БНР, Програма "Христо Ботев", Клубът на журналистите | 8.12.2012
Водещ: Веднъж един човек отишъл при Сократ и му казал „Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел?”. Чакай малко – спрял го Сократ. Преди да ми го разкажеш, ми се иска да направя проверката с трите сита. Преди да ми разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да отделиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да ми кажеш. Първото сито е на истината. Проверил ли си дали това, което искаш да ми кажеш е вярно. – Не, просто чух другите да говорят. – Добре, значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме второто сито. То е ситото на добротата. Това, което ще ми кажеш за приятеля ми, хубаво ли е или не? – Ами, не. Напротив. – Значи, продължил Сократ, искаш да ми разкажеш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни. Остава последното сито – на ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми? – Ами, всъщност не особено. – Тогава, заключил Сократ, ако това, което имаш да ми казваш, не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ми го разказваш. Не зная дали след кризата на финансовия модел на медиите вече не сме в една друга криза – кризата на рейтингите. Все по-различими стават случаите, в които се приема за нещо естествено собствениците на медиите да диктуват редакционните политики. Дали обаче този крахък модел би издържал проверката на тези три сита. Липсата на финансов ресурс право все по-силни собственици и все по-беззащитни журналистите не само у нас. В Европа също от години се говори за спад на доверието в медиите. Острови на свободното слово по традиция остават скандинавските страни, напук на суровия климат и по-малкото дневна светлина. По традиция революционните модели на финансиране и разбира се фалиране идват разбира се от Америка. Донякъде на европейска земя добиват характеристиките на еволюция, или поне до скоро беше така. вчера във Фейсбук страницата на Клуба на журналистите започна една дискусия. Поводът беше снимка на Financial Times Deutschland. Капка Тодорова написа „Смъртта на един джентълмен”. Затварянето на вестници като Financial Times Deutschland в Германия са сътресение не само за германските медии и общество, а за всички медии и общества. Изтриваме един модел на комуникация и управление без да имаме още на негово място нов. Мен лично това ме безпокои. Действително това е исторически момент за журналистиката, но не е изненада за хората, които следят процесите, още по-малко за самите журналисти. По-голямата загриженост трябва да е за тези, които остават на пазара, отговори Иван Михалев, който доскоро беше във вестник Капитал. Защо скандинавският модел се оказа по-свободен ще научим от Анюта Качева, която едва ли има особена нужда от представяне, поне пред слушателите на програма Христо Ботев. Журналист и скандинавист. Какво да правят журналистите, които работят в издания, които все още имат може би късмета на пазара – коментарът Иван Михалев ще продължи в ефира на Клуба на журналистите. Как войните между издателските групи се отразяват изобщо на журналистиката пък ще чуем от експерта по ПР Богдана Денчева, която наскоро защити дипломна работа. Ето сега няколко европейски примера. Италия – премиерът някога Берлускони контролира 90% от телевизионния пазар в страната и умело запушва устите на критикуващите го медии. Великобритания – медийният магнат Рупърт Мърдок опитва да придобие пълен контрол, опитваше да придобие пълен контрол върху една от най-големите телевизионни мрежи, за да завърши модела си – вестници, издателска къща и цифрова телевизия. Унгария – правителството прие силно ограничаващ медиен закон и наказва за небалансираност медиите. България – собствеността може и да е формално прозрачна. Но дали няма медиен монопол никой не се наема да каже. Началото на този дебат бе поставен в Брюксел, а на финала може би ще има паневропейска коалиция от граждански групи, които да лобират пред европейските институции за подобряване на законодателството. Но това някъде напред във времето. В последните десет дни пък Конституционния съд в Германия потвърди, че потребителската такса за радио и телевизия се отнася до компютрите, свързани с интернет. Италианските журналисти пък имат сериозни проблеми с промяна закона за клеветата, който им гарантира една година затвор. Би Би Си вече има нов генерален директор, защото на Острова оставката е символ на поемане на отговорност, дори и за чужда вина. Европейската аудиовизуална обсерватория пък публикува специален доклад за медийната концентрация, като докладът съдържа икономическата база, свързана с аудиторията и пазарния дял за телевизия и за видео онлайн. Като основен акцент се отбелязват общите заплахи от медийната власт и регулацията на държавите. И ако това ви се струва прекалено отвлечено, ще опитаме да го обясним с медийната реакция на коментари на двама писатели. Норвегия заслужава своя Брайвик. Цензурата понякога е необходима. Добре дошли в Клуба на журналистите, ви казваме Евелина Йорданова, Диана Люцканова, Стаматина Микова, Цвети Бахариева и аз, Ирен Филева. Останете с нас, за да научите чий са тези цитати.
Ако още не сте видели на страницата ни във Фейсбук как немски журналисти се сбогуват с работата си, вижте снимката, заслужава си да се види тази снимка. Знаете как да ни намерите – klubatnajurnalistite-bnr. Сега добър ден на гостите ми в студиото. Решихме в началото да започнем с два цитата. Аз ще започна, не знам как да го класифицирам този цитат. Той е на Ришар Мие и гласи Норвегия заслужава Андреш Брайвик. Добър ден на Анюта Качева, журналист, скандинавист.
Анюта Качева: Добър ден.
