше „свободата, свободата”, „салама” – казваше Санчо Панса. И този човек, който е един слуга просто, той е слуга на своите господари, които седят за него и са му дали достъп до ефира, прави… Смисъл слугата до това може да направи – -неговите възможности стигат до тук. Той няма други възможности. Неговият капацитет е такъв. Културата му е такава.
Водещ:Нека да се върнем обаче до нещо малко по-основно. Господин Кашъмов, защо в повечето европейски конституции правото за информация е защитено? И всъщност каква е работата на журналистите? Да информират, коментират, да дават оценки вярно?
Александър Кашъмов: Ние разбира се трябва да кажем, че има два аспекта. Първият аспект е правото на всеки да получава и разпространява информация. Свободата на изразяване – това е класическата роля на медиите. Това право за пръв път е записано в международен документ във Всеобщата декларация за правата на човека. Естествено то фигурира и в нашата конституция – член 41. И отделно от него има едно по-специално право. Това е правото на достъп до документите, които съхранява държавата. Разбира се тези права са изключително важни. Те са гръбнакът на съвременната демокрация, в която всъщност все по-голяма част от света започва да пребивава, слава Богу. Това е така, защото просто – демокрацията – по-добра система от нея не е измислена. Обикновеният човек взима участие в процеса на вземането на решения. Той няма как да взема участие в процеса на вземането на решения, ако не знае дебатите, ако не знае документите и ако няма всестранна информация. Особено за това, което правят тези, на които е дал мандат да управляват.
Водещ:И ние тук всъщност нека да бъдем разбирани погрешно – не става дума за някаква журналистическа солидарност, а за правила. Между другото, ако трябва по този случай да се произнесе някоя етична комисия, коя ще се произнесе? По електронните медии или по печатните?
Александър Кашъмов: Ами няма съмнение, че ще се произнесе Комисията по етика за електронните медии. Там, където аз съм зам.председател. Защото става въпрос за нещо, което е извършено в ефира на телевизионно предаване.
Водещ:Но това е формалната страна.
Александър Кашъмов:Тя обаче е много важна, защото ако пък вече се развие казусът и някой иска на публикацията във вестник „Труд” да я представи и да се оплаче от нея като не етична, тогава ще отиде в другата комисия по печат. Това е едно формално разделение, но ние сме различни хора.
Водещ:Между другото смятате ли да разгледате този случай, защото малко вирусно плъзна късането на вестници пред камера?
Александър Кашъмов: Ами…
Водещ:Пак ще кажа – независимо то целта днес беше иронизирана тази практика, която пък видяхме вчера.
Весислава Антонова: Проблемът е, че няма да произлезе нищо от това, Ирен, защото етичният кодекс на българските медии първо не е подписан от всички медии. Второ – като се създаде новият, вторият Медиен съюз, ще се пише втори етичен кодекс. Това, което – то чест им правя на комисията, тя няма как да не се захване с това, но единственото нещо, което може да направи, е да порицае медията, която го е направила това. То така е записано.
Александър Кашъмов: Да и то при положение, че тя не е член на кодекса, това вече създава формална пречка. Друг е въпросът, че комисията по начало има право, комисиите имат право по начало да формират становища по въпроси, които са от значение за функционирането на медиите и спазването на етичните стандарти. Дали, по какъв начин ние бихме се произнесли, аз не мога предварително да кажа, но ние имаме заседание във вторник, така че много е вероятно този въпрос да бъде поставен. Още повече, че и Светла Петрова, която цитирахте преди малко, също е член на Комисията за електронните медии.
Водещ: Ами тя вчера, потърсена е нейната позиция от една телевизия. Каза, че тя не е стигнала до хартиеното издание, защото е била принципна.
Александър Кашъмов:За мен има един важен момент. Тук разбира се вероятно ще говорим за много аспекти, но проблемът има един основен момент. Естествено няма особен проблем в това като символичен жест някой да скъса някакъв документ. Да тръгнем от Мартин Лутер, който е скъсал документ.
Водещ: /…/
Александър Кашъмов: Това беше съвсем различно в случая, защото когато един… Аз все пак бих казала журналист, защото важното е за какъв се представя някой. Смисъл това е важно, за да можем да оценим неговите действия. Когато един журналист всъщност къса труда на друг журналист – това ми се струва, че е едно изключително…
Водещ:За да защити човек с властови позиции?
Александър Кашъмов:Ами аз изобщо смятам, че това е едно изключително нездравословно отношение. Това означава всъщност, че тези отделни хора, тези журналисти тогава, когато бъдат изправени пред общ проблем, а те всекидневно са изправени пред общ проблем, защото истинския опонент на журналистите е властта, тогава, когато те са изправени пред общ проблем, те няма да имат силата да го решат. А точно обратното – техният естествен опонент в един образен смисъл ще може да ползва едни журналисти срещу други и това ще доведе до раково образование в цялото общество, защото в крайна сметка…Медиите служат на гражданите и на хората.
Весислава Антонова: Служат в момента на корпоративни интереси за жалост. Много повече на търговски корпоративни интереси.
Водещ:За това има нужда да кажем, че правото на информация на хората е защитено в повечето европейски институции. Ами аз Ви предлагам след мъничко да поразсъждаваме по въпроса понеже темите от седмицата бяха бонусите, оставките – ако обаче не беше тази вестникарска война, ние дали щяхме да научим нещо за тях? Отговорете ми с да или не и по-късно ще разсъждаваме за аргументите. Според теб, Деси?
Весислава Антонова: Ами ето, нали говорим за корпоративни интереси, които стоят зад вестниците. Според мен дори обикновените граждани, ако бяхте си направили труд да разпитате хората по улиците знаят ли за какво са тези оставки, за лекарствата ли – те нямаше нищо да знаят, защото този казус има доста задколисия в него, доста трудно се обяснява. Но пък засяга много неврологична за хората тема, много важна, защото всеки един от нас е потребител на лекарства и когато видиш заглавие, че лекарствата за онкоболни скачат три пъти, тук се задейства, натиска се едно червено копче и се отприщтва…
Водещ:Да де, ама е малко странно, когато видиш, че лекарствата за онкоболни в единия вестник, че са поскъпнали три пъти, в други, че саѝ поевтинели с 400 или 500 лева.
Весислава Антонова: Ами хората просто не си купуват вестника.
Водещ: Какво си записахте, Господин Тицин?
Найо Тицин:Записах си за общият проблем, че е властта, ама аз поне разбирам така тази подмяна, за която говорим, че е подменен проблемът, т.е. никой не се занимава с проблемите на властта истински. Т.е. това, че излязоха тези бонуси не е заради несправяне или заради някакви проблеми във властта, а защото едните ритат по кокалчето другите, защото искат да се покажат колко са по-добри пред булката. А на въпроса щеше ли да излезе, ако нямаше такива медийни войни, щеше да излезе, ако имаше истински журналистически разследвания.А това не е резултат на истински журналистически разследвания.
Водещ:Какъв е резултатът – ще продължим след малко. Преди да стане ясно как ще се пише този заявен втори етичен кодекс, докато течеше песента тук протече един оживен диспут на тема „Защо не работи етичният кодекс?” Найо, ти каза, че всъщност, откакто е приет този етичен кодекс, като че ли правилата в журналистиката, в професията по-малко се спазват. Веси, твоята теза беше, че това е едно външно тяло.
Весислава Антонова: Да едно неорганично.
Водещ:Господин Кашъмов каза, че е хубаво, че все пак го има. Къде е истината?
Весислава Антонова: Не, безспорно трябва да има етичен кодекс. Въпросът е до колко медиите в България имат желание да участват в истинското създаване и прилагане на такъв документ. До колко не е фалшиво това, което Георги Лозанов е припомнил от етичния кодекс. Трябва да има взаимно уважение и лоялна конкуренция между медиите. Звучи доста изкуствено написано като се има в предвид пазара.
Найо Тицин:Ако си спомняте, етичният кодекс 2001-2002 година се написа. Нали?
Александър Кашъмов:2005.
Найо Тицин:Добре. Под /…/ на управляващите естествено, защото те са гаранция в кавички, за свободата на медиите, като че ли. Но аз си спомням от по-ранните години на демокрацията, когато по-активно бях в журналистиката, в телевизията – ние тогава нямахме етичен кодекс през 90-те години. Нямахме и вестниците нямаха. И смея да кажа, че тогава по-прилично се държаха медиите. И веднага трябва да кажа, че наистина „Капитал” прави едно голямо изключение от всички други вестници, но в случая за електронните ще говоря. Като че ли най-прилични медии все пак останаха обществените. Без да правя четка на радиото, в което сме,но някак си дори вчера водих с едни приятели този разговор. Те казаха „Добре де, ама те обществените нали са държавни. Как така се случва, че държавата и управляващите не са се разпасали спрямо обществените медии, както са се разпасали спрямо частните медии, които всъщност…?” Я на един ще му оправят, я на друг… Все ми едно, не ме интересуват корпоративните им зависимости на управляващите и издаващите тези вестници. Някак си обществените медии случиха и си само създадоха един имунитет, който да не допуска такова разпасване на властта.
Весислава Антонова: С извинение това си има свое обяснение, защото власт имащите са достатъчно умни и проницателни да знаят коя медия има голямо влияние и през коя медия може да се търгува с влияние. Един така по-наложен през годините модел на констатация за търговията с влияние. Обществените медии през годините първо, че основният лост на управляващите ги натискаха през бюджета им – да го намаляват, свиват и съответно да го увеличават и да дават подаръци някакви. Вижте какво е тяхното влияние, колко хора ги слушат, колко ги гледат.
