“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 15.10.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 15.10.2011

Водещ: Все по-често ми се случва напоследък да се сещам за една стара истина, когато в гората лумнал пожар, лъвът не дебне заека, за да го ухапе, а заедно с него тича, за да се спаси от пожара. В крайна сметка време за хапване винаги има. До колко обаче този естествен инстинкт за оцеляване важи за журналистиката и дали изобщо може да важи? За твърде малко вестници днес взривът на колата на Сашо Диков е първа новина. За още по-малко е повод за редакционен коментар, разбира се изобилства от информации и теории на конспирацията. Какво би се случило, ако гръмне колата на немски журналист? Не подценявам и въпроса какво би се случило с немски журналист, ако по чехли яде изпечено месо политик примерно. Обаче никак не е без значение до колко журналистите сме способни на солидарност помежду си и до колко искаме да ни разрешат да спазваме етичния кодекс и естествената дистанция между нас, политиците и икономически богатите на власт хора. Важно е и защо сивеещите икономически богати субекти биха могли чрез сплашване да влияят върху медиите. Как го правят да кажем в Бразилия, как у нас? Защото едно е сигурно – това трудно би се случило в страните от така наречената Стара Европа. Нали обичаме да наричаме себе си „една от най-старите страни в Европа”. Дали това важи за откритите доказателства от кога в България се пие ракия само е въпрос на въображение. Все по-често европейските експерти дискутират хипотезата вестниците да изчезнат, но докато в Западна Европа въпросът звучи екзистенциално, как звучи у нас? Какво би се случило по време на избори с медиите в Западна Европа и какво се случва у нас? Как присъстват външно политическите и външно икономическите теми в българските и, да кажем, в германските медии? Ще направим и този паралел днес в „Клубът на журналистите” с Венцислава Антонова от вестник „Капитал”, Мария Стоянова – кореспондент на БНТ в Берлин, доцент Орлин Спасов от фондация „Медийна демокрация” и колегата от вестник „24 часа” Момчил Инджов. Добре дошли в „Клубът на журналистите” Ви казваме Станимир Иванов, Юлиян Бакалов, Цвети Николова, Цвети Бахариева и аз Ирен Филева. Останете с нас. Страхът е най-древното човешко оръжие. Най-ловко с него винаги са жонглирали хората на власт без значение икономическа, политическа или и двете. Как германските медии отразяват взрива на колегата Сашо Диков и какво би се случило, ако гръмне колата на немски журналист? Сега ще чуем от Мария Стоянова – кореспондент на БНТ в Берлин.
Мария Стоянова: /…/ Значи критично настроен към правителството журналист пострада след взрив на неговия автомобил. Това заглавие показва, че проблемът не е много, ситуацията в България изобщо не е ясна за местните медии или тя им се струва прекалено сложна и за това е по-лесно да обслужват с клишета, което естествено не говори добре за журналистите във Федералната република, но както и Вие казахте, журналистите навсякъде са хора. И да грешиш е човешко. От друга страна това си мислех и аз, ако на германски журналист му гръмне колата какво ще стане. И много е страшно. Ще бъде много страшно. Германските медии, медиите в Германия наистина са четвъртата власт. Наистина са четвъртата власт. В България това вече звучи като клише, звучи изтъркано, но това е факт. Политиците се респектират от журналистите. Там няма фамилиарнечето, на което сме свикнали в България. Там няма говорене между политици и журналисти. Рядко журналистите във Федералната Република разполагат с мобилните телефони на политиците и им звънят, за да си говорят ей така. Също така разстоянието между журналистите и политиците е установено и то е в полза на свободата на словото, защото колкото си по-близък с един човек, толкова по-трудно ти е след това ти да бъдеш критичен спрямо него. Не е ли така? В този смисъл потвърждаването на журналистиката като професия и на журналиста като инстанция, от там следва и фактът, че ако в Германия не дай си Боже да се случи автомобилът на някой журналист да гръмне, тогава ще става въпрос за много сериозен, за много голям скандал. Естествено, че веднага ще се постави под въпрос това кой има интерес от такъв атентат, защото това е атентат. Каква цел преследва с това и разбира се ще започне разследване, но аз даже не си спомням да е имало такъв случай в историята на страната дори през 70-те години. През времето на левия терор, когато крайно лявата групировка, партия на Червената армия тероризира страната в продължение на 10 години.
Водещ: Ами значи ни остава да гадаем дали разследването ще приключи или няма да приключи, ако това се случи в Германия? Разбира се навлизаме в хипотеза.
Мария Стоянова:Значи залогът за нашата страна в момента е много голям. Залогът за имиджа на България е голям. Когато гръмне колата на журналист, е проблем и то много голям обществен проблем. Той не е само криминогенен проблем. Нашата страна има страшно лош облик в Европа за съжаление. Нашата страна е свързвана само с корупция и престъпност и когато един журналист стане жертва на престъпност, независимо какъв е той, независимо каква връзка има, с кого, а какво говори и как говори – той е журналист и когато този човек стане жертва, в случая, какъвто е конкретният факт със Сашо Диков, тогава това е проблем на цялото общество. И тогава, аз си спомням как таксиметровите шофъори като един се надигнаха, когато техен колега пострада, по-скоро неговото детенце. Същото очаквам и от нас, от журналистическото съсловие. Ние трябва да извоюваме уважението в очите на обществото към самите нас като съсловие. Ако ние самите не показваме солидарност помежду си и респект помежду си, как да очакваме това да ни представи обществото, нали? За това залогът от една страна за нас като съсловие от България е голям. От друга страна от гледна точка на имиджа на страната ни навън, също залогът е доста голям, защото именно с твърдения за това, че страната ни е корумпирана и престъпна, Холандия и Финландия успяват да разиграват членството ни е Шенгенското пространство. Защото на тези твърдения никой не може да противоречи и да каже „Не са верни!” И именно едно такова нещо като колата, гръмнала на Сашо Диков, са твърдения на тези твърдения. Въпреки че те са популистки, въпреки че те не са свързани с действителната готовност на България за членство в Шенген. Но това по никакъв начин, това, което се случи със Сашо Диков по никакъв начин не ни помага да изградим образа си на нормална държава. А това е много важно и може би е много по-важно за самите нас, отколкото дори и за европейците.
Водещ: И така. Чухме как е в Германия. Сега се изкушавам да започнем с това как е в Бразилия. Добър ден на колегата от „24 часа” Момчил Инджов.
Момчил Инджов: Добър ден.
Водещ: Говорихме преди началото на предаването, че в Бразилия е чест медиите да бъдат опозиционни.
Момчил Инджов:Именно. Самият аз станах свидетел на това явление. Преди година, малко повече от година, в края на септември, последната третина на септември имах късмет да посетя Бразилия и дори да интервюирам кандидат президентката Дилма Русев, която в последствие спечели изборите. Това, което ми направи впечатление е, че абсолютно всички вестници бяха критично настроени към нея. Ще започна малко по-отдалече. Всичко всъщност в Бразилия води началото си от 1968 година. През 1964 година военните в Бразилия взимат властта с преврат и се установява една военна диктатура. Да, в доста по-мека форма от някои други диктатури. Например не може да бъде сравнявана с Аржентина, нито с Доминиканската Република, т.н. „/…/” и т.н. Но през 1968 година едно историческо събитие преобръща живота на Бразилия. Това е акт номер пет. Този акт номер пет налага цензура на медиите с обосновката, че обстановката го изисква – временно ограничение на някои права и свободи се въвежда цензура на медии, както печатни, така и ефирни. В резултат, на което възникват масови протести на студенти. На пръв поглед, ей сега да си припомним, нали и ние живяхме в едно подобно общество.
Водещ:И това е липсващата на България 1968 година. Нали така?
Момчил Инджов:Да, 1968. Всъщност ето какво съвпадение като се имат в предвид и бунтовете в Западна Европа, и трагичното смазване на прашката пролет. Там се надига едно огромно протестно движение. То протестира срещу подтискането на тази свобода на изразяването и на словото. И най=любопитното, което е – в резултат на този акт номер пет възникват градските партизански групировки в Бразилия и член на една от тези групировки е и Дилма Русев. И тук с Ваше позволение само за малко отклонение, ще направя. Всички знаят за партизанските групировки в Латинска Америка, но групировките в Бразилия са нещо уникално. Те не могат по никакъв начин да бъдат сравнявани с тези в Перу, /…/ и Фарк в Колумбия, това са малайски организации, в които влизат предимно хора от низините. В партизанските групировки в Бразилия влизат младежи, много малко от тях нямат висше образование. Студенти, завършили студенти, гимназисти дори. Ами, ето, самата Дилма Русев. Тя е от едно много богато семейство. Нейният баща, българинът Петър Русев, който е имигрирал в Бразилия, е станал един от най-богатите хора в град Белоризонт. Третият по големина град в Бразилия. Дилма расте сред дантели, както се изразяваше един добре познат български политик, по-късно конституционен съдия, си го спомняте всички кой е. Тя не се лишава от нищо. Взима частни уроци по френски и по пиано. И изведнъж става член на тази партизанска групировка. След като пада хундата в Бразилия през 1985, окончателно пада режимът, и вече се отменят всички ограничения, там се превръща във въпрос на чест на всяко издание да бъде опозиция. Може би с изключение на вестник „Оглобо”, който е най-големият в Бразилия. Той е по-склонен към всякаква власт да угоди. Докато бях в Бразилия и четях вестници всеки ден разбира се, и преди това съм чел по интернет. Изобилстваха с нападки срещу Дилма Русев. Някои прекалени, някои с основание.
Водещ:Защото тя е била представител на управляващата партия, кандидат на управляващата партия.
Момчил Инджов:Точно така. А нейн противник, неин съперник на изборите беше социалдемократът Жозе Сера, който преди да стане демократ президент, беше губернатор на щата Сан Паоло. Твърде успешен кандидат трябва да кажа,но докато той беше губернатор на щата, пресата го громеше по всеки повод. Даже колегите в Бразилия го наричаха сърдитко, тъй като всеки път като имал критична статия на него, се обаждал на главния редактор и казвал „Ало, какво е това? Аз толкова правя за града, за щата, а пък Вие така!” В момента, в който той подава оставка и става кандидат на опозицията, критиките се насочиха към Дилма Русев. Просто това е въпрос на чест в Бразилия.
Водещ:Значи можем да заключим, че медиите не вървят там след победителите. А как е у нас и какво се случва с медиите по време на изборите? Добър ден на Венцислава Антонова от вестник „Капитал”.
Венцислава Антонова: Добър ден.
Водещ:Всъщност в този час днес могат да прочетат всички в „Капитал” на твоето разследване ли да го нарека? За връзката между парите, партиите и медиите.
Венцислава Антонова:Разследване е силно казано. За разследване може да се говори, ако се положат още повече усилия. Аз полагам, но не бих нарекла толкова претенциозно тези текстове – разследване. По-скоро опит да се повдигне завесата и да се покаже как изглежда кухнята на медиите. Уверявам Ви, че това изобщо не е лесно, защото аз съм журналист. Част съм от тази среда, но не ми е никак приятно да се изразявам като майка Тереза на свободното слово. Изобщо нямам такова, как да кажа, такава нагласа. Не ми се морализаторства на тази тема, но за мен е здравословно всяко общество и медиите в дадена държава да обсъждат собственото си битие, собствените си недостатъци. Нещо, което мен ме притеснява от доста време, че етичните стандарти изобщо не се спазват. Етичният кодекс се оказва, че е подписан от доста медии. Оказва се, че това е мъртъв документ и фактът, че документът е мъртъв от може би от 5 години, откакто той е приет, е това, че той изобщо не е променян за тези 5 години.
Водещ: Колко главни редактори поискаха да говорят по тази взривоопасна тема с теб?
Венцислава Антонова:Ами истината е, че аз нямах възможност да потърся всички. Не ми беше възможно, но пък бих се радвала на коментара на всяка медия. Нека кажем, че аз се обърнах към шестима главни редактора и както всеки може да прочете в текста на вестник „Капитал”, там са цитирани само двама от тях. Естествено, че темата за медиите, парите и политиката, за платените публикации по време на избори в медиите не е особено приятно. Тя се смита под килима в общи линии.
Водещ: Обаче трябва да е много голяма май.
Венцислава Антонова:Или дебел, не знам как да го нарека. Истина е, факт е, че това, с което аз се познах, това, което аз успях да разбера – било през разговори мои, неофициални с предизборни щабове за кандидати за президенти или пък за кметове, с медии, пък дори и публични коментари, които са ми давали – за мен стана ясно, че медийното пространство от много дълго време не е било толкова замърсявано с информация, която по-скоро представя истината на тези, които са си платили за тази истина да излезе и до аудиторията достигат текстове, които, бих казала, че по-скоро пречат да вземат правилното решение в една предизборна ситуация, отколкото да помагат. Защото журналистиката преди всичко трябва да е обективна, трябва да показва различните гледни точки.
Водещ:И трябва да е много далеч от определението манипулация.
Венцислава Антонова:Така трябва да е. Много предпазлива, когато отразява предизборните послания и активности на партиите, защото този кух и патетичен език едно към едно предаден от партията на медията, която в случая е просто един транслатор на идея, не ги осмисля, не ги критикува, не ги подлага на дебат – в крайна сметка аудиторията приема много негативно. Не бива да подценяваме читателите и зрителите си, защото в крайна сметка в България има критична маса от умни и интелигентни хора.
Водещ: В крайна сметка не беше много назад във времето, в годините времето, когато пък вестник „Работническо дело” се четеше откъм последната страница – спорт и времето.
Венцислава Антонова:Ами аз не съм съвременник на „Работническо дело”.
Водещ:Така съм чувала и аз.
Венцислава Антонова:Не бих свела българските медии разбира се до „Работническо дело”. Най-малкото все пак в България има пазар, на който много медии се конкурират. Въпросът е по какъв начин и как се конкурират.
Водещ: Искам да кажа, че това е един скорошен опит, който е хубаво да не пренебрегваме и да не забравяме как изглеждат в изследователски план нещата. Добър ден на доцент Орлин Спасов от фондация „Медийна демокрация”.
Орлин Спасов: Здравейте.
Водещ:Вашата пресконференция в понеделник най-вероятно ще предизвика обичайния интерес. Обаче как изглеждат очертаните тенденции във Вашите данни?
Орлин Спасов:Има няколко интересни акцента, които бих искал да поставя. Разбира се подробностите в понеделник. Но се радвам, че тук днешният ни разговор започна с пресата в Бразилия, с критичните нагласи и с това всъщност как големите медии печелят винаги от това, че са критични към управленията и в България ние също наблюдаваме една подобна критика. Ще кажа след малко каква е тя. Тя е малко особена, малко парадоксална. Но бих искал да тръгна от това, че няма я тази нагласа, каквато чухме, че има в Бразилия в българските медии да бъдат винаги активната страна на една позитивна критика, ако мога така да кажа, към управлението.
Водещ: И това ли е обяснението – че в България медиите не са четвъртата власт, както в Германия?
Орлин Спасов: Това е част от обяснението, защото вижте – българските медии по-скоро се ръководят от това не да вземат една критическа позиция, а от следването на рейтингите, които социологическите агенции дават на личности и на институции. Общо взето имаме един доста подчертан популизъм, бих казал, в поведението на българските медии. Ако един политик се радва на голям политически рейтинг, можем с голяма степен на достоверност да очакваме, че медийният му рейтинг автоматично ще бъде също толкова висок. И веднага подкрепям това с данни от последната година. Само искам да кажа, че тези данни, които представям, са до края на септември месец тази година. Те не обхващат така активно последните развития, т.е. самата кампания. И виждаме веднага, че отношението към Бойко Борисов продължава да бъде от началото на тази година до настоящия момент изключително положително. Може да се каже, че ако сравним отношението през миналата година и отношението през тази година към него – то в най-големите вестници, които наблюдаваме като Ь”Труд”, „24 часа”, „Стандарт” и някои други, то остава практически много устойчиво положително. Няма почти никаква промяна. И това положително отношение към него съвпада с неговия много висок рейтинг. Само в някои по-малки медии като „Дневник”, вестник „Сега” и вестник „Новинар”, които са все пак и по-периферни като влияние, имаме известна промяна от положително отношение към малко по-неутрално или дори към отрицателно отношение към премиера.
Водещ:Изкушавам се да Ви попитам – следва ли отношението на журналистите към Бойко Борисов тренда наистина на неговия рейтинг?
Орлин Спасов: Ами струва ми се, че се следва една обществена нагласа. Сега, не бих казал, че има директно следване на този рейтинг, но така или иначе има едно доста сериозно съвпадение. И това се потвърждава и от отношението на медиите, които наблюдаваме през тази година към някои ключови институции. За разлика от позитивното отношение към Бойко Борисов, знаете, че повечето социологически агенции непрекъснато агитират едно доста проблематично отношение към правителството и към партиите. В това число към ГЕРБ, към БСП, към ДПС и други. И нашият анализ на отношението на медиите към тези институции показва, че то остава, както и миналата година, без големи промени в зоната на негативното. Значи медиите, за разлика от изключително позитивното отношение към една водеща фигура, която както и преди това сме го коментирали много и във Вашето предаване, остава истински лидер на съсредоточаване на публичния интерес към себе си, то институцията, която това лице ръководи, правителството и партията, на която той е на чело – точно обратното – са с едно доста негативно отношение, което показва, че в обществото има едно така доста анти партийно отношение, едно доста негативно отношение към държавата, което се улавя и от социологическите агенции, което и медиите доста близко…
Водещ: Или става дума за една друга стара ревинистенция. Знам името на човека. Ще продължим този анализ след малко с отговор на въпроса ще оцелеят ли вестниците. Ще оцелеят ли вестниците. Отговорът на този въпрос търсят напоследък европейски експерти заради пряката връзка със свободата на словото. Нека пак с Мария Стоянова потърсим приликите и разликите на немските и българските вестници.
Мария Стоянова: Докато има хора, които искат да четат хартиен носител, това важи също и за книгите, бъдещето на книгите по същия начин е поставено под въпрос, както и бъдещето на вестниците. Но докато има хора, които искат да разгръщат вестници, които обичат шума на хартията, които предпочитат сутрин рано, докато си пият кафето, да разлистват вместо да натискат копчета – до тогава ще има и вестници, това е ясно. В Германия разбира се, като най-голямата европейска държава – говорим за 82 милиона население има пазар за абсолютно всичко. Има пазари за online издания, има пазари за вестници, но не мога да кажа, че вестниците се оплакват от кой знае каква липса на читатели. По-скоро акцентират върху двата приоритета – online издания и печатни издания. От друга страна именно може би поради факта, че в тази страна, във Федералната република, в тази държава, в която се намирам в момента медиите действително са четвъртата власт. Поставянето на въпрос за съществуването на вестници като един стълб от тази четвърта власт е екзистенциален въпрос. Т.е. въпрос за съществуване на цялото общество.
Водещ: Какво се случва с вестниците по време на предизборни кампании?
Мария Стоянова: Наблюдаваме напоследък една американизация тук в Германия. Все по-често вестниците се осмеляват да заемат страна, да се профилират в нечия полза или в нечий ощърб. Това е едно явление, което познаваме от САЩ, което сега се прехвърля и в Европа, в конкретния случай в Германия. Вестниците се стараят да показват конкретна позиция без да се страхуват, че по някакъв начин могат да рискуват симпатиите на своите читатели. Но към това трябва да добавя и факта, че в Германия за разлика от България се знае кои вестници каква ориентировка имат. Така че не е много трудно да стане ясно кой кандидат в коя кампания биха подкрепил съответното заглавие. Докато при нас не е така. При нас ние като че ли се стремим към някаква, е знаем, отдавна, че трендовете, тенденциите идват малко по-късно. При нас това важи и за журналистиката. Ние сме все още в етапа, в който много държим на това да сме абсолютно неутрални, като че ли забравяме, че неутрална журналистика в такъв смисъл няма или не може да съществува.
Водещ:От друга страна пък знаем, че журналистите по света са едни и същи. Редакционната политика си е редакционна политика, но как немските колеги коментират тази американизация. Гледат на нея като на вирус или като на нещо други?
Мария Стоянова:Не, в никакъв случай. Значи, трябва да имат в предвид, че конкретно за /…/ свят САЩ са абсолютен мащаб, с който се сравнява всичко. Включително в конкретния случай медиите. Не е чудно, че е така. Плурализма на САЩ, многообразието от издания, от заглавия, от телевизии, от радия, от вестници, от всякакви възможни средства за информация е довело до развитието на медийното общество в САЩ. За това не е чудно, че ориентировката на хората в Европа, в конкретния случай немско езичния свят, мащабът е САЩ. Разбира се има регионални особености, но американският модел е успешен. Американският модел на заявяване на позиция, на смелост, на това да застанеш с лицето и името си зад някакво твърдение е успешен. Не само успешен, той се хонорува от читателите, от публиката. Публиката обича и харесва, когато някой има позиция и казва „Ок. Това е моето мнение и аз стоя зад него. Ти може да не си съгласен, но това е моето мнение!” А това съдейства и за обогатяване на публиката по някакъв начин, когато и представиш конкретна позиция, коментар в случая. Говоря конкретно за коментари и анализи, защото отразяването на новините в този вид, в който ние сме свикнали да четем по страниците на българските вестници, тук отдавна вече го няма, отдавна вече не се среща. Т.е. ролята на журналиста е един вид преводаческа и за това е необходимо той да покаже собствена позиция. За това е важно той да изрази своето собствено мнение, защото той е човекът, който е на някакво събитие, на някаква пресконференция или е направил някакво интервю. Той е човекът, който е събрал съответни знания, информация, впечатления и той е човекът, от който читателят очаква, за това му и плаща като си купува неговия вестник или като слуша неговото радио, или като гледа неговата телевизия читателят или зрителят очаква да разбере какви впечатления е получил този журналист, до какъв извод е стигнал, защото читателят няма възможност за среща именно с хората, които дърпат конците в нашия свят, а журналистите имат.