Водещ: Малко абсурдно звучи на фона на всичко, което видяхме като необяснима на нашите географски ширини картинка от там. Как тези хора, които излязоха, не помня, мисля, че бяха около 1 млн. с по една червена роза в ръка на площада да мълчат и да печат…
Анюта Качева: … цяло Осло. Цяло Осло беше, да. Сега „Норвегия заслужава своя Брайвик”. Аз чувам за първи път. Но не ме изненадва. Защото пък много често съм чувала евреите заслужават своите концлагери. Така че някак си това съвпада с другия цитат – необходима ли е цензурата. Аз не мисля, че тези цитати трябва да бъдат подлагани на цензура. Става въпрос за нашата вътрешна морална етика, независимо, не само за журналистическата, но и за нашата личностна морална етика дали ние можем да кажем това или не. Веднага опираме до свободата на словото. Да, би трябвало да можем да кажем и това. Тъй като подозирам, нямам представа, просто подозирам, че става въпрос за автор, който споделя вижданията на Андреш Брайвик, изложени в неговия труд на 1 150 … 1 200 страници. Не знам обаче дали е прочел всичките 1 000 и между 200 и 500 страници. Аз също не съм прочела всичките, но прочетох една голяма част от тях и ще кажа, всъщност това беше и голямата слабост на Брайвик, ако говорим за личността Брайвик и да го свържем с това дали Норвегия заслужава, това е един труд, който е едно произведение копи-пейст. Тъй като самият Брайвик признава, че никога не е имал отношение към книгата, че никога не е чел. Той няма никакви задълбочени познания. Това си и личи. И така, това са едни откъси от едни, така, една историческа компилация, която е събрана, която в своя вертикал, в своята повърхност, така, има един гланц, но в своя вертикал, ако човек наистина сериозно се интересува от тези неща, ще разбере, че всъщност няма, този манифест няма никакво съдържание. Надявам се авторът все пак задълбочено да се запознае, защото тази позиция изобщо не е нова. В момента ние виждаме едно зараждане на идеята на, така, крайната дясна идея на национал, на крайния национализъм и т.н., която винаги съпътства една финансова криза.
Водещ: …
Анюта Качева: Да, и в началото на миналия век, става и сега, когато ние наистина се намираме в една много по-тежка финансова криза от ‘29-а година.
Водещ: Как е структуриран този манифест? Моята борба прозира ли някъде?
Анюта Качева: Да, прозира донякъде. Но мисля, че Брайвик, ако се беше запознал достатъчно добре с Моята борба, щеше, неговият манифест щеше да изглежда по различен начин. Още повече, че тези гласове на крайния национализъм, които се забелязват в цяла Европа, свързани с високата, с навлизането на чужди култури най-вече религиозни култури, имам предвид високия процент емиграция, специално за Европа в момента говорим. Причината Брайвик да не бъде разпознат от всички крайно радикални десни групировки беше, че той въпреки всичко в своя манифест изважда, високо слага на пиедестал християнските ценности. И в този случай той застава на страната на евреите. Тъй като общо взето споделя съвременната политика, еврейска политика в конфликта в Близкия изток. Това негово явно, тази негова явна симпатия към евреите беше причината той да не бъде разпознат и затова да не стане изобщо популярен сред крайнодесните.
Водещ: Ще продължим след малко. Нека да кажа добър ден и на Иван Михалев. Падна ти се китаеца, тазгодишния носител на нобеловата награда за литература. Китаеца Мо Ян. Който като всеки един човек, идващ от тоталитаризма в демокрацията, минава през летището и това страшно го впечатлява. Когато вземах самолета и минавах през митниците, те също искаха да ме проверяват, дори ме накараха да си махна колана и обувките. Та това е повода за него да твърди, че цензурата понякога е необходима. Всъщност това са две коренно различни май изказвания, но имат един и същи генезис, произход.
Иван Михалев: Добър ден. Не знам какво да коментирам за китаеца и цензурата. Ако ме питате дали трябва да има цензура, според мен не трябва да има цензура, освен когато се касае за много редки изключения, когато касае живота на хора, тоест национална сигурност, антитероризъм и прочее. Честно казано, не бих се наел да коментирам така, без да съм запознат.
Водещ: Да. Добър ден и на Богдана Денчева.
Богдана Денчева: Добър ден.
Водещ: Твоята дипломна работа е свързана с един частен случай, който става по-обобщен напоследък като че ли в нашата медийна реалност – войната между медийните групировки. Та ако там положим цензурата, добре ли е да я има?
Богдана Денчева: За съжаление, все повече започвам да се замислям, че може би е добре да я има. Така, започнах да следя тази тема от година и половина по-подробно, по в дълбочина, защото ме провокира чисто лично въпросът как така в ситуация на криза, в която много други издания затварят врати, ние си имаме четири нови всекидневника само за една година, два от които, този малък феномен от миналото лято, първите български всекидневни таблоиди. Наистина, за да бъдем конкретни, за да си отговорим на въпросите, които сме си поставили днес и които се надявам ще бъдат интересни и на нашите слушатели, е по-хубаво наистина да остана в ареала на този частен случай, тоест да не говоря за медийната война като някакво общо военно положение на пазара с български медии в момента, а.. Но да, тези двата таблоида, колкото и да ми станаха много мили и така вече дори пристрастно да гледам на тях, защото се познаваме много от близо, си мисля, че и на мен понякога ми и два да хвана голямата ножица и 50% от съдържанието им просто да бъде цензурирано. Защото те просто всеки ден ходят на ръба на морала. Така че…
Анюта Качева: Извинявам се много, но това всъщност за цензура ли става дума. Мисля, че това е тук много важно да се … И ще го свържа с цитата. Значи, това, което се случва на летището не е цензура, това са едни строги правила. Същото се отнася и когато вие казвате. Това значи не става въпрос за цензура, става въпрос за редакция, и за спазване наистина на правилата. Защото цензурата е забрана. Докато поправянето в, вкарването в това прокрусиево ложе, където все пак ние сме се договорили да спазваме едни правила и да споделяме една обща ценностна система е нещо съвсем различно…
Водещ: …
Анюта Качева: Цензура има в Китай. Нали, сега… Но на летището няма цензура.
