БНР, Христо Ботев, "Клубът на журналистите" | 26.02.2011
Водещ: В „Клубът на журналистите” продължаваме коментара с Милен Вълков. Стигнахме до неотменения закон за печата.
Милен Вълков: За професионалния журналист.
Водещ: За професионалния журналист, да. Вие казахте, че всъщност нещата са равнозначни 1941-1946 година е рамкирано. Всъщност, сигурна съм, че като председател на Съюза на журналистите, Вие сте уведомяван или поне председателите на Народното събрание колко от тях имат такова уведомление да го наречем?
Милен Вълков:Първо искам да внеса и една яснота. Законът за печата от 1941 и законът за печата от 1946 година, те са по-скоро рестриктивни. Докато законът, на който аз се позовах – той е 1942 година – той е за професионалните журналисти и там са посочени какво би трябвало да правят журналистите. Вижте, значи на практика почти няма председатели на Народното събрание през последните 15 години, на които аз или тези преди мене не са информирали съответните председатели на Народното събрание и сме им връчвали естествено фотокопия на тези закони. Последната ни среща беше с Госпожа Цачева. Мисля, че тя беше на два или три месеца, от както беше поела този пост. Всички са се изказвали в подкрепа на подобни действия, но за съжаление оставаме само на това, като в повечето случаи председателите на Народното събрание са казвали „Ами, дайте ни готов текст, а пък ние ще се опитаме да направим нещо.” Аз обикновено им отговарям, че в края на краищата ние можем да посочим основните моменти и философията, каквато според нас би трябвало да бъде на този закон, за съжаление нещата стигат до там.
Водещ: Няма ли да се окаже, че у нас има повече правила, отколкото трябва и никакво спазване?
Милен Вълков: Определено, но за това пък всъщност един от основните изводи на вчерашната ни дискусия беше, че по тези проблеми задължително трябва да се говори, както от страна на самите журналисти така и от страна на потребителите, на тяхната информация и от трета страна, ако има трета страна – тези, които със своите действия предизвикват съответния журналистически интерес, които после ние като журналисти информираме и предаваме на обществото. Ако позволите, аз тук ще се позова на един много интересен документ, който за разлика от 1955 година – законът за печата в Германия, е пак на немски колеги, но той е от 2009 година. Той е един кратък документ, който се казва Журналистическата професия. Там се разглеждат много неща, които допълват прословутия закон, но аз ще прочета дословно, те са три реда, края на този документ. За мен той е много показателен. Значи цитирам дословно.
Водещ: Тук малка размяна на очила.
Милен Вълков:Значи този документ, който е в рамките на три страници е изработен от самите журналисти и казва така „За да бъде тази роля гарантирана…” става въпрос за ролята на журналистиката в едно свободно демократично общество – „За да бъде тази роля гарантирана, трябва да се води непрекъснат дебат по отношение на качеството на медийните продукти, да се следи дали стандартите и правилата, установени от закона или от самата медия, се спазват.” Мисля, че по-кратко и ясно не може да се говори. Колкото и да ни се иска да не водим този разговор, колкото да ни се струва дали е безсмислен или не – така или иначе разговори трябва да се водят. В този смисъл аз благодаря на фондация „Фридрих Еберт”, която помогна за вчерашната дискусия. Тя беше в дома на Българска телеграфна агенция, но нашата амбиция и желание е да започнем такива разговори по места, тоест в по-малък състав, в по-малките селища, както се изразихме преди малко, защото има нужда от такива разговори.
Водещ: Там, където рисковете за журналистите са много по-големи. Безспорно. Как изглеждаме от страни, знаем, че като че ли се доверяваме много на тези оценки? Последните години българската журналистика не спечели много в лицето на класациите по отношение на свободата на словото, степента на свободата на словото.