Водещ: И така. В немските медии мащабът е САЩ. Личното мнение, изявяването на позиция е чест. Сега, смятам рязко да сменя темата, питайки Венцислава Антонова има ли скрити платени политически интервюта в медиите?
Венцислава Антонова: С просто око естествено, че не може да се забележи такова нещо. По внимателно зачитане в текстовете и начина, по който те се пишат, може да накара определени хора да започнат да се съмняват. Естествено, че има платени публикации,. Самият факт, че Сметната палата накара всички медии, по закон те са задължени всички – печатни, електронни, сайтовете също са задължени да депозират своите тарифи и трябваше да го направят до 12 септември в Сметната палата. Пожелателно беше и да го направят пред Централната избирателна комисия, но за Сметната палата е задължително, тъй като за първи път тази година се реши, че тя ще извършва одит на медиите точно по какъв начин е била отразена кампанията и какви пари са влезли там. Не смея да си мисля какъв ще е този одит, как ще изглежда, по какви правила и принципи ще бъде направен, защото Сметната палата още не го е заявила и не го е казала, но предполагам, че биха излезли много интересни резултати или пък най-малкото само рефлексията на добрата и качествена журналистика би трябвало да ги задължи те да извършват такъв прецизен одит. Не смея да твърдя дали е престъпление или не е престъпление това да се публикуват такива текстове, защото този въпрос е дискусионен в Европейския съюз. Мисля, че има само 8 държави в Европа, в които политическата реклама не е платена, официално не е платена. В останалите европейски страни това не е забранено. Разбира се в закона няма и регламент, който изрично да изисква медиите да обозначават платените публикации. От това те да не се обозначават има интерес и медията, но много повече имат политиците, защото това е много прост маркетингов принцип, че когато на едно съобщение пише, че то е платено и т.н. аудиторията има по-негативна или нека да кажем по-ниска степен на доверие към това, което чете и което му се предлага. Партиите не обичат да си признават, че едно от условията, които предлагат на медиите „ Ние признаваме Вашите високи тарифи за отразяване на предизборната кампания, но пък Вие няма да пишете, че това е платено съобщение.” Някакво тайно съгласие, което сега аз знам, че звуча в стила „Една жена ми каза”, но пък от друга страна аз знам. Нека да кажем, че не нарушавам журналистическото правило да не назовавам източниците на моята информация, защото това е престъпление също така да издаваш източниците си на информация. Но моята професионална съвест е чиста, че аз съм си свършила работата и съм попитала и двете страни, и съм попитала достатъчно хора, и съм видяла достатъчно документи, които ми дават мотива, дори и сега с леко съмнение да се приемат моите думи, да продължа моето разследване и да продължа да търся данни и информация, която до доведе до край мисията ми да се разбули истината.
Водещ:Както се казва най-хубавото нещо на изборите е, че един ден свършват и може би това ще се превърне в разследване.
Венцислава Антонова:Така, интересното нещо обаче, което затруднява задачата да се докаже, че една публикация е платена или не и това излиза през разговорите ми с представители на различни издателства, а пък и вече с цитати през текста в „Капитал”, че тази година политиците не харесват много класическата форма на отразяване, която включва сериозните интервюта, сериозни анализи и дописки и т.н. И много повече предпочитат да присъстват в съботно – неделните издания на вестниците, където може да им се придаде един по-човешки вид. Това е цитат „човешки вид”. Има по-непретенциозни текстове, които ги представят повече като хора, които също имат семейства, какви са техните интереси и т.н. Знаем тези портрети, които са по-леки и по-непретенциозни в съботно – неделните издания. Нещо, което абсолютно доказва, че политиката е направила сериозен завой в тези избори, презентирайки се пред обществото, това е фактът, че едно голямо издателство, което издава едни от най-големите, престижни, световни марки, женски списания, lifestyle издания, не смея да казвам марки, защото все пак сме в национално радио и не искам да Ви създавам проблеми.
Водещ:За което ти благодаря, да.
Венцислава Антонова:Но търговската директорка на това издателство ми обясни, че до правенето на тарифа за отразяването на изборите в тези модни, lifestyle и даже жълти бих казала издания на моменти, защото едното е емблема за такова списание, е станало в резултат на интереса на политиците. Те сами са проявили интерес да се покажат и да се представят в тези издания. Медията си е направила на този принцип тарифите.
Водещ: И сега остава и да подаде и данните до Сметната палата.
Венцислава Антонова: Нямаше такива данни просто, защото в това издателство са били принципни и са казали „Да, ние ще Ви отразим, обаче искаме на тези публикации да пише, че са платени.” Това не е /…/ съответните си политици, кандидат кметове и т.н. и до сключване на договор не се е стигнало, но е факт, че на страниците на това издание в интернет стои предизборна тарифа. Пише си „Избори 2011”, което е доста интересно, че за политиците lifestyle медиите са интересни повече.
Водещ:Господин Спасов, проблем ли е това, че медиите не си показват тези тарифи според Вас и има ли пряка връзка това със свободата на словото все пак?
Орлин Спасов: Ами мисля, че има и то съвсем пряка.
Водещ:Лошото е, че трябва да се задава този въпрос.
Орлин Спасов:Етичният кодекс е парализиран и той има за него спешна нужда от някакво съживяване, от известна форма. Тя трябва да бъде намерена от журналистическата колегия спешно според мен наистина, защото ставаме свидетели на много опасни прекрачвания на етичните граници, но беше много интересно това, което каза Госпожа Антонова. Аз малко ще го развия. Струва ми се, че наистина дори да бъдат обявени тарифите, което рано или късно ще стане, има такъв натиск, частично те са вече и обявени, имам чувството, че има един заден вход, една необявена тарифа, която много трудно може да бъде проследена. Има една много силна подмяна на откровената афиширана политическа реклама с различни аспекти на PR, които не са тарифирани никъде официално, но са масова практика в много медии. Друг един голям проблем – той също беше тук маркиран е, че като че ли в България ние нямаме на законодателно ниво, ако щете, достатъчна яснота за това какво представлява политическата реклама. Нямаме нужните дефиниции, нямаме регламент на обхвата на това понятие в различни негови приложения и за това…
Венцислава Антонова: Бих развила и аз това защо това не се случва? Защо… То обслужва пак някакви интереси, бих казала.
Водещ: Има продуктово позициониране и че в националните медии – те са силно регулирани по време на избори, говоря за обществените медии разбира се. Там има регламент. А в крайна сметка в цяла Европа обществените медии са тези, които задават свободата на словото и на останалите медии. Въпросът е, че на законодателно ниво за мен е проблем, че има такава регулация.
Орлин Спасов:Така е, да. Но специално по отношение на политическата реклама, фондация „Медийна демокрация” дори възнамерява в скоро време да инициира една законодателна инициатива.
Венцислава Антонова: Да, много добра идея.
Орлин Спасов: Така че най-сетне и в България ние да имаме някаква яснота какво представлява изобщо политическата реклама, да се изведе нейното тълкуване извън търговското слово, защото до голяма степен сега има почти знак на равенство между политическа реклама и търговско слово, което е също доста…
Венцислава Антонова: Нека да кажем с какво е актуален въпросът. В момента между СЕМ и асоциацията на радио и телевизионните предавания, която е най-голямата и обединява всички търговски и електронни медии в България, тече спор. Дали политическата реклама е търговска или не е и трябва ли да остане тя отделно от търговската реклама. Естествено, че електронните медии, които имат ограничение през закона за радиото и телевизията по 12 мин реклама на час имат интерес политическата реклама да е отделно от търговската реклама, защото сетете се, че за една от най-силните медии, която със сигурност се продава до края на годината рекламното си време, погрижила се е за това да го направи, защото има качествени продукти, защото така професионално се работи и т.н. Как се чувства в момента, в който политическата реклама става част от търговската реклама? Т.е. тя влиза в тези 12 мин и тук автоматично означава, че тя нарушава закона. Защото политическата реклама и дава възможност за хипер предлагане в случая. Ние сме в един вакуум, в един междинен период, в който не е ясно дали политическата реклама е част от търговската реклама и тя добре обслужва медиите, за да могат да си съберат своите…
Орлин Спасов:Защото тя носи в себе си едно финансиране. Не става дума за това как да се преразпредели между медиите това финансиране.
Венцислава Антонова: В момента е написано едно писмо до председателя на правната комисия в парламента, който смея да твърдя, че не е точно негова работа на човека да се занимава с това, но в момента отговаря на това какво е политическа реклама. Отговорът на въпроса ще дойде вероятно след изборите, когато всичко вече ще се е случило и ще е малко късно. Трябва да чакаме.
Водещ: Да оставим на страна качулките и дъжда, преди, след и прочее. От Мария Стоянова чухме, че в немските медии става дума за американизация и за изява на лично мнение, заявяване на лична позиция. Това е, което читателите, слушателите и зрителите харесват. И понеже в такива случаи ние казваме „В Западна Европа – американизация, у нас – латинизация”, дали това отговаря пък на стандартите в Бразилия ще ни каже Момчил Инджов.
Момчил Инджов:Ами…
Водещ:Какви са подходите?
Момчил Инджов:Ами подходите, нали вече обясних малко по-рано, че там е въпрос на чест да си в опозиция. Нещо повече – до голяма степен на медиите се дължи фактът, че миналата година на президентските избори се стигна до втори тур. Имаше прогнози, че Дилма Русев ще спечели на първи тур срещу Жозе Сера, обаче се появиха разкрития около нейната дясна ръка.
Водещ:В медиите.
Момчил Инджов:В медиите, да. Ерениса Гера, която беше шеф на президентския кабинет. Това в Бразилия е на практика вторият човек в държавата, че тя лобирала в полза на една консултантска компания, с която са свързани някои от нейните деца и тя падна. Също така прекалено много беше застървена кампанията, бяха настървени схватките меджу Дилма Русев и Жозе Сера, които бяха отразени в медиите без пестене на критики и в резултат на това третият кандидат грабна прекалено много гласове и от единия, и от другия. Третият кандидат беше една симпатична млада жена на име Марина Силва, лидер на зелената партия. Тя отпадна разбира се, но изненадващо грабна прекалено много гласове и от социалдемократите, и от симпатизантите на Трудовата партия – в Бразилия се нарича „пе те”, за това са петеисти. И се стигна до втори тур. Имаше, даже по едно време се зародиха и съмнения в победата на Дилма Русев, тъй като нейният предшественик Инасио Лула, като човек – той е точно един типичен човек от народа, макар че не е като в нашия случай за нашия човек от народа, за който Вие си спомняте, че имаше филм и който ходихме да гледаме при страх от 6 не извинени отсъствия. Вие не може да не си го спомняте това. Смисъл, че Инасио Лула беше човек, излязъл от низините на бедно семейство, със средно образование беше се издигнал, но той наистина направи едни големи реформи, които помогнаха за възникването на една голяма средна класа. Но Инасио Лула – той се държеше като човек от народа по всякакъв начин и дори от простолюдието. И много често нападаше медиите за критиките срещу неговата партия, дори срещу Дилма Русев. Даже един път се беше изказал, че вражеските медии трябва да бъдат бити така, както нашите противници. Което вече и международни журналистически организации, протестки организации реагираха. Разбира се, че той трябваше да дава обяснение, че не е ставало дума за физическа разправа, каквото нещо в Бразилия не съществува. При Дилма Русев е вече различно. Когато на първи януари тази година тя стъпи в длъжност, една от най-крилатите фрази, които произнесе, като аз гледах директно предаването – каза „Предпочитам шума на свободната преса, отколкото тишината на диктатурите”. И това беше много знаменателно да го каже човек, който е лежал в затвора за своите убеждения, за своята дейност. Нещо повече – да Ви припомня. Като говорихме в началото за партизанските групировки, в една от тези групировки членува един журналист. Казва се Фернандо Гайбера, който напуска работата си заради тази цензура. И нещо повече – той организира отвличането на американския посланик през 69-та година. Сега е твърде известен депутат в Бразилия. Ето как стоят нещата.
Водещ: Много е важно да не липсва 68-=ма година. Ще взема реплика за не извинените отсъствия. Господин Спасов, ще има ли в оценките Ви след изборите не извинени отсъствия за журналистиката в медиите по време на избори? Ще се стигне ли до там след толкова много тарифи, защото при толкова много тарифи, къде е мястото на истинската журналистика?
Орлин Спасов:Надявам се да не се стига чак до там и че все пак ще се намери някакъв баланс, и най-вече се надявам, това ми е последната надежда, че все пак хората си дават сметка за всички тези неща, които говорим, макар че, както каза тук и Госпожа Антонова, дори и тя, като един експерт, който е направил разследване, понякога не може да установи черно на бяло фактите, а по-скоро има съмнения, които произлизат от самия характер на съдържанието. Но все пак се надявам, че хората наистина са чувствителни и че самите политици ще разберат, че в крайна сметка те не са заинтересовани от тази подмяна, която така или иначе е ясна на широката публика. Защото вижте, тук наистина се извършва една подмяна в медийното говорене около централните фигури и Веси поде тази тема преди малко. Сега ще се върна към нея във връзка с Вашия въпрос за това каква ще бъде ролята на медиите и на журналистиката. Даже „Капитал” сега излезе с едно заглавие, че били скучни тези избори.
Венцислава Антонова: Ами коментирахме, че няма кампания просто.
Орлин Спасов:Да, че няма кампания. Ами аз искам просто да се върна – дали е наистина така? До известна степен е такова усещането, докато се преразпределят едни пари и така активно в медиите, усвояват се добре тези финансирания. Кампанията, като че ли, е вяла скучна, но струва ми се, че това до голяма степен се дължи на липсата на много сериозни идеологически, политически и като тези различния между основните кандидати. За мен Росен Плевнелиев, Ивайло Калфин, Кунева за доста идентични. Те по един доста идентичен начин говорят в медиите, което като че ли по някакъв начин деполитизира този дебат. Ние не можем да открием някакви много сериозни разлики и именно това деполитизиране премества, както много добре забеляза и Веси, както и това забеляза един от нашите експерти – Силвия Петрова в един неин текст, който ще бъде публикуван на сайта на нашата фондация – това води до преместване на кампанията на терена на lifestyle медиите. И политиците се опитват да отидат в тези най-популярни lifestyle предавания, да дадат интервюта за lifestyle издания, дори за жълтите вестници, защото там по един деполитизиран начин те по-скоро представят някакви свои роли в семейството, как се обличат и т.н. И това е една много сериозна подмяна на политическите послания с някакви персонални послания, с някакви класически архиетипи – семейство – майката, бащата.
Венцислава Антонова: Хитър ход нека да кажем. Това е много хитър ход, защото хората си казват „Ами, ето, той е човек като мен, близо до мен”.
Орлин Спасов: Мисля, че това вече не работи. Мисля, че това е грешка и има глад за политически послания. Проблемът е и друг за тази скучност на кампанията.
Венцислава Антонова: Дългосрочна визия и какво ни очаква от тук нататък.
Водещ:Да.
Орлин Спасов: Струва ми се, че втората причина – едната е тази деполитизация, за която говорих, която идва от някак си идеологическата скромност в крайна сметка на основните кандидати. Другата важна причина, която прави кампанията да изглежда до някъде скучна е, че основните кандидати – да кажем Плевнелиев и Калфин, те не представят себе си в тази кампания или поне не се представят достатъчно като себе си. Росен Плевнелиев „представя” разбира се Борисов. Калфин представя, казано на шега, Стефан Данаилов, който пък представя някаква сложна констелация от отношения между Първанов и Станишев.
Венцислава Антонова: Точно казано.
Водещ: И ако трябва да завърша фразата Ви, бих я завършила с цитат от политически платените послания „Срамувам се!” Кой от какво се срамува – ще продължим след малко. Доцент Спасов, не знам до колко чудно би прозвучал един такъв въпрос, но има ли ги изборите в медиите? При толкова много подводни значения.
Орлин Спасов:Има ги разбира се, но с всички тези особености, които ние коментирахме – деполитизация на дебата, преместване към lifestyle, задколисно присъствие на най-важните играчи и всъщност в крайна сметка тези избори са интересни от гл.т. на това, че те са избори всъщност за или против сегашното управление и за или против сегашния премиер. Поне аз така ги разбирам. До колко той остава фигурата, която най-силно присъства в медиите. Вижте, не можем да дадем цялостно описание на това, което се случва, ако не поговорим малко за начина, по който в интернет тези избори присъстват и ми се струва, че там са интересните неща. Facebook.com е изключително активен. Има бум, просто взрив на любопитство на online потребителите към изборната проблематика. Всевъзможни групи във facebook.com „Ще гласувам”, „Няма да гласувам”, присъствие на страшно много политици в социалните мрежи. Тук може би едно от интересните развития беше, че политическа партия ГЕРБ официално през своя изборен щаб се отказа от използване на facebook.com, което само по себе си е прецедент с аргумента, че България не е Америка. Тук това не е кампанията на Обама, тук реалността е съвсем друга. Като в същото време партията стартира една своя самостоятелна социална мрежа, така да се каже – направи си едни паралелен facebook.com. Така малко алтернативно функционира по отношение на facebook.com. Но струва ми се, че наистина в интернет можем да търсим любопитните развития. Разбира се бих могъл много дълго да говоря на тази тема.
Водещ: За мен е любопитно обаче това, че много често във facebook.com хората дават директни линкове към публикации в медиите с цел сатира, нека така да го кажа.
Орлин Спасов: Да, това е всъщност българската Бразилия, така да се каже във facebook.com. Там хората са критични, има едно критично обществено мнение, което е нещо много добро. Но за мен интересният въпрос е следният. То е малко сравнение с това, което се случи на предишните парламентарни и местни избори. Тогава ние наблюдавахме едно много интересно явление. Тези партии, които бяха най-активни online в кампанията си, като да кажем НДСВ, политическата партия на зелените, Синята коалиция – те общо взето претърпяха тежки загуби на самите избори, така че в някакъв смисъл имаше обратна корелация между активността online и представянето на финала. Любопитно е дали сега тази картина ще се повтори. Но лично на мен ми се струва, че даже няма да е чак толкова решаващо това, което се случва в интернет, но самото нарастване на политическата активност и активността на хората в интернет говори за известна умора от традиционните медии. Като че ли вече на хората им омръзнаха всички тези платени политически реклами, всички тези може би неплатени, но във всеки случай обстойни, дълги интервюта на едни и същи физиономии, на едни и същи участници. И хората очакват нещо по-живо, искат те самите да могат да се включат и за това ми се струва, че facebook.com и интернет като цяло стават по-важни и по-интересни без те да имат още ресурса да преобърнат нещата, но все пак да не забравяме, че във facebook.com вече има 2 милиона и 200 хиляди души българи с регистрация. Това е почти един паралелен интернет, в който ври и кипи политически напоследък.
Водещ:И накрая нека да си спомним за една стара максима, че там, където има политически вицове, там до голяма степен е почти сигурно, че има диктатура. Господин Инджов, има ли политически вицове в Бразилия?
Момчил Инджов:Има разбира се. Т.е. напоследък вече няма. Едно време е имало. Все пак, нека да не забравяме, че от 26 години насам Бразилия е една демократична държава с абсолютно легални политически партии. Друг е въпросът, че всичките партии там са леви, там няма десница по простата причина, че не се смята за добър вкус да си от дясна партия, която е подкрепяла военния режим. Не съм чувал политически вицове аз самият да се разказват в Бразилия. Едно време са се разказвали. Днес другаде разказват. Във Венецуела, в Куба всъщност ги разказват 50 години вече.
Водещ:Веси, здравословно ли е да имаме такъв критерий ние в медиите и да го следим?
Венцислава Антонова: Да има вицове ли?
Водещ:Да.
Венцислава Антонова: Ами при нас не се налага да се измислят вицове, защото вицовете в България са директни цитати. Това исках аз да кажа. Бих отворила, ако позволите, малка скоба към facebook.com. Искам да кажа нещо малко по-различно, че ок – важно е там да има някаква форма за свободно говорене, но за мен е много важно всеки, който комуникира кампанията си от там или каквото и да било да си дава много ясна сметка къде е, да не участва там самоцелно. Всички много добре знаем, че профилите на тези политици там имат своя модератор и не отговаря съответният политик, а отговаря модератирът на профила. Ако има моменти, в които отговаря конкретният политик, това са някакви специално определени прозорци или да речем той си е казал „Сега 15 минути ще отговарям на хората”. За политиците, които по принцип са там. Които от няколко години са там и традиционно влизат и са активни на своите facebook.com страници. Има в България примери за такива политици, които много активно комуникират с аудиторията си от там, има смисъл те да са там.
Орлин Спасов:Един кандидат президент дори си намери вица във facebook.com
Венцислава Антонова: Да в кръга на шегата. Това е сериозно, да. /…/ Не бива самоцелно да си там. Не може само за изборите да решиш и да очакваш ефект от това, че си много модерен и си влязъл в социалната мрежа.
Водещ: Сложете заглавие на понеделнишката си пресконференция.
Орлин Спасов: Изненадахте ме с този въпрос, но примерно едно възможно заглавие би било „Lifestyle – новата политика”.
Водещ:Ами много е важно да бъдеш сериозен. Това е едно политическо заглавие, но в журналистиката това би могло да се превърне в инстинкт за самосъхранение. Много е важно и са си имал 1968 или, ако си я нямал, да имаш в предвид поне какво се е случвало в тази година в едни други страни и това да ти бъде отправната точка. Хубав и спокоен съботен следобед и по-възможност – мислете. 