Найо Тицин: Те са доста маргинализирани.
Весислава Антонова: Това някак си се запазва, защото властта вижда, че няма смисъл да води битките си там, а по-скоро през тези най-гръмогласните и най-влиятелните медии.
Водещ:Разбира се тук аз ще си позволя да направя едно уточнение, че все пак националното радио има много програми. Една от програмите му е „Лидер” в радио ефира, така че и това е от значение, но пък на Найо исках да кажа, че последно едни 7 милиона бяха оценката и цената на тази свобода извън бюджета. Да се върнем обаче пак на бонусите и на…
Весислава Антонова: Аз визирах, Ирен, телевизиите.
Водещ:Разбрах. Но ако не бяха тези медийни войни наистина, Господин Кашъмов, щяхме ли да научим за бонусите и ако го бяхме научили по друг начин, нямаше ли да бъде по смислено?
Александър Кашъмов:Между другото това са различни въпроси. Аз първо не съм на мнение, че през миналото десетилетие медиите са били по-лоши, отколкото бяха през 90-те години. Напротив. Аз смятам, че през миналото десетилетие медиите категорично се развиха много и всъщност се появи разследващата журналистика, която я нямаше през 90-те години.
Водещ:А сега тя къде е?
Александър Кашъмов:Това, което в момента се случва, е много странно, но зад него всъщност се виждат някои според мен и обективни тенденции, освен че има субективни. Първото нещо е , че медиите станаха силни в България. Те станаха силни, те са в състояние да формират обществено мнение. И това е така особено много през последните години, защото всъщност тук има един хубав факт – политиката вече зависи от избори. Не случайно се ходи и се купуват избори, защото тя зависи и от медиите и за това има медийни войни, защото медиите се оказва, че са важни. Едно време те не бяха толкова важни. Това според мен е една от истините, която стои зад този скандал. Тя сама по себе си е хубава, но не води до хубави неща, както виждаме. Разбира се аз смятам също така, че не е проблем да има корпоративни интереси, защото медиите, голяма част от тях са фирми. Проблемът е когато предметът на публикуване не е този, за който те не си вадят хляба с продаване на медийния продукт, т.е. с разкриване на истината, с критика на управлението, с писане на темите, които са важни за хората, а когато започват да си вадят хляба с нещо съвсем друго. Аз не знам в каква сфера е техният бизнес в момента, но този бизнес не е в медийната сфера. Това е истината.
Весислава Антонова: Пак до подмяната стигнахме, Сашо. Има разследващи журналисти, но те не правят разследванията, които са в полза на обществото, а правят разследвания, които са в полза на издателя или на собственика.
Александър Кашъмов:Тук има обаче едно голямо „но”. Значи…
Весислава Антонова: Пак са добри в ровенето на факти.
Александър Кашъмов:Освен това разследванията винаги са добри, когато в тях има истински факти. Значи аз например не бих казал, че сам по себе си дебатът за бонусите е лош дебат или че обстоятелствата, които са го извадили на яве са чак толкова важни, когато все пак обществото получава информация.
Водещ: Има ли го все пак този дебат, защото всъщност може би трябваше да спорим за това колко да е морковът и колко тоягата, а не да оценяваме броя на оставките – приети, неприети и да ги преброяваме?
Александър Кашъмов:Между другото искам да кажа, че този дебат започна всъщност доста по-рано. Той сега се поде от тези групи медии, които започнаха да го експлоатират, а всъщност този дебат се появи за първи път според моето знание като ръководител на правния екип на програма „Достъп до информация” през лятото на миналата година, когато в.”Сега” за първи път поиска тези бонуси за първите две тримесечия за миналата година. Тогава това не беше свързано с никакъв особен шум. Мина незабелязано, но има съдебно дело. Има решение на административния съд София-град, което се приема, че не са лични данни тази информация и обществото има право на нея, но тъй като беше обжалвано това решение, предстои произнасяне на Върховния административен съд. Това е за мен автентичната история на този дебат. Разбира се един от проблемите е, че някои политици много умело започнаха да го експлоатират, което пък е нормално, защото те са опозиция. Но за мен това, което е вече мое персонално мнение, лично мнение, то не е свързано с медиите как го отразяват и т.н. – аз смятам,ч е все пак не бива дебатът за публичните разходи да се замества с едно сиромашийство, с което ние да не искаме изобщо да не получават заплащане хора, които са отишли в държавната администрация и вършат важна работа все пак.
Водещ:Всъщност истинският спор е за мярката, може би за важността да се уточнят някакви правила, а не правилата да бъдат – ето, тук се сещам веднага за една крилата фраза „Не да има хора, които да разпределят дажбите.”
Александър Кашъмов:Ами спорът е малко като при помилванията. Значи…
Водещ:Между другото и помилванията са тема от седмицата.
Весислава Антонова: Наистина тук проблемът е как възникна темата. Логично тя е от миналото лято, но защо медиите не продължиха с тази настойчивост да я развиват и следят нали?
Александър Кашъмов: Точно така. Ами с помилванията се получи нещо подобно.
Весислава Антонова: Да, действително въпросът е правилен. Дали биха разбрали за този важен проблем, ако не беше всъщност настъпване по кокалчетата между две враждуващи вестникарски групи?
Александър Кашъмов: Но това пък има някакъв положителен ефект, но това не е заради настъпването, а заради това, че в демокрацията медиите живеят в конкуренция. И това е хубаво. Лошо е когато конкуренцията не е честна, когато играта не е честна. Това е един стар наш балкански проблем. Малко хора, особено от тези големите собственици, малко хора знаят как се яде с вилица и нож. Като се отиде малко по на запад се вижда, че е обратното. Този е проблемът всъщност. Този е проблемът.
Найо Тицин:Това как се яде с нож и вилица някак си аз си го обяснявам по един много драстичен начин. Знаеш ли защо? Защото когато бащите на американската демокрация и на френската революция са писали Харта за правата на човека и Декларацията за независимостта в Щатите в края на 18 век, ние за първи път – един достоен монах е написал Българската история. Ето това е. Когато едни хора, едни умове са ги занимавали проблемите, които сега тепърва ги откриваме, че има такива проблеми, те са се занимавали преди 200 години, ние тогава още не сме си знаели историята.
Водещ:Аз обаче ще направя една реплика. Венета Шопова, която е председателка на комисията за защита на личните данни, твърди, че бонусите са лични данни. Заплатите и бонусите, които получават държавни служители са лична информация, защото издават икономическата им идентичност. Край на цитата.
Александър Кашъмов: Аз тук бих казал следното – няма съмнение, че те са лични данни, защото според Закона за защита на личните данни, той се основава на директива и конвенция, всяка информация, свързана с едно лице, представлява лични данни. Само че когато говорим за Достъп до обществена информация, тук има един баланс, който се прави. Определени лични данни стават публични заради надделяващия обществен интерес на обществото.
Водещ: Всъщност тези данни ги има в декларациите, които тези политици или администратори, висши администратори са длъжни да подават към Сметната палата.
Александър Кашъмов: Ами значи да, това пък е една друга тема. Ако си спомняте имаше тема и то по това също има съдебно дело, което Административният съд София –град спечели. Това беше Декларацията на независимите народни представители, които министър Симеон Дянков не искаше да даде информация кой за коя партия е предназначил полагащата му се бюджетна субсидия. Всичките тези данни от подобен характер – те стават публични при наличието на надделяващ обществен интерес. Това е и смисъла, в който се произнесе и съдът по тези казуси. Това е хубаво да го вземе в предвид и Комисията за защита на лични данни. Между другото има по този повод един хубав текст в блога на Програма „Достъп до информация” от колегата Ани Давидова, която посочва, че има и още по-стара практика на съдилищата, които ясно казват, че подобен вид информация е обществена. Ние наистина , както каза и Найо, малко вървим след събитията в някои други по-западни краища. Не е лошо в този смисъл да забързаме малко крачката си, защото иначе ще си останем да вървим след събитията.
Весислава Антонова: И часовникът ще е спрян.
Водещ:И часовникът ще е спрян, да.
Найо Тицин: И освен това аз ще рефлектирам Сашо, който каза наистина медиите на все по-важни, не станаха, ами по-скоро се правят, защото когато те наистина те бяха важни за публиката, те имаха много по-висок тираж. В момента тиражите на тези вестници са слезли до своя минимум, което означава – сега пък в потвърждение на твоите думи, че те не се изхранват вече от журналистическия си продукт, за да бъдат купувани, а се хранят от някакъв корпоративен продукт, който им плаща рекламите, или който ги финансира и т.н. Но това дали е добра или лоша новина няма да го коментираме, но вестници вече не се купуват в България. И това до някъде дори според мен за у нас е добра тенденция.
Водещ:Да. Ами то на този фон аз пък да кажа, че на 16 февруари Съветът на Европа призова официално държавите членки да засилят редакционната и оперативната независимост на обществените електронни медии. Всъщност защо обществените? Защото за тях могат да вземат позиция от Съвета на Европа. Другите са си самостоятелни търговски обекти, но в крайна сметка обществените медии, като че ли формират общия фон.