Милен Вълков: Защото свободата на словото – пак има две страни. Винаги е така. Защото от едната страна са желанието, възможностите и компетенцията на журналистите, а пот друга страна – тези, които се опитват да сложат някакви, макар и неписани рамки. Тоест не можем да говорим за свобода на словото и да визираме само журналистите. Ами тези, които стават предмет на журналистически материали? За съжаление ние през последните години станахме свидетели на доста случаи, когато в определени моменти, хайде да говорим за политиците най-вече, меко казано се заиграват с колегията и се чувстват доволни, когато имат прословутия медиен комфорт. В един момент обаче, когато това започва да не им отърва, извинявам се за разговорния израз, те едва ли не се обиждат на журналистите. Имаме много такива случаи. Преди няколко дни имаме още един такъв случай. Но аз смея да твърдя, че до сега няма политик, който да се спечелил положителни дивиденти за сметка на това, че се е обиждал на определени журналисти или определени медии.
Водещ: Понеже Съюзът на българските журналисти се занимава и със защитата на журналистите, да Ви попитам – има ли несправедливо осъдени журналисти в последните години в България? Колкото и относително да е.
Милен Вълков:Значи аз не си спомням и съм почти убеден, макар да я нямам статистиката в момента пред мен, има осъдени журналисти на по-ниско развнище, но на практика, на последната инстанция съдебна, няма осъдени журналисти. Това категорично мога да го кажа, категорично.
Водещ: Но казахте, че самият процес се отразява много зле на работата и като че ли той има ролята на послание към другите колеги. Ако не ви се влиза в съдебната зала – внимавайте какво говорите, казано на разговорен език.
Милен Вълков:Това е точно така. Първо тези процеси се водят много дълго време и смея да твърдя, че голямата загуба на българската журналистика от тези процеси е това, че много достойни колеги, преживявайки това нещо – те и техните семейства, те се отдръпнаха от журналистиката. И потърсиха реализация в други сфери, в други области – от това губим всички ние. Независимо от това, че всички колеги бяха оправдани на различни инстанции.
Водещ: Имахте вчера и чуждестранни гости, не ми казахте те какво мислят за българската журналистика. Или те са достатъчно дипломатични, за да не дават оценка?
Милен Вълков: Те са достатъчно дипломатични – това е факт, но в същото време те не скриха задоволството си и аз споделям, и винаги съм го твърдял това нещо, че голяма част от нелицеприятните истини за българския живот в цялата му всеобхватност са резултат на добре свършена журналистическа работа и ние обикновено, в България, всички разбираме от политика, футбол и журналистика, но аз смея да твърдя, че много колеги си вършеха и продължават да си вършат с достойнство своята работа. Независимо от котерийни, политически, корпоративни опити да им се повлияе.
Водещ: В крайна сметка не трябва ли журналистите чрез своите разследвания именно да се опитват да защитят спазването на правилата?
Милен Вълков: Ние, като че ли със своя труд именно към това се стремим. И това, смея да твърдя, че чест прави на колегите.
Водещ: И да изброим няколко примера. В момента се сещам за Батко.
Милен Вълков:Да, за Батко. Те са десетки. Ние всеки ден се сблъскваме. Знаете ли – аз не искам да споменавам имена на колеги, защото съм убеден, че ще забравя други и ще се получи малко неудобно. Но аз смея да твърдя, че това е едно от постиженията на нашата журналистика след началото на 90-те години до ден днешен. Смея да твърдя и въпреки някои слабости, които са естествени общо взето – няма идеални хора, както не може да има и идеална журналистика, но смея да твърдя, че въпреки ниските оценки, които получаваме и в тези класации за свободата на медиите, по-скоро в тези оценки се задържат фактите. Ние все още нямаме независимост да си вършим достойно работата. Тоест – тази оценка не е резултат, поне според мен, оценка на дейността на колегите, а по-скоро е оценка на обстоятелствата и ситуацията, в която ние работим.
Водещ: Или може би липсата на някакви устойчиви правила.
Милен Вълков: Това имам в предвид, когато казвам „ситуацията, в която ние работим”.
Водещ: В интерес на истината навсякъде по света се говори за проблеми при разследващата журналистика. Знаем – това е едно скъпо занимание. Знаем също така и че е икономическа криза. Това, което се прави по света и това, което се прави у нас – можем ли да ги съпоставим.