“Клубът на журналистите”, БНР, Програма “Христо Ботев”, 8.10.2011 г.

БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 8.10.2011

Водещ: Важна ли е работата на журналистите по време на избори и как работят журналистите по време на избори? Добър ден на събеседниците казвам сега. И разбира се, първо към г-жа Светлана Станкова, преподавател в Софийския университет.
Светлана Станкова: Добър ден!
Водещ: Здравейте!
Светлана Станкова: Здравейте!
Водещ: Предизвикателно е заглавието на книгата, която издадохте – „Пресата – политически посредник”. Това е присъда или хипотеза?
Светлана Станкова: Според мен, това е нещо, което вече не може да бъде нито присъда, нито хипотеза. То си е факт. Факт е, че политиката е силно медиатизирана. Факт е, че пресата е посредник между обществото и политическите елити.
Водещ: Всъщност, в това няма нищо лошо, защото медиите са точно това в крайна сметка.
Светлана Станкова: Това е тяхната работа.
Водещ: Въпросът е дали, според Вас и според вашите оценки и проучвания, които сте провели, стана дума за това, че медиите са услужливи към политиците?
Светлана Станкова: Като цяло, медиите наистина следват политическия елит. Разбира се,, това е най-общо казано. Във всеки конкретен случай е различно. Понякога, дори по израза на Тотка Модова, медиите проявяват слугински синдром.
Водещ: За слушателите само да припомня, те най-вероятно знаят, но тя е декан на журналистическия факултет към Софийския университет. Ами, сега да стъпим на терен, да стъпим на терен с Милена Минчева от в-к „Стандарт”. Здравейте!
Милена Минчева: Здравейте!
Водещ: Услужливо ли е, когато примерно цитираме политиците и това, което се случва по време на кампания? И дали това е услужливост или все пак е въпрос на информиране? Това са неща, които се случват все пак.
Милена Минчева: Според мен, по време на предизборна кампания няма как медиите да не са политически проводник. Това не е мръсна дума, според мен, защото все пак хората трябва да бъдат информирани за политическите платформи на политиците. Какво наблюдаваме обаче в България? Много често от политическите централи се опитват да диктуват на медиите дневния ред.
Водещ: С кого да говорят.
Милена Минчева: Да. И тук вече е ролята на журналиста и, бих казала, стандарта, който има в медиите. Това, медиите, мисля, че сме доживели до момента, в който медиите трябва да диктуват дневния ред на политиците, а не обратното. Тоест, ние да преценяваме това, което е важно за хората, съответно, като се съобразяваме, нали, с техните желания и ние да налагаме дневния ред на властта. Аз мисля, че в-к „Стандарт” се опитва, така, умело да го прави това и това е печелившата формула. Иначе какво се получава? Ако ние сме, така, прост медиатор на това, което ни подшушват от политическите централи, смятайте, че в днешната пазарна икономика, просто, медиите няма как да оцелеят. Защото всяка сутрин читателите гласуват със 70 ст, купувайки си в-к „Стандарт”, купувайки си и други вестници. Просто сме обречени на тотален крах, ако слушаме това, което ни се диктува от политическите централи.
Водещ: Добър ден и на Йордан Мичев от списание „Тема”. Как стоят нещата на седмична база?
Йордан Мичев: На седмична база…
Водещ: Ако изходим, така, от старата максима, че всяко чудо е за три дни, т. е. При Вас е малко по трудно да запазите срока на годност на политическите цитати.
Йордан Мичев: Точно така, точно така. Много правилно напипахте пулса на седмиците, на седмичниците. Но в интерес на истината на седмична база в България бълват всякакви булевардни вестници на седмична база и в тях трудно може да се ориентираш какъв е точно дневния ред на обществото. Виждаме обаче, че тяхното влияние нараства с всяка изминала година. Появяват се постоянно нови издания. Списание „Тема”, за щастие, в тези десет години, в които успява да просъществува и по някакъв начин да се запази на пазара, да запази специфична аудитория, която го търси и го чете, успя да се опази от този синдром. Ние сме опозиция на всяка власт.
Водещ: Всъщност, това е работа на журналистите – винаги да са опозиция на всяка власт…
Йордан Мичев: Да, именно.
Водещ: … защото хората, освен че избират политиците, все пак им плащат с данъците си, за да вършат те една добра работа.
Йордан Мичев: Точно така. Разбира се, има нюанси в различните периоди. Говоря от гледна точка на опозиционност. Има нюанси. Има един голям парадокс. Списание, което се чете предимно от избиратели с десни възгледи, десни разбирания – хайде не, да кажем не десни, ами…
Водещ: По-либерални, по-либерални.
Йордан Мичев: … да, по-либерални – се списва от предимно леви журналисти, което е изключителен парадокс, нали, в случая, но опитваме се да търсим някакво златно сечение, някаква златна среда. Какво ми прави впечатление в настоящия момент? Изключително трудно е за едно такова издание да намери истинския политически дебат в настоящата кампания. Такъв не съществува. Поне досега аз не съм видял истински дебат. Подхвърлят се разни PR-димки и в прекия и в преносния смисъл.
Водещ: Реални и в преки…
Йордан Мичев: Просто присъстваме на една изключително циркаджийска кампания. Що се отнася до моя принос към тая кампания, мога да кажа, че той започна още в края на май, началото на юни. Заедно с няколко съмишленици подехме кампанията срещу проучванията и добива на шистов газ в България. Въпрос, който се позиционира като ключов по време на самата предизборна кампания. Голяма част от политиците и от кандидатите за президенти по някакъв начин се определиха по тази тема. Други мълчат упорито, странят от нея. Но ето, медиите по някакъв начин, дори и чрез този пример, задават дневния ред на обществото.
Водещ: Нека сега да експериментираме със Светлана Станкова. Всъщност, нищо не се еслучило все още с този шистов газ, добива и разрешаването. И от тази гледна точка, един ежедневник не може всеки ден да пише за това. Обаче Вие имате и сайт, новинарски сайт. Какъв е интересът на хората? Защото когато липсва новина, какво се прави?
Милена Минчева: Ами, новинарският сайт на „Стандарт” е standartnews.com, където гледаме да информираме нашите читатели за събитията на деня.
Водещ: Но когато няма събитие, както в случая с шистовия газ?
Милена Минчева: Ами, нашата задача е да намерим различните гледни точки и по този начин да обясним на читателя кое е полезно за България и кое не е полезно.
Водещ: Г-жо Станкова, от гледна точка пък на медийния експерт, тази ситуация как бихте я коментирали?
Светлана Станкова: Аз мисля, че в случая ролята на журналистите би била да осигурят колкото се може повече данни за това какви са технологиите за добиване, доколко те са вредни за околната среда, доколко не са. В случая има дори един такъв почин към журналистика тип база данни. Не да предлагаме гледища, макар и те да бъдат плуралистични, макар и те да бъдат с всички възможни включени последствия. Да предлагаме възможност на читателя сам да се ориентира, като стигаме до дълбочина на информацията, защото това е което читателя сам не може да направи. Дори и тези базирани web2 технологии предлагат семиотични търсачки, които да изровят максимално максимална информация за това. Средният читател, той не може да се ориентира каква всъщност би била ползата и вредата от добива на шистов газ, ако не се зарови да прочете, че примерно там има някакви отлагания на въглероден окис и т. н. В такъв смисъл, не е нужно да има някакво събитие, да има нещо, свързано с това, че има протест против или че има някаква компания, заинтересувана. След като такава тема стои пред българското общество, премята се в публичността, нека ние получим колкото се може повече информация за нея без да ни се предпоставят гледните точки, т. е. според мен, бъдещето на една журналистика на данните, на повече информация, на повече данни и оставяне на читателите да се ориентират, да навигират през тях.
Милена Минчева: Сега, аз не съм съвсем съгласна с това леко подценяване на читателя, което Вие правите, защото тези данни читателят може да си ги намери и в Google. Въпросът е ние да му представим различните гледни точки, защото читателят в България все пак е интелигентен читател и разполага с достатъчно информация от интернет и въобще специализирана литература. |Въпросът е ние да дадем различните гледни точки на експертите, защото читателят не може да се обади на експерта X, който е специалист по шистов газ. Това е нашата задача. Просто да сблъскаме различни гледни точки.
Светлана Станкова: Аз мисля, че интелигентният читател ще се ориентира.
Милена Минчева: Базата данни…
Светлана Станкова: На него не му е нужно гледището. Да, би могло. Би могло да бъде попитан експерта X, експерта Y, но един човек в ежедневието си няма да тръгне да си отдели време и да рови по Google и да се интересува от шистов газ. Но всеки човек си купува вестник, отваря електронно издание, вижда списание.
Водещ: Чий интерес, чий интерес…
Йордан Мичев: Ето, виждате ли един конкретен проблем в какво може да се превърне по време на предизборна кампания? Един конкретен въпрос, като шистовият газ, нали. В един момент от чисто експертен въпрос, нали, свързан с технологии и т. н. В един момент този въпрос се превръща в политически, в което няма нищо лошо.
Водещ: Обаче кой, чий интерес възбуди повече – интересът на читателите или интересът на политиците да коментират темата?
Йордан Мичев: В интерес на истината аз се стремях да не прекалявам с тази тема в изданието, в което работя. Повече обърнах внимание на…
Водещ: Посланията в други платформи.
Йордан Мичев: … посланията в други платформи, на организирането на протестите. Аз лично съм ангажиран с тази кауза, защото съм родом от този район, в който ще се правят тези проучвания и добив, нали такива са намеренията на американската компания “Chevron”. Но ето, един конкретен въпрос просто предизвика страшно много поляризиращи мнения по време на кампанията. Да не говорим за останалите въпроси. Изключително много теми, по които в тази предизборна кампания медиите мълчат упорито, изключително много.
Водещ: И те са?
Йордан Мичев: Ами, значи давам конкретен пример. Президентът на републиката има изключително много правомощия от гледна точка на външната политика. Аз не съм чул досега от кандидатите за президенти примерно каква ще бъде политиката на България на Балканите, каква визия имат те. Има много спорни въпроси – членството на Турция в Европейския съюз, имотите на тракийските българи, прогонени от Одринска Тракия.
Водещ: Удивително дълъг срок на годност имат тези проблеми, защото ми се струва, че те бяха характерни и за, като изключим шистовия газ, и за кампанията 2006-2008, президентската.
Йордан Мичев: За 2009 дори бяха.
Милена Минчева: Характерно за българските предизборни кампании е,че, така, се набляга на
Водещ: Имат един фризер, в който се поставят едни теми и си ги съхраняват от кампания на кампания.
Милена Минчева: Да. И искат обществото и журналистите да тичат след тия кампании. Аз казах, ролята на журналистите е да насочват читателя и да показват дневния ред на политиците. Тоест, ние да преценяваме, ние да определяме дневния ред и да го даваме на самите политици, от това, което хората се интересуват. Вземете кризата, вземете бизнеса, който изнемогва в тази криза. „Стандарт” има няколко акции в последно време. Не знам дали сте запознати с тях. Например, направихме една поредица за чудесата на България, т. е. За културно-историческия туризъм. Това е една тема, която не се експлоатира много от вестниците, защото тя не вдига тиражи, не е толкова рейтингова и…
Водещ: Е, вдига тиражи, когато примерно финансовият министър се изкаже по този въпрос.
Йордан Мичев: Нека да се върнем на кампаниите.
Водещ: Да.
Йордан Мичев: Примерно, случаят в Катуница повдигна страшно много въпроси. Аз не видях, в интерес на истината не видях сериозен анализ…
Водещ: Политически.
Йордан Мичев: … политически нито в медиите, нито от страна на кандидатите за президенти. Каква им е визията за демографската политика? Неслучайно в президентството има такъв съвет по демографската политика. Този въпрос, който е фундаментален и е за десетилетия напред, би трябвало един кандидат-президент да има ясна визия за това нещо.
Водещ: И в крайна сметка зад стоят все пак и някакви цифри, някакви предвиждания. Нека продължим обаче за това след малко. Останете с нас.
Важна ли е работата на журналистите по време на предизборни кампании? Темата днес коментираме в „Клубът на журналистите”. И нека да се върнем отново към началото със Светлана Станкова. Кажете ни, моля, приликите и разликите, най-общо, между кандидат-президентските кампании в България и Чехия 2006-2008, които анализирате във вашата книга, какви са?
Светлана Станкова: Много е интересно това да се разгледа, защото от една страна в България вотът е мажоритарен и за местни и за президентски избори. Това би провокирало един сериозен политически дебат, тъй като това е вот, който всеки един от нас дава. Докато в Чехия президентските избори се провеждат в парламента. Съответно, са непреки и съответно, би могло да се предполага, че там тези политически дебати ще се провеждат на мястото, където се провеждат и изборите. Интересното е, че това са различни комуникативни казуси, но медийните рефлекси на пресата, и в България и в Чехия, по много показатели се схождат. Там имаше едни и същи наративи за кризата. Разбира се, в различен контекст. В България това беше кризата на десницата. Излъчването на кандидатурата на Неделчо Беронов след поредица от неудачни други предложения. Докато в Чехия това беше криза на процедурата как точно да се проведе избора за президент. И разбира се, това в кръга на шегата, но то си беше заглавие на чешко списание – „Вибори хоржна неш на Балкани”, което означава „Изборите бяха по-лоши, отколкото на Балканите”. Съвсем друга тема е защо Балканите имат негативна конотация в Европа. Разбира се, обаче заедно с тези пък сходни, чисто медийни похвати, за преизбиране на действащия президент. И в България и в Чехия, той е бивш председател на управляваща партия. Спечелва втория си мандат, съответно Вацлав Клаус и Георги Първанов, с внушенията за скрит риск на неговия основен опонент, в Чехия Ян Швейнар, в България – Волен Сидеров. Еднакви бяха тези внушения, тъй като и на двамата кандидати, независимо те колко са различни – Ян Швейнар е част от една много мощна, много добре организирана търговска банка в Чехия, американски Гражданин за дълго време, с много добро образование, с много публикации, но при всички случаи той беше идентифициран като чужденец, от когото не е ясно какво може да се очаква.
Водещ: И понеже страхът е най-древното човешко оръжие, да Ви попитам – кой я издигна тази кауза, по-скоро кой я направи популярна за страната – дали журналистите или политиците?
Светлана Станкова: Ами, вижте. Те са взаимно свързани нещата. Факт е, че изключително тънка и умела манипулация може да се прави със страха. Тя е печеливша тогава, когато се посочва изход от някаква заплаха. В България това беше клипчето на Волен Сидеров, който с топчето произвежда хаос и Бог знае още какво и съответно, това беше клип на социалдемократи и внушението „Изберете това, което би го предотвратило”.
Водещ: Имаше ли политически платформи в Чехия на тези избори, за които говорите, които да са били огласени от медиите?
Светлана Станкова: Да. Това, което е характерно там – че всяка една платформа, тя е изписана, кой я издига, кой я плаща.
Водещ: У нас тогава така ли беше или имаше разлика?
Светлана Станкова: Не. Включително, най фрапиращата разлика е в проучването на социологическите агенции. Нас ни заливат с проучвания кой какъв процент има, кой какви очаквания съответно би провокирал в нагласите на електората, но никъде, в нито една медия не се публикува кой е платил това изследване. В Чехия беше изключително забавно, тъй като се виждат съвсем противоположни резултати и съответно, под всяко едно изследване пише, че то е поръчано от еди коя си партия и съответно, противоположното – поръчано от опозиционната партия. Но там това е задължително да бъде огласено. В такъв смисъл, аз мисля, че в някакъв момент, когато медиите са проводници на конкретни политически интереси – да, посоката е тази – страхът, внушен от политиците през медиите за съответните електорални нагласи.
Водещ: Или може би става дума за нещо друго. Милена Минчева да попитам – от колко политици получихте платформи и от колко получихте?
Милена Минчева: Сега, интересното при българската кампания е, че наистина няма сблъсък на платформи, на идеи, на визия. Преди малко говорихме за демографския проблем, колегата от списание „Тема” го засегна. Този демографски проблем наистина с години не е решаван и политиците като че ли пасуват. Между другото, преди една-две седмици в „Стандарт” пуснахме интервю с Цонко Цонев, кмета на Каварна. Каварна, според мен, е един малък оазис на… в смисъл, там проблемите наистина се решават. Там няма напрежение между ромите. Какво разказа кметът на Каварна? Още в момента, в който е поел властта, като кмет, е направил, е поканил роми, които да съветват общинските съветници в кметството. Той казва следното: започваме да асфалтираме една улица в българския квартал, асфалтираме едновременно улица в ромския квартал, в турския квартал. Тоест, той не решава проблемите на парче. Мисли се и за ромите и за българите. По тоя начин се осигурява равен старт на различните етнически групи и според него, това е начинът, по който трябва да се процедира. Това не се наблюдава в други градове. Например, в Каварна им дават бонуси на ромите, които изпращат децата си на училище, тъй като знаете, че образованието, така, е стартова линия за решаване на много от етническите проблеми. Те ги стимулират с помощи за зимата, за дърва например за огрев. Включват ги в различни европейски програми, което, според мен, е много положително. И политиците трябва да се замислят наистина как, просто да имат една дългосрочна визия. А не случая с Катуница, казват си мненията, ако имат такива, обаче няма глобална визия за проблема.
Йордан Мичев: Това имах предвид като повдигнах въпроса за демографската политика. Говорихме, че всяко чудо е за три дни. Ето, нещата утихнаха. Протестите спряха. Цар Киро се движи някъде между…
Водещ: Така наричащият се.
Йордан Мичев: Да, така наричащият се цар Киро се движи някъде между арестите. Но глобалните проблеми, истински сериозните проблеми, които произтичат от този случай, ги няма.
Водещ: Някой дали отговори на въпроса защо той по-рано не посети тези заведения? Арестите имам предвид.
Йордан Мичев: Ами, според мен…
Водещ: Защото въпросът журналистите го зададоха много пъти. Въпросът е… От друга страна пък е хубаво и да има отговор на този въпрос.
Милена Минчева: Според мен, отговорът на въпроса е, че цар Киро толкова години е бил удобен на някой.
Йордан Мичев: Да.
Водещ: На някого, да.
Светлана Станкова: Ама трябва да има конкретна отговорност. Това е прокурорът X, това е следователят Y, които са пропуснали през тези години осемте или Бог знае колко жалби, подадени. Това е конкретният кмет. Това са конкретни имена и тези имена не се казват. Значи, аз бих се върнала, взимам повод от вашите думи и бих се върнала на паралелите между България и Чехия. Да, има сходни журналистически похвати, сходен е наративът. Но кое пък е различното? Провокираният дебат е изцяло различен. В Чехия също има купуване на гласове. Те са огласени от медиите. Дори са посочени предполагаемите суми. Дори са посочени, засипани…
Милена Минчева: В България медиите също пишат за това постоянно.
Светлана Станкова: Но какво?
Милена Минчева: Имаше колко скрити агенти-журналисти, които купуват гласове.
Светлана Станкова: Но какво произлезе от това? Чехите дори…
Водещ: Обвинения към журналистите произлязоха, че това са едни сценки, които ние разиграваме.
Светлана Станкова: Именно. Докато в Чехия това беше един призив на гражданското общество да се намеси. Чешките медии, всичките до една, имат електронни адреси, публикуват писма на читатели. Там има една обратна връзка и там има наистина издигане на един дневен ред отдолу нагоре. Стана ясно, че чешки депутати са получили в писмата си куршуми. Стана ясно кои са били подкупени. Започнаха дела и в медиите този граждански дебат е изцяло различен. Медията…
Водещ: Кое го прави различен? И защо той е различен?
Светлана Станкова: Ами, две са основните причини. Едната причина, аз трябва да се върна на приказката за краставичката може би на Мирча Кришан, но това наистина е собствеността. В Чехия още в началото медиите бяха изкупени, пазарът беше разпределен. Там бизнесът е специализиран, издателски и там има ясна прозрачност коя медия каква политика има, кой я притежава и съответно, кой говори, по израза на Георги Лозанов, с тези нейни акционери. В България и досега, и до днешна дата продължава прекупуването, препродаването, пълната неяснота по отношение на това кой какво притежава и колко притежава и стремежът тази яснота да не може да се появи. Защото в Чехия това е регламентирано – там има одит бюро по тиражите (овержование периоди) и там всеки един може да види примерно зад „Хосподарски новини” колко процента притежава Дау Джоунс, колко процента са дребни акционери. Тук няма такова нещо и не очаквам скоро да има.
Милена Минчева: Аз не съм съвсем съгласна с Вас, защото на „Стандарт” собствениците са прозрачни. Даже наскоро имаше смяна в…
Водещ: Собствеността.
Милена Минчева: Да, смяна в собствеността, която беше обявена съвсем категорично, с проценти иколко проценти са закупили.
Йордан Мичев: Интересно ми е…
Милена Минчева: Тук проблемът е следният – кога се купува вот? Вот се купува, когато се продава. Кой продава вота? Вотът го продават политиците. Ето, върху това, според мен, трябва да се съсредоточим, а не кои са собствениците на медиите.
Светлана Станкова: Аз мисля, че тук говорим защо няма ясен политически дебат и защо този дебат провокира обществеността и е деонтологически ангажиран от страна на медията към обществото.
Водещ: Нека направим решаването на тази задача още по-трудна, като попитам – губи ли се или се печели от обявяване на политически пристрастия, нека така го наречем? Вие казахте – леви журналисти пишат за десни…
Йордан Мичев: Либерално списание.
Водещ: … за либерално… хора, които предпочитат по-либерален поглед върху събитията. Печелите ли или губите от това обявяване?
