БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 2010-04-24
Водещ: Хората предполагат, вулканите разполагат. И такова мото пасва на отиващата си седмица. Един черен облак приземи Европа, както биха възкликнали рекламистите, първо в Европа, а после по другите континенти. Голямо сричане падна на името на вулкана, докато журналистите из целия свят, масово не започнахме да го наричаме „Вулканът с непроизносимото име”. Но не спряхме да следим облака, вързал на земята по мобилните европейци и те досущ като Малкия принц спестили време за пиене на вода се замислиха колко сме уязвими. Чудесно щеше да бъде, ако този образ беше използван като повод за размисъл и коментари за човешките дела на земята. Още повече, че тази седмица отбелязахме и Деня на земята. Най по-удобно време и по-добър повод за използване репортажът като средство за убеждение, че можем и по друг начин да се държим на земята. Няма по-удобно време журналисти и учени да заговорят на един език с хората. И тъй като умни хора са казали, отдавна, че няма нищо случайно. Точно днес ще си поговорим с младите учените какво би станало, ако са журналисти. Имаме ли нужда от комуникатори на науката. Какво показва опитът на Феймлаб – лаборатория за слава, конкурсът който всяка година се провежда у нас. Софийският кръг започва след два часа горе долу. А програма Христо Ботев е традиционен медиен партньор, защото вярваме, че знанието прави хората по-добри. Как журналистите да пишат повече за екология, ще чуем и мнението на колонистът на вестник „Дневник” Юлиян Попов. Разбира се, ще започнем с предложенията на СЕМ за промени в регулацията и предстоящата кръгла маса, която организира обществената функция на БНР и защитата и от управлението на медията. Формулировката е на СЕМ. А инак този разговор започнахме преди две седмици с доц. Георги Лозанов. Как редакционната политика да стане по-независима и еманципирана от административното управление на медията. И тъй като това се случва в навечерието на избора на нов генерален директор на БНР, да се надявам да научим повече от говорителя на СЕМ, Мария Стефанова. Какво може да постигне един репортаж, пък ще поразсъждаваме по-късно с Антон Хекимян от бТВ. Изгубени в облака, успяхме ли да подчиним репортажа на обществения интерес или се подведохме по рейтинговите заглавия. Добре дошли в „Клубът на журналистите” ви казваме Деси Сапунджиева, Валя Новакова, Цвети Николова, Галя Траянова и аз Ирен Филева. Останете с нас.
Водещ: В „Клубът на журналистите” добър ден на говорителя на СЕМ, Мария Стефанова.
Мария Стефанова: Добър ден г-жо Филева и на слушателите на Христо Ботев също.
Водещ: Организирате широка дискусия за работата на БНР, „Обществената функция на БНР и защитата и в управлението на медията”. Това точната ви формулировка, става дума за по-независима и еманципирана редакционна политика от административното управление ли е?
Мария Стефанова: Да, включително и за това става въпрос разбира се, но всъщност тази дискусия не преставаме да вя водим, като казвам, ние имам в предвид не само ние в регулатора, а в цялата медийна среда. А сега точно, когато сме в края на мандата на генералния директор на БНР и преди приключим конкурса мисля, че се налага с по-голяма сила да направим една такава дискусия, за да видим колко се е отместила програмата на БНР или програмите на БНР, след три, да кажем и последните повече от три години разбира се.
Водещ: В каква посока и каква е причината точно сега в навечерието наистина на избора да се събирате медийни експерти да коментират темата?
Мария Стефанова: Не само медийни експерти, аз разчитам, че и журналисти и не само, които работят в радиото, а и в други медии, ще проявяват интерес. Защото в крайна сметка става дума за нашето обществено радио. Т.е. в най-голяма степен, тази медия би трябвало да защитава обществени интерес. Макар, че тука ме връщате към една стара моя любима тема за това кой би могъл да формулира „Що е то обществен интерес?”. Но сега няма да спираме на този въпрос. По-важно е наистина в дискусията, предполагам, че и спорове ще се проведат по време на тази дискусия и ще можем да избистрим какви са посоките на развитие на нашето обществено радио.
Водещ: А какво наложи промяната в графика за приема на документи за кандидатите на генерален директор изслушването разбира се и изборът?
Мария Стефанова: Най-вече съветниците искахме да направим тази дискусия, защото смятаме, че отдавна на висок глас не са се чували различни мнения. А иначе мисля, че в края на месец май изтича мандата на генералния директор г-н Валери Тодоров. Така, че до тогава има достатъчно време и ще бъде избран новия генерален директор на 28-ми.
Водещ: Май. Нека да кажем и нещо и за промените, които предлагате в регулацията, след анализа на видяното от големия брат в ролята му семеен!
Мария Стефанова: ”Биг Брадър Фемили”, тази любима на обществото тема в последните месеци. Знаете ли, нашите експерти непрестанно провеждат мониторинг и на всяко заседание ни докладват за междинните резултати. Още преди началото на това бих казал, ново форматирано реалити предаване, ние поканихме както оператора Нова телевизия, така външния продуцент, за да поговорим за насоките на развитие. Знаете, че се вдигна голям шум, голяма о лелия, за това дали ще влизат деца. След това като влязоха децата, защо децата са там. А всъщност регулатора, установи, че екранното присъствие на децата е сведено напрактика до минимум. Въпреки това, опасявайки се от сцени на насилие, агресия, въобще сцени, които застрашават по някакъв начин физическото и психическото здраве на децата, но държа да подчертая и на децата, които поради родителски контрол, не са си в леглата по време на прякото излъчване на реалити предаването. Та именно зареди това, решихме да посъветваме Нова телевизия, да преместят подобни сцени и въобще това излъчване след 23 часа, където впрочем му е мястото. Оператора веднага ни върна информация, даде знак, че това ще бъде сторено и още един елемент на който ние разчитахме, че ще се предприемат действия от страна на телевизията. А именно малко да бъде разчупен формата на така нареченото „Съвременното българско семейство”. Вече сме свидетели мисля от няколко дни, има пет нови семейства в къщата. Така, че сега да видим нататък как ще продължи това предаване.