Весислава Антонова: Ама лошото е, че не го формират. Те са все пак някакъв стожер, нали, тук говорихме за достъп на аудиторията, но тъй като през годините все пак са оставали стожер някаква добра, качествена журналистика.
Водещ: Искам да Ви кажа, че „Разделяй и владей” обяснява всичко като логика на събитията.
Весислава Антонова: Аз пак казах, има по-гръмогласни медии, не го разбирайте само през тиражи или през слушаемостта, или през гледаемостта. Но просто по-гръмоглансите медии заглушават гласа на обществените, Става въпрос като едно класическо изпълнение, оперно. То си остава чисто, но това не означава, че около него няма някакви нови, млади попълнения, които се опитват да теглят това класическо изкуство, било оперно или журналистика, и т.н. Някакви поп културни явления и да се намесят с някакви поп културни явления. Да обясня някак си.
Найо Тицин: А пък в журналистиката са и субкултурни.
Весислава Антонова: Точно така, но тук е много лошо това. Смисъл много ретроградно е всичко това, което се случва.
Водещ:До колко от този лабиринт има изход? Останете с нас. Ще продължим след малко. Ще започнем сега с едно отклонение, ще продължим т.е. сега с едно отклонение. Как държавите се отнасят към жертвите на тероризма? Това е настоящият интерес на Найо Тицин. Но понеже няма бивш журналист, за това в началото пък започнахме с уточняване на колко е часа. Аналогии могат ли да се правят?
Найо Тицин: Значи това е тема, която ме интересува от известно време. С една журналистка в Париж работим над този документален проект за документален филм. Мен ме привлича да се занимавам с теми, които са доста отвъд Калотина, с извинение. В смисъл такъв, защото това са важните теми за света. Тук дали Бареков е скъсал вестник или дали в. „Труд” е написал неговата борба въобще не ме интересува, защото първо българските вестници като почнеш да ги разлистваш повечето, особено ежедневниците, те имат една международна страница, в която обикновено в половината от тях е изпълнена с това дали някой българин е хванат някъде или български цигани са изгонени от някъде, т.е. всичко е свързано с нашата провинциалност. С голямо съжаление говоря. Когато отвориш „Guardian financial times” или който и да е друг вестник, ти ставаш част от света. Разбираш какви са общите теми, които вълнуват света и как се движи светът. Българските вестници като ги отвориш, не разбираш как се движи светът, не разбираш и как България се движи. Общо взето. Или разбираш с голямо съжаление как се движи. Темата за жертвите на тероризма е една общо взето нова тема в законодателството и за всички страни в цивилизования свят, да го кажем, защото тази тема започна да набира скорост след 11 септември 2001 година, защото се оказа, че броят на хората, които засягат тази тема се увеличава. Поради увеличаващият се тероризъм по света. И е любопитно да се види, че дори в ЕС различни страни по различен начин третират тази тема. Например в Италия жертвите на тероризъм, в смисъл хора, които по един или друг начин са осакатени от терористичен акт, държавата поема доживотна тяхна пенсия. Защото презумцията, от която са изходили в италианското законодателство е, че всъщност терористичната атака е винаги атака срещу държавата. А хората, които са потърпевши, те всъщност са странични жертви. Те са жертва на това, че държавата не е успяла да ги опази. З а това в последствие поне държавата иска по някакъв начин да ги увъзмезди или как да кажа? Някак си да поема някаква отговорност, да ги компенсира. В англо-санксонския свят е пък съвсем друго. Там са ги оставили хората сами да се оправят. Но има различни държави и по различен начин разсъждават над това нещо и мен ми е интересно да видя как съвременната и законодателна, и някак си политологична мисъл се занимава с такива актуални неща, с които може би ние ще се занимаваме след 15-20 години, ако изобщо се занимаваме.
Водещ: Защото в момента сме заети, а пък например да разсъждаваме как да се ограничат броят на жертвите на ПТП на пешеходна пътека, защото това беше темата.
Найо Тицин: Но примерно дори България може да се включи в дебата за жервтите на тероризма, защото ние имаме също жертви на тероризма. Преди 2-3, 2006 или и 2005 мисля година, двама български шофъори бяха публично обезглавени в youtube.com в Ирак. Какво стана с техните семейства? Как стана? Помня, че нещо Бойко Борисов беше отишъл до Турция, едва ли не самоотвержено да види, да ги спасява като главен секретар. Имаше някаква такава героична поза. Не знам какво стана, но все едно, няма значение. Въпросът е държавата има ли отношение към семействата на тези хора или няма отношение? Според мен няма отношение и такъв дебат не може да се повдигне тук, защото се занимаваме с всъщност много по-безсмислени неща.
Водещ:Господин Кашъмов, как Ви изглежда един такъв дебат? Възможен, невъзможен в България?
Александър Кашъмов: Дебат за тероризма? Ами разбира се това, което…
Водещ:Има ли медиен тероризъм?
Александър Кашъмов:Това разбира се по образен начин може да бъде възприето. Ами разбира се, ако говорим вече за тероризма в тесния смисъл на думата, разбира се това е интересна тема и разбира се темата за двамата шофъори е важна. Между другото аз си спомням, че тогава водихме едно дело за достъп на информация и връзка, защото беше много интересно в каква степен и какво е преговаряло тогава Министерството на външните работи. Информацията беше отказана и отказът беше потвърден от Административния върховен съд. Но всъщност истината за това подготвена ли е държавата например за подобни ситуации? Как се реагира и каква е степента на подготвеност, и какви са последиците? Това е важно. Това е важно разбира се, както и всичко друго. Всъщност това, за което говорим е, че медиите би трябвало, поне мисля, че е в полза на гражданите, да поставят такива въпроси – дали управляващите с аподготвени за една или друга ситуация, която засяга съдбите на хората, дали управляват добре парите, които данъкоплатците им дават, дали развиват бизнеса, т.е. дават възможност за условия, дали става по-добър животът за обикновения човек? Това са темите.
Водещ:Но това не става с етичен кодекс май. Това става по друг начин.
Александър Кашъмов:Ами етичният кодекс е едно от средствата. Ако си представим, че все пак медийното слово тече като река, какво представлява етичният кодекс? Той е просто един бент, защото реката трябва да има корито. Не знам.
Водещ:Кой къса дигите тогава?
Весислава Антонова: Според мен всичко става с професионална журналистика, с качествена журналистика и с хора с характер. Защото не може основният аргумент да е, че ще уволнят от вестника, ако ти си добър с качествена журналистика. Те ще уволняват, ще уволняват и в един момента нали, то няма да може. Има някакъв предел на уволнения. Не може пазарът да е само от слуги и изплашени хора, защото има много качествени журналисти във всички медии и въпросът е кой колко е направил някакъв компромис, дали е направил и защо го е направил.
Водещ:Ами накрая да си зададем пак въпроса колко е часа? Имаме ли шанс да се движим по точното време, Господин Тицин? Изобщо кого да попитаме колко е часът днес?
Весислава Антонова: Себе си.
Найо Тицин: Ами да, първо себе си да се погледнем наистина и да… Знаете ли? Когато се прави избор, хората много повече се двоумят за Коледа дали да си купятр пуйка или прасе, примерно, отколкото мислят какво да изберат на избори, което общо взето им се случва, нали? На 4 години. И после много се учудват и започват на втория ден след изборите да се казват „Ох, ами сега какво стана?” Не си мислел достатъчно или си гласувал напук, против нещо, а не за нещо и не си мислел като си правил това нещо. Вчера ми попадна на повод часа – наистина от Калотина на Изток часовникът все повече се забавя, направо е спрял. Когато вчера гледах в youtube.com предизборните клипове в подкрепа на Путин, аз доста се шашнах. Те са под на слова – „Русия без Путин? Апокалипсисът е утре!” Където ти обясняват, че ако не е Путин, всичко отива по дяволите. Как Русия ще предостави ядреното си куфарче на Обама директно. Как целият Запад е доволен от „демократизацията” на Русия. И т.н.
Водещ:И това е един медиен член 1-ви.
Найо Тицин:Да. И как без Путин всичко е загинало и само с него могат да оцелеят и да се радват на това, което в момента си се радват. Така че на мен ми е любопитно догодина да видим до каква степен някои партии ще ползват същата фразиология и лекция, как без това всичко е загинало. Въпреки че преди 5 години имаше зачатък на някакви такива простотии. Имаше зачатък на такова спиране на часовника.
Водещ:За всичко е виновен Жак /…/, който на времето дойде и направи онази карта с черепчетата. Тази рекламна лекция той я създаде.
Найо Тицин:Да, но тези автори на путиновите клипове са го минали десетократно. Просто страхотно.
Водещ:Господин Кашъмов, които дела ще дадат някакъв отговор на въпросите, чиито отговори търсим днес?
Александър Кашъмов:Ами тук може да се каже, като стана дума за избори – слава Богу в България около избори се разглеждат по-интересни и по-важни въпроси, свързани с управлението, свързани с публичността на кандидатите, а не с ядреното куфарче.
Водещ:Добре, че нямаме ядрено куфарче.