Йордан Мичев: Ами, трудно ми е да преценя дали печелим или губим. Аз лично мога да кажа, че никога не съм криел политическите си пристрастия. Те са леви. Това са ми възгледите. Тук се повдигна въпроса за собствеността. На мен и до момента, понеже и в момента тече едно прегрупиране на пазара, на медийния пазар и на вестникарския пазар.
Водещ: Поредно прегрупиране.
Йордан Мичев: Поредно прегрупиране, окрупняване и т. н. Включително и списание „Тема” от един месеце в такъв процес на окрупняване и прегрупиране. Но ето, давам примера с колегите от „Стандарт”, които минаха по този път преди няколко месеца. На мен и до момента не ми стана ясно кой стои зад новия акционер президента на волейболния клуб Георги Георгиев. И до момента не ми е ясно.
Милена Минчева: Ами, стои той с парите си.
Йордан Мичев: Значи, човекът е…
Милена Минчева: Това, че има различни спекулации в различни медии…
Йордан Мичев: Да. Човекът е собственик на софтуерна компания, волейболен клуб. Безспорно голям волейболен клуб, който обаче беше доста закъсал финансово последната година, със сериозни дългове.
Милена Минчева: Не знам. Ние имахме среща с новите собственици, на която те най-прозрачно ни обясниха, че стоят с имената си и с техния се бизнес в тази сделка.
Светлана Станкова: Чисто издателски, чисто издателски бизнес. Да.
Йордан Мичев: Разбирате ли? Значи, сега каквото и да си говорим, и аз мога да застана пред колеги и да кажа – ето, аз съм, заставам с името си, с парите си и т. н. Но аз нямам никакъв бекграунд в този бизнес. Аз нямам никакъв бекграунд.
Светлана Станкова: Само… извинявам се. Само една скоба ще отворя. Понеже говорим за избори, кампанията на Ричард Никсън, в която той беше обвинен, че е корумпиран и той на другия ден застана пред медиите, показа си банковата книжка колко е празна и всички му повярваха, че той не е . Толкова е лесно това. Наистина, наистина не мисля, че когато някой застане и каже – аз съм. Ами аз не мога да знам дали и Иво Прокопиев от Сингапур движи нещо или не движи нещо.
Милена Минчева: Ами, вижте. Аз, като журналист в „Стандарт”, мога да Ви кажа, че никой не ми казва – напиши този материал за БСП или за ГЕРБ и ги погали с перце. Аз съм журналист с позиция и съвсем свободно си изразявам тази позиция. Наистина, честно Ви говоря. Естествено вестникът не може да няма позиция. Затова имаме съвещания, т. нар. планьорки, където, нали, решаваме какво, кое ще е на първа страница, кое ще е на последна страница, светски материал, каква инициатива да поемем и да застанем зад нея.
Светлана Станкова: Аз мисля, че от момента, в който кажете – „Стандарт”, ми казва какво да пиша, Вие няма да сте на работа в този вестник.
Йордан Мичев: В интерес на истината…
Светлана Станкова: Само за секундичка.
Йордан Мичев: Да.
Светлана Станкова: Понеже стана дума, печелим или губим от обявяването на…
Водещ: Пристрастията.
Светлана Станкова: … кой какви пристрастия има? Значи, аз мисля, че печелим, ако медията обяви – ние сме пролиберална медия, ние сме лява медия, ние сме центристка медия. Какви са журналистите, си е тяхна работа. Но те, когато медията е обявила една линия, са длъжни да се съобразяват с нея.
Милена Минчева: АВие защо смятате, че трябва да има само една линия?
Светлана Станкова: Напротив.
Милена Минчева: Тоест, примерно един вестник да е само ляв. Напротив. Той не може ли да обема целия спектър…
Светлана Станкова: Ами, защото… Ами, не може.
Милена Минчева: Аз не съм съгласна с Вас.
Светлана Станкова: Защото ако един вестник е заявен с позицията си, то ние очакваме от него да говори в този спектър. И тогава ние сме честни спрямо читателите, защото когато агитираме за това или онова – да, това са нашите ценности, ние ги прокламираме, ние сме такива. Така се прави. Така е на запад и така е по-честно. А инак кой ми говори? Кой ми говори с вашия глас? Аз не зная.
Йордан Мичев: Ще дам един конкретен пример. Нощта на парламентарните избори 2009 г. Много хора може би са забравили, но по време на пресконференцията Бойко Борисов хвърляше огън и жупел срещу представителите на една издателска група.
Водещ: Само че на следващия ден нещата се промениха.
Йордан Мичев: На следващия ден нещата се промениха. Тази издателска група, образно казано…
Водещ: Смени тона.
Йордан Мичев: … обърна палачинката и смени тона. И до момента продължава да върви в това русло.
Светлана Станкова: Дори много внимателно си избират снимките, тъй като се сещам за какво говорите.
Йордан Мичев: Значи, изключително е сложен този въпрос със собствеността, с различните интереси. Няма какво да се лъжем. Огромната част от собствениците на медии в България не печелят от медиите си и те се опитват да компенсират тези загуби по друг начин.
Водещ: Изключвате ли обаче възможността някои от тези издатели, за които Вие говорите, да са достатъчно интелигентни, за да си дават сметка, че показването на повече гледни точки ще е в по-голям интерес за тях?
Милена Минчева: Ами, ето – аз това се опитвам да Ви обясня.
Светлана Станкова: Не я изключваме, разбира се.
Милена Минчева: Вестникът не е нужно да се обяви като ляв или като десен или като центристки. Просто, печелившата формула е да се отразяват всички гледни точки, иначе читателят на другия ден няма да си купи вестника. Разбирате ли? Ние ще се бъдем изхвърлени от пазара от само себе си, от самите процеси, от…
Светлана Станкова: Аз мисля, че не ме разбрахте. Не става дума за пропартиен вестник, какъвто е, да речем, „Дума” или какъвто е "Атака", а за някакви ценности и нагласи, които се изповядват от редакционната политика на вестника. Това е нещо съвсем друго.
Йордан Мичев: Това имах предвид под израза „леви журналисти правят либерално списание”.
Водещ: Получавате ли обвинения за това?
Йордан Мичев: Разбира се, че получаваме. Аз лично много пъти съм бил обвиняван в какви ли не пристрастия.
Водещ: Като изключим това, че журналистите винаги са виновни.
Йордан Мичев: Разбира се. Просто, опитвам се да, пак Ви казвам, опитвам се да следвам някакво златно сечение, да, по някакъв начин моите политически възгледи да не влияят на работата ми.
Водещ: Кога в България ще има истински политически дебат на основа платформи, на основа политики, а не на основа PR примерно?
Светлана Станкова Дебатът е такъв, нивото на дебата е такова, каквото е нивото и на гражданското общество. Значи, ниското равнище на развитие на гражданското общество провокира и ниско равнище на дебат. Нито на политическо, нито на експертно ниво той може да бъде добър. Както казват съседите македонци, държавата се напуни с експерти. Но всъщност, какво имаме насреща? Аз тъкмо тук исках и да се върна и взимам повод от въпроса, защото причината не есамо в собствеността. Тя, разбира се, е основната. Развитието на гражданското общество. Разбира се, тук има една политическа метафора за липсата на 68-а, която е основополагаща в Чехия. Факт е, че там посоката на отпор, тя е отвътре навън. Там са едни външни забрани, които отвътре биват спирани. Докато ние от 89-а не можем да разберем какво всъщност се случва. Непрекъснатото връщане 20 години. Която и медия да отворите, 20 години ще го видите цитирано. Това означава, че ние имаме една неудовлетвореност от това какво сме направили, от това какво сме искали, къде сме. Нямаме експерти, които да предотвратяват и да прогнозират какво се случва. Но нямаме и това развито гражданско общество…
Водещ: Искам да Ви накарам да коментираме един много екзотичен пример.По повод 3. Март, националния празник, се появиха едни политически цитати, които по-късно, разбира се, влязоха и в забавните предавания, в шоу-програмите на телевизиите. Там една група, бих казала, от политици един след друг рецитираха как, цитирам, „България се е освободила преди 500 години от турско робство”. Аз дълго време мислих каква може да е причината за това, защото едва ли има човек в България, който да не знае, че не сме се освободили преди 500 години от турско робство. Мислите ли, че всъщност те са рецитирали един предварително подготвен текст, в който е имало грешка просто?
Йордан Мичев: Естествено, естествено. И няма защо да им крием имената. Първият човек, който го изрецитира този текст, беше депутатът от ГЕРБ Николай Коцев, врачанин, известен предприемач в региона. След него се изредиха още няколко негови колеги от същата парламентарна група. Тук става въпрос за хора, които очевидно не блестят с кой знае какви интелектуални възможности.
Водещ: Е, очевидно проблемът е бил в PR-а, в този, който е писал текста.
Йордан Мичев: Не, не. Едва ли. Не може всичко да си обясняваме с PR-а. Говорим за един милиционерски почин. Написва ти се нещо и трябва да го издекламираш от парламентарната трибуна.
Светлана Станкова: Аз мисля, че проблемът е и в мястото и ролята, която имат политиците. Значи, те се стремят да се огледат в медиите, както Снежанка в огледалото, и да се видят колко са красиви. Не да кажат нещо, не да помислят, не да се върнем към това, което казва Аристотел, че политиката е да работиш за благото на другите. Инак тя не е политика, тя е антиполитика. И в такъв смисъл, когато медиите служат за това един политик да казва на друг политик нещо, а не един политик да работи за това какво би било добре за всички, то тогава те са толкова замаяни да се видят в огледалото си, че те не виждат и не прозират в смисъла на това, което казват. Значи, целта е да има някакво изображение, някакво забавление, а не да има съдържание.
Водещ: Милена, имаше ли коментари, читателски, на този пример, или как да кажа?
Милена Минчева: Ами, аз за читателски коментари не мога да Ви кажа. Не съм се сблъсквала, защото не си спомням да е имало обратна реакция специално. Може би са се обаждали читатели в редакцията да си кажат мнението. Аз не съм засякла такива. Но действително в България има такива политици, които, които разгръщат вестниците и гледат колко пъти фигурира тяхното име във вестниците. И наистина тук е ролята на медиите да задават дневния ред на политиците. Аз пак, за пореден…
Водещ: Какъв би бил интереса към едни политически платформи, ако имате късмета да ги получите, след като сте ги искали?
Милена Минчева: Ами, най-вероятно би се получил някакъв истински дебат, наистина.
Йордан Мичев: Повечето кандидати са качили политическите си платформи на сайтовете си. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език. Въпрос на майсторство е да ги представят на разбираем език.
Водещ: Дали искат да ги представят?
Йордан Мичев: Според мен, не. Не си правят труда да ги представят на разбираем език и от там липсва и интерес към всякакви платформи, към всякакви . А точно по този начин може да осъществяваме граждански контрол към тези политици. След като те не си изпълняват платформите, не си изпълняват програмите, би трябвало да изпаднат от борда. Кога някоя партия през 2009 г. ни е обещавала, че в България ще се добива шистов газ? Някой обещавал ли ни е такова нещо? Никой не ни е обещавал такова нещо. И изведнъж две години по-късно аз съм изненадан с намеренията на управляващата партия в България да се добива шистов газ.
Водещ: Не, но всички дружно бяхме, как да кажа, предупредени да си скрием плакатите, щото иначе…
Милена Минчева: Аз искам да кажа нещо друго – че Facebook в България, за съжаление, може би и не за съжаление, избори не печели, защото общо взето това е социална мрежа, в която всеки може да влезе. Наблюдаваме, че, така, предизборната кампания се премести и във Facebook. Тоест, кандидатите обявяват някакви свои мнения там. Но те общо взето остават леко анонимни, защото когато някой им зададе въпрос във Facebook, те могат и да не отговорят, могат и да отговорят. Знаем, че има партийни централи, в които се плаща на студенти, за да пускат на час по една-две информации, по една-две идеи. Въпросът е този дебат да се пренесе…
Водещ: Т. нар. платени политически лузъри в крайна сметка.
Милена Минчева: Да, това исках да кажа. Въпросът е този дебат наистина да се пренесе в гражданското общество, за да има истински дебат, а не…
Водещ: Как в Чехия се получава и защо у нас не се получава?
Светлана Станкова: Ами, много е просто. Преди да се почне, поне така пише по учебниците, каквато и да е кампания, се прави социологическо допитване кои са най-важните въпроси в обществото. Не кои са най-важните въпроси за персоналния кандидат, а какво наистина вълнува обществото. И тогава, когато се тръгне от решаването на такива въпроси, то тези дебати биха били интересни и биха били следени. Примерно, за Чехия основният дебат беше, тъй като Ян Швейнар е проамерикански настроен и съответно, е привърженик на това Чехия да приеме еврото и съответно да бъде проактивна в тези си позиции, а пък Вацлав Клаус – точно наопаки, основният дебат беше за и против тази външна политика. Другият дебат беше във връзка със здравната и пенсионната реформа, който касае всички. Тъй като подобна една реформа беше изключително непопулярна, как тя би била проведена, с какви мерки, с какви ограничения? Тоест, дебатът беше върху неща, които вълнуват наистина хората. И там компроматите бяха за това дали единият или другият имат повече публикации и каква е стойността на техните публикации, тъй като те са много сериозни икономисти, и двамата, добре познати, с много научни статии. А не някакви дребни ситневини, жълтевини и да не казвам още какви.
Йордан Мичев: Ето, това вече е сериозна кампания, това са сериозни въпроси. Аз с удоволствие, като журналист, бих отразявал такава кампания. За съжаление…
Водещ: Стига тя да бъде реалност.
Йордан Мичев: За съжаление, не ни се предлага такава кампания.
Водещ: Доколко тези проблеми, които ги има не само у нас, а и в медиите в цяла Европа, са причина за спада ни по отношение на индекса на свобода на словото и доколко международни експерти вече правят проучвания на тази тема? Останете с нас. Продължаваме след малко.
Международен изследователски екип посети вчера Българското национално радио в рамките на международен проект, който ще изясни ролята на медиите в процеса на демократизация на десетте нови страни-членки на Европейския съюз. Какво представлява проекта, чуйте в началото от Хенрих Орнебринг, а после чуйте и какви въпроси им зададох, на него и на Тери Ратинен.
Хенрих Орнебринг: Проектът се нарича „Медиите и демокрацията в Централна и Източна Европа”. Той е четиригодишен. Обект на изследване са десетте държави, присъединили се към Европейския съюз. Разглеждаме различните аспекти в отношенията между медиите и демокрацията, медиите и властта от една страна, отношението медиите – политици. От друга страна взаимоотношенията медиите и парите и най-вече проблемите с концентрация върху собствеността. Разбира се, и влиянието на икономическата криза. В крайна сметка – как журналистиката съществува между политиката и пазара.
Първото ми впечатление е, че проблемите, с които се сблъсква Националното радио са много сходни с тези, които виждаме в другите държави. Влиянието на финансовата криза, разбира се. Винаги лошото финансиране, недостатъчното финансиране, придружено от факта, че и политиците и обществото имат големи очаквания. И установяваме това и в десетте държави, които изучаваме в момента. Хората възлагат големи надежди на обществените радиа и телевизии в тези държави, но не винаги има нужната политическа воля, за да се подкрепят тези надежди, които се възлагат.
Тери Ратинен: Моята специалност са новините. Ние посетихме няколко медии по време на нашите посещения в България и проблемите, които видяхме са основно свързани с това какво е бъдещето на вестниците и не само за бъдещето на вестниците, но и новините, като цяло. И това свързвам и с посещението в Националното радио също. Всеки иска да има новини. И правителството и обществото, бизнесмените, всеки. Но никой не есклонен да плаща за тези новини, за тяхното производство. И това не е проблем само тук. Това е проблем и в други държави също. Всички имаме нужда от новини, които можем да разчитаме на тях, достоверни новини, но имаме все по-малко и по-малко източници на новини, на които може наистина да разчитаме. Ако искате да има такива независими източници на новини, трябва да се заплати за тях, а не всеки има нужните пари, за да плаща за тях. Така пак стигаме до ролята на обществените оператори, защото това е една от основните институции, която трябва да достави тези достоверни новини на обществото. И тази функция на обществените оператори трябва да бъде подкрепяна навсякъде, не само тук в България. Но откъде да дойдат тези пари? Това е въпросът. А тези, които предлагат да дадат пари, те искат да имат контрол върху новините, върху тяхното съдържание и това е проблемът.
Водещ: Могат ли журналистите да накарат политиците да различават новина от коментар?
Тери Ратинен: Много е трудно. Идеята за новините е много сложна концепция, като цяло. Каква е разликата между информация и новина? Политиците вече са по-способни от преди да произвеждат свои собствени новини. Медийните компании дори искат от публиката, от обществото да им предоставят новините и по този начин журналистите приемат, че те не са единствените хора, които могат да правят новини, реално. Новините са навсякъде – онлайн, 24 часа в денонощието.. И как може тогава да се направи разграничение между новини, информация, лично мнение.
Хенрих Орнебринг: Много ми е трудно да си представя как ще изглежда един закон, посветен на тези въпроси.
Водещ: Чува ли се ив другите страни експертно мнение, че медиите подменят дневния ред на хората?
Хенрих Орнебринг: Чувал съм подобно мнение, но не съм сигурен, че съм съгласен с него. Въпреки че вестниците в региона имат нисък тираж обикновено, техният тираж все пак е достатъчно голям, че те да не могат да игнорират тяхната публика, читателите им. И хората все още гласуват с това, което виждат и чуват, което значи, че ако те видят нещо, което не харесват, те ще преминат към друга медия, ще почнат да купуват друг вестник примерно. Това не идеалният начин, по който трябва да се развива, но виждаме в някои държави, че наистина се случва така на практика.
Водещ: Как журналистите могат да влияят върху създаването на интерес към бюджета, а не към Дженифър Лопес?
Хенрих Орнебринг: Има и примери на вестници, които са много успешни, които представят сериозни политически новини. Най-добрият пример е в Полша – „Газета виборча”. И те постигат това, като се допитват до техните читатели, кои са важните за тях неща, какво искат те да видят на страниците. И ако питате хората кое наистина е важно за тях, те няма да кажат Дженифър Лопес. Те ще кажат добро образование, добро медицинско обслужване и тогава вестникът пише за това, което интересува хората. Те организират кампании, използват се социалните мрежи. И за тях това роботи добре.
Водещ: Има ли шансове сериозната журналистика пред популярната, да кажем?
Тери Ратинен: Смятам, че е възможно, но отнема доста време тази нова журналистика да се появи, да се развие. Повечето журналисти, те са научени да използват старите медии, традиционните медии. Но в тази обстановка трябва да можеш да използваш, както традиционните медии, така и новите медии. И вече няма този монопол, който беше характерен за миналото и само твоят глас да се чува от огромна аудитория. Трябва да се развиват нови умения и това е едно предизвикателство и за журналистите и за самата журналистика. И отново се връщам на това, което казах преди малко за бъдещето на вестниците. Ние не знаем дали вестниците ще оцелеят, като медия. Това е и предизвикателство, но в същото време и възможност.
Хенрих Орнебринг: Има и друг начин да се разгледа това противопоставяне между сериозната журналистика и забавленията. По времето на социализма новините бяха пропаганда в този регион, но в същото време бяха и много сериозни, прекалено сериозни. Там почти не можеше да се види почти никаква шега в някой вестник или в телевизионно предаване. От тази гледна точка, не е странно, че първите вестници, които бяха създадени след прехода през 89-а година, бяха именно в този развлекателен жанр. Важното е да има един плурализъм. Да има развлекателните медии, но да има и тези качествени медии, които нужната информация, и политическа, икономическа, всякаква. С тези примери в Полша с „Газета виборча” и в Латвия, те доказват, че може да съществува такъв успешен модел за сериозни медии. Затова не съм сигурен, че тези развлекателни медии винаги ще имат по-голяма популярност, отколкото сериозните. Ако погледнете философията на BBC или на някоя от другите големи обществени оператори, тяхната идея е, че ако предоставите добро развлечение на хората, те ще Ви слушат и другите предавания и програми. Така че отношението между сериозната журналистика и развлекателните предавания не е игра с нулева сума.
Водещ: И сега остава и ние да кажем, след като открихме, че проблемите са сходни, да направим една прогноза. Може ли да направим ние, журналистите, бюджета по интересен от светските новини по време на избори?
Милена Минчева: Ами, според мен, няма нищо лошо да се чете и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: Още повече, че тя има прекрасно чувство за хумор.
Милена Минчева: Ако бюджетът е направен от кадърни политици и е добре вързан и е представен интересно на страниците на вестниците, аз с най-голям кеф бих прочела и за бюджета и за Дженифър Лопес.
Водещ: можем ли?
Светлана Станкова: Мисля, че можем. Ако в статията, коментара, интервюто или какъвто жанр там е избран, за да бъде отразен бюджета за следващата година, има една препратка – как това би се отразило върху вашите, моите и всички останали приходи, със сигурност ще бъде…
Водещ: Ако тези новини бъдат преведени, бъде обяснено на хората как ще се, какво влияние ще имат те върху джоба им, да кажем.ъ
Светлана Станкова: Именно.
Водещ: Можем ли да направим темата за бюджета по-интересна по време на избори?
Йордан Мичев: Идеалният вариант е, аз си го представям чисто графично, снимка на Дженифър Лопес, полегнала и върху тялото й са разграфени различните части от бюджета.
Милена Минчева: Полегнала на българското черноморие.
Йордан Мичев: Полегнала на…
Водещ: Защото една авиокомпания отказва да я върне в родната й страна. Разбира се, с тази, така, полусатирична нотка приключва днешното издание на „Клубът на журналистите”. Можете да слушате тези коментари и на интернет страницата ни www.bnr.bg