Водещ: Хванах се за една ваша реплика за любима тема, любима тема на кого е големият брат в ампулата му на семеен, хората или на журналистите?
Мария Стефанова: Мисля, че и на хората. Както вие го казахте и на журналистите. Макар, че журналистите също сме хора, но хайде да не се спираме на това. Казах, че любима тема, защото всички като чели говорят за това мега предаване „Биг Брадър Фемели”. Преди няколко минути казах, че това е наистина е един нов формат реалити. Защо е нов, защото предполагам, че ако вие гледате и ако слушателите, които сега са свидетели на нашия разговор, гледат това предаване. Знаят, че всъщност то обединява няколко предавания, няколко реалити формата. И Цената на истината, и Малката сестра, и Големия брат и не знам още колко други такива телевизионни формата са съчетани в едно. Напрактика новини от къщата дори се излъчват и в новинарските емисии на Нова телевизия.
Водещ: Е това се нарича авто-реклама, ако трябва да сме до край точни!
Мария Стефанова: И е така и не е така, по-скоро исках да подчертая това, че за първи път българския зрител е свидетел на нещо толкова голямо и толкова, с толкова много различни елементи под шашката на едно, едно единствено предаване.
Водещ: Върху какви законови промени ще работите през следващите две седмици?
Мария Стефанова: Като ме питате законови промени, имате предвид последното изслушване на СЕМ в Комисията за младежта и децата?
Водещ: Точно това имам предвид, да.
Мария Стефанова: Знаете, че регулатора по съдържанието няма законодателна инициатива. Това върху, което ние предпочитаме да се спрем е мерки, които могат да бъдат предприети, да бъдат взети тези мерки срещу различни оператори, които въвеждат или нови формати или неправилно използват тези формати спрямо Закона за радиото и телевизията.
Водещ: Няма…
Мария Стефанова: По-скоро там където сме съзрели техните места в закона и как това може да бъде постигнато не със законова промяна, защото ако трябва да има промени по отношение на участието на деца в реалити формати. Тъй като народните представители си мислиха, че СЕМ може да направи предложение за такава промяна в Закона за радиото и телевизията. И понеже ние наистина нямам законодателна инициатива, нещо повече. Ние смятаме, че ако подобни промени трябва да бъдат направени, то те трябва да намерят място в Закона за закрила на детето.
Водещ: Всъщност то, това е смисъла на независимостта на СЕМ, да няма и законодателна инициатива. Да оставим обаче и това настрана, няма да се сливат администрациите на БНТ и БНР, това е претопляне на стари слухове, няма да има Закон за печата. Каза преди седмица председателя на медийната парламентарна комисия, г-жа Даниела Петрова. На друго мнение е доц. Георги Лозанов, който пък в „Клубът на журналистите” направи публични двете революционни идеи, събирането на администрациите и създаването на Закон за медиите, който да включва и печата. Моля ви за вашия коментар!
Мария Стефанова: Аз не мисля, че Закон за печата е уместен, точно в този момент. По-скоро смятам, че не би трябвало да има такъв закон, да се работи сега по такъв закон. От друга страна за обединяването на администрациите на обществените медии. Също не ми се струва подходящо с днешна дата. Смятам, че и националната телевизия и националното радио, достатъчно добре се справят в тези кризисни времена. И трябва всъщност може би да им дадем шанс да се справят докрай с кризата. Това е едно предизвикателство.
Водещ: Със сигурност. Хората предполагат, вулканите разполагат! Хареса ми това за мото за отиващата си седмица. Чудесно щеше да бъде, ако този образ беше използван като повод за размисъл и коментари на журналистите.
Мария Стефанова: Всъщност колко сме…
Водещ: Да колко сме уязвими!
Мария Стефанова: Да, колко сме нищожни ние хората тук на земята, въпреки всички нововъведения, въпреки прогреса който е постигнало човечеството за толкова много години.
Водещ: И вие бяхте в групата на приземените!
Мария Стефанова: Да, точно от тази гледна точка го казвам. Всъщност не можах да излетя обратно за София от Италия, и това ми костваше едно 24-часово пътуване с автобус. Но пък да ви кажа, имах достатъчно време да размишлявам. Наистина вулканите разполагат в нашия конкретен случай. И нещо друго любопитно, което видях на пътя и го заснех с любителския си фотоапарат. Може би това наистина беше облака над Италия, много интересно на ярко синьото небе, един тъмен облак който като чели на струйки се стичаше към земята. Не знам дали това е вулканичния облак всъщност, само мога да предполагам.
Водещ: Имаше ли разлика в отношението на журналистите към облака у нас и по света? Просто успяхте да видите и двете страни.
Мария Стефанова: У нас като чели тогава, когато аз се при брах вече темата беше позатихнала или затихваше поне. Докато в Италия мога да кажа, че всички новинарски емисии започваха с тази тема. Даваше се изключително подробна информация за състоянието на летищата. Защото има по-различно отношение към човека, който е на път и в беда. Докато струва ми се в България това все още не ни е вътрешно присъщо, грижата за човека, който е на път.
Водещ: Благодаря ви за това интервю. Мария Стефанова, говорител на СЕМ пред ”Клубът на журналистите”.
Водещ: Само след час и 20 минути започва столичния кръг на Лаборатория за слава. Един конкурс доскоро администриран от британския съвет в България, сега споделена администрация с форум „Демокрит”. Нека попитам Любов Костова от британския съвет, какво би станало, ако учените бяха журналисти.