Водещ: Е, то остава сега и проверките на летището да наричаме цензура. Но това…
Анюта Качева: Не, защото аз мисля, че това криворазбраното… Не, мисля, че човек трябва да внимава, все пак това е носител на Нобелова награда за литература. Човек трябва да внимава как използва думите. Това е, значи това е една отговорност, която е много важна.
Водещ: Ами, той е писател. Но не него не можем да препоръчваме на желязното журналистическо правило – да стои на една ръка разстояние от властта. Защото основните, така, обструкции спрямо него са близостта му с Китайската комунистическа партия. Доколко обаче финансовите модели всъщност спъват журналистиката? Вчера започна тази дискусия на страницата във Фейсбук. Всъщност няма нов модел, а старите си отиват.
Иван Михалев: Да, да си дойдем на думата. Сега, всички ние като граждани на тази държава усещаме, че има някакъв проблем с медиите. Значи, първата новина е, че проблемът с медиите не е български, той е световен. Бизнес моделът на медиите, на традиционните медии – вестници, радиостанции, телевизии и списания се разруши. Това се случи някъде преди шест-седем години. 2006 година е последната година, в която вестниците имаха положителни, тоест ръст на приходите от реклама. От там нататък те започнаха да падат и към днешна дата сме свидетели на 23-о поредно тримесечие на спад на рекламните приходи в САЩ. Което означава шест години.
Водещ: От същото време датира спадът по отношение на степента на свобода на словото и на европейските медии в интерес на истината.
Иван Михалев: Сега, значи аз ще обясня и за това. Това е един сравнително нов дебат, който започна покрай изказванията на Бойко Борисов в България. Но това е голям, част от по-големия дебат – нали, въобще къде отива журналистиката. Значи, само за да изясним това нещо, в България има свобода на словото. Факт е, че всеки може да си каже каквото си иска, да си го напише, където иска – във Фейсбук, Туитър, където се сети. Проблемът е, че ние нямаме свобода на медиите. Това трябва да се разграничи много ясно. Значи, ние имаме свобода на словото, но нямаме свобода на медиите. Сега, ще обясня защо няма свобода на медиите. За да бъде редакционно независима една медия, тя трябва да бъде финансово независима. За да бъде финансово независима, тя трябва да е на печалба. Значи, първият морален дълг на всеки издател или собственик на медия е да осигури нейната финансова стабилност. Ако една медия се изхранва сама, тя няма да бъде зависима нито от властта, нито от рекламодатели. И това нещо ние го виждахме години наред по времето на бума, когато имаше кредити, имаше пари, потреблението растеше, фирмите рекламираха, издателите печелеха милиони от управлението на медийния бизнес. И тогава можехме да говорим за бизнес модел. Защото просто имаше бизнес. Сега няма бизнес в медиите и няма бизнес модел. Сега има едно друго нещо, което се нарича търговия с влияние. Само че и това е на изчерпване, защото това влияние, нали се сещате, че то не е възобновяем ресурс.
Водещ: Неизчерпаем.
Иван Михалев: Да, това е изчерпаем ресурс, тъй като когато аудиторията види, че ти търгуваш с това влияние, тя съответно търси друга медия или друг носител на информация и твоето влияние постепенно запада. Тоест това, с което имаш да търгуваш, в един момент ще изчезне. Така че проблемът с медиите е много сериозен. Ние в момента навлизаме в една неизследвана територия, говоря не само в България, а въобще по света. Тъй като какво представлява медиите? Медиите са една, те са имунната система на всяко общество – те контролират политиците да не крадат, следят за това да не се нарушават нашите граждански права като данъкоплатци или като граждани, потребители, те отстояват това политиците и големите корпорации да изпълняват своите законови съобщи и да не злоупотребяват с нашите права. Освен това медиите изпълняват една много друга важна роля, а именно да обясняват сложни неща, да канализират така да се каже обществените дебати и да спомагат за формиране обществено мнение. Когато нямаш свободни медии, ти навлизаш в една неизследвана територия, в която значи възможностите за корумпиране на политиците за налагане на диктаторски модел на управление, авторитарни, става много голяма, просто защото ние ставаме едно стадо без кучета. Сега, ние сме в момента точно в тази ситуация. Неслучайно ще ви свържа двата факта, които излязоха съвсем наскоро – България е на 80 място по свобода на медиите в последното изследване на „Репортери без граници”.
Водещ: Последно в Европа.
Иван Михалев: Това е последно в ЕС. А също така тази седмица излезе, че сме на последно място, заедно с гърците по корумпираност. Значи колкото по-слаби медии, толкова по-голямо е усещането на хората за корупция. Това не е случайно. Спомнете си колко големи разследвания за корупционни практики са излизали в последните години в медиите. Нула.