ЖУРНАЛИСТЪТ ОТ НОВА ТВ ВАСИЛ ИВАНОВ: ЗНАМ КОЙ МЕ ВЗРИВИ

в. България днес | Бисерка БОРИСОВА | 15.10.2011

Сашо Диков настъпи много интереси

- Васко, взривяването на колата на Сашо Диков е поредното посегателство срещу журналист у нас. Как гледаш на това?

- Няма нищо странно, че за пореден път е заплашен разследващ журналист. Сашо Диков е човек, който търси истината и има куража да я каже. Рови навсякъде – в политиката, бизнеса, футбола. Настъпил е много интереси. И затова си пати. Така е в България – никой не взривява тези, които отразяват чалга концерти, бонбонени партита и подобни. Под ножа падат хора като Сашо Диков, хора като колежката Ани Заркова преди години, залята с киселина.

- Кой има полза от такива взривове?

- Групичка от хора, мутренска, която не иска България да бъде в Европа, не иска европейски закони и ред. Защото преди си е живяла много добре и е правела каквото си иска. Не е случайно, че повечето от тези взривове стават в дни, в които на посещение в България са видни европейски представители, в случая лидерът на ЕНП Барозу. Когато избухна бомбата в моя блок, пак имаше важна европейска делегация в София.

- Какво стана с разследването по твоя случай?

- Нищо не стана, разбира се! Прекратиха го на шестия месец.

- Защо? Споделял си, че имаш подозрения кой стои зад този взрив. Не каза ли това на разследващите?

- Естествено, че им казах. Но отговорът беше "няма доказателства". И когато изтече законовият срок от шест месеца, прекратиха разследването. Изпратиха ми писмо, че ако някога, някъде, нещо си се появи, ще го подновят.

- След като стана нормално журналистите, правещи смели разследвания, да бъдат постоянно сплашвани – ще останат ли студенти по журналистика, които да се захващат с такива неща?

- Знаеш ли, малко преди да ми взривят апартамента, в Нова телевизия бе пълно със стажанти. По това време бях направил репортажа за незаконното и необезпокоявано от никой прехвърляне на колите на главния прокурор Филчев и на президента Първанов. Всички стажанти се тълпяха около мен и искаха да ги обучавам, да правят същите скандални и смели репортажи. И какво стана, когато избухна бомбата във входа ми? До един тези "смелчаци" се изпариха. Но навярно не можем да им се сърдим. Инстинкт за оцеляване…

- Съседите ти как реагираха на взрива?

- Почувствах ситуацията в пълния й "блясък". Два дни по-рано всички съседи ме тупаха по рамото и нареждаха: "Браво! Гордеем се с теб!" След бомбата почнаха да ме гледат накриво. Да ме обвиняват, че им заплашвам сигурността. Изнесох се оттам вече, но майка ми остана. Някои от комшиите още не й говорят. Наслагали са катинари, заключалки, охранителни камери. Страшна работа. В интерес на истината и аз сега съм наслагал охранителни устройства в новия ми апартамент. Не смея да рискувам вече, това е тъжната истина. Смела журналистика под денонощна охрана.

- Задава ли се тотално обезглавяване на разследващата журналистика у нас?

- Навярно. Защото българинът само на думи е смел и цени свободата на словото. На практика си живурка тихо вкъщи и се спотайва. В една Чехия например при подобни случаи хората излизат на улицата. И не само там. А в България да си видяла обикновеният зрител да излезе на протест, за да защити смелия журналист?
Няма такова нещо!

- Може би обикновеният зрител не иска да гледа скандални репортажи, а сериали и риалити предавания?

- О, не! Нали има сводки. Когато направим скандален репортаж и извадим наяве далавери, рейтингът скача до небето! Почти двойно по-висок е. Значи българинът иска да гледа такива неща, но ако може друг да се зарови в мръсотията, друг да я изчисти. Ако оцелее – оцелее.

- Въпреки тези мисли ти продължаваш да работиш. Защо?

- Защото съм си такъв и това е работата, която искам да върша. Ако се откажа, все едно са ме взривили отново, този път са постигнали ефект 100%! Ясно е, че моята работа изисква много нерви, но продължавам да смятам, че си струва.

- Репортажите ти отнемат толкова усилия и нерви. Усещаш ли желание у политиците да подкрепят подобни разследвания?

- Ако говорим за настоящото правителство – да. Когато разкрия някоя далавера, веднага се обаждат, започват проверки, дела. Има вече и осъдени. Виждам реални резултати от работата си. Но при управлението на тройната коалиция не беше така. Ровя, вадя документи за нарушения, заплашват ни. Никой от управниците не си мърда пръстта, все едно ни чул, ни видял.

- Не ти ли е минавало през ума да си събереш нещата и да се махнеш от България?

- Няма да лъжа – и такива идеи ми се появиха в един момент. То не бяха заплахи с пистолет, не беше обстрел с камъни. Писна ми да ходя с охрана и си казаха: "Абе, защо не си стегнеш куфара и не отидеш да живееш някъде като нормален човек?!" Но после всичко отмина. Още съм тук и ще правя това, което смятам за редно.

- Споделял си, че като малък си искал да станеш полицай заради бялата лента на гърдите, която са носели навремето униформените. Сега, след като виждаш отблизо състоянието на МВР, съжаляваш ли, че не си полицай?

- Е, за какво да съжалявам – те вече не носят бели ленти на гърдите! Пък и с пробити обувки ходят. Шегата настрана, но има полицаи, 
които работят от сутрин до вечер. Много свестни момчета. Но системата е такава и трудът ми рядко се цени. Впрочем аз с това, което правя, малко или много съм полицай. Горд съм, че съм единственият неполицай, получил приза "Полицай на годината".

- За какво ти го връчиха?

- Един полицай бе несправедливо обвинен, за да се прикрие истинския извършител на убийство. Присъдата бе стигнала трета инстанция. Започнах тежко разследване със скрита камера и човекът бе спасен.

- От около година си семеен. Как те хареса женати ти Деница при тези опасни репортажи, които правиш?

- Ако щеш вярвай, но тя изобщо не знаеше кой съм, защото не гледа телевизия. Бяхме в обща компания, запознаха ни, харесахме се. Тя после разбра, че съм журналист.

- И не избяга?

- Няма начин! Толкова си беше паднала по мен, как да избяга! Ха-ха. Жена ми е страхотна, щура. Да си семеен всъщност никак не е лошо.

- Ти самият гледаш ли телевизия?

- Гледам разследващите репортажи, дори на конкурентните медии. И "Дискавъри" – там според законите на джунглата оцелява по-силният. Жалкото е, че в България тези закони важат за много неща.

кой е тoй

Васил Иванов е сред най-популярните лица на Нова телевизия и на разследващата журналистика България, На 6 април 2006 г. пред апартамента му в София избухна бомба дни след като Васко бе направил поредица от разтърсващи репортажи.

СЛЕД БОМБАТА ВКЪЩИ СТАЖАНТИТЕ МИ ЗАРЯЗАХА РАЗСЛЕДВАНЕТО

МИСЛЕХ ДА СЕ МАХНА ОТ БЪЛГАРИЯ

НЕ ЦЕНИМ СВОБОДАТА НА СЛОВОТО

Стр. 12

Бойко Василев, тв водещ: Не манипулацията е опасна за медиите, а безразличието

в. 24 часа | Венелина ИВАНОВА | 15.10.2011

Бойко Василев:
Бойко Василев е роден на 9 януари 1970 г. в Перник. Завършва немската гимназия в София и Факултета по журналистика към СУ. През 2001 взема степен доктор по социология. Работи в БНТ от 1990 г. Постъпва в "Панорама" 3 години по-късно, а от 2000 година сяда на стола на водещия на седмичното политическо обзорно предаване в обществената телевизия.

- Най-новият ви филм "Катедрала и джамия" бе излъчен миналия четвъртък по БНТ 1. Какво разказва документалната лента?

- Филмът разказва за строежа на голямата джамия в Кьолн. Вече пет години жителите му спорят за нея. Едни са "за", други – "против", трети – "да, ама". Гледните точки са странни: Писателят Ралф Джордано, роден през 1923 г., преживял холокоста, с майка еврейка, е категорично против. Католическият свещеник Франц Мойрер е категорично за. Прочутият журналист Гюнтер Валраф е "да, но…".

Това показва колко сложен е разговорът за т.нар. мулти – култи общество, интеграцията на чужденците и исляма в Германия и цяла Европа. Този разговор е най-важният днес. Катуница, Шенген, Норвегия – ето три от имената му. Не бива да го проспиваме.

- Напълно разбирам проблема с интеграцията в Западна Европа. Следвах в Австрия по времето, в което все още не бяхме членове на ЕС, България бе извън Шенген. Вие сам за себе си, снимайки лентата в Кьолн, дадохте ли си отговор на спора за интеграцията и има ли тя шанс?

- Първо, разбрах, че езикът ни не работи. Богатият Запад говори с езика на преувеличената политическа коректност: внимателно, страхливо, лицемерно. Бои се да не обиди и крие ценностите си в пазвата. Бедният Изток говори с езика на световната конспирация: дръзко, манипулативно, бунтовно. Подозира Запада в заговор и мечтае да се опълчи. Накрая става нещо като разговор между глух и ням.

Случаят с карикатурите на пророка Мохамед е само един от примерите. Тогава Западът се притесни да защити свободата на словото, а Изтокът просто измисли скандал – една несъществуваща карикатура, в която Мохамед уж бил нарисуван като свиня. Гневните и лъжливите срещнаха уплашените. Резултатът беше нещо като детската игра на блъскащи колички – всеки удря другия, докато полето не се задръсти от общ хаос. Какъв е изходът? Досегашната илюзия, наречена мулти – култи, не го посочва. Явно ще се блъскаме още, докато го намерим.

- Къде се чувствате по-комфортно – като водещ на "Панорама" или като автор на документални филми?

- Воденето на "Панорама" е цената да правя най-любимото нещо – филмите.

- Да ви върна към 1990 г., когато прохождахте в професията. Помните ли някой ваш гаф?

- Много грешки съм направил, но ако тръгна да ги инвентаризирам, ще се получи един лицемерен музей на суетата. Не обичам да говоря за себе си. Светът, който виждам, е доста по-интересен от скучния списък на моите наклонности.

- Помните ли първия си репортаж?

- Помня първия си репортаж в "По света и у нас", разказваше за битката между СNN и ВВС. Няколко пъти преди това водих "Формула 5", спечелих и конкурс в "Ку-ку". Между другото, "Ку-ку" беше уникално нещо, истински български телевизионен принос.

Който е минал през "Ку-ку", никога няма да приеме себе си прекалено на сериозно. Винаги ще подложи на изпитание първо себе си. Понякога ние, които се занимаваме с телевизия, имаме нужда от студен душ. Част от работата на журналиста е да се съмнява в себе си – факт, който често забравяме. Ако навириш нос, можеш и да пропуснеш да видиш, че ципът ти е разкопчан.