Милен Вълков: Според мен можем, ако все пак се опитаме да си създадем нормална представа в какви условия, включително финансови и икономически, работят колегите в някои страни и тези условия, при които ние работим. Естествено веднага може да се каже, че има доста колеги, които работят в много по-тежки условия, но от това не би трябвало да ни става по-леко. Трябва да се стремим все пак към по-доброто и така е нормалното.
Водещ: Да. Останете с нас. Ще продължим след малко. В „Клубът на журналистите” продължаваме. Един разговор по повод на вчерашната дискусия в БТА журналисти срещу корупцията и журналисти за правова държава. Ще се върнем отново на нормативните правила – нека така ги наречем, които регулират дейността ни, но да Ви попитам – дали пък не е по-важно пред скоба да бъде изведено едно друго качество, което е характерно за повечето колеги по света – журналистическата солидарност? Има ли у нас журналистическа солидарност?
Милен Вълков: Значи, журналистическата солидарност по света – тя е задължителна. Задължителна е, защото някой я е наложил, защото самите ние се опираме на нея. Аз имам доста примери в професионалното ми израстване, в професионалното ми развитие – включително и когато бях зад граница. Доста примери имам на журналистическа солидарност. Това, което ме дразни и ме вбесява, даже мога да използвам тази силна дума – е, че последните 15 и повече години някои колеги открито си позволяват да говорят срещу други колеги, когато това не е обосновано. За мен това е нещо недопустимо. Например – имаме доста примери на известни наши в близкото и по-далечно минало журналисти и от електронни, и от печатни медии, които си позволяват от позицията на ментор да слагат клишета на журналисти и в същото време, когато това действие нормално предизвиква ответно действие, те се обиждат.
Водещ: А какво трябва да направим, когато политиците го вършат?
Милен Вълков: Значи, когато политиците го вършат – това за мен е по-нормално, защото те все пак са източник и потребител на нашата информация. Тогава вече нормално е отделни колеги или медии, или колегията като цяло да реагира по този начин. Но недопустимо е за мен някой да се вживява в ролята на ментор и да осъжда колега за това, че той прави същото, каквото и предишния път. Аз ще Ви дам един пример в последно време – съвсем пресен, без да назовавам имена, разбира се. Имаме два вестника, които се занимават основно един срещу друг.
Водещ: Те за това са вестниците, както се казва.
Милен Вълков:Е да, ама те са вестници не да се занимават срещу и самите колеги. По повод на журналистическата солидарност, аз ще Ви дам един пример. Бидейки кореспондент на БТЕ в Кайро – нямам в предвид сегашните събития, тогава беше друг период – става дума за 1988 – 1989 година. Периодично след като Египет подписа мирен договор с Израел, имаше доста израелски туристи в Египет и за съжаление годишно се случваха по няколко пъти случаи, когато имаше терористични нападения срещу, да го кажа направо – автобус с израелски туристи. При един подобен случай ние нямахме абсолютно никаква информация, имам в предвид Асоциацията на чуждестранните кореспонденти в Египет, към 700 души бяхме тогава. Нямахме абсолютно никаква информация от страна на египетското министерство за информацията за жертви. Знаем само за един случай. Тогава в повечето медии, световни – включително и БТЕ, аз тогава бях кореспондент на БТЕ, но тя не е световна медия и няма амбицията да бъде световна медия, се появи информация за десетина жертви на този терористичен акт. След като бяхме извикани от съответното министерство на информацията и така нататък, ние настоявахме за това, че няма информация. Дадена ни бе такава информация. Оказа се, че има само един ранен. Египетските власти поискаха ние да опровергаем тази информация. Ние се съгласихме естествено. На следващия ден нито една медия световна не опроверга тази информация.
Водещ: Вие сте се съгласили.
Милен Вълков:Нямаше как да не се съгласим, когато беше факт.
Водещ: Всъщност такъв жест у нас има ли от промените насам?
Милен Вълков:Има. И за мен е много приятно да призная, че в доста по-малки административни центрове, така наречените регионални медии, те са постоянно. Подобни жестове са постоянни. Аз сега се сещам веднага на прима виста разбира се, за един обратен пример. Смея да твърдя, че единствения пример, за който аз се сещат – това е в Кърджали, къде4то даже и до ден днешен се водят дела. Един вестник срещу друг вестник. Не се сещам сега за други подобни пример – сигурно има, но за самия факт, че не се сещам за тях в момента, говори, че те са много по-малко, отколкото другите примери на солидарност журналистическа.