Александър Кашъмов:В това отношение всъщност и това, което забелязвам като тенденция в последните години е, че властта и политиците все повече се интересуват от конкретното обществено мнение. Съответно взимат и някакви управленски решения. В тази връзка обаче в ден днешен е на общественото внимание един много важен казус пред Конституционния съд, защото преди 2-3 седмици беше атакуван един текст от закона за досиетата от страна на тричленният състав на Върховния административен съд. Това е текстът, според който се обявява принадлежност към Службите за сигурност на съответните хора само на основата на документи, които те не са подписали. Там картончета, посочени данни в регистрационни дневници и т.н. Това е доста притеснително, защото обществото все пак за последните години свикна, 5 години вече има едно постепенно разкриване на тези лица от Комисията, която е съставена от представители на различни политически партии. Знаем – действа независимо, има съдебен контрол. И хората свикнаха, когато дойдат избори, да преценяват кандидатите си и през тази призма и това е редно, защото това е свързано с морала на обществото.
Водещ:Това е част от разбирането на даден човек към живота, към околните.
Александър Кашъмов:Точно така и за това е важно ние да знаем в крайна сметка за кого гласуваме, кой ще ни управлява. Важно е да се разкрият зависимостите, свързани с нашата ДС. Важното е обществото да прочете историята си, за да може да върви напред и именно в този момент това конституционно дело, по което разбира се Конституционният съд ще се произнесе, се оказва един доста важен момент в нашето общество тук и сега, защото то ще определи постигнатият консенсус през 2006 година и последвалото отваряне на тези документи дали ще продължи или ще бъде сериозно разтърсен и обществото по някакъв начин ще се върне назад.
Водещ:А особено за журналистите това поне е много важно, защото аз си мисля, че е важно кой говори, нали така Веси?
Весислава Антонова: Важно е разбира се.
Водещ:Найо?
Найо Тицин:О, да.
Весислава Антонова: Според мен е много важно дали действително е важно това усещане, което имат хората, че има някакъв двоен стандарт при отваряне на досиетата, че има хора, чиито досиета се отварят и такива, на които това им се спестява.
Водещ:Свободна територия за разследващата журналистика. Ами аз накрая да пожелая от екипа ни хубав съботен следобед. Александър Райчев, Снежа Спасова, Светла Милчева и от мен Ирен Филева.         

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 27.08.2011

Водещ: Бутонът „харесвам” в така наречените нови медии, станал по-популярен като like, има ли аналог в традиционните медии? Германия вече има коментари, че това нарушава германското право и най-вече правото на Европейския съюз. Техническият анализ показва, че използването на „харесвам” – “like” е свързано с трансфер на лични данни към съсрвъри в САЩ. По този повод Германия започна един разговор какви данни вижда facebook.com, в кой момент и за какво ги използва? Колко дни ги пази? Въпреки че въпросите по принцип си имат своята германска специфика, те имат и общоевропейско значение. Дали пък не му е дошло времето и ние да се заинтригуваме от това? Всъщност в Германия имаха и предишни сблъсъци с facebook.com и google.com. Понякога с успех, както и аферата на германски политик с непълнолетна, започнала във facebook.com и завършила с оставката на въпросния политик. Всъщност обвинението срещу facebook.com се гради върху схващането, че списъкът с адресите на електронната поща на един от потребителите на социалната мрежа е видим за хората, с които той контактува. Адресите, съхранени в мрежата, не се трият и вероятно се използват за маркетингови цели. Кой, ако не ние – журналистите, трябва да се запитаме какви са тези маркетингови цели? Разбира се, обществена тайна е, че тези маркетингови цели биха могли да бъдат използвани по време на избори и всъщност ние имаме доста спомени за това как се прави. Дали това е една успешна тактика или не е съвсем друг въпрос. Бутонът „харесвам” – до колко се използва от политиците пък и за това ще стане дума днес. Инак темите ще коментираме с Капка Тодорова от Германия. Светослав Терзиев, журналист от вестник „Сега” и с Найо Тицин, който беше в няколко роли напоследък. Първо беше журналист в обществена медия, след това беше PR на политици и на политически партии, а сега обещава… Какво обещава, ще чуете, ако останете с нас. Здравейте в „Клубът на журналистите” Ви казваме Дияна Люцканова, Мария Рачева, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. В „Клубът на журналистите” започнахме един разговор за бутона „харесвам”, по-популярен като „like” в новите медии и търсим аналога му в така наречените традиционни медии и връзките помежду това. Сега отиваме в Германия. В Германия около 7 милиона души използват facebook.com и са особено чувствителни към опазване на личните данни. Там не за първи пък има скандали около възможността да изтичат лични данни чрез така нар. Нови медии. Добър ден казвам на Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. 
Капка Тодорова: Добър ден. 
Водещ: Всъщност от къде тръгна скандалът? Може би не е зле да си припомним защо тръгна скандалът и после да уточним как започна този разговор и до колко журналистите го предизвикаха.
Капка Тодорова: По принцип в Германия моментът със запазването на личните данни и непредоставянето, и неизползването на лица и фирми, неоторизирани от собственика на тези данни е голяма тема, много важна тема. За това обществото и властите реагират винаги много чувствително, когато има злоупотреба с лични данни и точно това смятат германските власти, че прави facebook.com с бутона „Like”. Бутонът “like” – това е синъото копченце с издигнат нагоре пръст, където се намира всеки, който използва пръст знае на сайта под всяка статия или страница. Според статистиката той се натиска 3 милиарда пъти на ден, но с тази функция всъщност всеки ползвател не просто показва, че харесва една статия или страница, или продукт, а неговите данни автоматично биват записвани от собственика на тази страница, сайт6, фирма. 
Водещ: Той оставя своя подпис, своя електронен адрес, своите данни. 
Капка Тодорова: Да. И според германските власти, и според защитниците на лични данни, има такава държавна институция тук, това нарушава закона, за това се предлага от септември всяка фирма или всеки сайт, който неправомерно записва тези данни, да плаща 50 хиляди евро глоба. Дали това ще стане? Все още не е ясно, макар че септември наближава, тъй като има и защитници на този бутон „like”, според които, чрез него интернет най-сетне става социален, според които това просто е един начин новият маркетинг, новият вид реклама, който не вреди на никого.
Водещ: Разбира се. Тук обаче не е зле да се замислим и върху нещо различно. В крайна сметка кой и как ползва тези данни, защото хубаво звучи обяснението за нов вид реклама, нов вид маркетинг, но пък каква е гаранцията за злоупотреба. И още нещо важно – как в Германия виждат това да бъде възможно да се налагат такива глоби? Има ли такъв спор, защото в България веднага това е първият въпрос, който би възникнал?
Капка Тодорова: Е, Германия по принцип – да. Когато държавата реши да налага и да взима глоби, това обикновено се случва. Да, всъщност тези данни – те са достижими и обществено видими за цялото общество. Не само данните на потребителите, а данните на фирмите, така че няма никакъв проблем да се види кои фирми, предприятия или сайтове използват този интегриран бутон „like” като вид реклама, като съхраняват или всъщност събират, правят цели каталози на свои потребители в профила или вкусовете им. Това разбира се е възможно да стане и ако хората се оплакват, имам в предвид да подават жалби или оплаквания, досипвания с така нар. Spam, т.е. нежелана реклама. В Германия обикновено подаването на жалби има резултат, така че хората го практикуват. Не е като в България, където знаеш, че така или иначе сигурно нищо няма да се случи и повечето хора вдигат ръце и не се занимават. Начини има много. 
Водещ: Какви са по-често журналистическите коментари по темата, защото не е тайна, че на нас журналистите ни харесва, когато някой натисне бутона „like” към наша статия или към наш материал?
Капка Тодорова: Това има две страни.
Водещ: Има. Даже три. 
Капка Тодорова:Да. От една страна всички големи медии също се интегрират към този бутон, така че те събират също свои последователи, както се казва във facebook.com или в социалните мрежи, като пращането на информация разбира се не е като пращането на рекламни продукти. Там вече трябва да се разграничават, да се направи ясно разграничение кое е информация и кое е реклама. Журналистите ползват facebook.com като нов вид медия. В момента точно се говори и се пише много по въпроса. Всъщност трябва ли да обръщаме гръб на новите медии и да продължаваме да упорстваме да работим само със старите или новите медии са бъдещето на журналистиката. 
Водещ: Има ли вече дискусия на тема лична facebook.com страница или корпоративна facebook.com страница що се отнася до журналистиката?
Капка Тодорова: Ами това има всъщност съвсем практически аспект. Личната facebook.com страница предоставя и се предполага, че на нея има лични данни, които всъщност не интересуват своите читатели, зрители или последователи. За това повечето журналисти или имат и двете във faceook.com, за да разделят…
Водещ: Личното мнение от редакционната политика да кажем така.
Капка Тодорова:Да, да. Така или иначе все още продължават и в Германия журналистите и медиите да написват как точно могат да използват новите медии. Тук вече говорим не само за социални мрежи, а за блогове, или за мрежи като twitter.com. Как могат да бъдат използвани с максимален ефект и минимално или никакви щети. Дават се много съвети. Също така те важат не само за журналистите, а и за всеки ползвател на facebook.com как точно можеш да си защитиш личните данни, да се защитиш от евентуални атаки в интернет. Разбира се, абсолютно задължително е, аз също винаги го правя, е във facebook.com, самият съвет е редовно да се проверява настройката за защита на профила. Има такава. Просто редовно да се проверява дали наистина е даден достъп на абсолютно всички в мрежата или има ограничение този достъп. Съветват също така родителите, това може би и за родителите на деца, които ползват редовно facebook.com и са винаги в интернет, да не пропускат този момент, защото приятелствата във facebook.com за може би по-опасни, отколкото тези на улицата, така че както една майка или един баща иска да зная с кого дружи детето на вън на улицата или в училище, така би трябвало да знае и какви са приятелите му във facebook.com. Съвети има много. Начини има много наистина да се защити и журналиста, и детето, и всеки ползвател. 