- Кой от десетките ви документални филми приемате като своя визитка?

- Може би филмът за Косово "Изгубени комшии". Една ранна версия получи "Златен ритон" през 1999. Но това не е само моя визитка, а и на оператора Хрисимир Данев и на още няколко чудесни колеги. Когато правиш документално кино, глаголната форма първо лице, единствено число е забранена.

- Споменахте награда. Имате десетки награди, някои от тях стоят закачени на стената в приемната. Коя е най-ценна за вас?

- Не си правя гроздове от награди. Най-голямата награда бяха думите на една колега, която каза, че нашите филми я смущават. Отначало, когато вижда едната страна, заема нейната позиция. След това вижда другата и тогава смята, че и тя е правата. В нашите филми се сблъскват две реални пълнокръвни истории. Те трябва да се преживеят, да се изстрадат. Това не е просто анкета, а живи герои, с които сядаш, говориш, пиеш, сприятеляваш се. Сблъсъкът на техните истини изгражда драматургията.

Няма лоши и добри, има страдащи, бъркащи, притеснени, уплашени. Харесваш ги – или не ги харесваш, но във всеки случай се опитваш да ги разбереш. Това е най-важно – разбирането.

- Случвало ли ви се е, въпреки че сте мъж, да плачете по време на интервю, защото казахте, че работата ни е да съпреживеем чуждата болка?

- Не ми се е случвало. Когато вземеш микрофона, усещаш друг тип отговорност. Усещаш потрес, чуваш ужасни неща, помня разказа на една майка за това как е загинало детето й. Но твоята задача е да се усъмниш дори срещу теб да стои светец.

- Журналистиката на XXI век съществено се различава от журналистиката преди 2 десетилетия, когато вие сте били начинаещ в професията. Днес дори студентите в специалностите "Медии" в западните университети изучават "Манипулация". Какво е мястото на манипулацията в съвременната журналистика?

- Имаме ли 2 часа? (Смее се – бел. ред.) Живеем във време, в което медиите са много и разнообразни, така че истината не е заплашена от скриване, а от безразличие. Много съм мислил за манипулацията, дори в дисертацията си съм писал за това. Аз не смятам, че вътре в медията стоят някакви зли хора, които са си поставили за цел да манипулират.

В телевизора не живее зла сила с ужасни помисли. Най-често ще ни излъжат собствените ни очи – тоест собствените ни предразсъдъци. А и зрителят често ще предпочете да се излъже, отколкото да повярва в нещо, в което не иска да повярва.

- Какво й куца на съвременната телевизия? Според статистиката все повече хора спират да гледат телевизия и си набавят информацията от интернет.

- Много хора не намират себе си в телевизията и по принцип в медиите. Въпросът е защо? Ами защото понякога подценяваме хората.

Мислим си, че те искат да гледат нещо дребничко, мъничко, мръсничко. Наричаме ги “обикновени” хора, “средни” хора. Честно казано, досега не съм виждал среден или обикновен човек, особено в България. Всеки човек е необикновен и има своите интереси. Голяма част от българите искат сериозна информация – за себе си и света. Проблемът е, че ние не ги обслужваме. Затова правим поредицата "Светът на живо" заедно с фондация "Америка за България". Резултатите са окуражаващи. Българите смятаха, че светът им е отнет – но ето, те си го връщат обратно.

- Как виждате бъдещето на телевизията?

- Представям си един ден, в който човек ще формира телевизионния си канал сам. Сам ще го изгражда, сам ще го програмира. Това технологично е възможно и сега. Ако съберете програмите, които харесвате, и ги качите на компютъра, ще имате своя собствена телевизия.

- Какви са проблемите на обществената телевизия?

- Проблемът е, че е най-недофинансираната обществена телевизия в Европа.

Отношението към БНТ е като за мъртвец, но на обратно – за нея се говори или лошо, или нищо. Или пък се пее песента за "парите на данъкоплатеца". Вие нали купувате стоки, които се рекламират по телевизията?

- Да.

- Това означава, че вашите стотинки захранват рекламните им бюджети, тоест храните всички медии, включително и частните. Всички медии се финансират от данъкоплатеца. Обществената телевизия обаче има мисия. Тя е европейска ценност, тя трябва да направи важното интересно. Тя трябва да балансира между свободната информация и интелигентното развлечение. Но у нас това не се осъзнава и срещу БНТ често се водят абсурдни битки.

- Защо?

- Защото на Запад обществените телевизии са се наложили през 70-те години на миналия век и са имали време да се докажат; да натрупат престиж и финанси. Ние нямахме това време – от тоталитаризма скочихме в пазарната икономика. Но ако искаме да сме почтени, трябва да признаем приноса на БНТ за българския преход и свободата на словото у нас и преди да я наругаем, да помислим, че всъщност ругаем себе си и собственото си отношение към публичното, общественото, националното.

- От 20 г. вие сте в центрофугата на политическата журналистика. Някои наши колеги, включително кадри на БНТ, прескочиха бариерата и станаха политици.

- Всеки човек има право на избор, аз такъв избор не смятам да правя. Харесвам професията си.

- Как се виждате след 10 години?

- Въобще не мисля по този въпрос.

- След хиляди интервюта, които сте направили през годините, има ли най-впечатляваща личност, с която професията ви е срещнала?

- Ще назова един покойник – Зоран Джинджич, бивш премиер на Сърбия, с когото имах доста срещи. Той беше необикновен човек, такъв, какъвто на Балканите не харесват. Не спеше, непрекъснато работеше, бе рационален и практичен. Ние, балканците, харесваме мистични, странни, обсебени лидери. Джинджич беше прекалено земен, за да го запомнят с добро. Но свърши много за Сърбия.

- С какво го запомнихте?

- Запомнил съм го с необикновената му способност да формулира метафори във всеки отговор, които му хрумваха съвсем спонтанно.

- Какво е най-хубавото нещо, което ви се случи вчера?

- Вчера?

- Да, вчера.

- Вчера беше понеделник. (интервюто е взето във вторник – бел. ред.) Най-хубавото нещо, което ми се случи вчера, беше един разговор със сина ми. Той е 10-годишен, във възрастта, в която му хрумват чудесни неща, задава постоянно въпроси. Учи наблизо и понякога си тръгваме от училище заедно и си говорим за всичко. Най-вече по теми, които го вълнуват.

- Какъв беше разговорът ви?

- Разговорът беше за това защо хората постъпват несправедливо. Защо обиждат, защо бият. Говорихме за това как трябва да разбираме хората, преди да ги накажем с някаква своя емоция. Зад всяко избухване стои едно "защо". И моят син се опитва да довърши изречението с някое разумно "защото". Виждам го, че не мрази. Че вместо да издава присъди, търси обяснения. И това ме прави щастлив. Дано има късмет.

Мечтая си, когато порасне, България вече да не бъде световната столица на песимистите.

- Всеки от нас, ставайки родител, заживява с амбиции за по-добър живот в бъдещето. Какви са вашите амбиции към сина ви?

- Искам от него единствено да бъде такъв, какъвто му харесва да бъде. Нашето задължение е да му дадем най-доброто, – но само това, което той иска. В много ранна негова възраст се разделихме с илюзията, че ще трябва да го направим точно такъв, какъвто ние го искаме. Нека да бъде себе си. Само това, достатъчно трудно е. Иначе човек се замисля за още хиляди неща, разсъждавайки за бъдещето на детето си.

Моят син се роди 2 седмици след 11 септември 2001 г. Светът тогава изглеждаше поне толкова опасен, колкото днес. Питахме се какво ще стане утре – както се питаме днес. Но лично аз съм спокоен, защото не само синът ми, а всички, които идват след нас, са 100 процента по-добри от нас. И така трябва да бъде.

Стр. 14-15

ЗА МАРКЕТИНГОВОТО КЪСОГЛЕДСТВО

сп. Твоят бизнес | 15.10.2011

Станимир Андонов, управител на МаркетингПро Инженеринг ЕООД

51 години по-късно*

Наскоро попитах един мениджър на българска телевизия: "Кои са вашите конкуренти?". Съвсем нормален и дори тривиален въпрос. "Ние нямаме конкуренция. Те не са ни конкуренти" беше неговият отговор. Отговор доста изненадващ за мен, имайки предвид, че в страната според сайта http://www.predavatel.com в момента има 235 работещи телевизионни канала със самостоятелна програма и хиляди чужди спътникови телевизии, които могат да се приемат на територията на страната. Такива или подобни отговори получавах и от доста други мениджъри на компании в различни сектори през последните години. Интересно е как дълбокото чувство на величие пречи на осъзнаването на конкуренцията. С този текст искам да изложа някои идеи и анализи във връзка със съвременното изражение на маркетинговото късогледство.

Презумпцията за изключителност

По условие повечето компании възприемат себе си като изключителни и дори уникални в някои отношения. Това е съвсем разбираемо, тъй като това желание за изключителност е дълбоко свързано с надеждата за успех на начинанието и с вярата на предприемачите на бизнеса в светлото бъдеще на компанията. Иначе те не биха се захванали с това начинание, ако не биха били сигурни в крайния му и устойчив успех. Така уникалността на всяка компания е заложена в нейното ДНК още по рождение и е въпрос на време светът да повярва, че компанията е наистина изключителна и да превърне тази й характеристика в печалба за предприемачите. От тук по условие започват и някои от сериозните беди за малки и големи, нови и стари компании. "We are the first, the best, forget the rest" (Hue сме първите, най-добрите, забравете останалите). В това са убедени много български и чуждестранни мениджъри на компании. Когато желаната идентичност не съвпада с реалния публичен имидж на компанията в съзнанието на потенциалните и реални потребители, най-лесно е да обвиним потребителите за това, че те не разбират нашата изключителност. Тук виновни още са и нашите конкуренти, които всъщност не са ни конкуренти (та нали ние нямаме такива), че пречат на нашите потенциални потребители да схванат правилно кой е най-добрият на пазара. И така достигаме до двете потенциални заплахи за всяка една компания, попаднала в капана на маркетинговото късогледство, а именно неправилно разбиране на потребителите и на конкурентната структура на пазара.

Съвременното маркетингово късогледство

Най-общо маркетингово късогледство можем да наречем фокусирането на усилията на компанията върху създаването и усъвършенстването на продукта, вместо съсредоточаване на усилията на компанията за задоволяване на нуждите и потребностите на потребителите. Класически пример за маркетингово късогледство е казусът, описващ проблемите на железопътните фирми в САЩ в края на 50-те години на XX век. Тогава железниците са били пред фалит, защото са оставили другите видове транспорт да им отмъкнат клиентите, защото са смятали, че са в бизнеса с железопътен транспорт, вместо в транспортирането по принцип. Причината за проблемите им е била неправилното дефиниране на бранша, че са били ориентирани към железниците, вместо към транспортирането; Били са продуктово ориентирани вместо ориентирани към клиента.

Първи проблем:

"Адът, това са другите" – Жан Пол Сартр

Неразпознаване на конкурентите и неразбиране на нивата на конкуренция между компаниите А други винаги има. Те са там и обикновено са много. И адът е за всички. Да, адът, това наистина са другите, но ако успеем да преминем по правилния път през ада, бихме могли да излезем в рая. За нас остава изборът дали искаме и можем да виждаме или маркетинговото късогледство, което сами сме си наложили, ни пречи. Нека разгледаме проблема при компаниите, правещи бизнес с материални продукти. Твърде често компаниите, правещи бизнес по продуктовата концепция, страдат от маркетингово късогледство. Според Филип Котлър образно казано маркетинговото късогледство при тези компании е причина те да "гледат в огледалото, вместо да гледат през прозореца". А гледането през прозореца не е трудно, стига мениджърите на компанията да го пожелаят. Гледайки през прозореца ние лесно можем да различим четири нива на конкуренция, базирани на степента на заместване на продукта:

1. Маркова конкуренция: Компанията възприема като конкуренти други компании, предлагащи подобни продукти или услуги, на същите потребители и то на подобни цени. Например Volkswagen може да възприема като основни конкуренти Opel, Renault, Toyota, Honda, но не и Mercedes или Tata (компанията е избрана съвсем случайно и умишлено избягваме да използваме български компании за пример).

2. Браншова конкуренция: Компанията възприема своите конкуренти от една по-широка гледна точка. Това са всички компании, произвеждащи същия продукт или клас продукти. Така Volkswagen трябва да възприема себе си като конкурент на всички останали автомобилопроизводители в света.

3. Конкуренция на формата: Компанията възприема като конкуренти още по-широк кръг от компании. Като тук можем да включим всички компании, които задоволяват една и съща нужда. В случая нуждата от транспорт. Така Volkswagen ще се възприема като конкурент не само на другите автомобилопроизводители, а също и на всички останали производители на транспортни средства.

4. Родова конкуренция: Компанията Възприема своята конкуренция още по-широко. Нейни родови конкуренти са Всички компании, които се конкурират за парите на едни и същи потребители. Тук Volkswagen ще Възприема като конкуренти Всички компании, които продават основни дълготрайни материални активи, като жилища например.

Маркетинговото късогледство днес

Сигурно и на Вас Ви се е случвало. Понякога ни е трудно да разберем очевидното, именно защото е очевидно и всеки би могъл да го разбере. Днес маркетинговото късогледство не се отнася само до Възможността за осъзнаване на заплахите от страна на конкурентите. Маркетингово късогледство можем да наречем и невъзможността за разкриване на възможните ползи, които компанията би могла да извлече за себе си от участието си в стратегически групи заедно със своите конкуренти.

Втори проблем: Адът, това сме ние.

Неосъзнаване на ползите от конкуренцията, или как да използваме конкурентите си в своя полза? Всяка компания трябва да предизвиква размяна. Ако не успява да предизвиква размяна – тя фалира. И виновна за своите успехи или неуспехи е само компанията. Начинът на разбиране и използване на пазарните възможности зависи от възможностите на компанията да "вижда" и да тълкува промените в конкурентната структура на пазара. Теодор Левит казва "Продаването се фокусира върху нуждите на продавача, докато маркетингът се концентрира върху нуждите на купувача". И тази негова популярна мисъл изцяло описва двата вида съществуващи и днес компании. Тези, които не Виждат и не искат да прогледнат, и тези, които Виждат и гледат надалеч.
Всяка компания е застрашена от попадане В капана на маркетинговото късогледство. Обикновено това се случва неволно и неусетно. Истинската заплаха за бизнеса е неосъзнаването на това явление, довело да фалит не една и две компании. Ето няколко съвета с цел недопускане на маркетингово късогледство: • Открийте каква е същинската полза, която потребителите получават, когато използват
вашия продукт или услуга. Или с други думи, какво всъщност потребителят купува. "В заводите ние произвеждаме козметика, а в магазините продаваме надежда" – Чарлз Ревсон, основател на фирма Revlon. Когато една потребителка си купи червило, тя не си купува само червило с определен цвят, физически характеристики, търговска марка и т.н. Потребителката си купува и много повече, тя си купува надежда. Компаниите би трябвало да разглеждат конкуренцията по-между си на ниво истинските ползи, които продуктите им предоставят на потребителите:

► Потребителите си купуват решение на проблема. Разберете какви други решения на този проблем са налични на пазара. Мислете от гледна точка на потребителите. Защо те биха избрали нас или нашите конкуренти за да решат проблема си. Теодор Левит казва: "Хората не купуват свредла с диаметър 10 мм, а отвори с диаметър 10 мм";
► Научете се да питате и да чувате отговорите на потребителите. Потребителят е наш съюзник. Ако го попитаме правилно, то той би бил склонен да ни помогне със своето мнение
и опит при решаването на своите проблеми. Потребителите са генератор на безценни идеи за всеки бизнес и верен съюзник в борбата с маркетинговото късогледство. Пример за превръщането на тази възможност В заплаха е изказването преди години на един директор на голяма американска компания за производство на автомобили: "Как да знаят хората каква кола искат, когато още не са видели какво има на пазара".
Маркетинговото късогледство често е трудна за диагностициране и за лечение болест. Съсредоточаването на бизнеса върху нуждите, потребностите и желанията на потребителите е единственото сигурно действащо лечение, а и профилактика за предпазване от болестта.

* Заглавието е реплика на заглавието на великата статия на Теодор Левит Marketing Myopia (1960), Harvard Business Review, Harvard Business School Publishing Corporation.

За контакти: www.marketing-lab.org, 02/872 28 38

Стр. 50, 51, 52 

БГ рекламата в нов обръч от фирми

в. Банкер | Цветомира ЛИЧЕВА, Стефан САВОВ | 15.10.2011

Държавата продължава да дава милиони за клипове, филми, брошури и международни изложения, за да "изтупа" имиджа си