Любов Костова: Искам само да допълня, че тежестта, бремето на организацията делим и с много други организации. На първо място искам да изтъкна участието, съпричастието и партньорството на Министерство на образованието, младежта и науката. И така.
Водещ: А защо е важно, учените да бъдат и журналисти?
Любов Костова: Да, защо е важно? Може би не съвсем журналисти, като такива не непременно журналисти, но учените би трябвало да могат да излизат и да обясняват много разбираемо с какво се занимават те и техни колеги. Това са формите на комуникация, които познаваме много добре от Discovery Chanel, National Geographic, да не споменавам всички много гледани телевизии и радио предавания, слушани радио предавания на тема наука. Просто защото науката е действително част от всяка проява на живота ни. В науката е това, в това дали кафето ми изстива на масата или загрява атмосферата. Между другото, това било втория закон на термодинамиката научих аз. Науката се намира в дъвката, в лекарствата, които използваме, науката се намира в действително във въздуха който дишаме. Има научни обяснения. Един от много любимите ми примери за това, защо учените трябва да могат да говорят по-добре, т.е. да се приобщят към журналистическата професия, е един разговор който проведох с британския учен, ядрен физик между другото Джим Ал-Халили, койот в радио предаване по повод току що завършилият конкурс за хора, за не учени на тема „Знаете ли от какво е съставена 99% от материята около нас?” и възможностите за отговор са били, от молекули, от цвят, от въздух, от какво ли не. И само четири процента ако не се лъжа, са подали верния отговор. И журналиста каза, добре де, четири процента не ви ли се струват твърде малко. На което Джим е отговорил и казал „Вижте сега, първо 4% е повече от 2,1%, какъвто беше процента миналата година”, междувременно ние когато получихме резултатите миналата година, разбрахме ние учените какво трябва да направим и положихме усилия да се повдигне познаваемостта. Второ, вие сте прав по принцип, че е малко, обаче като се замислиш, че още по-малко хора знаят отговора на въпроса, защо небето е синьо например. След което журналиста го попитал „Добре, а всъщност кой го интересува това”. И Джим е дал единственият и много правилен отговор „Да,в същност сте прав” казал той. Но от една страна, ние съдим за интелигентността на хората по това, дали знаят кой е написал „Ромео и Жулиета”, дали знаят кой е нарисувал „Джокондата”, защо да не можем да съдим за знанията, за познанията за житейския опит на хората, интелигентността им по това, дали могат да отговорят на въпроса „Защо небето е синьо?”. Т.е. това е основният отговор, хората трябва да знаем, защото първо около нас действително наука има. Второ науката е част от политическите решения, които се вземат наше име и ние трябва да бъдем най-малко информирани, ако не и ангажирани, пък и от друга страна самата наука е публично финансирана дейност. Т.е. финансирана с нашите пари, като данъкоплатци, ние трябва да бъдем информирани.
Водещ: Те за какво се разходват.
Любов Костова: За какво се разходват.
Водещ: Добър ден на Нети Йовчева, миналогодишната любимка на слушателите на Програма „Христо Ботев”, която ни представи на финала в Челтмън.
Анет Йовчева: Здравейте.
Водещ: И на любимия ни както го наричаме „химик репортер” Божидар Стефанов.
Божидар Стефанов: Здравей.
Водещ: И двамата усетихте колко е важно, хора като вас да имат право на глас в медиите, защо е важно?
Божидар Стефанов: Ми сега малко /…/ кой ще отговаря. Ами важно е все пак да се излиза, важно е учените да не сме затворени в лаборатории си само там, да комуникираме по между си, защото все пак всеки от нас знае, че от колеги може да научи интересни неща. Примерно как се започна с вулкана вчера, е една от нашите така съмфейлабери, Магда Божкова, точно ни разказваше за това как следят облака със спътника и мисля, че това би трябвало да стигне до по-голяма аудитория.
Водещ: Ако имаше повече учени, които у нас да се изказват за облака, по-добре ли щеше да бъде, как преценяваш присъствието на облака в журналистическите материали?
Божидар Стефанов: Аз всъщност това искам, така да цитирам от Магда. Смисъл, тя каза, че много е лошо когато по медиите излезе някой журналист и каже „Учените казаха!”, защото това е било все едно „мама ми каза да правя еди какво си”, нали. Хубаво е самите учени да излязат и да обяснят, не просто ние ви казваме, а защо просто ви го казваме. Смисъл това е важното и именно това е едно от нещата, които Феймлаб така доста допринася. Така, че мисля.
Нети Йовчева: Анет, започнаха ли да те търсят повече журналистите, когато стана любимка на слушателите на Програма „Христо Ботев”, когато беше човека който ни представи в Челтмън?
Анет Йовчева: Ми да, в интерес на истината, преди това не съм търсена журналистка, въобще. Когато излезе името ми, било по вестници, в предавания и след това започнаха да ми се обаждат. И така. Мен лично много ми хареса самия стаж в БНР и нали възнамерявам да продължавам, тъй като е много интересно да се сблъскаш с самия себе, когато се срещаш с хората. Защото когато аз правих репортажи по улиците, ставаш по-смел, ставаш по-сигурен в себе си, да застанеш пред човека, да му зададеш въпрос или когато той не те разбере, какво точно искаш от него, да му го обясниш. Било на бързо, било простичко и той да се усмихне и да каже „А, да” и да отговори. Смисъл това ми хареса на мен и това трябва да се случва и точно с науката, с която се занимаваме. Да сме по-смели, да знаем какво искаме да казваме, да го казваме в прав и смислен текст. Което е малко трудно, но все пак.
Водещ: И с човешки, просто думи.
Анет Йовчева: Прости думи, да.