Водещ: Да се върнем към нормативната рамка. Какво липсва най-релефно?
Милен Вълков:Значи, аз тогава тук ще си позволя да цитирам по памет или по-скоро ще перифразирам едно изказваме на генералния секретар, то не е само едно, едно е в България. Миналата година ние бяхме домакини на Годишната среща на европейските журналисти и тогава Айдън Уайт, генерален секретар на Международната организация на журналистите – той открито заговори, че включително и в развитите демокрации е момента, когато трябва да се регламентира нормативно журналистическата дейност, нейната сигурност, изискванията към нея да се позовават на достоверни и проверени факти. Представете си един англичанин да говори за това нещо. Преди десетина години за подобно чуди въобще не можеше да се говори. Очевидно е назрял моментът. Може би за това оказват влияние и появата на новите медии, които както ние сме свикнали да им казваме – интернет пространството, защото те пък въобще не са третирани в повечето страни. Ние в България имаме положителен опит в тази насока, за съжаление той е много плах. В последната редакция на закона за радио и телевизия, ние не знам защо му казваме медиен закон, защото той е само за радиото и телевизията.
Водещ: Защото той регулира дейността на електронните медии. И може би първото му име беше такова и то си е останало.
Милен Вълков:Така, по-скоро работно заглавия – така го приемам аз. Там бе направен един опит и той фигурира в закона – решение на етични комисии да се въведе като задължителна практика на този етап в журналистическата професия.
Водещ: Това, което цитирахте като действащо правило – Великобритания, Германия.
Милен Вълков:Да, но те по-различен начин са решени. Самият факт и че в Англия се говори за нормативно уреждане, независимо от съществуването на правилника за BBC, но това е само за BBC. Вярно – BBC е една империя. Но не е само BBC. В Англия говори, че очевидно е назрял момента, в който да се започне да се говори повече за това и да може да се стигне до някакво уреждане. Аз пак казвам – не е задължително това да бъде закон. Това може да бъде поднормативен акт. А това даже може да се направи, ако щете, с различните правилници за работа в различните ведомства, учреждения – просто да бъдат вкарани едно-две параграфчета за работа с журналисти.
…
Водещ: Стигнахме до модния термин „гражданска журналистика” и сега ще се опитаме в „Клубът на журналистите” да го формулираме. Добър ден на Мария Стефанова.
Мария Стефанова: Добър ден.
Водещ: Какво е гражданската журналистика? Нека да се опитаме да дадем дефиниция, защото като че ли това стана по-старомоден термин и май не слагаме никакво съдържание в него.
Мария Стефанова: Много сложен въпрос. По-скоро може би човек трябва дълго да мисли, за да даде точно определение на нещо си. На времето, още във времето, когато бях председател на СЕМ, бях обявила публична награда за този, който формулира най-точно що е то обществен интерес. Та сега като ме питате за гражданската журналистика мисля, че сложно съставно словосъчетание. Значи трябва да имаме и гражданин и позиция някаква в журналистиката. Трудно ми е сега или може би трябва да употребя много думи, за да стигна до същността, но при всички случаи журналистика, която е достатъчно дипломатична, но говори на ясен, разбираем и висок глас. В последно време като слушам и радио станции, и гледам телевизия доста, по-малко чета вестници в интерес на истината, но пък времето минава в интернет, четейки online изданията, си мисля, че езикът някак си застрашително се промени. И колкото повече слушам колеги журналисти да говорят на висок глас, защото аз казах, че гражданската позиция в журналистиката трябва да бъде точно такава, ясно изразена, ми се струва, че влагат повече емоции и усилие, за да говорят високо. Може би трябва да опитаме по другия начин. Когато човек говори тихо, внимателно и спокойно, тогава даваш възможност на другата, на отсрещната страна да се заслуша в това, което казваш.