Лятото си отиде, морските курорти опустяха, а на зимните още не им е дошло времето, но рекламата на възможностите за почивка в България продължава да "работи". Или поне така се опитва да ни убеди Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, подготвяйки се в края на октомври да даде над половин милион лева за тази цел. Ефектът от рекламирането ни може и да е спорен, още повече след историята с "Алма тур", само че има едни пари, заложени за него, и чиновниците явно са решили да ги похарчат до стотинка.
Да не забравяме, че в края на септември икономическото министерство вече обяви обществена поръчка за изработването на серия рекламни филми за промоцията ни като атрактивна целогодишна туристическа дестинация. Стойността й е 660 хил. лв., а срокът за изпълнение – седем месеца. Така на практика клиповете ще са готови в началото на следващия туристически сезон, което до голяма степен ги обезсмисля, тъй като повечето чуждестранни туристи планират отпуските си още от предишната година.
Иначе, общо за реклама на страната през 2011-а са предвидени 34 млн. лева. По-голямата част от тях – 26 млн. лв., са по линия на оперативната програма "Регионално развитие", а останалите 8 млн. лв. идват от държавния бюджет. С тези средства се финансират участията на международни туристически изложения и национални форуми, презентации, пресконференции, семинари, журналистически турове и посещения на снимачни екипи, медийна реклама във вестници и телевизии, външна реклама, електронен маркетинг и др.
Проверка в регистъра на обществените поръчки показва, че от януари насам икономическото ведомство е обявило процедури за близо 10 млн. лева. По-интересното обаче е, че голяма част от поръчките се печелят от едни и същи фирми. Става въпрос за собствениците на шепа отбрани рекламни и пиар агенции, на които държавата плаща сериозни суми. Доказателство за това е търгът на министерството през юли за изграждането на нашия щанд на туристическите изложения в Лондон, Берлин, Киев и на двата форума в Москва. В надпреварата за 1.38 млн. лв. се включиха пет фирми – "Арка ЛТД", "Експо дизайн", "Експо вижън", "Стройтек" и "Юрапел комюникейшънс", които всъщност са и основните печеливши през последните години. Този път спечели "Арка ЛТД", като за труда си компанията, чиито собственици са Димитър Гачев, Марина Гачева и Саво Вълчев, е прибрала над 1.26 млн. лв., и то само за строителството на щандовете. За проектирането им е платено отделно на "Юрапел комюникейшънс" и "Експо вижън".
В края на март последните две фирми, заедно със "Стройтек", "Експо груп" и "Фернет България", се "бориха" за направата на българския щанд и на най-голямата румънска туристическа борса – TTR, в Букурещ. При обявяването на малката обществена поръчка възникна скандал, тъй като със заповед на икономическия министър Трайчо Трайков бе даден срок от един ден за подаване на офертите. Впоследствие от ведомството обясниха, че е станала техническа грешка и времето беше удължено на четири работни дни. Още по-странното бе, че единствено въпросните дружества са получили покани за участие в търга. В крайна сметка за победител бе определено "Юрапел комюникейшънс" с предложена цена от 46 хил. лв. без ДДС. То има още над десет договора с различни държавни институции като Министерския съвет, Министерството на регионалното развитие и благоустройството и това на труда и социалната политика. През 2008-а и 2009 г. фирмата е спечелила пет поръчки и на Държавната агенция по туризма за проектиране и изграждане на рекламни щандове. Според Търговския регистър собственик на "Юрапел комюникейшънс" е "Триас холдинг" АД, управляван от Илиана Неделчева-Димитрова и 19-годишната Божана Димитрова.
В средата на май Министерството на икономиката "задели" над 850 хил лв. за изготвянето и разпространението на рекламни сувенири. Парите са от оперативната програма "Регионално развитие", а обществената поръчка бе разделена в 32 позиции. Става дума за хиляди чадъри, луксозни стенни календари, химикалки, тениски, часовници, значки…, които би трябвало да накарат чужденците да си спомнят с умиление за България и да дойдат на почивка отново у нас. Впечатление в случая прави, че изработването на по-голямата част от сувенирите бе поверено на консорциума "Виделла"с управител Люба Медарова, в който участват "Корделла" ЕООД и "Вирус Креатив Студио" ООД, и на обединението "Ламбаджиев – Фатум"с управител Бойко Ламбаджиев, в което влизат "Ламбаджиев Стандарт" ООД и "Фатум" ООД. Интересното е, че Ламбаджиев не печели за пръв път обществена поръчка на икономическото ведомство за рекламни брошури. През 2010-а за имиджова диплянка "България", представяща страната като "дестинация със съвременни курорти, богато културно-историческо наследство, съхранена природа и разнообразни туристически възможности", "Ламбаджиев Стандарт" е взело 360 хил. лева. Фирмата на въпросния бизнесмен явно е много добра в рекламната дейност, тъй като през последните две години е била наета общо осем пъти от различни държавни и общински структури. От сключен договор със социалното министерство тя е прибрала и близо 11 хил. лв. без ДДС, за да осигури публичност на схемата "Подкрепа за осигуряване на подходяща и ефективна инфраструктура на бюрата по труда, допринасяща за развитието на устойчиви градски ареали". Дружеството се е занимавало и с отпечатване на различни материали по поръчка на Народното събрание, от което е спечелило около 20 хил. лева. Негови клиенти са били още Националният център за информация и документация, Агенцията по заетостта, община Несебър и други.
Заслужава си да се отбележи съдбата и на друга поръчка за изготвяне и разпространение на нискобюджетни рекламно-информационни материали, за която Министерството на икономиката и енергетиката е предвидило впечатляващата сума от 2.1 млн. лева. Тя беше обявена на 28 април и е разделена на 13 части за популяризирането на различните видове туризъм. На 16 август министерството взе решение за победителите, което обаче бе обжалвано пред Комисията за защита на конкуренцията от "Софпринт груп", "Маг адвъртайзинг", консорциума "Дакс и партньори" и споменатата вече "Юрапел комюникейшънс. С аргумента, че "забавянето на поръчката ще се отрази негативно по отношение на намаляване на приходите от туризъм, както и ще повлияе на благосъстоянието на заетите в бранша" от ведомството на Трайчо Трайков настояха за нейното предварително изпълнение и на 8 септември получиха благословията на КЗК. Само че пренебрегнатите кандидати обжалваха решението пред Върховния административен съд, който в началото на тази седмица отмени определението на антимопоноплната комисия, и отхвърлят искането на икономическия министър за допускане на предварително изпълнение на решението от 16 август.
Не бива да пропускаме и още една спорна стъпка на ресорното ведомство. За изработването на пуснатия в края на септември нов туристически сайт www.bulgariatravel.org бяха похарчени 2 млн. лева. Но след като се разбра, че страницата заблуждава туристите с абсурдни грешки за разположението на забележителностите ни, чиновниците решиха да търсят фирма, която да я доразвие. Намериха я в лицето на обединението "България Травъл 2010", в което влизат "Медиа планинг груп", "Сиенсис" и "Скрийн брадърс", срещу цена от… 1.46 млн. лв. без ДДС.
За капак на всичко бе обявена още една поръчка за 3.58 млн. лв. с ДДС, която пък да популяризира самия сайт www.bulgariatravel.org. Парите са осигурени по оперативна програма "Регионално развитие", а срокът за подаване документи изтече на 26 септември. Компанията, която спечели, ще трябва да осигури "публикуване на 20 рекламни банера на предни позиции в 20 туристически портала и сайта, реализация на две игри с награди и създаване и разпространение на осем електронни бюлетина".
Остава да се надяваме, че харченето на милиони наистина спомага за привличането на повече туристи. Иначе ще излезе, че от рекламите на България печелят само фирмите, които се занимават с тях.
***
Според официалната информация на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма отдавна не сме се радвали на толкова добри приходи от туризъм по Черноморието като тази година. Постъпленията за първите осем месеца са малко над 1.544 млрд. евро, което е 5.2% ръст спрямо същия период на 2011-а.
Дали това обаче се дължи на подобреното качеството на услугите в популяризирането на страната ни като топдестинация за културен, морски, планински, селски, СПА и екотуризъм? От години България е известна като рая на евтиния алкохол, забавленията, дискотеките и липсата на почти всякакъв контрол. Неслучайно голяма част от туристите са млади хора между 18- и 30-годишна възраст, които, меко казано, рядко отскачат, да речем, до Царевец. Между другото най-голям този път е ръстът на летуващите от Русия, Македония, Сърбия и Украйна.

Стр. 1,23

Жени Петрова: Когато страхът изчезне, тогава българите ще даряват повече

в. Дума | Павлета ДАВИДОВА | 15.10.2011

Ако имах вълшебна пръчица, бих я скрила под възглавницата, хората сами творят чудеса, категорична е младата координаторка в неправителствената организация – фондация "Сийдър"

Жени Петрова е на 26 години, oт Бургас. Завършила е международни отношения в СУ "Св. Климент Охридски", а в момента – магистратура по управление на международни проекти в УНСС. Последните 3 години работи като координатор на обучения и доброволческа работа към фондация "Сийдър". Организацията е доставчик на социални услуги за деца и младежи с интелектуални затруднения в България

- Разкажи малко повече за това, с което се занимаваш?

- Аз съм координатор към фондация "Сийдър". Тя е доставчик на социални услуги за деца и младежи с увреждания. Като казвам доставчик, имам предвид центрове за настаняване от семеен тип и защитени жилища за деца с интелектуални и физически увреждания. Основно координирам обучения, организирам доброволческа работа, която се изразява предимно в прекарване на време, чисто взаимодействие с деца и младежи, които не са имали шанс за подобни отношения, защото са израснали в институция. Повечето хора, които са ги посещавали, са били някакви донори, които най-вече носят храни, лакомства и дрехи. Донорите се страхуват да дадат всички неща, които носят, на персонала, от страх да не изчезнат и да не стигнат до децата. Затова се получава една масова суматоха в двора, където малчуганите получават даровете. Утвърждава се още повече идеята за йерархия – в суматохата по-силните взимат каквото могат, липсва контрол. Това е едно от многото малки дребни неща, които стават причина институциите да се превръщат в джунгла.

- Затова ли децата трябва да бъдат изведени от тези домове?

- Причините са хиляди! Конкретно за децата, които имат интелектуални увреждания, домовете не осигуряват необходимия минимум за живот. Те имат нужда от специализирана терапия, а почти винаги тя липсва. Още от едно време се води политика да не се говори, че съществуват деца, младежи и възрастни с увреждания. Подобни институции са се помещавали в огромни сгради в села с малко жители. Там се знае, че има такива хора, но няма проблем, защото не излизат и не се смесват с общността. На принципа на Сталиновите думи – "има човек, има проблем", т.е като ги крием, значи ги няма и всичко е окей. Тези деца се раждат и ги оставят някъде. Те нямат свои кошарка, дрешки, дори пеленки. Нямат човек, който наистина да го е грижа за тях. Нямат си нищо. Децата с увреждания израстват в домове, където условията са ужасни. Отгоре на всичкото нямат никакво право на избор. Не могат да избират кога и с какво ще се хранят. Разпределени са като в концлагер. Ядат по команда, хранят се по команда, лягат по команда. Не трябва да имаме изолирани от обществения живот хора. Има хора, които не приемат децата с увреждания като същества като всички нас, но ще им се наложи да ги приемат, защото и те имат права.

- Как би убедила някого, че те са хора като нас?

- Няма нужда да казвам нещо, просто ще го заведа в дом, за да види условията. Тези деца се нуждаят от същите неща като нас. Едно човешко същество не се различава от друго, независимо от капацитета за разбиране на информацията.

- Фондацията среща ли подкрепа от държавата, системата и самите домове? Как точно решавате върху коя институция трябва да се концентрирате, за да излязат децата от нея?

- В началото не срещахме кой знае каква подкрепа. Може би защото държавните институции нямат доверие на неправителствения сектор, но ние сме част от системата. Една община, която има хиляди въпроси за решаване, много трудно ще се фокусира върху изграждането на хубаво жилище за няколко изоставени деца. По целия свят специализирани неправителствени организации са решение на въпроса, у нас още узряваме за тази идея. Все повече получаваме подкрепа и желание за съдействие. Нито държавата, нито ние имаме капацитет да действаме сами, затова трябва да си партнираме. За домовете може да се каже, че сами се намираме – посещаваме някой дом, виждаме, че положението е там много лошо, но има хора, които искат да го променят.

- В повечето страни доброволците сами покриват разходите си, дори плащат такса, за да помагат. Как стоят нещата у нас, кой е по-способен и иска да помага?

- От финансова гледна точка чужденците често са доста по-способни, особено ако идват от държава с по-добър стандарт на живот. Непрофесионалистите обикновено идват, за да видят нещо различно от съществуващото в тяхната държава. Понякога родителите им ги изпращат, за да "спукат" розовия балон, в който са отгледани.

- Добре дошли в ада, с това ли посрещаме доброволците?

- Не! Те дори се радват, че идват на място, на което могат да бъдат полезни. В България всъщност им харесва. Шокирани са от това, което виждат в институциите за деца, това е нормално. Но те са благодарни, защото така оценяват нешата, които иначе са приемали за даденост.

- А българите?

- Ако са по-добре финансово задоволени, тогава много по-лесно биха се отдали на доброволческия дух. Българинът много по-ясно разбира проблемите, защото животът му не е лесен. Хората не участват често доброволно, не защото не са материално осигурени, а защото се страхуват, че може да загубят и това, което имат. Тази несигурност откъм икономическа и финансова гледна точка оказва голямо влияние. Когато страхът изчезне и има повече сигурност у хората, тогава българите ще са по-отдадени на благотворителни каузи. Скоро прочетох нещо, в което Камен Донев обяснява новата си постановка. Говори за това, как почти никой не е скучал като дете, нито е изпадал в депресия. Изведнъж порастваме и се вкопчваме в нещата. Губим онази първоначална радост. Нещата придобиват смисъл едва когато самите ние имаме дете. То прави елементарни неща, но в неговото съществуване откриваме всичко, което е важно. Тогава виждаме непринудеността и светът ни отново се променя.

- Би ли посъветвала връстниците си да се захванат с таква работа?

- Бих окуражила само хора, които имат интерес към това. Интересно е, разбират се много неща за живота. Виждайки мотивацията от всички страни, получаваш сили. Задвижващата сила е да се чувстваш полезен. Аз започнах като доброволец, но вече съм част от екипа, пред мен се разкри един нов свят, за което съм благодарна.

- Мислила ли си да се откажеш?

- Да. Но е свързано с чисто бюрократичните и административните спънки, които срещаме. Демотивацията идва от света на "нормалните" хора.

- Какво пречи на развитието на социалните услуги у нас?

- Когато населението не живее добре и има ниски доходи, социалните услуги остават на заден план. Ако икономиката беше по-добре, а хората имаха възможност за развитие и бизнес, тогава и социалната сфера ще е по-добре. Всичко е свързано.

- Считаш ли, че медиите третират правилно децата в домовете? Отразяват ли коректно действителността?

- В стремежа си да представят това, което става зад стените, медиите нарушават много от правата в домовете. Нахълтват внезапно, за да изненадат директора или персонала, но по този начин нахлуват в личното пространство на децата. Това все пак е домът на тези деца. Медията, уж за да помогне, допринася за това, отношението към тези деца да е като към общи – всеки да прави каквото си иска пред тях. Твоето дете има лично пространство, нима те нямат? Нека се отнасяме към тези деца като към важни, като към всички останали хора, и да уважаваме личното им пространство. Темата е сложна, зашото има и злоупотреби от страна на персонала. Трябва да се намери равновесието. Трябва да се промени идеята, че бидейки изоставени, тези деца вече са ничии, а само държавата се грижи за тях. Трябва да ги уважаваме, така както уважаваме всяко друго дете.

- Ако имаше вълшебна пръчица, какво би направила с нея?

- Бих я скрила под възглавницата, така че никой да не я намери. Не бих променила нищо. Според мен хората имат достатъчно потенциал и капацитет да променят много неща. Нужно е само да мислят и да използват въображението си. Вълшебната пръчица е продукт на тяхното въображение, няма нужда да е реална. Ние сами можем да променяме нещата.

Стр. 31

За фотографа Васил Къркеланов снимката се случва, преди да натиснеш спусъка

в. Сега | Милена ДИМОВА | 15.10.2011

Майсторът на обектива, прочут с еротичните сесии за Playboy, все повече се отдава на арт проекти

Васил Къркеланов е роден през 1969 г. в Чирпан. Завършва Софийската математическа гимназия, две години учи в МЕИ, а през 1996 г. се дипломира в НАТфИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Кино и TV операторско майсторство". Работил е като оператор в НТВ, а по-късно прехвърля професионалните си интереси към модната и рекламната фотография. Снима за елитните списания Playboy и Eva. През 1999 г. създава "Студио Къркеланов" за постановъчна рекламна фотография. Продуцира документални филми и телевизионни предавания
Какво трябва да направи един мъж, за да накара най-красивите жени в България охотно да свалят дрехите си и да заемат прелъстителна поза? Да бъде Васил Къркеланов, разбира се. Така поне си мисли целокупното мъжко население с откровена завист към известния ни фотограф. 120 сесии за списание Playboy, хиляди кадри, запечатали звездите на модния подиум, стотици портрети на секс символи от шоубизнеса… Но това е само бляскавата страна на неговата кариера. Другата е по-прозаична – работа, размисъл, разочарование, напрежение, удовлетворение, но именно тя превръща работата на Къркеланов от занаят в творчество.
"фотографът е един вид профайлър – казва той. – Ако искаш в снимките ти освен композиция, експозиция, регистрация на дрехи, на части и на тела да има и човек с излъчване и присъствие, то трябва да работиш психологически с него. С опита идва лекотата, с която фотографът преценява хората, преди още да застанат пред обектива му; още по лицата им добива представа за характера, за възможните реакции и съответно определя подхода си."
Но… в началото бе математиката. Като възпитаник на Математическата гимназия Васил Къркеланов съвсем логично продължава образованието си в някогашния Машинно-електротехнически институт (МЕИ). Дотук фотографията е присъствала в живота му само чрез подареното му в четвърти клас апаратче "Смяна 8" и щракането на приятели-по купоните. "МЕИ не беше за мен, макар че си вземах всички изпити без проблем – връща днес лентата фотографът. -Просто не се чувствах щастлив. След две години вече бях наясно, че тази професия не е моята. Един месец преди изпитите реших да кандидатствам "Кино и TV операторско майсторство" в НАТфИЗ и сам се подготвих. Не ми и хрумна да потърся преподавател или да запиша някакъв курс".
Младежът е приет, завършва успешно, но все още е далеч от истинското си призвание. След дипломирането си започва работа като оператор в Нова телевизия, която тогава – през 1994 г., е наистина "нова" и попада в екип от млади, забавни и ентусиазирани хора. През 1995 г. арт директорът на телевизията лансира идеята да се направи албум с портретни снимки на водещите, предимно женски лица, които да бъдат използвани за PR цели. Задачата е възложена на Васил. "Ето тогава разбрах, че имам по-особено отношение към фотографията -спомня си той. – Започнах да намирам своя стил, да усещам как работата ме увлича, дърпа и задържа. Всяка вечер, след като приключеха новините, отивах в студиото в "Дианабад" и правех по една сесия с водещите. Усещах, че ми е приятно да работя с хора, да ги манипулирам, да ги провокирам, да разглеждам после снимките, да отхвърлям едни, да избирам други, да следя реакциите… Това определи бъдещето ми."
След Нова телевизия Васил Къркеланов вече никога не се ангажира като наемен работник на заплата където и да било. От медията обаче си тръгва не само с откритието за професионалното си призвание, но и с един от моделите си – журналистката Ирен Леви. "Добре че още в началото се влюбих и се ожених за свой модел, че така, както се развиха нещата после…", смее се фотографът, намеквайки за десетките еротични сесии. Преди тях обаче са много други ангажименти: едно от първите модни лайфстайл списания -"Идея", за което Къркеланов снима портрети, интериори и екстериори; списание Eva, където негово дело са всички корици и модни сесии; рекламни кампании. Междувременно с Ирен Леви правят студио за телевизионни продукции и стартират предаването "Небивалици" по Би Ти Ви, след това "Сръчно" – за домашни майстори, "На ръба" – за екстремни спортове; захващат се с документално кино… Така че Playboy се вмества някъде между всички тези дейности, но пък за добро или за лошо превръща Васил Къркеланов в легенда.
"С издателя на Playboy Мартин Захариев се срещнахме покрай една сесия на Лили Иванова за първия брой на списанието. След нея получих нов ангажимент, след него друг и така… над 120 сесии, публикувани не само в българското издание, но и в чужбина – разказва фотографът. -Постепенно публиката започна да ме идентифицира изключително с Playboy, с красавици и с еротика. Еротиката всъщност е много особена област и не всеки може да работи в нея. Тук нещата опират почти изцяло до общуване с модела. Първо, човек, останал без дрехи, заобиколен от прожектори, кабели и непознати хора, не се намира в обичайното си състояние и ти си този, който трябва да го предразположи така, че да се върне към автентичния си характер, към собственото си излъчване, за да не се усеща голотата като преграда. Второ, и най-съвършената жена се притеснява от някакъв дефект, макар той да съществува само във фантазията й, и пак ти си онзи, който я кара да преодолее мисълта за физиката си и да извади на показ вътрешния си свят, защото еротиката е именно в него".
Питам възрастта от значение ли е за постигане на еротично излъчване и получавам изненадващ отговор: "С младите момичета се работи най-трудно. Едно 18-годишно девойче още не е преживяло нещата, които му предстоят в живота, в секса, във взаимоотношенията, то е по-бедно откъм състояния и емоции. Да, може да използваш наличните му качества, да надградиш малко, но не може да направиш чудеса с някого, който не е интересен. Затова зрялата жена е по-обичана от обектива – в нея има цял спектър преживявания. А еротиката не е само голота; тя е преди всичко въображение; възприема се от подсъзнанието и е провокирана от него. Разбира се, свързана е с физиката, но тя в никакъв случай не е определяща. Говоря за истинската еротика, а не за комерсиалните продукти, каквито са попфолкът и подобни евтинии".
А вярно ли е, че Васил Къркеланов не снима мъже? "Вярно е. Както се казва, не ми върви с мъжете – шегува се той. – Наистина, никога не съм бил съвсем наясно как да бъде заснет един мъж. Може би защото аз самият съм такъв и собственият ми пол не ми е интересен. В списание Eva Калин Руйчев снимаше мъжете, защото на мен просто не ми се получаваха."
Друг препъникамък са близките хора. Семейният албум на Къркеланови е дело почти изцяло на Ирен. Съпругът й охотно отстъпва фотоапарата със следния мотив: "Когато си твърде близо до един човек, ти виждаш и най-малкия детайл, но вече не може да го възприемеш цялостно, няма загадка, няма предизвикателство. А фотографът – посредник между модела и възприятията на зрителя, трябва да бъде в ролята на откривател, да възпроизведе първите си впечатления от дадена личност. Това няма как да стане, когато снимаш жена си или приятели от детинство."
Но към децата Васил Къркеланов насочва с радост обектива си. "Снимал съм много кампании с деца. С тях най-важното е да си търпелив, да се забавляваш и да ги поощряваш да бъдат естествени. Няма нищо по-зареждащо енергийно от свободно играещи деца – от теб се иска само да щракаш в подходящите моменти; не бива да ги режисираш – тук застани, това направи. И трябва да направиш много добър кастинг. Без "абе, снимай детето на шефа" или хлапето на мениджъра. Някои деца имат дарбата да стоят добре в кадър, други – не".
Но фотографът признава, че е леко уморен от поръчките, с които години наред е бил засипван, и все повече търси вдъхновение в собствения си свят. "Прииска ми се да снимам чисто художествена фотография, чрез която да се изразя – признава той. – Доста съм работил за медии и за рекламната индустрия, но човек може да разкрие себе си само чрез самоцелните си арт проекти. Иначе все се съобразяваш с работодателя, колкото и да налагаш собствения си вкус." Васил пази в тайна заниманията си в тази насока, но мъничко повдига завесата, като издава, че снимките отново ще бъдат свързани с хора и с мода, но в съвсем друг, изненадващ ракурс. Другата му амбиция, която също е в процес на подготовка, е фотографска школа, която смята да открие със свой приятел. Тя също ще е различна от съществуващите такива – ще е за професионалисти, които искат да се насочат към портретната фотография, и освен стабилна теоретична и практическа подготовка, свързана с технологията на фотографската професия, ще акцентира върху психологическата работа с модела. "Един фотограф има нужда от Две неща -казва Васил Къркеланов. – Първо, от някого, който да го научи на занаят, да му даде основите, а те са в химията, във физиката, в изобразителното изкуство. И второ – от друг (това може да е и същият човек), който така да го вдъхнови, че да му Държи цял живот. Напоследък, След навлизането на цифровите апарати, фотографията стана супер масова. Твърде много хора намериха хобито си в нея, което е добре. Лошото обаче е, че това доведе до профанизирането на тази професия."
Именно във връзка с новите технологии подпитвам фотографа за отношението му към фотошопа, който, освен че масово се използва от колегите му, отдавна вече се включва във смесените техники и на изящните изкуства. "Нямам драматично отношение към този продукт – казва той. – Разглеждам го като светломера, обектива, въобще като който и да било друг инструмент. В крайна сметка всеки е свободен да прави каквото си иска – да снима и да рисува отгоре или да създава снимка след рисунката, но това не е фотография, а съвсем друго изкуство, което може да се развие в бъдеще. Нека не ви прозвучи ретро, но за мен фотографията се случва, преди да натиснеш спусъка. Тя включва всичко – модела, осветлението, оптиката, камерата, теб самия, и ако след това снимката се нуждае от твърде много доработки, то говорим вече за съвсем друг продукт. Това, което прави една снимка интересна и те кара да я отбелелнш с чавка сред стотици други, се случва преди щракването на затвора."