Водещ: До колко това се случва, останете с нас, продължаваме след малко.
Водещ: Колко е важно учените да се изказват пред медиите, а не медиите само да обобщават, учените казаха. Продължаваме разговора в „Клубът на журналистите”, как медиите могат да създадат траен интерес към науката, без да рискуват да попадна в зоната на несериозното и жълтото, четири години опит има този конкурс в България. Изводите, Любов Костова?
Любов Костова: Изводите са доста ясни! Първо самите участници стават по-опитни, по-умели и по-уверени в комуникацията си с публика. Следователно и с медии. Част от тяхното обучение в подготовка за финала преминава през работа с журналист, който им помага за това да разберат каква е разликата в двете професии, къде те се събират. Една от големите разликите например са сроковете. В науката сроковете са много дълги, преди да е преминал всички възможни инстанции на проверки, едно съобщение не излиза. Докато знаем сроковете, които медиите гонят. Другата разлика или прилика всъщност, мисленето за новинарство, за новина. От друга страна, значи освен, че те самите учените се учените се развиват и придобиват смелост и осъзнават уменията си да комуникират, те се научават да мислят и от гледната точка на слушатели, зрители, читатели. Това е един безспорен резултат. В резултат на този конкурс, все повече чухме Анета, нейната съдба не е единична. Всички, които са преминали през този конкурс, са търсени много повече от медиите, не просто, защото са прекрасни млади и много интелигентни, а просто защото е имало възможност те да бъдат видени. Аз съм убедена, че много учени, които все още не са излезли като тях на сцена, ще станат много любими на журналистите, ако има къде те да се срещнат. Доказателствата безспорни. Проведохме едно изследване, поръчахме едно изследване, в този случай беше печатните медии за това да се проследи как печатните медии откликват на събития, на комуникацията на науката. Беше проведено от Българска асоциация на социолозите, безспорни са доказателствата, че рамките на два месеца след събитие и няма да цитирам тука всички индикатори, всички показатели за успеваемост, само три ще цитирам. На първо място, повишава се броят на статиите за наука, при това не само за науката, която е ставало въпрос на конкретното събитие. Повишава се и забележете това изключително и интересно, повишава се боря на редакционните статии за наука. Т.е. ако ние сме успели да привлечем журналист към идеята за науката, тук вече става въпрос за едно ниво по-нататък, ангажимент на медията. И това което е изключително приятно, констатацията, че в рамките на два месеца след събитие се повишава броя на учените пишещи или интервюирани от самите медии. Т.е. излизат лицата на самите експерти. Заедно с много други индикатори, тези на мен ми направиха най-силно впечатление. Има ефект, тази среща.
Водещ: Анет, какво ти даде стажа в радиото?
Анет Йовчева: Както казах, стажа ми даде увереност най-вече, даде ми нови контакти и смисъл нова сфера, в която да ми е интересна и която може би след време, ако продължава по-добре се развивам, да видя бъдеще някакво в радиото. Смисъл, това ми хареса!
Водещ: Има ли достатъчно хора с научна експертиза на които даваме думата, ние журналистите, Божидар?
Божидар Стефанов: Е сега, по принцип смятам, че дори да има такива хора, често те не искат просто не искат да излязат, понеже има така кратък опит в едната дивизия. И си спомням, че тогава, всеки път когато имам идея за репортаж, въпреки. Смисъл, аз не мога да изляза и да си говоря, нали каквото съм си измислил. Търся хора, даже хора, мои колеги от Химическия, търсих хора от други факултети, БАН, никой не искаше да излиза. Просто казаха „Не, не ме търси сега”.
Водещ: Е защо така се случва?
Божидар Стефанов: Ами така до колкото съм говорил със свои преподаватели, те имат, те все ми казват нещо от сорта на „Ами то не се прави добре у нас, в другите държави го режасират, правят го, изглежда добре” а у нас всъщност просто те изкарват, търсят нали жълтото, просто някакъв такъв страх имат. Даже наскоро дойде един екип в нашия факултет, те просто избягаха цялата лаборатория се опразни, останахме аз и една колежка и даже тя заключи врата. Хората чукаха, чукаха и тя каза „Когато звъннат, тогава ще отворим, ако звъннат” и намериха звънеца и ги пуснахме. Така, че има някакъв страх някакъв.
Водещ: Защо е този страх? Любов!
Любов Костова: От непознаването. Учени и журналисти просто не се познава и тук влиза действително ролята на комуникатора на науката и искам веднага да кажа, че една от големите уроци, които научих в хода на развиването на този проект в България, е че в Обединеното Кралство, ролята на комуникатор на науката се играе действително от учени преминали от другата страна. И това е вече легитимна професия, професия за която има квалификации, както бакалавърско и магистратско ниво, има професури. Има медийни стажове в Роялсъсайт, т.е. с аналога на Българската академия на науките във Великобритания. И това са хората, които действително от учени с доктарантури са преминали към работа в медиите, чрез ролята да комуникират, да изграждат моста между учени и общество. Така, че аз лично действително много се възхищавам на тези млади учени, които са поели по този път и се надявам да издържат. Това ще бъде и начина да се промени и медийната среда, по отношение на науката. Всички големи вестници, всички големи телевизии в Обединеното Кралство, имат своите колонисти, които са бивши учени.
Водещ: Нека сега чуем един коментар на колониста на вестник „Дневник” Юлиян Попов, как медиите могат да пишат повече за екология!