Водещ: И понеже обичаме да се сравняваме. Сега вече ще имаме възможността веднага да го направим. Какъв е дневният ред на журналистиката в Холандия? Има ли такъв термин в колегиалните среди там – „гражданска журналистика”? Добър ден на Даниела Горчева.
Даниела Горчева:Добър ден на Вашите слушатели. Да, няма такъв термин гражданска журналистика в Холандия. Ако имате в предвид официална и неофициална журналистика – например, ако предположим, че официалната журналистика е тази на официалните медии, а неофициалната – на хората, които пишат в своите блогове и изразяват своите позиции и гледни точки, и така нататък – тогава разликата между гражданската и, както Вие казвате – официалната журналистика в България би трябвало да се търси предимно в това, че в традиционната журналистика често се забелязва отказ да се бръкне в раната. Сякаш се наблюдава, поне в България, един страх да се осветлят сериозни проблеми особено, когато се отнася до престъпни действия или бездействия на властващи и управляващи. За съжаление, българската журналистика, макар че медиите са вече предимно частни, а не държавни, както беше по времето на комунистическия режим, продължава да е зависима от властта, включително и на свързаната с политици и управляващи българска олигархия. За разлика от тези медии, в които трябва да го кажем – работят и не малко смели журналисти, но все пак журналисти, които са зависими, било то от главния редактор, било то от директора на медията. Той пък от своя страна – от управляващите или от олигархията. За разлика от тях, обществото на блогърите е независимо. И за това често демонстрира една по-ярка гражданска позиция, отказ да се съобразява с темите табу и това е, защото няма как да се подчинява на връзките, които някои власти и медии са установили по време на престъпния преход у нас.
Водещ: Как се еманципират журналистите в Холандия от хората на власт?
Даниела Горчева:Така, значи тук минаваме към Холандия. Разликата между гражданската, ако приемем този термин, и официалната журналистика в Холандия е не липсата на гражданска позиция или смелост – напротив. Официалната журналистика тук не се страхува да задава неудобни въпроси било на управляващи, било на политици, нито да им изкарва кирливите ризи на показ и това, както се досещате, действа от своя страна като усмирителна риза на всеки кандидат да си разпаша пояса поради обстоятелството, че се е сдобил с някаква власт, защото отлично знае, че рано или късно ще си понесе последствията или поне вероятността да си понесе последствията е много голяма.
Водещ: Имаше такъв случай, актуален.
Даниела Горчева:Да, има много. Например мога да Ви разкажа такива стотици случаи. Например веднага ми идва споменът за един бивш кмет на Ротердам, който стана министър и който един журналист му изрови, че той си е позволил с пари на общината да отиде по работа, служебно пътуване, някъде в чужбина, но взел съпругата си и нейното пътуване е било платено също с общински пари. Той беше принуден да върне, тогава бяха гулдени още, 7 хиляди гулдена на държавата. Беше моментално отстранен от поста и забрави въобще що е то политика. Нали, просто давам Ви го като пример, за да видите за какво дребно сравнение с неща, които стават в България, в Холандия не се прощава за такива неща. Не можеш да харчиш така парите било на общината, било на държавата, а да не говорим примерно, че българският президент до ден днешен отказва, въпреки че има закон за достъп до информация, отказва да даде информация за разходите, за неговите пътувания. Например – аз ще Ви кажа, че само неговият бюджет е около 7 милиона годишно, за негови разходи, а пък на Авио трябват 28. Значи това са отделни разходи към 5 милиона. Отделно там бюджетите по различните министерства. Представяте ли си за какво пилеене на пари става въпрос и къде е отишъл този президент, за да донесе някаква обществена полза в последните години? Той никога не е бил поканен тук в Западна Европа – като са разбрали, че е сътрудник на бившата репресивна служба Държавна сигурност. Така че виждате ли какъв дисонанс се получава между обществен интерес, харчене на пари, ужким той като държавен глава прави някакви пътувания, но всъщност си прави частни пътувания за наша сметка и тези въпроси трябва директно да му бъдат задавани от всички журналисти в България. Non stop, неумолимо. „Къде ходихте? Какво свършихте за държавата? Колко Ви струваше това? Защо ходихте 50 души до Мексико, когато Ви се развали самолета? Какво правят тези 50 души с Вас? Тези въпроси трябва non stop да бъдат задавани.