Водещ: Което политиците наричат обаче пък, като излязат, ги наричат анонимен донос.
Иван Михалев: Така.
Водещ: И трябваше да дойде Георги Тонев Колев, за да разрешим един казус, който в една европейска страна би се решил много бързо и лесно. Ние сега ще гледаме и римейк, нали?
Иван Михалев: Да. Нека да не усложняваме разговора, аз тги предлагат да го опростим и да говорим за важното. Тъй като за вашите слушатели не е може би ясно кой е този Георги Тонев Колев. Това, което искам да кажа е, че сегашната криза на медиите ни казва две неща – първото нещо е, че тази журналистика, на която се радвахме в последните 20 години няма да я има никога повече, по простата причина, че дори и да свърши кризата, тези пари, които са влизали в медиите под формата на реклама, никога няма да се върнат. Доказателство за това е фактът, че Америка, която вече излезе от кризата продължава да отчита спад на рекламните постъпления, по простата причина, че бизнес моделът на вестниците е разбит просто, а на негово място не се е появил нов. Защо няма пари от реклама? Защото рекламодателите първо свикнаха, че по-голямата аудитория е в интернет и насочиха, тоест читателите емигрират от традиционните медии към онлайн медиите, рекламодателите…
Водещ: Които са безплатни, да.
Иван Михалев: Другото, което се случи е, че интернет като най-съвършеното средство за директен маркетинг, открит от човека, дава неограничени възможности за реклама в така наречените социални мрежи. Социалните мрежи са новите медии. По простата причина, че аудиторията е там. Всички рекламодатели, бюджетите на рекламодателите се насочват към социалните медии.
Водещ: Стига да бъдат и достоверни, разбира се. Но рекламодателите не търсят достоверност, те търсят рейтинг.
Иван Михалев: Точно така. Рекламата в социалните мрежи е много по-евтина, в порядъка от стотици пъти по-евтина, отколкото в традиционни медии и за рекламодателите е много о-ефективно те да насочат своите бюджети там, тъй като за един рекламодател… Значи, нека да не се лъжем, един рекламодател не се интересува от това неговото рекламно каре до каква статия стои, дали журналистът, разследващият журналист, който е написал една гениална статия, неговото каре ще стои до заглавието му или не. Той се интересува единствено да си продава обувките, дрехите, там каквото произвежда.
Водещ: Каквото произвежда.
Иван Михалев: Така че за рекламодателите това няма сантиментален момент и парите отиват там, където е аудиторията. А аудиторията в момента е в интернет и най-вече в социалните мрежи.
Водещ: Така стоят нещата у нас, и така, в някои европейски части. По на север нещата обаче изглеждат различни. Как могат, защо е по-свободен скандинавският модел?
Анюта Качева: Защото е изключително различен.
Водещ: Там също има криза, нали. Те не са някакъв остров. Северното сияние не ги опазва от кризата.
Анюта Качева: Тяхната криза е по-различна. Но това, което се каза сега беше много важно и аз с изключително голям интерес го слушах. Искам да кажа, че това, за което говорим, всъщност говорим за хроника за една предизвестена смърт, не само заради икономическата криза, а защото естествено, когато има икономическа криза, първият, най-големият удар, и тук вече няма морални категории, няма значение дали е България или Америка, или Норвегия. Най-голямата криза веднага върху рекламния пазар. И оттам-нататък естествено логично е всичко да … Проблемът с медиите мисля, че е същият с всичко останало, с което е свързан, целият ни живот е свързан с икономическата криза, и той е следният, че тази икономическа криза, на която големите прогнози са, че нейното дъно ще удари чак 2016 г., да не дава господ да продължава по-нататък, тоест нещата не са добре, изобщо не се и оправят. Изобщо това, че няма криза в Америка тук не се съгласявам аз. Но това няма никакво значение. Проблемът на икономическата криза в момента, и в частност кризата, която също е икономическа в медиите е, че през цялото време ние се опитваме да решим едни проблеми чрез методите, които всъщност са ги родили. И това се отнася за самата… Нямаме дори и този скок невероятен, който е на социалните медии – говорим за айпад приложенията в момента и т.н., нали, дори и той не може да ни накара да се заобиколим, за да погледнем нещата по различен начин и продължава икономическата криза, всички, които се опитват да намерят решение, да тъпчат на едно място. И няма нищо чудно, че се случва това, което се чу. Значи, от една страна има срив на рекламния пазар, от друга страна имаш бум на електронните, на тази технология, нали. Така или иначе трябва да доведе до нещо ново. Новото е това – избираме различни неща. Но аз искам да кажа защо е различен скандинавският пазар. Различен е заради начина, по който, заради това, че Скандинавия из общо е различна, заради социални я модел на Скандинавия, заради начина на управление на човешките и природните, и обществените ресурси, тъй като медията е обществен ресурс. Това е основната обществена институция. Въпросът е дали тези, които управляват тези страни мислят така. И тук, независимо от различните корпоративни интереси, най-различното в скандинавския модел е ролята на държавата. Ще дам само пример, и то Норвегия в момента е по-различна, и ще кажа защо е по-различна от Швеция и Дания. Държавата е тази, която е уникален морален коректив – законов и морален. Например, в Норвегия, тук вече и в Швеция, и в Дания, нито един частен концерн не може да има собственост над 60%. 60% е границата. И няма такива, които имат 60%. Значи, те имат някъде между 55 – 60 е върхът. Тоест винаги се оставят, законът не позволява. Законът не ти позволява да имаш собственост в различни медии също. Тоест той не ти позволява да имаш монопол. Монопол може да има само държавата. И когато тя се случи да е тази държава, която все пак има тези традиции в една политическа и социална отговорност пред данъкоплатците си, тогава наистина говорим за морален коректив, а не говорим за диктатура. Защото иначе трябва да говорим за диктатура. Това е различието на скандинавския пазар. Тоест това е един драконов закон, който не може да бъде нарушаван. И ако следите, нали, предполагам, че всички следите какво се случва на медийния пазар, общо взето не знам от вас някой дали ще си спомни дали е имало такъв скандал на територията на Скандинавия, свързан с покупка, продажба на различни, преминавания от една собственост в друга на различни медийни – вестници, телевизии и т.н. Това не се е случвало в Скандинавия. Защото този закон просто не може да се прескочи. Независимо, там просто това да станеш олигарх по някакъв начин, без значение за какво говорим чрез парите си и преси, имането си, инвестиции не може да се случи.