Водещ: И е важно тези неща да бъдат по-често повтаряни, защото определено има начин да бъдат атакувани особено децата. До колко ние журналистите се научихме да се съобразяваме, пишейки на личните си facebook.com страници, защото обществена тайна е, че работодателите наблюдават личните страници, както и корпоративните. Нещо, което са задължени. Колко от тези дискусии, които тръгнаха от Германия, стигнаха и до европейска територия? Останете с нас. Продължаваме след малко, когато ще включим в разговора и Светослав Терзиев от вестник „Сега” и ще продължим разбира се с Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. През февруари 2004 година в една студентска стая трима млади американци създават facebook.com, който разбира се, се превръща в истински феномен, най-ползвания сайт за социални контакти и може би третия по-големина и род в света, защото амбицията е facebook.com да стане по-голям от Китай. Обаче тази монета има и друга страна. Другата страна е, че можем да кажем за facebook.com, че е като големият брат, който вижда всичко. А големият брат може да бъде всеки. Сега, в тази посока, нека започнем да коментираме по темата със Светослав Терзиев от вестник „Сега”. Здравейте!
Светослав Терзиев: Здравейте!
Водещ: От Капка Тодорова, специален кореспондент на вестник „24 часа” в Есен преди малко научихме повече, припомнихме си подробностите за скандалите в Германия по повод възможността, която дават повечето – „харесвам”, по-популярно като „like” изтичане на лични данни. До колко тази дискусия, която е особено оживена в Германия, на територия, на която хората са много чувствителни на тема лични данни, вече се пренася и в Европа? На европейска територия. До колко журналистиката е чувствителна по този въпрос?
Светослав Терзиев: Ами тук става дума за различни форми на комуникация и за, в крайна сметка, личния избор на потребителите на информация. Журналистиката е адресирана към възможно най-широки среди, до цялото общество, ако може така да се обобщи. Докато при съвременните, някои модерни форми на комуникация като facebook.com, те са по-скоро лични и приличат на комуникацията, която се води между хората пряко. Примерно в едно село. При такава комуникация естествено не е възможно да има анонимност и за това човек трябва да реши дали да участва в нея сам, защото представяйки себе си, разкривайки себе си, той дава достъп на други до своите лични данни. Знаете, в едно село всички се познават. Всички знаят къде какво се случва и общо взето информацията тече на един такъв битов фон. Може да бъде и клюкарска, може да бъде и зловредна. И естествено, че хората сами трябва да бъдат предпазливи и да знаят какво предоставят и искат те всъщност това да се знае за тях, което може би в един момент ще им навреди. 
Водещ: Но пък от друга страна, даваме си сметка, че страхът е най-древното човешко оръжие. В крайна сметка дали някой ще знае електронния адрес и ще те обстреля с рекламни послания е без значение, но тук има винаги и втори план и ние журналистите най-добре го знаем. 
Светослав Терзиев: Реклами, повтарям, може да получите не само в електронната си поща, но и в пощенската си кутия. Тъй че това не е най-голямата беда, защото ако погледнем в по-широк план, нежелани съобщения са също и всички реклами, защото хората не ги търсят. Когато Вие гледате един филм, Вие не го пускате заради рекламите, а те Ви се натрапват, но това е така да се каже възприето от обществото като форма за финансиране на медиите и те го понасят, защото пък получават безплатно другата информация, която те търсят, която желаят. И съответно тук има един баланс на интересите. Друг е въпросът, че когато Вие ползвате електронна поща и я ползвате безплатно, защото това е една безплатна услуга, въпросът е какъв договор сключвате с оператора, защото той би могъл да предостави достъп на Вашата поща на ето такива носители на нежелани послания. Ако толкова не ги харесвате, Вие може да ги блокирате, но трябва да промените може би и договора. Просто трябва да проверите какви са условията, когато Вие поемате някакви плюсове, сигурно ще има и някакви минуси. Но това е въпрос на Вашия личен избор и преценка. Човек не трябва да бъде в едно информационно общество неинформиран. Той трябва да се стреми на получи информация. 
Водещ: Разбира се. Точно ние журналистите сме тези хора, които трябва да информираме хората. Приемате ли образа на facebook.com за големия брат, който вижда всичко? Всъщност големият въпрос е не толкова колко на брой и какви рекламни съобщения, нежелани ще получим, а като че ли по-големият въпрос е кой ни наблюдава? За нежеланото наблюдение става дума. 
Светослав Терзиев: Ами, ако човек не иска да бъде наблюдаван, просто да не ползва facebook.com. Няма никакъв проблем. Facebook.com означава да си изложите лицето. Това е мястото, където Вие сами предлагате на вниманието на околните своето лице. И след като го предлагате, какво пречи на другите да знаят едно или друго за Вас? Съответно, ако Вие не желаете този вид комуникация, Вие просто можете да не я практикувате. 
Водещ: Искате да кажете, че това е една германска тема по-скоро, отколкото европейска тема, макар че в Германия говорят, че са нарушени общоевропейски правила, а не само немски правила. 
Светослав Терзиев: Над европейска, тя е световна, защото мрежата е световна…
Водещ: Все пак разбира се, да. 
Светослав Терзиев: Вие, общувайки, можете да имате приятели не само във физическите граници на своята държава, но и много по-далеч. Включително и българите. Те са пръснати къде ли не. Те могат да имат свои приятели и в други държави, т.е. мрежата не е ограничена чисто географски. Някак си границите тук са вече съвсем други, друга представа имаме, защото това е виртуално, не е географско пространство. И съответно един национален дебат няма да промени фундаментално нещата. Да, наистина в Германия са много чувствителни, но не само там. Защото подобни проблеми се появяват в цял свят и естествено тук много важен въпрос е този за личната отговорност на всеки дали той съзнава за какво става дума, защото за много хора тази комуникация е вид и забавление. Забавлявайки се, те не осъзнават, че се създават проблеми със себе си, защото информацията може да се използва освен доброжелателно, също и злонамерено и хората трябва да го разбират това нещо. Не бива да са наивни. Разбира се тези комуникации са нови и още не са достатъчно познати. Хората се заразяват и от мода, но смятайки, че другите, когато правят нещо, то е добро, защото просто го правят много хора. Това е вид конфронизъм и е най-лесният начин да се приспособиш и да си решават проблемите без да се замисляш над тях. Все пак мисленето иска усилие, но…
Водещ: Определено и то голямо. Всъщност от къде научихте повече за facebook.com, за изтичането на лични данни, за възможните рискове? От български журналистически материали или от чужди?
Светослав Терзиев: Първо от елементарната логика. След като Вие ще си направите профил и след като в този профил Вие вече няма да бъдете онзи анонимен участник, както става във форумите, а ще се представите със своето име, със своето лице, със своите предпочитания, със своите ако щете и недостатъци, защото онова, което смятате за предимство, може да се окаже недостатък в определен момент. Примерно, представяйки се за /…/ Вие може да имате проблем после, след като тръгнете да си търсите работа, защото там може би ще търсят по-сериозни хора. Вие смятате, че този начин на живот „бон виванството” Ви представя добре в една приятелска среда. Естествено, че всеки може да се възползва по някакъв начин от информацията и хората трябва да бъдат предупредени. Те не трябва да се сърдят само на другите. Те в такива случаи е по-добре да се замислят и по-добре да се сърдят на себе си. 
Водещ: Нека сега да включим и Капка Тодорова, специален кореспондент на „24 часа” в Есен. Капка, от къде научихте повече за големия брат и приемате ли това, че facebook.com може да се гледа като големия брат и че по-лошото е, че в ролята на големия брат може да бъде всеки? До колко това е важна за нас журналистите тема? В Германия, в България?
Капка Тодорова:Темата е много важна. Примерно аз бих допълнила, че в България е точно толкова важна, колкото и в Германия. Вие говорите за чувствителното германско общество заради миналото му в тоталитарна национално социалистическа държава. Подобно тоталитарно минало, макар и не национално социалистическо, има и България, така че с информацията всеки българин трябва да си даде сметка – с информацията може да се злоупотребява и може да се вреди. Но искам и да подкрепя колегата Терзиев, който през цялото време казва, че – да, човек трябва сам да решава дали и колко информация да дава от себе си, да показва, до каква степен да показва лицето си в интернет и точно това е основният момент. В крайна сметка всеки потребител е активен. Интернет – с или без facebook.com, човек трябва сам да се грижи и до голяма степен и за това, винаги да мисли какво точно показва, колко показва, какви последствия може да има. Също така, както при ползването на информация и не само при даването на информация, дали тази информация е реална, истинска, до каква степен е възможно да отговаря на истината. Просто няма как всеки да седи пред компютъра, да се ядосва и да обвинява другите, че всичко отива на зле и че новите медии са големия брат. Аз искам тук само да вметна, че facebook.com има и една друга страна, за която в момента не говорим и тя е много важна. Това са революциите в света, арабските революции, които станаха благодарение на facebook.com. 
Водещ: Twitter.com всъщност.