Водещ: Нека сега да включим и Милен Вълков.
Милен Вълков: Значи, не мога да не се съглася с Мария, с колежката Мария Стефанова. Най-вече се съгласявам с нея, когато тя спонтанно изохка. Много трудно е с няколко думи да бъде казано какво е това гражданска журналистика. И веднага смея да не се съглася с колежката от Холандия, за съжаление не мога да не я познавам лично.
Водещ: Даниела Горчева.
Милен Вълков:Да, Даниела Горчева. Не я познавам, както казах преди малко, но тук има нещо което не мога да разбера. Значи в част от нейното изказване, може би, защото колежката е извън България, може би, защото ползва повече интернет, което е нормално, но з смея да твърдя, че в България тези въпроси, които тя спомена – ами те се задават всеки ден. Достатъчно е да отворим произволно избрани медии, вестници имам в предвид, или да се заслушаме в радио предавания, или в други електронни медии – не говоря за електронните сайтове. Тук действително съм съгласен с нея, че те са по-свободни, но какво значи да се задават постоянно тези въпроси? Те се задават постоянно и смея да твърдя не само към президента, когото тя визира. Ами те се задават постоянно и към министър председателя, и към отделни министри, към председателя на Народното събрание. Ние всеки ден като отворим някаква медия и виждаме по какъв начин – хайде да се хванем конкретно, че тя спомена пътуванията. Ами, ако вземем медиите, ние ще видим колко наши министри, ръководители на министерски екипи не само сега действащи, но и предишните е трябвало да отговарят на въпроси, свързани с прословутите пътувания, както каза колежката, но лошото е това, че за съжаление, че за разлика, огромна разлика, включително и Холандия – нещо се случва след като те станат достояние за всички. За съжаление у нас нищо не се случва, но това не е вина на журналистиката.
Водещ: Да, може би все пак е важно да се получават и отговори. Даниела, може би това имахте в предвид.
Даниела Горчева: Знаете ли? Не съм съвсем съгласна. Вярно е, че има много почтени и много смели български журналисти, които въпреки всичко задават тези въпроси. Но общо впечатление – аз твърдя, че съм много добре запозната с българските медии, включително и с пресконференции, на които са просъствали български журналисти и аз съм била просто шокирана от това как не се задават нормални въпроси, задават се угоднически въпроси към важни личности. Но, както казах, има много журналисти, които защитават честта на професията, но истината е, че провокативната журналистика в България се обърна за съжаление по-скоро на профанщина, а провокативната журналистика не е свързана с това да приказвате разпасано, да се говори на разпасан език, а е свързана с това да се задават добре обмислени въпроси. Журналистът трябва да знае повече от човека, на когото той задава въпроси. А много често, аз съм го забелязала това нещо, задават колегите въпрос и след което управляващият се измъква с общи приказки и не се пита конкретно отново „Чакайте, кажете” нали. Президентът например отказа да отговаря на такива въпроси. Това е неговият стил на поведение. Той ходи само при журналисти, които не му задават неудобни въпроси.
Водещ: А може би трябва да свикнем да задаваме един и същ въпрос до момента, в който не получим отговор?
Даниела Горчева:Да, точно така – непрекъснато, защото липсата на отговор е също отговор. И много е важно въпросите да са конкретни. „Какво свършихте, Господин Президент, като отидохте в Япония или като отидохте в Турция, или като отидохте в Узбекистан? Какво правихте в Узбекистан? Каква беше ползата за България от това Ваше посещение?” Ето така се задават въпроси и тези въпроси трябва да са конкретни, но тук говорим за блогърите. Блогърите, това Ви казвам – в Холандия разликата между блогърите и журналистите е професионализма. Холандските журналисти са професионалисти и отклонение от журналистическата етика не се допускат, а ако се допуснат – не остават безнаказани. Докато беззаконността в България – и по отношение на престъпни действия на власти, и по отношение на разпасания език на някои колеги, които, както казах бъркат провокативната журналистика с профанщина, просто подкопават българското общество и последствията ще са ужасяващи, а те вече са. Защото, както знаете, ето такъв /…/ съседна държава, която престава да съществува. Затова пак повтарям провокативна журналистика, гражданска журналистика означава да задаваш добре обмислени въпроси.