Водещ: А коя е имунната система да защитава държавата да не оказва натиск? Защото у нас често експертите казват, че е проблем това, че държавата е на практика в момента най-големият рекламодател. В тази си позиция може да оказва натиск. И да не казвам сега името на Симеон Дянков. Чак толкова поименно да не бъде.
Анюта Качева: Значи, по принцип аз мисля, че трябва да се прави разлика между това да управляваш държава и да управляваш банка, независимо дали става въпрос за Световната банка. И второ, аз казах, зависи каква е разликата в начина на управление. Държавата, значи ние говорим за едно изключително, един страхотен контрол и една изключително голяма прозрачност при управлението. Тоест ние говорим за политика.
Водещ: Медиите ли поканиха Осло да излезе навън или по някакъв друг начин се случи…
Анюта Качева: Не, това беше обществена инициатива и тя не е свързана с медиите. Дори, парадоксално беше, но бяха политиците. Инициаторите бяха политиците. Но ако трябва да гледаме случая в, не, аз искам да кажа нещо конкретно за Скандинавия и специално за медиите. Например, защо, да кажем, не може да се случи… Норвегия в момента е една от малкото държави в Европа, те са Норвегия и Швейцария и вероятно в света, която не е в икономическа криза. Тя приема кризисни бюджети, но не е. И не е в икономическа криза, не само защото има петрол и газ, а заради начина, по който се управляват приходите от петрола и от газта. Това е единствената причина. Защото петрол и газа имат и други държави, нали, не е само Норвегия. Начинът, по който, говоря за тази прозрачност и тази отговорност на политическото управление. И специално за медиите защо не може, дори да не беше толкова добре икономически Норвегия, не може тази криза в такъв размер да засегне Норвегия? Защото Норвегия, значи Законът за радио и телевизионно разпространение е от 1933 г., за радио разпространение е от 33-а година, той е десет години след първата радиоемисия на Норвегия, която е 23-а година. Още тогава, значи още тогава разбира се въвежда данък, обществен данък за радиото. Но още тогава, успоредно с това, Норвегия прави нещо, тогава приема закона и за така нареченото държавно подпомагане на медиите. И тук става въпрос за книжната медия, за вестника. Защото, и това е нещо, което помага днес страшно много. например, и тук е разликата между Швеция и Дания, която в една такава малка медийна криза, и то пак във връзка с навлизането на новите медии, развитие на технологията, някъде 69-а, между 68-а и 72, 73-а година Швеция и Дания загубиха над 4% от книжните си издания. И тогава Норвегия въведе един закон, за да не се случи той в Норвегия, който е валиден и до днес, така наречения закон за държавното помагане на печатните медии. Държавата винаги е тази, например в Скандинавия, това е разликата между останалия свят, винаги, когато имаме, когато една медия, печатна, в момента говоря за печатната медия е доказала, че тя е важна да съществува на медийния пазар и е важна за развитието на обществото, тогава тя може да получи пари, независимо това дали е частна или държавна, да получи пари субсидия от държавата, за да остане на пазара. Това е различието – тази взаимоовръзка между и частния, и частното, и обществото.
Водещ: Значи, демократична медийна морава се гради доста години, съдейки по това колко назад във времето ни върна. Нека сега обаче да обърнем внимание и зад Океана. Да видим там какви модели в кризата се опитват да се намерят. Ренета Велчева с коментар-кореспонденция от САЩ.