Юлиян Попов: Медиите все повече и повече започват да стават медии на образите и медии на заглавията. Един журналист когато се опитвах да го обидя в Унгария да публикува нещо за по проблемите, промените в климата, той каза „Дай ми снимка и ще публикувам, каквото кажеш, стига снимката да е добра”. Къде се намира нашата тема. Според мен, извинете ме, че ще го кажа, но българските медии проявяват известна ленивост по отношение на тези два ключови елемента. Образа и заглавието! Те са изцяло делегирани на една изключително талантлива фигура в тези две области. Бойко Борисов не може да му се отрекат две неща, едното, че визуално типичен и привлекателен като медийна фигура, той е изключително талантлив и високо продуктивен създател на заглавия. Той говори в заглавия. В резултат на това, той изпълнява тези функции на съвременната медия и вместо медиите да търсят собствените заглавия и собствени образи, те просто използват това изобилие, което съществува в един момента на медийна икономическа криза. Всички медии уволняват журналисти, няма достатъчно журналисти, които да правят снимки и които да създават заглавия, които са основен ресурс и двигател на медиите. И ето има един централен ресурс който се използва изключително активно.
Водещ: Доколко един такъв централен ресурс може да бъде намерен например за науката, това е сложен въпрос, но Нека говорят да започнем от там, учените разполагат с 3 мин., за да изложат теза, стигат ли им?
Любов Костова: Разбира се, че им стигат. Някои даже не си използват минутите до край, за съжаление. Разбира се, че им стигат. Това, което те трябва да направят е да представят кратичко една теза, привлекателно и интересно, така че да събудят у журито увереността, че те си познават материята, едно, и че са способни да я развият, ако има се даде повече време, две. А у публиката желанието да отидат и веднага да прочетат още нещо по въпроса.
Водещ: Резултатите от нашия миналогодишен опит, който тази година пак ще повторим, ще им дадем по 90 сек., за да изложат теза и вече слушателите ще имат думата за оценка.
Любов Костова: Аз мога да допълня и още един опит. Първата година, в която „FameLab” стана международен конкурс, финалистите от всички страни, победителите от всички страни се събраха в Обединеното кралство и тогава все още не посмяхме да направим международен финал. Това беше 2007 г. Нямахме представа дали ще бъдат на същото ниво. Тогава направихме един, т.нар. блиц FameLab, с което ги измъчихме доста победителите и ги накарахме в една минута да си разкажат темата пред британската публика, която между другото познава много по-добре формите на комуникация на науката. Резултатът от тези едноминутни изказвания на деветте победители от различни страни доведе до два резултата – бурни овации на публиката, при това не с умилителното: уу, те са от чужбина, затова; а действително много заинтригувани ръкопляскания, виждаше се. И второ, изказването на Кати Сайтс, която е виден комуникатор на науката от Обединеното Кралство. Тя е директор на фестивала и преподавател, която дойде при мен и каза: вие знаете ли какво току-що направихте? И аз бях много щастлива, и казах: да, страхотно шоу. Не, не, току-що разбихте стереотипите за източноевропейци и източноевропейски учени. След тези едноминутни изказвания публика и учени едновременно разбраха, че може и в една минута да се каже много.
Водещ: Как реагираха журналистите на това?
Любов Костова: Нашите журналисти?
Водещ: Не, не, британските, първо да кажем за британските. Те много обичат да пишат за нас в интерес на истината.
Любов Костова: В интерес на истината това участие не беше много добре отразено в Обединеното Кралство, просто, защото очаквания нямаше особено много и явно не е имало достатъчно… медийната среда е малко по-различна. Резултат имаше обаче от друга гл.т., че следващия пък, когато Канал 4 на Би Би Си обяви конкурс за водещи, автоматично продуцентката на програмите за наука препрати поканата и до международната мрежа от млади комуникатори, създадена през конкурса „FameLab”. Т.е. те веднага предположиха, че могат да разширят обсега на търсене на нови водещи и сред многото различни държави по света, където се провежда.
Водещ: Т.е. не се различава много нашият опит. Анет, която кара стаж тук и работи за нас, Божидар, който обичаме да наричаме любимия ни химик репортер…
Любов Костова: О не, не, там също една от наградите на победителите са работа в медии или предоставяне на медийно време, или пък в някои случаи създаване на собствено предаване, какъвто е случаят с първия победител на FameLab от 2005 г. Марк Луни, който има прекрасна… и е представян тук в програма „Христо Ботев”, с прекрасната си професия акустична физика. Той има собствено предаване. Така че това се случва и това е нормално да се случва. По този начин се намират новите лица в медиите, в електронните медии, в печатните медии. Именно по този начин се търси таланта за комуникация.
Водещ: Анет, мечтала ли си си да имаш собствено предаване? Хрумвало ли ти е всъщност?
Анет Йовчева: Да, хрумвало ми е. Аз си спомням, бях 7-и клас и в основното ми училище имахме клуб „Журналист” , и аз участвах тогава и даже използвахме тези диктофони с касетка, където са, и беше много готино. И супер се радвах тогава. И след това си поставих за цел, ще имам диктофон, когато и да е във времето, и вече си имам диктофон. И дори преди да имах, когато започнах стажа тук, ми беше супер хубаво да разговарям с хората, да ги питам неща, които на мен са ми хрумнали, и те да отговарят с желание. Харесва ми идеята да имам предаване.
Водещ: Има смисъл в това, би посветила част от живота си за такава една кауза.
Анет Йовчева: Да, има смисъл в това.
Любов Костова: Нека говорят веднага да допълня , не искам да оставяме впечатление у слушателите, че това е професия единствено и само за младите учени. Отново опита от Обединеното Кралство, човекът, който води международния финал на FdmeLab, това е Куентин Купар, който е завършил, има докторантура по изкуствен интелект, това е човек със седмично радиопредаване за наука и се вижда често в някои от предаванията на „Дискавъри Ченъл”. От друга страна, Робърт Уинстън, големият професор Робърт Уинстън, много добре познат на всички гинеколози, защото неговият труд е довел до създаването на инвитро технологиите и човекът, който е познат от Би Би Си поредцата „Човешкото тяло”. Един голям, действително много установен, улегнал професор, който се появява без никакво притеснение и свян в поредици телевизионни, насочени към най-малките зрители. Така че това съвсем не е професия само за най-младите, но те със сигурност ще покажат по какъв начин това може да се меинстринира, така да се каже.