Капка Тодорова: И twitter.com също. И бунтовете. Или от facebook.com тръгнаха бунтовете в Англия основно, зависи от гледните точки, но това е бунт на едно младо поколение срещу проблемите на капитализма и на консуматорското общество. Facebook.com има и тази страна. Той успя там, където десетилетия наред нищо друго не успя. Така че аз не бих казала, че facebook.com е само едно голямо зло или голям брат.
Водещ: Разбира се. Аз просто питах дали и това определение му отива, защото в крайна сметка третият по големина народ в света си е facebook.com. 
Капка Тодорова: Отива му. Само разликата е такава, че там човек има до голяма степен възможност там да контролира това, което…
Водещ: И да опази себе си.
Капка Тодорова:Да.
Водещ: До колко в неформалните разговори сред немските колеги журналисти се говори, има ли страхове от това, че примерно работодателят наблюдава техните лични страници?
Капка Тодорова: Ами аз всъщност познавам и хора, които работят, не журналисти, а които работят в отдел „Персонал” на много големи фирми. Това е отдавна вече част от техните задължения. Когато кандидатстват хора, да проверят всичките им профили. Така че това вероятно става вече и в България в големи компании. Говорим за хора, които кандидатсват за големи позиции, искат много пари, след като им се плащат големи заплати, те трябва да бъдат и съответно перфектни за тази компания. Проверяват се профилите, така че всеки трябва да знае какво точно пуска, защо пуска. Колегите в Германия от друга страна, тъй като аз имам контакт с всички чужди кореспонденти, които са в Германия, така че аз разговарям на тази тема с хора от всякакви страни. Мога да кажа, че журналистите също не са така първите хора, които ползват новите медии. Те също са доста скептични и се делят на две групи. И доста от тях са в т.нар. абстиненции, които не желаят да използват нито новите социални медии, страхувайки се може би или имайки в предвид точно тези негативи, че нямаш право на лично мнение, тъй като, като журналист, става сложно наистина, когато хиляди хора могат да четат твоите мисли, които все пак не винаги представят мислите на редакцията. 
Водещ: Господин Терзиев, в коя от двете групи, докато слушахте Капка, се видяхте?
Светослав Терзиев: Ами аз мисля, че журналистите са в едно професионално привлигировано положение, защото те могат да изразяват себе си с името си и чрез най-традиционните медии, т.е. когато , ако журналистът е искрен разбира се, а не говорим за онези типове журналистика, които по-скоро я срамят, но когато той изразява себе си, той е пред обществото и би трябвало това да е неговото лице, това да са неговите мисли и хората да ги възприемат като убедителни. По-скоро twitter.com, facebook.com и други такива социални мрежи – те са предназначени за хората, които до сега журналистите смятаха, че те са потребители на информация, защото имаше даже и едни такива шеговити изрази, че светът се дели на две – на журналисти и други. Т.е. едните, които излъчват комуникацията и други, които я възприемат. В крайна сметка всеки може да излъчва комуникация благодарение на новите технически средства и те да стигат до широк кръг хора. Т.е. това е една възможност вече на онези, които традиционно са били потребители, те да се изразяват чрез въпросните нови медии. Докато журналистите, включени в аферата на интернет, имат своите издания, имат си своите електронни страници и те могат да продължат, както чрез блогове или чрез някакви други издания, да продължат да изразяват себе си. При тях този проблем толкова не стои. Повече става дума за другите хора, които и до голяма степен нямат този опит, професионален, как така да се изразява, че наистина да бъдат първо убедителни и второ – да бъдат възприети добре, тъй като те поемат много рискове, бъдейки неподготвени в тази среда. Журналистите все пак са професионално подготвени и при тях нещата стоят по-иначе. 
Водещ: Ние имаме професионални рефлекси разбира се. А до колко се опитваме да огласим всички тези неща на българска територия според Вас? Вашата оценка?
Светослав Терзиев: Ами достатъчно е да вземете последните телеграми, съкратени oт “Wikileaks”, от посолството на САЩ в България и да видите как са се разделили медиите. Например на въпроса за Либия. Когато САЩ признават в тези телеграми неволно, разбира се, защото те са разсъкратени без тяхното желание, признават, че те са били източникът на така наречената тиха дипломация, която в крайна сметка знаем, че се провали с медиците в Либия и благодарение на това, слава Богу, те бяха освободени, но медиите в България са били подложени на много силен натиск от правителството, угодничели на американската линия доста дълги години. За това се и проточи толкова този процес. 8 години. Те са упражнявали натиск върху българските медии да бъдат задържани, да не поставят остро въпроса, да не пречат така да се каже на тихата дипломация. И в една телеграма /…/ много ясно пише, че е поискал от правителството и то отговорило на това желание – да упражни натиск върху най-големите български медии, в случая се има в предвид двата най-големи тогава тиражни вестници, знаем ги кои са. И тези вестници са го послушали и са намалили така да се каже тонът. Докато противно на очакванията един вестник, и той го цитира поименно – вестник „Сега”, пише „Той пък взе да стреля от засада и вдигаше голям шум”, който на тях им е пречел така да се каже да си продължат тихата дипломация. Но благодарение виждаме, че на този филм, който не само на вестник „Сега”< но и на други разбира се издания, и не само в България, но и в чужбина, вдигнаха и упражниха голям ответен натиск, се наложи да се размърдат и политиците, и да излязат от тъмнината на своята комфортна тиха дипломация и да направят нещо, за да могат… 
Капка Тодорова: Само искам да вметна, ако може да вметна, политиците се размърдаха още, след като, понеже така атакувахте вестниците, просто „24 часа”…
Водещ: Беше първото интервю в интерес на истината.
Капка Тодорова:Да, беше първото интервю. Там се обадиха. Аз бях дежурна тогава тази вечер. Обадиха се роднини на арестуваните, съобщиха какво става и „24 часа” пръв започна да пише за това, така че медиите общо успяха. Аз лично не се наемам честно казано да коментирам дали тихата дипломация се е провалила и накрая просто на юруш последната година нещо различно се случило, не мога да коментирам. Защото тихата дипломация не беше само приоритет на САЩ, а и на Германия, която изнесе всъщност основната работа в освобождаването на медиците. Иначе, за да продължа и пак да го свържа с темата, интересно е как биха се развили нещата, ако тогава имаше facebook.com. 
Водещ: Да.
Капка Тодорова: Може би, не знам, щяха да бъдат освободени по-бързо, а може би не. 
Водещ: Макар че малко е рисковано да подозираме, че употребата на Facebook в Либия е особено позволена. Така си мисля. 
Капка Тодорова: Да, но тя не е позволена и в други арабски държави , пък в крайна сметка там имаше революция. Така че или Twitter или каквото и да е, имам предвид новите медии. 
Водещ: Достатъчно ли ние журналистите говорим за новите медии в един по-почтен план, защото в крайна сметка нашата работа е да информираме хората за това, което се случва и да им обясняваме защо това се случва, как се случва. Та достатъчно ли ги предупреждаваме за тези рискове, добре ли го правим? 
Светослав Терзиев: Журналистите самите те използват новите медии. Те са едни от първите, които се възползват. .. 
Водещ: Така де, имаме професионални рефлекси. Докато от хората не можем да изискваме такова нещо. и до колко това трябва да бъде наша тема и трябва да бъде важна тема? 
Светослав Терзиев: Темата е изключително важна, защото става дума за комуникации, а това ни засяга в най-голяма степен. Всъщност това е полето, в което ние работим. Но журналистите както се възползват от новите медии, така се и опасяват от тях. Ние не трябва да заблуждаваме обществото, защото новите медии всъщност в голяма степен изтласкаха от пазара старите медии и ги притиснаха в една пазарна ниша, която е доста тясна. Виждате какво се случва с вестниците като хартиени издания, постоянно са в криза. Такъв проблем вече започват да изпитват и телевизиите и радио станциите, защото всичко, което в момента се смята за традиционна медия може да се превърне в една мултимедия в интернет и всяко издание да бъде едновременно и телевизия и радио, да пусне и звук и картина… 
Водещ: Разбира се, тук трябва да кажем, да припомним един класически цитат на Марк Твен, че слуховете за смъртта са силно преувеличени. 
Светослав Терзиев: Така е. 
Водещ: Защото отдавна се правят. 
Светослав Терзиев: И както и театъра не изчезва след появата на киното, така няма да изчезнат и много от медиите, които в момента се чувстват застрашени. Но така или иначе журналистите имат големи тревоги, защото нашата криза в медийния сектор е много по-тежка от общата икономическа криза, която се наблюдава в целия свят. Общата криза най-вероятно ще свърши, колкото и мъчително да е, но нашата няма да свърши. Защото журналистите загубиха в голяма степен източниците си на финансиране, на самофинансиране от пазара, от обществото и по този начин губят онези корени, които им дават възможност да бъдат независими. До голяма степен медиите стават корпоративни, защото се финансират от определени източници, които имат интерес да влияят върху обществото. Иначе просто те трябва да спрат. Няма да излизат. 
Водещ: И всъщност то това е най-важния въпрос, като че ли, защото изборите минават, отминават, но пак идват. И в тези моменти, чрез тези нови медии може да бъде оказано влияние. А това вече безспорно е важна тема, защото в крайна сметка… 
Капка Тодорова: Това е важна тема. Аз искам само и аз да допълня, че ето този разговор сега с вас все пак е доказателство, че медиите все пак предупреждават за негативните страни на новите медии. Или тоест призовават хората да бъдат внимателни с тях. Искам също така и още да кажа, че голямо очакване от медиите в България, че те видиш ли са отговорни за всичко. Тоест медиите дори да предупредят, ако няма гражданско общество Или властта не желае да защитава личните данни на хората, медиите са само една част от обществото в България. а не цялото гражданско общество. 