Ренета Велчева: Има една такава, нова тенденция тук, която сега започва и тя се казвa corporate journalism. Тоест журнализъм на корпорациите. Светът се променя и това, което големите корпорации правят – правят собствени списания и вестници, и нали уеб сайт вместо да рекламират и да дават пари по вестници и списания, те предпочитат да направят още един вестник и списание и тогава вече те да тръгнат да си търсят своите клиенти. По принцип медиите вече търсят нови модели, бизнес модели, с които да правят пари. Журнализмът, за съжаление, и средствата за масова информация също вече трябва да се самоиздържат. Другият модел, който в момента е нали да лицензираш част от своите предавания, после да ги продаваш и да ги даваш в други средства за информация. Рекламата, едно от най-големите пера. Обикновено тези радиостанции или вестници, или средства за масова информация, които успеят да докажат колко много ги четат, слушат, гледат обикновено могат да продават по-скъпи рекламни времена или пък място в техните печати. Но вече с интернет и с това, че рекламата трябва да бъде много тясно специализирана, защото примерно, ако аз живея в Силиконовата долина, мен не ме интересува, че пицарията в Ню Йорк дава безплатно кафе, ако отидеш да си купиш пица. Тоест вече трябва да бъде съвсем локализирано. И тук интернет е много по-евтин да направи това нещо. И фактически вече трябва да се намери някаква нова, нов модел, който да носи пари. И аз мисля, че една от така интересните тук в случая интересни мисли е, ако ти превърнеш журналистиката в бизнес, тогава какво продаваш, какъв е продуктът, каква е услугата, защо аз ще плащам за нея. Това, което поне тук се коментира непрекъснато по телевизия, радио или по интернет е, че всичките собственици на средства за масова информация, дали ще бъдат телевизия, радио или вестници, особено вестниците са много засегнати е да намерят начин, по който да поднесат информацията или услугата, така че наистина аз да имам нужда от нея, за да съм готов да платя за нея.
Репортер: Няма ли коментари, че в крайна сметка, при положение, че корпорациите плащат на журналистите, не би могло да има критична гледна точка? Къде отива плурализмът на мненията?
Ренета Велчева: Да, но ако примерно две компании са в една и съща област, тогава едната компания си защитава собственото мнение, другата – тяхното мнение. И от там вече ще остане на читателя и на консуматора да прецени коя говори истината и коя не. Това е както примерно във вестниците. Ти имаш различни видове вестници, които представляват различни гледни точки. Телевизиите правят, голяма част от техните пари чрез предавания и чрез франчайз. Например, Sesame street, която дори и за нея говореха по време на изборите, Мит Ромни каза, че той би съкратил бюджета за това предаване. То самото няма нужда да го, правителството или който и да е да инвестира в него, защото предаването е много популярно, гледа се всеки път, когато се повтаря по различните канали. То получава за това лицензионните такси, които те получават, когато ги излъчват многократно по други програми и телевизии. Отделно франчайз – създават се много кукли, създава се цяла една индустрия около предавания, които са популярни. Има малки куклички, които се купуват и дават на децата от герои от предаванията. Това са все места, които носят пари и по този начин помагат.
Водещ: Често по време на криза дори хората се чудят защо трябва да се дават пари за журналистика. Всъщност може би е полезно да напомняме, че това е благо както го нарече Иван Михалев.
Иван Михалев: Да. Значи, ние трябва да си зададем въпроса какво всъщност е медията. Значи, да тръгнем от там. Медията произвежда новини, анализи, коментари, репортажи, интервюта, тоест някакво съдържание, обаче тя се изхранва не от продажбата на това съдържание, а от продажбата на реклама. Ако проследим развитието на бизнес модела на медиите в целия 20 век, ще видим, че от средата на века, тоест последните 50 години на миналия век медиите трайно са завили към издръжка от реклама и са забравили да се изхранват с това, което произвеждат, а именно съдържанието. Значи, в САЩ към края на миналия век съотношението на приходите от реклама спрямо общите приходи е около 80%. Тоест на всеки 5 лв. 4 лв. са от реклама, на всеки 5 долара 4 са от реклама и един е от продажбата на самия вестник. Нали, и за това говорим за криза на бизнес модела. Защото когато ти произвеждаш едно нещо, а се изхранваш от нещо друго, ти имаш дългосрочен проблем. Значи, едната е кризата на бизнес модела и това, ч емедиите трайно са се преврнели ото продавачи на новини в продавачи на реклама. И другата е конюнктурната криза, която пък сви точно тази реклама заради спадналото п отребление на хората и съответно орязаните бюджети на компаниите. Значи, медиите са в една, в един сандвич, такъв двойна криза, която ги притиска – от една страна няма приходи от реклама, а от друга не се задава на хоризонта друг приход. И сега това, което се правят отчаяни опити отвъд океана и вече в България предстои да се случи, е да се опитат медиите отново да печелят от продажба на съдържание. Къде? В интернет, чрез така наречените платени абонаменти. Това обаче не е доказало своята виталност като нещо устойчиво, като устойчив приходоизточник на медиите. На пръсти се броят на едната ръка вестниците, които успяват да продават супешно в интернет съдържание. И това са предимно специализирани медии като WSJ и FT. NYT най-често е даван като пример за успешна медия, позиционирана в общия сегмент, тоест general news, която успя да направи повече от 500 хил. платени абонати в своя сайт. Само че сега не ми се влиза в по дробности да обяснявам защо NYT не може да съществува в България. Тъй като това е глобален език. На английски четат хората в целия свят, не само в Америка. Да имаш 500 хил. души, когато ти си най-силният бранд в журналистиката не е толкова трудно. Но когато работиш на свит пазар, нали, където възможността хората да те четат, хора, които са платежоспособни и склонни да плащат за съдържание, това е изключително трудно и се случва по-скоро обратният пример, както стана в Англия, когато Мърдок заключи сайта на Times, британския Times, аудиторията мигрира мигновено към другите конкуренти – това са Guardian и Daily Mail. Същото, според мен, ще се случи и в България, ако някой тръгне да си изключва сайтовете. Просто, защото има десетки, стотици сайтове, в които ти едни и същи новини може да ги четеш. Вярно, някъде написани по-добре, другаде написани по-лошо. Но хората като цяло са свикнали да не плащат за новини. Новините са като водата от чешмата. Пускаш – текат, спираш – не текат. Нали, тоест хората вече са се научили, че новините не са нещо, за което може да се плаща. Нали, и трудно ще бъде върнат духа в бутилката, след като вече е пуснат.