Водещ: На тях ще им е най-лесно. Божидаре, защо все още учените гледат пренебрежително към изявите си като журналисти? Вероятно става дума за някакъв консерватизъм само, или и нещо друго има?
Божидар Стефанов: Е като журналисти мисля, че е по-различно, защото все пак, когато на някого се даде една задача да направи материал, както ние с Ани правим за радиото или за вестник, за него е по-лесно да застане зад това, тъй като той го подписва, неговото име е отгоре. И той очаква, че то няма да бъде редактирано толкова. Мисля, че те нямат толкова страх да се изявяват учените. Дори те търсят такива възможности…
Водещ: Много ли те редактираме ние?
Божидар Стефанов: Не, но пък безценни съвети получих и научих много термини от вашата област. Мисля, че това е, което по-скоро имат като притеснение, да излязат като лице, което трябва да се покаже, да бъде обект на медията.
Водещ: Кое недостига все още ние журналистите да търсим по-често учените, независимо дали са млади или стари?
Божидар Стефанов: Това, което съм забелязал е, че у нас като цяло наистина не се търсят толкова учени. По-скоро виждам материали, които идват от чужбина. И то много редовно започнаха да се появяват и по новините, и то на най-гледаните телевизии, всъщност една от тях мисля, че основно доста съществен процент има такива материали, които показват от сорта на тези, които циркулират из YouTube. Които са пак от сорта на учените и пак са малко по-жълтички. Но мисля, че и у нас може да се направи такова нещо, може да се покаже науката по атрактивен начин, без да се отива на това ниво.
Любов Костова: На отговора на въпроса кое липсва, за да се случи това. На първо място, е списък с телефоните и имената, като се започне от имената на самите учени, как да се стигне до тях, познаването на лицата им, т.е. възможности за среща с учените.
Водещ: Защо обаче тези телефони и тези имена са толкова скришни?
Любов Костова: Те не са толкова скришни, просто никой не е седнал да направи списък. Аз мога да ви гарантирам, че списъкът, който аз притежавам от тези занимания с учените, вероятно е доста по-пълен, отколкото в някои от институтите. Просто това е… Нека говорят да го кажа така, когато Марко Кошич от Хърватска спечели международния финал през 2008 г., той се прибра в Хърватска, беше интервюиран от всички медии, включително от „Космополитън”, и в началото неговият професор е бил доста раздразнен от появите му в медиите, до момента в който е разбрал, че… и е видял, че по медиите започват да се появяват репортажи за лабораторията, в която те работят, за онова, върху което те работят в лабораторията, с което е разбрал, че има смисъл и той самият да излезе и да даде своята визита.
Водещ: Анет, трудно ли се мотивират примерно твоите колеги да откликват на молбите на журналистите?
Анет Йовчева: Ами моите колеги по принцип…
Водещ: Започнаха ли да бъдат по-отворени за такова едно общуване?
Анет Йовчева: Не знам, честно. В смисъл, виждам ги, че се притесняват много. Колкото и помежду си да си общуват супер свободно и да изглеждат много освободени по-точно, така да го кажа, това е точната дума, те се притесняват. Аз сега например, когато ги убеждавах да се явят на FameLab тези, които не са се явили, когато ги убеждавах, те казваха: а, това не е за мене. Напротив, за всеки е. Защото те се занимават с нещо, защото те учат вече, аз съм трети курс, трета година вече учат химия, толкова неща знаят. Да отидат да разкажат нещо, което им е интересно за 3 мин. Защото точно това е идеята на FameLab и трите минути. Да отидеш и да разкажеш нещо, което ти е интересно, което можеш да го разкажеш и което е близко до тебе, защото в 3 мин. Ти се притесняваш, потиш се, не можеш да гледаш публиката. Първите пъти общо взето гледаш нагоре или надолу и журито след това те критикува за това. Обаче след няколко репетиции, както и Любов каза, пред баба си застани разкажи, след това веч свикваш, гледаш публиката и след втория, третия, петия път вече гледаш и реакциите и можеш да прецениш дали да задълбаеш малко повече или не.
Водещ: След колко журналистически опита, Божидаре, ти се почувства почти репортер?
Божидар Стефанов: Е, аз още от първия път със задоволство се почувствах почти репортер, макар че после една от твоите колежки ме приземи леко и ми каза кои са нещата, които още имам да уча. Но дава самочувствие определено. Аз може ли сега да добавя нещо за предния въпрос?
Любов Костова: Божидар и пише много добре, искам да кажа.
Божидар Стефанов: Аз не пиша напоследък, но… За един от по-улегналите учени искам да кажа, един от моите ръководители, няма да го назовавам по име, но той е 55-, 60-годишен, и преди години, първите ми изяви бяха зле посрещнати от него. Обясняваше ми точно за това как не е режисирано, не се прави добре. Но интересното беше, че миналата година декември някакъв шум се носеше от офиса на лабораторията. Отивам там и гледам, всички бяха изгонени навън, и той казваше: ама моля ви се сега, тук сега ще давам интервю. Което за мен беше някакъв шок. При това с някакво задоволство го каза.
Водещ: Т.е. от тези експерименти има смисъл. Последно искам да ви попитам – облакът и какво направихме ние журналистите с този облак тук у нас? Как го оценявате? Подхлъзнахме ли се по линия на жълтото, на популизма. Ани?