Стр. 13, 14

10 ФАКТОРА ЗА КОНТРОЛ НА ДИГИТАЛНАТА ВИ РЕПУТАЦИЯ

сп. Твоят бизнес | 15.10.2011

Ана Динкова, консултант по ПР, онлайн комуникации и дигитално присъствие trinitix.net

Неизбежно и неусетно дигиталните технологии станаха част от работното ни ежедневие и заеха ключова позиция в сферата на комуникациите. Кои са факторите, от които зависи подобряване разпознаваемостта на марката ни, комуникацията с клиентите и управлението на фирмената репутация в Интернет:

Социалните мрежи

Та са новата директна форма на комуникация, която позволява непосредствен контакт с настоящи и потенциални клиенти. Профилите в социални мрежи ви дават директен достъп до клиента, неговите желания и очаквания от продукта, марката или предлаганата услуга. Те са барометър за нагласите и вкусовете и вече не служат само за споделяне на авторско съдържание, контакти или всякаква друга лична информация. Участието в мрежи създава общности, а общностите генерират постоянство и доверие. Засега в България най-често корпоративното присъствие е фокусирано във Facebook. Все повече компании обаче виждат необходимостта и ползите от разширяване на общността към Twitter, Linkedln, Foursquare, Youtube и всички канали, по които е възможен достъп до тяхното съдържание. Интегрираното присъствие носи усещане за стабилност, визия за бъдещето и авторитет.

Онлайн общности

Новият начини за обединяване на клиенти и последователи от различни социални, културни и дори географски корени, които споделят общ интерес. Силата и влиянието на тези общности често се подценява, а именно там се зараждат ядрата на лоялност и те лесно се превръщат в инкубатор на посланици на марките във Виртуалното пространство и отвъд. През последните няколко години България бележи видимо израстване във влиянието и авторитета на онлайн общностите и все по-силното им влияние, както на общностно ниво, така и индивидуално – в лицето на влиятелни посланици на марките – независими наблюдатели, блогъри и професионалисти. Персонализирани агрегатори на информация Най-удобният и ефективен начин да разберем кой, къде и какво говори за нас, марката или продукта ни. Качественият мониторинг на онлайн средата около фирмата и конкуренцията, е в центъра на усилието по успешното управление на репутацията, както в Интернет, така и в реалното простраство. Търсете персонализирана услуга, направена според специфичните ви нужди. Събитията около дигиталния ви бранд се случват в реално време и често пъти от незабавната реакция зависи дългосрочната му репутация, навлизането в криза и дори оцеляване. Правилото тук е "Слушай, анализирай, реагирай…

Дигитализиране на марки и послания

Рекламата и традиционния PR отдавна не са достатъчни. Интегрираното присъствие онлайн е визитната картичка на бранда. Все по-често, това е първата линия на контакт между марка и клиент. Всяка марка има изграден виртуален образ и в много случаи той не е това, което бихме искали да видим в огледалото. Ако клиентите не могат да открият продукт или компания онлайн, не могат да получат бърз, лесен и безплатен достъп до информация, те просто попадат при конкурента, който им предлага достъп до съдържание. Дигитализацията на марките надхвърли мащаба на интернет страниците и се пренесе в социаланите мрежи, мобилните устройства, добавената реалност, игровите конзоли, телевизионните платформи и цели виртуални светове, като Second Life. Традиционните рекламни и комуникационни кампании са обречени без малко или повече виртуалност и интерактивност. Новите марки не говорят НА потребителя, а СЪС него.

Управление на онлайн репутация

Това е механизмът за управление на всички изброени фактори дотук и е най-правилният начин, по който може да се следи големият поток от информация от различни източници: социални мрежи, форуми, блогове и медии. Използва се възможността за моментална обратна връзка, инициирането и поддържането на активен диалог. Все повече компании виждат смисъла и ползите от интегрираната услуга по управление на репутацията им и това прави комуникацията е клиентите по-лесна, по-прозрачна и много по-ефективна.

Интегрирани онлайн комуникационни кампании

До скоро бяхме свикнали да разделяме рекламата, маркетинга и PR-a. Взаимовръзките между тези три звена са вече толкова преплетени, че без прилагането на единна и интегрирана стратегия за дигитално публично присъствие ефектът ще е незначителен. Сливането на виртуалната и реалната комуникационна среда е начинът да се достигне до сърцето на клиента. Новите комуникационни инструменти дават възможност за участие и съпреживяване на посланията на марките. Интерактивността е забавление и ангажираност, участие и споделяне на създадените преживявания и създаденото съдържание.

Корпоративни стратегии и поведение в онлайн среда

Корпоративна стратегия за онлайн комуникация и присъствие често звучи като оксиморон, защото за голяма част от представителите на бизнеса е достатъчно да имат някаква интернет страница и фен група във Facebook. Планирането и изпълнението на интегрирано онлайн присъствие е много повече от PR план. Подпомогнато от последните технологии и избора от множество платформи за комуникация: корпоративен сайт и блог, профили в социални мрежи, приложения за мобилни устройства, вирусни кампании, планирането добива ново измерение и дава възможност за много по-ефективно управление на динамичната среда. Репутацията ни се следи не само навън, но и вътре в компанията, затова не трябва да се подценява и вътрешното ниво на планиране и управление, подпомогнато от съответните инструменти за отчетност и контрол.

Оптимизация на онлайн съдържание и писане за уеб

Вече всички говорят за SEO. Оптимизацията на съдържанието за търсачки и агрегатори на информация бързо израстна в ключов фактор за успешно и видимо онлайн присъствие. Когато търсим в интернет не е задължително да намерим най-лесно, най-добрите продукти или услуги. Сега най-често намираме първо най-добре написаното съдържание за определен продукт или услуга – съдържание, създадено нарочно от опитни специалисти. Успешното оптимизиране изисква постоянни и целенасочени усилия и специфичен начин на представяне на информация за уеб. Веднъж стартиран, процесът на оптимизация е лесен и достъпен за управление и контрол.

Корпоративен блогинг

Основната полза от корпоративния блог е директното изграждане на връзка с клиентите. Влогът е онлайн инструмента, който най-лесно позволява създаване на собствена медиа и същевременно създаването и изграждането на лоялна общност. Това е един от най-преките и бързи начини за предоставяне на фирмена информация и същевременно получаване на обратна Връзка с мнения, коментари и защо не критика. Корпоративните блогове постоянно растат, но към момента доста плахо. Често пъти се допуска грешката блогът да се използва като сайт – суха и основна информация, тромава и бавна комуникация и ограничена възможност за коментари, а това е стратегически проблем. Ако мислите, че не сте готови да имате собствен корпоративен блог, по-добре изобщо не създавайте тази иначе толкова удобна в ежедневната работа платформа за комуникация.

Buzz маркетинг и генериране на позитивен шум

Никъде другаде освен онлайн не може да се генерира толкова бързо, лесно и икономично шум около марка, услуга и всичко останало, което съпътства фирмената идентичност. Това е начин за събуждане на интереса посредством забавни и често пъти много иновативни кампании, които мълниеносно обхващат виртуалното пространство и пренасят много бързо вашето послание. Добре изпълнените вирусни кампании оставят дълготрайни следи, а често пъти минималната инвестиция си струва добре отплатения риск.
Моят съвет към всеки представител на определена марка или продукт, който иска да използва възможностите на новите технологии и комуникационни канали, е да обмисли добре стратегията си и да се консултира със специалист по дигитални комуникации и управление на онлайн репутация
За много компании е лесно и изгодно да поверят управлението на онлайн репутацията си на квалифициран консултант, други биха предпочели пряко да управляват диалога с клиентите си. Във всички случаи интегрираното онлайн присъствие има нужда от синхрон и добро know-how, което не е по силите на всеки. Самоцелното създаване и управление на комуникационни платформи не само не е достатъчно, а крие сериозен и неоправдан риск от изгубване на контрола върху виртуалния диалог, което бързо води до кризи. Затова е от голямо значение правилното планиране, координиране и изпълнение на единна корпоративна стратегия за онлайн присъствие и поведение. Измеримостта на резултатите и успеха от подобно начинание е гаранция за възвръщане на инвестициите без неоправдан риск.

Стр. 35, 36, 37

Предателството на медиите

в. Капитал | Весислава АНТОНОВА | 15.10.2011

Масовата продажба на редакционно съдържание е един от най-тъжните феномени в тази предизборна кампания

Заиграването на медиите с политиците и обратното, на политиците с медиите, е една от най-опасните игри.
Резултатът от нея обикновено е режисирана публичност, в която събитията се представят така, както на някого му е удобно, а не такива, каквито са всъщност. Тези дефекти в медийната публичност най-ясно се виждат по време на избори.
Политическите послания и изборната реклама имат важна роля за информирания избор на хората при вземане на решения. Тези послания в една голяма част от европейските държави и България в това число, достигат до избирателите, след като политиците са си платили на медиите. Темата трябва или не да се плаща за политическа реклама е дискусионна в Европа. За нея не се плаща само във Великобритания, Германия, Дания и още пет държави, докато в другите европейски страни рекламните кампании на партиите се излъчват срещу пари.
Да гледаш клип или рекламни карета във вестниците на някой политик е напълно в реда на нещата. Проблемът идва, когато медиите получават пари, за да публикуват съдържание, което не е обозначено като платено. Точно това се случва в тази предизборна кампания. Учудващо голяма част от медиите продават редакционното си съдържание и практически лъжат своите читатели/зрители, че отразяват тези "събития", защото са интересни и важни. Всъщност те са рекламен пълнеж. В предишния брой на "Капитал" разказахме за няколко такива случаи и за това как медиите имат дори официални тарифи за нещо, което е грубо нарушение на елементарни етични и професионални правила. Тази седмица продължаваме темата, защото вярваме, че честните медии са изключително важни за това държавата да работи правилно.

Етика на ръба

Мръсната тайна в тези избори, която я знаят и щабове, и медии, е, че дописките и репортажите, които са част от платеното отразяване на изборите, изобщо не са маркирани. "Нашата идея е простичка. Отбелязвайте всяко едно платено съдържание с маркер "това съдържание е платено". Нека това да стане във вестниците и електронните медии. Тогава това е честно към тези, които потребяват това съдържание", коментира пред "Капитал" Антоанета Цонева, директор на Института за развитие на публичната среда. Организацията е една от най-активната в борбата за прозрачно финансиране и отразяване на предизборните кампании. В допълнение Цонева каза: "Всички, които се занимават с маркетинг, обаче знаят, че платените съобщения се ползват с много ниска степен на доверие от потребителите, що се отнася до корпоративната реклама. Предполагам, че подобно е и положението с политическата реклама. Затова партиите нямат интерес от маркера "платено съобщение". Неофициално дори от няколко политически централи признават, че е така, но публично отказват да го коментират.
В потвърждение на това е и коментарът на главния редактор на "Стандарт" Славка Бозукова, която обяснява, че медиите имат тарифи за директна реклама и отделно за PR отразяване. "Тарифите за директна реклама включват каретата с плакатите на политическите партии или т.нар. агитационни материали. В пакета за РR отразяване много точно е описано какви дописки, интервю или представяне на кандидата са включени." Тя обясни, че когато подписват договор за PR отразяване обаче, политическите партии или кандидатите изрично искат в текста на договора с медията да е записан текст, че "няма да се обозначава или упоменава, че става дума за платена публикация".
Главният редактор на "Стандарт" отбелязва, че "тази година кандидатите почти не искат да използват формата на класическото интервю. Те предпочитат да сключват договори за съботно неделните ни издания и приложения, които да им гарантират по човешко представяне". Че това е основна тенденция го доказва и фактът, че издателство "Санома-Блясък" (издателите на Cosmopolitan, Elle, Story, "Блясък", "Журнал за жената" и др.), която е в бизнеса с лайфстайл издания, също има "Тарифа – "Избори 2011". Търговският директор на издателството Богдана Черногорова обясни, че до подготовка на тарифата се стигнало след като няколко политици проявили интерес да се появят с PR-публикации във светските им издания "Блясък" и Story. "До подписване на договори не се стигна, защото ние държахме задължително текстовете да са обозначени като платено съобщение. Това обаче не устрои политиците. така, че ние не сме използвали тарифата си", обясни Черногорова.
На въпроса дали е редно да се публикува съдържание, без да се обозначава, че е платено, Антон Кутев, секретар по медийната политика на БСП, отговори: "Това не е проблем на партиите. А питам защо в България предизборните кампании са платени? Етично ли е медиите да получават изобщо пари? Например във Великобритания предизборните кампании не са платени." От пресофиса на Меглена Кунева коментираха, че медиите не трябва да загубват обективността си по време на кампания. "Съдържанието им не трябва да се променя на принципа който плати повече, той определя облика на изданието. Това важи изключително много за печатните и онлайн медии, където журналистическите материали директно се заменят с PR публикации, без това да е ясно обозначено. От това страдат и журналистиката, и гласоподавателите, тъй като журналистите губят своя облик, а на хората е отнето правото да направят своя информиран избор."
От ГЕРБ категорично не пожелаха да коментират

Просто факти…

Главният редактор на в. "Новинар" Десислава Апостолова обясни, че медията има тарифи за политическа реклама и PR, които не се различават от останалата реклама. "Тарифите и за хартиеното издание, и за сайта на в. "Новинар" са публични и могат да бъдат намерени на www.novinar.bg", поясни тя. Според Апостолова платените публикации трябва да се обозначават, но "според мен въпросът е по-кардинален и е свързан не само с политическата реклама, към която сме толкова чувствителни по време на избори, а въобще с PR материалите, било то платени или не, в печатните издания. На този етап – с това законодателство и при тази конфигурация на медийния пазар, пълното разграничаване на тези съдържания ми се струва по-скоро пожелателно и е въпрос на избор и позиция на отделната медия", категорична е Десислава Апостолова.
Категорично "за" обозначаването на платените публикации е и медийният юрист Радомир Чолаков, който е и заместник-председател на Комисията за етика в печатните медии. "След като политическата реклама е платена, за нея важат изискванията за обозначаване, както за обичайната реклама. Винаги ми е било странно практикуваното у нас "остойностяване и ценообразуване" на политически дебат", коментира Чолаков. Задача на медиите действително е да помагат на обществения дебат чрез създаване на информирано мнение, което предполага балансирано представяне на разнообразни гледни точки по значими въпроси, включително и в хода на предизборния политически дебат. "Участието в политическия дебат е благо, което не може да се остойностява в пари. Не знам "Шпигел" или "Гардиън" да имат "предизборна рекламна тарифа", допълни още той и продължи: "Ние, понеже си нямаме доверие, че можем да сме добросъвестни, въвеждаме равнопоставеност чрез пари. Което е друга форма на неравнопоставеност."
Все пак главният редактор на "Стандарт" Славка Бозукова е убедена, че медиите спазват Етичния кодекс. "Те не вземат страна на определен кандидат или партия. Дават всички гледни точки. Опитваме се изборните дописки винаги да са обозначени с банер "Избори 2011", категорична е тя. В заключение допълва: "Разбира се, че платеното съдържание трябва да се разграничава от редакционното. Смятам, че аудиторията не трябва да се подценява, защото тя винаги усеща, когато медията се опитва да й влияе."

Здравословна промяна

Антоанета Цонева смята, че изискването платените публикации по време на избори да са ясно обозначени трябва да се въведе чрез законодателна промяна. "Очевидно Етичният кодекс не се спазва и не може да накара медиите да го спазват, въпреки, че са го подписали."
А дотогава няма да се изморим да напомняме, че в краткосрочен план от платените публикации медиите печелят пари, но подмяната на журналистическата преценка с тази на хората, които плащат, в крайна сметка винаги се усеща от аудиторията. Все пак дори и описани от професионални журналисти, измислените събития и (често) кухите глупости, които се говорят по предизборните прояви, пак изглеждат скучни. Медиите печелят малко пари, но с това продават и без това не особено голямото доверие в себе си…

Стр. 34