Водещ: И след като няма защитата на държавата, която Анюта описа от кога датира. Сега нека да прибавим и още един друг акцент или и аз не зная как да го нарека – войната между самите медии. Как допринася тя за падането на цената на медиите в крайна сметка?
Богдана Денчева: Допринася с това, че всичко, което се случва на пазара, хайде да говорим за печатните медии, в последните години, някак си създаде един такъв изкуствен комфорт на потребителите на медии, че – да, може да си купиш вестник за 50 ст. и отдавна вече самите хора не вярват, че си струва да дадеш повече от 50 ст. за вестник. Тоест трудно ще върнем духа в бутилката, основно заради това може би, че заради високата цена понякога, и дори по-често е …
Водещ: … прилив от телевизионно съдържание във вестникарско и обратно. Нюансът изрично е така, звучи жълто.
Богдана Денчева: Да. Феноменът със сигурност не е нов, но го видяхме отново тази есен – таблоидната есен, златната есен. Защото така с телевизионния възход на риалитито Биг Брадър се видя отново този процес, в който сутринта виждаме преразказани историите на медийните образи, създадени от телевизиите. И това всъщност…
Водещ: Доколко това са истории също е съвсем друг въпрос. Нека да се върнем обаче на примера, който дадох в началото. Италия по времето на Берлускони като премиер, Великобритания във времето, когато Мърдок искаше да купи най-голямата телевизионна мрежа там и това, че сега говорим в минало време за тези два случая. И отдолу под чертата останахме ние с унгарците. Като че ли ние много се страхуваме, еретично звучи Закон за печата, но дали това звучи така еретично.
Богдана Денчева: Много ми хареса това, което Анюта каза за драконовските мерки и драконовски закон. Може би нашият малък проблем тук е, че или не вярваме в дракони, или наистина нямаме този страх от закона – държавата като такава, тази висша форма на някаква регулация. Защото основното, което аз виждам като проблем е дори не толкова икономическите зависимости, защото хайде при тези таблоиди, които аз изследвам, там дори няма за какво да им се разсърдим. Ние знаем кои са медийните групи, знаем от къде те се финансират. Но това, което е най-страшното и най-тъжното е, че има много голям занижаване на етичните стандарти. Тоест ако тези издания нямат страх…
Водещ: Да следим ли дали някой политик няма да каже, че трябва да се намали бюджета на „Лека нощ, деца”, да кажем, защото Улица Сезам нямаме, за да знаем, че той ще загуби? Шегата настрана, разбира се.
Водещ: Анюта, какви истории разказват скандинавските медии? Аз гледах, напоследък търсих и гледах едни отчайващо реалистични фотоси на децата и това, което им се е случило след Брайвик. И там дори нямаше разказ, имаше само …
Анюта Качева: Така, значи аз ще кажа, ще дам един пример. Когато за първи дойдоха мои приятели от Норвегия при мен на гости. Сега радио, езикът знаеш…
Водещ: Да, няма как.
Анюта Качева: И веднага поискаха, повечето от тях са журналисти, да. Искаха да видят националната телевизия. И аз пуснах националната телевизия. Те стояха известно време, нали, така, тя просто беше пусната телевизията, без значение дали някой разбира или не. И единият след час-два каза – аз не разбирам, нали, какво говорят тези хора. Но мога да кажа, че като гледам норвежката национална телевизия и като си представя как изглежда нашата телевизия, имам чувството, че гледам телевизия на две различни планети. Не на две различни държави, а на две различни планети. Всичко е различни – начина, по който изглеждат, се държат и изглеждат водещите, начинът, по който изглежда цялата програма просто е различна. И това, пак казвам, се дължи именно на това – аз ще го, просто няма да се умора да кажа, затова има морални корективи. Това е много важно. Защото ние, когато говорим за всичко къде се случва това. Значи, това се случва на територията на една държава. Тази държава се нарича България. Добре. Но ние така говорим сякаш това се случва някъде…
Водещ: На някой друг.
Анюта Качева: …, а какво прави тази държава, която се нарича България. Какво е нейното отношение към това. тоест ние говорим за визията на, какво означава държава политика. Как разбират тези, които управляват държавата, понятието държава, какво е тяхното разбиране за държавната политика. Това има параметри. В тези параметри трябва да се роди един образ. Как изглежда този образ? Този образ аз не знам, някой знае ли как изглежда този образ по този начин. Ако трябва да дадем какво е определението за държавна политика, из облика на една държава от гледна точка начина, по който тази държава се списва, изговаря и т.н. наречена България. За мен това е по-важното. Иначе да се говори за Норвегия, това просто е един хубав, пожелателен пример, който няма как да се, той не може да се съпоставя, тъй като няма основа за сравнение. Ние нямаме дори основа за сравнение.
Водещ: Нека да чуем сега обаче как през седмицата, миналата седмица вестинакарстката бутка, около която Ивайло Пеев сравняваше нашите медийни акценти и това, което пък хората са започнали от медиите. Та, закриха я тази бутка. Малко като метафора се получи. Но ще го оставим насрана. Та затова тази седмица с Ивайло Пеев решихме да разпитаме студенти по журналистика какви истории разказват българските медии и какви не разказват.