Водещ: Но пък от друга страна вие казахте, че медиите в Германия предупреждават много и това е много сериозна тема в Германия и може би това обяснява защо протестите срещу нарушаването на личните данни и злоупотребата с тях предизвиква в Германия по-масова гражданска позиция, докато в България това не се случва. 
Светослав Терзиев: 
Капка Тодорова: Да, но има … трябва да се вметне, че в Германия има и Съюз за защита на личните данни, има и държавна институция, която се занимава със защита на личните данни. В смисъл тази тема се разглежда на много нива в обществото, а не само в медиите. Това исках да кажа. Че медиите имат важна роля в обществото, но не могат да бъдат цялото общество, не могат да свършат цялата работа. Включително и за избори и за предупреждения от нови медии. Твърде големи са очакванията според мен и за това може би някак си в България се усеща едно твърде голямо разочарование от медиите. Според мен неоправдано. 
Водещ: Така ли е, г-н Терзиев? 
Светослав Терзиев: Ами медиите винаги са били обект на критика, защото обществото е взискателно към тях. В крайна сметка то очаква от тях да научи онова, което му е полезно. И то по начин така, че да може да се ориентира възможно най-добре, а не да се подвежда. Винаги … и първия всъщност въпрос, който се поставя, когато става дума за медии, това е точността на информацията – до колко медиите са способни да дават точна информация. На второ място отива бързината на информацията, която общо взето вече не е проблем с новите технологии. Но точността е въпрос, който е свързан винаги с човешкия фактор. С онзи фактор, който решава какво да съобщи, какво не. Какво да забележи. Който има рефлексите да усети или да не усети някои важни процеси и явления. И за това взискателността е много голяма. Хората са изключително чувствителни, защото информацията влияе на тяхното поведение. Всъщност тя е техния ориентир, тя е тяхната програма за поведение. И ако те нямат информация, те просто са като слепци. Имедиите в този смисъл играят ролята на нервната система на обществото. Те пренасят онези сигнали, които подготвят организма за най-подходящите реакции, за да може той да се чувства добре. И за това ние не трябва да се сърдим, че хората са взискателни към медиите. Напротив, това е начина, който да ни покаже как ние самите ще оцелеем. Защото имат нужда от нас. Те са взискателни, защото имат нужда от нас. Но ние трябва да преценим наистина какво искат те. 
Водещ: Приключи ли ерата на анонимността в интернет с Facebook? 
Капка Тодорова: Не мисля. Тук последно заради бунтовете в Англия и тук в Германия има пък един специфичен проблем с Facebook – това е организирането на Facebook партита, които се превръщат в някакви масови демонстрации, може би вече е съобщено в българските медии за подобни случаи как 5-6000 души отиват на рожден ден на едно 12-годишно момиче. Това се превърна просто в модерен проблем на Лято 2011. 
Водещ: Е, това беше изкопирано веднага у нас. 
Капка Тодорова: Да. До такава степен, че вътрешния министър настоя анонимността във Facebook да бъде забранена, което веднага разбира се предизвика много остра реакция, тъй като в крайна сметка наистина интернет, Facebook, всички нови медии са личен избор. Дали аз там ще застана като Капка Тодорова или с псевдоним или изобщо няма да се появявам трябва да бъде оставено лично на мен. Докато не нарушавам някакви закони, разбира се. 
Водещ: Г-н Терзиев, и вас да ви попитам. Приключи ли ерата на анонимността в интернет с Facebook? 
Светослав Терзиев: Самата идея за защита на личните данни предполага, че човек може да не съобщава всичко за себе си и че не трябва да бъде непрекъснато на показ ако той това не го желае. Следователно тъй като интернет с всичките си форми е също едно виртуално подобие на човешкото общество, там се пренасят и правилата, които съществуват и в реалното общество. Ние не можем да искаме хората да дават информация за себе си, когато те смятат, че може да им навреди. Следователно анонимността, когато те преценят, е тяхно право. Разбира се, ако те зад нея се скриват, за да извършат престъпление или да посегнат на правата на другите хора – тя вече е недопустима и неприемлива. И може да бъде и разбита. Хората трябва да знаят, че анонимността в интернет не е абсолютна. Ето защо ако погледнем в малко по-широк план, даже примерно разговорите за електронно гласуване – при гласуването едно от изискванията е да има тайна на вота. А в интернет тайната на вота не може да се гарантира, защото заинтересовани лица винаги могат да разберат как е гласувано от определено място. И ето, от тук произтича най-големия проблем за трудностите за въвеждане на електронно гласуване, което е толкова популярно напоследък в дебатите. Когато … 
Водещ: По света такова гласуване има, като че ли .. 
Светослав Терзиев: Има. Правят се опити, практикува се… 
Капка Тодорова: Математически това е напълно възможно да бъде защитено, така че аз не смятам, че електронното гласуване е опасно. Тоест смятам, че това просто … 
Водещ: Би повишило.. 
Капка Тодорова: .. е начин да ограничиш голяма част от хората, които примерно не са близо до изборната си секция да гласуват. 
Водещ: Ето още една тема, по която е хубаво българските журналисти да говорят. Последно да ви попитам и двамата – колко дни можете да издържите без Facebook? Капка? И страдате ли? 
Капка Тодорова: Не, аз сега преди 2-3 седмици бях в отпуска и 10-тина дена нямах достъп до интернет, беше прекрасно, починах си наистина. Случвало ми се е като кореспондент да попадам в ситуации, в които нямам достъп до интернет, все по-рядко, просто това е с новите телефони и всичко, напълно невъзможно е човек да остане извън мрежата. Но ми се е случвало и тогава се налага с химикал, с тефтер и с телефон да работя така, както работех преди 10-15 години. Да, поулесняват новите медии, но … Улесняват, да. 
Водещ: Улесняват, но имаме нужда и от почивка от тях, 10 дни е твоя срок. Благодаря на Капка Тодорова, специален кореспондент на 24 часа в Ессен. И сега Светослав Терзиев, колко дни може да издържите без Facebook? 
Светослав Терзиев: Аз искам да кажа едно важно уточнение. Интернет и Facebook са различни неща. Интернет го ползваме всички, той може да върши работа в много посоки. Facebook е въпрос на лична и персонална комуникация. Аз например нямам нужда от Facebook и не го ползвам изобщо. Нямам и намерение да го ползвам. Но ползвам непрекъснато интернет в разните му модификации, в разните му варианти, във варианта включително електроНна поща, във варианта електронни издания. Тоест самия Facebook е един от многото продукти, които се появиха в интернет. И въпрос на избор е човек дали ще ползва Facebook, Twitter, обикновена електронна поща и т.н. Онова, което удовлетворява неговите потребности от комуникация. И точно тук е хубавото, че избора е достатъчно голям, никой не може да се оплаква, че му е наложено да ползва едно или друго и че от това е пострадал. Всеки трябва да разсъждава и да преценява какво му е необходимо и полезно и как да го използва. 
Водещ: Но неползването на Facebook при вас не е свързано със страховете от това, че големия брат следи и вижда всичко. 
Светослав Терзиев: Не, ни най-малко. Просто нямам потребност. За мен той е ненужен. 
Водещ: Да се надяваме, че този разговор е ориентирал нашите слушатели във важността на темата. Благодаря на Светослав Терзиев от в. Сега. 

Кой използва повече копчето Харесвам “Like” – журналистите или политиците? Кой надценява повече ролята на новите медии? Найо Тицин беше в няколко роли в последните години – от журналист в обществена медия до PR на политици. За него е далеч по-лесно да намери разликите. И така, кой използва повече копчето Харесвам – журналистите или политиците? 
Найо Тицин: Ами всички го ползват. Някои може би не се радват толкова, че … примерно политиците може би не се радват толкова, че някои техни гафове биват толкова много лайкнати – харесвани във Facebook. Но общо взето това си е техен проблем. 
Водещ: Аз имах предвид другите отношения, едната ръка разстояние като че ли. До колко в мрежата това може да се спазва? 
Найо Тицин: Ами аз мисля, че поне моите познати обкръжения са хора със заявена позиция и не се притесняват дали ще е във Facebook, дали ще е в интернет, дали ще е по телевизия, радио, вестник или в компания да си отстояват своите позиции. Това наистина много ярко и ясно си личи нагледно именно във Facebook. Тоест ти бързо разбираш кой с какви предпочитания е. И мисля, че това е ок. Тоест поне трябва да се грижим това да продължи да бъде така. тоест да не започне да има някакъв страх от това, че ако примерно харесаш някой гаф на някой управляваш това ще ти коства след това примерно работата или заплатата или обществената поръчка примерно. Това вече би било сбъркано. 
Водещ: Кой преувеличава обаче повече? Значението и тежестта на т.нар. нови медии, журналистите или политиците? 