Водещ: Само да Ви попитам. Казахте – има санкции за холандските журналисти, ако те нарушат етичните правила. А какви санкции?
Даниела Горчева: Ами аз ще Ви дам един пример. В България много често, никога не се казва – „българин застреля българин на булевард „България””. Аз не си спомням такова заглавие, но си спомням десетки заглавия „Циганин обра жена на автобусната спирка” и така нататък. Да се посочва етническата принадлежност, когато става въпрос за едно престъпление е недопустимо, защото престъплението или престъпникът не е свързан с техническата си принадлежност. Става въпрос за престъпен акт. Дали ще Ви изнасили, или ще Ви убие, или ще Ви обере – българин, циганин, холандец, китаец – няма никакво значение. Действието е еднакво ужасяващо, независимо от кого е извършено и всекидневните примери са многобройни и показват, че няма… престъпността не е свързана с определена принадлежност към дадена група. Но тук става въпрос – например Холандия преди години, преди България да влезе в Европейския съюз, се случи така, че се откри една голяма група български престъпници, не само български граждани, но етнически българи. Става въпрос за фалшификатори на пари. Представете си обаче тези огромни количества пари, фалшиви да излязат от България за какво става дума! Става въпрос за корупция, организирана престъпност и то от най-високо ниво, държавно ниво, защото те не могат да излязат зад границата току така. Както и да е. Ставаше въпрос, че тези хора, тук една организирана група престъпници, бяха успели да източат от много холандски банки огромна сума. Един вестник. В Холандия няма жълта преса, но има един вестник, който е малко по-така, по-непретенциозен, казва се „Телграф”, много тиражен вестник, най-тиражният всъщност в Холандия, си позволи – фактите бяха точни, статията беше съвсем коректна, но си позволи манипулативно заглавие. Заглавието беше „Внимание: българите идват!” Това беше преди приемането на България.
Водещ: Санкцията?
Даниела Горчева: Значи трябва да Ви кажа, че моментално се извиниха, когато само три изречения им написах. Казах им „Кажете ми колеги, как аз да уговарям българските си колеги, че те не трябва да посочват етическата принадлежност, когато Вие го правите същото?” Но става въпрос за друго. Те много добре знаят, че когато се оплача, те ще бъдат наказани. Журналистът, който го е написал и редакторът – те ще бъдат наказани. Те ще бъдат глобени. Докато в България не се случва това нещо.
Водещ: Ясно. Благодаря на Даниела Горчева от Холандия. Сега още един акцент. Всички четохме как Умберто Еко нарече Берлускони, как го сравни. Добър ден на професор Ивайло Знеполски.
Ивайло Знеполски: Добър ден.
Водещ: Някой позволи ли си да каже, да критикува Умберто Еко за прекалено разпасан език да кажем?
Ивайло Знеполски:Ами, както се чете в кореспонденциите, които идват от Рим, обвиненията към Еко не липсват, но мисля, че тези коментари са по-скоро спекулативни. Внимателно прочетох тази много кратка фраза на Умберто Еко и той в нея казва следното, казва, че Берлускони не е като Кадафи и като Мубарак, тоест той не е авторитарен човек, който е узурпирал властта, който е дошъл с преврат, военен преврат и така нататък. А е дошъл подобно на Хитлер – с демократичния вот на германския народ. С това свършва паралела между Берлускони и Хитлер. Тоест той казва само процедурата за идването на власт. От там нататък Еко отваря една голяма празна скоба, която италианският народ и всички, които разсъждават по тези въпроси, трябва да запълнят. Крие ли се в това една опасност, имайки в предвид определени политики, които той на други места е анализирал на Берлускони? Очевидно не е възможно повтарянето на феномена Хитлер в неговия буквален вид, но очевидно някакви недемократични и популистки варианти могат да отпратят правенето на подобна асоциация.