Репортер: Кои истории не влизат в медийното пространство и в новините?
Студент: Ами, има много. Не влиза образованието и културата.
Студент: Не разказват обикновените човешки истории.
Студент: Много от темите табу остават не коментирани в новините и хората много от събитията, които не са казани в новините, не знаят, че са се случили.
Студент: Те просто не попадат там. Дори може би нямаме идея…
Студент: Не знам доколко всички новини, които трябва да се отразят, се отразяват.
Студент: Влизат твърде малко положителни новини, които трябва да влизат. В смисъл, когато се случи нещо хубаво, то не се разгласява. А когато се случи нещо лошо…
Репортер: Новина ли е, че влакът е дошъл навреме или е новина това, че е закъснял?
Студент: Новина е, че е закъснял с 5 мин. Ако е дошъл 5 мин. по-рано вече няма да е новина.
Репортер: Защо е така?
Студент: Защото така има елемент на драма.
Студент: Трябва да е скандал, да се чуе за него, да се разпространи. Не с добрия ПР, а с лош ПР.
Студент: Те са по-лесно смилаеми.
Студент: Най-много се лансират лошите новини.
Студент: Миналата година решихме да си направим един експеримент, да направим един коефициент на положителност или отрицателност на представените новини. И проследихме три медии. И трите медии бяха с отрицателен коефициент. Така че се отразяват преобладяващо лоши – хващащи вниман ието, плашещи хората, обезсърчаващи хората, пресиращи ги.
Студент: Обществото, когато се потиска, няма да има толкова бунтове.
Студент: Това се прави умишлено, за да няма една критически настроена и интелихентна аудитория.
Студент: Изведнъж така се превръща самият човек в един социален неинтелигент.
Студент: Ако искаме да обезсърчим хората, да ги държим под контрол и да не могат те да изкажат гражданската си позиция, да се страхуват да изкажат гражданската си позиция, естествено, че ще ги потискаме с лоши новини и ще ги караме да се чувстват безсилни да променят каквото и да е.
Репортер: Чий новини отразяват българските медии?
Студент: Политическите събития, отразяването на лентичките до играенето на голф.
Студент: Като цяло новините са икономически, политически.
Студент: Чий? Които са удобни в повечето случаи.
Студент: Когато медиите са във властта и медиите са част от политиката, тогава вече се получава един бъркоч.
Студент: Несвободата не е въпрос само на политически натиск. Жестока автоцензура.
Студент: Има бягство от свободата.
Студент: Или може би бих казал, че те са свободни, доколкото биха искали управляващсите да бъдат.
Репортер: Какво ще се случи с тези телевизии и медии, които са обслужвали политически интереси и тези политици сега не са на власт?
Студент: Много тъжна бих била, ако те не запазят достойнството си и продължат примерно с новата власт да бъдат с нея. Ако аз бих била на тяхното място, може би бих се оттеглила от професията. Всяка медия е оцветена по някакъв начин. Не смятам, че това е тайна за когото и да било.
Студент: Винаги ще го има елемента на зависимост. Но въпросът е той да е в рамките на нормалното и да не манипулира аудиторията.
Студент: Не смятам, че в България е толкова тежко положението. Мисля, че малко се преиначават нещата.
Студент: Лично аз съм оптимист като цяло за ситацията в медиите. Мисля, че има свобода.
Студент: Ако акцентираме на добрите новини, мисля, че може би нещата ще станат по-добре.
Водещ: Само че за да акцнетираме на добрите новини, тях трябва да ги има просто. Да кажем, че това е въпрос на хипотеза. Аз обаче бих ви помолила да коментирате кой пише заглавията в българските медии. Защото ето днес в една необичайна роля виждаме премиера – като езиков новатор. Накокържи – това е едно от заглавията. Кой пише заглавията.
Анюта Качева: Това значи напопържи ли?
Иван Михалев: Не. Това е цитат от едно изказване негово в парламента вчера. Оказа се, че такава дума има.
Водещ: Има, да.
Иван Михалев: Използвана е дори от Елин Пелин в негови разкази. Така че това не е логизъм, дума, родена от импровизация.
Водещ: Да, да. Аз затова казах.
Иван Михалев: Но да. ПО-скоро на мен ми се коментира това, което казаха вашите, анкетираните студенти по журналистика, че наистина в българската журналистика се настаниха трайно теми табута. Има цели такива територии, в които не смеят да навлизат или много плахо навлизат, тааа, по периферията, а не в ядрото на проблема. Това е един от големите проблеми. И това, че страхът на българските медии от това да си загубят рекламодателя или да влязат в директен сблъсък със силните на деня ражда една безпрецедентна автоцензура. За първи път тази година по мои наблюдения автоцензурата се превърна от политическа в корпоративна. Тоест да внимаваш да не разсърдиш някой от големите рекламодатели. Не говоря за конкретна медия, говоря по принцип. Това го наблюдавам. Говорил съм с много мои колеги….
Следва…
Гост на броя е стилистката Жени Живкова. В специално интервю тя разказва за модата и новата си колекция есен/зима 2012–2013, наречена „Провокативен декаденс”. Споделя ни още за свободното си време и своите вдъхновения.
”