Анет Йовчева: Ами според мене повечето журналисти се насочиха… задаваха едни и същи въпроси, и общо взето накрая стана точно жълто. В смисъл, едно и също се задаваше, едно и също се питаше, едно и също се отговаряше и накрая навсякъде едно и също се чуваше.
Водещ: Това е може би защото не е имало достатъчно млади учени, които да влязат в ролята на репортери. Божидаре?
Божидар Стефанов: Е, мисля, че по някои медии имаше хора, които се показваха, т.е. точно учени, които обясниха, но точно за Маги ще се върна, тя вчера ми обясняваше колко шокирана била майка й от тези репортажи, чак й звъняла и казала: ама моля ти се, кажи ми сега да прибирам ли прането, какво да правя? Но аз лично видях добри материали по случая. Особено от БАН имаше много включвания, показваха хората, обясняваха. Не мисля, че трябва да се търси сензацията. Лично не се притесних толкова.
Водещ: Повече облаци такива ще направят ли науката по-желана в новинарските емисии, Любов?
Любов Костова: Както вече казах, всяко събитие, свързано с наука, поражда журналистически интерес, слава бог, но колкото повече млади учени, които са ангажирани с това да комуникират, толкова по-добър ще бъде и опитът на самите медии да отразяват тези събития. Така че да, вярвам, че повече облаци ще значи и повече репортажи, и повече учени ще означават още по-качествени репортажи.
Водещ: Любов Костова гледа към часовника, защото точно след 46 мин. Ще започне софийският кръг на FameLab.
Водещ: В събота има задръствания в София, новината е на Антон Хекимян, здравей!
Антон Хекимян: Здравейте! Аз мисля, че не е новина със сигурност, че и в събота има задръствания в София. Обаче не очаквах да са толкова големи. Нали знаете, задръстванията винаги те изненадват.
Водещ: Хайде сега да тръгнем от репортажа. Успяваме ли да се възползваме от силата на един репортаж, за да постигаме целите си ние журналистите? Цяла седмица следим този черен облак, който приземи Европа. Ние възползвахме ли се? Вие правихте един интересен експеримент. Събрахте публика веднага.
Антон Хекимян: Във връзка с това кой е най-лесният транспорт, или как най-бързо можеш да стигнеш от точка А до точка Б в София ли? Събрахме хора, събрахме кибици, началото беше от „Плиска”. Там няма как да няма хора да те гледат и да се слушат какво правиш. Аз се извинявам, ако съм малко задъхан, но последните 500 м ги взех на спринт, защото ако чаках задръстването, все още щях да съм си там на „Драган Цанков”, но зад десния завой. Така че всъщност най-бързият транспорт в София е може би бягайки, на колелото, по-безопасно е дори и от колелото.
Водещ: Обаче аз заподозрях, че вие с връзки май спечелихте с този мотор.
Антон Хекимян: Защо с връзки?
Водещ: Ами така ми се стори.
Антон Хекимян: Моторът е доста по-бърз, но наистина успяхме да се изравним с колелото. Момчето, което караше колелото пък набираше доста силно, така че ако ти не си физически подготвен, едва ли ще можеш толкова бързо да стигнеш. Но със сигурност ще стигнеш.
Водещ: Кой ти е любимият репортаж?
Антон Хекимян: Ох, не обичам да говоря за любимите си репортажи, но определено имам такива. Много често ходя по ромските махали или по етнически смесените райони. Там има много интересни образи и хора.
Водещ: Какво може да направи един добър репортаж?
Антон Хекимян: Аз се надявам, че когато хората гледат моите репортажи се замислят. Или се опитвам да направят така репортажът, че нещо да им хрумне. Да не отговоря на всички въпроси, да покажа нещо ново и интересно, но по-скоро да не отговарям толкова на въпроси, колкото да накарам хората сами да се замислят върху самата тема на репортажа. Последно пак правихме една доста дълга история с продължение за една 12-годишна ромка, която е родила поредната… Тази тема си е значима и повечето хора ще кажат: да, типична ромска история. Не е точно така. Трябва да се замислим с какво и ние можем да помогнем. Обаче колкото и да е добър един репортаж, според мен донякъде си остава в границите на добрия репортаж. После хората тръгват по своите задачи. Но затова казвам, че е хубаво да се замислят. Или един въпрос да си зададат, защо се случва това, или каква е причината, най-малкото което е, или какво може да се направи, дори и това е от значение.
Водещ: Репортажът ли ти е най-голямото предизвикателство за нас журналистите?
Антон Хекимян: Ами със сигурност.
Водещ: Или коментара и новината?
Антон Хекимян: Не съм толкова коментарен журналист. Всеки има собствено мнение и позиция по дадени въпроси, но чрез един репортаж трябва да бъдеш достатъчно коректен, да не даваш толкова своята позиция, но въпреки това ти я даваш. Не знам…
Водещ: Повече умереност трябва като че ли?
Антон Хекимян: Трябва да има повече умереност. Но въпреки тази умереност, ако ти имаш какво да кажеш на хората, ще намериш подходящия начин, без да им го натякваш или набиваш в главите, те сами да се сетят какво си искал да кажеш. И мисля, че в това е майсторството донякъде. А коментарът…
Водещ: Какъв репортаж ти се прави?
Антон Хекимян: Не знам, интересен.
Водещ: Интересен, но къде? Последният път, когато ти зададох този въпрос, беше тръгнал към…
Антон Хекимян: Към Дупница.
Водещ: Да и към добрите стари страни на Дупница, което беше изумителното, запомнила съм го. Намери ли нещо добро?
Антон Хекимян: То пак не е много добро със сигурност. И пак става въпрос за роми. Аз не знам доколко мога да говоря за това, защото публиката, не сме в един конкретен час, но става въпрос за инжектиране на течен парафин в едни конкретни мъжки части, за да може например те да станат по-големи. И тук ставаше въпрос за комплекси и донякъде, в повечето случаи за глупост…
Водещ: за неграмотност.