Найо Тицин: Ами не, то не е до преувеличаване. То е до едно съобразяване все пак с една наистина модерна форма на комуникация. Аз мисля обаче, че не трябва толкова да фетишизираме и да обръщаме крайно концентрирано внимание само на новите медии, да кажем, и над това дали някой гаф на политик е станал повод за безкрайни коментари във Facebook или в други социални мрежи, защото в крайна сметка работата на политиците не е да гледат дали им се оценяват гафовете или не, а да правят всичко възможно да не правят гафове и в крайна сметка политиците са за това политици, защото тяхната професия е всички ние останалите хора, които имаме други професии, отстъпваме своето право на тези хора, които са се заявили като политици да управляват. Аз не мога да управлявам, примерно, лицето Х, лицето У казва – аз не мога да управлявам, аз не знам как се управлява държава, така че в крайна сметка политиците са продавачи на политика. Зарзаватчията е продавач на зарзават. Журналистите са продавачи на новини и на коментари. Политиците ако може първо да продават на хората, тоест на сергията си да сложат своите идеи за решение на проблемите, на големите проблеми, а после да ходят да пеят, да се крачат и да скачат във въздуха, защото в крайна сметка със скачане и с пеене в шоу програми държавата не се управлява. 
Водещ: А дали у нас някога ще стане такава обществена дискусия, каквато в момента върви в Германия, там са правени технически анализи, които показват, че използването на Like е свързано с трансфер на лични данни към сървъри в САЩ. По този повод там започна вече разговор какви данни вижда Facebook, в кой момент, за какво ги използва.
Найо Тицин: Ами вижте сега, в ерата на дигитализацията поне аз съм приел, че всичко вече е достъпно, иначе си оставам в пещерата и там никой няма да знае нищо какво мисля за никого. Но след като съм решил да говоря по телефона, да ползвам интернет, да гледам телевизия ако щете, това всичко аз приемам, че тази информация някъде се записва, тази информация някъде се отчита. В момента вие ми звъните по мобилния телефон, тази информация се записва на доста сървъри в момента. Но мен това не ме притеснява, защото би трябвало да не притеснява, когато нямаш злоупотреба с тази информация в крайна сметка, това е просто в такова време живеем. Не казвам, че се радвам, че е така. но това са фактите. Тази връзка в момента по телефона няма как да бъде осъществена без да бъде записана информацията, че се случва такава връзка. Чисто технологично. 
Водещ: Обаче пък от друга страна имаше случая Уикилийкс, имаше още страшно много други случаи на разкрития. Ние нищо не научихме за онази прословута "Галерия", в която бяха изложени, нека така да кажем, образи на журналисти, които са били подслушвани от политици. 
Найо Тицин: Ами това само идва да покаже може би, че нашите ченгета са по-големи професионалисти от американските ченгета. Това е кръга на шегата. Тоест по-добре си пазят тайните. 
Водещ: Нашето джудже е най-голямото джудже, другояче казано. 
Найо Тицин: Да. Вижте сега, при нас нещата се опитваме да вярваме, че се променят за добро. Но в крайна сметка много много, в тази сфера говоря, сигурността и защитите някакви на лични данни, но в същото време всички много добре знаем, че това не е точно така. знаете ли, в последните няколко години все повече ми се случва да чувам репликата по телефона – айде сега, че това не е за телефон. Дай да се видим да ти кажа. 
Водещ: Това обаче е една стара реплика. 
Найо Тицин: Това е една стара реплика, беше доста забравена, едно 15 години поне беше забравена. 
Водещ: Повече от 20 беше забравена. 
Найо Тицин: И последните година-две-три нещо изведнъж стана пак много модна. Което мен лично ми говори, че има някакво връщане към едни рефлекси, които по никакъв начин не могат да бъдат асоциирани с някаква демократична… 
Водещ: Среда. А може би именно това, че не успяхме да разгледаме отвътре галерията не ни дава възможност да повярваме, че има неща, които са за телефона, че всички неща са за телефона. 
Найо Тицин: Да, да. 
Водещ: Как се променя ролята на един журналист, когато е журналист в обществена медия, който пита колко е часа от една страна, и от друга страна – като човек, който подпомага политици по-късно и изобщо тази година, тази кампания за Найо Тицин ще бъде като за зрител или като за участник? 
Найо Тицин: Ами отзад напред. Тази година ще бъда такъв нередовен зрител дори бих казал. Тоест няма много да си давам зор да следя какво се случва. Чисто и просто защото не ми са интересни тези две… тоест тези избори, те са две в едно, не са ми интересни. Нямам с кого да се обвържа нито каузионно, нито персонално, така да го кажем. А според мен и винаги съм го защитавал, че особено в PR-а, политическия PR все пак трябва да имаш отношение към клиента си, най-грозно казано, но все пак този, на когото му правиш кампанията. Тоест да се отдадеш изцяло и да вярваш в това, което заедно в крайна сметка продавате. Тази политика, идеите, каузите. Тази година изборите за мен са доста скучни и вяли ще бъдат. Не че не се познавам, с много от кандидатите съм дори приятел, но това не е въпроса. Просто в момента не виждам идея, която да ме запали да тръгна и да подкрепям някакви … за това дори би ми било и лесно да не отида да гласувам, честно казано. 

Найо Тицин: Ами на мен честно казано ми беше лесно. Не знам, може би за различните хора е различно. Мене ми беше лесно, защото аз съм се старал да не се променям. Знаете ли, това много често се случва, колеги от журналистиката, преминаващи в PR-а изведнъж да станат много … да забравят, че са били журналисти и да се държат по начин все едно не разбират що е това журналистическа професия и как все пак журналиста трябва също да му се помогне да свърши работата. И почва един тон и едно високомерие от PR-ска гледна точка, което аз честно казано никак не си падам и съм се старал, когато съм бил в такава позиция винаги да продължавам да мисля и за журналистите и за това как се справя човек журналист с работата, как се добира до информацията и т.н. И съм се старал да помагам в това отношение. 
Водещ: Разбира се, няма бивш журналист. Днес Найо Тицин кого иска да попита колко е часа или нещо друго? 
Найо Тицин: Ами не, то няма вече такива ярки хора, знаете ли? Мога да попитам … не, дори няма нужда… знаете ли, доста вече се изхаби формата, за съжаление, това е работа на политиците, се изхаби формата – ние питаме, вие отговаряте. Тъй като в голяма степен това се превърна в един предварително уговорен мач, тези интервюта на политичи и управляващи, които аз като запаля телевизора, радиото или отворя вестника, аз знам какви ще са въпросите и какво ще бъде до края. Извинявайте много, но днес вътрешния министър каза в сутрешно предаване по БТВ каза – а, хубаво, че другия водещ го няма да можем спокойно да си проведем разговора. За какво говорим? Няма такова нещо. тоест ние с вас, нали те са двама водещи по принцип, но сега покрай летните схеми е останал един водещ, хубаво, че го няма другия. Така не се говори. 
Водещ: Това обаче не е ли комплимент? 
Найо Тицин: Ами не е комплимент. Напротив. Още по-лошо е ако от страна на другия, на интервюиращия, на журналиста няма реакция на такава реплика. Няма такова нещо. аз знам,ч е също съм бил проблемен за някои политици. Но това ни е работата. Работата на журналиста е да е проблемен за политиците. А не да е услужлив. 
Водещ: Това е така, да. За това започнах от едната ръка разстояние, която … 
Найо Тицин: Просто не може … а, да, знаем винаги го е имало това, особено по високите етажи на властта да се казва – не, този няма да ни отразява, защото не ни харесва. Пратете друг да го отразява. Аз съм бил също резултат на такова нещо, такова отношение се е падало и върху мен. Но съжалявам, няма харесвам, не харесвам. Има си работа. Напротив. Знаете ли, винаги от страната, когато съм бил политическия PR винаги съм съветвал хората, с които съм работил, че повече изгода имат да направят едно интервю с неудобен журналист, от колкото с удобен журналист. Защото неудобния журналист в крайна сметка дава много повече възможност, ако имаш изобщо такива, да се представиш по-добре. Да отстоиш много по-аргументирано и силно позицията си. Ако някой услужлив журналист те пита услужливите въпроси, на които ти си се подготвил или по-скоро твоите PR-и са ти подготвили отговорите, това е толкова фалшиво, че веднага се усеща в публиката и не достига до публиката и в крайна сметка не върши работа. 
Водещ: И в този смисъл да попитам – т.нар. нови медии не са ли в ролята на услужливите журналисти? 
Найо Тицин: В смисъл? 
Водещ: В смисъл, че там политиците биха могли да правят това, което считат за необходимо. Обществена тайна е, че има щабове, които обслужват интернет пространството с подхвърляне на съответни каузи, по форуми… 
Найо Тицин: А, да. Ама това си е част от играта, до колкото разбирам. И така се води. Тази мания покрай интернет тръгна от кампанията на Обама преди 3 години и някак си всички решиха, че след като той, използвайки социалните мрежи печели, всички използвайки по-нататък социалните мрежи ще спечелят. Това не е точно така. но в крайна сметка всички вече го ползват много активно. 

Водещ: Ами това е, чувствайте се предупредени. Но пък от друга страна имайте предвид, че Facebook не е големия брат, обаче може. За това е важно ние журналистите, които имаме професионални рефлекси да коментираме темата, за да може всички да сме еднакво подготвени и да знаем. Да знаем важно е какво ни чака по предизборна линия, защото и това е един от рисковете – дали ще получим рекламни съобщения или политически рекламни съобщения всъщност е без значение. Добре е да сме подготвени. 

сп. Sign Cafe | Кремена ГЕОРГИЕВА | 23.04.2011