Водещ: Обаче в тази скоба, която е оставена отворена, италианските медии са дали доста факти междувременно.
Ивайло Знеполски:Да, значи тази отворена скоба продължава да се пълни. Искам това да подчертая, че историческите феномени не се повтарят и днес наистина Хитлер е по-скоро една метафора, от колкото едно, може да бъде едно абсолютно тавтологично явление. Трябва да се запитаме върху новите модификации на подобни опасности за формалния демократичен живот на страните.
Водещ: Много бих искала да ми кажете, ако един журналист го беше направил това, а не Умберто Еко, какво щеше да се случи с журналиста?
Ивайло Знеполски:Ами, мисля, че нищо – същото, което ще се случи с Умберто Еко. Защото наистина фразата, която е казал той, е абсолютно неуязвима от един анализ. Той не говори за методите и за последствията – говори само за процедурата на идване на власт. Друго има, което подозирам в поведението на Умберто Еко – в преведената и у нас книга „Връщаме си часовника назад” той анализира популизма на Берлускони и казва, че неговата популярност до голямата степен се дължи на една игра в медиите. Всяка седмица той произвежда един скандал. Медиите и тези, които са критично настроени към него, веднага го коментират и по този начин той постоянно седи в центъра на публичното внимание и на медиите.
Водещ: Както се казва създава се скандалът и той се разрешава.
Ивайло Знеполски:И тогава Еко казва „ трябва да се помисли дали демократичната опозиция не трябва да произвежда някакви скандали, колкото и неприятно да е това, за да може също така да споделя вниманието на медиите.”
Водещ: Много Ви благодаря за този коментар. Професор Ивайло Знеполски пред „Клубът на журналистите”. И да Ви попитам и Вас – какво щеше да стане, ако български журналист направи такова едно сравнение? Такава една фраза?
Милен Вълков: Щеше да стане тема веднага на други публикации. И това е нормално. Аз обаче не можах да разбера каква би била санкцията в Холандия, ако тази медия не се беше извинила, което е нормално – тя трябва да се извини, но ако не беше се извинила, каква щеше да бъде санкцията? За мен не стана ясно. Може би не съм навътре в нещата с разпоредбите и практиката в Холандия, но аз смея да твърдя, че нашите колеги, може би не с необходимия дипломатичен или морален задават тези въпроси, но защо? Десетки въпроси са задавани. Включително и към министър председателя какво той прави на един футболен мач в чужбина. Тези въпроси са задавани многократно в България. Пак казвам – това не означава, че получават отговор.
Водещ: А как да получат отговор? Като че ли това май е най-важното?
Милен Вълков:Ами може би…
Водещ: Като се задават непрекъснато по един и същ начин, по различен начин?
Милен Вълков:Това е така, но задавайки многократно тези въпрос, между другото радиото, в което Вие работите не прави изключение – то също задава десетки, десетки въпроси почти всеки ден – ами може би като самите политици и обществото недозреят до обстоятелството, че след като направят даден гаф, те трябва да си понесат и моралните последствия – включително и да си подадат оставката. Такъв случай ние нямаме в България за съжаление.
Водещ: Как липсата на отговори или липсата на добри отговори от страна на политиците водят до оставки?
Милен Вълков:Това също е отговор – и липсата на отговор също е отговор.
Водещ: Да, това е така, само че някак си при липсата на отговор досега не сме имали оставка май.
Милен Вълков:Жалко, но аз съм убеден, че рано или късно ще се стигне и до този момент в България.
Водещ: Може би трябва да почнем да правим изследвания защо липсват отговори.
Милен Вълков:Не, защо? Според мен нека оставим отговорите да си ги дадат самото общество, Самият факт, че ние задаваме въпроси, е положителен и това неминуемо ще доведе – натрупването води до качество.
Водещ: Не спирайте да питате. Ами тук поглеждам към часовника и виждам, че времето ни изтече. Хубав съботен следобед Ви желая. Пожеланието ни е от всички – Кристина /…/, Деси Сапунджиева, Цвети Николова, Галя Траянова и от мен Ирен Филева.