Антон Хекимян: И за неграмотност, защото… не знам. Та това беше конкретният повод. Аз успях, отидох, направих този репортаж. И не знам, стори се странен на хората. Което мен лично ме учуди. Не исках да е толкова проблемен, но всъщност той си е достатъчно проблемен, защото след това възникват трудности. От нашите пари се отделят тези хора да бъдат оперирани, да се възстановят и т.н. Точно заради тази глупост и неграмотност. Но в крайна сметка не е въпросът да ги оперираме или да отстраним вредителя, а по-скоро наистина да намерим конкретната причина и да разрешим проблема из основи.
Водещ: И по някакъв начин тези хора да разберат, да научат, че това не бива да се прави. Докато ти беше в задръстването, в любимото ти задръстване на „Драган Цанков”, ние тук си говорихме с едни млади учени колко по-полезно би било, ако по-често ние журналистите даваме думата на учените, даже ги караме те самите да стават репортери. Смяташ ли, че има смисъл в това?
Антон Хекимян: Има смисъл, защото те са хората, които могат да ни дадат донякъде изчерпателност, доколкото и те знаят разбира се, на въпросите, които ние имаме. Въпросът е, че те винаги искат да са максимално изчерпателни учените и понякога изпадат в прекалено големи подробности, и ние трябва да им припомни, че те все пак ще говорят на една не толкова запозната публика с конкретната тематика, ако става въпрос примерно за облака, за който си говорехме преди малко. И те не разбират всичко, но трябва да разберат основното – вреди ли, не вреди ли, какви са вредите. Та по този начин ние ги караме донякъде да бъдат репортери. Не знам дали ги караме да бъдат репортери, но те самите няма да изявят инициативата да дойдат при нас и да ни разкажат. Обикновено те са хората, които трябва малко повече да ги подбутваме, за да говорят.
Водещ: Ние имаме полезен експеримент в това отношение. Караме младите учени да стават репортери и той е доста успешен, може би, би те заинтригувало една такава среща с един учен репортер. Но да оставим това на страна. Ние с теб следяхме облака, няма как да не го следим, работим в медии, журналисти. Какво научихме.
Антон Хекимян: Очаквахме облака!
Водещ: Очаквахме облака, гонихме го.
Антон Хекимян: Не знам, на мене наистина ми дойде да го гушна този облак, честно да си кажа.
Водещ: Ама нещо научихме ли за този облак?
Антон Хекимян: Ми може би какво съдържа и как вреди на самолетите.
Водещ: И какво от това.
Антон Хекимян: И какво от това, нали.
Водещ: Въпросът е дали…
Антон Хекимян: Аз мисля, че научихме едно единствено нещо, че този облак не толкова голям и не е толкова опасен. Обаче колко сме незначителни, аз само това научих и колко понякога и жалки можем да бъдем, в това, че следим един облак или се страхуваме от него. А всъщност той е много малък облак като цяло. И той може, и едно подобно събитие може да изкара от системата за дни или седмици наред една много организирана система, която ние си мислим, че работи и сме създали перфектната система. И тя се оказа неработеща, в случая защото, просто природата ни изненадва и ни предизвиква по този начин. И ни показа, че сме наистина много, много незначителни. Аз това научих.
Водещ: Обаче от друга страна, ние не зададохме май въпроса, наистина ли този облак вреди на самолетните двигатели, защото ми се струва, че западната преса и западните журналисти го направиха, а ние май го пропуснахме?!
Антон Хекимян: Не знам, вреди ли.
Водещ: Да зададем този въпрос.
Антон Хекимян: Вреди ли на двигателите?
Водещ: Еми твърдят, че това е бил медиен балон, вече и такива твърдения се появиха!
Антон Хекимян: При условие, че самите авиокомпании спряха самолетите си, не знам. И търпяха доста големи загуби. В крайна сметка, във всяко нещо може да има доза блъф, въпроса е колко е голям той, кой го раздува и какви са причините. Ние обикновено в България не стигаме и това до някъде аз го отчитам като пропуск и на журналистиката като цяло в България, включвайки себе си. Ние не дълбаем до самата основа. Обикновено може би е въпрос и на манталитет, не сме такива хора, които се задълбаваме или казваме, и наистина всяко чудо за три дни. Правим го, то отминава. Най-показателния пример е за това, говоря като общество и като мислене, за това, че не се задълбаваме. Нещо което на мен ми направи впечатление, тази седмица! Преди няколко седмици показахме за кучето Мими, което отрязаха четирите крака и всички бяха изключително възмутени. Само, че по нашите новини онази вечер показахме, как едно куче е щяло да спука главата и да убие едно малко детенце и никой нищо, никой не се възмути. Защо никой не се възмути, че кучето щеше да убие детето? Всъщност ние смятаме, че ако куче ухапе дете е най-нормалното нещо на света, а то просто не е така. И това е изкривено мислене. Това не е нищо друго. Аз, окей Мими с отрязаните четири крака, също достатъчно скандално, брутално. Но е също толкова брутално и един човек който знае…
Водещ: Домашно куче!
Антон Хекимян: Едно домашно куче, човека знае, че кучето му е агресивно и той го пуска. Ако това не е сбъркано мислене, какво. Но сбърканото мислене е, че хората не излязоха на протест да кажат „Махнете това куче, затворете го”, а излязоха на протест за Мими и подписка. Защо.
Водещ: Ами защото явно, ние не сме си свършили работата, както трябва. Защото иначе, те щяха да излязат. Лошото е, че минутите свършиха и аз сега трябва да кажа, да ви пожелая хубав ден от Деси Сапунджиева, Валя Новакова, Цвети Николова, Галя Траянова и от мен, Ирен Филева.
